Което вие видите

Обърна се послѣ особно къмъ ученицитѣ и рече: „Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“. (Лука 10:23)

Съдържателнитѣ думи въ този стихъ сѫ: „Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“. Виждането това е процесъ на съзнанието. То подразбира будно съзнание, а степеньта на тази будность показва степеньта на разумностьта. Разумностьта пъкъ показва, какъвъ е човѣкътъ. Слѣдователно, възвишеното, благородното, къмъ което ние се стремимъ, показва разумното въ свѣта, което за сега е неопрѣдѣлено въ умоветѣ ни. Всички човѣци иматъ стремежъ къмъ една неопрѣдѣлена идея. Нѣкои наричатъ тази идея Богъ, нѣкои я наричатъ бѫдещъ животъ, нѣкои я наричатъ реалното въ свѣта, силитѣ въ свѣта и т.н. Изобщо сѫщата тази идея е кръстена съ хиляди имена, но малцина сѫ онѣзи разумни сѫщества, или онѣзи разумни човѣци, които сѫ я виждали. Нѣкой запитва: може ли да се види реалностьта? – Може, стига да е будно съзнанието на човѣка. Въ виждането има два процеса: процесъ на сѣнкитѣ и процесъ на ясното виждане, на реалностьта. Реалностьта има всѣкога сѣнка прѣдъ себе си. Онѣзи, които не сѫ запознати съ сѫщностьта на живота всѣкога отправятъ погледа си къмъ сѣнкитѣ на живота, и вслѣдствие на това произтичатъ всички разочарования въ този свѣтъ. Онѣзи, които отправятъ погледа си къмъ самата реалность, тѣ познаватъ тази реалность отблизо, и тя прѣбѫдва въ тѣхното съзнание.

Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици и казва: „Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“. Какво сѫ виждали тѣхнитѣ очи? Запитвали ли сте се нѣкой пѫть, кое е онова, което ви радва въ живота? Всѣки отъ васъ има една сѫществена идея, каквато и да е тя. И врѣмето ще опрѣдѣли, дали вашата идея, която сте избрали като пѫтеводитель, е реална или не. Дѣцата въ най-ранната си възрастъ си избиратъ нѣкакъвъ идеалъ и тѣ иматъ свой идеалъ. По-нататъкъ, къмъ 10-та си година тѣ си иматъ идеалъ, съотвѣтенъ на възрастьта имъ. Къмъ 21-та си годишна възрасть иматъ другъ идеалъ. Къмъ 33-та си годишна възрасть иматъ свой идеалъ и къмъ края на живота си, старитѣ пакъ си иматъ свой идеалъ. Младитѣ растатъ съ своитѣ идеали, възрастнитѣ се радватъ съ своитѣ идеали, а старитѣ остарѣватъ съ своитѣ идеали. Защо старитѣ остарѣватъ съ своитѣ идеали? Тѣ казватъ: ние ще постигнемъ своитѣ идеали въ другия свѣтъ. Старитѣ всѣкога турятъ идеалитѣ си въ задгробния животъ. Когато човѣкъ не може да постигне нѣщо въ този свѣтъ, той казва: въ другия свѣтъ ще го постигна. Възможно е да го постигне, възможно е и да не го постигне. Този и онзи свѣтъ, това сѫ опрѣдѣления, които хората даватъ за живота. Кой е този свѣтъ? – Свѣтътъ, който ние познаваме. Кой е онзи свѣтъ? – Свѣтътъ на обезплътенитѣ сѫщества, свѣтътъ който духоветѣ познаватъ. Обаче и двата свѣта не сѫ реални: нито свѣтътъ на духоветѣ е реаленъ, нито свѣтътъ на хората е реаленъ. Като казвамъ, че и двата тия свѣта не сѫ реални, разбирамъ, че тѣ сѫ промѣнчиви. А всѣкога туй което прѣтърпѣва промѣна, причинява и скърбь. Вие имате дреха, на която се радвате, обичате я, но тя се сяжда, изтрива се, изгубва своята красота. Имате хубави, лачени обуща, съ които първоначално минавате, прѣпорѫчвате се прѣдъ хората за благородникъ, но слѣдъ година, когато обущата ви прогледатъ, вече не обичате да ходите на гости съ тѣхъ. Защо именно прѣдпочитате слѣпитѣ обуща прѣдъ прогледалитѣ? Казватъ нѣкои: не трѣбва да бѫда слѣпъ, очитѣ ми трѣбва да сѫ отворени. Питамъ: защо като прогледатъ обущата ви, вашата философия се слага малко по-другояче? Защо прогледалитѣ обуща не съ за прѣдпочитание? Азъ казвамъ: това е недовиждане, недоразбиране на живота.

