Разбраната скръб

Размишление

(Изпя се песента „Аин фаси“.)

Тази песен е съставена от две части: първата част – „аин фаси“ – е началото на всяка работа. Какво е началото, знаем; какъв ще бъде краят, не знаем. В тази песен има два противоположни момента, които не изразяват истинското положение на нещата. Който разбира елементите на думите „аин фаси“, може да се домогне до смисъла на живота и да се ползва от него. Така той ще разбере как ще свърши животът, т.е. как ще се превърне скръбта в радост. Да превърнеш скръбта в радост, това значи да превърнеш неразбраната скръб в разбрана. Неразбраната скръб причинява страдание, а разбраната – радост. При неразбрания живот човек се колебае, люшка се от една страна на друга. Колебанието създава големи противоречия. Обичаш някого, но се колебаеш, дали и той те обича. Ако и той те обича, пак се колебаеш, съмняваш се в него, да не би да те измести някой. И като обичаш, се мъчиш, и като не обичаш, се мъчиш. Какво трябва да правиш тогава? Да влезеш в Божествения живот, където има само радост и веселие.

Бог е създал света и внесъл в него живота и радостта. Човекът, като не разбрал живота и радостта, създал мъчението и скръбта. Кой разпъна Христос: ангелите, или хората? – Хората Го разпънаха. Това показва, че те са в състояние да мъчат и да причиняват страдания. Ще кажете, че евреите са жестоки хора, защото извършили това престъпление. Ако само евреите са жестоки и ако жестокостта е причина за разпятието на Христос, как ще си обясните жестоките отношения на някой син или на някоя дъщеря към родителите? Майката носи детето 9 месеца в утробата си и като го роди, кърми го, къпе го, пее му песни за приспиване, грижи се за него да порасне, да стане велик човек. Какви надежди възлага тя на него! Обаче като порасне, синът е недоволен от майка си, нарича я стара, извеяна, иска да се освободи от нея. Този син не е евреин. Как ще обясните неговото отношение към майка му? Как ще обясните това противоречие? Понякога човек е недоволен и от себе си – друго противоречие.

На песента „Аин фаси“ могат да се направят два превода: отрицателен и положителен. „Аин фаси“ – докато си глупав; „мекри заси“ – докато си лаком; „фиан земру“ – работата ти няма да върви напред; „ашан“ – всякога ще плащаш; „суаси зен фесул“ – главата ти няма да се освободи от мъчнотии. Положителният превод на песента е следният: „аин фаси“ – ако живееш с Любов; „мекри заси“ – ако Мъдростта те озарява;„"фиан земру“ – ако Истината царува в тебе и т.н. От това, как ще пее човек тази песен, зависи дали ще се подаде на нейното положително или отрицателно влияние. Ако се пее с мекота, ще имате един резултат; ако се пее твърдо, резултатът ще бъде друг. От способността на човека да приема и предава зависят неговите вътрешни състояния на скръб или на радост.

И тъй, от пеенето на човека, от неговата музикалност зависи да бъдете доволни или недоволни от него. Музикалност има и в постъпките на човека. Всяка постъпка, която отговаря на Великия закон на живота, внася доволство и разположение в човека. Ако постъпката не е съгласна с този закон, човек изпитва скръб, недоволство. Следователно, като грешиш и страдаш за погрешката си, не се оправдавай, но изправи я по някакъв начин. Щом я изправиш, ще се зарадваш и развеселиш. Един писател пише за необитаемите небесни ширини, висини и глъбини. С това той иска да каже доколко небето е необятно и необитаемо. Всъщност, необитаеми места в природата не съществуват. Цялата природа, както и цялата вселена, са обитаеми.

Как е възможно да съществуват необитаеми места, щом се казва, че Бог е вездесъщ? Тогава ще излезе, че под „необитаеми“ места разбираме такива, които са лишени от живот като този на земята. Изобщо всички материални светове са свързани един с друг, но животът в тях не е навсякъде еднакъв. Значи има светове, лишени от скърби и страдания. – Какво да се прави тогава със скърбите и страданията на земята? – Не остава нищо друго, освен да се превърнат в радост. Ще кажете, че това е велика наука. За вярващия това е възможно; за невярващия е почти невъзможно.

