Казватъ му: „Господи, да се отворятъ очитѣ ни“(Матея 20:33) Духътъ Божий
Ще взѣма една частъ отъ 33 стихъ отъ 20 глава отъ Евангелието на Матея: „Господи, да се отворятъ очитѣ ни“.
Видимиятъ свѣтъ е за дѣцата. Той е една велика забавачница. Всичкитѣ тия кълба въ пространството, всичкитѣ тия слънчеви системи, които се виждатъ, Господь ги е направилъ за забавлѣние на своитѣ дѣца. Това е то философията. Друга философия нѣма. Слънцето, месѣца звездитѣ, това сѫ забавлѣния за врѣмена и години, значи да има съ какво да се занимаватъ дѣцата прѣзъ разнитѣ врѣмена и години. И сега, когато дойдатъ ученитѣ хора да разискватъ върху въпроса, отъ какво е направено слънцето, азъ сравнявамъ това тѣхно изучаване на разглеждане на играчкитѣ. Всѣка една играчка е направена отъ извѣстенъ брой части. Отъ колко колелета, малки и голѣми, е направѣнъ единъ часовникъ? Тъй щото, всѣка една наука, химията и други, тѣ сѫ друго забавлѣние за тия дѣца, да намѣрятъ частитѣ на тия голѣми кълба. Химията, физиката, зоологията, биологията, геометрията, всички тия науки сѫ забавлѣние за малкитѣ дѣца. А невидимиятъ свѣтъ, този, за който хората казватъ, че не сѫществува, той е само за разумнитѣ, т.е. за ония хора които сѫ завършили своето развитие. Само тѣхниятъ умъ е въ състояние да разбере онази велика сѫществена мѫдрость, която се крие задъ видимото. Ние не отричаме видимото. Видимото начало, приготовлѣние за невидимото. Сега, азъ взимамъ тия двѣ думи, „видимо и невидимо“ въ много широка смисълъ, не въ такава догматическа смисълъ – видимо и невидимо. Видимиятъ свѣтъ е преходенъ, този свѣтъ ще се измѣни слѣдъ врѣме, слѣдъ милиони години, слѣдъ милиарди, милиарди години всичкитѣ тия свѣтове ще се измѣнятъ. И окултната наука казва: Ще настане една нощь. Казватъ индуситѣ: Ще настане нощь на Брама, която ще трае пакъ съ милиарди години. Всичко туй е за сега въ спяще състояние. Какво ще има тогава? Игралки нѣма да има тогава, и всички тия дѣца, които сега сѫществуватъ въ видимитѣ свѣтове, ще бѫдатъ събрани при своя Баща. Тамъ при Него ще настане нощь, и Той ще ги занимава съ великата мѫдрость, защо е създаденъ видимия свѣтъ.
Казватъ Му: „Господи, да се отворятъ очитѣ ни“, Има три вида виждане: физическо, сърдечно и умствено. Физическото виждане – да виждашъ нѣкого отъ външна страна. Да виждашъ сърдечно, значи да знаешъ да виждашъ, че той те обича. И това е пакъ виждане. И третото виждане: онзи, който те обича, вижда твоята форма, има те вече въ ума си – умствено виждане. Като виждаме единъ човѣкъ тъй обикновено, физически, ние го виждаме като една статуя, като една мумия, но когато го виждаме съ сърдцето си, то онѣзи отъ насъ, у които чувствата сѫ чисти, ние виждаме една малка свѣтлинка, и виждаме, че въ туй тѣло има друго нещо. И ако нѣкой каже, че вижда нещо въ нѣкой човѣкъ, ще кажатъ, че това е халюцинация. А що е халюцинация? Ама то е въображение! А що е въображение? Всѣко нещо си има своята причина. Въображението трѣбва да произлиза отъ нѣкаква сила. Значи, нѣкакво усещане трѣбва да произведе нещо въ ума ти по единъ или другъ начинъ, и той да създаде до извѣстна форма. Казватъ нѣкои, че това е илюзия, че то не сѫществува. Не, тази илюзия сѫществува тъй, както земята сѫществува, но, въ сравнение съ този дълъгъ животъ, нейниятъ животъ, на илюзията, тукъ на земята е много кратъкъ. Нейниятъ животъ, въ сравнение съ единъ нашъ животъ, е много кратъкъ. Значи третото виждане е, когато ние схващаме съдържанието на извѣстна сѫщина. Това е то виждането на ума, но не умътъ въ обикновенъ смисълъ, както го наричатъ интелектъ; азъ взимамъ ума като принципъ, гениаленъ умъ, или туй, което наричатъ разуменъ човѣкъ. Разумътъ, то е комбинация на извѣстни сили, нещо, което включва всичко въ себе си, да разбирашъ вѫтрѣшния смисълъ, да виждашъ нещата и по форма, и по съдържание и по смисълъ. Слѣдователно, този, който вижда, нещата и по тритѣ начина, той не може да има погрѣшни схващания за прѣдметитѣ, за хората. Той разбира нещата по същина. Когато ние не схващаме нещата както трѣбва, когато за насъ съществуватъ нѣкои криви разбирания, по каквато и (причина) да е, безъ разлика, азъ казвамъ, че тия хора недовиждатъ. И вие знаете, слѣпитѣ хора като не виждатъ, срѣщатъ нѣкое камъче по пѫтя, спънатъ се. И сега, азъ казвамъ, много хора иматъ спъвания. Азъ употрѣбявамъ думата „хора“, вмѣсто човѣци, защо? Запримѣръ, азъ рядко употрѣбявамъ думата човѣкъ. Въ българския езикъ думитѣ „хора“ или „хоро“ сѫ почти едни и сѫщи. Хора, значи хора, които играятъ хоро. Търговията е едно хоро. Политиката е едно хоро. Войната е едно хоро. Всичко въ свѣта е все хоро. Хоро, хоро казватъ, и гайдаржията вѫтрѣ, и слѣдъ като се наиграятъ, всички по домоветѣ, нѣма хоро вече, свърши се. И после, като отидатъ въ кѫщи, започватъ да мислятъ какво трѣбва да се яде. Жената казва на мѫжа си: „Тамъ въ курника има единъ младъ петелъ, я го заколи“. Вече не мислятъ за хорото, а че месце трѣбва да се тури вѫтрѣ. Сега, всички хора, които не мислятъ сѫ все на хорото, човѣци още не сѫ станали. У българитѣ има обичай, бащата казва на майката: „Този нашиятъ синъ за да поумнѣе, трѣбва да го пратимъ на хорото“. Защо? Той тамъ ще намѣри своя професоръ, ще намѣри нѣкоя мома, ще се влюби въ нея, и тя ще почне да му чете лекции, нѣкои молитви. И този българинъ, този младъ момъкъ, който по-рано не е ходилъ много спретнатъ, сега е съ стегнати гащи, напетъ, калпакътъ му тъй малко накривенъ… обаче, щомъ се ожени, отпусне се пакъ, не е тъй стегнатъ, не е тъй спретнатъ, после, главата му не е тъй дигната нагорѣ, малко наведѣна седи, и като го питашъ какво му е, казва: „Майка ми ме прати на хорото, поумнѣхъ, сега вече мисля, не играя, животътъ е нещо сериозно“. Често ние си задаваме въпроса: Какво нещо е животътъ? Всичко това азъ не го взимамъ въ смешна форма. Това сѫ упражнения, това сѫ най-хубавитѣ неща. Хорото е необходимо упражнение. И когато казвамъ, че трѣбва да се играе, подразбирамъ, че едно отъ качествата на дѣтето, е игрането. То трѣбва да играе, и като уякне неговото физическо тѣло, ще спре играта, и ще почне да мисли. Слѣдователно, ние сме въ това състояние, въ тази стадия на живота, дѣца сме. И ние трѣбва по нѣкога да мислимъ – отиваме на хорото, само че въ това хоро има понѣкога сбиване, но то е другъ въпросъ.
