„Но да бѫде рѣчьта ви: Ей, ей; Не, не; а отъ това повечето, отъ лукаваго е“(Матея, 5:37) Ще ви прочета частъ отъ 5-та глава отъ Евангелието на Матея, до 38 стихъ.
А като видѣ многото народъ, възлѣзе на гората; и щомъ седна пристѫпиха до него ученицитѣ му. (2) И отвори устата си та ги поучаваше, и говорѣше: (3) Блажени нищитѣ духомъ; защото е тѣхно царството небесно. (4) Блажени нажаленитѣ; защото тѣ ще се утѣшатъ. (5) Блажени кроткитѣ; защото тѣ ще наслѣдятъ земята. (6) Блажени който гладуватъ и жадуватъ за правдата; защото тѣ ще се наситятъ. (7) Блажени милостивитѣ; защото тѣ помилвани ще бѫдатъ. (8) Блажени чистосърдечнитѣ; защото тѣ ще видятъ Бога. (9) Блажени миротворцитѣ; защото тѣ синове Божии ще се нарекатъ. (10) Блажени гоненитѣ заради правдата; защото е тѣхно царството небесно. (11) Блажени сте когато ви похулятъ и ви изгонятъ, и върхъ васъ рекатъ на лѫжа всѣка зла рѣчь заради мене. (12) Радвайте се и веселете се, защото е голѣма на небеса вашата заплата; понеже така изгониха пророцитѣ който бѣха прѣди васъ.
(13) Вие сте сольта на земята; а ако сольта избезсолѣе, съ какво ще се осоли? За нищо вече не струва освѣнъ да се изхвърли вънъ и да се тъпче отъ человѣцитѣ. (14) Вие сте видѣлината на свѣта: градъ поставенъ на гора не може да се укрие. (15) Нито запалятъ свѣщь и я турятъ подъ шиникъ, но на свѣтилника, и свѣти на всички който сѫ въ кѫщи. (16) Така да просвѣтне вашата видѣлина прѣдъ человѣцитѣ, за да видятъ добритѣ ваши дѣла, и да прославятъ Отца вашего който е на небеса.
(17) Да не мислите че азъ дойдохъ да разруша закона или пророцитѣ: не дойдохъ да разруша, но да изпълня. (18) Защото истина ви казвамъ: Доклѣ да прѣмине небето и земята, една рѣска или една точка отъ закона нѣма да прѣмине дори се всичко не сбѫде. (19) И тъй, който наруши една отъ най-малкитѣ тѣзи заповѣди, и научи така человѣцитѣ, най-малъкъ ще се нарече въ царството небесно; а който стори и научи, той ще великъ да се нарече въ царството небесно. (20) Защото казвамъ ви че ако вашата правда не надмине правдата на книжницитѣ и фарисеитѣ, нѣма да влѣзете въ царството небесно.
(21) Чули сте че е речено на староврѣменнитѣ: „Не убивай; и който убие ще бѫде повиненъ на сѫдъ.“ (22) А пъкъ азъ ви казвамъ че всѣки който се гнѣви на брата си безъ причина ще бѫде повиненъ на сѫдъ; и който рече на брата си: Рака, повиненъ ще е за прѣдъ събора; а който му рече: Безумне, ще бѫде повиненъ за пъкъла огненъ. (23) И тъй, ако принесешъ дара си на олтаря, и тамъ се усѣтишъ че братъ ти има нѣщо на тебе, (24) остави дара си тамъ прѣдъ олтаря, и иди, първомъ се примири съ брата си, и тогазъ ела та принесъ дара си. (25) Спогодявай се съ противника си скоро, додѣ си на пѫтя съ него, да не би противникътъ ти да те прѣдаде сѫднику, а сѫдникътъ те прѣдаде на слугата, и те хвърлятъ въ тъмница. (26) Истина ти казвамъ: Нѣма да излѣзешъ отъ тамъ доклѣ не отдадешъ най-послѣдния кодрантъ.
