Ще прочета часть отъ 10 глава на Евангелието отъ Йоана.
Истина, истина ви казвамъ: Който не влѣзва прѣзъ вратата въ кошарата на овцитѣ, но прѣлазя отъ другадѣ, той е крадецъ и разбойникъ. (2) А който влѣзва прѣзъ вратата пастирь е на овцитѣ. (3) Нему вратарьтъ отваря; и овцитѣ слушатъ гласа му; и своитѣ овци по име зове, и ги извожда. (4) И когато изкара овцитѣ си вънъ ходи прѣдъ тѣхъ; и овцитѣ идатъ слѣдъ него, защото знаятъ гласа му. (5) А слѣдъ чужденецъ не щатъ оти, но ще побѣгнатъ отъ него: защото гласа на чужденцитѣ не знаятъ. (6) Тази притча имъ рече Исусъ; но тѣ не разумѣха що бѣ това което имъ говорѣше.
(7) Тогазъ пакъ имъ рече Исусъ: Истина, истина ви казвамъ че азъ съмъ вратата на овцитѣ. (8) Всички които сѫ дошли прѣди мене крадци сѫ и разбойници; но овцитѣ ги не послушаха. (9) Азъ съмъ вратата: прѣзъ мене ако влѣзе нѣкой спасенъ ще бѫде, и ще влѣзе и ще излѣзе, и паша ще намѣри. (10) Крадецътъ не иде освѣнъ да открадне, да заколи, и да погуби: азъ дойдохъ за да иматъ животъ, и да го иматъ прѣизобилно. (11) Азъ съмъ добриятъ пастиръ: добриятъ пастирь душата си полага за овцитѣ. (12) А наемникътъ, който не е овчарь, на когото овцитѣ не сѫ негови, види вълка че иде, и оставя овцитѣ и бѣга; и вълкътъ разграбя овцитѣ и разпръсва ги. (13) А наемникътъ бѣга защото е наемникъ, и не го е грижа за овцитѣ. (14) Азъ съмъ добриятъ пастирь и познавамъ моитѣ; и моитѣ мене познаватъ. (15) Както ме познава Отецъ, и азъ познавамъ Отца; и душата си полагамъ заради овцитѣ. (16) И други овци имамъ които не сѫ отъ този дворъ, и тѣхъ трѣбва да събера; и ще чуятъ гласа ми; и ще бѫде едно стадо и единъ пастирь. (17) За това Отецъ ме люби защото азъ полагамъ душата си за да я взема пакъ. (18) Никой не ми я отнема, но азъ отъ самосебе си я полагамъ. Имамъ власть да я положа, и имамъ власть пакъ да я взема. Тази заповѣдь приехъ отъ Отца си.
Азъ ще се спра само върху думата „животъ“. Животътъ, това е най-великото благо, което човѣкъ познава. И всички други блага се познаватъ само чрѣзъ живота. Когато ние говоримъ за живота, подразбираме онова сѫщественото, реалното, което не се губи. Думитѣ сѫществено, реално сѫ синоними. Реалното е отвънъ, сѫщественото – отвѫтрѣ. Но както външното се промѣня, така и вѫтрѣшното се промѣня. Животътъ има двѣ фази, и той се мѣни външно и вѫтрѣшно. Слѣдователно, външнитѣ промѣни на живота съотвѣтствуватъ на вѫтрѣшнитѣ. А вѫтрѣшното измѣнение на живота всѣкога носи велико разширение въ съзнателния животъ. Нѣкой пѫть ние казваме, че еди-кой си човѣкъ се е измѣнилъ. Какъ, външно или вѫтрѣшно? Има измѣнения въ свѣта, които ставатъ механически, безъ да взима участие съзнанието въ тѣхъ. Единъ камъкъ може да измѣни мѣстото си несъзнателно. Една дъждовна капка може да капне тукъ или тамъ несъзнателно, но една човѣшка мисъль, изпратена нѣкѫдѣ да помага, винаги идва съзнателно. Едно човѣшко чувство, изпратено нѣкѫдѣ да помага, сѫщо идва съзнателно. Отъ тукъ вадимъ заключение, че има разлика между всички сили, които се проявяватъ чрѣзъ живота. Всичко, което става въ пробудената душа е съзнателно. Ние взимаме тази душа като прѣдстава на неизмѣнната форма на живота, или сѫщината на човѣка. Това е човѣшката душа. За да може човѣкъ да разбира тази сѫщина, трѣбва да разбира самия животъ, който е вложенъ въ него. Не физическия животъ, той е външната страна на живота, но вѫтрѣшния животъ, духовниятъ животъ, великото, Божественото въ него. И когато ние говоримъ за това велико, Божествено начало въ човѣка, нѣкои мислятъ, че то е нѣщо специфично. Не е така. Божественото именно е сѫщественото въ живота. То е безсмъртниятъ животъ, а безсмъртниятъ животъ подразбира онова висше съзнание, което обхваща всички закони. Слѣдователно, никоя външна сила не е въ състояние да видоизмѣни живота и да внесе нѣкаква дисхармония въ него.
И тъй, животътъ трѣбва да се разбира! Вие не можете да разберете Любовьта, докато не разберете живота. Животътъ е най-малката величина, най-малкото проявление, съ което започва Любовьта. Значи, животътъ е най-малката величина въ козмоса. Понеже хората не разбиратъ сѫщината на живота, казватъ, че животътъ се измѣнилъ. Ако измѣрвамъ единъ платъ съ аршина и мѣстя аршина по неговата дължина, аршина ли се мѣни или плата по него? Аршинътъ не се мѣни, той остава единъ и сѫщъ, но само минава отъ една позиция въ друга, движи се по плата. И затова, когато нѣкой казватъ, че животътъ се измѣнилъ, азъ подразбирамъ слѣдното: животътъ не се е измѣнилъ, но измѣнила се е само материята, която се измѣрва, която се организирва чрѣзъ живота; измѣнятъ се мислитѣ, които се проявяватъ чрѣзъ живота; измѣнятъ се чувствата, които се изразяватъ чрѣзъ живота. Защото, въ дадения случай всѣка мисъль, всѣко чувство, това сѫ елементи на единъ по-висшъ животъ.