Казватъ Му: „Господи, отвори ни очитѣ!“ Интересно е развиването на всички усети, които има човѣка, интересно е развиването на всички чувства. Ако се повърнете въ миналото на човѣшката история, ще видите, че човѣкъ на земята не е изникналъ току тъй. Казва се въ Битието, че Господь направилъ човѣка отъ пръстъ и му вдъхналъ животъ. И религиознитѣ хора мислятъ, че тъй извѣднъжъ е направѣнъ човѣкътъ. Ученитѣ хора пъкъ прѣдставятъ въпроса малко по-другояче, малко въ научна форма. Тѣ казватъ, че човѣкъ въ първо врѣме е билъ толкова малко, дребно сѫщество, че едва се виждалъ подъ микроскопъ. После, като го надули, той се въртѣлъ тъй като на колела, еволюиралъ постепѣнно, минавалъ въ една, въ друга, въ трета форма, и като минавалъ прѣзъ много форми, прѣзъ около 400 хиляди форми, и всѣка отъ тѣхъ съ свои подформи, най-послѣ дошълъ въ послѣдната форма на човѣкъ, но човѣкъ, комуто се казало да играе само на хорото. До тамъ е достигналъ човѣкътъ сега, до хорото е достигналъ. Съврѣменната наука прави всичкитѣ свои усилия да даде извѣстни познания на човѣка. Защо? Знанието е потрѣбно, за да ни покаже, че тия играчки, съ които се занимаваме, и за тѣхъ се изискватъ извѣстни условия, умъ и тѣ струватъ скъпо. Знаете ли колко струва издръжката на тази забавачница тукъ на земята? Правили ли сте си смѣтка? Всѣко едно дѣте, всѣки единъ човѣкъ тукъ на земята струва 10 милиарда французко злато. Десеть милиарда французко злато, туй е спорѣдъ моята смѣтка, която съмъ правилъ приблизително. Разбирате ли? Умножете сега тия десеть милиарда отъ французка валута на българска, и вижте колко струвате. Е, моля ви се, вижте сега, колко струвате на Онзи, Който ви е пратилъ въ тази забавачница да се учите.
Сега, нѣкой пѫть между хората въ свѣта има нѣколко течения, три течения главно: еднобожие, многобожие и всебожие. И еднитѣ и другитѣ схващатъ въпроса тъй чисто материалистически. Само напрѣдналитѣ сѫ влѣзли въ втората фаза на виждането, тѣ чувствуватъ Бога. Ние мислимъ Бога за едно велико сѫщество, по форма искаме да Го схващаме. Но щомъ схванешъ Бога по форма, то е криво схващане. Ти трѣбва да схванешъ всички тия системи слънца, които сѫществуватъ. Тѣ вкупомъ прѣдставляватъ Божието тѣло. Каква часть съставлява земята отъ това голѣмо общо тѣло? – Една микроскопическа частица. Туй е материалистическо схващане. Едни казватъ: че Богъ е единъ, схващатъ Го като едно сѫщество – приематъ еднобожието, а други казватъ, че Богъ не е единъ, има много богове – приематъ многобожието. И еднитѣ и другитѣ схващатъ пакъ външната страна. Други дойдатъ, казватъ, че всичкиятъ видимъ свѣтъ, т.е. туй тѣло, което виждаме, то е Богъ, друго нищо не сѫществува. Значи, материалистическото схващане се спира само върху материята, само тя е реална. Материалистътъ вижда съ физическитѣ си очи – физическо виждане. Други казватъ, че Богъ не е само външно, има и друго нещо, тѣ виждатъ съ сърдечнитѣ очи. Значи, и тѣхната идея не е опрѣдѣлена. Бихъ запиталъ единъ религиозенъ човѣкъ, който проповѣдва, че има Богъ, че има едно сѫщество, което управлява, бихъ го запиталъ: Ти, който имашъ сърдце и умъ, каква е твоята опитность, какви сѫ твоитѣ лични прѣживѣвания за Бога? Остави философитѣ, остави тѣхнитѣ мнения, тѣхнитѣ мнения сѫ прави отъ тѣхно гледище, но ти, ти имашъ ли извѣстна опитность? Ще бѫде много смешно да давашъ чуждо мнение. Ние съврѣменнитѣ хора сме много чудни. Ето гдѣ седи нашето смешно положение. Нѣкой си генералъ иска да нападне неприятеля си, но прѣдъ неприятеля му има една голѣма много висока планина. Генералътъ издава заповѣдъ на своя подчиненъ, полковия, въ 24 часа да мине тази планина. Това е военна дисциплина. Казва му: „Ако въ 24 часа не свършишъ тази работа, отговаряшъ съ живота си, ще те застрелямъ“. Издава полковникътъ тази заповѣдъ на подчиненитѣ си войници: Напредъ! – тръгватъ. Може да има на разположение цѣлъ полкъ, една девизия отъ 5–6–10 хиляди души, както и да е, тръгватъ. Обаче за 24 часа не могатъ да минатъ планината, трѣбватъ най-малко 2,3,4 дни. Генералътъ вика полковника: „Нали ти казахъ за 24 часа да минешъ планината!“ Полковникътъ отговаря: „Господинъ генералъ, идете вие сами да видите, и ако за 24 часа можете да прѣминете тази планина, застреляйтѣ ме“. – Какъ? Азъ ще ти докажа. Отива генералътъ, но едва за шесть дни я минава. Този генералъ, който издава такова разпорѣждане, трѣбва първо самъ да мине, да види за колко дни ще може и тогава да издава заповѣди. Самъ трѣбва да има факти! Най-послѣ, високитѣ места не се минаватъ като равнитѣ, както низкитѣ. Слѣдователно и ние въ нашия животъ не пѫтуваме все по равни места. Нѣкой пѫть се качваме по такива високи места, а издаватъ разпорѣждане въ 2–3 часа да ги минемъ. Не можемъ. Трѣбватъ ни 3–4 дни. После, като се качваме по тази планина, задъхваме се. Казватъ: Не можешъ да се задъхвашъ, не трѣбва да клякашъ. Какъ? И 100 пѫти може да клекна, планина е това! Важно е да се мине тя.
