Път към Любовта

Размишление

Ще прочета 2-ра глава от Еклисиаст.

В прочетената глава Соломон изнася пред света две огледала: в едното огледало се оглежда всеки човек поотделно, а в другото – цялото човечество. Това, което Соломон някога е описал, днес го опитват всички хора поотделно, както и цялото човечество. Значи днес Соломон е навсякъде. С други думи казано: философията на Соломон и до днес още се шири по целия свят. В тази глава Соломон описва живота си и страданията, които имал като цар. Всеки човек минава през страдания. Някои хора познават страданията на Соломон, други са кандидати за тях, а трети едва влизат в живота, готвят се да работят, да използват условията и благата, които светът им предлага, и не подозират какви мъчнотии, страдания и разочарования ги очакват.

„И наслаждавай се с благо; и ето, и то е суета.“ (– 1-ви стих.) Младият, който едва влиза в живота, иска да се наслаждава от неговите блага, но като опита наслаждението, казва: „И това е суета“. Младият войник, който не е влизал още в сражение, тръгва за бойното поле накичен, добре стегнат, препасан с пушка – гордо пристъпва. Влезе ли в боя, опита ли куршумите, търколи ли се веднъж на земята, изгубва вече своята напетост и самоувереност. Който не е страдал, лесно говори за атаки и за победи; който е страдал, повече мълчи и мисли. Войникът, който е опитал свойствата на куршумите и на гранатите, като влезе в окопа, свие се и кротува. Младият го пита: „Защо си толкова страхлив?“ – „Скоро ще разбереш.“ И наистина, като чуе свиренето на куршумите и гранатите около себе си, той моментално се сгушва, скрива се в окопа. Докато не е раняван, войникът е смел, въодушевен, мисли, че ще направи нещо. Щом го ранят, главата му увисва надолу и като Соломон казва: „Суета на суетите, всичко е суета“. Така казва и старият човек, който се е вкиснал вече. Като се огледа надясно-наляво и види, че цял е потънал в рани, казва: „Доста вече смелост! Сега ще стоя настрана, далеч от куршумите“.

„Рекох за смеха: лудост е; и за веселбата: Що ползва тя?“ (– 2-ри стих.)

„И помислих в сърцето си: Да веселя плътта си с вино, когато още сърцето ми се упражняваше в Мъдростта, и да удържа безумието, доде видя кое е доброто за человеческите синове, да ги правя под небето през всичките дни на живота си“. (– 3-ти стих.) – Всичко това Соломон е преживял, понеже му било наложено от Провидението. Той бил окултен ученик, вследствие на което му дали да разреши известни задачи. Някои задачи той разреши правилно, но някои – не можа. Обаче той остави своите ценни опитности, от които човечеството може да се ползва и до днес. Соломон описва и своите страдания и разочарования, през които минават и сегашните хора. Някои хора искат да опишат страданията си, но така ги преувеличават, като че ли няма по-големи от техните страдания. Като погледнете лицата им, виждате, че са закръглени, пълнички като месечина. При това казват, че не са видели бял ден в живота си. Те говорят с хиперболи. Не може човек да е страдал много и на лицето му да няма отпечатък. И Соломон е страдал, но лицето му било закръглено, нямало печата на страданията. Той имал на разположение много певци и певици, но въпреки това пак бил недоволен. Имал много жени, но пак бил недоволен.

Често се казва, че някой мъж търси жените, иска да има много жени. Казват още, че някоя жена търси мъжете, иска да има много мъже около себе си. Който не мисли право, той се спира върху външната страна на въпроса и започва да гледа с лошо око на такъв мъж и на такава жена. Всъщност въпросът е поставен другояче. Многото жени подразбират много желания, а многото мъже – много мисли. Следователно жената е отражение на човешките желания, а мъжът – на човешките мисли. Искаш ли да имаш много жени, ти си човек на много желания. Искаш ли да имаш много мъже, ти си човек на много и разнообразни мисли. Ето защо, когато човек не мисли право, това показва, че не е влязъл в живота на страданията и не го разбира. Когато влезе в тази област на живота, човек започва вече да мисли и да чувства. Щом започне да мисли, да чувства и да желае, страданията непременно ще го посетят. – „Не може ли без страдания?“ – Може, но не трябва да мислиш, да чувстваш и да желаеш. Докато човек мисли, чувства и желае, страданията неизбежно ще го следват. Където са страданията, там са и радостите, като естествена смяна на положението. Понякога страданията идват като резултат на кривите възгледи на човека. Някой човек купува овце, говеда, с цел да се размножат, за да се осигури той. Обаче не излиза така. Купува овце и говеда, но едно след друго те умират и вместо да се осигури, той изгубва и това, което има.