Христосъ казва: „Азъ имъ давамъ животъ и то прѣизобилно“. Какъвъ животъ? Обикновенъ животъ ли? Нима жабата не дава животъ на своитѣ жабчета? Нима птицата не дава животъ на своитѣ малки птиченца? Нима вълкътъ не дава животъ на своитѣ малки вълченца? Нима червеятъ не дава животъ на своитѣ малки червейчета? Тѣ даватъ животъ, но има степени въ живота. Истината е, че човѣкъ трѣбва да познава живота. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ се натъкнали на истинскитѣ прояви въ живота. Това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ животъ, това е още прѣдисловие на истинския животъ. Ако въ вашата градина се влива една рѣка пълна съ тиня, нима това е вода? Тамъ има вода, но пълна съ тиня. Тази вода, съ своитѣ утайки по-скоро ще внесе разлагане, смърть, отколкото животъ. Съврѣменниятъ органически животъ, съ който хората се хвалятъ е животъ пъленъ само съ тиня, съ утайки и затова хората умиратъ, разлагатъ се. Материалниятъ животъ на хората азъ наричамъ „тинестия животъ“, съ който хората като се поливатъ, разлагатъ се и умиратъ на общо основание. И тогава ученитѣ хора казватъ, че животътъ почналъ да се разлага. Разлагане има въ материята, но въ самия животъ нѣма разлагане. Животътъ разлага нѣщата, но той самъ не се разлага. Слѣдователно, първото проявление въ живота е, че въ него се проявява единъ съразмѣренъ ритмусъ, едно разумно движение. Ето защо първиятъ ритмусъ въ живота е разумното движение. Туй движение се нарича волево разумно движение, което е отмѣрено. Затова всѣки човѣкъ, който иска да изрази живота, трѣбва да има този ритмусъ на движение въ себе си. Когато човѣкъ дойде да борави съ ритмуса на живота, той не трѣбва да си прѣдставлява, дали е младъ, или старъ. Той не трѣбва да мисли, кога е роденъ и кога ще умре. Такива идеи не трѣбва да влизатъ въ ума му. Когато стариятъ човѣкъ мисли, че е старъ, животътъ му не може да има ритмусъ. Когато младиятъ човѣкъ мисли, че е младъ, животътъ му сѫщо не може да има ритмусъ. Ти ще прѣстанешъ да мислишъ, че си младъ или старъ и ще почнешъ съ опитностьта на великия Божественъ животъ.
И тъй, ритмусътъ е първото движение въ живота. Второто движение е разумностьта въ живота. Животътъ е разумно движение на Словото. Всѣко движение, всѣко размѣствание, си има особенъ звукъ, и когато човѣкъ направи едно разумно движение, въ това разумно движение има и разумно слово. Както онзи цигуларь, който си движи разумно рѫката по цигулката, дава смисълъ на музиката, така и човѣшката рѫка като се движи разумно, дава разумния животъ. Много съврѣменни религиозни хора се спиратъ прѣдъ науката и казватъ: насъ ни трѣбва само Божествената наука, не ни трѣбва човѣшка наука. Въ свѣта нѣма никаква човѣшка наука, а има само една, тя е Божествената наука. Науката може да бѫде само въ такъвъ смисъль човѣшка, както когато хората изкопаватъ златото отъ земята и си направятъ отъ него монети и разни други украшения и казватъ: това злато е наше! Колкото това злато е тѣхно, толкова и науката може да бѫде тѣхна. Ти завързвашъ единъ волъ съ юларъ, държишъ го една година въ дома си и казвашъ: този волъ е мой. Твой? Отдѣ го взе? – Купихъ го. Какъ, може ли да се купува живота на вола? – Ти си играешъ съ една посрѣдствена величина. По сѫщия начинъ ти си играешъ и съ науката, като казвашъ, че не искашъ човѣшка наука, а искашъ Божествена. Коя е Божествената наука? Въ човѣшката наука казватъ: 2 и 2 равно на 4. Въ Божествената наука казватъ: 2-тѣ си е 2. Двѣтѣ никога не може да бѫде равно на 4. Въ човѣшката наука казватъ: 5 по 5 равно на 25. Въ Божествената наука 5-тѣ си е всѣкога 5, не може да бѫде равно на 25. Въ човѣшката наука казватъ: 6 по 6 равно на 36. Въ Божествената наука 6-тѣ си е всѣкога 6, не може да бѫде равно на 36. Сега мнозина отъ васъ могатъ да ми кажатъ: какъ така 6 по 6 да не е равно на 36? Може и да е равно на 36, но кога? Азъ мога да взема нѣколко огледала и да прѣкарамъ вашата сѣнка прѣзъ тия огледала по такъвъ начинъ, че да се получаватъ 36 отражения. Добрѣ, но всички тия 36 сѣнки или отражения на вашия образъ сѫществени образи ли сѫ? Не, само единиятъ е сѫщественъ. Тъй че когато ние казваме 5 по 5 е равно на 25, числото 25 е отражение на нѣщата, а само числото 5 е истинскиятъ образъ. Нѣкой казва: знаешъ ли какво нѣщо е 25 гроша? – Зная, едно врѣме съ 25 гроша можеше нѣщо да направишъ, а сега съ 25 гроша нищо не можешъ да направишъ. Въ турско врѣме съ 25 гроша можеше да купишъ нѣщо, а днесъ съ 25 гроша не можешъ да си направишъ нито единъ обедъ, даже и една закуска не можешъ да си направишъ, нито пъкъ можешъ да си купишъ една паста отъ първокачественитѣ. Тогава казватъ: ние трѣбва да разбираме Словото Божие, трѣбва да разбираме дълбокия смисълъ на живота. Кой е дълбокиятъ смисълъ на живота ти? – Да имашъ този правиленъ ритмусъ въ сърдцето си, че като станешъ сутринь да си радостенъ и да не започвашъ съ лошото въ хората: този е крадецъ, онзи е лъжецъ; този е вагабонтъ, онзи е вагабонтъ. Всички хора сѫ лоши, а само ти си добъръ. Всички хора сѫ лоши, то значи 5 по 5 е равно на 25, а само той е святиятъ човѣкъ, числото 5. Че какъ тъй излѣзоха тия вагабонти отъ тебе? Ако 25-тѣ сѫ вагабонти, то и ти, 5-тѣ, отъ когото излѣзоха всички други, сѫщо си вагабонтъ. За да бѫде твоята репутация честна, трѣбва и другитѣ да бѫдатъ честни. Когато казваме, че хората сѫ лоши, въ какво седи лошевината имъ въ живота? Въ какво се проявява тя? Всѣки човѣкъ може да стане лошъ за тебе, ако не изпълни едно твое желание. Всѣки човѣкъ пъкъ, който изпълни едно твое желание, е добъръ човѣкъ за тебе. Тази е мѣрката, съ която вие мѣрите нѣщата. Ако единъ войникъ не изпълни задълженията къмъ отечеството си, както трѣбва, той ще стане лошъ, но ако изпълни задълженията си както трѣбва, той ще стане добъръ. Ако единъ учитель изпълни задълженията си къмъ гимназията тъй, както ги изискватъ отъ него, той е отличенъ, благороденъ човѣкъ, но ако не ги изпълни, той е лошъ човѣкъ. Ако единъ свещеникъ изпълни задълженията си къмъ църквата тъй, както тя ги изисква, ще кажатъ че той е отличенъ свещеникъ, но ако не изпълни задълженията си къмъ църквата, той е лошъ човѣкъ. Тъй както мисли църквата, мѣродавна ли е тя? Коя е сѫщината, по която ние трѣбва да мислимъ? Този, който убива другитѣ, за него е добрѣ, но когато него убиватъ, лошо е. Защо когато нѣкое лошо дѣйствие се върши по отношение на другитѣ, ние го намираме за добро, а когато сѫщото дѣйствие се обърне по отношение насъ, ние не го удобряваме?