Питамъ сега: каква е задачата на нашия животъ тукъ на земята, общо и частно? Ако животътъ ни тукъ е само една забавачница, и тя пакъ си има закони, не е само забавлѣние. Въ тия забавлѣния ще дадемъ извѣстни познания, които ще бѫдатъ основа на онѣзи познания, които за въ бѫдеще се прѣподаватъ. И въ съврѣменния животъ ние се спираме само върху отрицателната страна на живота. Въ единъ векъ насъ ще ни убѣдятъ, че има Господь, че еди-коя си вѣра е най-права, ще разглѣжда всички религии. Защо сѫ религиитѣ? Религиитѣ, това сѫ форми, забавлѣния на тия забавачници; тѣ сѫ начини, по които тия дѣца се забавлѣватъ. Дошълъ единъ професоръ, наредилъ единъ методъ. Слѣдъ нѣколко години дохожда другъ – нарѣжда другъ методъ. И тъй събиратъ се 3–4 или повече методи. Всѣки единъ методъ на врѣмето си е билъ полезѣнъ. Казвамъ: „Ние нѣмаме още единъ правилѣнъ методъ, който да обуславя човѣшкото развитие“. Сега, като вземемъ християнството, то по принципъ е едно отлично учение, но по форма, много куца. Да си признаемъ погрѣшката, съврѣменното християнство по форма куца. Когато се яви християнството въ своето начало между евреитѣ дотогава Моисей проповѣдваше само единъ Богъ – той проповѣдваше еднобожие. И горко на този, който не вѣрваше на този Богъ, въ това учение! Питамъ тогава: защо евреитѣ не станаха носители на Христовото учение? – Защото тази форма бѣше неприспособима. Значи Христосъ създаде една нова форма по принципъ, и християнството въ своята сегашна форма е дошло до своитѣ крайни прѣдѣли, и еврейството отъ тия свои прѣдѣли не може да отиде далечъ. И сега, когато ние казваме, че трѣбватъ извѣстни прѣобразувания, космитѣ на гривитѣ ви почватъ да настръхватъ, мислите, че ще стане нѣкоя катастрофа. Е, хубаво, ти си направилъ една забавачница за 100 дѣца, утрѣ дойдатъ 500 дѣца, тѣсна е тази забавачница. Ти съборишъ старата, разширишъ я, какво лошо има въ това? Въпросътъ е да се постигне извѣстна цѣль. Тази нова метода, спорѣдъ която се прѣустройва забавачницата, дава ли своитѣ резултати? Това е въпросътъ. Важно е зданието да бѫде хигиенично. Въ всѣко здание трѣбва да има широки прозорци, да има изобилна свѣтлина, а свѣтлината е носителъ на човѣшкото развитие.
Сега, при развитието на човѣка, какъ се развиватъ неговитѣ чувства? Кое чувство се е явило най-първо? Е, питамъ: Когато Богъ създалъ човѣка, отъ какво го е направилъ? Сега тукъ има едно противорѣчие. Казва се: Господь взѣлъ пръстъ, омесилъ я, и отъ тази калъ направилъ човѣка. Но човѣкътъ не е калъ. Много се лъжете, ако мислите, че това е така. Въ оригинала тази мисъль не е така. Това е единъ кривъ прѣводъ. Всички казватъ, че човѣкъ е отъ калъ. Ако този човѣкъ е отъ калъ, тогава какво искате отъ него вие? Ще бѫдете смѣшни, щомъ изисквате отъ него много нещо. Този човѣкъ ще мяза на автомата, който направилъ единъ англичанинъ. Има единъ анекдотъ такъвъ. Единъ ученъ англичанинъ направилъ единъ човѣкъ – автоматъ, далъ му движение, интелигентность и воля, но не могълъ да му даде душа. Този автоматъ тръгналъ слѣдъ англичанина, викалъ: Дай ми душа! Англичанинътъ бѣгалъ, автоматътъ все подире му. Душа ми дай, душа, душа, душа! Душата е важно, това е сѫщностьта. Слѣдователно, ако този човѣкъ е направѣнъ отъ калъ, той ще е единъ автоматъ безъ душа, той ще е английскиятъ автоматъ. Такива автомати имаме ние навсѣкѫдѣ. Часовникътъ е единъ автоматъ, като го завъртишъ, върви и показва часа. фонографътъ е единъ автоматъ. Той казва: „Всѣка песѣнъ мога да ти изпѣя“. Да, но песѣнъ, която е изпѣта, но отъ самосебе си той не може да пѣе. Казвамъ тогава: „Ние съврѣменнитѣ хора все прѣповтаряме миналото“. Еди-кой си философъ тъй казалъ, Сократъ тъй казалъ, Платонъ тъй казалъ, Хермесъ Трисмагистеръ тъй казалъ, Моисей, Исаия, Иеремия тъй казалъ и т.н. Ами въ този случай не сме ли ние фонографи? Направимъ единъ фонографъ и той прѣповтаря песнитѣ. Добре, но тия хора не бѣха направени отъ калъ. Иезекил имаше общение съ Бога, неговата глава мислеше, душа имаше той, не бѣше отъ калъ.
А ние съврѣменнитѣ хора на 20 векъ сме дошли до слѣдното заключение и казваме: „Господь вече съ насъ не говори“. Защо? „Той се занимава съ такива велики работи, а ние сме толкова огрѣшили, та не може да се занимава съ насъ вече“. Е, тогава, като не се занимава съ насъ, въ какво трѣбва да вѣрваме? Започваме, какво казалъ Иезекилъ, какво казалъ този-онзи, и гледаме тамъ на прозореца туренъ единъ фонографъ или единъ грамофонъ, и той съска, не мяза на човѣшко пение, съска като змия. Казвате: „Фонографътъ пѣе“. Да, но то е пение като на едно магаре, а не пение като на нѣкой музикантъ. Че азъ бихъ слушалъ съ по-голѣмо удоволствие едно магаре като реве, въ него поне има душа, отколкото да слушамъ единъ философъ.
Сега да се върнемъ къмъ нашата мисъль.
„Господи, отвори очитѣ ни“.
Значи ние трѣбва да влѣземъ въ връзка съ самата сѫщина, понеже е необходимо.
