Бог царува на небето;
Бог царува в живота;
Да бъде името Му благословено!
Ще ви прочета два образци – един от Стария Завет и един от Новия Завет – и ще направя паралел между тях. Ще ви прочета 42 глава от Исайя, от 1 до 16 стих, и част от 16 глава от Евангелието на Иоана, от 21 стих надолу.
Ако някой иска конкретно да се определи в какво се проявява разумният живот, за него могат да се дадат много дефиниции. Всеки от вас може да си даде по едно обяснение, но само едно от тях може да бъде напълно разбрано. Под думата „разумност“ ние разбираме такива прояви, в които човек вижда една последователна, неразривна връзка във всички неща в природата. Такъв човек ние наричаме „разумен“, защото и в злото, и в доброто той вижда една Божествена връзка. Аз не говоря за злото, което съществува извън нас, а за проявата на това зло, което е вътре в човека. Ние, съвременните хора, не познаваме външния, Божествения свят, както трябва, но имаме едно субективно схващане за този свят. Ние го познаваме дотолкова, доколкото сме в съприкосновение с него, доколкото усещаме, виждаме, чуваме и мислим. Следователно, когато говорим за слънцето, за звездите, ние ги разбираме дотолкова, доколкото имаме известна връзка, известни отношения с тях. Всеки от вас трябва да се стреми да дойде до това състояние, да чувства и да разбира тези връзки, тези отношения.
Когато говоря в беседите си, аз ви давам закони, правила, по които трябва да живеете; аз ви говоря за човека, какви са били първичните човешки идеали, и какви трябва да бъдат хората за в бъдеще. Има един момент, който определя отношенията на хората. Например, ти си работник, условил си се на работа при някой господар. Питам: Кой е най-щастливият момент в тази работа? Две възможности има. Най-щастливият момент за тебе може да бъде или когато се ценяваш при някой господар и отиваш на лозето му да работиш, или когато се връщаш от лозето и отиваш при този господар. Тук разумният човек трябва да разсъждава. Ако не обичаш господаря си, приятно ще ти бъде, когато се отдалечаваш от него. Ще кажеш: „Слава Богу, че мога да се отдалеча от този човек, да си поотдъхна малко!“ Това е особено психологическо състояние. Син и дъщеря, които не обичат родителите си, като се оженят, казват: „Добре, че се освободихме от тях“. Когато казвате, че не обичате някого, това е едно естествено състояние, което се ражда у всички хора. То не е нито грях, нито престъпление. Това състояние се дължи на един неоформен, неорганизиран живот, в който съзнанието на човека не се проявява. Това се дължи на един неустроен свят, който е около вас. Обаче ако обичаш господаря си, най-щастливият момент за теб ще бъде, след като си ходил на лозето, да се върнеш при него.
Та ако ви попита някой, кое е най-хубавото нещо в живота, да се отдалечаваш, или да се приближаваш към някого, вие ще кажете: „Това зависи от обстоятелството, дали обичаме, или не обичаме този човек“. Това са факти в живота, това са отношения, а не максими и закони. И едното, и другото е потребно, т.е. потребно е и да се отдалечаваш, и да се приближаваш. Като не обичаш някого, потребно е да се отдалечиш от него, да отидеш на работа. Като обичаш някого, потребно е да се приближиш при него, да се върнеш от работа. Когато не обичаш някого, ти си започнал работата си; когато обичаш някого, ти си свършил работата си. Ти казваш: „Господи, не обичам този човек!“ Господ ти казва: „Иди на лозето!“ – „Господи, много обичам този човек!“ – „Върни се от работа, влез вкъщи и почивай!“ Следователно, когато не обичате някого, вие работите на Божията нива. Когато обичате някого, вие сте дома си на почивка. Ето как разсъждавам аз. Това са изводи от живота.