Слѣдователно, въ свѣта има друга една норма, по която ние трѣбва да живѣемъ. Тя изисква да живѣемъ споредъ Божествения животъ. Запримѣръ, седятъ двама души, разговарятъ се и единиятъ отъ тѣхъ казва на другия: ама ти не ме разбирашъ. Питамъ: могатъ ли да се разговарятъ двама души, които не се разбиратъ? Нѣкой говори, иска да ме убѣди да повѣрвамъ въ нѣщо въ което не вѣрвамъ. Казва ми 5 по 5 е равно на 25. Е, какъ мога да вѣрвамъ въ това? Какъ мога да вѣрвамъ, че ти, който седишъ предъ нѣколко огледала и ми показвашъ едно отъ отраженията въ тия огледала, си друго нѣщо отъ това, което представлявашъ въ действителность? Нѣкой казва: ами какъ така да не ми вѣрвашъ? Мене духътъ ми говори, азъ разбирамъ добрѣ нѣщата! Какво нѣщо е Духътъ? – Духътъ дава свѣтлина. Хубаво щомъ, Духътъ ти говори, щомъ Духътъ дава свѣтлина, нека довечера ние двамата, като философи, да си почетемъ безъ свѣтлина. Той казва: свѣтлината на свѣщьта е нищо, но да знаешъ, какво нѣщо е свѣтлината на Духа! Въ такъвъ случай, довечера ще дойда при тебе, ще изгасимъ лампата и ще четемъ на свѣтлината на Духа. Загасваме лампата, но не може да се чете. Защо? Нали Духътъ ти говори, нали той ти дава свѣтлина? Значи духътъ, това не е философия! Трѣбва да знаешъ, че това, което азъ говоря и това, което ти чувашъ, това е Духътъ, а това, което не чувашъ то е 5 по 5 равно на 25. Това, което мислишъ и чувствувашъ, това е Духътъ, а другото нищо, то е отражение, то е 5 по 5 равно на 25, или 6 по 6 равно на 36. Искамъ да разсѫждавате здраво!
Азъ днесъ ви държа една философска беседа, понеже виждамъ, че сте учени хора, както едно врѣме апостолъ Павелъ казваше на онѣзи културни атиняни: „понеже виждамъ че сте много учени хора, много културни, искамъ да се поразговоря, да пофилософствувамъ малко съ васъ. Искамъ да бѫдете тъй добри, да ме изслушате да ви поговоря малко за Този Великия, Единния Богъ“. И азъ днесъ ще ви говоря като на хора съ много знания. Да не ме разбирате криво, да мислитѣ, че това е ирония. Не, наистина вие сте учени, много учени хора. Когато единъ ученикъ почне предъ учителя си да доказва, че той знае нѣщата, разбира се, че той знае нѣщата, разбира се, че той е ученъ, знае много нѣщо, равенъ е на учителя си. Тъй както ние разбираме нѣщата, това сѫ разни положения, които сѫществуватъ въ свѣта. Отраженията въ тѣзи огледала могатъ да бѫдатъ по-малки и по-голѣми. Ако предметътъ е по-далечъ отъ огледалото, отраженията се виждатъ по-малки; ако предметътъ е по-близо, отраженията се виждатъ по-голѣми. Нѣкои хора въ живота си се виждатъ по-голѣми, а други по-малки. Защо? Азъ тълкувамъ това по слѣдния начинъ. Когато нѣкой човѣкъ се вижда много голѣмъ, и гласътъ му се чува добрѣ, това показва, че той е прѣдъ първото огледало още, значи отражението му е голѣмо; щомъ нѣкой човѣкъ се вижда много малъкъ, и гласътъ му се чува слабо, той е прѣдъ четвъртото или петото огледало и отражението му е малко. Ние тогава казваме на най-отдалечения: викай по-високо, да ти се чуе гласа! Добрѣ, ако ти си едно отражение отъ четвъртото или петото огледало и говоришъ, можешъ ли да кажешъ нѣщо много хубаво? Ако единъ поетъ напише единъ хубавъ сонетъ, или една хубава любовьна пѣсень или възпѣва душата, или мѣсечината, може ли да се прочуе? – Може. Мнозина хора започватъ да декламиратъ, да цитиратъ неговитѣ стихове. Питамъ: всички тия хора поети ли сѫ? Не, тѣ не сѫ поети, но единъ и сѫщъ поетъ говори, въ една и сѫща форма, но сѫ хиляди гласове. Дѣ кого срещнешъ, все мѣсечината възпѣватъ. Казвамъ: това е повторение, това е еднообразие въ свѣта. Питамъ: еднообразието не отегчава ли? Казва: чакай де, менъ Духътъ ми говори. Какво ти говори? – Че трѣбва да бѫда добъръ. Срещна втори нѣкой, и той казва сѫщото: менъ Духътъ ми говори. Какво ти говори? – Че трѣбва да бѫда добъръ. Срещна трети, пакъ сѫщото говори. Това е сѫщиятъ поетъ, който възпѣва мѣсечината. Питамъ: като казвате, че трѣбва да бѫдете добри, съ това изчерпахте ли въпроса? Разбрахте ли философията на живота? Нѣкой поетъ напише нѣкои работи, но и той не ги разбира, самъ не знае какво е писалъ. Шекспиръ писалъ нѣкои сѫчинения, но самъ не е знаялъ, какво иска да изрази чрѣзъ тѣхъ, а седнатъ нѣкои коментатори, да коментиратъ, какво искалъ да каже Шекспиръ въ своитѣ съчинения. Господь направилъ свѣта и само Той знае, защо го направилъ, а седнемъ ние да коментираме, защо допусналъ злото и доброто въ свѣта, защо допусналъ нѣкои работи а други не допусналъ и т.