И проводи ги

И проводи ги да проповядват Царството Божие.(Лука, от девета глава) „Добрата молитва“

„Ще се развеселя“

Девета глава от евангелието на Лука.

„Духът Божи“

„И проводи ги да проповядват Царството Божие.“ Няма по-приятна работа от тази, да проповядваш Царството Божие. Царството Божие е подобно на земните царства. Когато се говори за царство, ние подразбираме това, което не е. Царството Божие не е благото на един човек, нито на едно семейство, нито на един народ, нито даже на цялото човечество. Нека се разберем – Царството Божие е едно положение за всички, разбирам, за всички събудени души, или взето в проста форма, за всички събудени души, в които има едно събудено съзнание в четири отношения. Сега няма да се спирам да обяснявам отношенията. Съзнание в четири отношения разбирам това, което разрешава всички въпроси. Или да взема това в научен смисъл. Квадрат, който не може да стане кръг, не може да бъде равен на кръга, или кръг, който не може да стане квадрат – не може да бъде равен на квадрата. Сега искат да изчислят квадратурата на кръга. Теоретически много мъчно се разрешава този въпрос, той е неразрешим, но практически се разрешава. Ако искате, някога мога да ви покажа как се разрешава практически този въпрос. При това знание, което имате, аз не говоря на прости хора. Понеже не сте прости хора, аз говоря и на вас като на хора, които имат знания. Понеже вие сте от високо произхождение, вие имате дълга и много интересна история на земята. Тъй щото всинца сте от една знатна фамилия. Че някои от вас сте закъсали, то е друг въпрос, то е нещо временно, то е относително нещо, както един пътник или някой богаташ, или някой здрав човек може да закъса с пътя. Това нищо не значи, то е временно отношение. Онова същинското отношение си остава отношение.

Сега ще изясня мисълта си с един пример. Един английски лорд тръгнал с дъщеря си и с един от слугите си да посети Австралия, но по пътя корабът им претърпял корабокрушение и едва успял да се спаси на един остров. Този човек, лорд в Англия, тук не знаел какво да прави, но благодарение на слугата си, който носил в джоба си няколко житни зрънца и който знаел да обработва земята, те могли да прекарат на този остров цели десет години. Слугата посял житото и то дало своя плод, като същевременно учил господаря си и неговата дъщеря как да го обработват. Значи той бил господар, а господарят и господарката му – слуги. Те прекарали там много добре цели десет години. Един ден минава покрай този остров един параход и ги взема. Тогава лордът си е пак лорд в Англия, а слугата си е пак слуга. Тъй щото според случая някой път слугата става господар, а някой път лордът става слуга. Това са временни отношения. При дадени отношения ти можеш да бъдеш господар, а при дадени отношения можеш да бъдеш слуга. Ти не считай, че да бъдеш господар е нещо съществено, нито пък да бъдеш слуга е нещо съществено. Това са временни отношения. В разумния живот обаче съществуват едни положителни отношения. Това са само отношения на Битието. За да имаш положителни отношения с когото и да е, или ти трябва да му бъдеш брат, или той трябва да ти бъде брат – едно от двете.

Сега ние говорим за Царството Божие, понеже всички имате желание за това, да запазите сегашното си положение, което имате. Ако останеш със сегашните си разбирания за живота, за природата, за Вселената, ние нямаме още зрели разбирания, зрели възрения. Вземете запример европейската литература и я четете. Ще видите колко всевъзможни разбирания имат те. Не че възгледите и мислите на тия писатели са криви. Не, според мене, от мое гледище всички те са прави, но относително прави. Ако някой ми говори, че на земята се случват дни, когато слънцето не грее, вярно е това. Ако друг ми говори, че на земята слънцето постоянно грее, никога не залязва, и това е право. Ако един ми говори, че на земята има дни, когато всичко замръзва, това е вярно, но и когато друг ми говори, че има дни на земята, когато всичко се стопля, и това е вярно. Кой за каквото ми говори, вярно е, но относително вярно, при дадени условия. Относително всичко е вярно, но то не е един даден, установен, абсолютен ред, че така трябва да бъде. Че е студена, това е вътрешно отношение. Един става богат, когато друг осиромашава. Един осиромашава, когато положението на мнозина се подобрява. Трябва един богаташ да осиромашее, за да се подобри положението на други. Та нима мислите, че ако държавата вземе няколко милиона килограма жито от един богаташ, че той ще осиромашее. Ако това жито се раздаде на бедните, тяхното положение ще се подобри. Мислите ли, че положението на бедните ще бъде по-добро, ако житото седи в хамбарите на богатите. И можете ли да кажете след това, че има ред. Ред има и в това, живите хора да живеят. Кое е по-хубаво: живите хора да живеят на земята или житото да седи в мъртвите хамбари?

