Аз съм, не бойте се!

„Но той им каза: „Аз съм, не бойте се!“ Йоана

Само здравият човек може да разбере смисъла на живота. Болният винаги разбира обратната страна, обратния смисъл. Когато здравият става философ, той е оптимист. Когато болният става философ, той е песимист. Следователно това са две състояния на човешкия дух. Две състояния тъй неизбежни, както земята има две лица: светло и тъмно лице. Това произтича от един факт, който не се дължи на самата земя, понеже тя се върти около своята ос и едната ѝ страна е грята, а другата не е огрята. Огрятата страна е оптимизмът, тъмната страна, това е песимизмът. От това ние ще извадим една вътрешна аналогия. Човек има известни вътрешни стремежи, но всички хора не познават стремежите на своята душа. Всеки човек се стреми към нещо, но никой не може да каже конкретно към какво се стреми. Все таки стремежът трябва да се прояви към някой. В каквато и да е насока и да се прояви, той си има свой смисъл.

Следователно стремежът на всички хора, идейно казано, е добър, но методите, които хората избират, не са всякога разумни. Когато красивата мома избира красотата, тя е идеал заради нея. Но когато не знае как да употреби своята красота, това е нещастие за нея. Когато разумният човек придобие разумността, това е идеал за него, но когато не употребява своя разум, дето трябва, това е нещастие за него. Помнете, че в света не страдат глупавите хора, но разумните. Колкото повече човек страда, толкова по-разумен е той. У животните страданията са преходни, но човек според своята степен на развитие страданията му са по-дълготрайни. Някой казва, че без страдания не може. Може и без страдания. Когато запитали великия музикант Паганини може ли да свири на три струни, той казал, че може и се явил на концерт, дето свирил на три струни. После го запитали: „Ами на две струни може ли?“ „Може.“ Явил се на концерт и свирил. „Ами на една струна може ли?“ Явил се и на една струна свирил. „Ами без струни може ли?“ „Може.“ Но не се явил на концерт.

Казва някой: „Може ли да не страдаме?“ Може, но на концерт няма да се явиш. Нищо повече. Щом искаш без страдания на земята, не трябваше да се явяваш, но щом си се явил на земята, и на концерт ще се явиш, дето някой път ще свириш на две, някой път на три, някой път на четири, но правилно ще свириш, за да може да дадеш израз на своите идеи. Най-много ще свириш на четири струни. Тъй щото в някои отношения умните хора, които ни обясняват живота и света, тъй както те намират, че е създаден, мязат на нашите фотографии, с които правят снимки. В тия фотографии все таки има известни дефекти. Хората са идеалисти. Гледам фотография на някой човек, но има някои дефекти. Във фотографията всички хора са черни като арапи. Някой казва: „Колко е красив този човек.“ Аз не виждам никаква красота. Той вижда известна красота, но има известна деформация. Действително, когато някой вижда нещо красиво, той не гледа на краските, но той гледа какви са чертите извън краските. Той гледа как е сложен носът, каква е формата на брадата, на очите. Защото външният свят е изражение на духовния свят. Каквото и да говорим, трябва една видима страна на живота, една форма, чрез която животът да се обуславя. Какъвто е човек по тяло, такъв е и по дух. И какъвто е човек по дух, такъв е и по тяло. Онези, които не са запознати с това, те считат, че човек може да бъде хилав, и пак да бъде добър и гениален. Не, само това не може да бъде. Това е илюзия. Гениалният, талантливият човек има съвсем друг строеж на тялото си. Той не може да бъде болен човек, той не може да бъде хилав човек. Той е над болестите. Обикновените хора може да боледуват, но гениалният човек е над болестта. Той може да боледува, но преодолява болестите. Човек, който се прегърбва, той не е силен човек. Някой почва да си навежда главата към земята. Какво ще намери той, ако навежда главата си към земята. Някой казва, че животът няма смисъл.

Да допуснем, че животът няма смисъл, но какво ще придобие той, ако поддържа тази мисъл. „Суета на суетите и всичко е суета“, е казал Соломон. Но кога е казал Соломон, че всичко е суета. След като яде и пи, след като имаше работа с 900 жени, и най-после след като му дадоха мъжкия живот, той каза: „Суета на суетите е мъжкият живот.“ Това не се отнася за женския живот. Защото човешкият род се продължава не от мъжете, но от жените. Ако жените не раждаха, човечеството щеше досега да изчезне. Благодарение че те раждат, благодарение че в света има майки да продължават живота. Мъжът не знае какво нещо е раждането. Той има една друга философия, мъжка философия, на която в края на краищата заключението е: „Суета на суетите, всичко е суета.“ Тогава вие ще извадите за жените обратно заключение. Ще преведете суета в обратен смисъл и оттам ще намери истинския израз, в какво седи животът. Защото онзи, който е създал живота, той не може да създаде суета. Съвременната наука ѝ предстои една велика задача – да обясни колко милиони векове взели, докато се създадат всички небесни слънца, какви са били преднамеренията и задачите на природата, кога и как се е заченала вселената, кога и как са турени тия слънца на небето и кога най-после им е дошло наум да създадат земята и сегашните хора, които тук, на земята, философстват, размишляват великата задача: дали животът има смисъл, или няма смисъл. Казвам, това са толкова грандиозни задачи, че когато човек почне да ги разглежда, той се уплашва. Ако прекарате един човек през някоя височина, над някой мост например, той си затваря очите. Той се страхува, не може да гледа от тази височина. Който го е страх, да не минава през опасния мост, а който не го е страх, да минава. Та казвам, всички вие, които сте дошли на земята, ще минете през един много страшен мост. Този мост, през който ще минете, е от този свят за онзи свят или от материалното към Божественото, към идейното, е толкова тънък, не като ибришим, но като една паяжинка. През такъв мост ще минете и затова трябва да имате изкуството на пазене равновесие. Прав ще минете през този мост, никой няма да ви държи. Ако можете да го минете, ще отидете в онзи свят, а ако не можете, за бъдеще ще останете. Та казвам, всичкият наш живот седи в това, да научим закона на равновесието. И ако всеки човек имаше в двора си едно въже, дълго около 4–5 метра и можеше да върви по него, той щеше да разбере много неща. Жената не е доволна нещо, да се качи отгоре на това въже, и недоволството ѝ ще мине. Мъжът не е доволен, и той да се качи на това въже. Децата са недоволни, и те да се качат на това въже. Някой писател не му върви, да се качи на въжето отгоре и да мине от единия до другия край по него, и работата му ще провърви. Някой учител не му върви, и той да мине от единия край на въжето до другия, и работата му ще се уреди. Някой философ или някой поет не му върви, да се качи на въжето отгоре. Това е един метод за самовъзпитание. Нека това въже бъде най-малко 20–30 метра високо. Ще кажете: „Много е опасно.“ Най-първо ще поставите това въже на височина един метър и постепенно ще го дигате на два метра, на три метра, на четири метра, докато стигнете до 20 метра височина. Стигнете ли тази височина, това показва голям прогрес в целия ваш дом. Щом постепенно правите това упражнение, и като паднете, пак няма да има опасност.