н. Господь не създаде хората да философствуватъ въ свѣта, но ги създаде при днешнитѣ условия да се учатъ и да живѣятъ разумно. Господь имъ каза: „Ще гледате на сѫщественото въ свѣта, а нѣма да гледате на отраженията въ тия огледала“. Мисловниятъ свѣтъ на днешния човѣкъ ние наричаме „фантазиране“. Напримѣръ, седналъ нѣкой младъ човѣкъ да фантазира, че ще стане ученъ, красивъ човѣкъ, и тъй както е русъ, съ сини очи, съ заострени тънки некти, всички ще го харесватъ. Послѣ, мечтае, че ще свърши нѣколко факултета, ще знае философия, геология, ще стане добъръ музикантъ, художникъ, ще пише хубави работи, знаменитъ поетъ ще стане; но дойде до огледалото, въздъхне си, изпъшка си и се отдалечава. Разхожда се изъ стаята, но на другия день, гледашъ, вади си главата отъ мината, отишълъ тамъ да копае вѫглища. Обаче, нито едното, нито другото положение е реално. Никой не може да ме застави да слѣза долу въ рудницата да копая! Казватъ: такива сѫ условията. Не, ти можешъ да мечтаешъ и да не мечтаешъ, но трѣбва да знаешъ, че изборътъ е по твоя свобода. Ти ще излизашъ отъ едно мѣсто и ще влизашъ въ друго. Не е лошо, че моето лице има отражения, но тия отражения трѣбва да ме познаватъ. Отражението има това качество, че винаги познава реалностьта. Огледалото казва, за да бѫдешъ реаленъ въ моя умъ, винаги трѣбва да седишъ прѣдъ моето лице, защото само тогава може да имамъ истинско понятие за тебе.
Ако азъ философствувамъ по този начинъ, мога да извадя такива изводи отъ живота на човѣка и отъ неговата мисъль, че съвсѣмъ да ви обезсърдча. Вие казвате: животътъ не струва нищо. Значи, мѣрката съ която вие мѣрите нѣщата, не струва нищо. Мѣрката на живота ви не струва нищо. Щомъ казвате, че животътъ не струва нищо, тогава коя е вашата мѣрка, съ която меритѣ нѣщата? Нека имаме една единица мѣрка, съ която да мѣримъ. И най-послѣ, ние започваме да споримъ, дали животътъ е физически или духовенъ. Животътъ не може да бѫде нито физически, нито духовенъ. Той може да има физическа форма, може да има и духовна форма, но животътъ самъ по себе си нѣма само една форма, но безброй форми и то толкова много, че и ангелитѣ не знаятъ, колко сѫ. Ако вие, като естественици разглеждате подъ микроскопъ формитѣ на живота, ще видите, че въ природата сѫществуватъ толкова малки формички, безброй отъ които могатъ да се наредятъ на върха на иглата, и пакъ да не се виждатъ. Прѣдставете си, колко много форми още ще сѫществуватъ, като се изкачвате постепенно по лѣствицата на живота. Неизброими сѫ формитѣ на живота, и то една отъ друга по-красиви! Но красотата на нѣщата не е въ формитѣ а въ този вѫтрѣшенъ Божествен животъ, който се крие въ тѣхъ. Затова, въ всѣки животъ има само единъ моментъ, въ който може да се схване реалностьта. Щомъ се схване реалностьта човѣкъ минава отъ едно състояние въ друго. Слѣдователно, ти ще живѣешъ въ една форма до тогава, докато можешъ да схванешъ онзи реаленъ лѫчъ на живота, онзи реаленъ лѫчъ на свѣтлината. Нѣкои питатъ: защо живѣемъ? – За да схванете онзи реаленъ лѫчъ на живота и да минете отъ едно състояние въ друго. Само така ще разберете реалностьта на онзи великъ Божествен животъ, който се таи въ васъ. Значи, реалностьта не е въ формата на нѣщата. Азъ не съмъ противъ формитѣ на живота, азъ не съмъ и противъ човѣшката наука, но казвамъ, че онзи, който изучава човѣшката наука, трѣбва да има велико смирение. Вие не искате да изучавате човѣшката наука, но се ползвате отъ всички нейни изобрѣтения, ползвате се отъ шапкитѣ ѝ, отъ обущата ѝ, отъ всички пѫтни и други съобщения – коли, автомобили и т.н. и казвате най-послѣ: азъ не давамъ нито петь пари за човѣшката наука. Не давашъ петь пари за себе си, а не за човѣшката наука. Когато единъ великъ философъ работи върху нѣкоя теория, азъ работя заедно съ него. Азъ съмъ само зритель, внушавамъ му, а той работи. Ако единъ майсторъ дрехарь шие една дреха, той ли е майсторътъ, или азъ, който носи дрехата! Ако не съмъ азъ, той нѣма да е никакъвъ майсторъ. Когато единъ философъ пише една теория, азъ му казвамъ: ти ще напишешъ една теория за мене, азъ ще я туря на себе си, ще я облѣка и ако е хубава, ще я нося прѣзъ цѣлия си животъ и по този начинъ ще ти я платя. Слѣдователно, у насъ трѣбва да има онова крайно смирение да се учимъ. Въ българитѣ, между всички ученици има единъ навикъ да употрѣбяватъ въ езика си чужди думи, повече отъ латински и гръцки. Напримѣръ, козмосъ, хиперестезия, ексмоза, ендосмоза, филиотика и т.