„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“.(Матея 5:6) Каква е била интимната мисъль, която занимавала ума на Христа, когато е произнесалъ тази своя рѣчь на планината? Кои сѫ били подбудителнитѣ причини, които сѫ Го заставили да я произнесе? Има много прѣдположения, но това сѫ само вѣроятности, това сѫ само догадки, тълкувания – едни по-близки, други по-далечни. Има само единъ, който знае, какво е мислилъ Христосъ, той е самиятъ Христосъ. Само Той знае, каква е била интимната мисъль у Него, а ние можемъ само да прѣдполагаме. По нѣкой пѫть ние идваме до убѣждението, че знаемъ нѣщо, като че разбираме живота, като че всичко ни е ясно. И дѣйствително, туй наше състояние е вѣрно. Денемъ всичко виждашъ, пѫтьтъ ти е отворенъ, накѫдѣто погледнешъ – сигуренъ си, смѣлъ, рѣшителенъ си, смѣло водишъ. Щомъ се свечери, обаче, щомъ стане тъмно като въ рогъ, ти веднага се спирашъ, не си тъй смѣлъ вече, почвашъ да се спъвашъ, знанието ти се ограничава.
И тъй, нѣкой запитватъ: защо азъ нѣкой пѫть мисля, че зная, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не зная? Психологически азъ обяснявамъ този фактъ така: знаешъ, защото день има у тебе; не знаешъ, защото вечерь има у тебе. Други запитватъ: защо нѣкой пѫть азъ се чувствувамъ тъй смѣлъ, рѣшителенъ, всичко мога да направя, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не мога да направя? Казвамъ: като изядешъ по 2–3 кокошки, силенъ си, а като ядешъ само сухъ хлѣбецъ, нищо не си. Онзи конь, който яде зобчица, той е силенъ, подскача, подскача; а онзи който яде само сухата слама той си прави своитѣ разсѫждения, защо не може да подскача. Тия двата коня се събератъ, и първиятъ казва на втория: какво си се свилъ, подскочи като мене. – Е, азъ не ямъ като тебе зобъ, ами слама ямъ.
Питамъ сега: когато тълкователитѣ създаватъ своитѣ теории, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това? Когато извѣстни писатели, извѣстни моралисти, извѣстни философи пишатъ върху нѣкой въпросъ, кои сѫ подбудителнитѣ причини, които ги заставятъ? Интимната им мисъль дава директива, направление на цѣлата имъ работа. Но коя е интимната имъ мисъль? Сега, започватъ философскитѣ разсъждения. Влиза ученикътъ въ училището, да кажемъ въ първи гимназиаленъ класъ, и учительтъ започва да обяснява, що е точка. Учительтъ казва, че точката нѣма никакво измѣрение, не заема никаква часть отъ пространството, но при това сѫществува въ ума ни. Значи, туй, което не заема никакво мѣсто и пространство, сѫществува като нѣкаква идея. Тогава, споредъ нашитѣ схващания, само туй е реално, което заема нѣкакво мѣсто. При всичко това, учительтъ започва да разправя на ученицитѣ си за точката, която не заема никакво пространство. И тогава запитватъ: какво нѣщо е точката? Казвамъ: точката е първото проявление на единъ разуменъ животъ. Е, какво иска тази точка? Послѣ запитватъ: ами какво означава правата линия? Казвамъ: правата линия, това сѫ възможноститѣ на точката. Послѣ учительтъ разправя за плоскостьта, за квадрата. Какво означава квадрата? Той казва: квадратътъ е пространство, затворено отъ четири линии. Азъ казвамъ: квадратътъ, това сѫ възможноститѣ на правата линия. Най-послѣ идваме до 3-то измѣрение, до куба. Какво нѣщо е кубътъ? Кубътъ, това сѫ възможноститѣ на квадрата – нищо повече. Питамъ: сега разбрахте ли всичко това? Въ разбирането трѣбва да има вѫтрѣшни отношения. Да разясня мисъльта си. Учительтъ разправя на ученицитѣ си за числата, говори имъ за 1, 2, 3, 4, 5–10. Пита ги: разбрахте ли? – Разбрахме. Какво? – Разбрахме за числата отъ 1–10. Добрѣ. Отиде си малкиятъ Драганчо въ кѫщи, пише числата отъ 1–10, майката се радва. Да, но тѣзи числа сѫ живи, тѣ не сѫ само символи, тѣ иматъ свои отношения. Когато ние казваме 1+2, какво означава това? – Значи да ги съберемъ. Е, може ли 1+2 да се събератъ? Въ математиката казватъ, че по-голѣмо число отъ единицата нѣма, а учительтъ те учи да събирашъ 1+2, туй малкото число да го сѫберешъ съ голѣмото. Не е ли смѣшно да ви дамъ едно бакърче да съберете морето въ него? Ако тълкувате буквално, какво прѣдставлява събирането на числата 1+2? Това сѫ само отношенията на нѣщата. Има извѣстни условни знаци въ математиката, съ които изразяватъ дѣйствията. Тѣ могатъ да бѫдатъ плюсъ или минусъ, могатъ да бѫдатъ знакътъ за умножение или дѣление. Питамъ: тия числа, 1,2,3, и т.н., тъй както ги пишете, сѫществуватъ ли въ природата? Не, природата си има съвсѣмъ други числа, съвсѣмъ друга азбука. Тя не признава нашитѣ числа. Символитѣ, съ които ние си служимъ, никѫдѣ въ природата ги нѣма. Азбуката, съ която ние си служимъ, нѣма я въ природата. Послѣ, гдѣ срѣщаме въ природата геологията тъй, както ние я знаемъ? Да, писали сѫ ученитѣ, че еди-кой си пластъ билъ тъй прѣчупенъ, еди-кой си иначе, но това доказано ли е? Ние казваме: еди-кой си геологъ го е доказалъ. Може да го е доказалъ, може и да не го е доказалъ. Не, има единъ вѫтрѣшенъ законъ, има извѣстни вѣроятности, които опрѣдѣлятъ нѣщата. Математиката има своя външна страна – това е геометрията. Всички геометрически фигури сѫществуватъ въ природата. Слѣдователно, геометрията е езикътъ на математиката. Ако единъ математикъ не може да прѣвърне своитѣ математически величини въ геометрически форми, той нищо не разбира отъ математиката. Да прѣвърнемъ това нѣщо въ ума си. Какво означава тази мисъль? – Че всѣка една сила, която дѣйствува, трѣбва да и се даде направление.