И затова чрез големите препятствия, които природата е турила на пътя ти, тя има за цел да развие у нас нещо хубаво и мощно. Божественото, което е скрито в човека, трябва да се пробуди. Засега е пробуден у нас само физическият човек, Божественото у нас още не е пробудено, вследствие на това нас ни очаква един страх и казваме: „Как ще живеем, какво ще правим, как ще прекараме самотията в живота.“ Самотията съществува във всеки човек. Колкото и да е мощен и велик човек, все има в него този страх. Този страх е подтик от разумното към Божественото. Божественото в дадения случай е онази велика тайна, онази сила, която уравновесява всичко в света. Тя уравновесява всичките противоречия в живота. Това е идейният живот, който произтича. И затова именно още от старо време е казано така: не забравяй извора, от който си почерпил вода. Забравиш ли го, ти всякога ще пиеш мътната вода. Не го забравяй, защото ти не само веднъж ще отидеш при него, много пъти още ще отиваш, докато израснеш. И не забравяй това дърво, от което си откъснал плод.

Следователно кое е онова, което ни спъва? Ние сме забравили извора, отдето сме почерпили вода. Ако попитате съвременния човек що е истината, той ще каже, че без лъжа в живота не може. Е, тогава, ако без лъжа не може, покажете ми вие коя държава или кой дом, който е бил основан на лъжата, е прокопсал. Лъжата, това е отричане на истината, това е сянка на битието. В съвременния живот всеки човек, след като излъже няколко пъти или след като не устои няколко пъти на думата си, той изгубва доверието си. Нима вие можете да издържите на един тънък конец?

Тогава казвам, мощното у човека, това е Божественото. И всеки трябва да се стреми да дава възможност на Божественото в себе си да израсне. Това Божествено се явява при специфични условия. И когато човек изгуби присъствието на духа си, той е изоставен от всички хора, и това става при най-големите му мъчнотии. И тогава някъде дълбоко в душата си той ще чуе тихия глас: „Не бой се, аз съм тук.“ И след като чуе този глас, той ще утихне. След време страхът пак ще дойде. Но ти няма да видиш никакъв образ. Важното е, че след като чуеш тихия глас, ще утихнеш и ти. Няма да се мине дълго време, и този, който ти е казал „Не бой се“, така и става. Няма да се мине дълго време, и онези въпроси, който са те спъвали, ще се разрешат. Когато смъртта посетила един от еврейските царе, тя му казала: „Приготви дома си, защото след няколко дни ще се отправиш за другия свят.“ Той започва да се моли, да плаче, и тогава Господ изпраща Исая, един от тогавашните пророци, при него, като му казва: „Чух гласа ти, продължавам живота ти. Турете му две смокини.“ Значи, проговори му този глас.

Та казвам, ние, съвременните хора, търсим друга философия, от която никой народ, никое общество досега не се е съвзело, и щом е така, никой човек не може да се облагороди от тази философия. Чудно е, когато ние, хората, мислим, че можем да се издигнем без истината и да пораснем без каква и да е вяра. Сега всички проповядват, че човек трябва да вярва в себе си. Че кога човек не е вярвал в себе си? Този закон, да вярваш в себе си, – даже и най-малките същества, и най-малките микроби вярват в себе си, да вярваш в себе си, подразбира да вярваш в Божественото. А това Божественото трябва да обединява всички. Било е време, когато ние трябваше да вярваме в себе си при процеса на разединението. Това е било в процеса на инволюцията. Сега сме във фазата на обединението. И онзи човек, който не се обединява, той не може да има никакво бъдеще. Обединение не отвънка, но обединение отвътре. Ако ти не можеш да влезеш в положението на един човек, който страда, да му дадеш един добър съвет, ти още не си дошъл до разбиранията на живота. Защото всяка душа си има свои копнежи. Ти можеш да се смееш на копнежите на една душа, но тя си има свои определени копнежи. Ти трябва само да го осветлиш, светлина му трябва. Наблюдавайте копнежите на онова дете, което трябва да се изправи на краката си. Има възрастни хора, възрастни деца, които морално още не са проходили. Те ходят на четири крака, лазят още. Те още не са се издигнали и се намират в положението на онова дете, което пада, става, лази, докато най-после усети едно тържество, че се е изправило на двата си крака. Значи има и възрастни хора такива. В морално отношение ние минаваме от животинското в човешкото царство. Човек сега започва да се сформирува, да добива човешки образ.

Казано е, че Бог направи човека по образ и подобие свое, но този човек остана като идеал, като образец на човека. Този човек не слиза на земята, той е останал като образец, понеже тогава земята още не беше готова. После той създаде друг един човек от кал, от пръст и вдъхна в него дихание. И за него се казва, че бил жива душа, но не по образ и подобие Божие. И другото е, че човек трябва да стане разумен. Разумното трябва да дойде в света. Всеки един трябва да чуе този глас. Аз не казвам, че не сте го чули, че сега трябва да го чуете. Вие сте го чували. Не трябва да се съмнявате в него. Всички сте чували този глас. За някои той е илюзия, а за някои – отражение. Този глас се явява само тогава, когато всички други гласове престанат. В него има особена мекота. И ако човек наблюдава, и той е особен. И човек тогава е толкова буден, че между десет хиляди гласа да го чуе, той ще го различи.

