Истинната лоза

„Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. (Иоана 15:1)

Въ природата има три състояния, които засѣгатъ отблизо органическия животъ. Подъ думата „органическо“ всѣкога разбирамъ съзнателното, защото само съзнателното е органическо. Подъ думата „съзнание“ въ широкъ смисълъ, ние разбираме онова вѫтрѣшно единение, което сѫществува между частитѣ на едно живо цѣло. Слѣдователно, въ това отношение има два велики закона, които опрѣдѣлятъ Битието. Азъ ги наричамъ: законъ на цѣлото и законъ на частитѣ; законъ на Безграничното и законъ на граничното. Благото въ свѣта се опрѣдѣля отъ първия законъ, законътъ на цѣлото. Ние наричаме това цѣло „законъ на Бога, законъ на Любовьта“. Безграничното е първото проявление, Любовьта, която се проявява и която всѣкога носи съ себе си благо. Благото пъкъ, това е вѣчната хармония, която включва всички души. Слѣдователно, този законъ прѣдставлява пълнота на духовния животъ, и всѣко зло е изключено отъ него.

Вториятъ законъ е законътъ на частитѣ, законътъ на душитѣ, законътъ на индивидитѣ въ свѣта. Отъ втория законъ, отъ закона на ограниченото се ражда злото. Какъ се е родило злото въ свѣта? Законътъ на цѣлото включва частитѣ, но сѫщеврѣменно всѣка часть има законъ за себе си. Когато частьта иска да наложи на цѣлото своя законъ, тогава се ражда грѣха въ свѣта. Когато единъ човѣкъ иска да накара Бога да мисли като него, това е прѣстѫпление. Този човѣкъ седи и си мисли за Господа: защо Господь не мисли като мене? Слѣпъ ли е, не вижда ли, че азъ страдамъ? Защо не ми влѣзе въ положението, жена, дѣца имамъ? Това сѫ редъ разсѫждения, чрѣзъ които хората искатъ да накаратъ Господа да мисли като тѣхъ, да ходи по тѣхнитѣ щения, по тѣхнитѣ своеволия. Такива и редъ други глупости сѫ минавали и минаватъ въ умоветѣ на хората отъ хиляди, хиляди години и до сега. Всички тия глупости сѫществуватъ още отъ памти-вѣка, още отъ рождението на Адама и Ева, въ мозъцитѣ на хората и родиха всички грѣховѣ и прѣстѫпления, които и до днесъ съществуватъ. Човѣкъ се заблуждава като мисли, че неговиятъ законъ е и Божи законъ. Не е така. Когато дойдатъ страданията, тѣ показватъ, че човѣка не е въ съгласие съ първия законъ, съ закона на цѣлото. Нѣкой пита: защо страдамъ? Защото не си въ съгласие съ първия законъ, съ Божия законъ. Защо се радвамъ? Защото си въ съгласие съ Божия законъ. Защо изгубихъ радостьта си? Защото не си въ съгласие съ Божия законъ. Защо придобихъ радостьта си? Защото си въ съгласие съ Божия законъ. Това е опрѣдѣлението на тия два закона, които ще имате прѣдъ видъ.

Сега, ще се повърнемъ къмъ тритѣ състояния на човѣка въ разбирането на тия два закона отъ него. Първото състояние, това сѫ чувствата, или материалния свѣтъ. Азъ наричамъ хората на чувствата волевитѣ хора въ свѣта, които се занимаватъ съ близкитѣ нѣща, както мравитѣ се занимаватъ съ прашинкитѣ, да ги прѣнасятъ отъ едно мѣсто на друго. Виждате нѣкѫдѣ единъ земледѣлецъ, който прѣхвърля пръстьта съ ралото отъ едно мѣсто на друго. Той е единъ волевъ човѣкъ. Виждате единъ младъ цигуларь, който цѣлъ день свири съ своята цигулка. Той е единъ волевъ човѣкъ. Той свири: дрънъ, дрънъ. Виждате една млада мома, която свири на пияното: дрънъ, дрънъ. Нѣкой взелъ тъпана, дрънка на него. Вие вземете четката, мажите стаитѣ съ нея. Жената въ кѫщи вземе тигана, нареже въ него лукъ и го пържи на огъня. Това сѫ все волеви хора, които работятъ, правятъ нѣщо съ рѫцѣтѣ си. Онзи писатель, който е седналъ да пише съ перото си, той е волевъ човѣкъ. И той бърка кашата. Пише, пише, малко разтърси перото си, послѣ пакъ го потопи и продължава отново да пише. Така прави и жената, която готви въ кѫщи. Тури малко соль, но послѣ опитва и вижда, че е прѣсолила яденето. Тури му малко водица. Послѣ пакъ соль и т.н. Онзи, който пише, казва: азъ съмъ писатель! Жената, която готви, казва: добрѣ, азъ пъкъ съмъ готвачка! Каква разлика има между единъ писатель и една готвачка? Писательтъ казва: ама мойто е идейно! Готвачката отговаря: ако моето идейно не дойде, твоето идейно не може да се прояви. Ако моето идейно не се прояви въ тигана, може ли да се прояви твоето идейно чрѣзъ перото. Слѣдователно, първо ще се прояви идейното на тигана, а послѣ ще се прояви идейното на перото. Онзи пъкъ, който меси хлѣба, казва: азъ съмъ на първо мѣсто. Може ли да се прояви идейното на перото, може ли да се прояви идейното на тигана, докато не се прояви моето идейно на хлѣба? Хлѣбътъ казва: онзи, който ме слуша, и тиганътъ му върви, и перото му върви, и всичко има.

