Светлина на мисълта

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Размишление

(Чете се темата: „Най-малкото и най-голямото число“.)

Следващия път пишете върху темата: „Качества на най-малкото и на най-голямото число“.

Като наблюдавам как пишете темите си, забелязвам, че вие пишете, без да мислите. Един от важните резултати на мисълта е светлината. Всяка мисъл трябва да произвежда светлина в ума на човека. И затова всяко размишление върху дадена тема непременно трябва да произведе светлина.

Мисъл, която не произвежда светлина, не е мисъл. Целта за развиване на темите не се състои в разрешение на въпросите, но в размишление върху тях. И ако това размишление е правилно, то ще произведе светлина в човешкия ум. За пример, колкото и да мислите върху най-голямото и върху най-малкото число, вие няма да разрешите този въпрос, но поне ще придобиете известна светлина по въпроса. Темите са упражнения, свързани с вашето душевно развитие. Ученикът не може да расте, докато няма някаква тема за разработване. Темите представляват прозорци, през които човек може да вижда нещата вън от себе си и вътре в себе си. Без тема вие ще приличате на кула, затворена от всички страни със стени без прозорци. Казвате: „Защо ни се дава тази тема?“ За да отворите прозореца на вашата кула. Отворите ли прозореца, и светлината веднага ще проникне вътре. Влезе ли светлината вътре, вие ще намерите вратата, през която ще излезете вън от кулата на чист въздух, на свобода и простор.

Мнозина казват: „Тук ние сме доста обременени, но един ден, когато отидем на небето, там ще бъдем свободни, няма да имаме работа, и тогава ще се занимаваме с разни теми, ще размишляваме върху тях“. Ще ви представя с един пример положението, което ви очаква на небето. Да допуснем, че някой човек живее в гората и е принуден сам да си върши всичката работа. При това той е беден, няма на разположение нито кон, нито магаре, което да му помага. Той ходи из гората, реже дърва, товари ги на гърба си и ги носи в близкия град за продан. По някаква случайност, обаче, той намира в гората един кон. Взима го дома си, нахранва го и го остава в обора да поседи 2–3 дни, докато се обади господарят му, който го е загубил. Не го ли потърси никой, бедният човек ще впрегне коня на работа, ще му определи някаква длъжност.

Такова ще бъде и вашето положение, като влезете в небето. И на вас, като на коня, ще ви дадат някаква работа. Вие мислите, че като отидете на небето, ще бъдете като царски дъщери: слугини ще ви прислужват, а вие ще пеете и ще свирите с китари. И това е възможно, но за кои? За тези, които знаят да свирят и да пеят. Ами онези от вас, които не знаят нито да свирят, нито да пеят, трябва ли да си въобразяват, че ги чакат там песни и свирни? Ти не знаеш да пееш и да свириш на земята, а си въобразяваш, че на небето ще пееш и ще свириш. Това е суеверие! Как ще свирите? По магически начин ли ще стане това? И това е възможно, но ние считаме тези неща за суеверия. Те могат да станат при изключителни условия, но ние не живеем в закона на изключенията. Ние оставаме настрана извънредните изключителни положения на живота и се придържаме само към постепенните и последователни условия и закони, които управляват нашето естествено развитие.

Някой казва: „Ние сме писали много теми, не е мъчна работа да се развиват теми“. Щом е така, ще ви дам да развиете темата: „Колко клетки има човешкият организъм?“ Справете се с някои автори, които са писали по този въпрос, да видите от колко клетки е съставен човешкият организъм. Ако никъде не можете да намерите писано по този въпрос, вие сами направете предположение, да видим колко клетки ще изкарате в човешкия организъм. Предположението е суеверие, но нищо от това, все трябва да се предположи нещо. Аз не разглеждам суеверието в лош смисъл. По-добре е човек да предположи нещо, отколкото нищо да не предположи. Всяко предположение подразбира известна мисъл. Не е лесно да се развие една тема. Когато някой млад учен ще развива тема за докторат, той трябва да има на разположение поне 2–3 години, да прегледа всичко, каквото други учени са писали по дадената тема, да проучи добре въпроса и тогава да даде и своето мнение. Когато много учени са работили върху някой въпрос, те са приготвили пътя за други, които идват след тях. Обаче трудно е, когато никой още не е работил върху някой въпрос и ти пръв трябва да го развиваш и проучваш. Не можеш ли сам да го разработиш, ще чакаш да дойдат други след тебе, да ти помогнат в работата. Човек трябва да бъде искрен в своите изследвания. Ако знае нещо положително, да го съобщи като факт. Ако не е сигурен в нещо, нека си каже само предположението. Ако не може да предположи нищо, тогава прямо, искрено, без никаква лъжа в себе си, да каже: „Нищо не зная по този въпрос“. Човек трябва абсолютно да се освободи от черната лъжа. Освободи ли се от черната лъжа, много години още ще минат, докато се освободи и от бялата лъжа.