Та казвам, за в бъдеще нито един поет, който си е натопил перото да пише, не трябва да пише, докато не чуе този глас да му каже: „Хайде, пиши сега.“ Докато не чуе, той да чака. Ако не чака, той пак ще напише нещо, но няма да бъде това, което трябва. Ако чуе гласа, и тогава пише, той ще излее чрез перото си най-хубавите струи. Перото е един израз на поета. От него ще излязат най-хубавите неща. От душата на всеки едного ще излязат най-хубавите неща. Това са капки от вечния извор на живота.

Когато Христос се обърна към своите ученици, те бяха в бурното море. Те се опасяваха, да не се преобърне лодката. Той им каза: „Не бойте се, аз съм.“ Ние ще преведем Христовите думи и ще кажем: времето, в което живееше Христос, хората тогава бяха бедни, не бяха богати с условия. Когато Христос живееше, в Римската империя владееше железният камшик и Христос трябваше да разтопи това желязо. Християнството имаше първо за цел да разтопи желязото на Марса в железния култ. Значи християнството мина през най-тежкия път. Сега вие живеете при други условия, други са силите, които действат. При сегашното положение и желязо има, и глина има, забъркано е положението, забъркано е всичко. Сега ние наближаваме да влезем в периода на златото под влиянието на Слънцето. Слънцето трябва да дойде да упражни влияние върху нас. Ние трябва да влезем в слънцето на живота, в животворящото слънце, за да донесе то новото знание. Та има една вътрешна наука, с която всички трябва да се запознаете. В книгите на живота конструкцията на всеки един човек е точно определена. Всеки човек има точно определена височина, широчина на формите, всичко е точно математически определено, без никаква погрешка. И апостол Павел казва – още в утробата на майката са описани всичките удове на човека, какви форми и размери трябва да имат, и когато човек се яви на земята, ако са спазени същите форми и размери, както са написани, той ще може да живее. Сега хората са далеч от този образ, който имат. Има идеал за вашето тяло, за вашето сърце, за вашия ум, за вашата душа и за вашия дух. Представете си какви възможности се крият за човека.

Ще кажете: „С какво трябва да се занимаваме?“ Да кажем, че вие сте свършили четири факултета, станали сте един учен – професор по ботаника или по зоология. Питам, след като изучите всички растения, какъв закон ще извадите за растителното царство? Кое е основното, същественото в ботаниката? Че всички растения при най-неблагоприятни, при най-лоши условия дават най-сладки плодове. Там, дето човек нищо не може да извади, растенията използват именно тези условия. Растенията имат своя философия. Каквото и да казвате за растенията, че са растения, но ние още не знаем истината защо са създадени растенията, изобщо каква нужда има от растителното царство. Бог казал: „Да бъдат растенията!“ Има едно противоречие: в едно отношение растенията са изпреварили човека. Те дойдоха преди човека да създадат слуги, да работят, а за човека се казва, че той е от високо произхождение, но той много дължи на растенията. Не е въпросът само до външните растения, но въпросът се отнася и до растителното царство, което е в човешкия организъм. Ако вие не разбирате растителното царство в себе си и по отношение него постъпвате както с растенията на земята – и тях изкоренявате и изсичате, веднага ще настане една анархия в живота.

Човек се съмнява и казва: „Кой знае дали има бъдещ живот, или няма, дали има Господ, или няма?“ Аз едно нещо ще ви попитам: кой от вас може да се съмнява дали има глава, или няма, дали има мозък, или няма, дали има ум, или няма? Кой от вас може да се съмнява дали има живот, или няма? Има неща, в които не можете да се съмнявате, но има неща, в които можете да се съмнявате. Има ексцентрични хора. Аз зная един френски и един английски писател, който, за да напише нещо, всякога си е вадил номер, да пише или да не пише. И той всяка вечер се съмнявал дали живее, или не. Та той ходил да пипа нещата и от това се уверявал дали те съществуват, или не. В света има известни илюзии. Вие мислите, че еди-кой си човек не е разположен спрямо вас, но нямате доказателства за това. Казвате, че този човек външно не е разположен спрямо вас. Но какви са доказателствата ви за това? Или казвате, че някой човек не ви обича. Какви са доказателствата ви за това? Ако вие поставите обичта на изпит, вие не знаете колко от обичта на съвременните хора ще издържи. Обичта им не е отишла далеч. Ние трябва да знаем, че обичта, на която ние градим живота си, тя е слаба още. С тази обич ние още нищо не можем да съградим. Колкото искаш, говори на богатия човек за Бога, но докато касата му е пълна, той казва: „Добър е Господ.“ Но щом се изпразни касата му, той казва: „Бог не благоволява към мене.“ Сиромахът, докато е сиромах, той вярва в Бога; богатият, докато е богат, той вярва в Бога. Сиромахът, като е сиромах, моли се на Бога, казва: „Господи, като разбогатея, църква ще направя, училище ще направя, това ще направя, онова ще направя, помогни ми само да разбогатея. И Бог, като му дотегнат тези молитви, казва: „Дайте му!“ Щом получи богатството, той нищо не изпълнява от своите обещания. Ще ви приведа един пример.

