„Само светлият път на Мъдростта води към Истината. В Истината е скрит животът.“
Аз бих ви задал въпроса: коя е причината, която заставя глистята да иска зрение? Глистята има ли зрение? Не. Кое заставя глистята, като няма зрение, да иска да има? Какъв е поводът?
Ако ви попитам друг един въпрос: доброто ли излиза от злото, или злото от доброто, как вие бихте отговорили? Не какво са писали другите, но вие как мислите. За какво се прави престъпление? Да кажем, един вълк изяда една овца. Кое е онова, което заставя вълка да яде овцата? Защо вълкът има тази склонност? Казвате: инстинкт. То е само едно предположение. Тогава инстинкт има и овцата. Защо овцата не яде вълка, а вълкът изяда овцата?
В една съвременна драма, когато един писател описва своите герои, защо поставя крадци и разбойници в драмата? Той е благороден човек. Като пише за крадците и разбойниците, той опетнява ума си, но той ги натурил в драмата. Защо? Той не мисли, че се опетнява, той иска да изнесе някои отрицателни черти. Той има някакъв повод, някаква философия за хората и туря тия престъпници в драмата. Все има някакъв повод. Когато художникът рисува човешките очи, той туря черни сенки около очите, които ги няма. Такива сенки, каквито туря художникът, има ли ги на лицето? Няма ги, а той ги туря там. Защо художникът ги туря? Защо ги туря, тия черните линии?
Вие кажете една дума. Казвате: „Мен ме боли сърцето.“ Какво подразбирате под думите боли ме сърцето? Нито един от вас не е видял болката на сърцето. Отваряли ли сте сърцето, да видите болката? Чувстваш, че те боли, казваш: рана има. Говорите за нещо, което не сте видели, само предполагате. Как бихте казали тогава? Сърцето може ли да има рана и да функционира?
Друг един въпрос е: кое е онова, на което вие обосновавате вашата личност? Кое е онова, на което вие разчитате? Вие казвате: „Аз познавам еди-кого си.“ Да допуснем, едно дете живее до сто години. Когато то е на една година, има един вид, и всяка година се изменя. Като е на една година, има едно лице, като е на сто години, има съвсем друго лице. Кой е този, как ще го познаеш? Кой си ти? На кого разчиташ?
Кое е качеството, което отличава захарта? Има две неща, едното е видимо, а другото – невидимо. Да допуснем, че захарта може да бъде бяла и черна, това е видимото и качество. Но в това видимо качество ли е захарта? Има нещо, което е нито бяло, нито черно. Какво е то? То е сладкото. Туй сладкото с какво го схващате: с очите или с езика? Ти казваш: „Аз което виждам, в него вярвам.“ Добре, ти виждаш захарта и вярваш, че то е захар. Но това, което виждаш, то ли е захар? Туй, което опитваш с езика си, то е захар. Туй, което е сладко, то е захар. Тя има други черти, които не са захар. Казваш, захарта е твърда. Но то е едно състояние. Захарта може да се разтопи и виждаш, че водата е сладка. Питам: сладкото твърдо ли е, бяло ли е, черно ли е? Какво е? Как бихте вие представили сладкото? Какъв цвят бихте му дали?
Някой път казвате сладък човек, без да е сладък. Кое е сладкото в човека?
Та казвам, кое е онова, на което вие разчитате, което не се мени във вас? Кое е във вас, което се обижда? Някой път има във вас нещо, което се радва, някой път има във вас нещо, което скърби и тъй нататък. На кое разчитате сега във вас? На туй ли, което скърби, на туй ли, което се радва, на туй ли, което се обижда, на него ли разчитате? Защото нещо във вас подозира, съмнява се, гледа с подозрение, нещо във вас разсъждава. Кое е онова, на което разчитате?
Или допуснете, че човек казва, че оттук до слънцето има деветдесет и два милиона мили. По кой начин учените хора са измерили, че има деветдесет и два милиона? С аршин не са го измерили точно. Казвате: чрез изчисления. Как са го изчислили, кажете. Сега казвате: в геометрията има ъгли, чрез които измерват. Но измервали ли сте тия ъгли? Някой планински връх измерват, но мислите ли, че всеки планински връх е точно измерен? Все има няколко метра разлика във височината. Или можете ли да определите оттук, отдето съм застанал пред катедрата, до края на сцената, до онази картина на девите колко има? Нали разбирате математика, може ли да определите с око колко метра има, но до сантиметри колко е? Колко ще ви вземе да измерите точно? Обаче има нещо в човека, което мери. Има хора, в които чувството за измерване на времето е толкова развито, че те, без да носят часовник – може да определи колко е часът. И през нощта да го събудиш, определя колко е часът най-много с една–две минути разлика.
