Т. м.
Животът може да се прояви само между две абсолютни величини: първата величини е крайно голямата, абсолютно безграничната величина, а втората е абсолютно малката, ограничената величина. От тия две величини се зараждат всичките благости, всички противоречия на света.
Когато великото в живота иска да се вмести в крайно малкото, се зараждат всичките страдания. То е много естествено. Ако вие искате да поместите най-хубавите си дрехи в куфара, какво ще стане с тях? Всичките им гънки и панделки ще се смачкат и като ги извадите, ще ви се счупи кефа. Тъй казват турците.
Благото в живота е в това, когато малкото се вмести във великото, тогава настава хармонията в живота. И тъй, като ученици на Всемирната Бяла Школа, по закона на Мъдростта, в даден момент трябва да знаете насоката на вашето движение. Животът може да се прояви в две величини, в две насоки, и то според това в каква насока живеете: в движение към малкото или в движение към великото. Следователно ще имате два резултата. Когато се движите към абсолютно малкото, всякога ще усещате нещо ужасно, едно безсилие в живота, което не може да си обясните на какво се дължи. Веднъж подвижени от великото към малкото, вие не може да вземете обратно движение назад. Обратно движение в Природата няма. По посоката, в която вървите, вие трябва да минете до абсолютно малкото, трябва да изпитате безсмислието на живота, защото тъй малкото ще ви даде една нова идея. От друга страна, щом усещате веселие и радост, вие се движите към великото.
Сега, няма да се спирате да питате защо са тия страдания, или да питате защо са тия радости. Радостите и страданията са резултати от тия две насоки. За да може да живеете, за да има каквото и да е съзнание във вас, непременно трябва да имате или едната, или другата насока. И всеки философ, който се е опитал да коригира тия два закона, всякога е полудявал. Според тия два закона ти ще приемеш страданията тъй, както са. Нищо повече! Защо и за какво, философия няма там. Там има само едно мнение. Когато седиш при абсолютно малкото, ще страдаш; когато дойде до крайния предел и минеш от абсолютно малкото към абсолютно голямото, веднага твоето състояние ще се измени. От гледището на хората тук на земята абсолютно малкото произвежда всички нещастия в живота. В небето законът е обратен; великото е, което произвежда страданията, а крайно малкото произвежда щастието. Следователно туй, което за нас на земята е най-голямото нещастие, на небето е най-голямо щастие, и туй, което за земята е най-голямото щастие, за небето е най-голямото нещастие. Е, как ще разберете това противоречие сега? Вие сте нещастни, понеже нямате нищо, а като направя паралел, един велик дух в небето става нещастен, когато е богат. Тогава в него се ражда желание, всичко, което има, да го раздаде, за да стане щастлив. Вие ще кажете: „Ама защо е така?“ Аз ще ви задам друг въпрос: Защо да не е така? Колкото единият въпрос е силен, толкова и другият е силен. Това не е разрешение на въпроса. Защо е така или защо не е така – тия въпроси не разрешават същността на живота. Ако обясним едното или другото положение, ни най-малко няма да изясним самия живот. Туй, че ние скърбим, това са наши субективни схващания. Ако някой човек страда, то се дължи на частично състояние на индивида. Ако у един велик дух се зароди едно малко страдание, то е негово субективно, не е страдание на целокупното човечество, защото животът сам по себе си няма тия съотношения. И тъй, тази философия е необходима за вас. Щом идват страдания, значи вие се движите към абсолютно малкото, а то е необходимо, за да определите същността на вашия живот. Тази абсолютна малка величина е Божествената величина, с която трябва да се мерят всички неща. Само като дойдете до абсолютно малкото, ще имате мярка да мерите всички величини и ще разбирате смисъла на живота. И когато разберете тази абсолютна малка величина, вие сте господари на всички положения.
Привидните обяснения в живота всякога ни водят към една крива посока. Вземете всички ония съвременни духовни и религиозни твърдения, кой е на правата страна. Дават се само частични обяснения на ония съвременни философи, които са създали почти всички нещастия в живота, но те са само палиативни обяснения. За пример кой от вас не може да проповядва морал? Какъв ли не морал вие проповядвате на вашите деца? Проповядвате им как трябва да живеят, за да бъдат щастливи. Питам: Къде има поне един от тия щастливи хора, който да е написал своя биография и да покаже, че е бил щастлив и в раждането, и в умирането си? Значи там не е смисълът на живота. Има друг смисъл в живота: да влезеш в тялото си и да излезеш от тялото си, без да се мъчиш.