Ами ще трѣбва ли въ туй училище, въ тази забавачница да има дежурни. Защото, нѣкой пѫть въ тия училища учительтъ, професорътъ, не се явява за извѣстно врѣме, и тогава има дежурни. Дѣцата, едно днесъ, друго утрѣ, седятъ съ книжка и моливъ въ рѫка, и забѣлѣзватъ кои ученици не седятъ мирно. Какво прѣподаватъ тия дежурни? – Нищо, само забѣлязватъ въ книжката си кои ученици не сѫ стояли мирно. Ако професорътъ имъ не дойде 10 дни, тѣ ще забѣлѣзватъ немирнитѣ си другари въ книжката, и после, като дойде професора, ще му я дадатъ, и той ще ги накаже. Съврѣменното общество отбѣлѣзва сѫщото нещо. Казватъ: „Ти си се провинилъ, 40 дни ще постишъ, поклони ще правишъ“. Е, слушай, като постишъ толкова врѣме, какво си направилъ, какво си придобилъ? Нѣкой открадне нещо, каратъ го въ участъка, удрятъ му 25 на задницата. Придобива ли нещо? Това е забавачница, това не е виждане, това не е същинско възпитание. Ние трѣбва да знаемъ, защо това дѣте се е провинило, причинитѣ на грѣшката. Е, хубаво, ако азъ имамъ едно 16-годишно дѣте, и то се изпуща, бихъ желалъ да зная причината на това изпущане. Майката казва: „Синко, голѣмъ си, срамота е“. Е, нервната система не държи, онзи мехуръ тамъ изпуща. И ти сега ще му кажешъ, че е грѣшенъ. Не, знания трѣбва да имашъ. Ако майката знае причинитѣ, ако бащата знае причинитѣ, ако лѣкарьтъ знае причинитѣ, туй изпущане ще се прѣкрати. И сега въ съврѣменния свѣтъ, въ моралния свѣтъ има изпущане, нищо повече. А ти какво правишъ? – Станешъ сутринь и го биешъ. Е, изпусналъ се, какво? Единъ пѫть, два пѫти, ще го биешъ, не помага. Дѣйствително, и отъ страхъ можешъ да го излѣкувашъ, но това не е истинско лѣкуване, това не е наука. Българитѣ често лѣкуватъ треската чрѣзъ уплаха. Въ какво седи философията на това лѣкуване? Всѣка болесть се дължи на това, че организъмътъ е изгубилъ своята първоначална, естествена сила, нервитѣ се колѣбаятъ, нервната система не издържа, слѣдователно външнитѣ сили на природата стоятъ въ разрезъ съ силитѣ на човѣка въ организъма му, и разни микроби, разни ферменти го нападатъ, и въ човѣка се ражда една мисъль: Азъ съмъ боленъ, нѣма да оздравѣя. Това е демагнетизиране. Българитѣ казватъ: Да уплашимъ този боленъ. Затова, нѣкои пѫть тѣ завѣждатъ трескавия до една дълбока рѣка, и ненадѣйно за него, го бутатъ вѫтрѣ. Умътъ въ болния така силно заработва, че той си казва: Искамъ да живѣя. Така той самъ си помага. Хвърлятъ го въ водата и той самъ си помага, треската си отива вече. Въ него се събуждатъ други центрове. Този методъ е доста сполучливъ. Има и другъ методъ за лѣкуване. Оплаши болния, хубаво го оплаши, но не да му се прѣкъснатъ краката, а като го оплашишъ, неговото бѣгане да се удвои. Нѣкой бѣга, но тъй полѣкичка, а ти го оплаши тъй, че да бѣга здраво, ахилесови пети има той. Тогава и ти ще благодаришъ. Бѣга ли този човѣкъ, той ще се спаси, ти не се бой, законътъ е проработилъ. Слѣдователно, и въ живота има такова бѣгане. Нѣкой пѫть изгубимъ смисъла на живота, нѣма смисъль, казвашъ, живота. Иска ти се да се самоубиешъ, не искашъ да работишъ, но природата ще ти създаде едно голѣмо страдание, една голѣма неволя, и като те лиши отъ всички блага, у тебѣ ще се роди желание да работишъ. Азъ ще приведа единъ примѣръ, и другъ пѫть съмъ го привеждалъ, да видите какъ работи този методъ. Единъ богатъ американски милионеръ умира, и оставя 100 милиона долара наслѣдство на сина си. Синътъ му като не билъ ученолюбивъ, ялъ-пилъ, изтощилъ се, хванало го ипоходрия, искалъ да се самоубие, но се страхувалъ. Отива при единъ лѣкарь, разправя му какъ се породила болестьта, но лѣкарьтъ дига раменетѣ си, казва: „Нѣмало лѣкъ“. Отива при вторъ, при трети лѣкарь – сѫщото. Най-после отива въ Ню-Йоркъ при единъ специалистъ лѣкарь и му казва: „Ако ти не ме излѣкувашъ, азъ ще се самоубия“. – „Не, вѣрвай въ мене, слѣдъ 2 месѣца ще бѫдешъ здравъ, но ще подпишешъ единъ договоръ, че нѣма да протестирашъ срещу всички методи, които ще употрѣбя, нѣма да ме давашъ подъ съдъ, Ще подпишешъ този договоръ, и ще ми дадешъ 50 хиляди долара или 250 хиляди лева.“ Болниятъ се съгласява на всичко. Туря го въ клиниката си и казва: „Отрежетѣ на този господинъ дѣсния кракъ до подъ коляното“. Притриватъ костьта му. Събужда се болниятъ – кракътъ му нѣма. До тозъ моментъ той мислелъ все за самоубиване, а отъ тозъ моментъ започва: Защо ми отрѣзахте крака, че това лѣкуване ли е, вие сте говеда. Вика, кряска, все за крака си мисли, нѣма вече ипохондрия, крачето, все за крака си мисли. Идва лѣкарьтъ при него, и той, като го вижда, още отъ вратата го започва: ахъ докторе, да ми е здравъ крака, азъ ще се боксирамъ съ тебѣ. Докторътъ разбиралъ човѣшката психология – мълчи. Слѣдъ двѣ седмици той пакъ идва при него. Болниятъ сега почва да плаче и да му казва: „Или ме извади отъ това безизходно положение или ме убий“. Лесна работа, ще дадешъ още 50 хиляди долара. Направя му единъ хубавъ гуменъ кракъ. Излиза този американецъ отъ клиниката, влиза въ живота и се чувствува щастливъ. Дали този анекдотъ е вѣренъ или не, то е другъ въпросъ. Може да не е вѣренъ, но съврѣменнитѣ наши страдания само така може да се оправдаятъ. Ние само така можемъ да ги прѣкараме спокойно. По нѣкой пѫть очитѣ ни се взиматъ, краката ни се взиматъ, дробоветѣ ни заболѣватъ, ревматизмътъ или каква и да е друга болесть се явява, и всичко туй, само за да ни кара да мислимъ.