Сега, вие ще се запитате: що отъ това, ако знаемъ всичко туй? Що отъ това! Тамъ именно се раждатъ всичкитѣ нещастия, като мислитѣ, че всичкиятъ ви животъ седи само въ това, да стоите предъ тигана и да бъркате въ него. Това е разбиране само на 1/9 отъ живота. Прѣдставете си, че вие сте най-добрия готвачъ. Слѣдъ като сте готвили, готвили и сте се научили да готвите хубаво, какво сте придобили? Прѣдставете си, че утрѣ вашето състояние се измѣни, минете отъ една форма въ друга, понеже човѣкъ не седи на едно положение, тогава вашето изкуство, готвачество, нѣма да струва нито петь пари. Ами че колко струва онова усилие на гѫсеницата да направи своитѣ челюсти, слѣдъ като е прѣминала въ пеперуда? Значи, има друго нѣщо важно. Слѣдователно, волевиятъ законъ е законъ на материята, азъ го наричамъ „почвенитѣ условия на живота“. Това е животътъ на човѣка, който проучава материята, какви елементи има тя въ състава си. Това сѫ условия, за да се прояви човѣкътъ. Почвата е необходима за коренитѣ на вашия животъ. Ние нѣма да кажемъ, че тигани не ни трѣбватъ, че хлѣбъ не ни трѣбва, но тѣзи нѣща трѣбва да дойдатъ послѣдователно. Всички тия форми, които сега сѫществуватъ въ живота, човѣкъ е заимствувалъ отъ природата, понеже и самата природа готви. Не мислете, че природата нѣма тигани. Отлични тигани има тя! Ако отидете единъ день да видите всичките нейни съсѫди, съ които тя готви, ще видите, че тѣ сѫ отлично направени, само че не сѫ калайдисани, както сѫдоветѣ, въ които ние готвимъ. И послѣ, нейнитѣ тигани сѫ тъй чисти, че никога не става нужда да се измиватъ въ такива омивалници въ каквито миемъ нашитѣ. Идеално измиване има въ природата, но не такова, като нашето. Въ тиганитѣ на природата нѣма никакви нечистотии. Послѣ, природата си приготовлява по особенъ начинъ единъ плодъ, една ябълка, круша или една черешя. Слѣдъ това тя си приготовлява и други плодове, такива именно, които се развиватъ въ земята: картофи, моркови, и редъ други. Всички тия приготовления сѫ необходими. Въ природата има единъ вѫтрѣшенъ планъ. Този планъ обема цѣлия органически животъ, понеже въ цѣлокупностьта на цѣлия органически животъ може да се прояви Божественото съзнание. Божественото съзнание не може да се прояви въ единъ пръстъ; Божественото съзнание не може да се прояви въ едно око; Божественото съзнание не може да се прояви въ единъ носъ; Божественото съзнание не може да се прояви въ една клѣтка. Божественото съзнание може да се прояви въ цѣлокупностьта на човѣшкия организъмъ. Цѣлокупностьта на човѣшкия организъмъ пъкъ е символъ на общия Божественъ организъмъ. Слѣдователно, всѣки ученъ човѣкъ, всѣки духовенъ човѣкъ трѣбва да разглежда нѣщата общо и всестранно. Той не трѣбва да се отдѣля – да мисли, че е най-важния човѣкъ. Той трѣбва да каже: азъ съмъ тъй важенъ, както сѫ важни и всички други. Защо е така? Защото всичкитѣ части на Божественото сѫ еднакво важни.

Сега, за да поясня тази си мисъль, ще приведа една малка аналогия, отъ която да схванете съотношенията, които сѫществуватъ между всички нѣща. Тѣзи съотношения сѫ слѣднитѣ: ако една голѣма рѣка се влѣе въ великия Тихи океанъ, какво ще му прѣдаде? Тя все ще му прѣдаде нѣщо, но нѣма да го направи много по-дълбокъ; тя нѣма да го направи плавателенъ; тя нѣма да го направи по-красивъ, но все ще го измѣни въ нѣщо. При всѣко вливане на тази рѣка въ океана, той ще тежи повече. Да кажемъ, че той има извѣстно количество милиона тяжесть, сега ще тежи съ нѣколко килограма повече. Слѣдователно, тази рѣка е предала нѣщо на океана въ тяжесть, въ обемъ, направила е нѣкакво вѫтрѣшно измѣнение въ него. Може ли тази рѣка да каже на океана така: слушай ти трѣбва да знаешъ, че ако азъ не се вливамъ въ тебе, ще прѣсъхнешъ. Ако не ме слушашъ, ако не ходишъ по моитѣ закони, слѣдъ врѣме ще прѣсъхнешъ. Вѣрно ли е това твърдение на рѣката? – Не е вѣрно. Този океанъ нѣма да прѣсъхне. Има, наистина известни отношения между океана и рѣката, но въпросътъ не седи тъй, както го прѣдставя рѣката. Отъ океана излизатъ извѣстни течения, тъй че по-скоро океанътъ може да каже на рѣката: ако азъ не ти пращамъ отъ моитѣ течения, ти по-скоро ще прѣсъхнешъ. Тогава, може ли да намѣрите, какво математическо съотношение има между океана и рѣката? Споредъ законитѣ на природата, въ колко милиона години може да прѣсъхне Великия или Тихия океанъ, и въ колко години може да прѣсъхне една рѣка, голѣма като Амазонската въ Америка? Значи, нашиятъ животъ прѣдставлява малки рѣкички, които се вливатъ въ Божествения животъ (първото положение). Ако нашиятъ животъ се влѣе въ Божествения животъ, какво му прѣдаваме ние? Богъ придобива ли нѣщо отъ насъ? Не, вливането на рѣкитѣ въ голѣмия океанъ означава опрѣсняване водата на тия рѣки. Затова тия рѣки се вливатъ въ океанитѣ и послѣ чрѣзъ изпаряване отново се връщатъ на сушата. Въ този смисълъ, смъртьта не е нищо друго, освѣнъ вливане на малкитѣ рѣки въ Великия океанъ на живота, за да се опрѣснятъ и послѣ пакъ да се върнатъ на земята. Това опрѣсняване става чрѣзъ коренитѣ на живота.

Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза“. Туй е реалното, видимото, осезаемото. Съ какви качества се отличава лозата? – Въ лозата има двѣ важни качества: въ нея има извѣстна гъвкавость, а отъ друга страна тя може да се увива – и на високо да се качва, и по низко да ходи. Тия двѣ положения се срѣщатъ въ нея. При каквито условия и да поставятъ лозата, и при най-богатитѣ условия, и при най-бѣднитѣ условия, тя е готова да ги използува. Въ това отношение лозата има двѣ естества. Туй нейно естество, което е включено въ по-гѫстата материя, подобно ли е на това ѝ естество, което е въ по-рѣдката материя? То значи: вѫтрѣшното състояние на лозата въ почвата долу, въ коренитѣ ѝ, такова ли е, каквото е състоянието на проявената лоза? Корѣнитѣ никога не могатъ да дадатъ плодъ. Слѣдователно, хората, които сѫ пуснали своитѣ корени въ живота, азъ наричамъ волеви хора, хора на чувствата. Когато нѣкой пита: защо трѣбва да страдамъ? Защо ми сѫ чувствата? – Азъ му отговарямъ: ако нѣмашъ тия корени, нѣмаше да имашъ възможность да живѣешъ! Чувствата, това сѫ коренитѣ на твоя животъ – ще ги пуснешъ долу, за да извлѣчешъ сокове за по-висшия животъ. Като правя тази аналогия, че човѣкъ трѣбва да мяза на лозата, трѣбва да има нейнитѣ качества, да се увива и да се качва нагорѣ, да слиза надолу, искамъ да ви обърна внимание, да видите, какъ расте тя, какъ се качва по дърветата. Тя чака ли да ѝ помага нѣкой. Не, не чака да ѝ помага никой. Тя като расте, пуща малки жилици, съ които се обвива около близкитѣ прѣдмети. Значи, въ нея има извѣстна интелигентность, не чака никой да ѝ услужва, а сама си помага. Христосъ прави една аналогия между тази лоза на земята и човѣка, като казва: Всѣка добра лоза, която дава хубавъ, доброкачественъ плодъ, господарьтъ ѝ я обрѣзва, и тѣзи пръчки, които не сѫ плодни ги отрѣзва и хвърля настрана, за да могатъ соковетѣ отъ тѣхъ да минатъ къмъ плоднитѣ пръчки и да ги засилятъ. Много хора умиратъ по единствената причина, че сѫ безплодни. Слѣдователно, тѣхнитѣ сокове въ дадена епоха трѣбва да прѣминатъ въ други, плодни хора и да ги засилятъ. Тъй че този законъ за лозата е общъ и за човѣка. Соковетѣ отъ почвата трѣбва да минатъ отъ лошитѣ въ добритѣ пръчки. Ето защо човѣкъ умира. Много лоши хора трѣбва да станатъ жертва за добритѣ хора. Въ края на краищата, на земята ще останатъ само добритѣ хора. Такъвъ е законътъ и тъй ще бѫде.

И сега, цѣлата съврѣменна наука ни показва, че всички онези врѣдни месоядни, грамадни, ужасни животни на миналитѣ епохи постепенно сѫ изчезнали и отъ тѣхъ сѫ останали най-благороднитѣ, най-мекитѣ сѫщества. И между хората ще бѫде сѫщия законъ. И между вѣрующитѣ ще бѫде сѫщия законъ. Онѣзи хора, които сѫ искали съ мечъ да се налагатъ на другитѣ, да ги подчинятъ на себе си, нѣма да останатъ. Тѣ постѫпватъ като турцитѣ, които казватъ: „Който не се подчини на Аллаха, долу главата!“. Така и Мойсей е налагалъ своето учение. Той казвалъ: „Който не се подчини на Бога, долу главата! Да се изколятъ всички мѫже, за да не развращаватъ, а да се остави само добитъкътъ, само красивитѣ жени и красивитѣ моми, които могатъ да раждатъ“. И сега, мнозина, които четатъ Стария Завѣтъ, казватъ: така казалъ Господь чрѣзъ Мойсея! Много добрѣ, но когато азъ изпратя единъ свой слуга да изтегли 1,000 златни лева отъ банката въ мое име, а той изтегли 100’000 лева, тогава дѣ е Истината? Богъ ли е казалъ така? Тъй че, когато Богъ каза на Мойсея да каже на евреитѣ да изгонятъ злото отъ себе си и да отидатъ въ Ханаанската земя, Той не разбра Божия законъ.

Да се повърнемъ къмъ второто положение, дѣто имаме тъй наречения „образния човѣкъ“, словесния или разумния човѣкъ, човѣкътъ, който мисли. Човѣкъ за да говори, за да може да изкаже едно разумно слово, трѣбва да мисли, затова разумниятъ животъ на хората се изказва чрѣзъ устата. Той се изказва още и чрѣзъ лицето. Образитѣ всѣкога сѫ носители на рѣчьта. Дѣто има образъ, има и рѣчь: дѣто нѣма образъ, нѣма и рѣчь. Нѣкои ще възразятъ на това. Но вижте онзи момъкъ, който, като срещне нѣкоя красива мома, започва да пише, образитѣ въ него започватъ да текатъ. Поезия се ражда! Я покажете на този момъкъ единъ умрѣлъ конь, който се разлага, въ когото нѣма никаква красива форма, вижте, ще пише ли той? Не. Той ще затикне носа си, ще се отдалечи и ще каже: нищо не мога да пиша! Слѣдователно, образитѣ сѫ съзнателно нѣщо. Образитѣ азъ наричамъ разумния животъ, който трѣбва да се прояви чрѣзъ нашата рѣчь, чрѣзъ нашата уста. Образитѣ, това сѫ животътъ на пръчкитѣ, образниятъ животъ, който постепенно израства. Тѣ се обрѣзватъ и даватъ плодъ. Че наистина образниятъ животъ е животътъ на пръчкитѣ се вижда по това, че само слѣдъ като кажешъ една сладка дума на човѣка той дава плодъ. Направете едно добро комуто и да е, кажете му една сладка дума, и този човѣкъ ще ви нагости добрѣ, ще ви приеме дома си – плодъ има вече.