Някои от вас вземете за една цяла седмица, като ви дойде наум колко е времето, не поглеждайте часовника, но вие сами определете и запишете колко е часът. След това проверете. В една тетрадка запишете вие колко сте определили и точно колко е. Така най-малко три пъти на ден правете. Сутрин, като се събудите, не гледайте часовника, но вие се попитайте и така направете по обед и вечер.
Вие изучавали ли сте, ако вземете „до“ в първата октава, на какво разстояние може да ви чуят? На колко метра може да се чуе гласът ни? Или ако изпеете горно „до“, да знаете докъде ще се чуе? Нали седем октави има. Ако вземете „до“ в първата октава и ако вземете „до“ в седмата октава, на какво разстояние ще се чуят? Аз меря тоновете. Според мене „до“ е метър, „ре“ е два метра, „ми“ – три метра, „фа“ – четири метра, „сол“ – пет метра, „ла“ – шест метра, „си“ – седем метра. Много малко е. Седем метра по сто сантиметра колко правят? Седемстотин сантиметра. Колко милиметра правят? Седем хиляди милиметра. Колко трептения има най-ниският тон, който можем да чуем? Има шестнайсет трептения. Нали звукът се предава чрез вълнообразно движение. Какво е разстоянието между една вълна и друга? Какво е разстоянието от едно трептение до друго? Какво пространство завзема? Има в природата мярка за всичко.
За една права мисъл има мярка. За доброто има мярка. За злото има мярка. За тоновете има мярка. Тоновете се мерят. Да кажем, ако вие вземете основния тон „до“ в първата октава – аз вземам това, както е в природата – ако вземете този тон верен, всичките други тонове ще ги вземете вярно. Но ако този тон не го вземете вярно, някъде ще прегрешите във вземането или във „фа“, или в „ми“, или в „ре“, или в „ла“, или в „сол“. Казват, че някой мъчно вземал в горните октави. Коя нота вземат най-мъчно тенорите? „Ми“, „фа“ и „си“ бемол. Казва, че могъл да взема „си“ бемол; като го вземал вярно „си“ бемол, много хубаво го вземал. Но той трябва да вземе вярно основния тон „до“. Ако основния тон „до“ не може да взема, никакво „си“ не може да взема, понеже това са отношения.
Може да кажем, че „до“ се отнася към „ре“, както „ре“ към „ми“, както „ми“ към „фа“, както „фа“ към „сол“, както „сол“ към „ла“, както „ла“ към „си“. Това са отношения. Какво разбирате под думата отношение? Отношението трябва да го превърнете в мярка. Запример онези, които вие обичате, наричате близки. Щом е близък, каква е близостта? Този, който ви е близък, каква е близостта? Онзи, който не ви обича, е по-далече от онзи, който ви обича. И колко е по-далеч онзи, който не ви обича? Отношението какво е?
После отношението може да го измерваме. Когато хората се обичат, аз правя наблюдения на любовта им. Някой има приятел и казва, че много го обича. Приятелят му казва: „Можеш ли да ми дадеш пет лева назаем?“ „Нямам“, казва. Обича го, приятел му е, и няма. Дойде друг, казва на приятеля си: „Може ли да ми дадеш пет лева?“ Онзи веднага услужва и ако няма, ще намери. Де е любовта по-силна? Любовта ти може да струва пет лева, ако искаш пет лева да ти даде. Поискаш десет лева, даде ти приятелят ти. Поискаш петдесет, даде ти. Поискаш сто, даде ти. Поискаш двеста, триста, все ти дава, но дойде до едно число, дето любовта на приятеля ти ще се спре. Там е границата на любовта.