При Александър живял един беден светия, който правил някакви кошнички и ходил често в града да ги продава. По пътя той виждал един каменар, който чукал камъни. Като виждал светията, той всякога го канил дома си, нахранвал го и така се разделяли. Това правил каменарят в продължение на цели 20 години. Светията постоянно се молил на Господа за него, като казвал: „Господи, много добър човек е този каменар. Не може ли по някакъв начин да се измени положението му? Толкова добрини ми е направил?“ „Може, но като се измени положението му, и животът му ще стане по-лош.“ „Не! Господи, аз мисля, че като се измени животът му, и той ще стане по-добър.“ „Добре, направи първия опит. Еди-къде си има заровено съкровище. Кажи на каменаря да го разрови.“ Той казва на каменаря де е съкровището. Каменарят го разравя, но след десет дни вече го нямало на старото му място. Нямало вече кой да посреща светията. Каменарят започнал да си гради къща. Разбогатял този каменар, прочул се из цялата държава, докато най-после го избрали за пръв министър. Но нямало вече кой да кани светията на гости, нямало кой да го посреща. Среща той един ден министър-председателя и го пита каква е работата. „Кой си ти, не те познавам. Как смееш да ми говориш? Ти си се припознал на някой друг.“ Зачудил се светията, но понеже имал знание, той знаел, че човешкото сърце е изменчиво. Иде един ангел при светията и му казва: „Ти знаеш ли, че с твоя глупав опит стана причина този човек да изгуби душата си?“ Взел камшика си и му ударил голям бой, по всички правила го изложил и му казал: „На тебе като на светия не ти подобаваше да правиш такъв опит.“ Светията отива в пустинята и започва там да се моли на Господа, да му помогне да поправи погрешката си, като казвал: „Господи, направи всичко възможно да се спаси душата на този човек и аз да изправя погрешката си, дето погубих неговата душа.“ И какво става след това? Започват се интриги срещу този министър и полека-лека той изгубва всичкото си богатство, изгубва положението си и един ден светията го вижда пак на пътя, дяла камъни, пак старата работа си върши. „Какво има?“ „Заповядай дома ми, да те нагостя.“ Започва пак да го вика, да го кани дома си. „Е, едно време бях се възгордял, но не те познавах даже. Ти сега пак се помоли на Господа да ми върне богатството, аз ще се изправя.“ „А, сега вече не може, не правя втори път такава погрешка.“

Когато искаш да помогнеш на един човек, ти трябва да вземеш участие в неговата работа. Ако двама души не могат да работят заедно една и съща работа, те не могат да си помогнат. Учителят помага на учениците си, защото взима участие в тяхната работа. Майката помага на своите деца, защото взима участие в тяхната работа. Ако една работа е извършена без нашето участие, тя не може да успее. Ако в една работа ти не можеш да вложиш вяра, надежда и любов, тя не може да успее. Ако твоят физически живот не може да се построи върху надеждата, ако твоят духовен живот не може да се построи върху вярата и ако твоят Божествен живот не може да се построи върху любовта, ти нищо не можеш да постигнеш. Надеждата е основа на физическото в света; вярата е основа на духовното у нас, а любовта е основа на Божественото у нас. Тези три живота съставляват Божествения живот. Човек, който не може да разбере физическия живот, той не може да разбере и духовния; който не може да разбере духовния, той не може да разбере и физическия, понеже физическият живот е резултат, отражение на духовния. Нима тезата, съчинението на един ученик, който се е учил, това не показва неговата ученост? Може ли човек да напише едно знаменито съчинение, ако той не се е учил? Самото написване показва, че той се е учил. Ние казваме – формата на човека е определена от Божествения свят, и ние трябва да се стремим към реализирането на тази форма. Ние усещаме, че имаме известни дефекти в света и търсим начини, по които да се поправят тези дефекти.

Да допуснем, че вие тук, на земята, сте една знаменитост, един първокласен певец, но като отидете на небето да слушате един небесен певец да ви изпее една Божествена песен, вие повече по никой начин няма да се решите да излезете на сцената. Няма да имате смелостта да се проявите. Ще трябва отново да слезете на земята и да се учите. Това не е за обезсърчение. Съществуват известни възможности още и сега. Значи ти трябва да знаеш как да си служиш с онези дарби, които Бог ти е дал. Дарбата, която Бог ти е вложил в ларинкса, трябва да знаеш правилно да използваш. Ако ти не можеш да контролираш своите мозъчни центрове, ти не можеш да използваш всички тия дарби, които Бог ти е вложил в предната част на твоя лоб. Ти не оценяваш Божиите блага, това, което от Бога ти е дадено.

Та казвам, ние, съвременните хора търсим своето щастие вън от себе си. Щастието ни не седи в нас, но в онзи, който ни обича. По същия закон, питам, кое семе досега не е могло да израсне? Само това семе, което не е било заровено в земята, не е могло да израсне. Тази земя, която е толкова студена, толкова неприветлива, щом заровят в нея едно семе, тя вече има разположение към него. Земята е много жестока. На тази жестока земя, щом падне семето в нея, веднага сърцето ѝ се отваря. Иде отнякъде сила в тази земя и тя открива своите богатства и ги дава на семето. Та първото нещо: човекът трябва да има благоволението на някое разумно същество или благоволението на Бога. И идеята за Бога на съвременните хора е много смътна, те не знаят какво представлява тази идея. Аз не говоря за идеята на старите хора за Бога. Вие може да вземете идеята за Бога в най-чистия смисъл, в най-хубавия смисъл. Там, отдето е излязъл най-чистият възвишен живот; там, отдето е излязла онази най-възвишена и чиста мъдрост и знание; там, отдето е излязла чистотата и възвишената сила на човека; там, отдето са излезли всички възвишени добродетели, и всичко това, което осмисля живота – това представлява идеята за Бога. Ние не говорим за онези противоречия, които отпосле дойдоха. Ние не говорим за реката, която е тръгнала по пътя и се е окаляла. За тази река и дума не може да става, а ние говорим за онзи извор, от който изтича Божественият живот.

Та казвам, кой от вас при изпитанията си в живота не би се съблазнил в Бога? Кой от вас, ако е бил цар и Бог му вземе всичкото богатство, всичкото положение и го остави последен бедняк, и той не се съблазни, но счита, че всичко това Бог е направил със смисъл? Имаме такъв пример с Йова. Кой може да остане така верен на Бога при това положение, както когато е бил цар? Това е гениалното. Този е човекът, който никога не се съблазнява. Защото целият свят е създаден за човека, но кога? Когато той стане достоен, доволен от всичко. Но сега, както сте, и да ви даде Господ цялата земя да я управлявате, кой от вас ще се наеме на тази работа? Мнозина от вас, ако ви покажат да управлявате света, ще замязате на онзи турски монах, който играл на лотария, че му се паднал един параход. И когато го завели да види парахода, той полудял. Представете си, че ви кажат, че земята е ваша, какво ще правите? Дадат ви я и кажат: „Искай, заповядвай.“ Всички хора ще се обърнат към вас и ще ви кажат: „Заповядвай!“ Ще давате разпореждания, но затова се изисква знание.