Съврѣменния културенъ свѣтъ, съврѣменниятъ християнски свѣтъ иматъ особени схващания за живота. Ние търсимъ живота тамъ, дѣто го нѣма, т.е. тамъ, дѣто нѣма условия за животъ. Всички търсимъ живота въ богатството, въ кѫщитѣ, въ храната и т.н. Но богатството е резултатъ на самия човѣкъ. Човѣкътъ самъ е създалъ богатството. Храната, на която ние възлагаме такива голѣми надежди, и тя не ни помага. Тази храна е въ сила само тогава, когато ние сме здрави. Слѣдователно, ако нашето тѣло е здраво, тази храна може да се използва, но ако тѣлото ни не е здраво, каквато храна и да ни се даде, освѣнъ че тя нѣма да ни принесе полза, но ще ни принесе и страдания. Тогава съврѣменниятъ свѣтъ намѣсто да проповѣдва, че трѣбва да бѫде въ съгласие съ битието, той поставя въпроса, че всѣки човѣкъ трѣбва да уреди своя животъ, трѣбва да го урегулира и да се осигури. Обаче, сигурность има въ живота си само онзи, на когото съзнанието е будно, който вижда. Осигуренъ е само будниятъ човѣкъ, само живиятъ човѣкъ, който се е пробудилъ вѫтрѣшно, който търси възвишения идеалъ. Разбира се, този идеалъ не е тъй отвлѣченъ, както нѣкои си го прѣдставляватъ. Всички съврѣменни хора говорятъ за идеалъ, но тѣхниятъ идеалъ не говори. Идеалъ, който не говори, идеалъ, който не се вижда, идеалъ, който не внася животъ въ своитѣ послѣдователи, не е идеалъ. Идеалътъ подразбира въ себе си тази първична форма, въ която Богъ е вложилъ животъ. Всѣки човѣкъ е идеалъ за нѣкого. Дѣтето е идеалъ за майката, то я вдъхновява. Кога? – Когато това дѣте е разумно. Дъщерята нѣкой пѫть е идеалъ за бащата. Кога? – Когато тя е разумна, когато тази форма съдържа разумность. Питамъ: въ какво седи тази разумность? – Разумностьта съдържа двѣ качества: сила и мекота. Силата може да направи всичко, а мекотата може да изцѣри всѣка рана, може да прѣмахне всѣка скърбь. Слѣдователно, идеалъ, който не съдържа въ себе си сила и мекота не е идеалъ. Това е образъ който носи Божественото въ себе си. И тъй, ние не само че трѣбва да търсимъ своя идеалъ, но сѫщеврѣменно всѣки отъ насъ трѣбва да бѫде идеалъ за нѣкого. За кого? – За себе си. Или, съ други думи казано: всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде отражение, изразъ на Божественото. Богъ трѣбва да се изявява въ всинца ви. Значи, разумниятъ животъ почва да се изявява само тогава, когато дадемъ свободенъ достѫпъ на Божественото въ насъ.