Природата е разумна, тя използва всички наши състояния. Някой казва: „Аз не съм разположен, не обичам този човек“. Природата казва: „Много добре, аз имам една хубава работа за теб. Вземи тази малка мотичка и иди на лозето да покопаеш!“ – „Ама ръцете ми се умориха, слаб съм.“ – „Няма нищо, всичко ще мине.“ „Ама аз обичам еди-кой си човек.“ Природата казва: „Върни се сега вкъщи да почиваш“. Разбира се, природата не говори като нас. Тя има приятен, хубав глас и приятна усмивка. Нейната усмивка е необикновена. Усмихне ли ви се веднъж, вие никога не забравяте тази усмивка. Когато ти си нещо недоволен, природата те приема любезно, усмихнато, и всичкото недоволство изчезва от тебе. Тя знае на кого да дава и как да дава. Това показва, че Господ познава всичките ни нужди и се отзовава точно навреме. Писанието казва: „Бог познава нашето естество. Той познава нашите слабости, нашите немощи“. И най-силният дух, или някой велик ангел, като слезе на земята, и той си поплаква малко. И на неговите очи се виждат по няколко сълзи. Докато той е на небето между ангелите, в Божествения свят, дето няма никакви противоречия, живее добре, но като слезе на земята, като се намери в онази гъста материя, между хората на греха, между тия дебели глави, между техните неразбранщини, казва: „На небето ние не живеем така“. Хората, като го слушат да говори тъй, казват му: „За какво небе говориш? Да не си сънувал нещо? Не те ли виждаме как си облечен? И ти си обикновен човек, като нас“. Имат право хората. И този ангел се вижда в чудо, мисли си, дали наистина някога е бил ангел, или е сънувал нещо подобно! Това състояние психологически е много вярно, всички сте го изпитвали. Някой път мислите, че сте много праведен и вървите горд, изправен, казвате си: „Аз съм стабилен човек, нищо в света не може да ме разклати“. Да, така е, но докато си между праведни хора. Намериш ли се между грешни хора, така се опетняваш, че не можеш да се познаеш. И тогава казваш: „Дали съм аз, или не? Че съм аз, зная, но как е станало това, че съм се толкова опетнил, не зная“. Опетняването на човека е външно състояние, дошло някъде от живота.
Та има един вътрешен закон в природата, според който когато човек иска да изправи грешките на хората, всички тия грешки се натрупват на неговия гръб. И този човек хиляди пъти ще съжалява, че се заел с тази работа. Той казва: „Що ми трябваше да се заемам с хорските грешки?“ Всички грешки се награкват наоколо му и казват: „Кажи ни какво трябва да правим?“ Погрешките в света търсят само лесния път. Една погрешка, като дойде при тебе, пита те: „Пари имаш ли?“ – „Нямам.“ – „Като нямаш пари, и си толкова беден, защо дойде на земята?“ – „Ами хляб имаш ли?“ – „Нямам, но ще ви науча как да сеете, как да го обработвате.“ – „Като нямаш хляб, защо ни викаш?“ – „Имаш ли нещо приготвено за ядене?“ – „Нямам, но ще ви науча да си готвите.“ – „Ние не искаме да се учим.“
Сега искам да направя един паралел между някои мисли от Стария и от Новия Завет. Вие четете днес пророк Исайя, който е живял преди повече от 2000 години преди вас, при мъчни и трудни условия, и е произнесъл много хубави мисли. Например, в 5 стих от 42 глава, той казва: „Така говори Бог, Господ, Който направи небесата и ги простря, Който разпростря земята с произведенията и, Който дава дихание на людете, които са на нея, и дух на тези, които ходят по нея“. Тази мисъл не е разбрана даже и за вас. Ако я прочетете, ще кажете: „Какво иска да каже пророкът с тази мисъл?“ Казва се в стиха: „Така говори Бог, Господ“. Съвременните богослови и философи казват, че Бог няма тяло. Щом няма тяло, с какво говори? Език няма, като нас, а говори. Очи няма, като нас, а вижда. Уши няма, като нас, а чува. Ръце няма, като нас, а всичко твори. Крака няма, като нас, а навсякъде ходи, навред е. Следователно ние мислим, че всичко това, което имаме в този живот, е максимата на живота. Не, това е едно временно, преходно състояние на нещата. Ние не знаем разнообразните Божии пътища, които великата Божия Мъдрост е предвидяла и начъртала. Че днес сме така създадени в съзнанието на Бога, според Неговия велик план, това е в реда на нещата.