И тъй, всяко едно криво желание е една крива връзка, която свързва душата на материята, а всяка връзка ограничава човека. Желанията, които имате, всякога трябва да бъдат свободни, да не ви връзват. Имайте желания, но не се връзвайте! Никога не оставяйте да ви връзват други в живота. За пример имате едно дете, казвате: „Аз без туй дете не мога“. Детето пък казва: „Аз без майка си не мога“. То е една крива насока. Детето без майка си може. Чудни сте вие! Майката не може без детето. Ами ти преди да се ожениш, когато нямаше деца, как живееше без тях? Защо се държиш в тази крива философия? Някои казват: „Аз без радости в живота не мога да живея“. – Можеш. Всеки иска да живее в радости, а без скърби. Не, ако щастието е една необходимост, тогава и скръбта е друга необходимост. Не е вярно, че щастието е една необходимост за душата. Душата може и без щастие. Ще кажете: „Какво ще бъде състоянието на душата тогава?“ Да кажем, че ти имаш един обект, който ти причинява известно приятно настроение, но ти искаш да го хванеш с ръцете си и да го стиснеш до гърдите си. Ти мислиш, че само като го стискаш, само тогава живееш. Туй е най-глупавото състояние. Туй, което можеш да стискаш, и далеч от тебе да е, пак вложиш да живее без него, обаче в дадения момент туй е едно твое състояние, но там е всичкото заблуждение. Този предмет може да бъде неодушевен, може да бъде и одушевен, законът е все същият. Важното е какви трябва да бъдат отношенията ви към предмета.
Някой път казваме: „Как е възможно човек да живее без тяло?“ – Може да живее без тяло. Под думата „тяло“ разбирам ограничение. Ако ние кажем, че без тяло не може, значи тялото е една абсолютна реалност, на която душата е сянка. Не е така. То е все същото, ако кажем: „Аз без къща не мога да живея“. Как не можеш? Птиците как могат да живеят? Значи те са по-умни от теб? Може без къща да се живее. Не е къщата, която дава живота. Къщата е само един резултат. Ние създаваме къщите, а може да създадем къщи, каквито искаме. Може да им турим два, три, четири, пет етажа, ние сме господари на положението. Казвате: „Какво ще стане, като загубя тялото си?“ – Ще почнеш да мислиш как да създадеш една по-добра къща. Като изгори първата ти къща, ще направиш втора, по-хубава, по най-модерен начин, и ще благодариш на Бога, че първата е изгоряла.
Сега необходимо е за всинца ви да схванете абсолютните величини. Бог всякога се стреми към нас, а ние се стремим към Бога. Значи смисълът на нашия живот е в стремежа ни към Бога, но имайте предвид, че вие не може да обхванете Бога. Абсолютно голямото не може да се побере в абсолютно малкото и абсолютно малкото не може да изпълни абсолютно голямото. Те са две невъзможности, и между вас и Бога всякога ще има следната разлика: вие никога в живота си няма да знаете туй, което Бог заема, и Бог колкото и малък да стане, Той няма да бъде като вас. Схващате ли каква е мисълта? Цялото не може да се превърне на една своя част, нито частта може да образува цялото. Във висшата математика доказват, че частта е равна на цялото. Това са математически твърдения. В какво отношение частта е равна на цялото? То е следното положение: Ако абсолютно малкото и абсолютно великото имат един и същ стремеж един към друг, то в дадения момент, когато абсолютно великото се движи към абсолютно малкото и абсолютно малкото се движи към абсолютно великото, ако силите, с които се движат един към друг, са равни, в туй отношение казваме, че абсолютно великото може да бъде като абсолютно малкото. В даден момент ако стремежът на човека към Бога е толкова силен, колкото стремежът на Бога към човека, в туй отношение казваме, че те са равни, а не по своята есенция, не по своята същина. В този стремеж трябва да се зароди тази хармония между Бога и нас – да изпълним Неговата воля. Като се зароди у нас силно желание да изпълним Неговата воля, и в Бога се заражда желание да изпълни нашата воля.
