Божиите блага

Добрата молитва

91-ви псалом

Аз мога да любя

Ще прочета 13-та глава от Евангелието на Йоана.

(Прочетоха се следните страници от „Божествените условия“: от 74-та до края на беседата.)

Ако ви попитам защо остарява човек, какво бихте отговорили? Само старите хора са способни да станат ученици. Младият човек е способен за работа. Сега, като стане някой млад, го пращате да се учи, а пък като остарее някой, го пращате да работи. Вие казвате: „Стари сме, какво да правим?“ Ще се учите. Младите да идат да работят. Младите не работят, старите не се учат, тогава работите не вървят. Какво се изисква от двата крака на човека, от левия и десния крак? Когато десният крак отива напред, той отива да се учи, стар е. А пък левият крак отива назад, да работи. После сменят се краката.

Ние наричаме това движение в света. Който се учи, той може да работи. Който работи, може да се учи. Който не е работил, не може да се учи и който не се е учил, не може да работи. От празно шише вода не се пие, само от пълното шише се пие. Сега често някои казват: „Да имаме знание“. Някои сте готови вече: знаете, готвите. Всяка къщница, която не знае да готви, ще се намери в голямо противоречие. Трябва да знаеш как да месиш хляба, как да сготвиш, как да изпереш. Някоя стане къщница, иска слугини да има, да и готвят, да и перат, а тя само ходи, разхожда се като господарка, казва: „Хубаво да опереш дрехите“. Че как ще ги опере? Самата тя трябва да покаже как трябва да се пере.

Аз по някой път гледам, по цял ден перат измъчени. Аз се усмихвам, то е работа за 5 минути. Гледам, някоя жена 4–5 часа готви. То е работа за 10 минути, не се изисква много време. Казвате: „Как?“ Който не е ставал стар и който не е ставал млад, той не може да научи туй изкуство. Младият пере, работи. Старият готви. Готвачеството и перачеството не са едно и също нещо. Ти опереш дрехата, простреш я, но вложил си нещо в дрехата. Тази влага на дрехата пречи за обличането. Ще трябва да я туриш на слънце. Слънцето ще оправи тази работа, ще изтегли влагата и когато ризата стане суха, ще я облечеш отгоре си.

Онези, които готвят, трябва да съберат ония елементи, които слънцето изпратило, да ги съберат. След това ти ще започнеш да се учиш. Като седнеш вече на едно място, седиш при учението. Работиш с устата си, но същевременно ти се учиш, чувстваш известна приятност. От какво иде тази приятност? Тази приятност иде от слънцето. Кои са причините? За да дойде слънчевата светлина отгоре на земята, тя се привлича от образа Божи, който е в човека, и от подобието Божие, което е във вас. Слънчевата светлина се е влюбила в човека, дошла да го види. Като му дошла на гости, донесла му всичките тия блага. Вие искате да прогресирате в света без образ и подобие. Невъзможно е. Аз наричам образ и подобие на Бога младия и стария. То са две състояния. В подобието ще учиш едно, в образа ще учиш друго. Едното е външната страна, другото е вътрешната страна. Вие искате да бъдете богати, вие искате да бъдете красиви, вие искате да бъдете силни и тъй нататък. Това са резултати на една дейност, на една работа, която произлязла или от учението, или от работата. Ти в учението трябва да се учиш как да поляризираш нещата. Човек, за да учи, трябва да бъде проводник. Една призма е само проводник на слънчевата светлина, която се разлага. Стъклото е проводник на светлина и туй стъкло на нас ни е приятно, понеже е добър проводник. Ако турите друго тяло, плътно, няма да пропуща светлината, няма да ни бъде приятно. За нас стъклото е приятно, защото е добър проводник на светлината.