Казвате: безгранична любов. По каква се отличава безграничната любов? Кои са признаците на безграничната любов? И сам даже може да опиташ доколко ти е любовта. Представи си, че имаш един приятел и може да опиташ себе си доколко го обичаш. Иска ти сто лева, на радо сърце даваш. Иска ти двеста, пак даваш с радост. Иска ти хиляда, две хиляди, три хиляди, дойде до едно число, започва да ти става кисело, казваш: „Прекали.“ Киселото е до границата. Ти не си вече готов да направиш услугата. Ще кажеш: „Той не е разумен, аз роб ли ще му бъда? Той ме използва.“
Хубаво, когато ти искаш нещо от себе си, ти някой път искаш да поставиш нещо в света, да станеш велик човек. Защо искаш да станеш велик? Ти искаш да напишеш някое съчинение или да изсвириш някоя песен, че да знаели хората, че ти си велик. Кое е онова в тебе, за което ти искаш да станеш велик? Кой е онзи, който иска да яде? Мислите ли, че онзи, който иска да яде, е същият, който иска да мисли?
Допуснете едно разсъждение. Допуснете, че имате едно твърдо тяло. Допуснете, че туй твърдото тяло представя студа. Студените неща са твърди. Имате друго едно тяло, но туй тяло е жидко. Твърдото тяло взема състоянието на жидкото, а жидкото тяло взима формата на твърдото. Кое е онова, което ги изменя? Причината една и съща ли е? Туй, което прави нещата жидки, кое е? Туй, което ги прави твърди, кое е? Студът. По какво се отличава студът от топлината? Някой казва, че студът е малко количество топлина. Значи, като се намалява топлината, телата стават твърди, а като се увеличава, стават жидки. Питам, водата, която, като става жидка, какво придобива? Ако придобива повече топлина, какво придобива? Има повече топлина. Ако изгуби част от топлината си, стане твърда. Водата е изгубила топлина, а казваме, че водата е станала твърда, че водата придобила твърдост. В какво седи твърдостта? „Дължи се на сцеплението.“ Туй сцепление отвътре ли е? Отвътре? Сцеплението е външен процес. Кое кара човека да се вцепенява? Нали студът. Студът е отвън дошъл. Говорят за сцеплението, и мислят един вътрешен процес. Може идеята да е права, но този процес не произтича отвътре, но отвън. От студа се вцепеняват нещата, но когато се изгуби тази твърдост, сцеплението престава да действа, дойде жидкостта. Процесът откъде иде? Пак отвътре ли е топлината? Отвън иде топлината.
Допуснете сега следното. Ти обичаш някого. Каква е побудителната причина, външна ли е, или вътрешна? Причините пак са външни. Обичаш някого, защо? Туряш, че е идеален, без да знаеш какво нещо е идеално. Казваш: „Той е добър“, без да знаеш какво нещо е доброто. Те са понятия неразбрани. Ако кажеш, че е красив човек, подразбираме, че в лицето има съразмерност на частите. Красотата не е нещо, освен съразмерност на частите. Ако съразмерността е правилна, казваме, че лицето е красиво. Представете си един човек, на когото веждите не са намясто, устата не са на място, джуните са един милиметър дебели. Красиво ли е туй лице? На един гениален човек челото е хубаво, но турите нос с два сантиметра дължина и четири сантиметра широк. Аз приблизително говоря, те са данни научни.
Та казвам, в съвременния психологичен живот има много неща, които трябва да се пресеят. Има неща преувеличени, че за да дойдем до истината, някои неща ще намалим, някъде трябва да увеличим. Някой път учените нарисуват такива микроби, но за да можем да я видим, те са я увеличили няколко хиляди пъти. Един холерен бацил, ако го гледате под микроскопа, колко е голям? Или някой път вие казвате, че са големи страданията ви. Колко голямо е страданието? Страданието може ли да бъде по-голямо от вас? Може ли едно страдание да бъде по-голямо от човека? Не може. И доброто не може да бъде по-голямо от човека. И то си има мярка. Какво разбирате вие под думата мъчение?
Че студът унищожава ли човека? Той си заспива спокойно. На всеки от вас можем да му причиним скръб. Дойда при вас и ви кажа: „Баща ви умря.“ Какво ще стане? Изведнъж вие ще се разплачете – баща ви умрял. Де ви е страданието? Баща ви не е умрял. Казвате: „Баща ми умрял, няма смисъл в живота.“ Започваш да се мъчиш. Аз ви утешавам, казвам: „Няма нищо.“ Казвате: „Горкият ми баща, отиде в оня свят. Къде ли е сега?“ А пък баща ви ходи по земята. Питам, кое е вярното? Мислите ли, че вашите страдания представят една реалност? Те са такива лъжи, както баща ви умря, както майка ви умря. „Изгубих си парите“, а те не са изгубени. Дойде някой, каже, че еди-коя си банка фалирала, парите отишли – всичко пропадне, почернее светът.