И тъй, главното нещо, когато пишете някоя тема, е да обърнете внимание на първата мисъл, която е дошла в ума ви преди да напишете темата, и на последната мисъл, която е дошла в ума ви след написване на темата. Тези две мисли, първата и последната, са най-важни. Един ден, когато отидете на небето, всички теми, които сте писали на земята, ще ви посрещнат. Всичко, каквото човек направи в живота си, добро или зло, се отнася до самия него. И най-малкото добро или зло, което сте направили на земята, ще ви посрещне в другия свят. Казвате: „Какво ще ме ползва това, че съм написал няколко хубави мисли?“ Вие не знаете законите, може би тези няколко мисли ще ви посрещнат на небето. Мислите ли, че ако напишете някоя книга, за която ви платят добре, ще ви ползва много? Тя ще ви ползва, докато сте на земята само, защото ще получавате за нея пари. Обаче отидете ли в другия свят, от тази книга няма да има помен дори. Там тя няма да ви ползва нищо.

Ние казваме, че ученикът не трябва да се занимава с погрешките на хората. Защо не трябва да се занимавате с погрешките на хората? Представете си, че ви дадат задача, да наблюдавате живота на някой човек за един ден и през това време да отбелязвате всички погрешки, които той ще направи. Вие едва ли ще отбележите една или две погрешки, които той е направил през деня, когато невидимият свят за същото време ще регистрира стотици, а може би и хиляди погрешки, които този човек е направил. Вие считате погрешка това, което всъщност не е, а истинските погрешки не виждате. Това показва, че вашето съзнание още не е будно, не можете да виждате и да разбирате дълбокия смисъл на нещата. Щом е така, човек не трябва да се занимава с погрешките на хората, защото не ги разбира. Като не ги разбира правилно, той внася в ума си криви положения, от които един ден трябва да се освобождава. Това ще му създаде излишна работа, както и излишно изразходване на енергия. Ако вие бихте могли правилно да схващате погрешките на хората, невидимият свят би ви поставил на такава служба. Има същества от невидимия свят, поставени на такава служба, именно, да регистрират погрешките на хората. Не можете ли точно да регистрирате погрешките на хората, не говорете за тях. Казвам: на вас, като на ученици, ще ви дам следните няколко правила. От погрешките на другите хора се учете; вашите погрешки изправяйте! На чуждите блага се радвайте, а с вашите блага градете! Работи ли човек по този начин, той ще има здрава основа в живота си, върху която ще може да гради и да прилага Божиите закони. Какво правят съвременните хора! Те се спират върху маловажни неща, които отвличат вниманието им, и по този начин губят времето си. За пример някоя жена осъжда друга, че не окъпала детето си. В същото време дъщерята на първата жена, ученичка в гимназията, набила едно дете на улицата, но тя нищо не казва за това. Какво престъпление е направила тази майка, че не е окъпала детето си? Птичките къпят ли малките си? Кравите къпят ли своите теленца? Животните чистят своите малки, но не ги къпят. Къпането е изкуство, което човек е изобретил. В това къпане има нещо добро, но има и нещо лошо. Природата къпе само растенията, защото те са постоянно вън, на открито. Тогава защо майките не изнасят децата си вън, дъждът да ги къпе? Съвременните народи имат различни обичаи при къпането на малките деца. Някои ги къпят първите два месеца всяка сутрин, а някои ги къпят по два пъти на ден: сутрин и вечер. Колкото повече детето расте, и къпането се намалява. Детето трябва да се къпе според законите на природата. Най-добрата баня е дъждът. Това се забелязва в растенията. Когато завали дъжд, те се освежават, ободряват. Животните, птиците, пеперудките се крият от дъжда, вследствие на което животът им е къс.