Казвам, когато нашият ум не е добър проводник на Божествената светлина, тогава се раждат тия противоречия. Когато човешкото сърце не е проводник на Божията Любов, тогава се раждат тия противоречиви състояния. Сега някои от вас говорите, че познавате нещо. Казано е: „Това е живот вечен, да позная Тебе, единаго Бога“. Турено е в свършена форма. Това е живот вечен не да позная, но непреривно да познавам Бога. Турено е в човешка форма: да позная. Познаването разбира приложение. Когато едно знание се прилага, винаги резултатите са свършени. Всичките стари хора са способни на гордост. Гордостта е старост. Старият човек на 80 години мисли, че има голяма опитност, ходил в странство, мисли, че всичко знае. Едно време във Варненско идваха габровци, търговци с коне, да продават стоките си. Като дойде в някое село, веднага ще вдигне знамето, кехаята ще иде, че дошъл еди-кой си габровец, който носи пестил, ножчета, гаванки, чехли. Като чуят, казват: „Чехларят е дошъл“. Започват да отиват да избират чехли, децата се натрупват за ножчета, за пестил. Той им показва малки ножчета, по-големи, още по-големи. Ние сега се занимаваме с още по-смешни работи, отколкото габровците. Разправяше ми един попски син, който учил музика в странство, научил се да свири на цигулка. Като се върнал, баща му казал: „Научил си този цигански занаят, да свириш на цигулка. Попски син да свири като циганин“. И започнат тогава в село всичките да казват: „На попа синът се върнал, и по цигански свири. Викаме го да дойде на хорото да посвири на цигулката, а ние да поиграем, не иска“. После разправят: „Този попски син знае като на щампа с четката да прави“. Рисувал този човек. Представи си, той знаел по цигански да свири, знаел и „на щампа“. Туй ни най-малко не е циганско свирене. След време кой как мине край този попски син, като послуша как свири, казва: „Като минах при този попски син, и той свири на цигулката, като посвири, олекна ми. Свиреше една песен и ми олекна“. Минава някоя баба и тя казва: „Да беше на млади години. Господ живот и здраве да дава на това попско циганче“. Всички се споразумяват, виждат хубавата страна. Бабите си спомнят за младите години, на кахърните кахърът изчезва, младите, като свири, си потропват, и всички казват: „Господ живот и здраве да му дава. Виж, развеселява ни това циганско свирене“.

Преди години дойде един и казва: „Ти как се молиш?“ Казвам: „Ти как се молиш?“ Казва: „Аз се моля, като се обърна към изток, към запад, към юг, към север. Към изток се покланям, към запад се покланям“. Казвам: „Защо се молиш към изток?“ – „Оттам слънцето изгрява.“ – „Защо се молиш към запад?“ – „Натам слънцето залязва.“ Казвам: „Защо се молиш на север?“ – „Оттам студът иде.“ – „Ами на юг?“ – „Оттам топлината иде.“ Казвам: „Пък аз никак не се моля, аз се разговарям с Господа“. Казвам: „Ти си много учен човек, че се молиш. Аз сега се уча да говоря езика Божи. Ти се молиш по човешки, ти по Божествено не се молиш“. – „Че как да не се моля?“ – „Днешният ден е сух, от два месеца не е валяло. Я се помоли да дойде дъждът.“ Казва: „То не е моя работа“. Рекох: „Не че не е твоя работа, но не можеш да се молиш да я направиш, затова не е твоя работа“.