Един български овчар, голям безверник, често казвал на другарите си, че не вярва в Бога и в Неговата помощ. Ако не разчита на себе си, на никого не може да разчита. Той постоянно купувал овце, докато ги докарал до две хиляди. – „Ще видите – казвал той на приятелите си, – че от мене зависи моето благосъстояние. Достатъчно е половината от овцете ми да имат малки, за да забогатея. Богатството ми е в ръцете.“ Така се разговарял с другарите си и небрежно стрелял във въздуха срещу Господа, чието съществуване не признавал. Един ден между овцете му се явила някаква болест, от която всички умрели. Силно разгневен, той ги нахвърлял една по една в един дълбок кладенец и напуснал родното си село. След време един от приятелите му го срещнал и го запитал: „Какво постигна с замерването си срещу Бога?“ И ние можем да попитаме: „Какво постигна този смел българин с отричането на Първата Причина в живота?“

Мнозина не успяват в живота си, защото мислят като българския овчар. Щом се натъкнат на някоя светла мисъл и възвишено чувство, те гръмват три пъти срещу тях, отричат ги с една дума: „Глупава работа е това!“ Глупава работа е, но овцете им една след друга измират, т.е. лишават се от благото, което носят светлите мисли и благородни чувства. Не е лошото там. Човек може да прави грешки, но трябва да ги изправя. По този начин той се учи и самовъзпитава. И Соломон правеше грешки, но не могъл всички да изправи. Той сам не се ползвал от своите опитности. Когато се яви в него едно желание, той си взе една жена. Като не разбра какво се крие в това желание, каза: „С една жена човек не може да бъде щастлив“. С други думи казано: с едно желание човек не може да бъде щастлив. Затова той си взе още една жена. Неразбрал себе си, не придобил опитност, той взе и трета, четвърта, пета жена, докато увеличи броя им толкова много, че се натъкна на големи противоречия. Един ден той каза: „Не мога да се справям с тези жени, не мога да се грижа повече за тях“. Защо трябва той да се грижи за тях? Всяка жена ще се грижи за себе си. Да имаш много желания, това е все едно да носиш чувал на гърба си, в който всеки ден прибавяш по един килограм. Докато чувалът тежи два, три, пет, десет килограма, както и да е, лесно се носи. Обаче, когато теглото му стигне до сто килограма, ти се отчайваш и казваш: „Не мога повече да го нося, тежи много, кола нямам, слуги нямам – отказвам се от него“. – Кой те заставя да носиш този тежък чувал на гърба си? – „Трябва да се живее. Ако не е чувалът, гладен ще умра.“ Природата е показала на човека, че и с малко може да живее. Достатъчно е да носиш три килограма на гърба си, т.е. в стомаха си. Имаш ли три килограма храна за стомаха си дневно, това е достатъчно – повече не ти трябва. Държиш ли в ума си мисълта, че трябва да носиш на гърба си чувал, тежък сто килограма, скоро ще капитулираш. Повече от три килограма тежест не носете. Това е най-многото, с което умът и сърцето могат да се натоварят.

Повечето от съвременните хора минават за млади. – Защо? – Защото не са изучавали силата на човешките мисли, чувства и желания, да познават тяхното мощно влияние върху човека. Има случаи, когато една мисъл е по-опасна от куршум. Той ще те засегне някъде, ще мине и замине през тебе и няма да остане следа. В душата ти, в психиката ти, обаче, горчивата мисъл или горчивата дума може да произведе такъв ефект, че с години не можеш да се освободиш от нея. Който не разбира смисъла на горчивите мисли и чувства, постоянно се пита защо са допуснати в живота. За да съществуват и да се допускат, все има някакво основание. Защо българите сами развалят чешмите си? Виждате някъде една хубава чешма, с красиво корито, направено от хубав камък. Който мине покрай чешмата, ще се наведе да пие вода, ще се полюбува малко и после ще каже: „Я да опитам, мога ли да наостря брадвата си на това корито“. Днес един наточи брадвата си, утре – друг, докато най-после коритото се изхаби и чешмата изгуби красотата си. – Защо става това? – Защото в самия човек има нещо необработено. Кой как мине покрай чешмата, спира се и казва: „Чудно нещо, как се развали хубавата чешма!“ Чешмата сама не се разваля – хората са я развалили.