И тъй, всяко чувство, всяка мисъл и всяко действие, които са съгласни със законите на природата, съдействат при възпитанието на човешкия дух, защото ние сме дошли на земята с цел да организираме силите в нашето тяло. В невидимия свят те са организирани, но до известна степен трябва да ги организираме и на земята, за да си служим правилно с тях. Ние имаме ред мисли и чувства, с които трябва да знаем как да постъпваме. Външният свят е пълен с недоволства. Ако и учениците на окултната школа са недоволни, питам тогава: каква разлика има между светските хора и окултните ученици? Светските хора са недоволни, а недоволният човек е винаги суеверен. Недоволният човек все вярва, че по някакъв магически начин може да стане богат. Богатият и грешният човек се надяват, че могат по някакво чудо да влязат в Царството Божие. Обаче окултният ученик не трябва да ходи нито със суеверия, нито с вярвания, но с вяра и доволство. Върне ли се вечер у дома си, той трябва да е доволен от всичко, което е прекарал през деня. Той може да е падал и ставал – нищо от това. Нека благодари на Бога за всичко, което денят му е дал. Нека благодари и за страданията така, както и за радостите. Страданията са привилегия за него. Когато някой човек страда, когато пада и става или когато греши, много същества от невидимия и от видимия свят се поучават от него.

Същото нещо е и при радостите, които човек преживява, както и при изправяне на своите погрешки. Това показва, че всички същества са тясно свързани помежду си. Знайте, че животът и на най-малките същества не минава незабелязано. Всяко същество, малко или голямо, е фактор в целокупния живот. Може би вие да не знаете това, но всяко същество има свое определено място и определена служба в космоса. Щом мислите така, вие ще зачитате, както своя живот, така и живота на всички същества. И тогава няма да се повдига протест, роптание в душата ви, защо нещата стават по този, а не по онзи начин. Не очаквайте хората да ви разбират, но гледайте вие сами да се разбирате. Ако пък вие разбирате хората, радвайте се; ако не ги разбирате, учете се. Искате ли да се разбирате, изправете погрешките си. Изправите ли погрешките си, радвайте се.

Казвам: бъдете доволни при всички условия на живота. Доволството е едно от необходимите правила за живота, което трябва да приложите, за да се домогнете до истинското знание. Не сте ли доволни от това, което имате, и да придобиете богатство или знание, пак ще го изгубите. Защо? Защото в духовния свят съществува следният закон: „Взимай толкова, колкото можеш да носиш!“ Човек трябва да вземе толкова злато, толкова знание, толкова сила, толкова любов, колкото може да носи. Любовта, вярата с торба се дават, но взимайте от тях толкова, колкото можете да носите. Мнозина не разбират какво нещо е Любовта. Те си я представят ту като сила, ту като чувство, ту като състояние. Любовта е най-възвишеното чувство, което свързва човека с Бога. В това отношение молитвата е връзка с Любовта. Когато човек се моли, Любовта хлопа на вратата му. Той става, отваря и започва да се разговаря с нея. Любовта, това е Бог. Казвате: „Как, възможно ли е тогава аз да се разговарям с Бога?“ Щом се разговаряш с Любовта, ти ще се разговаряш и с Бога. Днес много хора се молят, целуват иконата на Христа, а когато Той хлопа на вратата им, те не отварят. Не, прекъснете молитвата си, отворете на Христа и Го последвайте! Да последвате Христа, това е истинската молитва. Ти си неразположен духом, вътрешно недоволен от живота, и когато Бог похлопа на вратата ти, не Му отваряш. Защо? – Защото в това време се молиш на някоя икона. Някой погледне една от своите икони и казва: „Кой е изцапал иконата на свети Никола?“ Или: „Кой е пръснал мастило върху кадилницата, с която си служа?“ Казвам: никой не може да изцапа образа на свети Никола. Никой не може да хвърли петно на кадилницата, с която човек пренася огъня върху олтара на своята душа. Защо? – Защото тя е силно нагорещена. Такива трябва да бъдат и вашите разсъждения. Разсъждавате ли по този начин, вие ще имате връзка с невидимия свят.

