Обмяна

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Размишление

Следващия път пишете върху темата: „Най-силната дума в българския език“.

Според вас в какво се заключава знанието? Едно от главните правила в граматиката е следното: когато се пише едно изречение, на първо място слагат подлога, т.е. предметът, за който се говори; после се поставя глагола, т.е. сказуемото. Това правило може ли да се измени? – Може. Питам: защо обикновено на първо място поставят подлога, а после сказуемото? – Защото съществителното име, което обикновено бива подлог в изречението, е образувано по-рано от глагола. Съществителното име е най-ранното, най-първото образувание в речта. В това отношение, когато човек има известни преживявания, той всякога ги свързва с външния свят. И наистина, донякъде те съответстват на предметите и явленията от външния свят. Когато видите, че лицето на някой човек се изкривява, гърчи се, от това вие вадите заключение, че той има някакво страдание или някаква мъчнотия. На друго някое лице виждате няколко реда сълзи и веднага вие се произнасяте в себе си, че това лице преживява нещо. Откъде знаете, че то преживява нещо? Възможно е тези няколко реда сълзи да представляват капки вода върху това лице. Обаче вие не се съмнявате, че тези капки вода са сълзи, резултат на някакво душевно терзание или страдание в този човек.

Питам: от ваше гледище може ли светът да съществува без страдания и без радости? – Не може. Щом е така, как могат жителите на ада да живеят без радости? Или как могат жителите на рая да живеят без страдания? Казват, че идеалът, обектът, към който се стремят съществата на ада, е радостта. Вследствие на това там страданието е отвътре, а радостта отвън. В рая пък е точно обратно: радостта е отвътре, а страданието отвън. Жителите на рая знаят, че има същества, които живеят в ада, т.е. повече в страдания, отколкото в радости. Може ли някое същество от рая да скърби за друго от ада? Правило е: когато някой от рая скърби за нещо, той веднага ще се намери вън от рая. И когато някой от ада се зарадва за нещо, той веднага ще се намери вън от ада. И двата закона са верни.

Следователно физическият свят е създаден от два вида хора: едните излизат от рая, а другите – от ада. Като излязат от местата си, и двамата разправят своите опитности. Този, който е излязъл от рая, казва: „Като бях в рая, стана ми скръбно за онези, които са в ада, и затова излязох от рая“. Вторият казва: „Като бях в ада, зарадвах се за онези, които са в рая, и излязох от ада“. Този закон има приложение и в живота. Радваш ли се, когато и другите се радват, ти си в рая; страдаш ли заедно с другите хора, ти си в ада.

В живота на човека се срещат ред състояния, които ние наричаме състояния на душата и състояния на материята, от която човек е направен. Когато човек мисли или когато чувства, той дохожда в съприкосновение с материята и според нейните свойства се намира или във възходящо, или в низходящо състояние. Дойде ли човек в съприкосновение с полуорганизираната материя, тя ще отнеме половината от неговото вдъхновение. Забелязано е: когато човек попадне между хора, които не са духовни и се занимават изключително с материални работи, щом излезе от тяхната среда, той усеща, че е изгубил много нещо от себе си. Ако имаме точен инструмент за измерване на състоянията и енергиите в човека, ще забележим, че в идеите на тези хора има едно повдигане. И обратното е забелязано: ако някой материалист попадне между духовни хора, неговото състояние се повдига. Значи между хората постоянно става обмяна, без те да забелязват това нещо. Затуй, именно, човек трябва да бъде внимателен в живота, да се пази. Ако има изобилно топлина в себе си, нека дава; ако топлината му е малко, да се пази. Изобщо обмяната между хората трябва да става правилно. Казвате: „Нали човек трябва да прави добро?“ Той трябва да прави добро, но кога? Ако някой човек, по нямане на топлина в себе си, е осъден да умре, и дойде при него друг някой да му помогне, но и той сам няма запас от енергия в себе си, какво ще стане? И двамата ще умрат. Това добро има ли смисъл? В такъв случай по-добре е само единият да умре, отколкото и двамата. Можете ли да повдигнете енергиите на човека към живот, помагайте; не можете ли, стойте настрана. Ето защо, човек всякога трябва да се подчинява на Божия закон. Изобщо, може да се помага на човек, който има Любов, стремеж към Бога, бил той съзнателен или несъзнателен. Има ли човек този стремеж, може да му се помага, може и да се учи; няма ли този стремеж, нито може да му се помага, нито може да се учи. Съвременните хора из целия свят имат разни възгледи за живота, вследствие на което се осмеляват да критикуват и да съветват невидимия свят: „Защо светът е създаден по този начин, а не по друг начин?“ Или: „Защо Господ е създал света с толкова много страдания?“