И тъй, образниятъ езикъ е необходимъ. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ него. Като казвамъ, че човѣкъ трѣбва да говори образно, подразбирамъ, че трѣбва да говори разумно. Не трѣбва да се подчинявате на онѣзи горчиви чувства, които се пораждатъ въ вашия животъ. Тѣ сѫ коренитѣ на живота ви. Нѣкой пѫть вие сте неразположени, гнѣвни. Гнѣвътъ е сила, която принадлежи къмъ коренитѣ. Какво трѣбва да правите съ него? Като корени, вие трѣбва да го пращате надолу, а вие го пращате нагорѣ и съ това се подпушвате. Вие като пращате гнѣва нагорѣ, въ една по-рѣдка срѣда, тамъ става експлозия, избухване. Нѣкой казва: защо трѣбва да се гневи? – Не питай защо е дошълъ гнѣва, но не го пущай нагорѣ. Гнѣвътъ е сила, която трѣбва да се пусне надолу. Той казва: азъ съмъ единъ слуга, изпратенъ съмъ и вие ще ми покажете, на кѫдѣ трѣбва да вървя. Отъ чисто психологическо гледище, всѣко гнѣвно състояние показва, че въ живота на човѣка има извѣстни прѣпятствия. Всѣко движение, което се спира, създава топлина. Същото нѣщо е и у човѣка. Ако въ него има едно силно движение и нѣкой го спре, образува се топлина, която се изявява въ гнѣвъ. Гнѣвътъ е една неестествена топлина, която се развива въ човѣка. И тогава ние питаме: какво трѣбва да правимъ? – Праволинейнитѣ движения трѣбва да се прѣвърнатъ въ криволинейни. Слѣдователно, въ човѣка има три крѫга. Въ волевия човѣкъ всички движения трѣбва да отиватъ къмъ центъра на земята. Всички тѣзи материи, всички тѣзи сили трѣбва да се пращатъ надолу въ нашето естество. Въ втория законъ, който включва Любовьта, образния езикъ, разумното въ човѣка, всички тия сили трѣбва да се пращатъ къмъ клонищата, къмъ сърдцето на човѣка.

Отъ това гледище, като казва Христосъ, че азъ съмъ истинната лоза, какво подразбирате вие? Подъ думитѣ „азъ съмъ истинната лоза“, Христосъ подразбира: въ мене е истинскиятъ животъ. Всѣки човѣкъ, който иска да живѣе единъ щастливъ, разуменъ животъ, трѣбва да познава тия закони. Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза, и ако не прѣбѫдете върху тази лоза, нѣмате животъ въ себе си“. То значи: ако не възприемете този животъ, нищо не можете да направите.

Сега, дали вие познавате Христа, или не, това е безразлично, вие еднакво трѣбва да се подчинявате на тия закони. Защо? Допуснете, че азъ съмъ слѣпъ. Щомъ е така, необходима ли ми е свѣтлината и топлината на слънцето? 3а менъ слънчевата топлина и свѣтлина е тъй необходима, както и за този, който вижда. Тази свѣтлина не е нужна само за очитѣ, тя е необходима и за цѣлия човѣкъ. Ето защо, и онѣзи хора, които нищо не знаятъ за Христа, както и тѣзи, които познаватъ Христа, еднакво трѣбва да се подчиняватъ на Неговитѣ закони. Азъ не взимамъ думата „Христосъ“ въ този смисълъ, както хората Го разбиратъ, но като единъ великъ вѫтрѣшенъ принципъ, който прониква цѣлото Битие. Въ този случай, ние чувстваме че има интелигентность, която работи вѫтрѣ въ насъ. Нѣкой пѫть искашъ да те обича нѣкой, да ти каже нѣкоя хубава, насърдчителна дума. Това е много естествено. Ти търсишъ Божествения лѫчъ да те озари. Нѣкой казва: азъ не искамъ да зная за хората. Това е човѣшкото щестлавие. Ами за какво искашъ да знаешъ? Нѣкой казва: да напуснемъ свѣта! Да напуснете свѣта, това не значи, че трѣбва да напуснете хората. Подъ думата „свѣтъ“, Писанието разбира онѣзи прѣходни форми, които ни заблуждаватъ, които хората сѫ създали въ свѣта, но на които животътъ е кратковрѣмененъ.