Съвременните хора лесно падат духом. Достатъчно е да ги лъхне ветрец, и те падат на земята. Какво от това? Както си паднал, така и ще станеш. – „Ама какво мислих, какво излезе!“ – Какво си мислил? Мислил си, че като отидеш на бойното поле, ще се върнеш здрав и читав, а ти си се върнал със счупен крак. Казваш: „Аз бях убеден, че няма да ме ранят, а то не излезе така. Разколебах се във вярата си“. Питам: кой те накара да отидеш на бойното поле? Провидението казва: „Който вади нож, от нож умира“. Значи, както ти чупиш краката на хората, така и твоите ще счупят. Счупят ли краката ти, ще научиш един урок, да не ходиш на бойното поле да се биеш. Казвате: „Какво трябва да мислим за онези, на които краката не са счупени?“ – Тях Провидението е отложило за друг път.

Сега, за да изясня това противоречие, ще си послужа с една картина. Представете, си, че закарват 10,000 вола на касапницата, да ги колят. Обаче касапинът успява да заколи на ден едва 100 вола. Останалите 9,900 вола връщат отново в гората. Как мислите, тези волове свободни ли са вече? Не, утре пак ще ги закарат в касапницата, където касапинът ще заколи още 100 вола. Останалите ще върнат назад. Тъй ще ги закарват всеки ден в касапницата, докато всички бъдат заклани. Всички до един ще минат през ножа. Тъй щото, ако днес не ви сполети някакво нещастие, не мислете, че ви е отминало. Касапинът не е могъл да се справи изведнъж с всички свои жертви, затова ги е върнал пак в гората. Обаче утре ще дойде и вашият ред, нещастието ще ви сполети. Казвате: „Какво трябва да правим, за да избегнем от нещастието?“ – Единственото спасение е в молитвата. Молете се да паднат рогата и копитата ви и докато сте още в гората, да избягате. Иначе, докато волът е вол, ще го угояват, ще го закарват в касапницата и ще го връщат в гората; един ден той ще увисне на някоя кука в касапницата на някой културен, цивилизован град. При това положение нищо не е в състояние да го спаси.

Питате: „Защо Бог допуска това нещо?“ – То е друг въпрос. Сега-засега това е факт. Обаче и друг факт има: който коли, и него колят. Мислите ли, че касапинът, който коли воловете, ще избегне от наказание? И той ще получи съответно възмездие за делата си. Един касапин имал три деца, двете по-големички, а третото – 5–6-месечно дете. Един ден по-голямото момченце взима един голям нож от касапницата на баща си и казва на братчето си: „Ела да ти покажа как татко коли агънцата“. Вдига ножа, слага го на врата на братчето си и му отрязва главата. Като видяло какво направило, заплакало силно и започнало да бяга. Майката в това време къпала малкото дете в коритото и като чула вика на голямото момченце, веднага изтърчала навън, да види какво става. Момченцето, като тичало уплашено из двора, паднало върху същия нож, с който заклало братчето си, и се убило. Като видяла всичко това майката, отчаяна прибързала да влезе в дома си, да извади малкото детенце от коритото. Какво било положението, когато го намерила удавено в коритото! Питам: след всичко това бащата ще коли ли агънца? Съществува закон на възмездие. Мислите ли, че в края на краищата Бог няма да измие вълната на закланите агънца? И тъй, бъдете трезви в своите мисли! Казвате: „Работите на еди-кого си вървят много добре“. Работите вървят добре само на онзи човек, който живее според законите на Любовта, на Мъдростта и на Истината. Такъв човек всякога и от всичко се учи. И на 120 години да стане, той пак ще учи, като малък ученик. Някой казва: „Стар съм вече, много неща научих“. Може ли това знание да ви спаси в някой критичен момент? Съвременните хора знаят много неща, но като се намерят пред големи нещастия, всичкото знание не може да им помогне. Значи те знаят много неща, но най-важното още не са научили. Кое е най-важното? На този въпрос вие сами ще отговорите.