Какво правят съвременните хора? – Всеки ден те точат брадвата си върху своя мозък, върху своето сърце и после се чудят защо нервната им система е разстроена, защо кръвообръщението им не е правилно. Много естествено. Те сами развалят нервната си система, а после се запитват защо другите хора имат здрава нервна система. Чувате някой да казва за себе си, че от него нищо няма да излезе. Днес си каже така, утре си каже така, докато един ден се сбъдне казаното – от него нищо не излиза. От една страна желае да излезе нещо добро от него, а от друга – сам си противодейства. Желаеш ли да постигнеш нещо хубаво, дръж в себе си положителна мисъл. Не точи брадвата си върху своя мозък и своето сърце. – „Ама не мога да се въздържам!“ – Това е друг въпрос. Защо не можеш да се въздържаш? Значи стъпил си върху наклонена плоскост и обувките ти се хлъзгат. При това положение и най-големият юнак не може да издържи. Обаче, ако и най-слабият стъпи на равна плоскост, ще издържи, няма да се хлъзне. Докато няма пет пари в джоба си, човек е тих и спокоен, с никого не се кара, на никого не се сърди – няма отношения с хората. Щом внесе 100–200 хиляди лева в банката, веднага започва да се интересува от хората, от банките. Той иска да знае какво е положението на банката, да не би по някакъв начин да фалира. Като имаш пари, ще влезеш в отношение с този, с онзи, докато един ден се скараш с тях. Какво е станало с тебе? – Подхлъзнал си се. – „Ама без пари не може да се живее.“ – Това е друг въпрос.

Казвате: „Не може ли човек да има пари и да не се безпокои?“ – При днешните условия това е невъзможно. Не може човек да има красива дъщеря и да не се безпокои за нея. Този момък я погледнал, онзи я погледнал, докато някой я задигне. При това не е безразлично на бащата какви момци поглеждат към дъщеря му. Ако момъкът е угледен, красив, както и да е; ако е някой простак, глупав, бащата непременно ще се безпокои и няма да бъде доволен. Питам: Как може да бъде спокоен мъжът, чиято жена е млада и красива? Този мъж я погледнал, онзи я погледнал, трети пък се докоснал до дрехата и. Мъжът и веднага изважда револвер, иска обяснение как смее той да се докосва до дрехата на жена му. Някой взел от някого сто–двеста лева назаем и не му ги върнал. Как си позволил този човек да го ощети! Какъв живот можете да очаквате при такова разбиране на хората? В това отношение Соломон беше по-мъдър от много хора, които днес минават за умни. Той никога не извади револвера си да убива, но си постави задача да наблюдава хората как живеят. Той си бе изработил особена философия и казвал: „Ако някой се опита да се докосне до жена ми, ще взема втора; ако и нея докосне, ще взема трета“. Така той имал 300 жени и 600 наложници. По този начин той искал да се освободи от ревността. Като забелязвал, че ревнува една жена, той взимал втора; ако и нея ревнува, взимал трета. Но и при това положение не могъл да се справи с ревността. Един ден той срещнал една млада, красива мома, в която се влюбил, но тя го пренебрегнала. Той не могъл да понесе този отказ, вследствие на което изпаднал в голямо противоречие и казал: „Суета на суетите, всичко е суета“. С отказването животът му се обезсмислил. Целият труд, който положил за царството си, всичко, което до това време направил, се обезсмислило. Той разбрал, че освен Любовта нищо друго няма смисъл. Съвременните хора страдат и се питат защо идват страданията. – Много естествено, отказано им е нещо. Виждате, че някой се вкиснал, неразположен е. – Защо? – Някой мъж или жена отказала да му даде нещо. Помнете: Любовта с празни работи не се занимава, любовни писма не пише, скръбни не утешава. Като види, че някой страда, тя духне около него и си заминава. С едно духане тя разгонва скръбта. Като срещне някой гладен човек, тя му оставя един хляб и си заминава. Гладният взима хляба и казва: „Добре, че ми остави хляб, да задоволя глада си, но защо не остана при мене, да ми каже нещо?“ Любовта няма свободно време. За един хляб, който струва пет лева, тя няма време да се спира, да му разправя, че го обича, че се грижи за него и т.н. В дадения случай гладният се нуждае от хляб. Щом задоволи глада си, тогава може да става въпрос за разговор, но това е второстепенна работа. Любовта ще го срещне друг път, когато няма нужда от хляб, и ще се спре при него да му говори за други работи. – „Ама защо никой човек не ми казва, че ме обича?“ – Да ти разправя човек колко те обича, това са залъгвания. Любовта не си служи със залъгвания. Залъгваш човека, когато искаш да вземеш нещо от него или да го използваш. Не прави ли човек същото и с коня си? Когато иска да се качи на коня си, той го изважда от обора и започва да го тупа по гърба, да му казва, че го харесва. Щом сложи седлото и се качи на коня, той го удря с шпорите си и тръгва на път. Като се върне от работа, конникът слиза от коня си, дава му малко храна и пак го затваря в обора. С това любовта му към коня се свършва. Желаете ли и вие такава любов?