н. И тогава нѣкой пита: Ти знаешъ ли какво нѣщо е саркосъ? – Зная го. Ами знаешъ ли какво е немосъ? Въ саркосъ има болка, а въ немосъ има мисъль. Когато дойде саркосъ коремътъ става голѣмъ, а когато дойде немосъ, умътъ става голѣмъ. Всички идеи трѣбва да съдържатъ въ себе си животъ, трѣбва да иматъ смисълъ. Идея, която не носи животъ въ себе си, не е идея. Въ всѣка идея ти ще схванешъ само една мисъль; въ всѣка идея ти ще схванешъ само едно чувство. Въ всеки животъ ти ще направишъ само едно добро дѣло, но това дѣло ще те прѣкара отъ едно състояние въ друго. Нѣкой казва: да, но азъ съмъ направилъ хиляди добрини. Хиляди добрини си направилъ, но всички тия добрини пакъ ще те вкаратъ въ ковчега, въ гроба. Истинското добро никога не умира, то носи животъ въ себе си. Животъ, на който формитѣ се разрушаватъ, не е животъ. Не си правете илюзии! Ако днесъ имамъ една идея за Бога и утрѣ я загубя, това не е животъ. Когато азъ схвана истинската идея за Бога, въ мене ще настане такъвъ трепетъ, такава свѣтлина, че ще имамъ възможность да направя истинска жертва. Тогава въ мене нѣма да има никакви противорѣчия, и азъ ще съмъ готовъ да направя всѣкакво добро. И когато хората ми говорятъ много лоши работи, азъ ще мога да филтрирамъ всички тѣхни думи и ще изнеса истинската идея, която се крие въ тѣхъ. Нѣкой ми казва: ти си вагабонтъ, ти си простакъ, невѣжа, ти си тѫпакъ, ти трѣбва да се прѣобразишъ, да се трансформирашъ, да се съобразявашъ съ наредбитѣ и законитѣ на обществото и т.н. Азъ казвамъ: братко, всичко това сѫ философски изречения.
И Христосъ казва: „Азъ имъ давамъ Животъ“. На кои? Той дава животъ на онѣзи, които искатъ да намѣрятъ пѫтя на Истината, която ще ги направи свободни. Истината именно е истинската форма, която носи живота. Защо търсимъ живота? Само истинската форма на живота може да ни даде разумность, свобода и просторъ. Просторътъ е необходимъ за живота ти. Малкиятъ животъ се простира въ малки форми, а великиятъ животъ изисква велики форми. Като казвамъ велика форма, подразбирамъ форма, която е сложна въ себе си. Нѣкоя форма може да е малка, но въ сѫщность сложна. Истинскиятъ животъ изисква сложна форма. По какво се отличава живота на човѣка отъ тоя на по-нисшитѣ сѫщества? Неговиятъ животъ е съ хиляди пѫти по-сложенъ отъ тоя на мравитѣ напримѣръ, на птицитѣ, на млѣкопитающитѣ и т.н. Сложенъ е човѣшкиятъ животъ! Въ него има по-други разбирания отъ тия на животнитѣ. И животнитѣ съзнаватъ, но тѣ виждатъ само формата на живота, тѣ не разбиратъ, че въ него има смисълъ че има изобщо по-великъ животъ отъ тѣхния. Животътъ на хората е сложенъ, но животътъ на ангелитѣ е още по-сложенъ отъ тѣхния. Тѣ виждатъ нѣща, които ние не виждаме. Тия работи, които съставляватъ за тѣхъ смисълъ, за насъ не съставляватъ нищо, или нѣматъ особенъ смисълъ. Една малка звѣзда за насъ прѣдставлява само единъ малъкъ микроскопически дискъ, когато за единъ ангелъ тя прѣдставлява една планета съ милиони, милиони разумни сѫщества въ нея. За тази звѣзда ние казваме: трепти тази звѣзда. Но не е само това. Въ нея трептятъ милиони, милиони разумни сѫщества, отъ една по-висока култура отъ нашата. Има и други сѫщества като насъ, които не схващатъ това положение. Има много сѫщества, които гледатъ на въпроситѣ като насъ, даже тѣ ни елиминиратъ и казватъ: земята нѣма никакъвъ смисълъ, тя нѣма никаква цѣна. Като не схващаме дълбокия смисълъ на живота, ние губимъ кредита отъ онѣзи истински разумни сѫщества, които носятъ истинския Божественъ животъ, и които ни даватъ знанията.
Първото важно нѣщо въ живота ви е, да искашъ да знаешъ живота на другитѣ хора, защото е и твой животъ. Ти трѣбва да знаешъ смисъла на живота, понеже е по-висшъ, отколкото си го прѣдставлявашъ. Въ тази реалность, въ която живѣете, ако речете да направите единъ несполучливъ опитъ, вие може да се осакатите. Отъ този опитъ ще видите, че има една опасность въ неестественитѣ илюзии на живота. Ако вземете едно огледало да се огледате въ него и послѣ съ единъ парабелъ стрѣляте въ вашето отражение, вие ще осакатите своя образъ, ще осакатите живота си. Въ дадения случай вие ще произведете една дисхармония въ ума си. Ето защо, когато нѣкой пѫть казвамъ, че не трѣбва да мислите, нито да говорите лошо за нѣкой човѣкъ, какво подразбирамъ? Когато говорите лошо за нѣкой човѣкъ, вие говорите лошо за неговото отражение или за неговия недѣйствителенъ образъ, и по такъвъ начинъ осакатявате истинския му образъ. Като знаете това, вие не трѣбва да говорите лошо за никого, защото образътъ на всѣки човѣкъ е свещенъ. Макаръ, че тия лоши думи да се отнасятъ до неговото отражение, все-таки можете да му напакостите нѣщо. Така се осакатяваме ние. Често азъ виждамъ нѣкой човѣкъ се хваналъ за главата, казва: Мѫчно ми е нѣщо. И тогава казвамъ: дѣ е истинската философия на нѣщата? Какъ ще се установи тя? Казвашъ: вѣрвамъ въ Единнаго Истиннаго Бога. Вѣрвашъ въ Единнаго Истиннаго Бога, а не живѣешъ споредъ Единнаго Истиннаго Бога. Вѣрую безъ животъ не е вѣрую. Животъ трѣбва!