Сега, да изпеем нещо. Без пеене работите не вървят. Толкова време вече, как пеете, но нито един от вас не е пожелал да изпее соло някоя песен. В това отношение светските хора ви конкурират. У тях поне има желание да излязат пред света, да покажат какво знаят. Вие казвате: „Пеенето не е важна работа, по-важни неща ни предстоят“. Едно трябва да знаете: без Любов нито се пее, нито се свири. Вие кога си служите с песните? Щяхте ли да пеете, ако известни служби се даваха само с конкурс по пеене? Разбира се, че щяхте да пеете. Представете си, че някой държавник създаде следния закон: „Всеки, който иска да стане учител или чиновник някъде, непременно трябва да пее“. Какво ще правите тогава? Ще пеете, разбира се. Засега това е суеверие, но един ден възможно е да съществува такъв закон.

Изпейте сега упражнението „Тъги, скърби“, но с дълбоко вътрешно изражение, под такт, а не механически. И войниците ходят под такт, но това е механическо ходене. Правилни движения са тези, когато цялото тяло взима участие в хода. Едновременно с краката, и главата трябва да взима участие, а цялото тяло да се движи вълнообразно. Ходите ли по този начин и по планинските места, вие няма да усещате никаква умора. Следователно, когато пеете, трябва да имате идея защо пеете. Това не значи, че всички трябва да имате обща идея. Всеки ще има своя определена идея, специфична за него. Същото е и в живата природа: два листа, две клончета дори не си приличат. Външно те си приличат, но вътрешно се различават. Голямо разнообразие съществува в природата. В разнообразието, обаче, се състои истинската красота.

Едно от правилата при пеенето е да пеете за себе си. Пеете ли за себе си, вие няма да се стеснявате. Най-хубавото пеене е, когато човек пее за себе си. Тогава и другите хора ще го слушат с удоволствие. Сега старите казват: „Мина нашето време за пеене. Отсега нататък нищо няма да излезе от нас“. Така мислят, и така става. Младите пък се стесняват, като че ли имат спирачка в гърлото си. Спазвайте правилото: и сам да сте, и пред хора да сте, пейте всякога за себе си! Давайте най-хубавите концерти за себе си и не очаквайте други да ви дават концерти. Който не може да пее и свири за себе си, и другите не могат да пеят и свирят за него. Когато някой знаменит цигулар свири, той разбира каква е публиката и според това свири. Ако публиката е по-музикална, той свири по-добре; ако не е музикална, той свири по-лошо. И невидимият свят постъпва с нас по същия начин. Ако ние ги разбираме, те ни изпращат добри певци, които ни помагат. Не ги ли разбираме, те казват: „Изпейте на тази публика нещо обикновено, а добрият концерт отложете за друг път“. Не дойдат ли тези същества да ни помогнат, можем да пеем, колкото искаме, но то ще бъде песен без душа, без вдъхновение. Човек трябва да пее, да учи, да работи с вътрешен стремеж, ако иска да има помощта на възвишените същества от невидимия свят. Ние наричаме този стремеж „свещен Божествен жар“. Пеете ли така, учите ли така, вие ще бъдете доволни от себе си. Когато пеете, вслушвайте се в онзи, който пее вътре във вас. Той ще ви научи, той ще ви коригира. Вътре в човека има един учител по музика, който пее отлично. За правилното мислене има друг учител. Неговата мисъл е ясна, точна и лаконическа. Слушате ли го, той всякога ще ви напътва.

Казвате: „Защо трябва да пеем?“ Човек с пеенето придобива свобода. Има връзка между пеенето и мисълта на човека. Когато човек пее, в него се засягат или чувствата, или мислите. От способността на човека да пее зависи неговата мисъл, както и неговата любов. Един мислител не може да отиде по-далеч от способността си да пее. Любещият не може да отиде в своята любов по-далеч от способността си да пее. Когато писателят достигне крайния предел на своята мисъл, той ще стане или поет, или музикант. След това ще се вдълбочи вътре в себе си, ще стане философ. Оттам пак ще отиде до музиката. Когато музиката достигне своя горен предел, тя се сменя с молитвата; щом достигне своя долен предел, тя се сменя с храненето. Значи между молитвата, музиката и храненето има тясна връзка. Гладът е най-долният предел на музиката.