Казватъ му: „Господи, отвори очитѣ ни“. Защо? – За да дойде у насъ онова истинско съзнание, онова разбиране на реалностьта. Казва Павелъ на едно мѣсто, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога, но това не го съзнаваме. Каква полза отъ това, че ти живѣешъ, и не съзнавашъ тази реалность, не можешъ да я използувашъ? Каква полза отъ това, че имамъ единъ хубавъ лѫкъ, а не мога да свиря? Хубостьта на нещата е въ умението да използуваме тия неща. Каква полза отъ това, ако имамъ единъ хамбаръ пъленъ съ хубави круши и ябълки, а гърлото ми е затворено, не мога да ямъ? Това е измѫчване. Слѣдователно, въ насъ трѣбва да има тази интелигентность, че да можемъ да използуваме благата, които сѫ дадени въ свѣта. Тъй че не е лошо, че ние ядемъ, не е лошо, че ние играемъ, ние имаме право да използуваме благата въ свѣта, но всичко трѣбва да правимъ разумно.
„Господи, отвори очитѣ ни!“ То значи да се събуди у насъ този истински умъ, да дойде това истинско съзнание. Е, по кои начинъ може да се събуди у насъ съзнанието? Разбира се, не чрѣзъ отричане на тия неща, които съществуватъ; нѣма защо да отричаме, че съществува материаленъ свѣтъ, нѣма защо да отричаме, че еди-коя си философска система или религия съществува – ще ги признаешъ като единъ фактъ. Запримѣръ, сега у насъ съществува човѣшкия егоизъмъ, човѣшката завистъ, човѣшкото користолюбие, които едно врѣме сѫ били системи, методи, и сѫ допринесли едно благо на човѣчеството, но понеже тия системи сега сѫ отживѣли, тѣ не сѫ необходими въ природата. Други сили действуватъ сега въ природата. Користолюбието за насъ сега става една спънка. Егоизъмътъ, който едно врѣме е билъ една система, сега е една спънка, сега почти е изигралъ своята роль. Сега нещо по-високо се събужда у човѣка. Какво? Съзнанието на духа у него, че той е единомисляще сѫщество, и трѣбва да влѣзе въ свръзка съ невидимия миръ и съ силитѣ на природата, и да използува тия сили. Слѣдователно ние не трѣбва да търсимъ щастието си, спасението си другаде, освѣнъ вѫтрѣ въ себе си, да съзнаемъ, че имаме всичко въ себе си.
Ние всички искаме дълъгъ животъ. Какъ? Като ядемъ? Не, ти можешъ да ядешъ храна, и пакъ да умрешъ. Азъ зная, че хиляди и милиони хора, умиратъ повече отъ прѣяждане, отколкото отъ гладъ. Отъ гладъ умиратъ по-малко. Гладътъ, въ нѣкои отношения, за нѣкои болни, дѣйствува благоприятно, но да не мислитѣ, че гладътъ всѣкога е правило. И за здрави хора гладътъ въ нѣкои отношения действува благоприятно. Но кога? – Когато гладътъ се зароди като единъ вѫтрѣшенъ потикъ, като една вѫтрѣшна сила. Ако при това гладуване ти почнешъ да се страхувашъ, какво ще стане съ тебѣ, и спрешъ гладуването, образува се въ организъма една вѫтрѣшна отрова. Поставишъ ли глада като една вѫтрѣшна сила и съ мисъльта, че и съ по-малко храна можешъ да прѣкарашъ, това дѣйствува като една съзнателна сила. Мислишъ ли, че тази храна нѣма да ти е достатъчна, гладътъ произвѣжда обратна реакция.
Та, най-първо ние трѣбва да прѣустроимъ, да прѣобразимъ своята вѫтрѣшна мисъль, своитѣ вѫтрѣшни чувства. Сега, не е въпросътъ само за забавлѣния, да укротяваме нашитѣ чувства. Богати или бедни, трѣбва разумно да се хранимъ, богати или бедни, трѣбва разумно да мислимъ. Сега, запримѣръ, азъ съмъ богатъ, нѣкой ми казва: Ти не можешъ ли да ми дадешъ половината отъ своето богатство? Може, защо не, но азъ съмъ уменъ човѣкъ, и искамъ всички да използуватъ туй богатство, а ти ще го използувашъ само за себе си. Богатството е общо благо, то е произлѣзло отъ цѣлокупната дѣятелность на всичкия животъ на човѣшкия духъ. Вземете онова богатство у българитѣ, вземете всички търговци, всички златари, които сѫ разбогатѣли, вземете всички земледѣлци, които сѫ орали земята и сѫ влезли въ природата, всичко това е отъ благото на всички ония сѫщества, които цѣлокупно сѫ работили. Всички тѣ сѫ взели участие въ тѣхното богатство, за да забогатѣятъ. Ония млѣкопитающи, и тѣ сѫ работили. И като взѣмемъ всички тия богатства, които съществуватъ, това се дължи на онзи общъ животъ, който е далъ потикъ за туй забогатѣване. Вземете онзи търговецъ, който се занимава съ обработване на кожи, той трѣбва да знае, че е одралъ кожата на толкова животни. Да, животнитѣ сѫ го подържали. Не само тѣ, но всички негови съдружници си искатъ своя дялъ. Всичкото богатство се дължи на онзи цѣлокупенъ животъ, който е работилъ за това благо. Има ли право единъ богатъ да каже: Това е мое богатство. Не, онзи търговецъ на кожи трѣбва да знае, че той, който е одралъ кожитѣ на толкова животни, единъ день и тѣ ще искатъ своя дялъ. Въ какво отношение ще искатъ своя дялъ? Не е позволено богатството да се употрѣбява за зло на човѣчеството. Богатството, това е единъ кредитъ за онѣзи нуждающитѣ се. То е банковъ кредитъ. И богатитѣ хора сѫ касиери на Бога, точна сметка ще дадатъ, касиери сѫ. Дойде нѣкой, иска да му се помогне. „Дай полица, записъ ще направимъ“. Ще намѣришъ нѣкой, който ще иска да те кредитира. Всичко трѣбва да стане точно на врѣме. Ако си честенъ човѣкъ, ще ти дадемъ. Та съврѣменнитѣ хора, на съврѣменнитѣ християни азъ бихъ прѣпоръчалъ да бѫдемъ честни, особено въ едно отношение, напримѣръ, азъ ида нѣкѫдѣ, при нѣкой свой другаръ да му поискамъ 200 лева и му казвамъ: Слушай, азъ имамъ толкова да взимамъ, толкова да давамъ, дай ми 200 лева на заемъ, и слѣдъ 3 месѣца ще ти ги върна. Точно на врѣмето трѣбва да изпълня. Или пъкъ искамъ 10 хиляди лева, сѫщо на врѣме ще ги изплатя. Ако не мога да ги върна на врѣме, ще се извиня. По този начинъ ще имаме съкратена процедура. Двама души иматъ нѣкакъвъ споръ. Нека идатъ при съдията и да му разкажатъ, и единиятъ, и другиятъ отъ своя страна какъ седи работата, да изложатъ фактитѣ тъй, както сѫ. Нека си иматъ по единъ повѣреникъ, по единъ или двама свидѣтели, и въ 5–10 минути работата ще се свърши. А сега какво става? Сега пледуария, че доказване, че еди-кой си законъ, че еди-кой си членъ, че въ римското право, че въ еди-кое си право, и съдиитѣ отварятъ законника, настава тишина, и дѣлото се отлага. Слѣдъ малко пакъ започва, викатъ свидетѣлитѣ, питатъ ги: Кажете какво знаете, какъ се псуваха онѣзи. Свидетѣльтъ казва на съдията истината. Азъ не казвамъ, че това е лошо, но до тамъ сѫ дошли съврѣменнитѣ съдии, а туй съдопроизводство може да се подобри. Можемъ да съкратимъ врѣмето. И чакъ тогава съдията се произнася, да се споразумѣятъ двѣтѣ страни, да останатъ доволни. Думата ми е, обаче, съдията да бѫде честенъ. Веднъжъ рѣшили дѣлото, да кажатъ всички: „Право е рѣшението, тъй рѣши съдията, да си идемъ вече“. Въпросътъ е свършенъ.