Сега, вие ще ми зададете въпроса: какво отношение иматъ всички тия разсѫждения съ закона: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ?“ Ами че това е единъ философски въпросъ! Питамъ азъ: защо гладуватъ и жадуватъ хората? Днесъ цѣлиятъ икономически свѣтъ разрѣшава този важенъ въпросъ за глада. И азъ казвамъ: ние имаме цѣль единъ социаленъ въпросъ за глада. Казватъ: трѣбва да се хранимъ. Питамъ: въ коя епоха на човѣчеството гладнитѣ не сѫ хранени? Тѣ всѣкога сѫ били хранени, но въпросътъ пакъ не е билъ разрѣшенъ. Не мислете, че тъй лесно можемъ да разрѣшимъ този въпросъ на глада. Защо? – Гладътъ е една сила въ свѣта, която продължава живота. Азъ не говоря за мѫчението, но казвамъ, че гладътъ е сила въ природата която продължава живота, прави го по-интенсивенъ, а тази интенсивность именно го продължава. Гладътъ внася едно разширение въ живота. Ако схванемъ така въпроса, че гладътъ е едно условие, за да може животътъ да се развива добрѣ, ние сме на права посока, но ако схващаме, че гладътъ е мѫчение, ние сме на крива посока. И тогава ние ще се намираме въ единъ условенъ свѣтъ, въ който нѣма никаква разумность. Нима онази първична разумна сила, която е създала цѣлия козмосъ, която е допуснала да се прояви туй чувство на гладъ, нѣма свой дълбокъ замисъль? Ще умра отъ гладъ, казва нѣкой. Е, то е наше прѣдположение. Умирането въ природата подразбира минаване отъ едно състояние въ друго. Споредъ насъ, това е смърть. При тази смърть нѣкой пѫть става разредяване, нѣкой пѫть сгѫстяване на материята. И при това се явява извѣстна интенсивность на силитѣ, които дѣйствуватъ на всички процеси, които сѫществуватъ въ природата. Трѣбва да дадете едно разумно тълкуване, а не такова, каквото съврѣменниятъ животъ ни налага. Напримѣръ, всички хора искатъ да иматъ удоволствия въ живота. Насищане въ природата сѫществува, но удоволствия не сѫществуватъ. Що е удоволствието? – Удоволствието е сѣнка на насищането. Онзи пияница, който пие чаша слѣдъ чаша, се удоволствува. Влѣзе нѣкой пияница въ кръчмата, дойде подиръ малко другъ, опасно е да имъ се турятъ имена, ще ги наречемъ номеръ едно и номеръ двѣ, ще си кажатъ: хайде сега приятелю, да се чукнемъ за наше здраве! Чукнатъ се, дигнатъ високо чашитѣ си, изпразнятъ ги, това е удоволствие! Една чаша, двѣ, три, четири, че до десеть. Хубаво, какво придобиха, слѣдъ като изпразниха тия чаши? Е, казватъ, да позабравимъ нашитѣ тѫги, нашитѣ скърби. Забравятъ ли ги? – Да, врѣменно ги позабравятъ, но на другия день ги заболява главата, туй-онуй, тѫгата пакъ дойде, пакъ отиде при кръчмаря, дойде номеръ двѣ, номеръ три, наредятъ се: хайде да се чукнемъ! Чукатъ се тѣ, изпразватъ се чашитѣ една слѣдъ друга, но кръчмарьтъ си пише, нищо не пропуща. Погледнешъ, слѣдъ 2–3 години, тия, които се чукали, останали послѣдни голтаци. Събератъ се слѣдъ това номеръ едно и номеръ двѣ и си говорятъ: е, какво ще кажешъ? Какво да кажа? На какъвъ халъ ни докара Господь! А, Господь ви докара на този халь! Кръчмаринътъ ли? Не, номеръ едно и номеръ двѣ сами се докараха на този халъ. Господь никѫдѣ и никога не е създавалъ кръчми. Ние сами си създадохме кръчмитѣ, ние сами създадохме чашитѣ. Туй е едно удоволствие, казвате вие. Да, но то е едно отъ грубитѣ удоволствия. Въ свѣта сѫществуватъ хиляди удоволствия, които разрушаватъ живота. Удоволствието, като единъ малъкъ масажъ, е необходимо, даже въ нѣкои случаи е приятно, но всѣкога човѣкъ трѣбва да бѫде наситенъ. Насищането е смисълътъ въ живота. Слѣдователно, въ човѣка, въ всѣко едно направление трѣбва да има една жажда, единъ гладъ. За какво? – Може да е за хранене, може да е за знание, може да е за добро. Жаждата гладътъ сѫ единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако вие нѣмате този гладъ за знание, бихте ли се учили? Ако вие нѣмате този гладъ за духовенъ животъ, бихте ли го търсили? При това, всички искаме да се освободимъ отъ глада. Азъ бихъ казал: не трѣбва да се освобождаваме отъ глада, а трѣбва да го разберемъ. Ако гладуваме, причината сме ние. Гладътъ, който сѫществува не е въ недоимъка на живота. Не, има достатъчно храна, достатъчно хлѣбъ за всички хора. Хората още не сѫ разбрали смисъла на живота. Кога ще го разбератъ? Когато всички ние съзнаемъ, че сме дошли на земята да изпълнимъ волята на Онзи, който ни е далъ животъ. Сега всички хора – и богати, и сиромаси, казватъ: ние нѣмаме ли право да се удоволствуваме въ живота си, както искаме? Не, нѣмате право да се удоволствувате: тъй е писано въ Божията книга. Ти може да гладувашъ и да жадувашъ, но за какво? – За правдата. Та казвамъ: Правдата е единъ вѫтрѣшенъ процесъ за разпрѣдѣляне на всички Божествени блага по всички части на тѣлото. Това е кръвообращението въ човѣка, това е неговата артериална и венозна кръвь, която отива къмъ крайнинитѣ, за да може всѣка клѣтка да приеме и да изпълни задълженията си, които има. Туй е единъ законъ, който сѫществува и за цѣлото човѣчество, и за отдѣлния народъ, и за обществото, и за индивида – да може въ човѣка да става правилно кръвообращение, едно правилно циркулиране на кръвьта, за да не стане нѣкакво подпушване. Това виждаме и въ самия животъ. Нѣкой взиматъ Правдата въ абстрактенъ смисълъ и казватъ: Правдата има ли смисълъ въ живота? Има, разбира се, тя