Дръжте малките дарби. Вие още не можете да управлявате вашия мозък. Вие още не можете да използвате симпатичната си нервна система и мозъка си, в които има толкова сили и богатства скрити. Някой път вие седите и казвате: „Аз не съм талантлив човек.“ Не че не сте талантливи, но вие още не познавате вашите таланти. Вие сте ги заровили, а работа трябва върху тях. Гледате някой талантлив човек, но работил е той. Глас има някой – работил е той. Учен е някой – работил е той. Светия е някой – работил е той. Аз взимам работата в смисъл на най-възвишеното и благородното в света. Работата е резултат само на човешкия дух. Работи човешкият дух, разумно работи той.

И тъй, казва Христос: „Аз съм, не бойте се!“ Ние сме достигнали до един предел. Човечеството ще мине през известни изпитания, и то големи изпитания, вътрешни, душевни изпитания и терзания. Когато дойде смъртта, турят те на легло, заобикалят те всички, може да си цар или княз, или писател, какъвто и да си, ще дойде последно издихание. Всички може да гледат наоколо ти, но какво ще кажеш ти? Важно е какво ще те посрещне. Някой път вие не се спирате върху този въпрос, да помислите за смъртта. Този посланик ще дойде и ако те намери, че си вършил волята Божия, ще ти се усмихне и ще ти покаже, че като на Илия ще има огнена колесница. Но, ако не намери, че си изпълнил волята Божия, тогава ще има за тебе куки, ченгели, с които ще те вади и с вериги ще те връзва. Сега да оставим, дали това е вярно, или не, но в смъртта има нещо особено. И Христос, който беше гениален, казваше: „Прискръбна е душата ми до смърт. Ако е възможно, Господи, да ме отмине тази чаша.“ Били ли сте вие на мястото на поруганието? Били ли сте напълно изоставени? Какво голямо геройство се изисква. Изобщо силата на Христа не седеше в неговото проповядване, но в издържливостта. Някои мислят, че Христос бил много слаб. Не, той имаше много издръжлива конструкция. Не е бил хилав Христос, много добре устроен е бил. След като цяла нощ шест хиляди римски войници се поругавали с него, сутринта той бил в сила да носи голям кръст. Герой е бил той. Ще го нося. Носил го той до половината път, дето захвърлил кръста и казал: „Повече не искам да го нося. Искам да си почина. Други могат да го носят.“

Питам, какво ще бъде положението на някой от вас, ако го поставят на този изпит? Сутринта ще трябва да го носят с автомобил вече. А за Христа нямаше никакъв автомобил. Той сам смело и решително си носеше кръста. Казва се за Христа, че бил много издръжлив. И всеки от римските войници могли да го ударят само по един път. Който от тях го ударил един път, ръцете му отмалявали, повече не могъл да удря. Всеки войник след това казвал: „Който иска да го бута, нека се опита. Аз повече не смея. Втори път не мога да го ударя. Не мога повече да го бутна.“

Казвам, какво представляваме ние, ако по този начин не можем да уплашим страданията? Не е достатъчно само да ги носим, но трябва да ги уплашим. Страданието трябва да се уплаши от нас – нищо повече. Аз наричам това най-голямото геройство. Сега ние се плашим от страданията.

Разправяше ми един българин от Америка, че в продължение на 3–4 месеца страдал от едно крайно разстройство на стомаха, вследствие на което прекарал това време на легло. По цели дни не могъл да спи. Всяка нощ, преди да заспи, явявал му се един човек висок, строен, снажен, с един лъскав нож в ръка и всякога искал да го мушне някъде. Обаче все дохождал някой да го избави. „Цяла нощ не мога да спя от него. Не ме пробожда, но все ще ме драсне някъде със своя нож.“ Това се продължавало цели три месеца. „Една вечер аз скачам от леглото си и взимам един нож. Той се бори, аз се борих, но не се поддавам. След упорита борба аз отстъпих, но на другата вечер пак се продължи сражението. След една седмица усилена борба, аз победих. И този човек избяга. Оттам насетне болестта ми изчезна.“

Докато страданията те мачкат, ти си болен. Щом страданията почнат да бягат от тебе, и болестта ти ще изчезне. „Но през тези четири месеца аз зная какво прекарах – казваше този наш приятел. – По този начин научих де седи силата на човешкия дух. Така научих една тайна, как да побеждавам. Никой не ми каза това, но самата болест, самото страдание ме научи. Аз зная, все ще дойдат ударите. Три, четири, пет, както беше и с Христос, докато най-после го разпнаха.“

Та казвам, на всинца ни предстои да минем през този път на Божественото възпитание, най-после да минем през това съзнание, да дойдем до положението на хора на опитността. Не да бъдем хора на отрицанието и да казваме „кой знае“, нито да бъдем хора, които да защитават едно или друго верую. В света има едно верую, написано в човешката душа. Всеки човек си има едно верую. Даже и в тайната на душата на всеки едного ще намерите това верую. Един ден говорих с един виден евангелски проповедник, който сега е в онзи свят. Той имаше противници от православната църква и постоянно той казваше: „Това е право, онова не е право.“ След като си замина, казвам му: „Слушай, защо у тебе такова противоречие? Защо не казваш на хората истината? Защо не им говориш така, както мислеше? Как мислеше, дали щеше да ги поправиш по този начин?“ „Ако река да им говоря като тебе, ще ми дадат пътя.“ Все ще ти дадат пътя един ден, но трябваше да им говориш, както мислиш. Не е въпросът да защищаваме едно или друго верую, но трябва да се застъпим за великата истина. Ние сме дошли на земята не да проповядваме своето учение. Питам, кой е крайният идеал на живота? Да бъдете богати. Сега вие се считате нещастни, понеже нямате едно парче земя. Аз ви казвам: за всинца ви, за онези хора, които се подвизават, за всички има земя, най-малко като месечината, всички има да работите, колкото искате. Ще ви турят в една планета и ще се ширите, колкото искате. Там ще разполагате, както можете. Второто положение: всички ще си правите разходки, ще си ходите от една планета на друга, ще се посещавате. И най-после всички ще имате условия да посещавате жилището, дето Бог живее. На всичко това може да се противопоставите, да кажете: Господ няма жилище. Помнете думите ми. Господ има жилище, той не е без жилище. Ако вземете думите ми буквално, Бог няма жилище, но ако ги вземете по дух, той има най-хубавото жилище от всички.