„Така говори Бог, Господ, Който направи небесата и ги простря, Който разпростря земята с произведенията и.“ Кои са произведенията на земята? – Това са растенията, които са израз на низшия живот, на това, което произлиза от земята.
„Който дава дихание на людете, които са на нея.“ Значи на всички живи същества Бог даде живот, дихание, да дишат.
„И дух на тези, които ходят по нея.“ Това са хората, това е светът. Тия хора имат дух, ходят да работят, те всичко творят.
„Аз, Господ, те призовах в Правда, и ще те взема за ръка, и ще те пазя, и ще те поставя завет на людете, светлина на езичниците.“ „Аз, Господ, те призовах в Правда.“ „Аз, Господ, ги призовах в Правда.“ Това са Божиите избранници, които Той вика от света да работят. На тия хора Бог дава дихание. Те са хора от света, у които съзнанието е пробудено. Тия хора, които имат Духа, у които съзнанието е пробудено, ще дойдат към нас. Това е неизбежно. Те не могат да останат в света тъй, както замътените веднъж от квачката яйца не могат да останат в кошницата. Седяли ли са веднъж под квачката, въпросът е свършен с тях. Те ще се излюпят, пиленца ще излязат от тях и ще отидат при другите пиленца. Нищо не е в състояние да спре този процес. „Аз, Господ, ги призовах в Правда.“ Господ призовава тия хора на първо място в Правда. Кой човек е праведен? Какво нещо е Правдата? Правдата се обуславя от един вътрешен закон в човека.
„За да отвориш очите на слепите, да извадиш затворените от затвор, седещите в тъмнина из дома на тъмнината.“ – Това ще бъде тяхната служба и сила.
Ще взема сега 21 стих, 16 глава от Евангелието на Иоана: „Жена кога ражда, на скръб е, защото е дошъл часът и; а когато роди детето, не помни вече тъгата си, поради радостта, че се е родил человек на света.“
Когато говоря за ученика, аз взимам думата „ученик“ в тесен, а не в широк смисъл. В тесен смисъл на думата, под „ученик“ разбирам този, който учи тук, на земята, в този ограничен кръг на живота. Той ще се учи тук и ще постигне толкова, колкото условията на този земен живот му позволяват. Като говоря за ученика в широк смисъл на думата, разбирам идейния ученик, който се учи и тук на земята, в този свят, и горе на небето, в другия свят. Той никога не напуща школата: денем се учи в лабораторията на земята, а вечер отива горе, при своя Учител, който му преподава теория. На другия ден се връща пак на земята, за да продължи своите практически занятия в лабораторията. Този ученик постоянно учи: горе на небето учи теория, а долу на земята – практика. Когато говоря за идейните ученици, подразбирам тия именно, които горе учат, а долу прилагат. Когато говоря за учениците в тесен смисъл на думата, разбирам тия, които учат на земята, а като заспят вечерно време, не ходят горе да се учат. На другия ден като станат, продължават пак да учат. Те нямат връзка с невидимия свят и не знаят, дали са ученици, или не. Те казват: „Докато сме в училището, ученици сме, но като го свършим, не сме вече ученици“. Идейните ученици, или тия, за които говоря в широк смисъл, знаят, че всякога са ученици. И в един живот, и във втори, и в трети, и в четвърти, те знаят, че всякога са били и ще бъдат ученици. И след време, когато нашата земя, както и цялата слънчева система, завърши своето развитие, те ще минат като ученици в нова школа, при нови условия. Бог тогава ще им даде друго име, а не ученици. Думата „ученик“ не е подходяща да изрази дълбоката идея, която е скрита в това понятие.