Скръбта е резултат на неразбирането на живота. Забелязано е, че човек не може да пее добре, ако носи в себе си някаква голяма скръб. Друг е въпросът, ако той може да превърне скръбта в радост. Тогава в гласа му има мекота и приятност. Докато пее, човек намира изходен път в скръбта. Щом престане да пее, всички пътища в живота му се затварят. Дълго време трябва да работи той върху себе си, за да намери изходен пункт и да превърне скръбта си в радост. За да се изяви, музиката се нуждае от простор. Във водата не можеш да пееш – простор няма. Най-добрата среда за музиката и пеенето е въздухът. За същества, по-напреднали от хората, етерът е най-добър проводник на музикалните тонове. Значи разликата между възвишените същества, хората и животните се заключава във възприемането и предаването на нещата. Възвишените същества възприемат светлината по един начин и я обясняват различно от по-долните от тях. Хората възприемат светлината по свой начин, различен от този на животните. Същевременно и обясненията им за нея са различни. Всички живи същества изпитват скръб, страдание и болка, но обясненията им за тях са различни.

Каква е целта на страданието и на скръбта? Кой създаде скръбта? Хората колективно създадоха скръбта и страданието. Като не разбират Великите закони на живота, те се бият за нищо и никакво. Всеки иска да възстанови честта си, да повдигне името си и отваря война на онези, които са го обидили и огорчили. Така постъпват не само хората, но и напредналите същества. Първо се бият боговете на небето, а после, като отражение на техния живот, започват да се бият и хората. В края на краищата войната свършва, но и боговете слизат между хората. Тази е причината, където има паднали ангели, паднали божества, дошли между хората да се учат, да изправят грешките си.

И тъй, да превърнеш неразбраната скръб в разбрана и да се радваш, това значи да си придобил Великата наука на живота. Единственото място, където можете да чувате тихия глас на Бога, това е областта на скръбта и страданието. Следователно, като дойде страданието при вас, не го отбягвайте, но вслушайте се в него, да чуете гласа на Онзи, Когото търсите. Къде ли не търсите Бога? Обаче не предполагате, че ще Го намерите в страданието. Той не е във външното страдание, което всички виждат, но във вътрешната тъга, която човек изпитва при съзнаване на своите грешки. Това наричаме морално страдание. Тук, именно, ще чуеш тихия глас, който ти нашепва: „Не постъпи добре“. Като не одобрява твоята постъпка, ти страдаш и си недоволен от себе си. Ако не познаеш Бога в страданието, никъде и никога няма да Го познаеш и ще кажеш като философите, че никой не е видял Бога и не може да Го види. Не е важно мнението на философите за Бога, не е важно и мнението на хората, важно е всеки да познава себе си. Ще кажеш, че познаваш човека. Знаеш ли какво представляваш вън от тялото си? Ако можеш да излезеш от тялото си и да запазиш съзнанието си, ти ще имаш някаква представа за човека. И тогава, като познаваш себе си, ще познаваш поне отчасти Бога, като свой Създател.

Някой разглежда себе си от общественото положение, което заема и казва: „Аз съм касиер на банка и се познавам“. Ти познаваш известно обществено положение и длъжността, която изпълняваш, но какво представляваш като човек, не знаеш. Утре ще те уволнят от тази служба. Какво остава от тебе? Службите се менят, но човек – никога. Следователно всеки трябва да дойде до такова познаване на човека, че нищо да не може да прибави към него, нито да му отнеме. Докато мислиш, че някой те изместил, ти нямаш представа за себе си; докато скърбиш и се радваш, ти още не се познаваш. Докато не дойдеш до положението да сменяш скръбта в радост, ти още не се познаваш; и докато не използваш радостта си за угощение на своите приятели, ти още не знаеш какво нещо е човекът. Кой човек, като е угостил приятеля си със своята скръб, е видял втори път лицето му? Друг е въпросът, ако го угостиш с радостта си. Угощавайте и себе си, и своите приятели с радостите си, за да видите лицето на Бога и да познаете себе си.