Казвам, този е онзи велик идеен живот, който трябва да внесе закона на безсмъртието. Ние трябва да се освободим от всички противоречия, които сега съществуват. Ние трябва да се избавим от злото, което сега съществува. Знаете ли колко още ваши сестри с хиляди има, които пъшкат там, в калта на греха? Кой ще ги избави? Вие, мъжете, знаете ли колко ваши братя има, които там пъшкат в калта на греха потънали? Кой ще ги избави? Господ ще ги избави, но вие трябва да бъдете служители негови, трябва да бъдете носители на Божествената истина. Свещениците, управниците, и те трябва да управляват, както Бог иска, както той е определил да бъде вярата ти на земята, както е горе на небето.

Та казвам, човек трябва да добие тази форма именно, която е създадена в невидимия свят. Когато той си създаде тази форма, той няма да бъде вече сегашния човек. И ако всеки от вас имаше един образец от идеалния човек и всяка сутрин, като става, ако искаше да го види, той нямаше да бъде такъв, какъвто е днес. Старите гърци са били в някои отношения много по-напреднали от сегашните съвременни културни хора. Когато някоя жена е била бременна, те са я заобикаляли с най-хубавите картини, с най-хубавите статуи. Човек трябва да има образци. Но какви образци е поставил той сега? Какви образци вие ще турите? Вие трябва да имате един идеален образ. Какъв трябва да бъде идеалният човек? Вие трябва да имате един такъв човек за образец, който нито веднъж в живота си да не е излъгал. Вие трябва да имате такъв човек пред себе си, който нито веднъж в живота си да не е погледнал криво. Аз не говоря за външните отношения, но за вътрешните, този човек нито веднъж в живота си да не се е вътрешно изменил или разколебал във великия идеал на живота. Вие можете да плачете, можете и да се радвате, това никой няма да ви държи отговорни. Някой път ние сме по-усърдни, това е външната страна. Някой път сме по-хладни, и това е външната страна. Но има един живот тих и спокоен. Аз говоря за вътрешните промени. За външните промени никой няма да ви обръща внимание. Вие може да играете на хорото, колкото искате. Няма да ви обръща никой внимание дали сте играли, или не и колко сте играли. Ама някой задигнал торбата с парите на някого на гърба си. Какъв грях има в това, че той задигнал торбата с парите на гърба си? Грехът не седи в това, но в мисълта, която опетнява душата. Онази идея, която прониква у нас, обичта, която ние сме имали към известен предмет, тя ще определи нашето качество, доде ние сме достигнали.

Казвам, когато ние имаме в душата си всичката онази любов, че като срещнем някой човек, да му пожелаем всичко онова, което желаем и за себе си, това е истински приятел. Срещна някой човек, който е малко паднал духом, унил, веднага аз в душата си да му пожелая да стане бодър, весел, радостен и да не му казвам, че му пожелах това, но то да стане в тайно, а той да почувства мисълта ми. А след това да почувстваш и неговата мисъл. Знаете ли какво нещо е да живееш в една атмосфера, дето всички ти желаят доброто? Значи не само един, но всички да ти желаят доброто. Казвам, това е там, дето Бог живее. Дето Бог живее, такава атмосфера трябва да се създаде. И тогава именно съществува.

Христос казва: „Не бойте се, аз съм!“ Че думите му са верни, се вижда от това, той казва: „Идете в света и проповядвайте, аз ще бъда с вас до скончанието на века.“ Сегашните религиозни казват, че Христос бил от дясната страна на отца, но това не е вярно. Обаче намери се един индус, който казва, че Христос му се явявал, няколко пъти го спасявал. Няколко пъти го спасявал, като го носил на гърба си. Той вижда, че някой го носи, но докато се обърне да види кой е, човекът вече го нямало там. Той казва: „Познавам го аз.“ Той имал след това смелостта да казва на западните народи: „Как тъй вие не познавате Христа и не вярвате в него?“ Казвам, който и да е от вас, ако каже днес, че Господ му е проговорил и му се е явил в този смисъл, както се явява, много няма да го повярват. Вие трябва да се намерите в безизходно положение като Йова или като този индус, да се намерите в една яма между разлагащи се трупове и да не може никой да ви чуе и види. Той се молил някой да отвори капака, но нямало наблизо никакъв човек. По едно време, капакът се отваря, някой спуща едно въже и му казва: „Хвани се за него.“ Той хваща въжето и излиза навън. Оглежда се наоколо, никакъв човек не вижда. Той казва: „Аз зная, кой е този, който ме извади от гроба.“

Казвам, мъчнотиите в живота не са нищо друго освен условия да се прояви Божията сила, да се прояви онзи, който ви обича и когото вие обичате, за да познаете смисъла на живота. Следователно Божественото благословение няма да дойде отвън, то ще дойде отвътре най-първо и после ще се изрази навън. Когато се прояви отвън като израз на пълна вяра, без колебание, тогава и животът на хората ще се измени отвън. Животът ще се измени тогава по магически начин. Най-първо вие сте беден, дето отивате, не ви приемат, но после, след като наследите едно богатство от 50 милиона, веднага всички ваши роднини наоколо ви, които никога не са ви посещавали, ще започнат да се събират около вас и да казват: „Ние сме ваши роднини, много се радваме на положението ви, ние имаме вяра във вас, във вашите способности и т.н.“ Човек, който има вяра, ще добие това богатство и всички ще се съберат наоколо му, но той ще знае, че тази сила, която има сега, е заради онази вяра, която той е развил в себе си. Ще кажете: „Как става това нещо?“ Много лесно. Аз съм ви привеждал онзи пример за майстора грънчар, който казал на своя чирак: „Много лесно се правят грънците и не се пукат, стига да знаеш как. Достатъчно е, след като ги приготвиш за печене, да кажеш: „Ху.“