Аз искам да ме разбирате право, да не се обезсърчавате. Дали ще ме разберете право, или не, за мен е все едно, т.е. не съм индиферентен, но казвам: Ако ме разберете право, ще се радвам; ако ме разберете криво, ще скърбя малко, не тъй, както вие скърбите, но все ще имам едно неразположение. Представете си, че вие сте облекли своята бяла рокля като сняг, но дойде една муха, кацне върху роклята ви и остави на нея своето писмо, или по-право, своята визитна картичка. Писмото, което ви написва, е следното: „Имах честта да посетя хубавата ви рокля и за да знаете, че съм ви посетила, оставих си визитната картичка“. Приятно ли е това посещение? – Не е приятно. Тази муха не е намерила пощенската кутия, там да остави писмото си. Често и вие правите като нея: напишете някое писмо и докато го занесете на пощата, за да не го забравите, забождате го с една карфичка на някое от пердетата у вас. Вие, като погледнете тия писма на бялата ви рокля, казвате: „Тук ли намери тази муха да остави писмата си?“ Недоволни сте, и започвате да чистите роклята си. Изчиствате я, но все остава едно неразположение у вас.
Ето защо, на първо място, от всинца ви се изисква едно широко разбиране на нещата. Аз зная последствията от неразбирането, затова обяснявам въпросите ту по един, ту по друг начин, да не се пропусне някоя дума, от която да се произведе обратен резултат. Ако вие пратите някой работник на нивата, мислите ли, че правите добро за всички? За домашните си, за приятелите си, за тия, на които дължите, това е добро, но за малките червейчета и бубулечици в земята това е най-голямата пакост.
Вчера, в беседата си, аз казах, че старозаветните хора са орачи. Мнозина от вас си казаха: „Учителят нарича орачите старозаветници. Значи всички, които орат земята, са старозаветници“. Вие трябва да знаете, че земеделието е най-висшата форма на старозаветния живот, защото има и по-низши форми: убийства, кражби и др. Значи орачът не убива, не краде, но хваща воловете, впряга ги и казва: „Хайде, сега на работа! Вас поне намерих“. И те, искат-не искат, цял ден орат. Той им казва: „Жена ми, децата ми са гладни, боси, трябва да се оре!“ Какво общо имат тия волове с неговите деца, с неговата жена, че били гладни, боси? Такова е неговото разбиране. То не влиза в съзнанието на воловете, които искат да бъдат свободни. Аз разглеждам в този случай воловете като съзнателни същества. Орачът продължава по-нататък да се разговаря с воловете: „Вие сте създадени от Бога да работите заради мен. Всички ние седим по-високо от вас, затова трябва да работите по цял ден, без да ви плащам, без да се оплаквате някому“. Той взима след това един прът и ги помушва да вървят по-бързо. С какво ги храни при това? – С малко слама. В какво живеят? – В най-простия дам. Воловете се оплакват понякога, но господарят им не ги чува. Той намира, че техният дам е много добър. Това е неговото схващане. Аз говоря за същината на живота, а не специфично за вас. Аз разглеждам въпроса в широк смисъл, говоря за целокупния живот, за пътя, през който цялото човечество минава. Засега човекът индивидуално, както и домът, и цялото общество страдат. Няма същество в света, което да не страда. Старозаветният живот засяга всички. Ще знаете засега, че орачът е най-благородната, най-висшата форма, която старозаветният живот може да произведе.