Под думата „молитва“ разбирам слизане. Човек, който се моли, той се моли да му позволят да работи. Казва: „Моля, позволете ми да направя това“. Както някой ученик се моли да му разрешат задачата, казва: „Господин учителю, да кажа“. Аз, каквото зная, не го казвам. Моля, позволете друг да каже. В молитвата трябва знание, да покажем своето знание, какво може да направим. Някои под молитва разбират само една поза: да обърнеш очите си нагоре, да поставиш ръцете си на едно място, ръцете си да скръстиш, краката си – да подвиеш колената си и да подигнеш очите си нагоре. Това не е никаква молитва. Молитва е: онова, което е в твоето сърце, да го изявиш. Да изявиш любовта, то е молитва. Да изявиш обичта, това е молитва. Казвам, всеки човек, който не може да люби, всеки човек, който не може да обича, той молитва не може да каже. Що е молитвата? То е процес на любовта, процес на обичта. То е молитва. Без тях то е глас въпиющ в пустинята, едно невежество, което е навсякъде за хиляди години. То е все таки земята да се лиши от топлината и влагата. Тогава ще бъде пустиня. Туй, което внася в света живот, е любовта. Туй, което внася свобода, то е обичта. Двете, приложени, дават живота. Сега вас ви е срам да казвате, че любите, защото под думата „любов“ разбирате съвсем друго. Под думата „любов“ разбирате да бръкнете в някой джоб, да вземете кесията, да извадите парите. Под думата „любов“ разбирате да вземете някой плод и да го изядете. Всякога под думата „любов“ разбирате да вземете нещо. Всеки, който обича така, го е срам. Как няма да го е срам? Как няма да го е срам онзи, който краде? Него го е страх, защото никой не одобрява. Кой се одобрява повече, който взема, или който дава? Който дава. Любовта е единствената сила, която нищо не взема, а дава в света. По някой път Любовта по човешки се учудва, защото хората са недоволни. Те искат Любовта да остане с тях, да им говори, да ги утешава. Любовта не утешава никого. Ти си гладен, тя ти дава да ядеш. Искаш да се учиш, тя ти дава книги. Искаш светлина, тя ти праща светлина. Искаш топлина, тя ти праща топлина. Тя ти дава възможност да се ползваш от нейните блага.

Една царска дъщеря, която била затворена, молила се на Господа да има някой да я срещне, за първи път да и измие лицето и да я целуне. Един ден, като се разхождала, паднала в една река и се окаляла. Минава един момък, тя казва: „Ще се удавя“. Той я изважда и понеже лицето и било окаляно, завежда я на чешмата, измива и лицето, измива и ръцете и я целува. Вие ще кажете: „Защо я целува?“ Как бихте обяснили защо човек целува с устата си? Човек рядко трябва да целува с устата си. Само когато направи едно велико дело, трябва да си подпише името в името на любовта и в името на обичта: горната бърна в името на любовта, долната бърна в името на обичта. Ще каже: „Аз направих това, подписвам се“. След като си направил едно велико добро, една жертва, то е смисълът на една целувка. Направил си нещо, извършил си волята Божия като човек. Но никога не забавлявай човек. Трябва да дадеш нещо съществено. Нас ни трябват три съществени работи: въздухът, който дишаме, хлябът, който ядем, и светлината, която възприемаме. В света има съществени неща, които Бог постоянно ни дава. Казваме: „Къде е Господ?“ В благото на въздуха. „Къде е Господ?“ В благото на хляба, който възприемаме. „Къде е Господ?“ В светлината, която приемаме. Ако Той не е вътре в нас, процесът е неправилен, тия двата процеса: любовта в дишането и обичта в храната, и процесът вътре в нас. Бог, в душата, в силата, извършва онова по-мощно подигане. Ние растем по единствената причина, че Бог иска. Ние растем, понеже Бог е в нас, Който ни подбужда към деятелност. Когато ние отговаряме на Неговата любов, когато ние отговаряме на Неговата обич, ние растем. Тогава се явява в нас силата. Ако ти не възприемаш Божията любов и Божията обич, ти не може да растеш.

Вие, като млади, обичате повече да целувате. Защо? Имате повече енергия, имате повече да давате. След като остареете, обичате да ви целуват. Старите хора не обичат да целуват, но обичат да ги целуват. Защото в целуването се дава. Младите деца обичат да целуват старите. Младите са богати с целувки на любовта. Старите са богати с получени целувки. Но ако зад една целувка не седи любовта и ако зад една целувка не седи обичта, какво струва тази целувка? В древността един умен момък вкъщи имал направени три моми от восък, много красиви. Искал да опитва. Имал една възлюблена царска дъщеря. Тя отвън го гледа, като влезе в дома, той целува тези три моми. Тя се нагрочва: как тъй да целува восъчните моми.