е кръвообращението у човѣка. Че нѣкой пѫть, твоето кръвообращение не върви правилно, това не изключва кръвообращението изобщо. Слѣдователно, и онѣзи най-малкитѣ частици, които сѫ на крайнинитѣ, вслѣдствие на това кръвообращение се хранятъ. Ти трѣбва дълбоко да почувствувашъ глада и жаждата, защото тѣ сѫ езикътъ на Бога. Когато ти чувствувашъ гладъ, когато чувствувашъ жажда, Божественото съзнание взима участие, Богъ разбира този езикъ. Богъ разбира езика на глада и на жаждата, но не разбира езика на удоволствието. Седи онзи бѣдниятъ човѣкъ, който е гладувалъ три дни, гладенъ е той, но Богъ разбира този езикъ и взима нужнитѣ мѣрки, за да му достави храна – хлѣбъ. Когато, обаче, онзи богатия седи и си мисли, какво прасенце, какви патки и пуйки да си приготви за Коледа, този езикъ не е понятенъ за Бога, и тогава Богъ казва: „На този богатия ще наложитѣ глоба“. Сегашнитѣ хора казватъ: е, блазе на богатитѣ! На кои богати? Които се удоволствуватъ? Глоба на тѣхъ! Знаете ли каква глоба имъ се пада? Голѣма глоба ще се наложи на богатитѣ. За тѣхъ ще има чл. 4. Този членъ е отмѣненъ вече отъ законитѣ на земята, но на небето не е отмѣненъ, той тамъ сѫществува. За жаднитѣ, и за гладнитѣ Богъ казва: „На тия хора да се помогне, отъ кѫдѣто и да е, да се задоволятъ тѣхнитѣ нужди, да се наситятъ и да благодарятъ“. Насищането не седи въ онова прѣизобилие, което може да имъ се даде, но то седи въ онази чиста храна, която може да приематъ. Въ какво се състои тази чиста храна? Въ онова добрѣ сварено жито, въ онзи чистъ, хубавъ оризецъ. А какво правятъ хората? Като взематъ малко печено брашанце, че малко захарчица, малко орѣхи, та нашарятъ отгорѣ онова жито. Че взематъ послѣ малко млѣко и съ него сваряватъ ориза. И безъ млѣко може ориза, и безъ захарчица и орѣхи може житото. Ако човѣкъ яде въ такъвъ простъ видъ житото и ориза, ще има ли диабетисъ? – Нѣма да има никакъвъ диабетисъ. Азъ не зная, дали животнитѣ по горитѣ страдатъ отъ диабетисъ. – Не, само културнитѣ хора. Какво значи диабетисъ? – Диабетисътъ е признакъ на това, че хората не изпълняватъ Божия законъ. Всички болести, отъ които ние, съврѣменнитѣ хора, страдаме, не зная на какво би трѣбвало да ги уподобя. Тѣ прѣдставляватъ единъ обвинителень актъ противъ насъ. Небесниятъ прокуроръ казва: „Диабетисътъ, тифусътъ, чумата, хремата и редъ други болести, които лѣкаритѣ познаватъ, сѫ единъ обвинителенъ актъ противъ васъ“. Ние искаме да се освободимъ отъ страданията, отъ болеститѣ, но това сѫ грѣховетѣ на миналитѣ поколения. Ние, съврѣменитѣ хора, изкупваме грѣховетѣ на нашитѣ дѣди и прадѣди. Нашата кръвь не е чиста, както е била едно врѣме. При такава една кръвь, какво може да очакватѣ, какъвъ животъ може да имате, какво щастие ще ви дойде? Гледамъ, дойде нѣкой при мене, страда отъ нѣщо. Виждамъ, че кръвьта му е нечиста и пише за него, че слѣдъ нѣколко мѣсеца ще го повикатъ на онзи свѣтъ. Казватъ за нѣкого: какъ се поправи, надебелѣ въ лицето си този човѣкъ! Казвамъ: за това задебеляване глоба ще му се наложи.
Съврѣменнитѣ хора днесъ, като имъ се каже Истината, докачатъ се. Казва нѣкой: ама защо ме плашишъ? Не, азъ ти казвамъ истината. Ти вървишъ по една изгнила греда, която се клати и ти казвамъ като на приятель: не минавай прѣзъ тази греда, не прави опити! Тази греда е гнила, ще се счупи, ти лесно ще се подхлъзнешъ и ще паднешъ долу. Ами какво да правя? Почакай, ще туря здрава греда, и тогава и ти, и дѣцата ти ще минатъ по нея. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме да минемъ прѣзъ тази греда, и не се стремимъ да изправимъ живота си. Казватъ: ама чакай, лѣкаритѣ ще дойдатъ! Нѣмамъ нищо противъ лѣкаритѣ, но и лѣкаритѣ трѣбва да покажатъ на хората, какъ да се живѣе. Всички хора трѣбва да застанатъ на кракъ и да проповѣдватъ поне тази Истина, че всѣки човѣкъ трѣбва да гладува и жадува за Правдата. Правдата, това е едно качество, единъ методъ на милосърдие, на миротворство. За да има миръ, въ която и да е държава, трѣбва да има Правда. Има ли безправие въ една държава, всѣкога въ нея ще сѫществува анархия. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора разискватъ, че еди-кой си билъ причина за анархията въ държавата. Не, отворете страницитѣ на историята въ миналото, въ настоящето, проникнете и въ бѫдащето и ще видите, че безправието, въ която и да е държава, е било причина за тази анархия. Навсѣкѫдѣ закона е единъ и сѫщъ. Щомъ има безправие, веднага ще се яви и анархията.
И тъй, когато Христосъ е проповѣдвалъ тази бѣседа, Той далъ 9-тѣ правила, 9-тѣ метода за живота. Първото блаженство е слѣдното: „Блажени натѫженитѣ, защото тѣ ще се утѣшатъ“. Азъ ще ви дамъ само едно малко тълкуване на тия думи. Ако искашъ да се утѣшишъ, нажали се, наскърби се нещо. Изгуби нещо, за да се утѣшишъ. Нѣкой казва: искамъ да ме утѣшатъ. Христосъ казва: „Ако искашъ да тѣ утѣшатъ, стани нажаленъ, поплачи си малко“. Е, казва той, нѣма да ставамъ баба, жена, та да плача! Хубаво, щомъ не искашъ да бѫдешъ баба, тогава нѣма да се утѣшишъ. Кого утѣшаватъ? – Онова малкото дѣтенце въ люлката, като поплаче, като покрѣка малко, дойде майката, побави го, погали го и то я погледне, прѣстава да плаче. Майката казва: хубаво, че си поплака. Ти се понатѫжи малко, изпълни първото Христово правило.
„Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“, казва Христосъ. А, втасахме я сега, кроткитѣ щѣли да наслѣдятъ земята! Не, да дигнешъ пушката си, че да извадишъ онѣзи два парабела съ ония ми ти десетина патрона, че кой какъ мине покрай тебе, да се чуди, гдѣ да се дѣне! Тъй казватъ съврѣменнитѣ хора, но Христосъ казва: ако имашъ единъ дѣдо, отъ когото очаквашъ наслѣдство, и отидешъ при него съ пушката си, съ своитѣ патронташи, този твой дѣдо наслѣдникъ ще те направи ли? – Не, наслѣдникъ нѣма да тѣ направи. Той ще си каже: този синковецъ ще изяде всичкото имане. Като отидешъ при дѣдо си, безъ пушка, безъ патронташи, безъ всѣкакви парабели ще му се явишъ. Ще седишъ при него кротъкъ, нажаленъ, ще го пригърнешъ, ще го целунешъ и ще го питашъ: какво искашъ дѣдо? Слѣдователно, за да наслѣдимъ ние земята, която е Божествена, трѣбва да бѫдемъ кротки. Кротостьта е едно велико качество, една велика сила. Кроткиятъ човѣкъ не е слабъ, той е стихия, но се въздържа, знае да влада сърдцето си, знае да влада ума си но не тъй съ юзди. Българитѣ иматъ една пословица, казватъ: „Навий му юларя, че го пусни!“ Азъ не съмъ съгласенъ съ философията на тази пословица. Ако ти искашъ да пуснешъ нѣкого, разрѣжи юларя му и така го пусни, безъ юларь. Ако ти го пуснешъ съ юларь, той ще се развие и тогава е опасно положението му, ще се закачи нѣкѫдѣ. Въ такъвъ случай, защо ще го излагашъ на опасность? Онѣзи хора, които иматъ навитъ юларь, всѣкога сѫ изложени на опасность. Тия, кроткитѣ хора, които подразбира Христосъ, сѫ много по-силни съ своитѣ орѫжия, отколкото съврѣменнитѣ хора съ своитѣ пушки и парабели. Примѣри за такива силни хора имаме въ Индия между йогитѣ. Между англичанитѣ, много отъ тия които се мислятъ силни, прѣдприематъ експедиции по Хималаитѣ, искатъ да се качатъ на върха Евересъ, но слѣдъ като сѫ прѣдприели до сега три експедиции, казватъ най-послѣ: невъзможно е! Тия англичани, които сѫ толкова материалисти, започватъ да разправятъ, че имъ се явявали старци съ бѣли дрехи. Индуситѣ, които ги придружавали, имъ казвали: „Не се качвайте по-нагорѣ, не минавайте надъ тази зона, тия мѣста сѫ свещени“. Индуситѣ, като дойдатъ до тази зона, умиратъ, но англичанитѣ минаватъ задъ тази зона, явяватъ имъ се тия старци, които имъ казватъ, че слѣдъ 15 дни ще умратъ.
Съврѣменната наука мисли, че и е позволено да бърка навсѣкѫдѣ. Наистина, съврѣменнитѣ учени навсѣкѫдѣ сѫ бъркали – и въ човѣшкия стомахъ, и въ сърдцето, и въ мозъка; не е останало мѣсто, кѫдѣто да не сѫ пипали. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора говорятъ за моралъ, говорятъ за честь! Не може да се говори за честь, тѣлото ви е опозорено. Най-първо се излѣкувайтѣ, бѫдете здрави и тогава говорете за моралъ! Има ли болести, нѣма моралъ. Чудно нещо! Нѣкоя жена е разгърдена и, като види нѣкой мѫжъ, скоро бърза да се закрие. Защо? – Безнравствено било! А послѣ, сѫщата тази жена ще я видите на операционната маса, прѣдъ лѣкари и студенти, разглеждатъ я, проучватъ я. Това, че е разгърдена, ние считаме за неморално, а прѣдъ лѣкаритѣ е морално! Не, казватъ, тѣ сѫ лѣкари, това е за опити. Ние не трѣбва да бѫдемъ голи, всички трѣбва да бѫдемъ облѣчени. Ако единъ юнакъ седне на масата за операция, за да го спасятъ лѣкаритѣ, азъ не го считамъ юнакъ, той е най-голѣмиятъ страхливѣцъ. Гдѣ останаха неговата пушка, неговитѣ парабели, неговитѣ патронташи? Нека сега извади парабелитѣ на тия циреи, нека сега имъ свирне! Свирни сега на цирея си! – А, може да се нараня! За себе си държи смѣтка, че може да се нарани, а за другитѣ не мисли. Азъ не го считамъ герой. За себе си има една философия, а за другитѣ – друга.
Та казвамъ: когато дойдемъ до истинското учение, голотата трѣбва да изчезне отъ насъ. Да обсебвашъ едно чуждо тѣло за себе си, да се удоволствувашъ съ него, това е прѣстѫпление! Да целунешъ единъ човѣкъ, когато е изстиналъ, да го вземешъ въ кѫщи и да го стоплишъ като майка, това разбирамъ, но да се удоволствувашъ съ нѣговото тѣло, това не го разбирамъ, то е пиянство. Казвате: еди-кой си е мораленъ, еди-кой си не е мораленъ. Що е моралностьта въ човѣка? – Тя се опрѣдѣля отъ единъ вѫтрѣшенъ законъ. Мораленъ е този човѣкъ, който държи твоето сърдце, твоя умъ, твоята душа и твоя духъ тъй свещено въ себе си, както своитѣ. Защо спрямо себе си да имаме единъ законъ и да бѫдемъ снизходителни, а спрѣмо другитѣ не? Еднакъвъ моралъ, еднакви правила трѣбва да имаме и спрѣмо себе си, и спрѣмо другитѣ. Като срещнешъ единъ богатъ и единъ сиромахъ, каква разлика има между тѣхъ? И единиятъ мисли, и другиятъ мисли; и единиятъ чувствува, и другиятъ чувствува. И двамата, обаче, иматъ различно прѣдназначение въ свѣта. И сиромаситѣ сѫ хора благородни, и богатитѣ сѫ хора благородни. Това е служба! Нѣкой пѫть осѫдятъ богатитѣ хора. Азъ не ги осѫждамъ, но ги съжалявамъ. Когато ми говорятъ за нѣкой богатъ човѣкъ, азъ го виждамъ като единъ конь, впрегнатъ въ една каруца, тегли тази каруца, на нея 20–30 кѫщи натоварили, изпотилъ се, горкиятъ! Гледамъ слѣдъ него бѣдниятъ: той погладувалъ, пожадувалъ, но и той тегли каруца, само че празна. Тия двама души трѣбва сами да се разправятъ. Какъ? Азъ разсѫждавамъ: сиромахътъ трѣбва да вземе малко отъ товара на богатия. Дойде богатия до единъ рѫтъ, не може да кара повече, погледа, че следъ него идва сиромаха, нека му каже: братко можешъ ли да вземешъ малко отъ моя товаръ? – Мога, мога. Като стигнатъ до върха на планината, сиромахътъ трѣбва да каже: ако обичашъ да си вземешъ пакъ своитѣ работи, заповѣдай! – Искамъ. Добрѣ ето ги! Тръгва си пакъ сиромахътъ съ своята празна каруца. Питамъ: кое състояние е по-хубаво? философски разгледано, послѣдното състояние е по-хубаво но споредъ васъ не е тъй. Вие казвате: какво се е раздрънкала тази празна каруца? Не си струва тя. И жената като види, че мѫжътъ и се връща съ празна каруца, казва: не съмъ доволна отъ тебе, не си мѫжъ! Прави сте, богатиятъ има здравъ гръбнакъ, може да носи, а сиромахътъ има слабъ гръбнакъ, не може много да носи. Когато гръбнакътъ на сиромаха стане здравъ, и него Богъ ще може да натовари. Господь има толкова материалъ, че всѣкиго може да натовари. Нѣкой казва: е, тъй, да съмъ богатъ! Ученитѣ изчисляватъ, че въ океана има около 10 милиона тона злато. Всѣки човѣкъ по колко килограма злато може да носи? Ако може да носи по 100 кгр., тогава 200 милиона хора трѣбва да се впрѣгнатъ, за да прѣнесатъ всичкото това злато. Щомъ сте жадни за това злато, единъ день, когато ви дойде врѣмето, ще си извадите отъ него.