Ще ви дамъ единъ примѣръ за уяснение на мисъльта си, понеже мисъльта ми е малко интенсивна, естествено е, при това, че всѣка интенсивна мисъль, понеже прѣдизвиква разширение въ съзнанието, не може изведнажъ да се схване, не може да има практическо приложение. Ако не слѣдите хода на мисъльта, вие ще се намѣрите въ положението на ученици, които само пишатъ и изтриватъ. Напише нѣщо на дъската, вземе гѫба послѣ и го изтрие. Пакъ пише нѣщо, пакъ го изтрие. Казвамъ: не е така! Отново напише, пакъ го изтрие. Не, слѣдъ като напише нѣщо, колкото и да е глупаво, трѣбва да го остави, вие ще познаете, дали е вѣрно то или не. Нѣмашъ право да изтривашъ нѣщо, до като не напишешъ друго. Нѣмашъ право да ядешъ въ нѣкоя гостилница, докато не си платишъ. Дали имашъ пари да си платишъ, или не, то е другъ въпросъ, но тури въ ума си мисъльта, че ще платишъ на този гостилничарь и то много добрѣ. Вие казвате: а, той е гостилничарь, може и да не му се плати. Не, азъ трѣбва да си платя на всѣка цѣна. Представете си, че азъ съмъ една млада, 21 годишна мома, не опитна въ живота, която съмъ тръгнала хубаво облѣчена, съ нова шапка, нова рокля, ходила съмъ на разходка и по едно врѣме искамъ да се отбия въ нѣкоя гостилница да си хапна. Влѣза вѫтрѣ, нахраня се, но нѣмамъ пари да платя. Искамъ да отида дома си да взема пари, и въ този моментъ ми идва една свещена идея, приближавамъ се при гостилничара и му казвамъ: „Азъ нѣмамъ сега пари, ще отида дома си да взема, но за да ти покажа, че съмъ честна, ще те цѣлуна. Тъй, както те цѣлувамъ, тъй съмъ честна и ще ти платя“. Вие си казвате, като философи: а, млада мома! Да, но този гостилничарь, я разбира, той се зарадва и казва: „Много съмъ щастливъ, че посѣтихте гостилницата ми. Заповѣдайте и втори пѫть“. Не взимайте този примѣръ въ лошъ смисълъ. Мога да ви прѣдставя и обратния случай. Отива въ сѫщата гостилница една млада мома, но дебела, съ дебели устни, криви очи и казва на гостилничара сѫщото, както и първата, но той я отблъсва, изпѫжда я навънъ и казва: втори пѫть да не идвашъ въ гостилницата ми.
Вие сега се смѣете, но то не е за смѣхъ. Вие разсѫждавайте философски и казвайте: умоветѣ ни трѣбва да сѫ пълни съ истински благородни мисли, а лъжливитѣ мисли трѣбва да изхвърляме навънъ. Красивитѣ моми, които ни цѣлуватъ, това сѫ благороднитѣ, възвишенитѣ мисли, а ония моми съ дебелитѣ устни, това сѫ лъжливитѣ мисли, които трѣбва да се изхвърлятъ навънъ и втори пѫть да не се приематъ. Послѣднитѣ прѣдставляватъ грозотията въ свѣта. Защо грозната и хубавелката мома не приемаме еднакво? Грозотията въ живота произтича отъ промѣнитѣ на самия животъ. Слѣдователно, грозотията въ живота прѣдставлява материалния животъ, материалнитѣ форми. Злото въ свѣта, това е граница на прѣходното състояние въ развитието на формитѣ. Значи, всички прѣходни стадии въ развитието, това сѫ все зло. Материята се разлага, това е зло, но слѣдъ туй се освобождава животътъ, като минава въ една нова фаза. Значи, въ първо врѣме се образува линия на деформирането, и слѣдъ това се образува линия на оформяването. Слѣдователно, при линиитѣ на стария животъ образитѣ сѫ грозни, а отъ тамъ дѣто започва новия животъ, образитѣ сѫ красиви, и дохождатъ въ пълната си красота при Божествения животъ.
Ние се стремимъ къмъ доброто. Защо? – За да може нашия животъ да намѣри онзи пластиченъ изразъ, който е изразъ на Божествения животъ. Доброто е форма. Безъ доброто животътъ не може да се прояви. Първата форма на живота е доброто. Втората форма на живота е мисъльта. Животътъ не може да се прояви безъ доброто и безъ мисъльта. Безъ тия двѣ форми той не може да стане елементъ на съзнанието ни. Азъ не гледамъ какъ Богъ разбира работитѣ. Той ги разбира много добрѣ, но гледамъ, какъ азъ ги разбирамъ, и какъ трѣбва да ги разбера. Доброто за мене е една необходима Божествена форма, за да мога да разбера Божествения животъ и да придобия радостьта. Истинската мисъль е втората форма, сѫщо тъй необходима за моята душа, за да разбера другата половина на сѫщия животъ, за да придобия великото благо, което търся. Трѣбва да бѫдемъ добри, за да може да се изрази Божествения животъ въ насъ. Този животъ е единъ изворъ. Щомъ този изворъ не тече, тогава нѣмаме животъ. Ако ние сме добри, Божествения животъ ще излѣзе отъ насъ, и тогава всички хора, които сѫ въ хармония съ насъ, ще се напояватъ отъ Божествения животъ, и тѣ ще се радватъ. Тогава знаете ли какъ ще се прѣплете нашия животъ. Всѣки красивъ животъ ще мине прѣзъ твоя животъ, за да внесе онѣзи сокове, отъ които твоитѣ мисли и чувства ще растатъ и ще се развиватъ. Ако ние не внесемъ доброто като единъ основенъ елементъ, въ който Божествениятъ животъ може да се прояви, ние сме осѫдени на страдания, разрушения и смърть.