Дошло е време живото жито да влезе в живи хамбари, отколкото живото жито да седи в мъртви хамбари. Всичкото престъпление на земята седи в това, че живото жито седи в мъртви хамбари. Следователно онзи, който дойде да научи хората живото жито да седи в живи хамбари, той ще бъде един умен човек – благодетел на човечеството. Не че той ще оправи света. Не мислете, че ще дойде един човек да оправи света. Това никога не може да бъде. Защото, ако то може да бъде, какво ни препятства сега да дойдат онези, които могат да оправят света. Това не може да бъде. В историята на човечеството няма нито един пример досега, да се е явил един човек да оправи света. Поне в аналите на човешката история – от най-далечното минало и досега, нямаме такъв пример. Не само на земята, но и на другите светове. Но хайде да не говоря за другите светове, да говоря само за земята. Другото е най-отвлечена философия и ако говоря за нея, това ще бъде малко ненамясто.

Един учен плъх започнал да говори на другите плъхове как хората се хранят, как живеят, как си градят къщи, но другият плъх му казал: „Не ни говори за неща, от които ние не се ползваме, но ни говори как да градим нашите дупки – това е важно за нас. Ти не ни говори за хората, за техните капани, за техните котки и кучета, ние знаем това.“ Когато аз говоря за плъховете, разбирам, когато ние говорим за природата, без да я разбираме, ние мязаме на плъховете, но когато разбираме природата, ние мязаме на разумните хора. Защото всички живи същества, както и животните, при някои случаи са много умни – имат добри, хубави прояви, но при някои случаи те са много глупави. Запример някога вие можете да научите една котка на различни фокуси, можете да я научите да върши каквото искате, даже може на два крака като човек да носи на табла кафе, но пуснеш ли и една мишка и таблата ще хвръкне, и всичко ще хвръкне. Тя не е надделяла на своя инстинкт за мишката. Мишката за нея е много по-важна, отколкото кафето с таблата. Тя казва: „Ти с кафето можеш да почакаш, но тази мишка сега я хванах, тя не чака.“ Вие ще кажете: „Какво от това?“

Казвам, когато вие пропущате една истина и се занимавате с мишките, вие мязате на тази котка. Когато ти носиш една табла – твоето щастие, и на пътя ти излезе една мишка, вие мязате на тази котка, ти искаш да хвърлиш щастието си, истинското твое щастие – таблата, а търсиш фалшивото – мишката. Според вас щастливият случай е мишката, която излиза на пътя ти, и ти захвърляш таблата, за да уловиш мишка, но какво ще ти донесе една мишка. Ако една мишка може да ти донесе някакво щастие, тогава всички котки би трябвало да бъдат щастливи. Питам, има ли една котка щастлива. Какво означава това? Че с удавените мишки нищо не се различава. Мишките толкова много се размножават, че в по-големите градове на културните страни, като Англия – в Лондон, като в Германия, във Франция, хората са замислили какво да правят с тези мишки.

Проводени били да проповядват Царството Божие. Сега хората искат да проповядват някому, било да му кажат една истина. Господ изпратил един ангел да им проповядва. Това било след създаването на света. Тогава Бог изпратил този ангел на земята между хората, да види какво правят и да им проповядва малко. Той говорил на този, на онзи, но всички му говорили все за слънцето. Всички му казвали: „Виж колко хубаво е слънцето. Колко дървета, цветя и треви са израсли – все благодарение на слънцето.“ Той ги учил, че Господ направил това, направил онова, но те все за слънцето му говорили, като че не го чували какво той им проповядва. Като се върнал при Господ, ангелът казал: „Господи, всички ми говорят все за слънцето, за този голям аристократ – тъй го нарекъл той. – Каквото и да им кажа, те все към слънцето поглеждат и за него говорят. Защо направи това слънце?“ Как мислите, какво било лицето на Господа при този въпрос от страна на ангела. Този ангел трябвало да се радва на слънцето, защото, ако слънцето не изгряваше, той не можеше да проповядва. Благодарение на неговата светлина той имаше случай да проповядва на хората. Ако слънцето не беше, тези хора нямаше да съществуват на земята. А този ангел със своето разбиране нарече слънцето голям аристократ. Та сега и нашите съвременни разбирания са такива. Ние казваме: „Защо Господ създаде слънцето?“ За да живееш. „Ами защо не го тури от запад да изгрява?“ Питам, ако слънцето изгряваше от запад, какво щеше да допринесе с това. „Отдругаде не можеше ли?“ Отдето искате може да изгрява, но какво от това.