В това „ху“ седи всичкото изкуство, но да знаеш как да го произнесеш. Само едно духане е в състояние да предизвика една промяна в човешката мисъл. Ако той знае как да повярва в Божественото, веднага в него ще стане една вътрешна промяна и всички терзания, мъчнотии, всички ще изчезнат ден след ден. Какви ли не терзания, какви ли не страдания, чувства и мъчения минават покрай нас, някой път целият ад се събере, но всичко това може да изчезне моментално, ако само чуеш гласа на онзи, който казва: „Аз съм.“

Та казвам, онзи – това са условия за вас, които трябва да ги опитате още сега. Това не става механически, но при силно желание, само за онези, които искат да направят опита. Не поставяйте въпроса, какво искате да ни кажете. Оставете този въпрос настрана. Ами защо го каза? И този въпрос оставете настрана. Аз ви казвам просто: вземете една семка и я посейте в земята. Значи вземете и напишете думата „вяра“. И вярвайте тъй, както сте написали. И всеки момент, когато ви дойде едно добро желание или една добра мисъл, и да спите даже, станете и го изпълнете. Мнозина от вас, като им дойде едно добро желание, като спят, ако са на лявата страна, обърнат се на дясната страна и казват: „Утре, като се събудя, ще го направя.“ Не, стани веднага и го направи. Казвате: „Не мога да си отспя.“ Ще се наспите, не се бойте. Колко трябва на един човек да се наспи? Колко трябва на един светия да се наспи? Казват, че трябвало седем-осем часа да се наспи човек. За обикновените хора е така, но за светиите един час сън е достатъчен. И това му е много – половин час. И това е много. Десет минути. И това е много. Пет минути. Пет часа като си дремне, достатъчно му е. А сега физиолозите казват, че пет часа сън не са достатъчни на човек, трябвало му осем часа. Че като носиш целия свят на гърба си, как ще спиш спокойно? Ти се безпокоиш за бъдещето, но не знаеш какво може да стане още тази вечер. Може Бог да ти каже: „Върни се дома си!“ Ами тогава? Не е въпросът в това. Никой от вас не трябва да желае да замине преждевременно. Казвате: „Дотегна ни да живеем.“ Ще бъде смешно сред пладне да напуснете нивата и да се върнете дома си. Да се върнеш дома си, след като слънцето залезе, разбирам, но да се върнеш дома си по обед, баща ти веднага ще те пита защо се връщаш толкова рано. Е, не ми се жъне.

Мнозина от вас казват: „Ние не сме талантливи, не можем да говорим красноречиво.“ Че какъв смисъл има това говорене? Аз да ви дам един метод за работа на най-неспособните сестри, които се считат такива. Като дойдат горещините, тръгнете сутрин с една стомна вода и раздавайте на всеки, който пожелае да се разхлади по една чашка вода. А да говорите, това е работа за най-способните. Това не взимайте в буквален смисъл. Та казвам, ние, съвременните хора трябва да си изработим един вътрешен морал за живота. От опитността на всички добри хора трябва да се напише една книга, как трябва да се живее. Трябва да имаме една книга, в която да е написано как трябва да живеят младите, как женените, как възрастните и да се живее според както е написано в тази книга. Тогава животът ще има друг смисъл. Дотолкова, доколкото невидимият свят има благоволение към нас, дотолкова и нашият живот е осмислен. Дотолкова, доколкото отгоре ни помагат, дотолкова и ние можем да направим нещо. Каквото и да се говори, успехът на една държава, на един народ, на едно общество или на едно семейство зависи от невидимия свят и от Бога. Когато Бог подига един народ, подига го. Когато Бог понижава един народ, понижава го. Когато на един народ дават благодат, има си причина за това.

Та казвам, ако имаме благоволението на невидимия свят, ако имаме благоволението на разумния свят, тогава животът ни ще бъде красив. Способният ученик всякога има благоволението на всички учители в гимназията. Ученикът, който и по характер, и по ум, и по сърце е способен, всякога има благоволението на своите учители. А неспособният ученик, и царски син да е, не могат да бъдат разположени към него. Тогава де седи нашата човещина, ако ние не можем да предизвикаме Божественото благоволение? Ако ние не можем да предизвикаме най-възвишеното същество да има своето благоволение към нас, питам, с какво ще се похвалим тогава? Ти трябва да имаш желанието, като ти каже Господ „стани“, да станеш веднага. Каже ли ти „направи това“, да бъдеш готов да го направиш. Не разсъждавай, не философствай, пък не ходи и да го разправяш на хората. Направи го и ще добиеш сила, ще видиш, че в Божественото има резултат. Във всички велики хора силата седи във вътрешния живот, който е скрит, потаен, в него се развива Божественото. Има неща, които ние не можем да изкажем. Както и да говорим, на какъвто и да е език, пак има неща, които не могат да се изкажат, пък и не трябва да се казват. Ние не можем да изнасяме нашата свещена любов, нашата свещена вяра или нашите свещени идеи пред хората на поругание. Например аз съм забелязал, като говоря с някои възрастни сестри, те често си казват: „Дали това е истина, или не?“ Аз виждам, това е човекът. Ти изтрий малко огледалото си, за да имаш едно малко отражение. И тогава ще ме познаеш.

Та казвам, ти, който си дошъл при мене, не можеш да ме видиш. Защо? Ти си дошъл при мене като при някое велико същество, като при някой Учител, и затова не можеш да ме видиш, не можеш да ме познаеш. Ти мене можеш да ме познаеш само при едно условие – когато се намериш натясно, че никой не може да ти помогне. Само тогава ще ме познаеш. А когато си най-охолен, каквото и да ти говорят, безполезно е. Само при скръбно състояние ти ще имаш една ясна представа за мене и едно истинско разположение. Следователно ние можем да познаем Бога само при едно голямо противоречие в живота. Тъй щото всяко противоречие е една красива възможност да познаем Бога. В това отношение именно аз препоръчвам страданията. Не че ги изисквам, защото те и без това ще дойдат. Питам, онзи, който създаде яйцето, защо го създаде? Кокошката защо създаде яйцето? За да не се разлее сокът на онзи скрит живот в яйцето. Питам, тази черупка вечно ли трябва да остане така? Щом яйцето се тури под квачката, тази черупка трябва да се разруши.