Сега, да обясня тази идея. Нѣкои ще кажатъ: че какъ така ние трѣбва да дадемъ достѫпъ да се прояви Божественото? Божественото не може ли да се прояви само по себе си? – Може, но ако Божественото рече да се прояви само по себе си, това ще бѫде насилие. Нѣма защо Богъ да се проявява самъ по себе си. Когато Богъ иска да се прояви, то е заради насъ самитѣ, да ни даде отъ своята благость, отъ своята разумность. Слѣдователно, всички ограничени сѫщества, дето и да сѫ, се нуждаятъ отъ Божественото проявление въ тѣхъ, но това проявление трѣбва да става по закона на Любовьта. Божественото трѣбва да се търси, и то не тъй просто, но съ всички усилия и стремежъ. И Писанието казва: „Божественото трѣбва да се търси съ всичкия умъ, съ всичкото сърдце, съ всичката сила и съ всичката душа“. И то всѣки день трѣбва да се търси. По това именно се отличаватъ великитѣ хора, че сѫ търсили този великъ идеалъ, и тѣ сами сѫ били идеалъ. Ако четете сѫщата тази глава отъ Евангелието, ще видите, какъ Христосъ е прекаралъ цѣла нощь въ молитва. Молитвата за сегашния ученъ свѣтъ е единъ анахронизъмъ. Тѣ казватъ: защо човѣкъ трѣбва да се моли на Бога? Съврѣменнитѣ хора не могатъ да разбератъ, защо трѣбва да се молятъ на Бога. По сѫщия законъ азъ задавамъ въпроситѣ: защо човѣкъ трѣбва да се учи? Защо човѣкъ трѣбва да яде? Защо човѣкъ трѣбва да ходи? Защо човѣкъ трѣбва да спи? Защо човѣкъ трѣбва да се жени? Защо човѣкъ трѣбва да има деца? Защо човѣкъ трѣбва да слугува? Защо човѣкъ трѣбва да си прави кѫщи? Защо човѣкъ трѣбва да се облича? Защо човѣкъ трѣбва да ходи изправенъ на два крака? И защо най-после човѣкъ трѣбва да си държи главата перпендикулярно? Могатъ да се зародятъ хиляди такива въпроси. Вие ще кажете: тези въпроси не сѫ важни. Кой е най-важниятъ въпросъ въ свѣта? – Да ни е добрѣ, това е най-важното. Знаете ли, колко е смѣшно, когато нѣкой човѣкъ каже, че най-важното въ свѣта е да ни е добре на насъ? Единъ боленъ казва на другъ боленъ: иди кажи на лѣкаря да дойде да ни прегледа, да ни даде нѣкакво лѣкарство, за да оздравѣемъ. Този боленъ е инвалидъ, както и първиятъ, и двамата не могатъ да станатъ отъ леглото си. Идва обаче лѣкарьтъ, пипа пулса на първия, казва: тебе съмъ те изследвалъ. Отива при другия боленъ, пипне и на него пулса и съ това свършва всичко. Вие може да се смѣете, но азъ считамъ за болни всички тия съврѣменни хора, които проповѣдватъ за моралъ. Боленъ на боленъ проповѣдва. Той самъ не знае, дѣ е Господь, но казва: вѣрвай въ Бога! Той самъ нѣма идеалъ, но казва на другъ ти трѣбва да имашъ идеалъ! Вследствие на това, всичко въ нашата литература е разбъркано. Попитайте нѣкого какво нещо е идеалъ, какви ли не определения ще ви даде. Попитайте нѣкого какво нещо е сила, какво нещо е Богъ, той ще ви каже това-онова, ще ви каже, че Богъ е първичната причина въ свѣта, която е създала всичко. Вие ще кажете, че Богъ е създалъ свѣта. Не, това сѫ ваши схващания. Азъ казвамъ, че Богъ не е създалъ свѣта. Тогава Писанието казва, че Богъ ни е родилъ. Ще мислимъ значи че Богъ ни е родилъ. По сѫщия начинъ, обаче, Писанието казва, че Богъ е направилъ човѣка отъ пръстъ. Питамъ: кое е най-вѣрното отъ тия положения? Богъ създаде ли човѣка, роди ли го, отъ пръстъ ли го направи? – Отъ пръстъ създаде неговото тѣло, чрѣзъ вдъхване произведе неговия животъ, но не му вдъхна въ устата, а въ носа. Защо въ Писанието се казва, че Богъ вдъхналъ животъ на човѣка чрезъ носа? Какво означава носътъ? – Носътъ е емблема на човѣшката разумность. Когато Богъ създаде разумното въ човѣка, тогава Той му вдъхна дихание въ носа, но това още не значи, че свѣтътъ не е съществувалъ и по-рано. Мислите ли, че въ онази сѣмка, която държите въ рѫката си, не се криятъ потенциални. непроявени сили? Въ тази сѣмка има скрити сили, които тя може да прояви. Кога ще ги прояви? – Като се постави при благоприятни условия, и въ васъ има много такива непроявени сили. Тѣ само чакатъ условия, за да се проявятъ. За вашето пробуждане се изискватъ условия. За да бѫдешъ уменъ човѣкъ изисква се съприкосновение съ учени хора. За да бѫдешъ добъръ, трѣбва да бѫдешъ въ съприкосновение съ добри хора. Такъвъ е великиятъ законъ. Ако нѣкой мисли, че това може да се постигне по другъ начинъ, той е на крива посока. Вие може да оставите нѣкой говедарь съ хиляди години да пасе овцитѣ, той все ще придобие една малка опитность отъ това положение, но нѣма да спечели много нѣщо. Но ако поставите този говедарь при условия да живѣе съ разумни хора, той ще стане гениаленъ човѣкъ. Ако пъкъ поставимъ този човѣкъ въ съприкосновение съ нѣкои разбойници и съ тѣхъ да дружи въ продължение на хиляди години, той ще придобие нѣкои опитности, но човѣкъ отъ него нѣма да стане. Поставите ли го отново между разумни хора, той ще стане светия. Питамъ тогава: кое прѣодолѣва въ свѣта, доброто или злото? – Доброто прѣодолява. Съврѣменнитѣ хора ще кажатъ, че злото прѣодолѣва. Не е вѣрно това, доброто прѣодолѣва. Че наистина доброто прѣодолѣва въ свѣта, се вижда отъ това, че когато хората умиратъ, отново оживѣватъ, доброто ги възкресява. Доброто седи задъ границитѣ на този свѣтъ. Доброто не е въ материалния свѣтъ. То не е въ нашитѣ пари, то не седи и въ хлѣба, който даваме нѣкому. Доброто седи въ моя умъ, въ моето сърдце, въ моята душа, въ моя духъ. Слѣдователно, хлѣбътъ, който давамъ нѣкому, мога да го направя и отрова, и благословение – отъ мене самия зависи. Сега, нѣкои отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната наука, може да мислите, че човѣшката мисъль е хилава. Не е така. Човѣшката мисъль е сила. Нѣкой пѫть човѣкъ тъй може да концентрира своята мисъль на злоба и зависть къмъ храната, отъ която ще яде нѣкой човѣкъ, че като хапне този нещастникъ отъ тази храна, да се отрови. Това именно е нещастието въ съврѣменния свѣтъ, че всички наши мисли сѫ отрицателни. Ние казваме: хората сѫ лоши. И тази мисъль тъй често я повтаряме, внушаваме си я докато най-послѣ въ отношенията ни се създаде пълно недовѣрие. Ние вървимъ по обратния пѫть и слѣдъ всичко това искаме да се подигнемъ. Казваме, че всички хора сѫ лоши, а при това искаме да сѫ добри. Ако двама души се сприятелятъ, ние казваме: тѣхното приятелство нѣма да отиде дълго врѣме, нѣма да трае дълго. Видимъ, че двама млади се обичатъ и се оженятъ, казваме: слѣдъ 2–3 години тѣ ще се раздѣлятъ. Еди-кой си станалъ свещеникъ, казваме: отъ него нищо нѣма да стане. Той скоро ще зарѣже службата. Еди-кой си станалъ търговецъ, казваме: той нѣма да прокопса. Дѣте се родило нѣкому, казваме: отъ него човѣкъ нѣма да стане. И действително, така излиза. Тия двама приятели се раздѣлятъ. Мѫжътъ и жената се напущатъ. Свещеникътъ си зарѣзва службата. Търговецътъ фалира. Дѣтето умира. Питамъ: при такава обстановка на нѣщата, какво общество може да се образува? Нѣкои отъ васъ, които ме слушатъ казватъ: този човѣкъ не говори Истината. Дѣ е Истината тогава? Не, приятелю, азъ зная, дѣ е Истината. Тази Истина азъ не я търся въ богатството; тази Истина азъ не я търся въ домоветѣ; тази Истина азъ не я търся въ държавата; тази Истина азъ не я търся въ църквата; тази Истина азъ не я търся въ науката; тази Истина азъ не я търся въ сегашния животъ; тази Истина азъ не я търся въ задгробния животъ. – Тази Истина азъ я търся въ великата Божия Любовь, която познавамъ, отъ която сегашния животъ излиза. Тази Истина е толкова проста, че и малкитѣ дѣца я знаятъ, а съврѣменнитѣ културни хора, понеже сѫ станали възрастни, напуснали сѫ своето дѣтинство и сѫ забравили тази Истина. Ние, съврѣменнитѣ хора, мязаме на онзи българинъ, който така много се напилъ, че като се връщалъ дома си, срещналъ една жена и я запиталъ: жено, дѣ е майка ми? Тази жена била майка му, но той не я позналъ. Майка си и съ затворени очи мога да намѣря. Въ насъ, съврѣменнитѣ хора, които често губимъ нормалното си състояние, Богъ е вложилъ своята Любовь, вложилъ е животъ и дихание, и въпрѣки всичко това още имаме нужда да ни казватъ, дѣ е нашия Господь, има ли Господь или не, дали този Господь е добъръ, или не, дали цѣлиятъ животъ не е една самоизмама и т.н. Вѣрно, състоянието на пияния човѣкъ е самоизмама, но състоянието на трезвия човѣкъ не е самоизмама, то е истински животъ. Въ истинския животъ нѣма никакво вкисване, никаква завистъ, никаква умраза, никакво съмнѣние. Истинскиятъ животъ съдържа една безгранична вѣра, въ която човѣкъ може да провѣрява Истината. Въ истинския животъ човѣкъ може да има съобщения съ сѫщества по-разумни отъ себе си, а не такива хилави като него. Ще кажете: защо ни сѫ тия разумни сѫщества? Нима не е красиво, когато сте на смъртно легло да дойде единъ отъ тия разумнитѣ лѣкари на безсмъртието, да ви капне нѣколко капки отъ безсмъртието на живота, и вие да възкръснете? Не е ли хубаво да имате познанство съ него? – Струва си това познанство. При онзи отъ васъ, който е изгубилъ смисъла на живота си, който е дошълъ до отчаянието, до края на живота си, до края на бездната и се колебае, дали да се самоубие, или да остане да живѣе, не струва ли да дойде при него онзи великъ Учитель, който носи свѣтлината и да му каже: „Животътъ има смисълъ, струва да се живѣе, защото това, което виждашъ прѣдъ себе си, то е самоизмама, това още не е самиятъ животъ“.