Всички хора търсят Любовта, но не са доволни, ако им се даде любов, каквато конникът дава на своя кон. – Защо не сте доволни от такава любов? – Защото била свързана с мъчения. Тогава, за да не се мъчи, конят трябва да бъде слаб, изнемощял, да лежи по цели дни в обора. Но конят не желае това. Той предпочита да носи господаря си, но да бъде здрав, силен, угоен. Щом е здрав, конникът го възсяда и му казва: „Хайде, ще вървиш с мене в широкия свят, да опитваме благата на живота. Аз ще ям хубави храни, а на тебе ще давам зоб“. Ще кажете, че положението на коня е тежко. Когато господарят го гледа добре, не е тежко положението му. – Какво представлява конят? – Вашето тяло. Вие впрягате тялото си на работа и се радвате, когато сте здрави, силни, можете да свършите нещо полезно. Умът е конникът, който се справя със своя кон. Има ли нещо лошо в това? Радвайте се, че имате ум, който управлява тялото и се грижи за него. Всеки ден умът възсяда тялото, кара го да работи и след като свърши определената работа за деня, дава му храна и го оставя да си почине.

Това са образи, които имат отношение към самия живот. Вие трябва да разбирате тези образи правилно, да се ползвате от тях, както Соломон се ползвал от своите опитности. От преживяванията си на физическия свят той вади заключения за духовния и вижда, че земният живот е временен и преходен. Всеки човек минава през опитностите на Соломон, т.е. през страданията и радостите. Каквото и да прави, той не може да ги избегне. Като минава през страдания и радости, човек трябва да ги разбира. Скърбите продължават живота. Ето защо, без скърби и страдания човешкият живот щеше да бъде по-тежък и по-къс, отколкото е в действителност. Значи страданията са спасителен път за човека. Без тях той щеше да се намира на такъв опасен път, какъвто не може да си представи. Дойдете ли до страданията, не ги избягвайте, но кажете, както българинът казва: „Ела зло, че без тебе по-зло“. Страданията са за предпочитане пред мъчнотиите и нещастията. Те носят нечувани блага за човека. Ако Христос не пострада, и Той, и човечеството щяха да се лишат от благата на живота. Даже голямото страдание е за предпочитане пред малкото мъчение. Страданието е път, който води човека към спасение. Мъчнотията обаче се подчинява на други закони. Мъчението води човека към безизходен път, а страданието – към спасение. Следователно, попаднете ли в безизходния път на мъчението, молете се да дойде страданието, да ви избави от този път. Как ще гледате тогава на страданието? Като на благо, което освобождава човека. Ще кажете, че страданията ви са големи. Радвайте се и на големите, и на малките страдания. На всеки човек се дават страдания според степента на неговото развитие. Колкото по-големи са страданията на човека и може да ги издържа, толкова и умът му е по-добре развит. Страданието показва степента на човешката интелигентност. Колкото повече страда човек, толкова по-интелигентен е той. Значи между интелигентността и страданието има известно съотношение. Страданието се явява като признак на човешката интелигентност. То се увеличава пропорционално с интелигентността, т.е. с развиването на човешкия ум. Днес човечеството страда повече, отколкото в миналото, защото е по-развито в умствено отношение. Колкото повече се развива човечеството, толкова повече се увеличават страданията му.