Христосъ казва: „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“. Щомъ наслѣдятъ земята, тя е една реторта, отъ която може да извадите туй богатство. Слѣдователно, само кроткиятъ човѣкъ може да забогатѣва. Само кроткиятъ човѣкъ може да има туй велико търпѣние. Това е вѣрно. Всички учени хора, които сѫ били кротки, сѫ имали този резултатъ.
„Блажени милостивитѣ, защото тѣ помилвани ще бѫдатъ“, казва Христосъ.
Въ български езикъ думата „помилвани“ се употрѣбява въ различни случаи. Нѣкой осѫденъ може да бѫде помилванъ; и дѣтето може да бѫде помилвано отъ своята майка. Всѣки човѣкъ, който иска да бѫде помилванъ, трѣбва да бѫде милостивъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да бѫда милостивъ. Слушай, ако искашъ да бѫдешъ помилванъ, непрѣменно трѣбва да имашъ милостиво сърдце. Ами че това е едно велико качество у човѣка, това е единъ благороденъ импулсъ! Ние, съврѣменнитѣ хора, изхвърляме най-хубавото, най-благородното отъ себе си и казваме: да бѫдемъ смѣли и рѣшителни! Да, но въ това нѣма никаква философия. Въ какво седи тази смѣлость?
Казва Христосъ: „Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. Когато у насъ се зароди тази жажда, да придобиемъ всичко онова възвишено и благородно, за което копнѣе душата ни, тогава Богъ ще дойде: Този е пѫтьтъ. Когато нашитѣ сърдца сѫ така приготвени, само тогава Господь ще дойде да живѣе въ насъ, и когато Той дойде, ще приготви онѣзи велики блага, които очакваме. Ние, съврѣменнитѣ, хора, не сме щастливи, и прѣди насъ не сѫ били щастливи, и когато дойдатъ слѣдъ насъ сѫщо нѣма да бѫдатъ щастливи. Защо? Защото имаме една крива основа въ живота и говоримъ нѣща, които не сѫ вѣрни. Има нѣща вѣрни но не всички. И тогава ние се намираме въ положението на онзи староврѣмененъ герой, който си направилъ една крѣпость срѣщу неприятеля отъ соль и отъ захарь, твърди като камъкъ – това намѣрилъ наоколо си. Но, като дошълъ дъжда, сольта и захарьта се стопили и отворили мѣсто за неприятеля. Въ нашия животъ има слаби мѣста, които всѣкога могатъ да се отворятъ. Тия мѣста сѫ вратитѣ за вашия неприятель. Тѣ сѫ сольта и захарьта. Колкото и да си силенъ, колкото и да си герой, като дойде водата, тя ще ги подмие, ще ги разтвори. Господь е оставилъ за свѣта една врата за сладкия животъ, и една врата за соления животъ, и ако ти си ги заключилъ, а не бѫдешъ кротъкъ, Господь единъ день ще изпрати водата и тѣзи врати ще се отворятъ за неприятеля. Водата ще задигне тия врати и тогава всички отвънъ свободно ще влѣзатъ въ дома ти. Водата, това е Божествениятъ животъ, който иде сега въ свѣта.
„Блажени праведнитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ царството Божие“.
„Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“.
Сега, ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, изъ онова митическо състояние на човѣчеството. На нѣкой си царь – Бенамъ Саватъ било прѣдсказано, че въ дома му ще се роди дъщеря, която ще бѫде една отъ най-знатнитѣ и виднитѣ членове въ царството. Тя ще бѫде най-умна, най-благородна, но ще бѫде особена въ своитѣ проявления. Името и ще бѫде Иурания. Българинътъ, като чуе това име, ще каже: е оране трѣбва! Гъркътъ пъкъ ще разбере небето – Урания. Не, името на тази царска дъщеря било Иурания. Слѣдъ като се родила, събрали се най-умнитѣ мѫдреци въ царството да я възпитаватъ. Когато завършила 21 година, своето пълнолѣтие, споредъ тогавашнитѣ обичаи, трѣбвало да се явятъ 10 души кандидати, царски синове, които да направятъ прѣдложение за рѫката и. Единъ отъ учителитѣ и казалъ, че нейниятъ избраникъ трѣбва да има едно качество, а то слѣдующето: той трѣбва да носи въ себе си свещения огънь. Тѣлото му трѣбва да се отваря, и сърдцето му да става олтарь на този свещенъ огънь, който да гори тамъ, а на свѣтлината му тя да чете свещената книга Исаваатъ. Започнали да се изреждатъ кандидатитѣ единъ слѣдъ другъ. Първиятъ дошълъ, донесълъ всичкитѣ си подаръци, и тя го приела въ една своя стая, направена само отъ кристалъ, херметически затворена, и му казала: ти можешъ ли да отворишъ тѣлото си и въ сърдцето ти да се породи онзи свещениятъ огънь? Не, това го нѣма въ мене. Е, тогава ще дойдешъ идущата година. Изпратила този кандидатъ. Дошълъ вториятъ, третиятъ, изреждали се единъ слѣдъ другъ, и тя изпращала всички по сѫщия начинъ – никой не могълъ да направи това, което тя искала. Най-послѣ дошълъ десетиятъ, нейниятъ избраникъ. Той легналъ – ще помислите, че умрѣлъ – не, той отворилъ тѣлото си, отворилъ сърдцето си, и въ него се явява този, свещениятъ огънь, отваря се и тази свещена книга Исаваатъ, и тя вече могла да чете. Уводнитѣ думи били слѣднитѣ: „Възможноститѣ на Любовьта сѫ възможности на живота. Възможноститѣ на живота сѫ възможности на сърдцето. Възможноститѣ на сърдцето сѫ възможности на ума. Възможноститѣ на ума сѫ възможности на душата. Възможноститѣ на душата сѫ възможности на Духа. Възможноститѣ на Духа сѫ възможности на Бога“.