Човек може да пее тихо, а може да пее и високо, пискливо. Тихото пеене показва, че нещата идват отдалеч. С тихото пеене се изразяват възвишени неща. Високото, пискливо пеене показва, че нещата идват отблизо, от физическия свят. Изпейте сега думите „вода чиста“. Какво може да каже чистата вода за себе си? Тя казва: „Чиста бях в планината, но като слязох в долината, кална станах. Като вървях по пътя, слънцето изгря и ми се засмя“. Водата минава за царска дъщеря. По-нататък водата продължава: „Като ме видя слънцето така опетнена, засмя се и ми каза, че върша работата си добре“. Докато водата е чиста, и поезия има; щом се окаля, и поезията се опетнява.

Новото учение изисква хора певци. Не се обезсърчавайте; пейте, за да развиете музикалното си чувство! Казвате: „Ние не сме музикални“. Това е изкуството, именно, от вас да се изкарат певци и музиканти; с даровити хора лесно се работи.

Разногласието между хората се дължи на това, че те не развиват своето музикално чувство, вследствие на което стават нервни. Музикалните хора са добри хора. Който пее от сърце, той внася в себе си нещо хубаво и красиво. Псалмопевецът казва: „Пейте и възпявайте Господа със сърцето си!“ Всеки човек трябва да пее, макар и безгласно, вътрешно. Остане ли малко свободен, нека пее. Цялата природа пее. Всички велики същества пеят. Тогава и хората трябва да пеят. Всяка работа започвайте с пеене!

Музиката е признак на висока култура. Който пее, той не се занимава с дребни работи.

Да бъде човек бодър и весел, в това се състои силата на човешкия дух. Възвишените същества не знаят какво нещо е обезсърчаване, какво нещо е отпадане на духа. Тези неща са слабости на същества, които живеят на земята. Външно човек може да изпита тъмнина, разочарование, но вътрешно той трябва да бъде весел, радостен. Каквото и да ви се случи, обърнете се към невидимия свят, където има радост и веселие. Човек е дошъл на земята да опита двата полюса на живота: радост и скръб. Който се радва, той опитва живота на небето; който скърби, той опитва живота на ада. Какво лошо има в това? Вие не сте дошли на гости, но сте дошли на земята да учите. Учители и ученици, господари и слуги, проповедници и служители, майки и бащи, синове и дъщери, всички са дошли на земята да се учат от противоречията на живота. В това отношение всички хора имат обща участ. Христос казва за себе си: „Така беше угодно на Бога“. И ние трябва да кажем същото и да се заемем с всички сили да учим. Дойде ли страданието, кажи: „Благодаря Ти, Господи, че ми изпрати това страдание“. Дойде ли радостта, кажи: „Благодаря Ти, Господи, че ми изпрати тази радост“. Всеки ден за всичко благодари. Когато човек се научи да благодари на Бога, както трябва, той ще научи урока си.

И тъй, темата за следния път ще бъде: „Качества на най-малкото и на най-голямото число“. Всяко число, което може да се смалява, е най-голямо, защото най-малкото число не може да се смалява. То не може да стане по-малко, отколкото е в действителност, но не може да стане и като голямото. Изобщо малкото число не може да стане нито по-малко, нито по-голямо, отколкото е в действителност, но не може да стане и като голямото. Някой казва, че единицата е най-голямото число.

Питам: какво ще стане с единицата, ако пред нея се сложи нула? Тя се намалява, превръща се в 0,1. Ако след единицата се сложи нула, тя се увеличава, става 10. Следователно, единицата не е най-голямото число, защото едновременно се намалява и увеличава. Потърсете число, което се увеличава, без да се намалява. Нулата счита ли се за число? – Счита се. Може ли тя да се увеличава и намалява? – Не може. Най-голямо число е това, което нито се увеличава, нито се намалява. Нулата се взима за граница между положителните и отрицателните числа. Сега, да оставим настрана тези въпроси. Мислете върху тях, без да дохождате до положителни резултати. Разсъжденията върху числата и върху ред още философски въпроси представляват дълъг път, който човек трябва да извърви и по който ще среща много интересни неща за изучаване.

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Лекция от Учителя, държана на 10 февруари 1926 г. в град София.