В една от главите на Откровението се говори за небесните жители, които били облечени с бели дрехи. – Защо са облечени с бели дрехи? – Защото са минали през страдания. Значи скърбите и страданията избелват човека, т.е. обличат го в бели дрехи. Като минава през страдания, човек развива ума си и започва да разбира смисъла на живота. Каквото и да правите, никой не може да избегне страданията. Като знаете това, не трябва да се обезсърчавате. Пътят на страданията е неизбежен; всеки сам трябва да го извърви и то пеш, без никакви превозни средства. И да ви помогне някой, пак на вас предстои минаването на този път. Както и да ви се помогне, никой не може да влезе в дълбочината на страданията ви. Затова, именно, някой се оплаква, че хората не влизат в положението му. Защо ще влязат, да се удавят ли? Достатъчно е ако някой ви подаде ръката си, но да изисквате заедно с вас да влезе в дълбочините на морето, това не е право. Или пък как можете да изисквате съчувствие от човек, който спи? Той е заспал дълбоко, за никого и за нищо не мисли. Ето защо, благодарете и за най-малката помощ, която хората ви дават. Благодарете и за страданията, които ви са дадени, понеже те носят известни блага за душата ви.

Помнете: няма живо същество на земята, което да не страда повече или по-малко. На всеки човек са дадени толкова страдания, колкото може да понесе. Великите хора понасят велики страдания. Ще кажете, че Христос беше велик, носеше големи страдания, но по едно време не можа да ги издържи и хвърли кръста си на земята. – Кога бащата хвърля кръста от гърба си? – Когато иска да даде добър урок на децата си. Докато са още малки и несъзнателни, той ги носи на гърба си. Когато пораснат, те започват да мислят свободно, но ядат и пият и продължават да седят на гърба на баща си. Последният спира на пътя и захвърля кръста настрана. Слаб ли е бащата? Не е слаб, но той иска да им покаже, че пътят, по който вървят, не е прав. От този урок разумните деца веднага се стряскат, съзнанието им се пробужда и те тръгват в правия път. Неразумните деца, обаче, заспиват по-дълбоко, отколкото по-рано, и остават на средата на пътя. Те не са готови за съзнателен живот, но и бащата не е длъжен да ги носи цял живот на гърба си. И Христос, Който се пожертва от Любов за човечеството, не е длъжен да носи на гърба си неразумните хора, които мислят само за ядене и пиене. Съвременните хора се нуждаят от страдания. Който страда и носи разумно страданията си, той е герой; който не иска да страда и постоянно се оплаква от страданията си, той е страхливец. Защо трябва да се оплаква човек от страданията си? Който страда, човек става. Без страдания няма развитие. Страданието е път за освобождаване, за спасение. Този път е определен само за човека, а не и за животните. Обаче като живеят между хората, понякога и животните страдат заедно с тях.

Едно се иска от вас: да не преувеличавате страданията си, да мислите, че съдбата ви е непоносима, че Провидението е по-жестоко към вас, отколкото към другите. Това е криво заключение. Ще каже някой, че не е видял бял ден в живота си. Това не е вярно. Не се самозаблуждавайте. Като живее, човек минава през различни състояния, през радости и страдания. Следователно колкото по-големи страдания минава човек, толкова по-големи са радостите му; колкото по-малки са страданията му, толкова по-малки са и радостите. И обратно: големите радости се сменят с големи страдания, а малките радости – с малки страдания. Когато някой казва, че не е видял бял ден в живота си, това се дължи на факта, че по естество човек помни повече злините, отколкото добрините. За пример, ако някой приятел ви направи сто добрини и едно зло, вие забравяте стоте добрини, а помните пакостта, която ви е причинил само един път. Защо не приемете, че пакостта е случайност? Колкото и да е добър човек, все ще се случи поне един път да причини зло или пакост на някого.

Един млад господар се разгневил на слугата си и в гнева си го замерил с камък. Обаче слугата бил далеч от него и той не могъл да го улучи. Вместо слугата си той ударил жена си, която била скрита в двора някъде, между дърветата. Значи без да иска той ударил жена си с камък. Това се случва често в живота на хората – вместо неприятеля си да удариш приятеля си; понякога камъкът, с който замервате неприятеля си, пада върху вас. Като не успява в живота си, човек се разочарова, минава през опитностите на Соломон и казва: „Суета на суетите, всичко е суета“.