Питам, как ще обясните едно чувство? В сегашния живот ти си целунал една мома. В другата мома се ражда ревност защо си целунал едната, а не си целунал двете. Като целунеш едната мома, втората не се радва, че си целунал едната. Някой път целунеш и не може да дадеш това, което искаш, тогава втори път целунеш. Целунеш втори път, усещаш, че и втория път не си дал. Целунеш веднъж – 5 стотинки даваш, целунеш втори път – 10 стотинки, трети път – 30 стотинки, 40 стотинки, 50 стотинки. Като дадеш това, което искаш, повече не искаш да целуваш. Отива един американец в Чехия при един знаменит професор да вземе уроци. Взел един урок и казва: „Втори урок по музика не искам, аз научих всичко“. Щом уроците са евтини, малко се учи, щом са скъпи, много се учи. Според мене, когато хората много се целуват, много дават. Някой, като целуне веднъж, казва: „Стига толкова вече“ – дал е на свят. Питам, много ли трябва да целувам, или малко? Малко като даваш, много ще целуваш. Много като даваш, малко ще целуваш. В целувката всякога помнете: като целунеш болния човек, той оздравява. От човека излиза една жизнена сила и хората си предават една Божествена енергия. Някого не искате да целувате. Минаваш една мътна вода, не искаш да пиеш. Водата е носител на Божествената сила, светлината е носител на Божествената сила. Всички неща, които ние обичаме, тази сила е в тях. Навсякъде в света ние търсим Божественото. Някъде го има, някъде го няма, някъде е в голям размер, някъде е в малък размер.

Сега, питам: целувате човека, откъде трябва да го целунете? Гледам майката, като окъпе детето си, целува го откъм гърба. Някоя майка го целуне отпред, някоя целува ръцете, някоя краката, някоя целуне пъпа. На много места целуват майките децата си. Цяло познание имам, зная езика. Човекът, за да бъде здрав, целувай го по гърба, да бъде здрав гърбът му. Целувай го по врата, за да бъде здрав вратът му. Някой път целувай го по главата, по челото, за да бъде умен. Като го целунеш отзад по главата – да си проявява добре любовта. Като го целунеш по ръцете – да работи хубаво. Като го целуваш по краката – да ходи добре, да не ходи по лоши пътища, но по прави пътища. Всичките тези целувки, които майката дава, не са произволни. Произволни са за онези, които не разбират. Няма в света произволни работи.

Бог е направил света. Всички ония желания, които се проявяват чрез нашия ум – ние сме носители на Божиите блага в света. Горко на онези, които не проявяват Божественото. Нямаш право да задържиш Божественото. То трябва да тече. Божественото няма спирки. Човешкото може да спираш, Божественото нека тече. Да не те е срам от Божественото. Аз гледам тук един ден една млада сестра прегърнала един стар брат, турила ръката си на стария брат. Ще кажете: глези се. Ни най-малко не е глезене. Когато дойде една котка и се качи на скута ти, защо се е качила? Или дойде някое куче, близне те по крака, целува те? Казвам, всякога ние трябва да имаме едно свещено схващане, да знаеш проявите Божествени ли са, или не са Божествени, и до каква степен. Защото, според нашето съзнание, такова ще бъде и нашето разбиране, и степента на развитието на човека. Който криво мисли, не може да се подмлади, нито учен може да стане, нито добър. Необходимо е човек във всичките си прояви да бъде добър. Мъчна работа е, не е лесна работа. Да целунеш някого е хубаво, но ако целунеш друг, хич не ти е приятно. Да целунеш една красива мома, разбирам, но да целунеш една грозотия? Вземам някои неща като пример.