„Господи, отвори очитѣ ни!“
Сега, туй отваряне, е често отваряне на човѣшкитѣ способностьти. Човѣшкото сърдце трѣбва да се отвори! И за да се отвори то, въ тази работа трѣбва да взѣматъ мнозина участие. Всички онѣзи, които сѫ израсли въ тази забавачница, трѣбва да взѣматъ участие въ това отваряне.
Сега, ще ви приведа два примѣра, тѣ сѫ следующите. Единъ благодетѣль отворилъ единъ пансионъ за дѣца, въ който пансионъ се спазвало следующето правило: въ този пансионъ се позволѣвало, въ случай, че дойде нѣкой гостъ отвънъ, да се дава само една паница ядене, толкова било излишно, а въ случай, че дойдатъ повече гости, тогава пансионеритѣ трѣбва да сипватъ отъ своето ядене, отъ своитѣ паници. Въ този пансионъ имало 100 дѣца. Познатъ имъ билъ нѣкой се Мирчо, и често дохождалъ на гости въ пансиона. Всѣкога когато дохождалъ, той изядалъ една паница, която била прѣдвидѣна за гости, и трѣбвало да му се сипятъ още 4–5 паници. Като виждали, че идва Мирчо, казвали си: Пакъ идва Мирчо. Е, ще има нѣкой отъ пансионеритѣ да гладува. Защо сѫ били неразположени спрямо него? Той е билъ единъ човѣкъ, който нищо не донасялъ. Туй е икономическата страна на въпроса. Мирчо билъ много учтивъ човѣкъ, съ най-изящни маниери, прѣкрасѣнъ човѣкъ. Като идвалъ, казвалъ: „Добъръ день, много се радвамъ, че ви виждамъ“, и съ този се рѫкува, съ онзи се рѫкува. Всички казвали: „Изященъ човѣкъ, много добъръ, но много яде“. Въ пансиона идвалъ, обаче, и другъ единъ младъ момъкъ-ученикъ, който се наричалъ Божимиръ. По характеръ той билъ много добъръ, но по маниери билъ малко неодѣланъ. Като идвалъ лятно врѣме въ пансиона, всѣкога носилъ за пансионеритѣ пълна кошница съ плодове, около 15–16 клг. череши, ябълки, една пита съ сирене. Когато го виждали пансионеритѣ, че се зададе отдалечъ, посрѣщали го още отвънъ, радвали му се. Защо? Защото пита съ сирене, череши, ябълки носи. И азъ казвамъ: Ние съврѣменнитѣ хора се нуждаемъ повече отъ Божимировци, отколкото отъ Мирчовци.
Великиятъ законъ на живота е простъ самъ по себе си. Простъ е въ туй отношение: ние не трѣбва да напуснемъ живота си, не трѣбва да се откажемъ отъ своитѣ удоволствия, отъ своитѣ мисли и желания. Но, трѣбва да се откажемъ само отъ излишното въ живота. Тръгнешъ на пѫть, ще вземѣшъ само най-необходимото за живота. Туй е първото правило. Не взѣмай излишно. Запримѣръ, тръгнатъ на екскурзия, че взѣматъ 3–4 кутии сардели, 1 кутия маслини, и шише млѣко, 1 килограм зехтинъ, оцетъ, после бонбонъ, че български надѣници, сушена риба, мармаладъ, сладко, ще напълнятъ съ всичко това една голѣма раница, ще надигнатъ 2–3 слуги, и тѣ тръгнали на екскурзия. А после, като се върнатъ вечерьта дома си, всички ще се изпоразболѣятъ. Не, тръгнешъ ли на екскурзия, вземи си една топла пита, малко сиренце, малко червенъ лукъ, който не люти, малко празъ, малко оризъ или картошки, тъй, само необходимото, всичко това до кило, кило и половина въ раницата и ще имашъ една отлична разходка. А пъкъ тъй, като подигнатъ нѣкое голѣмо парче агнешко, че като го завъртятъ на онзи ми ти шишъ цѣлъ день, като турятъ туй червено вино въ студена вода, наядатъ се, напиятъ се добре, и като се върнатъ, ще кажатъ: Не знаемъ какво се случи, та ни заболѣ корема. Защо? – Много ядохме, случи се нещо. Турили виното въ студена вода, ядатъ топло мѣсо, ядатъ кебапъ, пиятъ студено вино, и после – боли ги коремъ. Ще ги боли, разбира се. Казватъ: „Водата въ този кладѣнецъ не е хубава, мѣстото не е хубаво, ще отидемъ на друго мѣсто“. На което мѣсто и да отидетѣ, всѣкога коремътъ ще ви боли. Имаше единъ старецъ отъ Нова Загора, на име Георги, който на млади години, като ходилъ на разходка, много ядѣлъ и пилъ. Но като станалъ на 60 години, разболѣлъ се отъ коремъ, и си казва: „Георги, досега толкова много си ялъ и пилъ, а сега 40 дни наредъ ще ядешъ само празъ и зехтинъ.“ Природата е много взискателна. Ние трѣбва да ядемъ разумно, и яденѣто трѣбва да ни причинѣва удоволствие, трѣбва да ни дава смисълъ въ нашия животъ.
„Господи, отвори очитѣ ни!“
Сега въ всинца ви очитѣ ви трѣбва да сѫ отворени, че у всички да има сила да помогнемъ на нашитѣ братя, да направимъ живота на всички наши братя щастливъ, т.е., не да ги направимъ щастливи, но да задоволимъ всички тѣхни нужди. Ако ти си единъ богатъ човѣкъ, ако ти си единъ благочестивъ християнинъ, и въ дома ти живѣе една бедна жена, постарай се да подобришъ живота и, а не само да и дадешъ възможностъ да проси. Ако имашъ едно изкуство, ако знаешъ нѣкакъвъ занаятъ, научи я на това изкуство, или на този занаятъ, дай и потикъ да си изкарва прѣхраната.