Сега, ако разгледаме старозаветния и новозаветния живот в тесен смисъл, Адам и Ева бяха старозаветни хора. Старозаветният живот създаде първия закон, който Ева написа. Тя казва: „Каквото Господ заповядва, няма да се разбира в неговата идейна форма, но ще се разбира тъй, както може да се приложи на земята. Ние ще търсим вътрешния смисъл на нещата. В тях се крие друга философия“. Адам и Ева, като ученици в рая, в разсъжденията си пред дървото „за познаване доброто и злото“, по друг начин изтълкуваха Божиите закони. Мойсей пък тури начало на новозаветния живот. Той беше на границата между новозаветния и старозаветния живот, което се вижда в неговия личен живот. Законът се оформи при Мойсея.
Няма да се спирам повече върху тези въпроси, понеже те ще ни отдалечат от главната мисъл, ще предизвикат спор, разногласия в умовете ви. Това няма да ви доведе до правите разбирания, които са необходими за вас, защото Адам и Ева и днес са пак ученици на земята и казват: „Колко сме били глупави, като не сме разбирали Божиите закони; не сме разбирали Пътя, който Бог ни е чертал!“ Вие срещали ли сте Адам и Ева на земята? Като ви питам дали сте ги срещали, ето каква е идеята, която трябва да разбирате. Закон е: Големите реки не се вливат в малките, но малките реки винаги се вливат в големите. Ще изкажа тази мисъл в друга форма: Малките реки се вливат в големите, а големите реки се разливат в малки. Когато говорим за разливане, разбираме един вътрешен процес, а именно: Великото, мощното, силното се разлива в малкото. Водата от Великия океан се разлива и образува безброй малки поточета и извори. Те знаят своя произход, знаят, че са произлезли от Великия океан, и искат да се върнат в него. Значи разливането е излизане, а вливането е връщане. Следователно някой път великото ще се разлее в тебе. Тогава казвам: Бог е разлят в нас, а ние ще се върнем, ще се влеем в Него. Казвате: „Как ще се влеем в Бога? Нали ще изгубим своята самостоятелност?“ Ако Бог благоволява да се влее и да живее в теб, защо ти да не се влееш и живееш в Него? Влееш ли се в Бога, няма да се изгубиш. Както Бог, като се е разлял в нас, не се е изгубил, така и ние, като се влеем в Бога, няма да се изгубим. Както Бог всякога се познава в нас, така и ние, като се влеем в Бога, в Божественото, ще се познаваме. И като се влеете в Бога, ще имате най-хубави условия за развитие: за четене, за музика, за изкуство – каквото пожелаете от Бога, ще го постигнете.
Като казвам да се влеем в Бога, разбирам да ни се дадат най-добрите условия за развитие, най-добрият живот. По-добри условия от тия не могат да ви се дадат. От това благо вашите души ще се наситят, а не преситят, както при яденето; ще бъдете доволни, ще придобиете вътрешна радост.
Аз ви давам тия неща като дефиниции, да ги държите в ума си, за да не изпаднете в противоречия. Някои от вас може да запитат: „Защо Учителят каза така? Защо при даден случай, например, постъпва тъй, а не иначе?“ Вие имате право да питате и мен, имате право да питате и Господа за много неща. Например, може да питате защо Господ тури Витоша на това място, на което е днес. Защо тури в полите и село Драгалевци? Защо малко по-горе от селото постави манастира? На всички тия въпроси Господ ще ви даде ли отговор? Не, ще мълчи. Интересувате се да знаете каква е била Витоша преди 2000 години, но Господ пак мълчи. Питате ангелите, и те мълчат. Защо? С това искат да ви кажат: „Вие сами прочетете тия неща!“ Проучете ги, всичко е написано по канарите, по пластовете, по дърветата, по изворите. Съвременните геолози, които изучават земята, посвещават най-малко 20–30 години за изучаване на канарите, на земните пластове, и едва могат да напишат една малка книга. Донякъде те разбират езика на живата природа. Бог е скрил от нас нещата, защото иска да ни застави да мислим.