Има неща, които мъчно стават. Аз разсъждавам: щом като дойда до красивата мома, ще се спра и мисля колко време е взела на Господа да работи, колко време е взело на Духа Божи, докато направи една хубава мома. Господ е работил на нея и като я гледам, Той ме изпитва как я оценявам. Тази, грозната мома, и върху нея е работил, но тя е още скица отвън. Грозните моми са недовършени картини, отвътре са завършени, отвън не са завършени. Красивите моми отвън са довършени, отвътре не са довършени. Има едни моми, които и отвътре, и отвън са завършени, а има моми, които и отвътре, и отвън не са завършени. Това са два процеса вътрешни: единият процес на красивата мома, която отвън е завършена, а грозната мома отвътре е завършена. Сега някои от вас сте грозни, някои сте красиви. Някои отвън сте завършени, някои отвътре сте завършени. На грозните от вас вътрешният процес е завършен, външният не е завършен. Сега по две линии вървим. Едни хора трябва да станат красиви отвън, други трябва да станат красиви отвътре.

Казвам, тогава любовта е един външен процес, който създава туй разбиране. Обичта е вътрешен процес. Любовта е външен процес на физическото поле. Ако влезем в духовния свят, любовта е вътрешен процес, а обичта е външен процес. В Божествения свят любовта и обичта са отвън и отвътре едновременно. Там съществува само любовта. В Божествения свят не съществува обичта. Там съществува любов и отвън, и отвътре. В ангелския свят и в човешкия свят съществува поляризиране на любовта, а в Божествения свят, понеже любовта е отвън и отвътре, завзема едно и също място.

Казвам сега, стремете се да бъдете красиви отвън и красиви отвътре, да бъдете добри отвън и добри отвътре, да бъдете силни отвън и силни отвътре. Някои хора са силни отвън, отвътре не са силни. Тебе от мечка не те е страх, от змия не те е страх, а от много светлина човек може да се въздържа. Хората имат една слабост: като минават покрай меда, турят пръста си и опитват сладчината на меда. Питам: защо туряте пръста си в меда? Защо именно само първия пръст туряте, а не туряте цялата ръка? Първият пръст, показалецът, винаги показва достойнството на човека, до каква степен на съзнание е дошъл. Той е външната страна на човека. Този, вторият пръст, показва вътрешното състояние на човека какво е. Третият пръст показва домашните му как са възпитани, каква хармония има. Малкият пръст показва обходата на всички членове вкъщи каква е. Показалецът показва аз какъв съм, средният пръст показва жена ми каква е, третият пръст показва синът, дъщерите какви са и четвъртият пръст показва слугите какви са. Палецът показва отношението на Бога какво е спрямо всинца вкъщи. Като влезе вкъщи, човек е благороден, жената справедлива, децата обичат красивото, добре са облечени, слугите добре вършат работата си. Виждам и отношението на Бога какво е към тях: денят е хубав, красив, всичко върви добре. Децата ми не боледуват. Щом има нещо кривичко, идват болестите, щом има нещо кривичко, идва сиромашията.

Казвам, научете се да познавате онова, което Бог ви е дал, да сте човек по образ и подобие на Бога, да кажете: „Аз съм пратен в света да любя и да обичам. Защо дойдох в света? Да се науча две неща: да любя и да обичам. Да приложа любовта и обичта в живота, това е смисълът на земния живот“. Като идем в ангелския свят, тогава обичта ще излезе отвън, а любовта ще влезе вътре. Като идем в Божествения свят, ще ни посрещне само любовта, ще има единство. Тогава ще разберем какво е единството между душите. Когато всичките души са обединени в любовта, тогава няма да има никакво противоречие в света, няма да има бели и черни, но всички ще бъдат само бели.

Това е живот вечен, да позная Тебе, Единаго Истиннаго Бога, и Христа, Когото си изпратил.

30-то утринно слово, 16 август 1942 г., неделя, 5 ч. сутринта, София, Изгрев.