Тази философия на хората можем да я изясним със следния пример. Едно време Настрадин Ходжа си направил една пещ с устата на изток. Явява се един и му казва: „Не е хубаво, както си я направил.“ „Как трябваше да я направя?“ „Устата трябваше да бъде към юг.“ „Добре.“ Той я оправя, туря устата на юг. Явява се друг, казва му: „Добър е хлябът, но няма вкус. Ти трябва да туриш устата на пещта към запад.“ Туря устата и на запад. Дохожда друг и му казва: „Хлябът е вкусен, но остава суров, ти трябва да туриш устата на пещта към север.“ И това направил Настрадин Ходжа. Най-после мисли какво да направи – да задоволи всичките мнения. Той решил да направи една голяма кола с четири колела, на която турил пещта, та кой накъдето му каже, на тази страна я обръщал. Та и вие направете си пещта на четири колелета, та кой каквото ви каже, да го задоволите. Някой ти казва: „Ти трябва да имаш установени убеждения.“ Не, аз не обичам установените пещи, но обичам установените убеждения на Настрадин-Ходжовите колела, защото, когато времето се развали, тази пещ може да се постави и под сайваната. Иначе трябва да и се прави цял покрив.

Та казвам, Царството Божие е най-великото, с което човек може и трябва да се занимава. За науката и живота, които ние сега търсим, има условия само при Царството Божие. Питам, защо ти е богатство при един неуреден живот. Защо ми е богатство, ако аз съм един хилав човек. Ако за това богатство могат да ме претрепят, защо ми е. Ако съм при един неуреден живот, защо ми е това знание. Знанието е пособие за нашето развитие, но ако при този неуреден живот то не може да се използва, защо ми е това знание. И ако при сегашните условия на живот знанието, което ни се придава, ни допринася много повече страдания, отколкото работа, защо ни е. Мнозина, като свършат образоването си, като придобият някакво знание, мислят, че са се изменили, като че имат по-голямо достойнство. А това знание не може да им служи при страдания и мъчнотии. Защо им е това знание. Това е едно заблуждение. Ако вземете един учен човек, който е свършил университет, и един прост и ги претеглите, каква разлика ще намерите между тях. Ти, който си станал учен човек, ни най-малко не си се изменил – останал си пак същия човек. Има някаква промяна, но тази промяна е същата, както, когато една материя кристализира. Всяка материя, която пропуща слънчевите лъчи, е полезна, понеже е кристалообразна. А онази материя, която е тъмна и не може да пропуща слънчевата светлина сама по себе си, тя не е толкова ценна.

Кое е онова, което дава ценност на диаманта? Неговата кристализация и неговата твърдост. При това, както учените хора, така и хората изобщо, не знаят защо се е явил диамантът. Той е единствената мярка. Ако ти в ума си нямаш понятие за диаманта, за неговото вътрешно значение, ти не си го разбрал. Диамантът не е мъртво тяло, както мнозина го мислят. Той е живо тяло – представя една разумност кристализирана, с четири отношения в света. Диамантът е толкова чувствителен, че ако се носи от един разбойник или от един престъпник, който е убил няколко хиляди хора, той изгубва блясъка си. При това, ако този човек е много голям престъпник, диамантът ще избухне и ще си замине. Той не иска да седи в един престъпник. Има един пример – някъде в Африка, където един диамант сам се запалил и изгорял, избухнал сам по себе си.

Ако ние имаме тази идея на диаманта, какви трябва да бъдат нашите мисли? Те трябва да бъдат като диаманта – кристални и твърди. Това е вече мисъл. Ти можеш да носиш в себе си диамант като емблем. Ти трябва като него да бъдеш твърд и чист по характер. Във време на мъчнотии и страдания ти трябва да бъдеш твърд като диаманта. Ако пък искаш да бъдеш чист, трябва да бъдеш чист пак като диаманта. Ако ти бъдеш чист като диаманта и отправиш своята мисъл към небето, веднага небето ще те послуша. Каквото пожелаеш, ще ти бъде. Ако нямаш качествата на диаманта, каквото кажеш, няма да стане. Вие погледнете диаманта и кажете, че това е въглен, който се е кристализирал. Не, това е външната страна на диаманта. Ако ти съдиш за човека по неговите дрехи какво е той, ти много ще се излъжеш. Той може всеки ден да мени костюмите и цветовете, но това не е човекът. Това е неговият вкус, това е неговият временен израз.

Но по какво се отличава човекът? Аз да ви кажа по какво се отличава човекът. Преди да е съществувал човекът на земята, земята е била неустроена и пуста, но след като човек се е явил на земята, тя е станала устроена: и планини, и долини, и морета – всичко това е станало, след като е дошъл човешкият дух на земята. Земята дължи красотата си на човешкия дух. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че Бог е направил това. Да, едно от най-великите дела на Бога е това – човекът на земята. Следователно външният облик на земята е израз на човешкия дух. Какво нещо е земята? За онзи, който разбира, тя е израз на божествения дух. За онзи, който не разбира, ще има много тълкувания. Тези тълкувания ще бъдат такива, каквито онзи ангел е дал за слънцето: че е един аристократ, който изгрява и залязва, и всички хора говорят все за него.