И тъй, любовьта въ живота трѣбва да бѫде възможна. Азъ не говоря за тази любовь, която вие разбирате, въ която се зараждатъ подозрения, ограничения, плътски състезания. Това не е любовь, това сѫ примѣси, това е окисляване. Азъ говоря за онази Божествената Любовь, която прониква въ човѣшката душа. Тя носи едно отъ най-великитѣ блага, които човѣкъ до сега не е опиталъ. Любовьта прави човѣка господарь на себе си. Тя не заробва човѣка. Онзи, който те люби, той ще те освободи; а онзи, който те вързва, той те възпитава. Майката може да бѫде емблема на Любовьта. Учительтъ може да бѫде емблема на Мѫдростьта. Кой може да бѫде емблема на Истината? Любовьта може да дойде чрѣзъ майката, само тя може да даде животъ. Мѫдростьта и знанието може да дойдатъ чрѣзъ Учителя, а свободата и Истината чрѣзъ кого ще дойдатъ? Свободата и Истината ще дойдатъ чрѣзъ твоя възлюбенъ, който ще ти отвори свещената книга на Исаавата и отъ тази книга ти ще можешъ да четешъ. Онзи, който отвори тази книга и може да чете отъ нея, веднага ще бѫде свободенъ. Като са пукне онова житно зърно и сѣменцето се разрасне нагорѣ, то е свободно вече отъ този затворъ. Щомъ се пукне туй сѣменце, този разуменъ духъ, който е билъ затворенъ въ него, веднага отива нагорѣ въ невидимия свѣтъ и започва да работи. Въ херметическитѣ, затворенитѣ, станции на всички сѣменца седятъ затворени разумни сѫщества, изучаватъ нѣщо. Вие ще кажете: какъ е възможно въ това сѣменце да е затворенъ единъ духъ? Той е като една точка, безпространственъ, който сѫществува като идея вѫтрѣ въ насъ. Тази идея е извънъ всѣко врѣме и пространство, а влада врѣмето и пространството. Тя е извънъ живота, а влада живота. Тя е извънъ разумностьта, а влада разумностьта.
Сега съврѣменнитѣ учени хора разискватъ по въпроса, що е сила? Всѣка една сила е сглобена отъ нѣколко способности. У човѣка, запримѣръ, като се сглобятъ 4–5 способности, правятъ го силенъ, енергиченъ. Силитѣ, енергиитѣ, това сѫ способности. Слѣдователно, елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ умственъ характеръ; елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ сърдеченъ характеръ. Нѣколко морални чувства, събрани заедно, може да образуватъ една сърдечна сила. Тъй че, ако вие разложите една Божествена сила на ума, може да намѣрите вашитѣ способности на ума. Ако разложите една Божествена сила на сърдцето, може да намѣрите вашитѣ чувства. Сега вие разглеждате силитѣ като чувства, а трѣбва да поставитѣ чувствата като сили. Ако разглеждате умственитѣ сили, трѣбва да ги поставитѣ като способности. Прилагане на силитѣ трѣбва. Та, казвамъ: тази свещена книга трѣбва да се изучава. За това нѣщо и старитѣ гърци сѫ казвали: „Човѣкъ трѣбва да се познае“. Тази написана книга е самиятъ човѣкъ. Колко велики нѣща има написани въ вашия мозъкъ, на вашитѣ очи, на вашитѣ вѣжди, на вашия носъ, на вашето лице, на вашето чело! Това е единъ цѣлъ животъ, който се отразява. Е, казватъ, това е лице! Да но колцина отъ васъ сѫ чели тѣзи свещени писма написани на човѣшкото лице? Колцина отъ васъ сѫ могли да прочетатъ онази дълбока скърбь, написана въ душата на нѣкой човѣкъ? Този човѣкъ може да е царь, може да е богатъ, може да има всичко на земята, но той е незадоволенъ, вѫтрѣ въ душата си усѣща една празнина, усѣща гладъ и жажда. Този гладъ, тази жажда въ него, това е Божественото. Благодарение на този гладъ и тази жажда, Богъ ни показва Истината, къмъ която трѣбва да се стремимъ. Туй ние наричаме Богъ, природа и т.н. Когато ние така схванемъ този живия Господь и го разберемъ, Той ще вземе участие въ всичкитѣ наши дѣла. Кога ще вземе Богъ участие въ нашия животъ? – Когато възлюбимъ Бога, когато отворимъ сърдцата си и ги направимъ олтарь, на който да гори този свещенъ огънь на Любовьта и на нейната свѣтлина да четемъ свещената книга. Само тогава Богъ ще ни посѣти. Защо сега Богъ не може да ни посѣти? Защото този огънь никѫдѣ не гори а щомъ не гори той, на какво ще четемъ свещената книга? Ти убеждавашъ единъ човѣкъ, че има Любовь, че има Мѫдрость, че има Истина, а той ти казва, че човѣкътъ трѣбва да яде и да пие. Не, въ яденето нѣма никакъвъ смисълъ, то е само единъ механически процесъ. Какъвъ смисълъ има въ яденето? Гледашъ, нѣкоя красива дама и нѣкой младъ момъкъ седнали да ядатъ и току си кривятъ устата на една на друга страна, изпълняватъ нѣкакво си тайнство. Ние сме смѣшни карикатури прѣдъ небето съ своитѣ разбирания. Дъвкането е свещено, само когато служишъ на Любовьта. Служишъ ли на Любовьта, можешъ да кривишъ устата си. Запримѣръ, азъ дигамъ и слагамъ мотиката на лозето си цѣлъ день, огъвамъ се. Вижъ, туй огъване вече е на мѣстото си. Когато азъ ямъ и съзнавамъ, че трѣбва да пратя туй ядене на онзи, който работи за мене, ще кажа: Господи, ще си кривя устата, но ще изпратя всичкия необходимъ материалъ, за да съградишъ нѣщо въ мене. А сега, нѣкой яде, огъва се, криви си устата, радва се и казва: а, кокошката е сладка! Да, за тебе е сладко, но за нея е горчиво. Ти ядешъ, но на нея не е сладко. Казва: ехъ, сладъкъ е хлѣбецътъ! Да, сладъкъ е, но я да те туримъ на воденичния камъкъ, че ще видишъ! Вие заколите агнето, опечете го и казвате: агнето вече не чувствува болка. Вие се лъжете. Когато нѣщата въ природата не ставатъ съ любовь, има една вѫтрѣшна скърбь, която съ нищо не може да се уталожи. Когато агнето се пече, винаги отъ него оставатъ живи клѣтки, които не могатъ да умиратъ даже и при 300–400 градуса. Тия клѣтки, като влѣзатъ въ тебе, ще те пекатъ, тѣ сѫ живи. Вие казвате: науката е доказала това-онова. Чакайте! Какво е доказала науката? Науката едва е започнала да доказва нѣщата. Азъ бихъ желалъ всички учени хора да иматъ туй смирение, да признаятъ, че има болести въ свѣта и искрено да кажатъ, на какво се дължатъ тѣ. Ще кажете: ама може ли безъ болести? – Може. Ние можемъ да прѣчистимъ своята кръвь и тогава нѣма да боледуваме. Но кога ще бѫде това? – Когато имаме тази свещена Любовь на правдата. Правда трѣбва да има въ всинца ни, справедливи трѣбва да бѫдемъ!