Сега, за разяснение на тези въпроси, ще ви дам следния пример. Представете си, че вие сте в някоя пустиня, където прекарвате 40-дневен пост като Христа. В това време идват при вас двама души, които ви носят по един подарък. Първият от тях ви носи един скъпоценен камък, голям като камилско яйце, а вторият носи половин кило картофи. В дадения случай кой от двата подаръка ще предпочетете? Ако сте в града, скъпоценният камък е за предпочитане пред картофите. Щом сте в пустинята, където прекарвате такъв дълъг пост, картофите са за предпочитане. От вас зависи сега, кой от двата подаръка ще предпочетете. Ако предпочитате скъпоценния камък, вие сами се излагате на страдания. Този скъпоценен камък не може да се продаде в пустинята на никого. Ако предпочитате картофите, вие ще се радвате. Тъй щото, когато питате защо Бог е допуснал страданията, защо е наредил света така, казвам: страданията не са нищо друго, освен скъпоценният камък в пустинята, който вие предпочетохте пред картофите. Ако бяхте предпочели картофите, вие щяхте да имате радости. Значи радостите са живите картофи, които вие получавате подарък в пустинята.

В разсъжденията на хората за живота има две опасности, от които трябва да се пазят. Те са следните. За пример, някои хора, главно религиозните, духовните, често говорят за Божи Промисъл и казват: „Няма защо да се грижим, да се безпокоим, Бог ще промисли за всичко“. Вярно е това твърдение, но опасността се състои в това, да не изпада човек в бездействие и да очаква всичко наготово. Светските хора пък изобщо не признават Божия Промисъл и казват: „Ако човек сам не се стегне да работи, Господ никога няма да му спусне нещо наготово от небето“. Някой от религиозните казва: „Ето, нали Господ ни дава наготово плодовете?“ Да, но растенията изработиха тия плодове. Те работят, а ние се ползваме от техните плодове, от техния труд. Мнозина казват, че плодовете са създадени заради нас. Може да е така, но може и да не е така. Запитайте картофа за кого е създаден: за хората или за себе си? Добре е човек да вярва, че Господ промисля за всичко. Животът ще го научи да разбира тази мисъл добре. Под думата „промисъл“ ние разбираме същества от абсолютен, разумен свят.

Често вие искате да имате дарби, таланти и казвате: „Аз искам да пея, да свиря хубаво, да говоря красноречиво“. Какво е нужно за придобиване на таланти? – Условия, в които да се развиват, и среда, в която да се проявяват. Да допуснем, че вие сте отличен певец, но сте говедар. Кому ще пеете? Ще пеете за себе си. Най-добър певец е този, който пее за себе си. Търсите ли публика, пред която да пеете, можете да намерите такава, а можете и да не намерите. Най-добра публика си ти сам за себе си. Ти сам ще се оценяваш. Яви ли се множество да те слуша и да те оценява, то е друг въпрос вече. Същото се отнася и до мисълта. Щом мислиш, ще се радваш сам на себе си. Радваш ли се на мисълта си, ти внасяш в нея нещо хубаво, което принася известна полза, както за теб, така и за околните. Мисъл, на която ти сам не можеш да се радваш и от която сам не можеш да се ползваш, тя не може да радва и да ползва и другите хора. Тя ще принесе колкото на тебе, толкова и на тях.