Да се върнем към скръбта и радостта. Скръбта е матката на душата, където всичко расте. Радостта е утробата на духа, където всичко зрее. Всичко живо расте, всичко велико и възвишено зрее. От това гледище, като жива сила, злото расте, но не дава плод, следователно няма условия да зрее. Като израсте и се увеличи, най-после злото умира. Такава е съдбата на всички лоши мисли, чувства и постъпки. Доброто, като жива сила в природата, има условия да расте и да се увеличава, и понеже носи зародиш в себе си, то дава плод и вечно живее. Ето защо, ако се питате каква е разликата между злото и доброто, ще знаете, че злото расте, но плод не дава, затова то е временно – ту се явява, ту изчезва. Доброто обаче расте, развива се, дава плод, който узрява, пръска семената си навсякъде и вечно живее. И най-малкото добро следва човека през вековете. Затова е казано, че силата на злото е до четири поколения, а на доброто – до тисящи родове. Съща е разликата между лошите и добрите мисли, чувства и постъпки. Такава разлика съществува между лошия и добрия живот, между лошите и добрите хора.

Как може неразбраната скръб да се превърне в разбрана? Ако разбираш разумните закони на природата и ги прилагаш на място, ти можеш да правиш това превръщане. Това значи да познаваш буквата „А“, начало на нещата, начало на разумността. Ако поставиш точка върху тази буква, ти определяш посоката на своето движение. Точката е място, откъдето излизат правите линии – път към разумността. Наистина, разумният живот не е нищо друго, освен стремеж нагоре. Като поеме тази посока, разумният човек образува равностранен триъгълник, по който се движат неговите мисли, чувства и постъпки. Разумният живот подразбира хармония между мислите, чувствата и постъпките на човека. Като живее, той образува равностранния триъгълник – форма на разумността. Като чувства, той пълни тази форма, т.е. влага в нея съдържание. Като мисли, той я одухотворява и осмисля. Ето защо, разумността става разбрана, когато и се даде форма, съдържание и смисъл.

И човек, като разумно същество, има форма, съдържание и смисъл. Формата представлява видимия човек, съдържанието – неговото сърце, което изразява чувствата му, а смисълът – неговия умствен живот. Следователно ще се пазиш да не изгубиш нито формата, нито съдържанието, нито смисъла си. Ще пазиш всичко, което ти е дадено, за да изпълниш добре своето предназначение. Не казвай, че са ти дотегнали страданията. Те са благо, чрез което разумният свят иска да те освободи от заблужденията. Така, именно, ще превърнеш скръбта си в радост. Ако си търговец, живей и работи честно, да не изгубиш не само външното, но и вътрешното си богатство. Не е страшно, когато губиш външното си богатство; страшно е, когато губиш вътрешното богатство. Докато си външно ощетен, лесно се възстановява състоянието ти. Дръж съзнанието си будно, да не опетниш ума и сърцето си, да не заробиш душата си. Ще кажеш, че Бог е всеблаг и всемъдър, ще ти помогне. Бог помага, но те предупреждава да не грешиш, да не повтаряш грешките си. Той казва: „Давам ти богатство, което сам ще носиш на гърба си, без никаква външна помощ“. При това, цялото си богатство ще пренесеш на един път. Не можеш ли да направиш това, ще вземеш от него толкова, колкото сам можеш да носиш. Останалото ще дадеш на своя ближен. Докато богатството ти е малко, лесно го носиш. Колкото по-голяма е лакомията ти, толкова повече се увеличава и богатството ти. Най-после, идваш до положение да не можеш сам да носиш товара си и казваш, че няма смисъл да се живее. Тогава ангелите започват да четат присъдата ти: първия път поиска 10,000 лева – дадоха ти се; втория път поиска 20,000 лева, и тях получи. Колкото искаше, толкова ти се даваше. Най-после, дойде до милиони, които вече не можеш да носиш, и питаш какво трябва да правиш. Ще плащаш – нищо повече. Изплащането става насилствено. Искаш, не искаш, ще даваш от себе си, докато се облекчиш. Така ангелите възпитават лакомия човек. Ако започне да се оплаква, че губи богатството си, те го взимат на онзи свят и го пращат в по-долна форма, между конете и воловете, да оре земята. – „Защо орете земята?“ – „Защото досега ядохме и пихме, не слушахме Господа. Сега носим последствията на своята лакомия. Като изплатим дълговете си, ще приемем първоначалната си форма на човек, създаден по образ и подобие Божие.“