Не трябва ли да се говори за слънцето? Ако всичко онова, което ние търсим в нашите мисли и в нашите постъпки, всичко това зависи от слънчевата светлина, не трябва ли да се говори за слънцето. Аз считам, че светлината на слънцето присъства всеки момент в битието – нашето битие, и ни управлява и никога никому не е казало слънцето, че трябва да му се кланяш и да го обожаваш. Ако понякога ние се кланяме на слънцето, то не е виновно, то е наше разбиране. Кога то е изпратило един проповедник, който да ви проповядва, че трябва да му се кланяте. Де са тия правила? Слънцето има две големи светила. Кои са тия светила в човека? Двете очи на човека са двете светила на слънцето. Едното око е равно на месечината, а другото око е равно на слънцето. Двете очи на човека по интензивност не са еднакви. Едното око на човека е всякога по-силно, то вижда по-добре. Много пъти вие мислите, че виждате еднакво и с двете очи. Не, едното око вижда по-надалече, а другото по-наблизо, но и двете се уравновесяват и изглежда, че виждат еднакво. Ако Господ не беше създал слънцето и месечината, досега човек щеше да бъде сляп.

Най-първо, Бог създаде слънцето, направи един опит, и тогава човек имаше само едно око. После пък създаде луната. Затова човешките очи обичат слънцето и луната, понеже са двете образци на слънцето и на луната. Който разбира мистическия език, това е така. Казват, че някои обожавали слънцето. Питам, трябва ли да обожава човек окото си. Ти трябва да се радваш, че имаш очи да виждаш това, което природата и Бог е създал. Ако на някой религиозен човек не споменеш нещо за Бога, той се докача. Ако някой човек е барон и ти се обърнеш към него и не споменеш името му – да го наречеш господин барон, той се докача също.

Добре, но когато се произнася Божието име, ние трябва да чувстваме една вътрешна любов. Мнозина произнасят името Божие като нещо най-обикновено. Когато ще произнесеш Божието име, ти трябва да се спреш в себе си, да си помислиш малко – то е свещено име. Трябва ли да седиш високомерно и с пренебрежение към това същество, което е създало всичко в света, което първо те е залюбило и е приложило любовта си в целия свят. Ако се намери такъв един човек, аз бих казал, че в моите очи той седи в положението на животно. И животните обаче имат страх от човека. Няма по-силно око в света от окото на човека. Ако ти гледаш право в очите тигър или вълк, или змия, тя ще се страхува, и ще отстъпи. Отдалечиш ли се малко от нея, тя вече не се страхува. В Африка има негри, които са правили такива опити. Ако го срещне някой лъв, той знае, че е изложен на явна смърт. Затова негърът започва да гледа лъва право в очите, без да трепне окото му, после му тропне с крак, и така лъвът отстъпва. Щом се обърне, и веднага лъвът скача отгоре му. Каква смелост се изисква от човека, за да излезе насреща на този лъв! Негърът знае, че като се приближи при лъва и го гледа втренчено известно време, лъвът ще отстъпи. Той не може да издържи погледа на човека.

Сега вие казвате: „Какво иска да ни каже Учителят с това?“ Ще ви кажа какво искам да ви кажа. Представете си, че имате насреща си една мъчнотия. Тя е лъвът, който иде насреща ти. Ти ще го заплюеш и ще го гледаш право в очите. Той ще отстъпи. Ако се обърнеш и започнеш да бягаш, тя с един скок само ще те повали на земята. Няма случай, когато някой човек, който е бягал от мъчнотията, да не е бил повален от нея. Нямало е случай, когато, ако човек я гледа право в очите – без страх, тя да не е отстъпила. Казвате: „Колко време трябва да се гледа в очите?“ Безразлично е колко часа: може час, два, три, и ако този лъв може да издържи един час на твоя поглед, това е много. Повече от един час той не може да издържи.

Сега аз ви навеждам към основните закони в света – да ги познавате и да ги изучавате. Ние сме пратени за една велика работа в природата. Тепърва трябва да изучаваме за какво сме родени. Питали реките за какво са родени. Те отговорили: „Да течем и да поливаме градините.“ Питали вятъра за какво е роден. И той казал: „Роден съм да проветрявам жилищата на хората.“ „Ами прахът, който носиш?“ „Той е нещо съвсем случайно. Той е като неканен гост.“ Попитали растенията защо са създадени. Те казали: „Да даваме плод и да храним хората.“ Попитали най-после и човека защо е създаден. Той казал: „Аз не зная, тепърва трябва да изучавам това нещо.“ И досега те все го учат. И досега цели трактати се пишат защо е създаден светът, защо е създаден човекът. Това богословците всеки ден изучават. Ако и на вас сега зададат въпроса, защо е създаден човекът, какво ще отговорите? Човекът е създаден да люби – нищо повече! Този е отговорът на този въпрос. Ако ти любиш, всичко можеш да направиш. Ако не любиш, нищо не можеш да направиш. Това аз разбирам под думата любов. Сега не ми говорете за онази каша на любовта, която прави хората нещастни. Говорете за онази любов, която всичко върши, която всичко прави. Не говорете за онази любов, в която се раждат престъпления, страдания, несретите в живота. Говорете за онази любов, която ражда безсмъртието, свободата, която ражда светлите мисли, светлите чувства и мощната сила на човешкия дух. Това аз разбирам – човек е роден да люби, нищо повече. И блажени са, казва, които любят.