Казва Христосъ: „блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“. Какво видѣха Неговитѣ ученици? – Ученицитѣ Христови виждаха Божията Любовь, тѣ виждаха Бога въ Христа, виждаха, че тамъ Богъ се проявява. Единъ отъ староврѣменнитѣ светии дълго врѣме се молилъ на Бога, да надзърне за малко нѣкѫдѣ, да види, какво нѣщо е небето, какво нѣщо е бѫдещиятъ животъ. Дошълъ неговиятъ Учитель, завелъ го въ една стая и поставилъ окото му да гледа онзи свѣтъ прѣзъ една малка дупчица, гледалъ той прѣзъ тази дупчица цѣли 250 години, докато дошълъ неговиятъ Учитель, бутналъ го и му казалъ: стига вече! – Чакай, едва започнахъ да виждамъ. Слѣдователно, този животъ е толкова красивъ че като съберете животъ отъ нѣколко милиони години, на васъ се струва, като да е единъ часъ само. Възвишениятъ животъ не познава врѣме и пространство по тази единствена причина, че той е красивъ. Нѣкои казватъ: като отиваме често въ онзи свѣтъ, и тамъ ще ни омръзне. Не, приятелю, на човѣка може да омръзне само, ако е при едно умрѣло магаре, което гние и мирише. Питамъ: когато това магаре е живо, ще ти омръзне ли? Не, ще се качишъ на гърба му и приятно ще ти е, когато го яздишъ и минавашъ прѣзъ пустинята. Даже ще ти е мѫчно, когато това магаре каже: „Слѣзъ за малко отъ гърба ми!“