Като седя нѣкой пѫть въ стаята си, гледамъ, имамъ на разположение дрехи, ковьори, 10 души да облека. Размишлявамъ си: кой-какъ дойде ще каже, че стаята ми е много добрѣ мобилирана, че би желалъ и той да живѣе тукъ. Казвамъ си: да, това за мене е единъ мобилиранъ затворъ. Ще ме залъгватъ съ една кирлива черга! Смисълътъ не е въ това. Пъкъ нѣкой пѫть гледамъ, отъ печката ми излиза толкова димъ, че пердетата ми ставатъ черни. Казватъ: отлична е стаята му! Не е отлична тази стая, толкова димъ гълтамъ въ нея. Казвамъ си: не ме гледайте въ тази стая. Елате да ме видите въ онази херметическа стая, която е направена отъ стъкло и за която Мойсей казва: „Събуй си обущата“! Когато дойде нѣкой, който ме обича и когото обичамъ, ще го въведа въ тази свещена стая. Нѣкой казва: азъ го обичамъ, така мисля за него. Питамъ: съ коя любовь обичашъ, съ тази въ която има промѣни? Не, въ Божията Любовь нѣма никакви промѣни но има отваряне на сърдца, има веченъ стремежъ за помагане.
Христосъ казва: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Божията правда, защото тѣ ще се наситятъ“. Гладътъ, жаждата, това сѫ едни велики сили, на които трѣбва да дадемъ ходъ, не трѣбва да се плашимъ отъ тѣхъ. Това сѫ качества, свойства вѫтрѣ въ живота. И сега всички трѣбва да жадувате и гладувате не за хлѣбъ, но за онази велика Божествена Любовь, да дойде по-скоро тя въ свѣта. Само тогава ще се разрѣшатъ въпроситѣ въ свѣта. Трѣбва да има абсолютна правда спрѣмо всички хора безразлично. Правдата е отношения на души. Дойде ли правдата, ще се яви онова уважение, онова почитание, което трѣбва да иматъ всички хора единъ къмъ другъ. Тогава нѣма да гледаме единъ на другъ съ прѣзрѣние, но ще бѫдемъ свещени единъ за другъ. Това не значи, че трѣбва да забравимъ себе си, но да туримъ всѣко нѣщо на мѣсто и да познаемъ, кога ще дойде онзи нашъ възлюбленъ. Трѣбва да знаемъ, че всичко, което сега вършимъ на земята, е приготовление за онзи великъ Божественъ животъ, който иде. Трѣбва да знаете, че прѣди повече отъ 20 милиона години човѣкъ е билъ въ едно животинско състояние, не е билъ тъй интелигентенъ, както сега, не е ималъ тия условия да се прояви, миналъ е прѣзъ много форми, докато стигне сегашното си състояние. И отъ сега нататъкъ пакъ ще минава прѣзъ много форми, докато дойде до по-високо положение. Но всички тия форми, прѣзъ които е миналъ, не трѣбва да бѫдатъ едно унижение за него. Като види единъ волъ, трѣбва да отиде при него, да му каже: братко, азъ живѣхъ едно врѣме при васъ, изпълнявахъ сѫщата служба. Баба ми, дѣдо ми сѫщо сѫ минали прѣзъ този пѫть. Много съмъ ви благодаренъ. Послѣ нека го помилва, нека го погали малко. Този волъ много ще се зарадва. Това е философия! А вие ще кажете: а, това говедо! Послѣ, като види единъ конь, нека отиде при него, да го погали, да му поговори сѫщото нѣщо, да му благодари. Като отиде на лозето, нека помилва гроздето, нека му каже, че едно врѣме и той е билъ въ това състояние, затова го разбира. Сѫщо да постѫпи и съ плоднитѣ дървета – ябълки, круши и др. Прѣди много милиони години човѣкътъ е билъ едно плодно растение. Чудни сѫ хората! Казватъ: какъ, азъ да съмъ билъ дърво, азъ да съмъ билъ лоза или нѣкакво животно! Ами тогава, запитвате ли се, отъ гдѣ се породила у насъ тази любовь, това чувство къмъ тия ябълки, круши, грозде и другитѣ плодове? Връзки имаме ние съ тѣхъ, живѣли сме заедно съ тѣхъ, били сме въ тѣхното положение, затова ги обичаме. Ами нали Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие пръчкитѣ, и всѣка пръчка, която не дава плодъ, Отецъ ми я отрѣзва и посажда отново, за да даде повече плодъ“. Не е унижение да бѫдешъ ябълка! Азъ прѣдпочитамъ да бѫда една хубава ябълка, една хубава круша, една хубава лозена пръчка, отколкото да нося единъ патрондашъ.