Пратил ви е Господ да проповядвате Царството Божие, да проявите своята любов. И след като се върнали, казали: „Господи, действително всички се подчиняват на твоята любов. Всички духове отстъпват пред нея.“ Христос им казал: „Не се радвайте, че духовете ви се подчиняват, но радвайте се, че име носите в света, радвайте се, че носите името на любовта. Радвайте се, че имената ви са написани на небето.“ Тъй че вие можете да се радвате, че имате името на любовта. А сега какво правят писателите? Те поставят любовта на разискване и казват: „Има ли любов в света, или не?“ Има ли любов, или това било една илюзия на младите? Младите умират под илюзиите на любовта и старите умират под илюзиите на любовта. Старият умира, понеже почва да вярва, че няма кой да го обича. Младият умира, понеже вярва, че няма кого да обича. Младият човек, който може да обича, когото срещне – без разлика, той не умира. И старият, който вярва, че мнозина го обичат, и той не умира. Те казват сега – младите трябва да вярват, че могат да обичат; старите трябва да вярват, че могат да бъдат обичани. Това е най-важното. Между тия два полюса е веруюто. Според мене вярата седи в следното.

Ти не можеш да вярваш в един човек, който не те обича. Не е достатъчно да се каже на един човек, че трябва да има вяра. Всякога можете да имате вяра в един човек, който ви обича. Онзи, който не ме обича, каква вяра мога да имам в него. Каква вяра мога да имам в един вълк, в един лъв, в един тигър или в една кобра. Вяра мога да имам в един разумен човек или в един добър човек, в един светия, в един гений, в един ангел, който отива да служи, който има слънце, което изгрява. Досега слънцето още не е излъгало света с изгряването си. То изгрява точно навреме и залязва навреме. Как да не му вярваме при това положение. Казвате: „Защо да му вярваме?“ Защото никога не лъже.

Казвам, сега, като се говори за новото учение, ние не трябва да мислим, че то ще ни спаси, но важно е, че не трябва да възстановяваме старото учение в себе си, а да възстановим онова божествено положение на нещата, което е поставено вътре в нас. У нас се борят две състояния: едното състояние е на временно ограничение, а другото състояние е на свободата. Ти искаш някога да се проявиш като човек, но казваш – не му е времето сега. Сега ще ви приведа един пример от древността за един служител на Бога. Този жрец, както служил в черква с одеждите си, видял, че една вдовица паднала, както се молила. Той веднага сваля одеждите си и отива да и помогне. Той напуснал службата си и казал: „Богомолците могат да почакат малко.“ Аз не разбирам нещата по буква. Под бедната болна вдовица аз не разбирам непременно една такава болна жена, но разбирам онази велика добродетел, която е в твоята душа. И когато тази добродетел падне, ти трябва да напуснеш своята служба и да отидеш да помогнеш на тази добродетел – да я повдигнеш. Като изпълним тази работа, ще се върнем пак да служим на Бога. Сегашните жреци, и десет вдовици да паднат, те няма да напуснат службата си, ще кажат: „Службата си не напущаме!“ Ако пред някой от сегашните жреци падне една бедна, болна вдовица, той ще каже: „Има кой да се грижи за нея, има благотворителност.“

Сега аз не искам да ви налагам един закон, но казвам, че във всяка една душа съществува един божествен план, едно съзнание, да знаеш в кой момент да слезнеш от амвона си. Ти трябва да знаеш кога да слезнеш от своята кола или кога да излезеш вън от църквата, или кога да напуснеш яденето си, за да изпълниш едно велико дело. И след като се върнеш, да продължиш работата си, като че нищо не е било. И след това, като изпълниш службата си, ще усетиш, че тя е приета. Ако не постъпите така, можете да се молите колкото искате, но нито молитвата ви, нито службата ви ще бъдат приети. От хиляди години са изпратени до Бога толкова прошения и знаете ли какво е намислил Господ с тях? Той е намислил да направи от тях една нова земя и да постави хората да живеят между тези свои желания, изказани в прошенията. Аз искам да свържа отвлечените неща с временните. Казвате: „Да прекараме временния живот както и да е, че няма повече какво да му мислим.“ Не е така. Само глупавият човек прекарва един временен живот, а разумният човек прекарва един живот на щастие. Всеки един момент носи щастие в неговия живот. Всеки момент от неговия живот носи любов и ако ти доловиш този момент, ще бъдеш щастлив човек. В този момент се крие твоята сила. Ако ти не доловиш този момент, твоят живот ще се обезсили.