Днес всички хора търсят някакво разрешение на живота, искат по магически начин да разрешат въпросите. Докато живеят само за себе си, никакво човешко разрешение на въпросите не може да им помогне. Те трябва да се свържат с Бога, да се вслушват в Неговия глас, Който им нашепва кое е право и кое – криво, и така да изправят живота си. Докато не разбере смисъла на живота, предназначението на всички живи същества, човек всякога ще греши. На растенията и на животните гледа като на низши същества, които не заслужават неговото внимание. Това е криво разбиране. Животните и растенията имат велико предназначение. Те служат като символи, като азбука, чрез която природата говори. Първият адепт, който влезе в райската градина, взе форма на змия, с цел да изкуси Ева. На небето той заемаше високо положение, но като слезе на земята, прие една от низките животински форми, уви се около дървото и започна да се разговаря с Ева на чуден, красив език. За пръв път тя чу змия да говори толкова разумно и убедително. Като постигна целта си, адептът свали змийската кожа от гърба си и застана пред Ева като млад, красив момък, облечен в черни, хубави дрехи. Като го видя, Ева се изненада и си каза: „Невъзможно е този човек да си служи с лъжата. Той знае да се преобразява, следователно владее великата наука на живота“. След всичко това тя беше готова да слуша, каквото той и говореше. Тя се убеди, яде от забранения плод, като даде и на Адам от него. Така и двамата сгрешиха и напуснаха рая.

Ще кажете, че това е приказка, Адам и Ева не са съществували. Как мислите вие, това е ваша работа. Дали вярвате, или не, това е пак ваша работа. Важно е, че същата история става в самия човек. Следователно всичко, което става в човека, е вярно. Ти стоиш пред един въпрос, искаш да го разрешиш правилно. Отвътре нещо ти нашепва как да постъпиш, но идва някой отвън и дава криво направление на мисълта ти. Щом го послушаш, виждаш, че си сгрешил. Като знаеш това, давай ухо на вътрешния глас в себе си, а не на своята мисъл или на своето чувство. Те са твоите външни съветници, които лесно могат да те заблудят. Каже ли ти вътрешният глас да не предприемеш нещо, слушай го. Но ти започваш да философстваш, че времената са добри, че условията са благоприятни за тази работа и като постъпиш по своя ум, виждаш, че не си на прав път. Започваш да съжаляваш, и след известно време се успокоиш. Успокояването не е изправяне на грешката. Кой може да утеши майката, на която детето и е умряло? Какво ще и кажеш за утешение? Ще кажеш, че Бог ще и даде друго дете. Това утеха ли е? Майката може да се утеши само при едно положение: ако детето и оживее. Стане ли това, тя моментално ще забрави скръбта си.