Чрѣзъ тази правда Богъ сега ни учи, какъ да разпрѣдѣляме тѣзи енергии, какъ да служимъ на човѣчеството. Правдата е, която опрѣдѣля отношенията между хората. За въ бѫдаще прѣдъ насъ седи едно велико благо. Тѣзи отъ васъ, които сѫ готови, ще разбератъ тази велика истина, а нѣкои може да кажатъ: не, ти ни кажи сега нѣщо реално, какво трѣбва да направимъ, за да излѣземъ отъ туй безизходно положение. Казватъ: добрѣ, твоето безизходно положение е за 1,000 лв. Ела при менъ, ще ти дамъ 1,000 лв., и ти ще бѫдешъ въ изходно положение. Гостилничарь си, нѣмашъ нито петь пари въ джоба си. Ела при менъ, азъ ще ти дамъ 1,000 лв. Слѣдъ като му дамъ 1,000 лв., той ще ми каже: добрѣ, ти ми даде сега 1,000 лв., но за другия мѣсецъ какво ще правя? Пакъ човѣшкото иде. Ти си осигуренъ за единъ мѣсецъ, нѣма какво повече да се безпокоишъ. Богъ ще промисли по-нататъкъ. Въ насъ трѣбва да има вѣра, че Богъ, който ни е създалъ, ще се погрижи за насъ, ще осигури нашето бѫдеще. Кой е онзи баща, който не се грижи за своя добъръ синъ? Кой е онзи учитель, който не се грижи за своя добъръ ученикъ? Кой е онзи господарь, който не се грижи за своя добъръ слуга? Вие казвате: забравилъ ме е Господь. Не, ще учите! Ако искамъ учительтъ ми да ме люби, ще уча. Ако искамъ майка ми да ми даде животъ, да ме люби, ще я обичамъ, ще я почитамъ отъ всичкото си сърдце, тъй както Бога почитамъ и обичамъ. И тогава, онзи, който ще ни донесе тази свобода, който ще ни отвори онази велика свещена книга да разберемъ тѣзи велики истини, да разберемъ възможноститѣ на живота, върху които трѣбва да размишляваме, това ще бѫде нашиятъ възлюбенъ. Нѣма по-хубаво състояние отъ това, да чувствувашъ Божието присѫствие въ дълбочината на душата си! Ти си боленъ, и Богъ отвѫтрѣ ти казва: „Не бой се, слѣдъ една седмица ще оздравѣешъ“! Ти оздравѣешъ, но пакъ се усъмнишъ. Оплетатъ се твоитѣ материални работи, и Той ти казва: „Не бой се, ще се оправятъ“. И дѣйствително, не мине много врѣме, дѣдо ти умре, остави ти наслѣдство, и твоитѣ работи се оправятъ. Искашъ да се учишъ, да слѣдвашъ нѣкѫдѣ, но срѣдства нѣмашъ. Той ти казва: „Не бой се, ще ти се отвори пѫтя“. Отваря ти се пѫтьтъ. Музикантъ си, обезсърчишъ се. Туй Божественото вѫтрѣ ти казва: „Не бой се, не се обезсърдчавай“! Писатель си, обезсърдчишъ се. Учитель си, обезсърдчишъ се. Майка си, обезсърдчишъ се. Не бой се! Туй Божественото у насъ всѣкога говори. Богъ е, който говори въ насъ, но трѣбва да имаме тазъ беззавѣтна Любовь!
Вие казвате: този човѣкъ, тамъ на масата, вѣрва ли въ всичко това, което говори? Този въпросъ, дали вѣрвамъ, или не, се отнася до мене. Азъ не се спирамъ на това, дали вие ще вѣрвате, но казвамъ: опитайте и ще видите! Вземете тази сѣмка, посѣйте я така и така, и ще видите! Има Единъ въ свѣта, който може да взима участие въ вашия животъ! Той е този живиятъ Господь, за когото ви говоря. Той ще бѫде съ васъ въ всичкитѣ положения на живота ви, и при сърдцето ви, и при ума ви. Въ най-мѫчнитѣ моменти на живота ви, Той ви казва: „Не бойте се, работата ви ще се уреди!“ И урежда се работата ви. Сжщото е и съ всѣки единъ народъ. Народитѣ не трѣбва да се самоизтрѣбяватъ съ орѫжия. Господь живѣе въ всички народи, но каквото имъ каже, трѣбва да го слушатъ.
Всичко това, което ви говоря, това сѫ думи на великия разуменъ животъ, който всички сте опитали. Азъ проектирамъ извѣстни лѫчи, но тази свѣтлина иде отъ друго мѣсто. Не мислете, че азъ искамъ да играя роля на единъ грамофонъ, но говоря отъ изобилието, въ което живѣя. Азъ оставямъ това изобилие да мине прѣзъ васъ, пъкъ вие ще дадете на другитѣ. Божественото не търпи спънки! Всички ще дадете мѣсто на Бога и ще го обикнете! Само тогава лицата ви ще бѫдатъ млади, хубави, свѣтящи; само тогава погледътъ ви ще бѫде благороденъ, милъ; само тогава всичкитѣ ви работи бързо ще се разрѣшатъ!
Та, ако дойде обезсърдчение, радвайте се, не малодушествувайте! Даже и най-голѣми противорѣчия да се родятъ въ живота ви, нека се родятъ! Туй сѫ възможности за проявление на Бога. Даже и въ дъното на ада да отидете, ще познаете, колко е великъ Богъ, ще познаете Неговата Любовь. И когато дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия въ живота ви, вложете надеждата, да видите, колко велика е Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина! Не мислете, че извънъ Бога ще добиете великото. Не, великото се добива само въ Бога. Всички трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ Него! Това е смисълътъ на нашия животъ!
„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“, казва Христосъ. Да гладуваме и жадуваме за кого? – За Този, който ни е далъ живота.
Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни чувства.
Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни мисли, за онова възвишеното, великото въ свѣта! Само то ще вложи своята Свѣтлина и Духъ въ насъ, за да разтърси всѣка една клѣтка отъ нашия организъмъ.
И като стана сутринъ рано, никаква мисъль за работата си, а първо да отправя душата си къмъ Онзи свещенъ трепетъ на живота! Тогава ще взема мотиката и ще отида да работя на лозето.
Любовь къмъ Бога, Любовь къмъ тази абсолютна велика Правда, която е еднаква къмъ всички! – Това е смисълътъ на живота. Това е къмъ което Богъ ни призовава сега всинца – да дойде да живѣе въ насъ и да направлява работитѣ ни. Само така ще разберемъ смисълъ на този животъ, въ който сме потопени. Нѣма по-красиво състояние отъ това!
„Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ съ Божествената Любовь“!
Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 28 декемврий, 1924 г. въ гр. София.
|