(27) Чули сте че е речено на староврѣменнитѣ: „Не прѣлюбодѣйствувай.“ (28) Но азъ ви казвамъ че всѣки който гледа жена за да я пожелае, той е прѣлюбодѣйствувалъ вече съ нея въ сърдцето си. (29) Ако ли дѣсното твое око те съблазнява, извади го и хвърли го отъ себе си: защото по-добрѣ ти е да погине единъ отъ твоитѣ удове, а не всичкото твое тѣло да бѫде хвърлено въ пъкъла. (30) И ако дѣсната твоя рѫка те съблазнява, отсѣчи я и хвърли я отъ себе си; защото по-добрѣ ти е да погине единъ отъ твоитѣ удове, и да не бѫде всичкото твое тѣло хвърлено въ пъкъла.
(31) Рѣчено е още: „Който си напусне жената, да и даде разводно писмо.“ (32) А пъкъ азъ ви казвамъ че който напусне жена си, освѣнъ по причина на прѣлюбодѣяние, прави я да прѣлюбодѣйствува; и който се ожени за напусната прѣлюбодѣйствува.
(33) Пакъ сте чули че е речено на староврѣменнитѣ: „Не си прѣстѫпвай клетвата, но да изпълнишъ клетвитѣ си прѣдъ Господа.“ (34) Но азъ ви казвамъ: Никакъ да се не кълнете; нито съ небето, защото е прѣстолъ Божий; (35) нито съ земята, защото е подножие на нозетѣ му; нито съ Ерусалимъ, защото е градъ на Царя великаго. (36) Нито съ главата си недѣй се кълна; защото не можешъ ни единъ косъмъ да направишъ бѣлъ или черенъ. (37) Но да бѫде речьта ви: Ей, ей; Не, не; а отъ това повечето отъ лукаваго е.
Мислите ли, че когато нѣкой банкеръ поиска отъ васъ да му подпишете една полица, има голѣмо уважение и почитание къмъ васъ? Този банкеръ може да ви говори учтиво, може да е познатъ на баща ви, и да казва, че вие сте единъ благороденъ човѣкъ, отъ благородна фамилия, азъ познавамъ баща ви, дѣдо ви, като васъ другъ нѣма. Слѣдъ като ви говори дълго врѣме, искашъ да взѣмешъ пари на заемъ, прѣдставя ти една полица и казва: „Ще подпишешъ, ще намеришъ и двама души гаранти, макаръ че познавамъ баща ти“. Вие ще му благодарите, ще подпишете и ще излѣзете. Какъ мислете тогава, какво мисли този банкеръ, за васъ? Най-малкото, съмнѣва се въ вашата честность. Той ви туря на изпитъ, и слѣдъ като го издържите 99 пѫти, на стотния пѫть ще ви даде кредитъ, безъ подписъ. Англичанитѣ иматъ този характеръ. Ти трѣбва най-напрѣдъ да изпратишъ парите. Тѣ нѣматъ вѣра, казватъ: „Днесъ съ пари, утрѣ безъ пари“. Изпратишъ ли парите, порѫчката е точна, не изпратишъ ли парите…
Питамъ: Защо хората се кълнатъ? – Защото не вѣрватъ въ Бога. Клетвата е едно отрицание на Божието име. Нищо повече. И мене ми е чудно, какъ църквата е допуснала такова едно богохулство. Така беше го допуснала еврейската църква, така го допуща и днешната църква; трѣбва да се кълнешъ въ Бога, въ Евангелието, въ светото причастие. Христосъ казва: „Да се не кълнешъ нито съ Бога, нито съ земята, нито съ Ерусалимъ, нито съ главата си, а да бѫде рѣчьта ви ей, ей – не, не“. Ще кажешъ истината, тъй както я знаешъ, ще кажешъ. У българитѣ има единъ навикъ и туй е останало, българинътъ ще се закълне. Той се кълне въ своитѣ очи, да му изтѣкатъ, кълне се въ жена си. „Да умрѣ“, казва, „жена ми“. Е, хубаво, може да има нѣщо противъ жена си, че умрѣла, така да подпише, и гарантъ става. Разбира се, всѣки, който подпише една полица, и не я изплати гарантинъ става.