Аз, като ви кажа: „Баща ви умря“, гледам на часовника колко секунди ще вземе, докато изговоря тия думи. Четири секунди. В четири секунди ако се движиш с биволска кола, колко път ще изходиш? Докато кажа: „Ба-ща ви ум-ря“ (Учителят го изговаря на срички и полека), правя четири крачки. Значи четири крачки взема да умре баща ви, а баща ви не е умрял. То са отношения. С баща ви нищо не е станало.
Друго едно разсъждение да имаме. Представете си, че имате един приятел, на когото слухът е много добре развит. Вашият приятел е отпред и вие му кажете тихо: „Пет лева.“ Веднага изважда и ви дава. Един ден затъпее слухът му, вие и високо като клеветите, той няма да ви чуе. Кое е онова, което изменя условията? Всичките други хора ще чуят, той не чува. Вие кажете: „Не ме обича.“ Оглушал е човекът, не ви разбира.
Следователно, когато хората се разлюбят, според мене те са оглушели вече. Аз другояче разглеждам нещата. Когато някой ми каже, че аз не го обичам, той е оглушал. Когато някой каже, че го обичам, слухът му се развил, готов сте да изпълните неговото желание.
Казвам, правили ли сте опити със себе си, когато сте весели, разположени, да познаете доколко е устойчива вашата веселост? Но тази радост, няма да мине пет минути, ще се развали. Ваша е радостта, която никой не може да отнеме. Кажете ми сега как може да се отнеме радостта? Ако имаш само едно шише вода, радостен ли си с него? Но щом ти вземат шишето, отиде си и радостта. Но представете си, че имате десет хиляди шишета с най-хубава вода. Дойде някой, вземе ви едно шише, радостта ви не се разваля. Колко шишета останаха? 9999. Вземат ви още едно шише. Казваш: „Няма нищо.“ Колко останаха? 9998. Вземат три, четири, пет, шест – вашата радост няма да се измени, докато дойде последното шише. Него никой не може да ви го вземе. Всичките други 9999, те са чужди, само едно от тях, като остане, то е ваше, което никой не може да ви вземе. Това е твоята радост. Когато радостта ви се изгубва, то са шишетата, които имат отношение към вас, – те минават на друг. Всяко нещо, което може да ти се вземе, не че то не е реално, то има отношение към друг човек. Туй, което можеш при всичките условия да задържиш, то е твое. Един мъченик по какво се отличава? Той задържа своето последно шише. Като дойде до неговите убеждения, да го режат на парчета, той не се отказва, казва: „Онова, в което вярвам, никой не може да ми го отнеме. Не се отказвам.“
В страданията вие се опитвате. Когато в страданието задържите същественото, идеалното, никой не може да ви го вземе, вие сте силен човек. Последното да задържите. Може 9999 шишета да ви вземат, но последното шише да задържите, то е вашето. Мислите ли, че онзи човек, който изгубва своята любов, е силен човек? Мислите ли, че онзи човек, който изгубва своята разумност, е силен човек? Мислите ли, че онзи човек, който изгубва истината, е силен човек? Силен човек искате да бъдете. Силен човек е онзи, който в даден случай истината е с него и той е с нея. Като дойдеш до истината, да имаш едно отношение, никой да не е в състояние да промени това отношение. Дойдеш до разумността, и там никой да не може да развали това отношение. Дойдеш до любовта. Тя има отношение, което никой не може да развали.
Та казвам, онова преходното, то е потребно. Преходното е потребно за еволюцията на човека. На земята трябва да идат преходни положения, понеже без тях човек не може да прогресира. Трябва да станат промени. Човек трябва да остарее. Остаряването, то е едно от разните отношения, които стават. Във всяка една възраст той добива по една опитност. В младини той има една опитност. В зрялата възраст има друга опитност. В старата възраст има трета опитност. Казва: „Аз не искам да стана стар.“ Но щом си млад, ти трябва да станеш стар и щом си стар, трябва да станеш млад. Щом си млад, ти трябва да станеш възрастен.