Казвам, нашата сила зависи от това, доколко нашето съзнание може да влезе във връзка с всички души, които живеят по лицето на земята. Не е достатъчно само да имате ясна представа за това, но да можете на далечно разстояние да се разговаряте, да влезете във връзка с тях, да работите заедно. На земята ти се разговаряш с майка си, баща си и най-много с още около стотина души роднини и мислиш, че си някой голям човек. Даже някой виден човек едва ли има около стотина души познати. И при това неговото познанство е привидно само. Да се познаваш с тия хора, аз разбирам съзнанието ти да е всякога будно за тях, да ги държиш постоянно в ума си. А какво ще бъде положението ви, ако можете да държите в ума си тия хиляди души. И при това да се считаш щастлив. Ако някой човек може да държи в ума си цялото човечеството, и при това положение да се счита щастлив, ето човека. Ако ние в нашите мисли и чувства можем да изпълним великия Божи закон, ние ще можем да изменим лицето на земята. Ние седим и чакаме като онази простата млада мома, която се накичи и чака цял ден, дано дойде отнякъде някой момък да я направи щастлива. Аз не зная дали има някой по-глупав човек от тази проста мома. Бог, който ни е създал и който ни люби, не може да ни направи щастливи, че ще дойде някой млад момък или някоя млада мома да ни направи щастливи. Аз вярвам, че младият момък по-скоро ще ви направи нещастни, отколкото щастливи. Та ние, хората на земята, сме нещастни. Ние се заблуждаваме, като мислим, че имаме щастие.

Сега да ви представя каква идея седи в моя ум. Аз бих ви я представил, но няма да ме разберете. Аз ще се опитам да ви я представя конкретно, да ме разберете какво имам предвид. Представете си, че аз седя в един салон като този, но много задушен, иде ми да се задуша, да ми припадне. При това представете си, че този салон е свързан с още десет такива салона, също така задушни. Мислите ли, че ако мина във втория или третия, в тия салони ще ми стане по-леко. Не, по-тежко ще ми стане. За да се облекча от това положение, аз трябва да изляза вън от тези салони, на чист въздух. Колкото по-скоро изляза от тия салони и затворя вратата зад себе си, толкова по-добре за мене. Та от всичките наши възрения, били те религиозни или научни, ние трябва да излезем навън. Всички тия теории са много хубави, но ние трябва да излезем вън от тях, да се проветрим за малко, и после пак да влезем. Аз не казвам, че не трябва да влезем в този салон, но за дадения случай ти трябва да излезеш от него, да спасиш живота си. Иначе ще бъдеш изложен на явна смърт.

Разправяше ми един англичанин за индусите от европейска Индия, когато са имали едно въстание. Та англичаните успели да ги затворят в едно тясно здание с едно малко прозорче и всички тичали към това прозорче да дишат въздух, но повечето от тях се задушили. Такова е нашето състояние и с много от нашите възгледи. Въздух трябва, възгледи широки трябват, истината трябва, за да се отворят широки прозорци. Светъл ум трябва, благородно сърце трябва и силна воля трябва. При съвременните разбирания хората само умират.

И прати ги да проповядват Царството Божие. Най-великото нещо, което човек може да постигне, е съзнанието в четири отношения. Царството Божие, това е външната страна на човека. Има ли Царството Божие, има човек; няма ли Царството Божие, няма и човек. Има ли Царството Божие, има свобода, има любов, има мъдрост, има истина; няма ли Царството Божие, няма тия неща – това е робство. Няма ли Царството Божие, това е страдание, то е пъкълът, то е адът, то са всички нещастия и т.н. Казвате: „Защо ни е Царството Божие?“ Че то е онзи свещен трепет. За мене човекът не седи в това, което той вярва. Човекът може да бъде вярващ, може да бъде и невярващ. За мене е важно онзи човек, който може широко да отвори прозорците, да влиза в тях повече светлина. Това е Царството Божие. За мене този човек е Царството Божие. За мене онзи човек, който ходи да помага на бедните, на страдащите, е човек, който отваря широко прозорците, а дали вярва, или не, това е друг въпрос. Този човек има едно верую, но от скромност не го изказва. Той казва: „Аз имам едно верую, но не вярвам в бъдещия живот.“ И прав е човекът.