Следователно всички хора ще се утешат само когато им се върне загубеното, т.е. когато намерят изгубения рай. – Какво е изгубил човек? Кой е изгубеният рай? – Неговите добродетели, неговите добри мисли, чувства и постъпки, неговият добър живот. И след като изгуби тези неща, човек се примирява и казва: „Изгубеното е изгубено вече, няма защо да се жали за него, но да потърсим нови печалби“. Обаче съществува закон: новите печалби не допринасят никаква полза, ако не се намерят загубените неща. Старият приятел струва повече, отколкото новият. Приятелство, направено в детинството, трае повече, отколкото приятелство в старини. – Защо? – Защото приятелството в детинството има условия да узрее, когато приятелството в старини е лишено от тези условия. Въз основа на това и младото поколение трябва да води добър живот, за да могат принципите на този живот да узреят. Въпреки това, мнозина казват: „Да оставим младите да си поживеят свободно, на старини те ще подобрят живота си“. Това може да е вярно, може и да не е вярно, но казвам: „Добродетел, придобита на младини, струва повече от добродетел, придобита на старини“. Друг човек е онзи, който носи доброто в себе си от младини, а друг е онзи, който носи доброто, което е придобил на старини. Това не значи, че не сте добри, но работете главно върху онези добродетели, които носите от детинство. Работете върху онези дарби и способности, които носите от детинство. С други думи казано: Работете върху онези дарби и способности, върху онези добродетели, които Бог е вложил във вас още при създаването ви.

Какво трябва да прави съвременният човек, за да се домогне до онова, което е вложено в него? Нищо друго не му остава, освен да намери загубеното. – Как ще го намери? – Чрез търпение и любов. Какво прави майката със своето красиво, умно дете, което е заболяло от тежка епидемическа болест? – Тя се въоръжава с всичката си любов и с търпение, докато оздравее детето. Дълго време след това то е хилаво, неспособно за работа, за никакво движение. Майката го носи на ръце, храни го като малко дете, докато се възстанови всичко, което е загубило: енергия, красота, способност за работа. Тя понася всичко и се радва, че детето и се е спасило от смъртта. Такова е положението на съвременния човек, който поради моралния грях е изгубил най-ценното. Има една наука, която може да помогне на човека да придобие изгубеното, т.е. да придобие здравето и силата си. Тази наука е колкото велика поради благата, толкова велика и поради страданията, които носи. Например, за да изнесе доброто на човека, тя трябва да изнесе и някои негови големи недостатъци. Силният лесно се справя с недостатъците, но слабият така изпада под техния гнет, че и доброто не може да му помогне.

Някой иска да му посоча недостатъците. Казвам: Ти сам ще ги видиш. Моята задача е да ти покажа доброто, което трябва да разработваш. Що се отнася до недостатъците, с тях само Бог може да се разправя. Една от погрешките на хората е, че се занимават със своите недостатъци. Като се съберат, те се критикуват, изнасят недостатъците на този, на онзи и като се върнат по домовете си, казват: „Да ни прости Бог, огрешихме се с тези разговори“. Ще каже някой, че не може да търпи грешките на своя съсед. Чудно нещо, грешките на съседа си не може да търпи, а към своите е снизходителен. Човек трябва да бъде последователен. Ако не търпиш недостатъците изобщо, не трябва да търпиш и своите. А тъй, своите нечистотии търпиш, на съседа си не можеш – това е несправедливост.

Като възражение на това, някой ще каже, че Бог му говорил така, че Той го напътвал как да живее. И това е възможно, обаче прилагане се иска. От думите на Господа трябва да изработиш скъпоценни камъни, на които всички да се радват. Бог ти казва да не правиш това, което си намислил. Ти трябва да Го послушаш и да кажеш: „Господи, ще направя това, което Ти искаш“. Да направиш това, което Божественото изисква, значи да превърнеш обикновения камък в скъпоценен. Някой иска да направи нещо за мене. Казвам: Направи нещо, което Бог изисква, и ще бъдеш радостен. Тогава и аз ще направя нещо, което Бог изисква от мене. Така ще съберем две радости на едно място и ще бъдем щастливи. – „Искам да бъда щастлив.“ – Много просто, събери две радости на едно място. – „Не мога да ги съчетая, само на една радост се натъквам.“ – И при това положение ще бъдеш щастлив, но временно, всеки може да ти отнеме радостта и щастието. Събереш ли две радости на едно място – твоята и на твоя ближен, ти си в царството на хармонията, в областта на щастието. Това е закон.