Защо хората се кълнатъ въ Името Божие? – Да изплаща, Богъ да плаща зарадъ тѣхъ. Дойде нѣкой си и се закълне въ името Божие, то е защото той нѣма да изплати, та казва: „Дръжте Бога заради мене“. И кой иска гаранти? Всички онѣзи хора, които искатъ гаранти, азъ нѣма да се произнеса, тѣхниятъ животъ е поставенъ на тѣсно, тѣ нѣматъ основи. Като казвамъ, че Писанието казва, не влизай въ врѣме на скърбь въ дома на приятеля си, то значи: Когато имашъ голѣми страдания, не влизай въ дома на приятеля си. Тъй. Имашъ проказа, имашъ нѣкоя заразитѣлна болѣстъ, не влизай въ дома на приятеля си. Искашъ да се кълнешъ въ името Божие, не викай приятеля си. Мислимъ ли, че като се кълнемъ въ името на Бога това е Богоугодно? Не е Богоугодно. Ние трѣбва да прѣдпочитаме да страдаме, отколкото да се кълнемъ въ Неговото име. Сега, това сѫ само твърдения, нали? Но, отчасти ще докажа, защо именно не трѣбва да се кълнемъ. Клетвата, това е едно човѣшко изобретение. Въ Божествения свѣтъ нѣма никаква клетва. Тамъ, дѣто царува Божествената любовь, тамъ, дѣто царува Божествената мѫдрость, дѣто царува Божествената истина, каква нужда има отъ клетва? Не се кълнатъ. И колкото повече се увеличава клетвата, това е единъ признакъ, че моралътъ на хората е отпадналъ, нѣма моралъ. Идва тогава увеличение на клетвата. И често, църквата защищава това, че свещеникътъ трѣбвало да закълне, понеже въ българскитѣ сѫдилища въведоха това, свещеникътъ да кълне свидѣтелитѣ. Единъ терминъ иматъ за туй правницитѣ. На свещеницитѣ имъ става даже мѫчно, когато не ги викатъ въ сѫдилищата да кълнатъ другитѣ. Азъ не зная нѣкой попъ, който е клелъ хората, да е харосалъ. И въ моите изслѣдвания, и въ този и въ онзи свѣтъ, тѣ се намиратъ въ жалко положение. И ако тѣ отидатъ въ онзи свѣтъ да видятъ халътъ на тия свещеници, които сѫ клели хората, никога никой не би заклелъ кого и да е.
„Ей, ей – не, не“.
Думата, „кълнешъ“, това е една отрицателна дума. Положителна дума трѣбва да имашъ. „Азъ ще говоря истината“. Защото, ако вие на мене не вѣрвате, какъ ще вѣрвате на Бога, когото не виждате? Азъ ще се кълна въ името на Бога, но онѣзи сѫдии, прѣдъ които ще се кълна, тѣ не вѣрватъ въ Бога. Казвамъ: „Въ Бога вѣрвате ли?“ – Не. „На небето ходили ли сте?“ – Не. „Какъ тогава ще приемете за гарантъ този, когото не познавате?“ Хората въ свѣта сѫ по-умни, тѣ приематъ за гарантъ тѣзи, които иматъ имущества, които сѫ солидни хора. Бѣдниятъ човѣкъ не го приематъ. Защо не го приематъ? Нѣма имущества. Тѣ сѫ освободени отъ това, да ставатъ гаранти. Свободни сѫ бѣднитѣ хора, много сѫ свободни, никога гаранти нѣма да станатъ. И да искатъ да влѣзатъ въ тази бѣля, нѣма да ги приематъ. Но богатитѣ хора гаранти могатъ да станатъ.