Друго положение, което спъва хората, е следното. Някой казва: „Никой не ме обича“. Питам: Как познавате, че хората не ви обичат, или че ви обичат? Аз бих желал да зная каква е вашата опитност по този въпрос. Когато някой човек ви дава хляб, пари, той обича ли ви? Или когато някой човек ви съгради къща и ви даде дрехи да се облечете, това обич ли е? Разбира се, това са изрази на обич. Питам: Защо дъщерята, която има всичко това от своите родители – и хляб, и дрехи, и пари, и къща, и учение, е недоволна от любовта на родителите си? Освен това дъщерята е приела много от качествата и способностите на своите родители, но въпреки това тя казва: „Дотегна ми любовта на моите родители; не искам повече да живея при тях“. Същата реакция става и в ученика, и в религиозния човек, а често и между двама приятели. Ученикът, който е прекарал дълго време в училището, казва: „Не искам повече да ходя на училище!“ Религиозният, който дълго време се е молил на Бога, казва: „Дотегна ми вече да се моля на Бога!“ От двама приятели, които са дружили дълго време, единият казва на другия: „Дотегна ми вече твоето приятелство, търси си друг приятел!“

Питам: на какво се дължи това противоречие в живота? То е лесно обяснимо. Представете си, че някой човек ви нарани ръката, а след това ви донесе хляб да ядете. Като ви носи хляб, това показва ли, че той ви обича? Вие какво ще му кажете? Казвате: „Не искам хляба ти, не искам нищо от тебе, остави ме спокоен, аз ще отида да лекувам ръката си“.

Следователно обичаш ли някого, не наранявай ръката му. Любов, която наранява, се отстранява. Тази любов съществува и между светските, и между религиозните хора. Те постоянно се критикуват. Да обичаш един човек, а при това да одереш кожата му, в това няма никаква философия. Според новото учение да обичаш някого, значи да намериш в него онова добро, което е скрито от очите на всички околни. Намериш ли това съществено добро в него, да се зарадваш и да благодариш на Бога, че ти е дал възможност чрез Любовта да го намериш. Вие търсите доброто отвън. Не, тъй, както днес човек се проявява, доброто му не може да се види отвън. То е дълбоко затрупано в материалния свят. Дълбоко трябва да се засегне човек, за да видите, че в неговата душа се крият хубави, красиви зародиши. Те чакат само благоприятни моменти за своето развитие и проявление. И тогава аз казвам: Да проявиш обичта си към някого, това значи да направиш такова нещо за него, което дълбоко да засегне душата му. Само тази обич е в състояние да повдигне човека. Да намериш в човека една добродетел, дълбоко скрита в неговата душа, и да съдействаш за нейното развитие, това значи обич, любов към този човек. Да обичаш човека, значи да разбираш неговите мъчнотии и да му помагаш при разрешението им. Казвате: „Какво нещо е мъчнотия?“ Питам: Можете ли да се качите зимно време на Мусала? Вие нямате представа, какво значи качването на Мусала зимно време, когато всичко наоколо е покрито с ровък сняг, дълбок от 1–2 метра, че като вървите, да потъвате до пояс. Когато човек се натъкне на подобна мъчнотия в ума си, тогава той разбира какво нещо са мъчнотиите в живота. И в живота има подобни положения, подобни мъчнотии, които разбираме само след като се натъкнем на тях. Това не показва, че снегът е нещо лошо. Не, сам за себе си този дълбок, мек сняг около вас представлява отлична картина, но речете ли да вървите по него, вие потъвате до пояс и не можете да напредвате. Допуснете, че вие непременно трябва да се качите на Мусала и от това качване зависи живота ви. Какво ще направите? Ще кажете: „Да ме пази Господ от подобно изпитание!“ Често хората си служат с междуметията: „ах“, „ех“, „их“, „ох“, „ух“. При какви случаи се употребяват тези частици? Те са много естествени звуци, които и до днес се употребяват във всички езици. Тези звуци са остатъци от един стар език. При какви случаи си служим с междуметието „ах“? – При загуба на нещо. – Ами с частицата „ех“? – При съжаление за нещо. – С частицата „их“? – Когато нещо ни е омръзнало, дотегнало. – С частицата „ох“? – При болест. – С частицата „ух“? – При омраза.

Забележете, във всички тия междуметия съгласната буква „Х“ не се изменя, но се изменят само гласните букви. Ако съгласната буква „Х“ промени мястото си и заеме първо място пред гласните, ще имаме частиците: „ха“, „хе“, „хи“, „хо“, „ху“. В този случай частиците „ха“, „хе“, „хи“, „хо“, „ху“ се употребяват за трансформиране на състоянията. Щом изговорите частицата „ах“, веднага след това изговорете обратната частица „ха“ и ще видите, че състоянието ви ще се подобри. Кажете ли „их“, след това изговорете „хи“, и наблюдавайте какъв резултат ще имате. Щом изговаряте частиците „ха“, „хе“, „хи“, „хо“, „ху“, те показват, че работите се оправят. Съгласната буква „Х“ е мека, а гласните букви „А“, „Е“, „И“, „О“, „У“ са твърди звукове, които представляват творчески сили.