Та казвам: Ние не трябва да тълкуваме скриването на нещата от Бога в лош смисъл. Ако тази книга е отворена, като един лист, и достъпна за всички, знаете ли какво ще стане? Ще дойдат всички ония благообразни посетители, като золниците, големите мухи, ще оставят върху всеки лист на тази книга своите визитни картички и ще си заминат. Ще можем ли да четем след тях на тази книга? – Не, те тъй ще поставят своите визитни картички, че трудно вече ще се чете. Следователно, за да се избавят от тия золници, мъдрите хора са намерили за добре да скрият всичко, да затворят тази свещена книга. Когато дойде онзи човек, който може да пази книгата със свещено чувство, със свещена чистота, нему е позволено да отвори книгата, да чете от нея и да разбере какво е писано във всички глави на тази книга. Като я прочете, той пак ще я затвори.
„Жена, която ражда, на скръб е.“ В Израиля се смятало за безчестие, за наказание, когато някоя жена не ражда. За тази фамилия, за този род се мислило или че е на израждане, или че е извън Божието благословение. Когато кажат за някого, че е роден от Бога, това е най-високото състояние, в което този човек се намира.
„Жена, която ражда, на скръб е.“ Защо? Когато някоя жена ражда, тя се намира в неблагоприятни условия, не знае как ще роди. Има случаи при раждане, когато и майката умира, и детето умира. Но като се роди детето, майката забравя своята скръб и се радва, понеже човек се ражда в света.
Аз взимам думата „раждане“ в най-красив смисъл. Всяка мисъл, която може да родим, представлява бременното състояние на жената. Жена, която зачева, добива самоувереност в себе си. Ще ви дам един образ за обяснение идеята за раждането. На какво мяза жена, която не ражда? – Тя мяза на празна кесия. Тази кесия може да струва 10–20–50–100 лева, най-много 1000 лева, но ценна ли е тя? Кога става ценна? – Щом се напълни с английски звонкови пари. Колко струва тогава? – Милиони. Ние вече я пазим, носим я навсякъде със себе си, казваме: „Много е почтена тази кесия“. Казвам тогава: Това, което повдига майката, това, което я създава, е детето. Следователно детето създава условия да се прояви майката. Ето защо, у майката има желание да роди дете. За да стане тя майка, непременно трябва да има дете.
Сега ние ще пренесем тази аналогия и в живота. Докато у човека не се събуди висшето съзнание, той е празна кесия, не може да мисли. Обаче денят, в който зачене и дойде първата мисъл, той се напълва. Първата мисъл е Божествена. Той съзнава вече, че трябва да направи връзка с Бога. Първата мисъл е начало на истинския живот, а той е най-красивият живот. Този живот представлява първата връзка с Бога, първата връзка с Любовта, от която произтича всичко. Направиш ли тази връзка, животът ти тече като вода, лее се като музикални тонове. Щом тази връзка съществува, животът не е тежък, всички скърби и страдания лесно се носят. Но без тази връзка, без любов в живота ти, и при най-големите богатства и удобства, и при най-големите знания, ще се оплаквате като Соломона, най-мъдрият човек в света, който казва: „Суета на суетите, всичко е суета!“
Когато Соломон е изказал тия думи, аз разбирам, че в сърцето му е нямало любов. Това е един зов, едно мъчение, една тъга на душата. Той казва: „Всичко имам. Всичко, което пожелах на земята, придобих. И цар бях, и богатства имах, и жени имах, и робини имах, ядох и пих, изучавах природата и нейните закони, и знания имах, но великото, което търсех, което исках да придобия за своята душа, не можах да намеря. Безсмислен е животът. Суета на суетите, всичко е суета!“ При това, забележете, Соломон беше посветен, адепт беше. Той принадлежеше към школата на Есеите, отдето придоби своите знания, но за неговото падение му дадоха един добър урок. Той беше учен човек, знаеше за идването на Христа. В Еклесиаст казва: „Прави каквото щеш, но знай, че един ден ще даваш отговор за всичко“. В осма глава на притчите Соломон казва: „Веселих се и наслаждението ми беше с человеческите синове“. Той разбра Любовта. И като казва „суета на суетите, всичко е суета“, той съзна, че изгуби нещо, което Бог му беше дал. Той изгуби Синовете Божии, след това се зае да изправи живота си. Соломон беше ученик, един от служителите на Христа. Когато Христос слезе на земята, и Соломон беше там. Той търсеше Любовта.