Щом си дошъл на земята, ще опиташ и скърбите, и радостите, и страдания, и разочарования, и вяра, и безверие, хиляди неща ще опиташ. Всичките тия неща съставляват една вътрешна опитност, с която градите живота си. Казва някой: „Обезверих се.“ Много добре, в какво си се обезверил? Ако си се обезверил в лъжата, похвалявам те. Но ако си се обезверил в истината, казвам, загубил си. Ако си се обезверил в своето невежество, похвалявам те, но ако си се обезверил в своето знание, което имаш, ти си изгубил.
Казвам: по някой път е хубаво да се обезверяваме, да нямаме вяра. В какво? В лъжата. Когато вярваш в лъжата, а не вярваш в истината, какво е твоето състояние?
Кое е онова, което отличава един ваш приятел? Кое е онова, което ви привързва към един ваш приятел? Психологически аз считам, че то е онова голямо доверие, което приятелят ви има. Каквото и да му кажете, приятелят ви има голямо доверие. Каквото и да му кажете, той вярва в туй. Приятелите много си вярват. Никога не мисли, че неговият приятел може да го излъже. Ако намери, че някой път го е излъгал, е голяма обида. Значи един приятел при всичките условия да вярва на своя приятел, каквото и да говорят другите, той казва: „Това е невъзможно моят приятел да направи.“ Той не се колебае. Приятелят усеща една вътрешна радост, която нарича доверие.
Кажете ми сега вие, които сте на земята, какво е вашето отношение към Бога? Вие искате Бог да има във вас безгранично доверие, вие и като грешите, Той да ви вярва. Туй го мислите. А пък когато Той започне да постъпва, както Той знае, вие губите вашето доверие в Бога. Вие не искате да имате безгранично доверие. Щом искаш Бог да има безгранично доверие в тебе, и ти трябва да имаш безгранично доверие в Него. Каквото и да направи, да кажеш: „Добро е“, нищо повече. То са отношения на нещата. Щом аз искам да ме обичат, и аз трябва да ви обичам. Аз може да обичам толкоз, колкото и мене обичат. Ти не може да обичаш другите повече, отколкото и те обичат тебе. Схващайте отношенията. Казвате: „Аз много обичам.“ За мене един човек ме обича, когато не се разколебава неговото доверие. Неговото доверие, което има, показва обичта. Колкото повече обичам един човек, толкова повече доверие имам в него. Някой казва: „Той е малко глупав, но аз пак го обичам.“ Туй не търпи никаква критика. Не можеш да обичаш един глупав човек. В истинската обич онзи, когото обичаш, не може да има слабости. Съвършеният живот изключва всички слабости.
Ние сега говорим за проявлението на живота. Има един примесен живот, в който няма съвършенство. Не че е лошо, но в него съотношенията са други. Сега аз ви говоря за онези норми, когато някой път искате да се самовъзпитате, да имате понятие какво нещо е съвършеният живот, какво нещо е любовта, безграничното доверие. Щом се усъмня, дойде нещо друго, казвате: „Кой знае? Животът няма смисъл.“ Значи животът досега имаше смисъл, отсега нататък няма смисъл. Щом изгубиш парите си, животът няма смисъл. Дотогава, докогато парите съществуваха, животът имаше смисъл. Следователно парите са били едно божество. Изгуби се божеството, изгуби се отношението.
Казвам: „Баща ви умря“, вие се разплаквате. Казвам: „Погрешка имам. Баща ви оживя“, веднага се зарадвате. Умъртвявам хората и ги оживявам във вас. Направя във вас баща ви да умре, после направя да възкръсне. Като умря баща ви, вие си поплакахте; като го възкресих, вие се зарадвахте. Вие туй не сте го мислили. Една проста мисъл. Не ви минавала през ума тази мисъл. Казвам: „Изгубих здравето си.“ После има оле-ле. „Спечелих здравето си.“ Веднага радостта иде. Казвам, като те заболи кракът, казвате: „Имам ревматизъм.“ После казвате: „Нямам, отиде си.“ Болестите някой път са нахални. Те са кираджии. Като дойде някой път, не иска да си излезе. Най-първо, болестта дойде като един наемател, представи се много учтиво, казва: „Може ли да бъдете тъй добри да ми дадете един ваш апартамент. Ще ви плащам наем, колкото искате.“ Казвате: „Мазен е този кираджия.“ Той, като влезе, не иска да излезе, не иска да плаща и трябва да го съдиш. Болестта е един наемател, като намери един хубав апартамент, не си отива.