Втората фаза на живота е истинската мисъль, която ние наричаме Божествената идея. Тя е сѫщо тъй необходима за насъ, понеже трѣбва да мине прѣзъ нашия животъ като свѣтлина. Затова всички трѣбва да бѫдемъ добри. Ние сме добри, само че не се проявяваме. Ние сме като нѣкой богатъ човѣкъ, който затворилъ паритѣ си, пази ги за стари години. Пари за стари години не се пазятъ. Паритѣ трѣбва да се турятъ на работа, за да се създаде благо на всички хора. Защо паритѣ сѫ направени крѫгли, валчести? – Да могатъ да обикалятъ свѣта и да се използватъ разумно. Тѣ трѣбва да се търкалятъ, а не да седятъ затворени на едно мѣсто. Ако имамъ единъ наполеонъ, кое ще е по-хубаво да направя съ него: да го затворя въ кесията си или да го дамъ на нѣкой да го използва за работа? Азъ бихъ прѣдпочелъ да дамъ този наполеонъ нѣкому, да го оживи, отколкото да седи въ касата ми мъртавъ. Този човѣкъ ще каже: твоятъ наполеонъ оживѣ, а касата никога нѣма да каже това нѣщо. Слѣдователно, хората трѣбва да станатъ живи каси. Кога ще стане това? – Когато всичкото богатство влѣзе вѫтрѣ въ насъ. Ние минаваме вече въ нова фаза на живота. Ние не се нуждаемъ вече отъ мъртвото злато, отъ физическото злато. Ако въ кръвьта ви се събере повече органическо желязо, то ще ви причини болка, страдания. Васъ ви трѣбва сега органическо и психическо злато въ кръвьта. Нѣкои отъ васъ които ме слушатъ сега, ще кажатъ: азъ отъ кои съмъ?
Въ свѣта има двѣ категории души. Еднитѣ отъ тѣхъ които вървятъ по права линия, ние наричаме мѫже. Тѣ вървятъ по правия, по кѫсия пѫть, затова френологически и физиологически тѣхнитѣ лица сѫ продълговати, рѫцете имъ сѫщо – у тѣхъ изобщо прѣобладаватъ правитѣ линии. Кривитѣ линии въ тѣхъ сѫ изпочупени. Другитѣ души вървятъ по криви линии, по една вѫтрѣшна спирала около правата линия. Тѣхъ наричаме жени. Около една права линия всѣкога се образува една спирала. Слѣдователно, правата линия е перпендикуляръ на спиралата. Около една права линия всѣкога ще има крива линия. Значи, около който и да е мѫжъ все ще се върти нѣкоя жена. Нѣкой казва: да ме пази Господь, жена не ми трѣбва! Ти си мѫжъ, т.е. права линия и като така, все ще има една крива линия около тебе. Ако кривата линия не сѫществува, ти не можешъ да се проявишъ. Защо? Защото кривата линия, жената, това е доброто въ свѣта. Правата линия, мѫжътъ, това е мисъльта въ свѣта. И затова казвамъ: ако доброто въ свѣта изчезне, ще изчезне и мисъльта. Кое се е родило по-рано въ свѣта? – Въ Божествения свѣтъ по-рано се е родило доброто, и послѣ мисъльта, а въ човѣшкия свѣтъ по-рано се е родила мисъльта, и послѣ доброто. Нѣкой казва: азъ трѣбва първо да мисля и послѣ да правя добро. Казвамъ: първо трѣбва да направишъ доброто и послѣ да мислишъ. Кое е по-добрѣ: да мислишъ по-рано и послѣ да направишъ доброто, или да направишъ доброто и послѣ да мислишъ? Азъ мисля, че е по-добрѣ да изхарча първо паритѣ си за бѣднитѣ хора и послѣ да мисля, какъ ги изхарчихъ. Защо? Ако остане първо да мисля и послѣ да ги харча за бѣднитѣ, азъ нѣма да направя това добро. Като ги раздамъ тогава ще седна да мисля кому дадохъ и ще си кажа: на този дадохъ, на онзи дадохъ. И току вижъ, тия хора ще се изпрѣчатъ насрѣща ми, ще се усмихнатъ и ще кажатъ: братко, тѣзи пари не сѫ изгубени, тѣ сѫ въ нашитѣ банки, единъ день ние можемъ да ти ги върнемъ назадъ. Вие казвате: споредъ новия моралъ по-добрѣ е да направишъ доброто, че послѣ да мислишъ. Ще дойде слѣдъ това нѣкой и ще каже: не, по-добрѣ е първо да мислишъ и слѣдъ това да направишъ доброто. Азъ казвамъ другояче: безъ животъ нито можешъ да мислишъ, нито добро можешъ да правишъ. Слѣдователно, веднъжъ живѣя, азъ едноврѣменно и добро правя и мисля. Тъй седи въпросътъ. Азъ живѣя, възприемамъ Божествения животъ, и тогава доброто съставлява за мене една необходимость; и мисъльта сѫщо съставлява за мене една необходимость. Богъ мисли, и азъ мисля. Богъ прави добро, и азъ правя добро. Какво ще правя да не мисля? Господь не мисли ли? Азъ по-горѣ ли ще бѫда отъ Бога? Ами като видя тѣзи хубави свѣтове, да не мисля ли? Ами като наизкочатъ прѣдъ мене онѣзи хубави моми, да не мисля ли? Цѣла нощь ще мисля, коя е по-хубава, и коя не. Ще кажатъ нѣкои: ами отдѣ се взеха тия моми? Какъ, безъ моми можешъ ли да мислишъ? Като казвамъ моми, азъ разбирамъ доброто въ свѣта. Казватъ за нѣкого: той все за жени мисли! Ами какво нѣщо е жената? Нѣкой казва: азъ зная, какво нѣщо е жената, тя цѣлъ день готви. Слушай, азъ познавамъ твоята жена, но тя съвсемъ не знае да готви. Тази, която ти знаешъ, че готви, тя е твоята