Допуснете слѣдното изяснение. Влизате въ една кръчма, и кръчмарьтъ ви дава една чаша ракия. Той ви казва: „Вземете тази чаша ракия, тя ще ви даде сила, тя ще ви направи човѣкъ.“ Вие я изпивате, приятно ви е. Слѣдъ това вземете втора, трета, четвърта, пета чашка и започвате неговото учение. Слѣдъ нѣколко години вашиятъ организъмъ съвсѣмъ се разнебити. Кръчмарьтъ не ви е казалъ Истината. Ракията не е храна, тя е човѣшко изобретение. Слѣдователно, има много идеи като ракията, които сѫ опивателни. Туй, което прѣспива човѣшкитѣ души; туй, което прѣспива човѣшкитѣ умове; туй, което прѣспива човѣшката воля, да не върши волята Божия и да не може да възприема възвишеното и благородното въ живота, това е онзи кръчмарь съ чашката. Всѣки единъ отъ васъ има по единъ вѫтрѣшенъ кръчмарь, който е опасенъ въ всѣко отношение. И всѣки единъ отъ васъ може да опита този кръчмарь. Кажете си, че искате да направите едно добро дѣло, че искате да услужите нѣкому, ще видите, какво ще ви каже този кръчмарь. Той ще ви каже: много хубаво мислишъ да направишъ, но чакай малко, ела днесъ да устроимъ едно богато угощение за това, което мислишъ да вършишъ, че слѣдъ това ще го направишъ. Ти направишъ едно такова угощение и започвашъ послѣ да разсѫждавашъ, като онзи циганинъ, който носилъ въ града една кошница съ яйца за продань. Както си вървялъ изъ пѫтя, прѣсмѣталъ си, колко яйца ималъ, по колко ще ги продаде, колко ще спечели отъ тѣхъ. Като видѣлъ, че много ще спечели, зарадвалъ се, подскочилъ, изтървалъ кошницата съ яйцата, счупилъ всички и останалъ и безъ тѣхъ. До като се надѣвалъ, че ще стане много богатъ човѣкъ, той останалъ безъ всѣкаква стотинка. Така и ние, по този начинъ, унищожаваме Божественото, възвишеното въ насъ. Само съ една дума човѣкъ може да унищожи Божественото въ себе си. Понѣкой пѫть той се възгордѣе и каже нѣкому: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Не е грѣхъ, ако кажешъ „ти знаешъ ли кой съмъ азъ“, но моралътъ седи въ слѣдното. Излиза единъ богатъ търговецъ съ коня си на разходка въ гората. Напълва дисагитѣ си съ злато и скѫпоценности, прѣдъ него минава съ каруцата си единъ бѣденъ, хилавъ човѣкъ. Богатия като го вижда, казва му: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Какъ смѣешъ да минавашъ прѣзъ пѫтя ми съ своята каруца? Знаешъ ли, че може да ме нападне нѣкой и да ми вземе дисагитѣ съ паритѣ? Слиза отъ коня си и го набива добрѣ. Още единъ пѫть, като видишъ юнакъ като мене, да не му се изпрѣчвашъ на пѫтя. Бѣдниятъ човѣкъ му отговорилъ: Господь здраве да ти дава! Търговецътъ продължава нагорѣ въ планината пѫтя си, но изкача насрѣща му единъ разбойникъ, който чулъ за дисагитѣ съ злато, посочва насрѣща му парабелъ и казва: дай самъ скоро дисагитѣ съ златото, събуй обущата си, дай всичко, което носишъ съ себе си, защото иначе, виждашъ ли този парабелъ, нѣма да ми избегнешъ! Обира го напълно и слѣдъ това го пита: какво мислишъ за мене? – Нехрани майко си, вагабонтинъ си, обра ме, какво ще нося на дѣцата си, на жена си? Той го сваля на земята и го налага добрѣ. Слѣдъ това пакъ го пита, ами сега какво мислишъ за мене? – Много добъръ, отличенъ човѣкъ си, братко! Вземи си сега дисагитѣ и си върви, но ще знаешъ, другъ пѫть, като срѣщашъ такива бѣдни хора по пѫтя си, да не ги биешъ! Туй е, което върши великото въ свѣта.

Има една Божествена Правда въ свѣта, която е много точна, и споредъ която, всѣко насилие, което извършимъ въ свѣта, ще ни се върне отгоре. Тогава азъ питамъ: какъ трѣбваше да схване тази работа този богатъ търговецъ? – Той като настигна бѣдния човѣкъ по пѫтя си, трѣбваше да му каже: чакай братко, азъ отъ дълго врѣме те търся. Тѣзи пари, тѣзи скѫпоцѣнности въ дисагитѣ ми, този хлѣбъ въ торбата ми е за тебе: тебе търся азъ. Заповѣдай, седни да си поприказваме малко и да си похапнемъ! Нѣма защо да чакамъ да ме снематъ отъ коня и да ме налагатъ на земята, законътъ е такъвъ. Богатиятъ човѣкъ трѣбва да каже: братко, вземи всичко, каквото имамъ. Азъ искамъ отъ сега нататъкъ да ми бѫде леко на душата. До сега, като имахъ, постоянно трѣперехъ за живота си, а отъ сега нататъкъ искамъ да бѫда свободенъ. Ти ще вземешъ моитѣ грижи. При такава една постъпка, богатиятъ не може да бѫде битъ отъ никого. Ние сме бити въ свѣта. Защо сме бити? Защото не изпълняваме волята Божия, Божия законъ.

Третото състояние е символическото. То се отнася до висшия, чисто разумния животъ на човѣка. То е състоянието на символическия езикъ, въ който грѣхътъ е почти изключенъ. Запримѣръ образътъ на една жена може да ви съблазни; образътъ на единъ мѫжъ може да ви съблазни; много образи може да ви съблазнятъ, но единъ геометрически триѫгълникъ, единъ геометрически квадратъ, единъ геометрически петоѫгълникъ не могатъ да ви съблазнятъ. Единъ геометрически крѫгъ може ли да ви съблазни? – Не може. Една символическа единица, съ която математицитѣ смѣтатъ, не може да ви съблазни, защото въ нея, както и въ всички геометрически форми се излива чистата мисъль.