Какво се разбира под думите бъдещ живот? Под думите бъдещ живот се разбира утрешният ден. Бъдещият живот е всякога един щастлив живот, а настоящият живот е онзи, който има условия да стане щастлив. Всеки живот, дето има нещастия, той е минал живот. Сега всички вие живеете в миналото, затова сте нещастни. Де е щастливият живот? В живота на съмнението, който живеете, дали има друг живот, или не, какво ще стане с нас като умрем и т.н. – в този живот няма никакво щастие. Какво ще стане с вас? Червеи ще ви ядат. Казвам, всичко може да стане с мене, но не вярвам в това, червеи да ме ядат. Най-първо, аз не съм нещо материално, което могат червеите да го ядат. След като ме изядат червеите, и аз ще ги изям. Какво ще стане тогава? Като ме изядат всички червеи, аз ще ги хвана, ще стана техен господар, ще ги организирам, ще си направя едно тяло, с което ще се явявам между хората, и като старите алхимици ще се преродя в един малък момък. Ако не бяха ме яли червеите, аз не бих се преродил. Тогава за мене е щастие да ме ядат червеи. Който не разбира това, той ще каже: „Не искам червеи да ме ядат.“ Не, там е лошото, че тези хора имат само един червей, те нямат много червеи. Тъй щото не казвайте, че червеят ми не умира, а кажете, че червеите ми не умират. Червеят не умира, а се разплодява. Червеят избира един тунеядец – човешкият организъм, и той ще го поддържа, докато дойдат много червеи да го изядат. Аз ще ги преорганизирам и ще кажа: „Братко, аз ще се подмладя.“ После те се събират на едно място, направят едно тяло, той им става господар и те казват: „Много добър е нашият господар.“ Тъй тълкувам тия неща. Аз за себе си ги зная как седят, но за вас няма защо да доказвам.

Казвате: „Страшно учение е това.“ Да, страшно е, ако не знаеш, но ако знаеш, няма по-красиво учение от това. Страшно нещо е, когато дървата горят отдолу под котела, но красиво е, когато знаеш, че под котела се вари нещо, което можеш да ядеш. Следователно не е онова, което гори отдолу, но онова, което се вари в котела, е важно. Страданията, които имаме, това е горението, което става отдолу. Не какво гори отдолу, но какво ще излезе от това, което се вари в котела, то е важно, и затова заслужават страданията. Другояче казано, ако страданията отдолу ги няма, няма да дойде и вареното отгоре. Значи, ако страданията ги няма, няма да дойде красивото, хубавото в живота. Така аз тълкувам и на себе си, казвам си: „Разбирай, не бъди толкова прост човек. Разбирай, че така седи въпросът.“ После си аргументирам. „Ама как така?“ Тъй трябва да мислиш, а дали е така, то е друг въпрос.

И тъй Царството Божие е най-великото нещо, което човек може да постави в душата си, за да се освободи от ограниченията на живота. Та всички противоречия могат да се махнат в името на любовта. Ако искате да добиете ново понятие за любовта, не трябва да мислите постарому. Вие казвате: „Имах едно време един приятел, който ме обичаше, но сега ме е забравил. Господ ме обичаше едно време, но сега и той ме забрави.“ Престанете да мислите така: този ви обичал, онзи ви обичал, Господ ви обичал, но сега всички престанали да ви обичат, всички ви забравили. Ако всички са те забравили, мислиш, че всичко е свършено с тебе. Не, не мисли, че Господ те е забравил, но ти си забравил Господа. Кажи в себе си така: „Господи, аз няма да те забравям, ще те обичам, както ти си ме обичал досега.“ Това значи кавалерство. Ако имаш един приятел, който те е обичал през целия си живот, който е жертвал всичко за тебе, който никога не те е лъгал, не трябва ли и ти да бъдеш в същото положение като него и колкото него поне да го обичаш и да покажеш към него любовта си. Ако той те е вадил десет пъти от реката и ако един ден падне в реката, не трябва ли и ти да го извадиш, или ще кажеш: „Нека дойде някой друг да те извади.“ Не, влез по същия начин като него във водата и го извади навън. Ти казваш: „Аз не мога да направя това.“ Не, и ние можем да обичаме. Не казвайте, че е невъзможно да се обича човек. Казвам, най-лесното нещо е да обичаш, да любиш. Ако знаеш да любиш, разбира се, но ако не знаеш, то е друг въпрос. Според мен не зная дали човек трябва да се извинява с това, че не знае да обича. Ако животните знаят да обичат, колко повече човек трябва да обича и да разбира любовта.