Соломон казва: „Понеже Бог дава на угодния пред него человек мъдрост и знание, и радост, а на грешния дава да се труди, за да притуря и да трупа, за да ги даде на угодния пред Бога. И то е суета и угнетение на Духа“. (– 26-ти стих.) Значи Соломон мисли, че Бог дава на мъдрия възможност да придобива знание, мъдрост и радост, а на грешния определя да се труди, да копае и да трупа. Той намира, че и това е суета и угнетение на Духа. Според Соломон излиза, че това, което се случва на мъдрия, случва се и на безумния. Това е повърхностно разбиране. Не е вярно, че в живота на мъдрия и на безумния се случват едни и същи неща.

Ще ви предам накратко една приказка, в която се говори за слизането на Бога на земята между хората. Бог често слушал да се говори за живота на хората и решил сам да слезе на земята, да види какво правят те. За тази цел Той взел със себе си един млад момък да го придружава. Като вървели известно време, те стигнали до едно пасбище, където пасли говеда. Бог ожаднял и помолил говедаря да покаже къде има извор, да пие вода. Говедарят свирил с кавала си и вместо отговор, посочил с крака си направлението, където се намирал изворът. Момъкът казал: „Чудно нещо, какъв мързелив говедар, не пожела да се мръдне от мястото си, но с крака си ни посочи мястото на извора“. Като задоволили жаждата си, те продължили пътя си нагоре и навлезли в една гора. Тук те срещнали една млада, красива мома, която носела на гърба си вързоп дръвчета. – „Виждаш ли тази мома? – казал Господ на момъка. – Решил съм да я дам на говедаря.“ – „Възможно ли е това нещо?“ – запитал учудено момъкът. След това двамата пътника влезли в едно село. На края на селото те потропали на вратата на една къща, от която излязъл един сърдит, недоволен селянин и извикал: „Нямаме място за пътници!“ Те потропали на съседната къща. Веднага насреща им се показала спретната, добра домакиня, която ги поканила в стаята си. Тя била бедна, скромна вдовица. Веднага издоила единствената си крава, сварила мляко и ги нагостила. Пътниците пренощували в дома на вдовицата и на сутринта продължили пътя си. Времето било облачно, мъгливо. На края на селото видели един вълк. Господ казал на момъка: „Ще изпратя този вълк да изяде кравата на вдовицата“. – „Това ми се вижда още по-чудно и неразбрано“, отговорил момъкът. По-нататък те намерили едно гърне, пълно със златни монети. – „Ще дам гърнето на богатия и сърдит домакин, който не ни прие в дома си.“ – „Защо?“ Това са неразбрани неща. Най-после Бог завел момъка в една долина и го накарал да пие от водата, която текла там. Момъкът се навел и започнал да пие, но веднага се отдръпнал с отвращение. – „Какво има, защо се отдалечаваш от водата?“ – „Горчива е, не може да се пие. Жаден съм, но не мога да пия тази вода.“ – „Навсякъде ли е такава?“ – „Да, в долината водата е навсякъде горчива. – Моля ти се, заведи ме някъде, където водата е сладка и приятна за пиене.“ Бог го завел на едно специално място, където живели само добри и благородни хора. Те могли сами да трансформират водата, за да не я пият горчива. – „Кое е това място?“ – запитал момъкът. – „Раят.“ Следователно мястото на долината, където водата е горчива, е адът на земята. Мястото пък, чрез което се проявява Божията Любов и Разумност, е раят – високото място в света. Най-после Бог добавил: „Лошото място, т.е. ада, със своите богатства оставям на разположение на богатия домакин, който не ни прие в дома си. Хубавото място, т.е. рая, давам на бедната вдовица, да подобри живота си“.