И тъй, при съврѣменния животъ ние трѣбва да дойдемъ до истинското положение на нѣщата. Вие казвате: защо ни е наука? – Науката ще ни даде свѣтлина да разберемъ физическия свѣтъ. Съврѣменната наука е изключително за физическия свѣтъ. Начинитѣ, които ние употрѣбяваме, за да изучаваме физическия свѣтъ, не сѫ начини, съ които ще можемъ да проучваме духовния свѣтъ. Щомъ влезете въ духовния свѣтъ, изведнажъ ще разберете цѣлата обстановка. Духовния свѣтъ има едно качество, че туй, което съзнавате и виждате въ него, не се подава на описание. Ако вие се опитате да опишете духовния свѣтъ, т.е. да му дадете външна окраска, вие веднага ще изгубите вашето съзнание. Допуснете, че имате красива жена, радвате ѝ се, но ако се опитате да я изнесете прѣдъ външния свѣтъ, да представите вънъ нейната красота, вие ще я изгубите. Питамъ: кои сѫ подбудителнитѣ причини, по които вие искате да я представите на свѣта и да опишете нейната красота? Това е вашето тщеславие, вие искате да се хвалите съ нея, нищо повече. Мислите ли че ако опишете вашата жена на външния свѣтъ, нѣма да го съблазните? – Ще го съблазните. Слѣдователно, външната красота, това е една съблазънь. Когато говоря за красота, азъ разбирамъ вѫтрѣшната красота, красотата на душата, която трѣбва да бѫде достояние не само на единъ човѣкъ но на всинца. Ако всинца бѫдемъ красиви, нѣма да се изкушаваме. Ако всинца сме богати, нѣма да се крадемъ. Обаче ако сѫ богати само нѣкой хора, има опасность да се крадемъ. Слѣдователно, когато казвамъ, че трѣбва да бѫдемъ добри, то значи, че трѣбва да се избавимъ отъ злото. Подъ „доброта“ азъ разбирамъ, че всички трѣбва да бѫдемъ добри, че всички трѣбва да бѫдемъ разумни, за да се избавимъ отъ злото. Злото въ свѣта е единъ факторъ, който седи вънъ отъ насъ. Той е една самоизмама на човѣшкото сърдце, той е една самоизмама на човѣшкия умъ. То произтича отъ факта, че човѣкъ иска да стане великъ като Бога, да бѫде самостоятеленъ, да може да твори, както Богъ твори. Това е желание не само на човѣка, то е желание и на духоветѣ. Отъ това желание на човѣка е произлѣзло злото. Всички сѫщества, които разбрали живота така, сѫ влѣзли въ стълкновение съ първичния принципъ на живота. Нѣкой човѣкъ иска да завладѣе 10–15–100 души. Не, Богъ е оставилъ този прерогативъ само за себе си. Само едно сѫщество може да владѣе други, то е Богъ, а всички останали сѫщества могатъ да владѣятъ само себе си. И всѣко сѫщество, което може да владѣе другитѣ, неговата сила се простира само до смъртьта му. Онзи човѣкъ, който може да ви хипнотизира, който може да ви владѣе, неговата сила се разсипва слѣдъ смъртьта му.