И тъй, произнасянето на едните или на другите междуметия представляват ред психологически упражнения. Обикновено в скръбта си човек усеща едно особено разбъркване, едно скъсяване на мозъчните нерви, вследствие на което енергията в организма му не тече правилно. Ако можете да погледнете мозъка на скърбящия човек, ще видите, че той прилича на развълнувано море, вследствие на което в него се забелязват ред дисхармонични прояви. За да се възстанови равновесието в този човек, преди всичко състоянието на развълнуваното море трябва да утихне. Това значи: всички предмети, които вълнуват ума и сърцето на човека, трябва да се премахнат, да се отстранят, а вместо тях да се сложат нови елементи – надежда, вяра и любов. Да се възстанови равновесието на човека, на думи това става лесно, но всеки знае колко мъчно става в действителност. Колко лесно човек изгубва своето прекрасно разположение и колко мъчно го възстановява! Една дума, един поглед, една несполука в живота на човека са в състояние да го изкарат от релсите на неговия път и той да изгуби приятното разположение на своя дух. Всичко това се отразява зле върху ума и сърцето му.

Казвате: „Какво трябва да правим, за да запазим своето равновесие?“ – Дръжте в ума си великия закон на разумността, според който всички неща в природата се извършват по строго определен, последователен път. Знайте, че невъзможно е да ви постигне в живота нещо, което да не е предвидено. Може ли пръстът на ръката ви да пострада от нещо, ако вие сте внимателни? – Не може. Ако не внимавате, можете да го изложите на ред страдания. Да допуснем, че ръката на човека има индивидуално съзнание, но вие сте принудени с нея да чукате камъни. Какво ще каже ръката в този случай? Трябва ли тя да се оплаква от своето положение? Какво означава удрянето на камъни с чук в ръка? Това показва, че човекът, чиято е ръката, иска да я впрегне в усилена работа. Той я заставя да работи, а при това не иска да и причини страдания. По същия начин и Господ ни слага на работа. Ако човек трябва да бъде чук, за да преодолее известна мъчнотия, трябва ли той да се отказва от тази длъжност? Той може да бъде чук, без да си причинява излишни страдания. Как? – Като бъде внимателен и разумен. Тъй щото отношенията, които съществуват между хората, са абсолютно разумни и строго определени. В тях няма нищо случайно, нищо произволно и те се ръководят от вътрешната свобода на човека. Когато се говори за индивидуалните страдания, от които пъшкате и плачете, те са предвидени за вашето развитие и повдигане. Всички страдания са необходими за пробуждане на човешкото съзнание. Днес, например, вие удряте с чука си върху един камък, но той не изпитва никакви страдания, каквито вие бихте изпитвали, когато ви удрят с чука. Обаче един ден, когато съзнанието на камъка се пробуди, и той ще изпитва ударите на вашия чук отгоре си и ще плаче, ще страда, както днес вие плачете и страдате.

Мисълта, която искам да ви оставя сега, е следната: Когато ви дойде някое страдание, определете в себе си дали това страдание е разумно, или не е разумно. За десет дни от днес направете следното упражнение: колкото страдания ви дойдат през деня, определете ги дали те са разумни, или не; после, сметнете колко от тях на брой са разумни и колко не са разумни. Разумните страдания са от невидимия свят, а неразумните – от вас. Това е едно малко упражнение, малък опит, от който ще придобиете известни знания и наука. Всяко страдание има смисъл, когато е разбрано и добре използвано. Ако вие разбирате и използвате вашите разумни страдания, тогава и невидимият свят ще ви се радва и ще ви помага. Певецът обича онзи, който го слуша внимателно и цени, разбира пеенето му. Обичате ли, разбирате ли пеенето му, той ще бъде доволен от вас и ще ви пее. Ние всякога сме готови да окажем услуга на онзи, който се намира в състояние, подобно на нашето. Защо? – Защото той ни разбира и ние ще можем свободно да споделим с него своята радост или своята скръб. Ето защо човек трябва да влиза в положението на другите, да ги разбира.

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Лекция от Учителя, държана на 24 февруари 1926 г. в град София.