Слѣдователно, когато човѣкъ дойде до третото състояние, когато иска да се избави отъ свѣта, отъ неговото влияние, той трѣбва да почне да изучава символическия езикъ на природата. То е чистото, възвишеното, Божественото. Или, казано на другъ езикъ, човѣкъ ще влѣзе въ онази Божествена свѣтлина, която ще озари душата му. Тогава отношенията, които сѫществуватъ между хората, ще бѫдатъ ясни. Важното положение, което сѫществува въ свѣта, при условията на сегашното ни развитие е това, дѣто Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза“. Ние не успѣваме всѣкога въ живота си, защото избираме методи, които не съотвѣтствуватъ на нашето сегашно развитие.

Сега ще ви приведа една аналогия, единъ разказъ. Нѣкой си древенъ сѫдия, нареченъ Хари Хамзибенами, осѫжда двама учени, дворцови хора, прѣстѫпници, на смъртно наказание. Но понеже въ тази държава не сѫществувало смъртно наказание, той ги осѫжда на слѣдното до животъ наказание: да се движатъ тия двама души заедно въ своя животъ, безъ да се спиратъ нѣкѫдѣ, защото споредъ тамошнитѣ закони не могло да се затварятъ хората въ затвори. На единия прѣстѫпникъ било опрѣдѣлено да носи на гърба си 100 кгр. жито безъ да го сваля, на другия било опрѣдѣлено да носи на главата си една въшка, безъ да я сваля. Повикватъ двамата прѣстѫпници и имъ прочитатъ присѫдата, като ги оставятъ свободни, всѣки да си избере, което иска отъ двѣтѣ наказания. По-учениятъ, по-умниятъ си избира по-лекото наказание, а именно, да носи на главата си въшката, безъ да я свали до края на живота си. За втория вече нѣмало изборъ. За него останало да носи житото на гърба си, което наказание му се видѣло доста тежко. Първиятъ, който избралъ въшката, като по-леко наказание, се при смѣлъ на втория. Тръгнали да вървятъ заедно, такова било наказанието имъ. Този, който носилъ чувала, постоянно се молилъ на Бога. Господи, азъ съзнавамъ, че направихъ едно прѣстѫпление, но моля ти се, покажи ми единъ начинъ, какъ да си облекча положението, много е тежъкъ чувалътъ съ 100 кгр. жито на гърба ми! Въ присѫдата, обаче имало едно облекчение, въ този смисълъ: тѣ ще могатъ да се освободятъ единъ день отъ наказанието си, ако се явятъ хора, които да поискатъ тѣхния товаръ. По никакъвъ другъ начинъ не могатъ да се освободятъ отъ товара си.

Той все продължавалъ да се моли на Господа, да го освободи отъ товара му. Молилъ се на Бога, казвалъ: Господи, помогни ми, обѣщавамъ да ти служа отъ всичкото си сърдце! Не се минава много врѣме, Господь изпраща единъ човѣкъ, който го запитва: какво носишъ въ този чувалъ? – Жито. Дай ми тогава отъ твоето жито единъ килограмъ да го посѣя. Той бръква въ чувала си и му дава единъ килограмъ. Поотдъхна си малко и благодари на Господа. Този човѣкъ се обръща къмъ другия пѫтникъ и го запитва: ами ти какво носишъ? – Въшка. А, не ми трѣбва въшка. Вървятъ по-нататък, и дѣто минатъ, все ще се спре нѣкой човѣкъ да ги запита какво носятъ. И когато чуятъ, че първиятъ носи чувалъ съ жито, поискватъ отъ него по единъ килограмъ. Като запитватъ втория какво носи и чуятъ, че носи въшка, отсраняватъ се съ думитѣ: не ни трѣбватъ въшки! Така продължавали тѣ да вървятъ 2–3 години и въ това врѣме, отъ житото на първия останали само 30 кгр., а въшкитѣ на главата на втория се увеличавали отъ день на день все повече и повече, и въ което село и да влизали, никѫдѣ не го приемали. Отъ житото, обаче, всѣки се силилъ да си вземе по-малко, така че товарътъ на този човѣкъ всѣки день олеквалъ. А за другия казвали: въшки има той, не го приемайте! Въшката, това е крайното материалистическо схващане за живота. Въшката това е грѣхътъ, който хората носятъ. Всѣки иска да живѣе охоленъ животъ, та по какъвто начинъ и да е. Всѣки казва: да ямъ и да пия, това е смисълътъ на живота. Не, въшката представлява материалистическиятъ животъ, а чувалътъ, това е духовниятъ животъ. Всички добри хора, всички светии носятъ тѣзи чували, носятъ своитѣ благословения. И този, който избира най-лекия пѫть, избира въ сѫщность най-опасниятъ пѫть. Да носишъ една въшка 100 години, това е най-опасното нѣщо. Благословение е да носишъ единъ чувалъ отъ 100 кгр. жито! То ще тѣ запознае съ всички хора.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза, и всѣка пръчка, която не прѣбѫдва на мене, отрѣзва се.“ То значи, че тази лоза ще се подложи на извѣстно обрѣзване и обработване. „Ако не прѣбѫдвате на мене“, това подразбира, че човѣшкото трѣбва да прѣбѫдва на Божественото. Ако сегашниятъ ни животъ не е тѣсно свързанъ съ Божествения; ако всѣки день нѣмаме туй съзнание да извършваме волята Божия, както онзи, който носи житото на гърба си, а носимъ онази въшка и искаме съ нея да се отървемъ лесно, на кривъ пѫть сме. Нѣкой казва: ние не носимъ въшки. Ами когато си неразположенъ, какво показва твоето неразположение? Всѣко неразположение е въшката. Онзи, който носи въшката, ще го видишъ постоянно прави гимнастика: чеше се натукъ-натамъ. Онзи пъкъ, който нѣма въшки, държи си рѫцетѣ нагорѣ, свободенъ е. Та въ духовно отношение ще разсѫждавате правилно и ще бѫдете разумни. Щомъ вземате да се чешете, ще снемете въшката отъ главата си и ще турите чувала съ житото на гърба си. Тамъ е спасението сега.

„Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“.

Когато въ насъ се яви това великото, хубавото желание да служимъ на Бога отъ Любовь и безъ страхъ, това е Божественото. Когато ние почнемъ да служимъ на Бога разумно, разумно да изпълняваме Божия законъ, това говори, че въ насъ е събудено вече Божественото. Мнозина отъ васъ казватъ: ние сме служили на Бога. Въ служенето на Бога има различие. Въ природата нѣма еднообразие, въ нея сѫществува вѣчно разнообразие. Като четете Словото Божие, всѣки новъ день ще го разбирате по различенъ начинъ. Има нѣкои които сѫ чели Словото Божие и сега пакъ го четатъ и ми казватъ: „Едно нѣщо разбрахме отъ Него, че колкото повече Го четемъ, всѣки день откриваме по нѣщо ново въ Него.“ Защо е така? Защото Словото Божие е живо. И въ природата сѫщо така има единъ вѣченъ растежъ. Словото Божие е вѫтрѣ въ насъ. Ние всѣки день се промѣняме въ нашитѣ схващания. Тѣзи схващания сѫщо сѫ вѫтрѣ въ насъ.

Тази лоза, т.е. Словото Божие трѣбва да даде плодъ. Кои сѫ плодоветѣ на Духа? Писанието казва: „Плодъ на Духа е Любовьта“. Първиятъ плодъ който човѣкъ трѣбва да възприеме, е Любовьта. Когато човѣкъ влѣзе въ свѣта на чувствата, т.е. въ материялния свѣтъ, ще се създаде извѣстна промѣна. Каква трѣбва да бѫде тази промѣна? – Материята ще почне да се организира. Когато този плодъ влѣзе въ нашия душевенъ животъ, той ще роди красотата. Когато този плодъ влезе въ нашия умъ, той ще създаде онова велико желание въ насъ да изпѫдимъ съвършено лъжата. Ние трѣбва да разсѫждаваме правилно. Човѣкъ може да събира хората, безъ да се събира. Може да сте събрани на едно мѣсто, безъ да сме събрани. Може да има умножение, безъ да се умножаватъ хората. Може да има дѣление, безъ да се дѣлятъ хората. Може да има изваждане, безъ да се изваждатъ хората. Всички процеси на живота, които ставатъ вѫтрѣ въ насъ, трѣбва да бѫдатъ реални. Ти казвашъ: азъ ще направя това или онова. Казвашъ, но не го направяшъ. Направи го! Не го ли направишъ, това е събрание, безъ да е станало нѣкакво събрание. Когато нѣкой човѣкъ тури чувала на гърба си и почне да се моли и да дава, този човѣкъ азъ наричамъ „добриятъ човѣкъ“. Ти имашъ тяжесть, скърбь, мѫчно ти е нѣщо – ще давашъ отъ чувала си. Господь казва: „Излѣзъ!“. – Ама азъ не съмъ разположенъ! – „Излѣзъ този день вънъ и давай отъ чувала си!“ Не излѣзешъ ли, този чувалъ ще те смъкне долу.

„Азъ съмъ истинната лоза,“ казва Христосъ. Истинната лоза не седи отвѫтрѣ, а отвънъ. Тя трѣбва да се пече на Божественото слънце.

И тъй, имате три състояния. Вие трѣбва да упражнявате вашата воля, да обработвате вашия животъ. Не задържайте повече материални блага отколкото ви трѣбватъ. Нѣкой казва: насъ не ни трѣбватъ материални блага. Не, това е крива философия! Значи другитѣ братя да работятъ за васъ материално, а вие да седите на готово. Така казва и вълкътъ: азъ не ямъ трѣва. Трѣва не яде, но месо яде. Кое е по-умно, трѣва ли да се яде, или месо да се яде? Овцата е по-умна отъ вълка. Ние казваме: не ни трѣбва материалното. Не ни трѣбва, но щомъ ни дадатъ материално, веднага го туряме въ джоба си. Всичко въ живота е чисто. Ще работишъ съ трудъ и постоянство и ще знаешъ, че всичко, което си извършилъ, изработилъ си го самъ и съ това си изпълнилъ волята Божия. Всички трѣбва да работимъ за Бога въ свѣта. Да кажемъ, че нѣкой отъ васъ е чиновникъ въ банката. Ще кажешъ: Господи, понеже Ти установи тази държава и всѣка власть е Твоя, а въ тази държава азъ съмъ чиновникъ, азъ ти благодаря, че ме остави на тази работа да ти служа. Какво искашъ да направя днесъ? Ами че всѣки отъ васъ може да направи едно малко добро. Да кажемъ, че нѣкому не идва на умъ, какъ да рѣши извѣстна задача. Слѣдъ като свършишъ своята работа иждиви половинъ часъ заради него! Другъ примѣръ. Ти си господарка въ една кѫща, искашъ да направишъ нѣкое добро. Молишъ се на Бога, казвашъ: Господи, покажи ми, какво да направя днесъ заради Тебе! Тази господарка има една слугиня въ кѫщи, но този день слугинята не може да свърши сама работата си. Нека господарката ѝ помогне, нека ѝ покаже, какъ да свърши по-скоро работата си. Слѣдъ като ѝ помогне, туй, което е направила заради нея, нека не го тури на смѣтката на слугинята си, нека ѝ даде повече, да я поощри въ работата. А сега, ние се чудимъ, какво да направимъ заради Господа. Искаме съ единъ замахъ да поправимъ свѣта, съ единъ замахъ да станемъ добри. Такъвъ законъ не сѫществува. Ако сѫществуваше такъвъ законъ, ние нѣмаше какво да очакваме, съ единъ замахъ щѣхме да станемъ добри. Ако това нѣщо можеше да стане съ единъ замахъ, Господь би казалъ само двѣ думи, и всичко щѣше да се измѣни. Пъкъ ние не сме и най-лошитѣ хора въ свѣта. Лошото е една капка въ океана. Извънъ земята всички сѫ добри. Чудни сѫ хората, като казватъ: какъ Господь не поправи свѣта? Онзи въ болницата казва: Господь ще поправи свѣта. Свѣтътъ вънъ отъ болницата е поправенъ, и вие, които сте въ болницата, ще се поправите. Азъ не се запитвамъ, кога ще се поправи свѣта, но питамъ: кога вие ще излѣзете отъ болницата? Кога вие ще излѣзете отъ този свѣтъ, отъ земята и ще отидете въ обѣтованата земя, дѣто хората сѫ здрави? Кои сѫ здравитѣ хора? – Които живѣятъ въ добродѣтелитѣ, които носятъ чувалъ съ жито. А тѣзи, които носятъ въшки и пари въ дисагитѣ, които чакатъ да ги биятъ, не сѫ отъ много умнитѣ хора. Тия хора носятъ тояги да биятъ всѣки бѣденъ по улицата.