И тъй Христосъ казва на своитѣ ученици: „Блажени вашитѣ очи, които виждатъ, които познаватъ този законъ на великата свобода“. Да бѫдемъ свободни, да знаемъ, че въ свѣта трѣбва да познаваме само единъ господарь – това трѣбва да туримъ като мото на бѫдащата култура. Човѣкъ, който познава много господари, ще изпадне въ много престѫпления, затова той трѣбва да слуша само великото Слово, разумното Слово – Словото на Бога! Нѣкой казва: какво ще каже тогава нашето отечество? Кое е отечеството ви? – Въ свѣта има само едно отечество, то е разумното отечество, на което глава е Господь, на което служители сѫ ангелитѣ, светиитѣ. Това е разумното отечество, дѣто праведнитѣ и разумнитѣ хора носятъ Божието благословение. Само при такова разбиране може да се създаде една истинска култура, а при сегашното разбиране, тъй, както сегашнитѣ науки, разбиратъ нѣщата, всѣкога ще има едно самоизтрѣбление, което създава нещастието на сегашния свѣтъ, на съврѣменния културенъ човѣкъ. Туй не произтича отъ факта, че сегашното културно общество не съзнава това, че сегашната религия не съзнава това, всички го съзнаватъ, но не сѫ намерили методъ, по който да заработятъ и затова казватъ: не му е дошло още врѣмето. Не, врѣмето е дошло и за мене, и за васъ. Когато безсмъртната Божествена Любовь похлопа на нашето сърдце, на нашата душа и поиска отъ нази онази велика жертва на самоотрицание, ние трѣбва да бѫдемъ готови да дадемъ тази жертва. Вие казвате: какъ да се жертвуваме за Бога? За войната всички се жертвувате, за всичко друго се жертвувате, но когато дойде въпросъ да дадете великата жертва, щомъ дойде въпросъ за свободенъ изборъ, вие казвате: ще си помислимъ!

„Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“.

Онѣзи отъ васъ, у които съзнанието се събудило, не се спирайте тамъ, дѣто сте сега. Тъй както малката ябълчна сѣмка, посадена въ земята, постоянно расте и не се спира, така и човѣкътъ, въ който се събудило Божественото, трѣбва постоянно да върви напредъ, трѣбва разумно да разглежда всички свои недѫзи, които сѫществуватъ дълбоко въ неговата душа. Божествениятъ човѣкъ не трѣбва да вижда злото въ свѣта. За него злото въ свѣта трѣбва да бѫде една сѣнка, единъ поводъ да намѣри доброто. Защо сѫществува злото? Защото въ живота сѫществува законъ на възмездие: съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се възвърне. Нѣкой човѣкъ ти причинява зло, защото нѣкога и ти си му причинилъ зло, па макаръ и най-малкото. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е създалъ нѣкому зло. Божественото въ насъ цѣли да разберемъ живота на другитѣ тъй, както разбираме своя животъ; да разберемъ сърдцата на другитѣ тъй, както разбираме и своето; да разберемъ душитѣ на другитѣ тъй, както разбираме и своята. Нима мислите, че онази вълчица, която седи при своитѣ вълченца, въ нея нѣма любовь? И въ нея има любовь, само че по-ограничена. Единъ день и нейната любовь ще се развие по-вече. И ако единъ день тази любовь и въ вълчицата, и въ всички хора се развие толкова, че тѣ се застѫпватъ и за другитѣ тъй, както и за своитѣ, ето отдѣ ще дойде спасението на човѣчеството. Ние сме силни въ Любовьта, но само за единъ моментъ, не за всички моменти. Азъ съмъ виждалъ много праведни хора, които вървятъ добрѣ до едно мѣсто и послѣ казватъ: не си струва тъй да се живѣе, не струва да води човѣкъ такъвъ благочестивъ животъ, я да си попийнемъ, да му пуснемъ края! И наистина, въ края на живота си тѣ живѣятъ разпуснатъ животъ. Защо? Защото въ тѣхъ нѣма дълбоко разбиране на живота, въ тѣхъ нѣма послѣдователность. Една млада лѣкарка дава съвѣтъ на една млада мома: ти си поживѣй сега, докато си млада, че на стари години ще живѣешъ споредъ морала, тогава ще живѣешъ добъръ животъ, тогава ще живѣешъ като старитѣ хора. Че какъ живѣятъ старитѣ хора? – Старитѣ хора живѣятъ единъ егоистиченъ животъ. По-егоистични хора отъ старитѣ нѣма. Ако мислитѣ, че на стари години ще живѣете добъръ животъ, на крива посока сте. Докато сте още млади, можете да живѣете добъръ животъ. Още отъ първата година на вашето раждане трѣбва да живѣете добъръ животъ, и на втората година, и на третата година сѫщо, и тъй постепенно ще усилвате добрия си животъ кресчендо, та като дойдете до стари години да минете отъ състояние на буба въ състояние на пеперуда, да минете отъ едно състояние въ друго. Тъй че азъ прѣпорѫчвамъ едно учение, въ което да не говорите за старость, за остарѣване. Ако остарѣвате, азъ ви съжалявамъ, но ако остарѣвате, за да минете като бубата отъ едно състояние въ друго – да възкръснете – азъ ви облажавамъ, азъ ви поздравлявамъ.