Може ли абсолютно малкото да изпълни волята на Бога? – Не може. То може да я прояви. В абсолютно малкото може да се зароди силният стремеж да изпълни волята Божия, тогава и абсолютно великото ще изпълни неговата воля. Да кажем, ти желаеш Бог в тебе да стане велик и в туй величие ти се разширяваш. Понеже Бог е велик, като Го повикаш, Той дойде и ти казва: „Твоята колибка е малка, да я разширим!“ Ти отговаряш: „Малка е, но пари нямам“. Тогава Бог влага средства. Ти градиш, Той влага, Той влага, ти градиш, Той влага и така ти създаде работа. Ти трябва да Го повикаш. Той ще ти даде план, начин за работа, а ти ще почнеш да реализираш Неговия план. А сега, като дойде Господ, вие казвате: „Я ни съгради къщата!“ – искате той да гради, а вие да гледате отстрани. Не, абсолютно малкото всякога гради, то слага камъче по камъче, а Бог в своята премъдрост наблюдава градежа, както това става и в космическия живот. Много пъти ви нападат противоречия, съмнения, като че нищо не сте постигнали. Това са преходни състояния. Някой път мислите, че никой не ви обича, не мисли за вас, считате се като едно микроскопическо същество, а някой път мислите, че сте много голям, цялата земя може да разтърсите. Колкото е вярно едното състояние, толкова е вярно и другото. Вие се движите едновременно между тия две величини, за да създадете една нова мисъл. Щом мислите за Великото, вие сте във връзка с Бога. Когато не мислите нищо, тогава Бог мисли за вас. Господ се обърне, тури си микроскопа и започва със своите клещички. Ти дигаш шум, Той те хване, пита те: „Какво ти е?“ – „Много ми е тясно тук.“ – „Тя е лесна работа.“ И ти тогава казваш: „Ето спасението“. Значи само Бог със Своята Мъдрост е в състояние да те извади от абсолютно малкото. То е едно от най-опасните състояния в живота. Няма по-голямо страдание от туй, да се намериш в абсолютно малкото! Който се намери в клещите на абсолютно малкото, той знае какво нещо са страданията. И когато Бог иска да смири един дух, който мисли, че е велик, туря го в абсолютно малкото. Той се спира там и почва да се моли и тогава Господ дойде, хване го с щипците си и казва: „Позна ли сега, че не си онзи, великият?“ Само в абсолютно малкото човек може да се смири. Затуй ние в живота си минаваме от вечния живот към временния, за да научим абсолютното смирение. Господ иска, щото всичките същества, колкото и да са големи, да разбират тия два велики закони. И всеки, който в най-малкия смисъл пристъпи закона, само като помисли, че е безграничен, трябва да влезе в абсолютно малкото, да се смири. Безграничен е само Един Бог! Всички ние се стремим към Него. Щом някой помисли, че е безграничен, той влиза в стълкновение със закона и трябва да вземе обратно движение, към абсолютно малкото. Като стигне дъното, от тук вече човек започва да се възражда наново. Като стигнеш до абсолютно малкото, Бог ще те посрещне, ще те спре и в този момент на крайно отчаяние, когато ти искаш да се самоунищожиш, Той ще те запита: „Ти разбра ли безкрайното величие на твоето съществувание?“ Ти ще кажеш: „Разбрах“. Тогава Той ще те вземе в друга посока и ще ти покаже абсолютно великото. Той ще те понесе на своите крила, ще те разведе из цялата вселена и ще ти каже: „Ако ти ходиш в съгласие с Моите закони, всичко туй ще бъде твое, но денят, в който ти направиш най-малкото престъпление, ще се намериш в положение на последен слуга“.
Някой път вие искате да правите инат на Господа, не искате да Му говорите, искате да Го заставите Той да ви проговори. Това с хората е лесна работа. Ако мълчиш при един човек 10 години, той ще ти проговори. Но с Бога не е така. Мълчиш 10 години, 100 години, 1000 години, и пак ти ще заговориш пръв, Господ няма да ти заговори. И като заговориш, Господ казва: „Добре, че заговори нашето гневливо дете“. И всички тия хора на земята, както ги виждате, все са такива гневливи деца, паднали от небето. Те се разгневили за много малко нещо и с хиляди години мълчат, от дома си бягат и казват: „Аз за дома не искам да мисля“. Ама сега се затъжили вече, като са дошли до дъното на абсолютно малкото, и питат: „Какво ли правят горе?“ Те са дошли до едно умиление и разкаяние. Тогава почват ангелите да слизат отгоре, да носят писма от къщи. Те четат писмата, текат им сълзи и питат: „Какво прави моята сестра?“ – „Мисли за тебе. Ами ти?“ – „Аз мисля да се върна назад, познах погрешките си.“ И Христос казва: „Голяма е радостта на ангелите горе на небето, когато една душа се обръща към Бога“. Човек минава през абсолютно малкото и отива към абсолютно великото, безграничното. Само в този момент ще дойде Божествената Любов.