Казвам тогава, ако земята е създадена за човека, човек е създаден за Бога. Източните мистици казват, че хората внасят нов елемент в света. Човек представя едно същество на най-големите противоречия в света. Човек се отличава именно по това, че той представя най-големите противоречия, които могат да съществуват в света. Всички – и най-възвишените души, понякога не могат да разберат как е възможно Бог да обича хората, тия същества на най-големите противоречия. Те не знаят това същество на противоречие, каквото е човекът, Бог да се занимава с него. Защо и за какво, те не знаят. И ние даже мислим като тях. Някой казва: „Господ може да обича кого и да е, но като мене такъв голям грешник, невъзможно е да ме обича. Възможно ли е с мене да се занимава Господ.“ Тази е обща идея, тя е и на напреднали същества. Като те гледат, те казват: „С какво ли може този човек да привлече вниманието на Бога?“

Има един пример, в който се говори за един ангел, който гледал, че някое същество често ангажирвало вниманието на Бога. Това същество било някъде на земята. Той се вслушвал често към Бога и си мислил – кой знае какво светило, колко красиво трябва да бъде това същество, което обръща вниманието на Бога. Един ден този ангел казал на Господа: „Господи, моля ти се, прати ме на земята да видя кое е онова същество, към което тъй често отправяш погледа и вниманието си.“ Господ го изпратил на земята и какво да види. Едно сбутано същество – човек, на което да не обърне никой внимание, седи пред едно капище и се моли на Бога. Той се чудил, чудил и нищо не разбрал. Върнал се той пак на небето със своето неразбиране. Има нещо в човека, което е отделно от неговата душа. И апостол Павел казва: „Сега виждам мрачкаво, но после ще виждам ясно.“ Като се намерите в положението на този ангел, ще кажете: „Има нещо в човека, заради което Бог го обича.“ Аз да ви кажа защо Господ обича тази душа. Тази душа, към която Бог често отправял погледа си, била езичник и носела греха на всички езичници. Той винаги се молил на Бога: „Господи, дай ми сила да понеса тези противоречия в живота, да понеса греховете на своите братя.“ В неговото лице Бог видял една душа, която носи противоречията на всички души в живота. Външно той не е красив, но Господ вижда душата му, вижда всичко, което той носи. Върху страданията на тази душа почива щастието на всички негови събратя на земята. Всичко това е скрито от погледа на другите, но Бог вижда това и затова често отправя погледа си към нея. Тя отправя погледа си нагоре и затова Бог и помага.

Казвам, бъдете и вие такива герои, но пазете се от следното. Ще ви приведа един пример от американския живот. Един ден минавал прочутият генерал Вашингтон покрай един капрал, по нашему – взводен, който дава команда на около 15 души войници да дигнат една греда на раменете си, но тази греда била толкова тежка, че те едвам я носили. Вашингтон запитал взводния: „Ти защо не помогнеш на войниците си?“ „Ти не знаеш ли, че аз съм взводен, капрал. Как мога да помагам на войниците си?“ Тогава генерал Вашингтон се навел под гредата, турил рамото си под нея и заедно с войниците пренесли гредата на определеното място. След това той подава картичката си на капрала. Капралът чете: „Генерал Вашингтон.“ Казвам, ако генералът може да си тури рамото под гредата, също така и взводният може да постъпи. И сега вие със знанието на взводния не искате да си турите рамото под гредата с войниците заедно, за да не се урони престижът ви. Гредата, това са мъчнотиите. Вие трябва да турите рамото си под тази греда, както генералът го турил. Ти тури рамото си, и продължавай пак да командваш.

Сега това е ново учение. Всички трябва да вземете участие в онова, което Бог гради. И Бог си е турил рамото. Казано е в Писанието: „Възложете товара си на Господа.“ Товарът, който имаме, понякога Господ го носи. Ние имаме понятие за Господа, че той не се интересува за нас. Не, жалкото е, че ние сме онзи взводен, онзи капрал, който не иска да помага на своите войници, не иска да тури рамото си под гредата. Значи срамота е аз да си туря рамото под тази греда. Такъв е вътрешният смисъл. Често вие заемате такова положение в света, безразлично дали сте господари, или слуги, мъже или жени, деца, но светът, строят си върви. Светът се изменя по строго определени закони.

Един ден, като се върнете на земята, ще намерите света такъв, какъвто не сте очаквали. Като дойдете един ден на земята, ще се чудите, че няма да я познаете. Вие ще се чудите на онези велики промени, които са станали. Това ще бъде най-малко след 2100 години. Знаете ли какво ще има тогава на земята. Аз ще ви кажа с думите на апостол Павел: „Око не е видяло и ухо не е чуло това, което има да се случи с онези, които любят Господа!“ Сега вие можете да питате: „Възможно ли е това?“ Да, след 2100 години това е възможно да стане. Вие казвате: „Сега, сега.“ Засега българската тарахана и българската попара.

Разправяше ми един брат, че Дунав тази година замръзнал. Казвам, между русенци и гюргевци имаше ли възможност за среща? Не, не се позволяваше среща, за да не се изнася валутата навън. Та сега и нашите граници навсякъде са затворени. Жените затворили границите си, мъжете затворили границите си, децата затворили границите си и всеки пази своята валута.

„И проводи ги да проповядват Царството Божие.“ Най-хубавото е да отворите своите граници и да почнете да проповядвате новото учение.

„Благословен Господ, Бог наш“ (три пъти)

„Отче наш“

Двадесета неделна беседа

12 февруари 1933 г., неделя, 10 часа

София – Изгрев