Та, нашата дума трѣбва да бѫде положителна, т.е. ние трѣбва да говоримъ истината. Коя истина? – Божествената истина, отношенията на нѣщата. Обаче, за да дойдемъ до това положение на нѣщата, съврѣменния строй трѣбва да се опростотвори, т.е. всичкиятъ онзи излишенъ балансъ, който хората наричатъ „култура“, всичко туй трѣбва да се изхвърли навънъ, то е непотрѣбно, и да остане само сѫщественото въ живота. Ние сме достигнали до едно положение на затруднение. Азъ сега разбирамъ защо сме дошли до туй затруднение, до туй прѣтрупване. Отъ какво произлиза туй усложнение? Прѣдставете си, че майката родила едно дѣтенце, зимно врѣме. Тя ще го повие въ една пелѣнка, че двѣ, че три, и може така да тежи много повече, отколкото самото дѣте. Ако питашъ майката, защо постѫпва така, ще каже: „Е, какво, студено е, може да се простуди“. Но, питамъ: „Когато дойде пролѣтьта, и послѣ лѣтото, и вънка се стопли, имате най-малко 20\xB0 топлина на сѣнка, има ли нужда отъ тия пелѣни, отъ тия обвивки около вашето дѣте? Нѣма ли да се спари вашето дѣте?“ Казвамъ: „Слушай, ти си майка, една пелѣна трѣбва на туй дѣте?“ Ама защо? – Отвънка има 20\xB0 топлина, нѣма нужда да се стопли дѣтето вече. Онзи, който не разбира този законъ, казва: „Вие трѣбва да се калите“. Защо? Ние живѣемъ въ лѣтото, 20\xB0 имаме вънка подъ сѣнка, ние не се нуждаемъ отъ тия пелѣни на миналото. Дѣйствително, тогава е било цѣлесъобразно, но, колкото тогава е било умно, толкова сега е глупаво да имашъ тия пелѣни. И при това, другъ единъ законъ има: че да се прѣдизвиква името Божие, то е опасно. Всѣкога, когато човѣкъ произнася името Божие, то е, като една положителна сила вѫтрѣ въ свѣта. И когато човѣкъ не е готовъ, тази сила дава обратни рѣзултати. Ако ти си готовъ, ако твоето сърдце е чисто, ако твоятъ умъ е готовъ да възприеме знания, ако душата ти се намира въ едно състояние да обработва, произнесешъ името Божие, тогава ще дойдатъ най-великитѣ стремежи, чувства, разбирания, ще дойдатъ тия най-хубави сили да ти помогнатъ. Но ако сърдцето ти не е чисто, и ти произнесешъ името Божие, отгорѣ ще дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия. Името Божие е като съврѣменна динамическа сила, като нитроглицеринъ е то. И тия сили работятъ отдолу, и колкото е по-голѣмо съпротивлението, толкова повече сили дѣйствуватъ за разрушение. И сега, въ съврѣменния християнски свѣтъ, азъ мисля, че много отъ грѣховетѣ и страданията на съврѣменното човѣчество, се дължатъ на тия клетви, напраздно извикватъ името Божие. Съ хиляди и милиони пѫти извикватъ името Божие навсѣкѫдѣ тия сили идватъ, и когато тия сили се извикватъ вѫтрѣ въ човѣчеството, положението се усложнява. Туй състояние се дължи на този пороченъ животъ на човѣчеството. Слѣдователно, у насъ започватъ да растатъ най-отрицателнитѣ семена на нашитѣ минали сѫществувания. Ако на съврѣменния човѣкъ кажешъ, че душата сѫществува, той ще отрече това. Чудни сѫ! Тѣ мислятъ, че дѣтето сега за пръвъ пѫть се е родило. Раждането подразбира, че азъ не за пръвъ пѫть се явявамъ въ Ню-Йоркъ, но за пръвъ пѫть излизамъ на Ню-Йоркското пристанище съ този параходъ, и пръвъ пѫть отивамъ за Америка, но прѣди да отида въ Америка, азъ съмъ живѣлъ; а насъ искатъ да ни убедятъ, че за пръвъ пѫть живѣемъ. Не. И