Сега вие ще кажете: „Тия работи ние ги знаем“. Да, но тази философия има приложение. Някой ден сте разтревожени, може би случайно, гледайте в една минута да измените състоянието си. Тази философия, според която сега вървите, изискват се години, за да станете добри. Добрината на човека зависи от момента. В един момент човек може да стане добър, а хиляди години се изисква да се прояви добродетелта в своята същина. Това вече е за проявлението на доброто като Божествено начало, но изменението на човека става моментално.
Има тъй наречените Божествени минути. Често аз ви говоря за думата „сега“, като ви казвам никога да не слагате в ума си момента „утре“. Между „сега“ и „утре“ има един промеждутък, има тъмнина, земята се е завъртяла веднъж, и в тази тъмнина ти ще заспиш, връзката между твоето сегашно и утрешно съзнание ще се измени. Ти като започнеш някоя работа, кажи „сега“. Вечерта, като си лягаш, няма да кажеш „утре“, ще кажеш пак „сега“. Станеш, пак кажи „сега“. Сложиш ли в мисълта си думата „утре“ веднага в съзнанието ти ще се зароди една междина, ти ще загубиш съзнание и трябва да си спомниш това нещо пак наново. Някои казват: „Утре ще направя тази работа“. „Утре“, това е човешко, „сега“ е Божествено. Ние трябва да започнем с човешкото и да свършим с Божественото в живота. И тъй, животът трябва да се разбира от тази дълбока, философска страна. В живота трябва да има философия. За пример често вие плачете, и всеки ви вижда. Когато плачете, влезте в стаята си, наплачете се и като излезете, никой да не знае, че сте плакали. Щом плачете пред хората, те ви плащат вече. Пък ако вие имате тъга, нека остане тази тъга за вас, да не я плащат хората. Изражение на тъгата може да има отвън, но сълзите да останат вътре в тебе. Плачеш ли отвън, тия сълзи ще направят тиня, кал, а колко е по-добре те да влязат в почвата! Вие забелязвате ли какви стават тия деца, които много плачат? Идете в училището и вижте дали някой ученик, който е започнал с плач, е станал велик човек в живота! Не. Следователно скръбта трябва във вашия живот. И аз бих желал скръбта ви да е тъй дълбока, че който влезе вътре във вас и погледне скръбта ви, да му настръхнат косите. Като съзре тази ви скръб, да не се отчайва, но да каже: „В този човек има воля“. Какво геройство е, когато видиш един човек, срещу когото всички се опълчват, носи големи несгоди, неприятности, беднотия, недоразумения и всички тия страдания понася мълчаливо, с радост в живота си! Каква велика гледка представлява такъв човек! Това е живот! А когато всички ви видят, че плачете, те ви водят за ръка. Този ви утеши, онзи ви утеши. Е, кой няма да ходи така? И децата могат тъй да ходят.
Днес, Петровден, времето е хубаво, ние сме на „Изгрев“. Миналата година на Петровден бяхме на Мусала. Тази година сме при малкото, миналата година бяхме при великото. Учим един и същ закон. Там горе беше тихо и при малкото сега е пак тихо. И абсолютно малкото има добри страни, и абсолютно великото има добри страни. Защо до днес валеше, а днес не вали? Господ казва: „Днес няма да вали, защото този дъжд в абсолютно малкото няма къде да влезе, ще изподави всички деца“. Ако излееш един котел с вода върху един човек, то е цяло благословение, но за мравките то ще бъде цял потоп. Тия течения, които стават отвън, в Природата, предизвикват известни промени на състоянията и в нас. Като вали дъжд, някой път усещате нещо мрачно във вас. Тия течения създават цяло наводнение във вас, а някой път, като вали дъжд, вие усещате едно приятно настроение. Тогава вашето движение е към Бога. Всички ще гледате да се поляризирате, да имате стремеж към Бога. Не сте ли добре настроени, изменете настроението си, сложете в ума си мисълта, че в света има само Едно Същество, което ви разбира. Неговото съзнание е всякога будно. Когато дойде да се справяте с Истината, никаква друга философия! Някой път може да ви изоставят и ангели, и богове, и вашите ръководители, вие ще се спрете върху великата Истина и ще расте само на Божието съзнание; то никога не спи, всякога е будно. Само така ще придобиете една вътрешна опитност. Следователно в едно