Та, като приложимъ туй съврѣменно учение сега въ живота, трѣбва да се отворятъ такива училища, да се прѣдизвикатъ у човѣка онѣзи заспали чувства. Въ какво седятъ тия чувства? Ето въ какво седятъ тия заспали чувства. Слуга стои при своя господарь. Господарьтъ му е много добъръ, плаща му добре, обичатъ се, но по едно врѣме у слугата се събуждатъ други чувства, започва да мисли за Бога, не иска да слугува на господаря си вече, иска на Бога да слугува. Казва: „Господарю, тъй както до сега съмъ билъ при тебѣ, повече не мога да живѣя при тебѣ, не искамъ да стоя при тебѣ, не мога. Ето защо: Азъ съмъ тръгналъ въ другъ пѫть, не мога да си кривя душата.“ – Защо? – „Въ дюкяна има платове, тѣ не сѫ чисто вълнени, ти ме карашъ да ги продавамъ за вълнени, не мога да лъжа. После, ти ме карашъ да подписвамъ полици, това не мога да го сторя. Едно врѣме го правихъ, сега не мога да правя това“. Значи, той се раздвоилъ въ душата си – любовь къмъ господаря му, любовь къмъ Бога. Господарьтъ му казва: „Азъ ще ти увелича заплатата, не ставай толкова глупавъ да ме напущашъ, най-после и зетъ ще те направя“. „Не, ти ще ме освободишъ, искамъ да служа на Бога“. Казвамъ: Първитѣ и вторитѣ чувства въ този слуга сѫ въ разрѣзъ. Ние сме дошли до една фаза, гдѣто се събуждатъ у насъ благородни чувства, които носятъ новия животъ. И, слѣдователно, новиятъ господарь казва: Нѣма да ме лъжешъ вече. А като излъжешъ, дойдатъ болести, страдания, нещастия. Не можешъ да излъжешъ. Излъжешъ ли, паднешъ, навѣхнешъ или си счупишъ крака. Питамъ: Като излъжешъ 10 пѫти, и 10 пѫти си счупишъ крака, можешъ ли да издържишъ? „Господарю, не мога повече да стоя“. Защо? – Защото ти счупвалъ ли си кракъ? И тъй, ние сме дошли въ тази фаза на любовьта си. Богъ вече заради насъ не е отвлѣчено сѫщество, Богъ е влѣзалъ въ контактъ съ насъ, и казва: „Дѣца, ще изпѫлните ли моя законъ?“ Той нѣма да ни каже какво казва Иеремия, а ясно ни казва: „Това, което правите, не е добре, не е право, нѣма да лъжете, нищо повече!“ Нѣма да се гнѣвишъ, ще се самовладѣешъ, нѣма да завиждашъ – тъй не казва Господь, а казва: „Ще любишъ ближнитѣ си, ще любишъ по-малкитѣ си братя, ще се жертвувашъ заради тѣхъ“. Жертвата нѣма да я дадешъ съ гнѣвъ, защото и братчето ти може да ти даде нещо съ тѣхъ. Не, всичко ще дадешъ съ любовь, и тъй като дадешъ, да ти е радостно на душата. И като дадешъ, никога нѣма да се разкайвашъ. Отъ любовь ще дадешъ! Тия двѣтѣ чувства, ние сме се раздвоили. И сега ни казватъ: На кой Господь ще служите? Ще служишъ на онзи Господь, Който въ насъ въздига сърдцата ни, Който просвѣщава умоветѣ ни, Които възкресява душитѣ ни, Който укрѣпява духоветѣ ни. Ние ще служимъ на Онзи Господь, който ни дава всичко, на този Господь, Който всѣки день може да го опитаме, навсѣкѫдѣ може да го опитаме, може да Го опитаме въ себе си, може да Го опитаме и въ другитѣ, навсѣкѫдѣ може да Го опитаме. Казва: На кой Господь служите вие? У всѣки виждаме този Господь, даже и у най-лошия човѣкъ. Заговори му на неговия езикъ, той е готовъ да ти служи, но трѣбва зрението да се отвори.
Най-първо, ние трѣбва да различаваме човѣшкитѣ чувства отъ Божественитѣ чувства. Божественитѣ чувства се отличаватъ по закона на самопожертвуването. Той не си туря дълго лице и никакво подозрение. Въ Божественитѣ чувства нѣма никакво подозрение. Защо? Едно Божествено чувство мяза на единъ живъ изворъ който извира отъ земята, и всѣкога дава излишека навънъ, той всѣкога е богатъ, а едно човѣшко чувство мяза на единъ шадраванъ, въ който водата е ограничена, изкуствено е вкарана. Слѣдователно, човѣшкитѣ чувства сѫ ограничени, а Божественитѣ чувства, които се събуждатъ у насъ, тѣ носятъ въ себе си животъ, новия животъ. У всинца има туй чувство, тогава, какъ ще се прояви Божественото чувство? Първото нещо: като кажа азъ вѣрвамъ въ Бога, у насъ трѣбва да се прояви благородството, да направя всичко заради Него. Срещна единъ братъ или една сестра, която страда, и моятъ Господь ми казва: „Спри се тукъ“. Спра се. „Този познавашъ ли го? Ти ще го взѣмешъ дома си“. Азъ не правя думата Му на двѣ. Ама дъщеря ти може да е съ тебѣ, много хубаво облечѣна, жена ти да е съ тебѣ, съ хубава рокля, ти може да си отъ благороднитѣ – нищо, ще го взѣмешъ съ себе си. Ама ще ти дойде мисъльта: жена ми, дѣцата ми, какво ще кажатъ? Нищо, ти ще го вземешъ, може да се подигне и цѣлъ скандалъ, ти ще го взѣмешъ; ще слушашъ Онзи, който ти говори, и ще се постараешъ да убѣдишъ жена си и дѣцата си и всички, че тази душа чувствува и милувкитѣ и радоститѣ и страданията, както ти ги чувствувашъ. Ще го взѣмешъ у дома си, ще го нахранишъ, ще го напоишъ, и той ще ти каже: „Много ти благодаря, Господь да ти даде изобилие въ дома ти“, и пакъ ще го пуснешъ. Нѣма да го осигурявашъ за повече. Той е ученикъ въ живота, учи се. Ще му кажешъ: „когато се намѣришъ въ тѣсно положение, ела при мене, добре дошълъ ще си всѣкога“. И този човѣкъ си казва: „Макаръ че съмъ просѣкъ, но имамъ единъ приятель, на когото мога да разчитамъ“. Този Господь на когото ние трѣбва да служимъ, заради Него, нашата врата трѣбва да бѫде отворена поне за единъ братъ. Ако така ние отворимъ нашитѣ сърдца, какво щѣше да бѫде сегашното, обществено положение въ живота? Може да го направимъ, не е мѫчно, но ще слушате да заговори Онзи у васъ. Щомъ заговори вашия Господь у васъ: Взѣми този и го нахрани – ще го взѣмешъ, ще научишъ единъ великъ законъ въ свѣта, и тогава Господь ще ти каже: Действително твоитѣ очи сѫ отворени.