По-хубаво число от единицата има ли? Няма. Вие не искате учителите да ви турят единица, искате да ви турят шест. Защо? Като ви турят единица, казвате: „Скъсаха ме.“ Като ви турят шест, веднага дигнете глава. Аз ето как разсъждавам. Шест е посята и израснала единица. Тя е поникнала. Това е отношение на числата. Когато някой ми говори за числата, аз подразбирам единицата в своя прогрес, в своето динамично проявление. Единицата в статическо положение те скъсва, но единицата в своето динамическо положение, когато прогресира, тя е шесторка, седморка… Когато числата прогресират, показват, че единицата проявява всичките свои качества. Понеже единицата е най-голямото число, всички безбройни числа трябва да дойдат, за да изявят нейните качества.
Вас ви е страх от единицата. Казвам, мене ме е страх от ония единици, които не растат. Всички ония чувства, които не претърпяват известно видоизменение, те са неразбрани. Неразбраните думи са статически. Разбраните думи са прогресивни. Всяко чувство трябва да бъде прогресивно. Затуй в дадения случай скръбта е едно прогресивно чувство и радостта е едно прогресивно чувство. Двете заедно съставят това:
A + B = C.
A е скръб, B е радост. Какво съставлява? Колкото повече скърбиш, толкова повече ще се радваш. Колкото повече се радваш, ти толкова повече и ще скърбиш. В дадения случай A е турено в едно отношение с B. Значи C в дадения случай означава туй, с което се увеличават. Когато се увеличава скръбта, увеличава се и радостта. Следователно разположението какво означава в дадения случай? След като минеш състоянието на скръбта и на радостта, ти вече имаш разположение. Разположението се дължи на две състояния: на едно скръбно и на едно радостно състояние. Тогава вече имате разположение. Едно разположение иде всякога след една радост. Защото и радостите, радостта, която не е посадена, която не расте, е единица. Радост, която расте, тя е шесторка. Всичко в човека – и радости, и скърби, трябва да растат. Изнасям един психологичен закон. Когато говоря за радостта, имам предвид отношенията.
Ти се радвай, когато твоята скръб се увеличава. Голяма да не е, увеличение по единица. Имате една скръб в квадрат, имате една скръб в куб, имате кубическа скръб. В първа степен скръбта има само дължина, във втора степен скръбта има и широчина, и в трета степен скръбта има и дебелина. А в четвърта степен? Аз по някой път лесно изчислявам по математика, по висша математика.
Запример някой път има думи, които са толкова силни, че ако ви кажа една дума, ще се прострете на земята, веднага се прекъсват краката, изгубвате съзнание; страданието е по-голямо, отколкото организмът може да понесе. В дадения случай съзнанието излиза. Може би в природата е така, да изгубите съзнание, за да не би да пострадате. В мозъка този напор, туй напрежение не може да го издържите, затова изгубвате съзнание. След туй пак дойдете на себе си. Скръбта може да бъде толкова голяма, че да изгубите съзнание и радостта може да бъде толкова голяма, че пак да изгубите съзнанието си. Сега не са лоши тия работи, те са предпазителни мерки. Когато радостта дойде, от радост може да се пукне сърцето. И при скръбта може да се пръсне сърцето. В преносен смисъл вземам. Напрежението е толкова голямо, че не може да издържи. Може да има нахлуване на кръв толкоз много, че може да се пукнат някои кръвоносни съдове, някои от капилярните съдове.
Аз разсъждавам по следния начин. Аз съм гладен. Дава ми един човек да се нахраня. В дадения случай той ми причинява такава радост. Да кажем, аз съм се наял, дават ми 9999. За мене десетте, онова, което ми дават, е равно на 9999. Ама вие казвате: „Като имаш, животът е осигурен.“ Ни най-малко не е осигурен животът. Всичкото заблуждение в света седи в туй, че ти мислиш, че си осигурен. То е механически начин на разбиране. Ако аз имам 9999 в банката или ако нямам нищо в банката, моят пръст на ръката осигурен ли е от парите, които имам в банката? Не зависи от пръста, зависи от моя ум. Парите са само условие. Зависи от моя ум, зависи от моето сърце, зависи от моята воля – външните неща са условия, как ще ги използвам. Умният, ако има някакво богатство в банката, е осигурен, но глупавият не е. На глупавия човек не се дават пари. Вие трябва да имате отношение. Най-първо, трябва да поставиш в какво отношение трябва да бъде твоят живот с другите хора. Щом дойдеш, най-първо, започни с живота. Дойдеш в съприкосновение с едно живо същество, трябва да намериш какво е твоето отношение към туй живо същество. Отношение трябва да имаш. Ако можеш да намериш отношението си, ще може да образуваш връзки. Сега ние поставяме отношенията си на една база, която е песъчлива, нищо не може да се гради върху нея.