Христосъ казва: „Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие виждате“. Казвамъ сега: дали вие вѣрвате въ мене, или не, да оставимъ това настрана, но питамъ ви, дали вѣрвате въ себе си? Вѣрвате ли всички, че Господь ви е далъ умъ? Вѣрвате ли всички, че Господь ви е далъ душа? Вѣрвате ли въ душата? Виждали ли сте я? Онзи човѣкъ, който има душа, не се дразни. Онзи человѣкъ, който има душа не се нуждае отъ любовьта на хората, той самъ е Любовь. Помнете, човѣкъ, който търси любовьта на свѣта, човѣкъ, който търси удоволствията, той е човѣкъ безъ душа. Какво придобива онази голѣма яма, която търси водата, за да я напълни? – Нищо не придобива. Ние всинца трѣбва да бѫдемъ носители на Любовьта! За насъ е важно Богъ да живѣе въ насъ, и ние да живѣемъ въ Бога, да имаме общение съ Бога и да чувствуваме Неговата Любовь. Като чувствуваме тази Любовь въ себе си, като имаме общение съ Бога, това е красивото въ свѣта! Когато видимъ, че единъ човѣкъ люби Бога, това трѣбва да ни радва. Нѣкой казва: азъ те обичамъ. Питамъ: ти обичашъ ли Бога? – Азъ не го познавамъ. Ако този човѣкъ не познава Бога, ако той не може да обича Бога, азъ не вѣрвамъ въ такъвъ човѣкъ. Човѣкъ, който не е въ връзка съ Бога, който не е почувствувалъ Божията Любовь, и който не е проявилъ своята Любовь къмъ Бога, той не може да прояви своята любовь къмъ никого. Той може да счита, че мисли, че има мисъль въ себе си, но това е една измама въ живота. Безъ Бога никой не може да мисли. Тази измама всички вие сте я чувствували.

„Блажени очитѣ, които виждатъ това, което вие видите“.

И благодарение само на тази Любовь, която ученицитѣ Христови видѣха, тия хора можаха да пожертвуватъ живота си. Безъ Любовь човѣкъ не може да пожертвува живота си. Безъ Любовь човѣкъ не може да се учи. Азъ не говоря за любовьта въ обикновенъ смисълъ. Сегашнитѣ хора у насъ се учатъ до 30-та, до 40-та, най-много до 50 годишната си възрасть и като дойдатъ тия години, казватъ: сега да се учатъ младитѣ вече, ние старитѣ се научихме. Тѣзи стари, обаче, постоянно изгубватъ своитѣ капитали. Тѣ знаятъ това, което сѫ писали старитѣ писатели, а това, което сѫ писали новитѣ писатели, не го знаятъ. Само онзи човѣкъ, който се учи отъ Бога, той е човѣкътъ, у когото Божественото съзнание всѣки день влага по нѣщо ново. Туй знание иде непосрѣдствено въ свѣта. Прѣдставете си двѣ дѣца, които изучаватъ живота. Едното дѣте изучава живота по картини, а другото дѣте всѣки день го извеждатъ всрѣдъ природата, на полето, тамъ да го изучава. Питамъ: кое дѣте ще има по-реални схващания за живота? Прѣдставете си, че единъ човѣкъ изучава живота въ кинематографа, а другиятъ го изучава реално, тъй както си е. Кой отъ двамата ще има по-точни схващания за живота? Колкото и да е точенъ кинематографътъ, все ще му липсва нѣщо. Колкото единъ писатель и да е виденъ, колкото и да е психологъ, мѫчно ще може да опише подробноститѣ които се криятъ въ гънкитѣ на човѣшката душа. Колкото и да е виденъ единъ писатель моралистъ, мѫчно ще може да опише, въ какво седи великия моралъ. Има тънкости, които мѫчно се подаватъ на описание.