голямо страдание, при най-голямото безсмислие на вашия живот има едно съзнание, което ви разбира. То се интересува от вас толкова, колкото и вие. То е Божието съзнание. Бог мисли по най-добрия начин за вашето избавление. Той върви и ви среща, Той е зад вас. Вие сте тъжни, не виждате нищо и си казвате: „Свърши се с тази работа“. Когато всичко за вас се е свършило, Той върви зад вас и мисли да употреби най-добрия начин, за да ви избави. Той мисли как може да ви зарадва, но трябва да идете до дъното. Той намира план как да ви се обади. Както не се надяваш, току ти подшушне нещо, почне да ти говори, ти чуеш първия глас, но мислиш, че в тази пустиня на живота около тебе няма никой, че си сам, но изведнъж чуеш този глас, казваш си: „Значи тук имало и друг някой“. Гласът започне да ти говори, а ти се ослушваш. Чуеш един глас, втори, трети, четвърти, всичко туй оживява и около тебе ще дойдат Белите Братя и ангелите, ти ще се зарадваш и ще кажеш: „Не съм сам, другояче не би останало нищо от мене“. Те ще те вземат, ще ти говорят, ще ти дадат един добър обяд, после ще легнеш да поспиш. После ще те заведат при баща ти, при майка ти. Ти ще си въздъхнеш свободно и ще кажеш: „Заслужава да се живее за Бога!“ Смисълът на живота е в това. Вие сте минали много опасни места в живота. Някои имат още да минават, а някои са ги минали. Всеки трябва да мине през това опасно място. Това е обръщане към Бога, покаяние, спасение и какви ли още имена не му турят. То е възстановяване на онази вътрешна хармония между Бога и нас, а тя трябва да съществува всякога. Всяко разединение между абсолютно малкото и абсолютно великото създава страдания, а образуването на тази хармония създава щастие. Тази връзка може да се образува мигновено. Ще се спреш и ще кажеш: „Ще ида при Баща си да поправя погрешката си“.
Сега да обясня моята идея. Богат господар, с прецизен характер, има 10 души слуги. Един ден посажда орех в градината си, обаче там, където не би трябвало да го посади. Израства орехът. Той пита: „Кой го посади тук?“ Вика първия слуга. Пита го, хока го, кара му се – не е той. Тъй изрежда всичките 10 слуги – никой от тях не го е посадил. „Че кой го е посадил, вие всички сте се сговорили да ме лъжете. Не знаете ли, че тук има план! Кой ви позволи да посаждате тук орех?“ Хока ги, бие ги, всички мълчат, никой не го посадил. Господарят развълнуван, върви и си мисли как тъй израснал този орех! Тъй, като седи при ореха, изведнъж си спомня, че този орех го посадил сам той. А сега белята! Божественият закон какво изисква от господаря? Той може да заглади работата, като каже на слугите си тъй: „Аз ще ви простя, но още веднъж да не ме лъжете“. Това е по човешки, обаче Божественият закон казва другояче: ще събереш слугите си и ще им кажеш, че този орех ти си го посадил. Той ще се изповяда пред тях и ще им целуне ръка. Божественият закон така урежда нещата. Като направиш един грях на брата си, ще се извиниш пред него ще му кажеш: „Братко, аз съм забравил, аз посадих този орех“. Като направи господаря тъй, той веднага ще се реабилитира пред очите на слугите си, но ако не си признае погрешката, те ще кажат: „И той е като всички“. Иначе те ще знаят, че техният господар е справедлив и честен. И кой ли няма такива орехи посадени в градината си? Всеки един от вас има посят по един такъв орех. И там е спорният въпрос, кой го е посадил. Не е лошо, че ти си го посадил, но кажи: „Аз го посадих“, и въпросът е уреден. Нали всинца искате да бъдете господари?
Сега аз бих желал да си признаете пред слугите, че вие сте посадили този орех и въпросът между господари и слуги веднага ще се разреши. След като господарят направи своето извинение, ще трябва да повика всичките слуги, да им даде едно угощение, да си хапнат приятелски всички заедно, и да кажат: „Хайде, да живее орехът!“ Този орех стана причина господарят и слугите да се разберат. Така всичките противоречия вътре в живота стават причина да се опознаем и разберем повече, и кажем: „Да, животът тъй, както се проявява, е добре уреден“.
Т. м.
34-та школна лекция на Общия окултен клас (II година), 12 юли 1923 г., София.
|