Една сестра ми разправяше, че единъ ученъ богословъ казвалъ за насъ: Въ какво вѣрвате вие? Ами, че то вашето учение мяза на пантеизъмъ! Този философъ казва, че нашето учение мяза на пантеизъмъ. Е, що е пантеизъмъ? Нашето учение мяза на учение. Нашето учение мяза на единъ живъ опитъ, че като посадимъ едно дърво, дава най-хубавитѣ ябълки, до половин килограмъ едната. Нашето учение е учение, че като посадимъ споредъ него едно лозе, дава най-хубавитѣ гроздове, и най-сладкото грозде, и който яде отъ него оздравява. Нашето учение е учение, че като направимъ споредъ него единъ домъ, той никога не се запалва, никога не гори. Нашето учение е учение, че споредъ него майката като зачене едно дѣте, туй дѣте носи благословѣние за цѣлото човѣчество. Нашето учение е учение, споредъ което всѣки, който е роденъ отъ това учение, отъ учението на този живия Господь, той служи безъ пари, безъ разлика на това, дали е владика, учитель, съдия или какъвъ и да е другъ. Това е нашето учение! А тѣ? Пантеизъмъ било нашето учение! Пантеизъмъ! Оставете вашия пантеизъмъ! Многобожие или единъ Богъ, това е базразлично. Нѣма да критикуваме никого, защото, ако дойде да критикувамъ, много неща мога да кажа. Но истината, прямата истина е тази: азъ или вие, произвеждате ли туй нещо, казвамъ: Братко, ти си на правата страна. Имашъ ли това учение въ себе си, ти си на правата страна. Седѣли двѣ дървета въ гората. Едното било една отлична круша, най-хубавата круша, а другото било такава дребна, грозденка я наричатъ, такава стипчава, че и прасетата не я ядатъ. Едната круша казва на другата: Вижъ, моитѣ круши никой не ги бута, при мене никой не идва, азъ съмъ самостоятелна, каквото имамъ, седи на мене, държа го за себе си; а ти, каквото имашъ, взиматъ ти го, все на тебѣ се качватъ и ти страдашъ. Но, единъ день, дошли хора, взели дѣцата на тази хубава круша, и ги турили въ най-хубавитѣ градини, а нея внимателно я поставили на едно хубаво мѣсто. А тази стипчавата круша, като я оставили тамъ, говѣдата взѣли да идватъ при нея, и като нѣмало какво да ядатъ, взѣли да си търкатъ гърбоветѣ по нея, да се чешатъ. Единъ волъ дойде, нѣма какво да яде, почеши си гърба, и си отмине. Тъй крушата изсъхнала. А сега, дойде нѣкой, казва ни: Какво сте повяхнали, изсъхнали, не сте тъй пълнички. „Ами че пълнотата не е признакъ на здраве“. Отъ чисто физиологическо гледище, кой е здравъ човѣкъ, кажете ми? Има норма въ природата, споредъ която единъ човѣкъ може да се счита здравъ. Има съразмѣрни отношения, колко трѣбва да бѫде човѣкъ дебелъ: краката му, рѫката при рамото, при лакета, колко трѣбва да бѫдатъ дебели. Е хубаво, ако твоята норма е такава, че въ раменетѣ си, си два пѫти по-дебелъ отколкото въ гърдитѣ, какво показва това? Ами ако кръкътъ ти е три пѫти по-голѣмъ отъ раменетѣ, какво показва това? Туй норма ли е? „А, мене ми е отлично положението!“ Но утрѣ го хване апоплексия, по пѫтя умира. Питамъ: Това здраве ли е? Ние трѣбва да знаемъ отъ чисто научно гледище въ какво седи здравословното състояние сега, мнозина отъ васъ го иматъ и ще го развиятъ повече. Не е само между васъ въ България, но и въ Англия, и другаде, и хора, у който има туй чувство, тѣ сѫ извънъ църквата. Тѣ може да сѫ и въ църквата, но сѫ хора съ други стремежи. Това сѫ дѣцата, който излизатъ вече отъ тази забавачница.
Сега ще привѣда единъ примѣръ, да видимъ гдѣ сме ние. Всички хора питатъ гдѣ сме ние. Всички религии, който сѫществуватъ въ свѣта, все спорятъ коя е правата религия. Едно врѣме, когато евреитѣ пѫтуваха прѣзъ пустинята, всичкитѣ 12 племена носѣха по нещо отъ скинията. И което племе срещнѣхте, всички казваха: Носимъ часть отъ скинията. Не цѣлата скиния, а само части отъ нея, всѣко племе по нещо, и всички спориха. Щомъ спираха нѣкѫдѣ, тѣ веднага събираха отдѣлнитѣ части, построяваха скинията и се молѣха.
Сега, ще срещнешъ нѣкои, тѣ казватъ: Ние сме католици, ние сме евангелисти, ние сме православни, ние сме мохамедани. Но като дойде Господь, великиятъ Учитель на свѣта, Той ще каже: „Спрете тукъ, дайте насамъ скинията, елате тука католици, евангелисти, православни, мохамедани и други, ето, моятъ домъ ще бѫде домъ на всички религии, той ще бѫде мѣсто, дето всички ще се молите.“ Той ще образува великия храмъ. Ще има единъ Господь на Любовьта, ще има единъ Господь на Мѫдростьта, ще има единъ Господь на Истината, който еднакво обича хората, еднакво ги просвещава, еднакво дава свобода на всички.
Елате сега да се помолимъ!
Това е новото учение, което сега трѣбва да насаждаме въ сърдцата на младото, новото поколение.
Тамъ е бѫдещето!
И въ тия три думи, който ги произнесе, има велики сили, който носятъ новото благословение въ себе си.
Господи, отвори очитѣ ни!
Богъ е Любовь
(Забѣлѣжки лични. Прѣди започване на бесѣдата Учительтъ, каза да се пѣе окултното упражнение: Духътъ Божий, а слѣдъ свършване на бесѣдата, другото окултно упражнение – Богъ е Любовь.
Тази бесѣда бе първа, на която публично се пѣха тези упражнения. Пѣха ги всички, а не само хора. Въодушевлението у всички ни бѣше голѣмо. Всѣка дума, всѣки звукъ слагаше съ необикновенъ авторитетъ и сила.)
20-та Бесѣда, държана на 25 февруарий, 1923 г. 10.30 ч. с. недѣля
|