Ще ви приведа единъ примеръ за единъ светия, който живѣлъ цели 20 години въ пустинята и дълго врѣме се молилъ на Христа за своето спасение. Единъ день Христосъ му се явилъ и му казалъ: „Остава ти още само единъ день, когато ще ти се откриятъ всички тайни и ще се приберешъ горѣ на небето да живѣешъ съ мене“. Напуща той своята хижа и тръгва съ радостно сърдце, че отива вече при Христа. По пѫтя, обаче, го срѣща една бѣдна, болна вдовица съ дѣтенце въ рѫка, която му казва: „Азъ умирамъ, вземи моля ти се това дѣте, и го спаси!“ Тя умира и остави дѣтето си въ рѫцѣтѣ му! Светията си казалъ: „Нещастието на тази жена е и мое нещастие. Тя ме задържа да не отида на небето, като ми остави това дѣте на рѫцѣтѣ“. Светията ималъ възможность да се освободи отъ това дѣте, като го даде на други нѣкои хора, но той го взелъ. И потекоха му двѣ сълзи отъ очитѣ, че не може да отиде на небето. Питамъ: какво спечели свѣтията съ това дѣте. – Той спечели една велика Истина. Въ това дѣте бѣше Христосъ. Слѣдъ дълги страдания той разбра това нѣщо. Съ това дѣте го подложиха на изпитание, да видятъ, дали е готовъ на тази велика жертва. Колко братя и сестри казватъ: скѫса ми се сърдцето, отиде всичко! Ти още не си изпиталъ тѣзи страдания. Ти не си билъ още предъ прага на небето и да ти дадатъ това дѣте, да видятъ, дали си готовъ на тази жертва. За колко глупости сме дали жертва, а за една истинска жертва не сме дали още нищо! Казва Христосъ: „Блажени сте, когато всички хули приемете“. Колцина се радватъ отъ това? Питамъ: колко отъ васъ сте претърпѣли хулитѣ на обществото, на хората, на майка си, на баща си? Всички да ви изгонятъ отъ дома, а вие като излѣзете на улицата, да благодарите за всичко това на Бога и да кажете: „Господи, благодаря Ти че всичко така се случи“. Вие казвате: „Господи, защо постѫпиха съ мене така, колко жертви съмъ направилъ, а се отнасятъ тъй лошо?“ Не, Господь ще ви даде това дѣте въ рѫцѣтѣ. Тамъ е жертвата. Господь знае великия смисълъ на злото, но за хората най-голѣмата спънка въ свѣта е именно злото. Когато Божествениятъ Духъ проникне въ това зло и го разложи, ние ще бѫдемъ спасени. Когато човѣкъ вземе надмощие надъ злото, той ще бѫде спасенъ.

„Блажени вашитѣ очи, които виждатъ това, което вие видите“.

Какво видѣха тия очи? – Видѣха, че Божествената Любовь проникваше въ злото. И действително, Христосъ изтърпѣ всичкото зло. И когато Го оплюха, охулиха, Той обърна очитѣ си нагорѣ къмъ Бога и каза: „Отче, азъ Ти благодаря. Прости имъ. Азъ разбирамъ великия законъ на Любовьта, но тѣ не я разбиратъ. Заради Твоята Любовь прости имъ!“ Той не се молеше за себе си. „Блажени сте“, казва Той на своитѣ ученици, „заради това, което виждате“.

И отъ съврѣменнитѣ хора се изисква днесъ това, което Христосъ е направилъ. Питамъ ви: днесъ, 2,000 години слѣдъ Христа, можете ли да направите сѫщия опитъ? – Можете. Направили ли сте го? Казвате: още не му е дошло врѣмето. Поне днесъ има 10 вакантни мѣста за служби. Кои отъ васъ искатъ да ви назначатъ на тия служби? Говори се, че учителскитѣ мѣста ще се съкращаватъ и това смущава учителитѣ. Ето, сега въ цѣлия свѣтъ има 10 вакантни мѣста. Колко отъ васъ сте готови да ви назначатъ на тия служби? Отъ 2,000 години до сега не се намѣриха такива хора. И царе, учени хора, и свещеници, и владици нито единъ отъ тѣхъ не си даде кандидатурата, понеже всички бѣха заети съ много по-важни работи, та не обърнаха внимание на това. Тѣзи мѣста още чакатъ. Това сѫ 10-тѣ вакантни мѣста, дѣто седятъ 10-тѣ велики Добродѣтели. Надѣвамъ се да дойдатъ вече кандидатитѣ.

Блажени очитѣ, които виждатъ Бога, Който ни се открива, Който ни призовава на единъ великъ подвигъ на свѣта, подвигъ на онова велико благо, на онова абсолютно добро. Ние трѣбва да бѫдемъ абсолютно добри, абсолютно разумни. Разумни тъй, както Богъ е разуменъ; мѫдри тъй, както Богъ е мѫдъръ и благи тъй, както Богъ е благъ. Щомъ постѫпваме така, ние нѣма да казваме, че не можемъ да бѫдемъ като Бога. Това е човѣшката страна. Ние можемъ да бѫдемъ едно съ Бога, да нѣма раздѣление между Него и насъ. Тъй както дѣтето участвува въ организъма на своята майка, тъй и всѣки отъ васъ ще участвува въ Божественото тѣло.

Блажени сте въ това, което виждате съ своето съзнание! Отъ всинца ни се изисква великъ подвигъ за великото самопожертвувание. Само тогава Богъ ще се открие въ тази велика свѣтлина, която наближава да се яви прѣдъ човѣшкитѣ души. И когато се разкрие тази свѣтлина, тогава ще дойде въ васъ вѫтрѣшна велика радость, вѫтрѣшно веселие, вѫтрѣшенъ миръ, което означава ставане, оживѣване и възкресение.

И Писанието казва: „Ще изтрия всичкитѣ имъ сълзи. И скърбьта имъ нѣма да се спомене“. Тогава ще бѫдете всѣкога весели и радостни прѣдъ Господа, всички ще се веселите и ще хвалите Бога. Христосъ казва: „Блажени вие, които виждате това, което предъ васъ сега се разкрива“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 19 юлий, 1925 г. въ гр. София.