кашаварка, твоята слугиня, а сѫщинската ти жена никога не си цапа рѫцѣтѣ съ готвене. По нѣкой пѫть само тя прави такива малки бонбонки по сливитѣ, по крушитѣ и по другитѣ плодове, слѣдъ което тѣ узрѣватъ. Тя само пипне или съ духане си служи. Духне върху тѣхъ, и тѣ узрѣватъ. Това, което наричатъ жена, това е Божествената Дѣва, това е Божествениятъ Духъ, Който работи въ свѣта. Въ Божествения свѣтъ жената работи, мѫжътъ го нѣма тамъ. Той работи въ физическия свѣтъ. Вие мѫжетѣ ще кажете: дѣ сѫ тѣзи, жени побелѣха ни главитѣ отъ нашитѣ! – Тѣ работятъ въ духовния, Божествения свѣтъ. Вие трѣбва да знаете, че Духътъ, това е онзи мекиятъ елементъ, доброто въ свѣта. Когато Духътъ дойде, Той не философствува, но ще ти каже: „Ти си скърбенъ, но ние ще прѣмахнемъ твоята скърбь. Ти ще станешъ тъй добъръ, както съмъ и азъ“. Когато си скърбенъ ти ще си кажешъ: „Нека да поутихна малко въ себе си че тогава ще прочета нѣщо отъ Писанието, ще се помоля на Бога“ – още тозъ часъ Духътъ ще ти проговори, или ти е проговорилъ вече. Той ще ти каже: „Ела съ мене азъ ще те заведа на едно мѣсто при другъ нѣкой по-скърбенъ отъ тебе и тогава, ти съ своята по-малка скърбь, и той съ своята по-голѣма скърбь ще се зарадвате и двамата“. Само скърбитѣ раждатъ радоститѣ. Такъвъ е законътъ въ духовния свѣтъ – обратенъ на този въ физическия свѣтъ. Само скърбнитѣ хора се радватъ, и само радостнитѣ хора скърбятъ. И тогава азъ казвамъ: вие, радостнитѣ, ще скърбите, а вие, скърбнитѣ, ще се радвате. Какъ ще бѫде тази работа? Казвамъ: вие, богатитѣ, ще осиромашѣете, съ желѣзни гребени ще се рѣшите, а вие бѣднитѣ ще забогатѣете. Вие, слабитѣ, силни ще станете, а вие, силнитѣ, слаби ще станете. Тогава? Казвамъ: вие, философитѣ, глупци ще станете, а вие, глупавитѣ, философи ще станете. Сега, нѣкои отъ васъ, които сте учени, не ви харесва това нѣщо, но ония отъ васъ, които сте глупави, които не сте свършили никакъвъ факултетъ, ще кажете: значи, ние свършихме вече единъ факултетъ. Не, не е така. Човѣкъ трѣбва да стане много ученъ и много простъ, за да научи тѣзи двѣ противоположности въ живота. Той трѣбва да бѫде много радостенъ и много скърбенъ, за да опита тѣзи двѣ форми на живота. Тѣзи двѣ форми представляватъ доброто и мисъльта. Доброто се ражда всѣкога въ скърбнитѣ хора. Туй трѣбва да знаете! Само скърбьта ражда доброто. И когато ние говоримъ за онази мирова скърбь, подразбираме, че въ мирова скърбь именно се ражда великото Божие добро. Затова и свѣтътъ скърби. Защо е скърбьта? – За да роди доброто. Защо е радостьта? – Радостьта ражда светата Божия мисъль. Защо се радвамъ? – За да се роди Божията мисъль въ тебе. И като се роди тази мисъль, тя ще свѣтне въ тебе, ти ще четешъ въ твоята книга, а Духътъ ще заговори на твоята душа. Нѣкой се радва. Защо? – За да се роди въ него доброто отъ Божествения свѣтъ. Разбрахте ли сега, защо трѣбва да се радвате и скърбите? Това е философия! Ако разбирате живота така, той ще има смисъль за васъ.
И тъй защо трѣбва да скърбя? – За да се роди доброто въ мене. Защо трѣбва да се радвамъ? – За да се роди Божията мисъль въ мене. Защо трѣбва да се радва този братъ или тази сестра? – За да се роди мисъльта въ тѣхъ. Защо трѣбва да скърби този братъ или тази сестра? – За да се роди Божието добро въ тѣхъ. Това е обяснението на скърбьта и радостьта – двѣтѣ форми на живота. Ще кажатъ нѣкои: ама това вѣрно ли е? – Вѣрно е 101%. Това е философия, която не търпи никаква критика. Това сѫ максими, норми, съ които самитѣ ангели си служатъ. Това сѫ максими, съ които Богъ си служи. И когато азъ питамъ: Господи, защо скърбя? – За да се роди моето добро въ твоята душа и ти да ме почувствувашъ, и азъ да те почувствувамъ. Господи, защо съмъ радостенъ? – За да се роди моята мисъль въ тебе, да светне, че да се зарадвашъ и ти, и окрѫжаващитѣ тия.
Осмисля ли се така доброто и мисъльта? Тогава вие, жени, скърбете, за да се роди Божието добро въ васъ! Вие, мѫже, радвайте се, за да се роди Божията мисъль въ васъ! И тогава, доброто и мисъльта съединени заедно, скърбьта и радостьта съединени заедно, даватъ изразъ на великия Божествен животъ, а този животъ е безсмъртието на човѣка. Когато ние разбираме тѣзи двѣ фази и ги усвоимъ, ще бѫдемъ безсмъртни.
И затова казва Христосъ: „Тия, които се сподобятъ съ този животъ, съ това разбиране, и Духътъ ги обгърне, тѣ ще се нарекатъ Синове Божии, които живѣятъ и въ доброто и въ мисъльта, и скърбятъ и се радватъ, и доброто раждатъ и мисъльта раждатъ“.
Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 25 юлий, 1925 г. въ гр. София.
|