И тъй правилното разрешаване на въпросите се заключава в разбиране на закона на страданието. Който разбира закона на страданието, ще придобие благата на живота. Който не разбира страданието, ще се натъква на противоречията в живота. Не е лесно човек да разбере страданията. Това не става изведнъж. Не се пресилвайте да разберете всичко изведнъж. Ако искате преждевременно да разберете нещата, ще изпаднете в заблуждения, от които мъчно можете да се освободите. Вие ще се движите между два свята: светът на добрите и светът на лошите същества. Добрите същества ще ви внушават добри мисли, лошите същества – лоши мисли, и вие ще се движите между контрастни състояния. Някога ще мислите, че от вас може да излезе много нещо, че всичко можете да направите. Някога ще мислите, че от вас нищо не може да излезе. И едното не е вярно, и другото не е вярно. Вярно е, че като работите, от вас може да излезе нещо. Оставете съществата във вас сами да се борят, докато се споразумеят, без да взимате страната на едните или на другите. И тъй, единственият път за влизане на човека в света на Любовта е пътят на страданието. Първата половина от пътя, който посветеният трябва да извърви, е страданието; втората половина на пътя е Любовта. Докато дойде до втората половина на пътя си, само от време на време посветеният ще вижда един малък проблясък на пътя си, който ще раздира тъмнината, която неизбежно трябва да мине. Този проблясък се дължи на лъчите на Любовта. Светлината ту се явява, ту изчезва, но заставя човека да се стреми и да се надява. Той очаква деня, когато Любовта ще се прояви в своята пълнота. Тогава само ще разбере какво нещо е животът на Любовта. Влезе ли в този живот, всички противоречия ще изчезнат от пътя му. Но докато дойде до Любовта, противоречията неизбежно ще го следват и той постоянно ще се пита защо това става така, а не иначе. Докато е на земята, човек постоянно се пита защо на мене дават по-малко хляб, по-малко вода, а на други дават повече. Ако влезе във водата, той не може да пита защо на мене дават по-малко вода, а на други – повече. Рибите, малки или големи, имат еднакво количество вода на разположение. Там не става спор за водата. Ако влезе в духовния свят, човек не може да спори защо на него дават по-малко хляб, а на други – повече. Там храната е друга. Следователно, който иска да избегне противоречията на земята, трябва да я напусне. Докато е на земята, ще не ще, трябва да се примири с мисълта, че ще минава през противоречия.

Следователно стремете се към пътя на Любовта, където противоречия не съществуват. Както рибите не се борят за водата, така и душите, които живеят в света на Любовта, не се натъкват на противоречия. Докато е вън от Любовта, човек неизбежно ще следва пътя на закона, който включва противоречията, мъчнотиите и страданията. – „Как може човек да се освободи от законите на физическия свят?“ – Като приеме закона на Любовта и го изпълни. Някои мислят, че са влезли в Любовта. Питам: Страдаш ли? – „Страдам.“ – Щом страдаш, ти не си влязъл още в пътя на Любовта. Може да чувстваш Любовта, но още не си свързан с нея. Човек може от време на време да се качва в онзи свят, да зърне какво става там и пак да слезе, но съзнанието му не е готово още да приложи Любовта. Някой говори за Любовта, а същевременно се безпокои. – Защо? – Защото е извън нея. – „Ами ще умра!“ – Щом си вън от Любовта, непременно ще умреш. Ако си в Любовта, няма да умреш. Любовта изключва смъртта от своите предели. – „Сам съм в живота си.“ – Щом си сам, ти си в пътя на страданието. Радвай се, че си дошъл до страданието, защото отиваш вече към Любовта. Любовта пресича пътя на страданието: ту влиза, ту излиза от него, като образува крива линия. Използвайте най-малките проблясъци на Любовта, за да си обясните противоречията. Ще кажете, че на млади години сте имали Любов, а сега сте я изгубили. Това е невъзможно. Любовта не се губи. Това, което наричате любов, не е истинска любов. Това са чувствания, настроения, разположения, но не и Любов. Любещият и на младини, и на старини има Любов.

Един стар дядо вървял по пътя и пред него се изпречил един голям трап. Засилил се да го прескочи и паднал в трапа. Като мислел, че някой го е видял, той казал гласно: „Какви трапове прескачах на младини! Но сега изгубих силите си“. Като се огледал натук-натам и разбрал, че никой не го е видял, че няма човек около него, казал си: „Какъвто бях на младини, такъв съм и на старини“.