Следователно страданието е една черупка, която ни обвива, за да не се разлее Божественото. Но щом яйцето се тури под квачката, черупката трябва да се разруши. И след време ще имаме едно пиленце излюпено. Значи след всяко страдание ние ще имаме по едно пиленце измътено. Като се махне третата черупка, ти си една птица, като се махне четвъртата черупка, ти си млекопитаещо, като се махне петата черупка, ти си маймуна, като се махне шестата, ти си човек, а като се махне и седмата, ти си нещо повече. Хората казват тогава: „Да се махне една черупка.“ Щом се махнат всичките черупки, ти ще излезеш вън и ще се яви този, който ще каже: „Аз!“ И всякога, когато малкото пиленце си покаже главата от яйцето, и кокошката го погледне, каже: „Клок-клок“, и то излиза навън. Та при страданията тези обвивки, които имате, ние не ги считаме за страдания. Те са необходими неща. С премахване на тези черупки постепенно ще се премахнат и ограниченията.

Нас ни трябват нови хора, нови разбирания. Тъй както е сега, светските хора са по-готови да разбират истината. Само чрез тях можем да внесем Божията любов. Целта ни е да бъдем носители на Божията любов. На Бога трябват души, които да изнесат Божията любов не повече, отколкото те са готови. Това е задача сега на добрите хора в света, на праведните, на светиите, за да може Божията сила да се яви в света.

И казва сега Христос: „Аз съм!“ Вие ще ми кажете: „Ние обичаме Бога, вярваме в него, молим се.“ Много хубаво. Яйцето е седяло един ден под квачката, два, три, четири, пет дни, но трябва да седи 21 дена. Аз не зная доколко сте седяли под квачката, но на първия ден няма да излезете, на втория ден – също, не третия ден – също, но на 21 ден аз бих желал да ви видя вън от яйцето. Някой път дойде, подигна квачката, гледам, яйцето е още там. След това пак отида, вслушвам се в яйцето, чувам някакъв глас, казвам, след два-три дни дена ще бъде готово. Та всеки стопанин се радва да види пилците, излезли вече от яйцата вън и тръгнали след кокошката: „Клок-клок!“ Той се радва да ги види извън тези условия на ограничения, вън от квачката и заедно с нея. Това е Божественото. Всички праведни хора трябва да излязат навън. Ще кажете: „Кога ще бъде?“ Ще дойде и това време, да излезете, но после не правете такива опити, каквито българите обичат да правят. Българинът е прибързан, той е социалист по натура, обича да прави разни опити. Аз съм го наблюдавал, той обича да прави чудновати работи. Като съм правил своите наблюдения, гледам го, той насадил пуйка, като ѝ турил шест пачи яйца, десет кокоши, седем юрдечи и три от гъска. Измъти ги пуйката и гледа, четири различни народа тръгват подире ѝ. Като мине покрай реката, всички патици, юрдечки и гъски навлизат във водата, само пиленцата седят на брега. Чудя се отде дошла тази идея на българина да насади толкова различни яйца. Не, умно е да не насаждаш никога под една гъска или под една кокошка различни яйца на нейното естество. Българинът прави опити на присаждане, той иска да знае дали всички тия различни родове малки могат да живеят при една майка. Вечерно време, ги гледам, всичкият този народ се скрива под крилата на майка си, но не минава дълго време – и те се разпръскват. Не зная до какви резултати е дошъл българинът, но това е едно неестествено положение, от което светът не се поправя. По този начин светът не може да се поправи. Това е присаждане. Турете гъшите яйца под гъската, кокошите под кокошката, пачите под патката и т.н. Всеки човек трябва да бъде на своето място.

В света трябва да се извърши разумното. Нека остане в света само Божественият страх. Стремете се всички да бъдете разумни, да изпълнявате само Божията воля според вашите дълбоки разбирания. Най-малкото добро, което заговаря в душата ви, направете го, не отлагайте, ако искате да бъдете здрави, ако искате да имате Божието благословение. Казвате: „Ние ще умрем, ще свършим живота си.“ Всяка сутрин като ставате, не се прегърбвайте, но се изправете, лицето ви да бъде свежо. И в онзи свят да отидете, и там искат млади хора, там не искат стари хора. Някои казват, че остарели, понеже много преживели. Не, всички, които сте дошли на земята, трябва да се стремите към подмладяване. И в Бога всичко се подмладява. По това се отличава Божественият живот. Щом повярваш в Бога, ти се подмладяваш в душата си. И казва се в Писанието, че онези, които очакват на Господа, тяхната сила ще се обнови. И Христос е казал: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в Царството Божие.“ Ако ти, философът, ученият, поетът, художникът, музикантът, не станеш като малкото дете, не можеш да влезеш в Царството Божие. Как може да стане тази работа? Христос имаше един разговор вечерно време с Никодима, един от видните израилски учители, не разбираше този въпрос, как старият може да стане млад, дете. Христос му обясни това нещо и той разбра, че наистина старият може да стане млад. Това е било една от задачата на старите алхимици, които са правили своите опити.

Човек може да се обнови. Обединявайте се във вашето възвишено, Божествено, в което всички ваши стари грехове, всички ваши стари мисли и заблуждения ще изчезнат. Само така ще се освободите от всичко старо във вас и ще възстановите Божественото. И тогава всяка вечер ще чуем този глас: „Аз съм!“ И сутрин, като се върнем от този свят, ще бъдем обновени и освежени. Затова именно не започвай никаква работа, докато не чуеш този глас. Аз говоря само за онези, които чуват този глас. Другите, които не чуват този глас, да си оправят работите, както знаят. Който има тази възможност, да чуе гласа „Аз съм!“, тогава да започне своята работа.

Двадесет и трета неделна беседа

2 февруари 1930 г., неделя, 10 часа

София – Изгрев