Правете опити в това направление, да проверите този закон. Представете си, че имате рана, която носите с месеци и не можете да я излекувате. Съберете две радости на едно място и ще се уверите в действието и силата на този закон. В няколко минути, или най-много в 2–3 часа, раната ви ще оздравее. Три възможности има, чрез които човек е в състояние да се излекува и от най-опасната болест. От него се изисква само едно: да събере две радости на едно място. След това той трябва да се обърне към разумната природа, да му помогне по някакъв начин да се излекува. Тя ще му помогне, като изпрати един от своите опитни лекари; ако той не го излекува, ще му изпрати едно от възвишените, напреднали същества; ако пак не оздравее, сам Бог ще се изяви: ще плюе на земята, ще вземе малко кал и ще намаже с нея болното място. В Бога се крият много начини за лекуване. Те се съдържат във водата, във въздуха, в светлината и в храната. Как ще се лекувате, по духовен или физически начин, не е важно. Едно се иска: да бъдете здрави, за да възстановите изгубеното.

Като се говори за духовния свят, мнозина си го представят като физическия. Стане ли дума за Христос, искат да Го видят като човек, да се разговарят с Него. Това е невъзможно. Веднъж дойде Христос на земята в плът, между човеците. Сега ще Го търсите по друг начин. И в духовния свят да отидете, и там няма да видите Христос. Той е зает с много работа, няма време за свободни хора. Щом види някой свободен човек, без работа, Той го праща на земята. Светът се нуждае от работници: и млади, и стари трябва да работят. Младият от най-ранна възраст трябва да бъде работник и да води добър живот. Старият не трябва да прекъсва импулса си за работа. И като млад, и като стар ще водиш добър живот. Тежко на стария, който в младини е водил лош живот. После ще се моли да се подмлади, че тогава да служи на Господа. Ако се подмлади, ще забрави обещанието си и ще започне отново лек, безгрижен живот. Така не се живее. Ще живеете по изискванията на Божественото учение, без никакви отклонения. Всяко отклонение от Божествения път води към човешкия. Съществуват два пътя в живота: човешки и Божествен. Ако вървите по човешкия път, ще имате човешки резултати; ако вървите по Божествения път, ще имате Божествени резултати. От вас зависи кой път да изберете. Няма по-велико нещо за човека от това, да върши Божията воля и да следва Божия път. Колкото грешки и недостатъци да има, той ще пада и ще става, ще се каля и чисти, но в края на краищата ще изправи живота си.

Да изправиш живота си, това значи да минеш през известни мъчнотии, през известни скърби и страдания. Без скърби и страдания не можеш да влезеш в Царството Божие. Като минеш през страданията, ще дойдеш до двете велики радости, които водят в областта на щастието. Това значи истинско подмладяване.

Да се говори на съвременните хора за подмладяване, това значи да се залъгват. Те не вярват в подмладяването по духовен начин и със съжаление констатират, че едно време са били млади, пламенни, с идеали, а сега са остарели и всичко изгубили. Според мене, какъвто си бил на младини, такъв си и на старини. Защо изгаси огъня на твоята младост? Кой огън изгасва: човешкият или Божественият? – Човешкият. Сега не ти остава друго, освен да запалиш Божествения огън в себе си. – „Стар съм вече.“ – Това нищо не значи. Ще направите опит, да запалите Божествения огън. Ако първия път не успеете, ще направите втори път. При втория опит огънят ви непременно ще се запали. Зад този огън е Любовта. В Любовта се крият всички изгубени неща. Затова, именно, всеки трябва да намери начин, по който да възстанови изгубеното. Едно се иска от човека: да познае своите изгубени неща. Много изгубени работи има, но всички не са ваши. Познаете ли кои са вашите, Любовта веднага ще ви ги върне.

Да четем ли темите сега, или да ги оставим? По-добре да не ги четем, защото самата тема може да се изкаже с две думи. Произходът на въшките се крие в неразбраната скръб. Докато скърбите остават неразбрани, все ще има въшки; хората ще се чешат по главите. Щом неразбраните скърби се превърнат в разбрани, въшките ще изчезнат. Сложете радостта и любовта за основа на живота си, и неразбраната скръб ще се превърне в разбрана.

Т. м.

Лекция от Учителя, държана на 21 октомври 1931 г., София, Изгрев.