Ние пък казваме и гласно, и в себе си: „Какъвто е човек на младини, такъв е и на старини“. Ако на младини е бил разумен, и на старини трябва да бъде разумен. Ако на младини е имал Любов, и на старини трябва да има. Положителното остава положително и отрицателното – отрицателно. Невъзможно е положителното да се превърне в отрицателно, а отрицателното – в положително. Добрият човек е всякога добър, а лошият – всякога е лош. С други думи казано: в човека са вложени известни възможности, които чакат времето да се проявят. Трябва да цъкнете една клечка кибрит, за да се запали огънят, който носите в себе си. Възможностите се крият в дървата, а не в кибрита. Значи и на младини, и на старини човек е един и същ, но чакал е времето си да прояви своите възможности. На старини всички дървета, които са вложени в човека, ще се запалят и той ще се прояви. Това не значи, че като е вече стар, той се е изменил. Старият има възможност да прояви всичко, което носи в себе си от младини, но в никой случай не може да прояви това, което не е вложено в него. Това, което е вложено в душата на човека, рано или късно трябва да се прояви. Колкото по-дълго време живее на земята, той все повече ще се проявява, но нищо ново няма да прояви, т.е. той не може да прояви нищо повече от това, което носи в себе си. Всеки ще се убеди в тези думи. Като знаете това, обработвайте дарбите и способностите, които са вложени във вас, и не очаквайте да дойде нещо наготово в живота ви. Работете върху себе си и помнете, че човек не може да се развива и проявява без участието на Божията благодат и Неговата светлина и топлина. Ето защо, човек трябва да се стреми към Любовта, която носи условия за развиване на човешките дарби и способности. Казано е в Писанието: „Ще изпратя Духа си“. Без Божия Дух няма напредък, няма развитие. – „Как ще се изяви Божият Дух?“ – Чрез хората. Следователно не мислете, че човек сам може да постигне всичко. Хората идват в негова помощ, да развие и прояви добродетелите си. Хората са условия, чрез които се проявяват Божествената светлина и топлина. Затова, именно, никога не пренебрегвайте не само хората, вашите ближни, но и най-малките същества около вас. Не мислете, че нямате нужда от тях. Всичко, което Бог е създал и на което обръща внимание, и вие трябва да го зачитате. Видите ли едно дърво, не го отминавайте, не мислете, че стоите по-високо от него. Ако му обърнете внимание, тогава само стоите по-високо от него. Всяка мисъл, всяко чувство, колкото и да са малки, които се проявяват чрез вас или чрез ближните ви, трябва да се зачитат. В тях се крие нещо Божествено. Само по този начин ще дойдете до новото разбиране на страданията и на радостите, каквото имал апостол Павел, който казва: „Ще се похваля със страданията си“.

Сега и на вас желая да се похвалите със страданията си, както се похвалил апостол Павел. Досега колкото хора съм срещал, всички искат да се освободят от страданията. На мнозина, които се оплакват от страданията, съм казвал, че те още не са страдали, едва започват да страдат. Те хванали само едното краче на страданието, а то има много крачета. Те мислят, че животът им е пълен със страдания. Досега аз не съм си позволил да се моля на Бога да ми отнеме страданията. Щом за себе си не съм се молил, и за вас няма да се моля. – Защо? – Не искам да ви лиша от благото, което страданието носи в себе си. Благодарете за страданията, които разумният свят ви дава, но сами никога не си създавайте излишни и ненужни страдания. Човек се изпитва чрез страданията. Те са пробният камък за изпитване силата и характера на човека. Който издържа на страданията, той е силен човек. Не може ли да издържа, той е слаб, безхарактерен човек. Христос казва: „Който не вдигне кръста си и ме последва, не е достоен за мене“. Кръстът подразбира страданията. Следователно, който не понесе страданията си и не тръгне след мене, той не може да наследи вечния живот.

Вдигнете кръста си и благодарете на Бога, че ви е удостоил със страдания. За да станете велики хора, да се наричате чада Божии, вие трябва да минете през страданията като път към Любовта. Друг път към Любовта освен страданията не съществува. Влезете ли в областта на страданията, трябва да вървите докрай. Дойдете ли последната крачка, пред вас се разкрива хоризонта на Любовта и вие влизате в новия живот, като граждани на новото царство – царството на Любовта.

Проявеният Дух в Любовта, проявеният Дух в Мъдростта, проявеният Дух в Истината носи всичките блага на живота, на Единния, Вечния Бог, извор на всички блага, в Когото всичко се обединява.

Утринно Слово от Учителя, държано на 17 февруари 1935 г., София, Изгрев.