сега, въ България за пръвъ пѫть се е родило туй дѣтенце. Хубаво, но ако туй дѣтенце сега за пръвъ пѫть идва на земята, отъ дѣ научило тия похвати, да краде, да лъже, или, ако прави нѣкои добри нѣща, отъ дѣ ги е научило? Ако туй е въ реда на нѣщата, добрѣ ще е. Добрѣ е да се родятъ хората само веднъжъ. Но тия съврѣменнитѣ дѣца сѫ живѣли и другъ пѫть. Тѣ за пръвъ пѫть идватъ съ своя параходъ въ България, но носятъ своя багажъ, носятъ въ себе си своята стара култура. Тия, които идватъ сега за пръвъ пѫть въ Америка и тукъ лъжатъ, и отъ дѣто идватъ лъжатъ. Знаете ли въ Америка има прокаранъ единъ законъ за тия, които лъжливо подписватъ нѣкаква полица. Споредъ този законъ, отрѣзватъ имъ рѫката. Послѣ, на ония, които вършатъ прѣстѫпления, взиматъ та имъ напръскватъ лицето съ една течность, която не може да се измие, и дѣто ходи, навсѣкѫдѣ го знаятъ, че е прѣстѫпникъ. Така постѫпватъ американцитѣ, така постѫпва и невидимия свѣтъ. И той си има своитѣ закони. Ужасни, жестоки закони сѫ тѣ. Когато ние говоримъ за Божията любовь, когато говоримъ за Божията мѫдрость, казваме: „Господь е много добъръ“. Да, Господь е много добъръ, но той оставя всѣки да си носи своитѣ отличитѣлни чърти. Овцата си носи своитѣ отличитѣлни чърти, вълкътъ си носи своитѣ отличитѣлни чърти, ябълката си носи своитѣ отличитѣлни чърти, крушата си носи своитѣ отличитѣлни чърти. Всѣко създание си носи своитѣ форми, своитѣ качества, които е спечелило. Ябълката круша не може да стане. Сега, въ умоветѣ си ние можемъ да изменимъ нѣщата, но въ свѣта нѣщата сѫществуватъ тъй, както сѫ първоначално създадени.
Сега въ този хармониченъ свѣтъ ние не трѣбва да се кълнемъ. Ами допуснете, че азъ имамъ да взимамъ отъ васъ 100 лева, и ви дамъ подъ сѫдъ, прѣдлагамъ ви клетва. Вие казвате: „Нѣмамъ да ви дамъ“, отричате. Казвамъ: „Закълни се!“ Ти си християнинъ, и азъ съмъ християнинъ Струва ли за 100 лева да те заставя да се кълнешъ? Искамъ да те уплаша. Ти казвашъ „Хубаво, ще се закълна“. Закълнешъ се и не плащашъ. Обаче, ти си по-хитъръ, казвашъ: „Закълни се ти, че имамъ да ти давамъ.“ И азъ се закълна. Какво сме спечелили? Най-първо, защото трѣбва да давамъ единъ човѣкъ подъ сѫдъ и да го карамъ да се кълне? Това не сѫ езически народи. Ние не говоримъ на езическитѣ народи, а говоримъ на съврѣменнитѣ християнски народи, които казватъ, че Христосъ дошълъ да спаси свѣта, и които вѣрватъ, че благодатьта само чрѣзъ насъ дѣйствува, и че който влѣзе въ църквата, само той може да бѫде спасенъ. И тия хора за 100 лева ще се кълнатъ! Ако азъ съмъ единъ свещеникъ, и ме викатъ да кълна нѣкого, ще кажа: „Колко има да ти дава? – 100 лева. На ти 100 лева, не се кълнете“. Въ другъ случай нѣкой има да дава 1,000 лева, ще се кълнатъ. Колко има да ти дава? – 1,000 лева. На ти 1,000-та лева, не се кълнете. Свещеникътъ да даде паритѣ. Щомъ се изпразни кисията на попа, да даде владиката вместо него. Щомъ се изпразни кисията на владиката, да даде паритѣ нѣкой банкеръ. Дѣ е тогава почитьта на Името Божие? Дѣ е името Божие? Името Божие е станало като дрипа, като парцалъ. Питамъ тия хора: Иматъ ли любовь? Онзи човѣкъ, който се кълне 100 пѫти на день въ името Божие, дѣ е любовьта му? Мислите ли, че азъ имамъ любовь къмъ васъ, ако вие носитѣ едно хубаво булско облѣкло, бѣло като снѣгъ и азъ, 10 пѫти на день си измия рѫцѣтѣ и дойда да си изтрия рѫцѣтѣ на тази ваша рокля? Като правя това 10 пѫти на день, какво ще стане съ нея? Коя булка ще позволи това? Тя ще каже: „Този не го пущайте въ кѫщи“. „Защо?