Сега за изяснение да допуснем, че вие искате да вземете „до“. „До“ според мене в музиката – аз говоря за музиката като една мощна сила, която може да разрешава всичките спорни въпроси, дето има напрежение. Щом аз съм ограничен, да кажем, аз имам една болест, един ставен ревматизъм се е загнездил, не иска да излезе. Дойде ми наум една идея. Когато бях на Опълченска 66, една ластовичка си направила положка. Един ден едно врабче влязло в гнездото, стои вътре. Гледам, събрали се повече от двайсет ластовички, църкат и минават покрай гнездото. Като минат, казват: „Разбойник!“ Един час всичките ластовички църкаха около гнездото и викаха: „Разбойник!“, че накараха туй врабче по закона на внушението да излезе навън. Те казваха: „Чи-ри-рик, чи-ри-рик“, тоест излез навън, излез навън. То си показваше главата навън от дупката, и пак се скриваше, докато най-после излезе то и влезе си ластовичката.
Казвам, колко майсторски разрешиха въпроса. Не хвърляха камъни вътре, но само викаха: „Разбойник, разбойник! Излез навън!“ Казвам, когато някое врабче влезе във вашата положка, кажете: „Разбойник, излез навън!“ Врабчето ще излезе. И туй врабче втори път не си позволи да влиза в гнездото на ластовичката.
Та казвам, ако вие имате основния тон „до“, ако го повторите няколко пъти, може да разрешите един въпрос. Да допуснем, че някой път тръгна на път – сега ви казвам нещо, което не трябва да ви казвам – някой път, като отслабнат краката, казвам: „Ре“, „ре“. (Учителят върви и пее тона „ре“.)
В мене се изменя състоянието. Някой път не съм разположен, пея „сол“. (Учителят върви и пее тона „сол“.)
Ако някой път нещата няма да се постигнат, турям „ла“. Като пея „ла“, заминават. „Сол“ като пея, всичкото неразположеине изчезва. „Ре“ като пея, силата иде. Вие ще кажете: то са внушения.
Тогава, ако имам ограничение, пея „до“. Или пея: „до“, „ре“. Или – „до“, „ре“, „ми“. Или – „до“, „ре“, „ми“, „фа“. Или – „до“, „ре“, „ми“, „фа“, „сол“. „До“, „ре“, „ми“, „фа“, „сол“, „ла“. „До“, „ре“, „ми“, „фа“, „сол“, „ла“, „си“. (Учителят пее: „Колко съм тъжен, тъжен, тъжен“ на тъжна мелодия.)
Туй е част, не е всичкото. Това е част от операта. Във всичките тъжни песни пространството между музикалните вълни е по-голямо. В радостните песни разстоянието е по-малко. Като дойдеш да прескачаш, междините при една скръб са големи. Защо скръбта е голяма? Понеже междините са големи, не можеш да ги прекрачиш, мъчи те, трябва да скачаш. Като дойде до радостта, приятно ти е.
Сега как бихте изпели: „Колко съм радостен“? (Учителят пее:) „Колко съм радостен, радостен, радостен.“
Вече имате друг ритъм. (Учителят пее:) „Колко съм радостен! Изгубената ми вяра вече се повърна. Изгубената ми вяра, що едно време аз изгубих, днес се повърна, повърна, повърна. Без нея всеки ден в училището ме скъсваха. Днес, когато се възвърна, всичко тръгна по пътя си добре.“
„Само светлият път на Мъдростта води към Истината. В Истината е скрит животът.“
Шестнадесета лекция на Младежкия окултен клас
26 януари 1940 г., петък, 5 ч сутринта
София – Изгрев
|