„Азъ съмъ истинната лоза“. Това е положението, което всѣки единъ духовенъ човѣкъ трѣбва да схване въ себе си. Нѣма какво да се реформиратъ болницитѣ! Сега всички хора които сѫ въ болницитѣ, искатъ да излѣзатъ отъ тамъ часъ по-скоро, но за това трѣбва да имъ се слугува. На едни отъ тѣхъ гръбначния стълбъ е парализиранъ на други друго нѣщо. Какво ще се прави съ тия хора? Може ли да се създава законъ за болницата? Служители трѣбва на тия хора! Законъ може да сѫществува за здравитѣ, за умнитѣ хора. И слѣдователно, изпълнението на законитѣ въ свѣта трѣбва да става само отъ духовнитѣ хора. Само тѣ могатъ да ги изпълняватъ. Хората на свѣта не могатъ да изпълняватъ законитѣ. Азъ мога да изпълня закона безъ стражари, нѣма защо да ме биятъ, да чакамъ да ме сѫдятъ. Нѣкои чакатъ сѫдътъ да имъ наложи това, или онова. Азъ мога да сѫдя по-добрѣ. Азъ мога да нося 100 клгр. жито на гърба си, нѣма какво да чакамъ да ме товарятъ други. Всѣки човѣкъ самъ трѣбва да приложи закона. И тогава, азъ прилагамъ слѣдния моралъ. Нѣкой пѫть казвамъ, че и азъ правя погрѣшки! Вие казвате: а, и Учительтъ прави погрѣшки! Знаете ли какви сѫ моитѣ погрѣшки? Седя нѣкѫдѣ, виждамъ, че едно бѣдно момиченце си има 10 лева. Единъ апашъ се приближава, иска да му вземе паритѣ. Споредъ закона, на който служа, азъ не му казвамъ съ думи: не обирай това момиченце! Съ мисълта си само му казвамъ: не обирай това момиченце! Той казва: и на мене ми трѣбватъ пари. Втори пѫть му кажа. Трети пѫть му кажа, но той ги взима. Това малко момиченце започва да работи, да изкара тия пари. Веднажъ азъ видѣхъ това прѣстѫпление. Азъ съмъ вече съучастникъ и трѣбва да изправя прѣстѫплението. Длъженъ съмъ вече да платя вмѣсто него. Тогава азъ казвамъ на момиченцето: вземи тѣзи 10 лева, този който ги взе е мой другарь. Така и всѣки отъ васъ е длъженъ да изправи прѣстѫплението на този, когото е видѣлъ, че го върши.

Казва Христосъ: „Азъ съмъ истинната лоза“. Всѣка една пръчка така трѣбва да се насади въ вѣчната Добродѣтель, че да могатъ Добродѣтелитѣ на Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина, Божията Правда да минатъ отъ лозата въ насъ и да просветнатъ дѣлата ни прѣдъ человѣцитѣ. Тогава вашиятъ животъ ще стане красивъ, ще дойде Божията радость въ насъ. Къмъ това трѣбва да се стремимъ, това е цѣльта на нашия животъ. Скърбите, това сѫ само единъ методъ. Скърбьта всѣкога показва, че си изгубилъ нѣщо. Не е лошо човѣкъ да скърби. Скърбьта всѣкога те подтиква да намѣришъ загубеното. Щомъ го намѣришъ, ти си радостенъ. Ето защо, всѣки трѣбва да се присади на тази лоза, да бѫде обрѣзанъ и да даде плодъ; да разбира законитѣ на великата Божия Любовь. Само така ще дойде въ насъ закона на вѫтрѣшния миръ. Този миръ нѣма да го чакате да дойде отвънъ, той още сега може да дойде. Още днесъ ще дойде този миръ.

Сега, като излѣзете от събранието, желая да видя всѣки едного отъ васъ съ чувалъ на гърба! Азъ като излѣза, гледамъ хората, носятъ ли чували на гърба си, или не.

„Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. Христосъ, това е Любовьта, която се проявила въ свѣта. Отецъ, това е великото, възвишеното, разумното, което е изпратило тази Любовь въ свѣта. Ние, това сме плодътъ на възвишеното. Слѣдователно, плодътъ трѣбва да носи качествата на Духа въ себе си.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 14 юни 1925 г. въ гр. София.