Христос казва: „Аз и Отец ми едно сме“. Отец е великата Любов. Павел казва: „Бог е Любов“. Следователно, когато казваме, че Христос е с нас, ние разбираме Божията Любов. Когато се оплакваме от живота, разбираме, че Божията Любов не е с нас. Любовта не е физическо нещо, което може да се изгуби. Когато казвате, че сте изгубили Любовта си, това подразбира, че връзката между вас и Любовта е прекъсната. Тази връзка отново може да се направи, да се възстанови, но само чрез правата мисъл.
В първата беседа ви говорих за пътя на ученика. За да разберете пътя на ученика, трябваше да ви говоря за четирите вида живот. Какъв трябва да бъде пътя на ученика? Колко елемента трябва да влизат в него? – Четири елемента: Любов, Светлина, Мир и Радост. Това са предмети, въпроси за изучаване. Ученикът на новия живот трябва да изучава Любовта, Светлината, Мира и Радостта всестранно, а не тъй, както обикновените хора ги изучават.
Та казвам: В живота съществува една вътрешна връзка, една вътрешна философия, която трябва да се оформи, да се изучи от вашите нови възгледи. Без тази философия вие не можете да живеете, т.е. ще живеете, но не Божествен живот, а обикновен. Божествените познания се придобиват и развиват само чрез закона на Любовта. Аз искам вие да влезете в новия живот и да работите със закона на Любовта. Дето има Любов, има и Светлина; дето има Светлина, има и Мир; дето има Мир, има и Радост. И обратно: Дето няма Любов, няма и Светлина; дето няма Светлина, няма и Мир; дето няма Мир, няма и Радост. Когато някой казва, че изгубил своята Радост, разбирам, че там липсва Любов, липсва Светлина, липсва и Мир. Може да имате някаква малка любов, но тя не е в състояние да ви даде тази Радост, за която душата копнее.
Сега аз ще направя друга аналогия. Едно разумно същество не може да се роди от някое глупаво същество. Например, една овца не може да роди едно разумно дете. Законът е такъв. Детето ще мяза на майка си и на баща си. Неговата интелигентност и неговите знания представляват сбор от тия на бащата и майката. Детето е резултат. Синът и дъщерята не могат да стоят по-горе от майката и бащата. Понякога, по издържливост, по вътрешни разбирания, по проява, те могат да стоят по-високо от родителите си, но това е едно външно заблуждение. Ако една река се разлее и обхване десет километра пространство, а друга, при същото количество вода, се стесни и обхване само един километър пространство, питам: Първата река повече вода ли ще има от втората? И двете реки имат едно и също количество вода, но резултатите от тях ще бъдат различни. В какво отношение? Тази река, която е обхванала десет километра пространство, след като се стесни, ще остави повече утайки на тия места, отдето се е прибрала, и те ще бъдат по-плодородни. Втората река, при която водата се е стеснила, ще се отличава с голямо движение. Следователно там, дето широчината се намалява, движението се увеличава; там, дето широчината се увеличава, движението се намалява. Дето движението е по-силно, там животът е по-голям, по-интензивен.
Ето защо, за да почне деятелността в човека, той непременно трябва да се ограничи, да се стесни. Щом дойде деятелността в живота, ще дойдат скърби, страдания и противоречия. Скърбите и страданията в живота са резултат от човешкото неразбиране на нещата. В тия случаи хората се намират в противоречие, питат: „Защо Бог е допуснал известни неща, защо е създал тия разнообразни форми в живота?“ Да допуснем, че в един вол, който оре на нивата, би се събудило по-висше, човешко съзнание, и той се намери в тези тежки, непоносими условия за него: цял ден оре на нивата, а после влиза в своя дам, завързан, лишен от свобода. Знаете ли колко би се озлобил този вол? Но благодарение, че по-висшето съзнание у животните се явява временно и пак се оттегля, а остава обикновеното им съзнание, което лесно ги примирява, те си казват: „Такава е волята Божия!“ Животните, чрез своето съзнание, живеят в един по-низш свят.
Казвам: Понякога и хората, като животните, минават през едно по-низше съзнание от човешкото, та не чувстват тъй силно положението си. Нима положението на ония затворници, които бият по няколко пъти на ден, които оставят да лежат на голи подове, хранят само със сух хляб и вода и лишават от работа, е по-добро от положението на животните? Казвам: Ние, съвременните хора, трябва да бъдем проводници на Божията мисъл! Ако само четем Библията и я тълкуваме физически, ще намерим хубави работи в нея, но ще бъдем обикновени хора. Ако имате всичкото знание на Соломона, ще бъдете обикновени хора, и в края на краищата ще кажете като него: „Суета на суетите, всичко е суета!“ Някои религиозни, духовни хора, казват: „Ние можем да влезем в Божествения свят, без да минем пътя на Соломона“. Не, за да влезете в Божествения свят, непременно трябва да минете пътя на Соломона, да добиете знанията на света, и тогава ще имате един плюс. На това придобито вече знание трябва да турите подквасата на новия живот. Тази подкваса ще бъде Божествената Любов, която ще извади от тези знания всичко съществено и необходимо за новия живот. И тогава всичко съществено, което ни остане, ще се употреби за благото на нашата душа и за благото на нашите ближни.
И тъй, вие трябва да започнете с Любовта! Тя трябва да се роди у вас. За да се роди Любовта, все трябва да има една материална форма, чрез която да се прояви. И тия, у които се ражда Любовта, както и тия, които я отглеждат, имат някакъв материален образ. Да вземем, запример, онзи велик скулптор, който вае статуята на Диана – богиня на Любовта. Той представя в материален образ Любовта, и след това я туря на един висок пиедестал, да я гледат хората. Всички пазят, почитат тази статуя. Защо? Тя представлява Любовта. Казвам: Ако хората почитат тази статуя, колко повече трябва да се почита една човешка форма, в която Бог, Любовта може да се прояви. Щом статуята се почита, колко повече трябва да се почита човешкият ум, човешкото сърце, човешката душа и човешкият дух? Значи ние трябва да зачитаме всеки човек. За кого? – За Онзи, Когото любим.
Значи ние не можем да поставим в живота си друга основа, освен Любовта. Но не можем да придобием Любовта, докато нямаме любов към Бога. Най-първо трябва да любим Бога. Не любим ли Бога, не можем да любим и хората. Като не обичаме някой човек, вижда ни се много обикновен, лицето му дребно, очите му хлътнали, с нищо не ни привлича. То е същото положение, ако вземете една празна кесия, погледнете я оттук-оттам, вижда ви се изцапана, стара и я захвърляте настрана. Но ако напълня тази кесия със звонкови, вие я взимате, казвате: „Чудесна е тази кесия!“ Вече не обръщате внимание на нейната външна форма, че била стара, но разглеждате какво е вложено в нея, какво е нейното вътрешно съдържание. Вие виждате някоя жена, майка на десет деца, казвате: „Много е почерняла тази жена, очите и са хлътнали“. Как няма да почернее! Тя е майка на толкова деца! Да, но в душата на тази жена е вложена една свещена идея, за което децата и я обичат от сърце и ще и се отплатят. Те я чакат да дойде от работа, посрещат я, радват и се, викат и: „Мамо!“
(следва продължение в част 2)
|