“ – „Защото омърси дрехитѣ ми“. Мислитѣ ли, че тия съврѣменнитѣ християни, които постоянно си триятъ рѫцѣтѣ въ мантията на Бога, та Той ще ги търпи? Всички ще ги изпъди навънъ. И дѣйствително, всички съврѣменни християни, които се кълнатъ лъжливо въ името на Бога, той ще ги изпъди навънъ заедно съ свещеницитѣ имъ, безъ разлика, кои сѫ тѣ. Защо? Той казва: „Омърсиха дрехитѣ ми“. Дѣ ще ги тури? – Той е създалъ единъ другъ, особенъ свѣтъ заради тѣхъ, и ще ги изпрати на дълго заточение, да си учатъ уроцитѣ. Не само това, той е приготвилъ цѣла експедиция, какви колѣсници е приготвилъ той за тѣхъ. Какви величия има да се прѣнасятъ и отъ България и отъ Англия, и отъ Франция. За кѫдѣ? – За далечнитѣ страни. Кои ще бѫдатъ? – Онѣзи почтеннитѣ, които имаха смѣлостьта да се кълнатъ въ името Божие. И тогава кои ще останатъ. Онѣзи, които казватъ ей, ей, – не, не. На думата сѫ тѣ. Азъ искамъ да знаятъ тази дума. Ние трѣбва да намеримъ тази дума, първата дума, съ която Богъ е създалъ свѣта. Тя е ключътъ на живота. Който я намери, той е намерилъ първото, най-голѣмото богатство. Коя е първата дума, съ която Богъ е създалъ свѣта? Никой не я знае още. Като казвамъ никой, азъ подразбирамъ никой отъ тия живущитѣ сега. Христосъ я знаеше тази дума. Той казва: „Както Отецъ ми е далъ тази първата дума, ме научи, така говоря и съобразно тази дума. Да бѫде думата ви: „Ей, ей – не, не“. Това е прѣводъ. Да не се кълнете! Но, спорѣдъ българския законъ, ако не се кълнешъ, сѫдията ще те глоби, ще те осѫдятъ на затворъ отъ 3 месѣца до 3 години, углавно дѣло ще се завѣде противъ тебе. А спорѣдъ Божествения законъ, онзи, който се кълне, има още по-голѣмо наказание. На земята, който се кълне, има 3 годишенъ затворъ, а спорѣдъ закона на небето, който се кълне, затворътъ е още по-голѣмъ.
„Ей, ей – не, не“.
Защо именно ние да не вложимъ това въ живота си, нали поддържаме Христовото учение? Азъ се чудя на несъобразностьта. Ако това сѫ християнски народи, ако това сѫ християнски църкви, вратата на ада нѣма да я прѣодолѣятъ, защо тогава да не приложимъ тази клауза?
„Ей, ей – не, не – повечето отъ това, отъ лукаваго е“. Е, тогава, евангелиститѣ се кълнатъ въ името Божие, православнитѣ сѫщо се кълнатъ. Туй отъ Бога ли е? – Не е. На единъ свещеникъ, който отива да кълне, ще му кажа: „За колко ще кълнешъ, за какво дѣло?“ – Отъ 100 лева. Свещеникътъ като страна, нѣка отиде да се кълне, нѣка иде, но съ каква цель? – Не да напълни своитѣ джобове, а да ги изпразни. 100 лв., 200 лв., 500 лв. Нѣка ги плати отъ себе си. Днесъ го турятъ на изпитъ. Ще кълнатъ нѣкого за 1,000 лева, свещеникътъ да каже: „Господине, азъ плащамъ да се прѣкрати дѣлото. Колко дължи? – 1,000 лева. Азъ плащамъ, примѣретѣ се!“ Веднага ще кажатъ: „Ето единъ благороденъ свещеникъ“. Дойде второто дѣло. Свещеникътъ пита сѫдията: за колко е това дѣло? – За 2,000 лева. „Азъ плащамъ“. Колко е 2,000 лева! Господинъ сѫдия, ето 2,000 лева. Съгласенъ ли си? – Съгласенъ. „Примирявате ли се?“ Примиряваме. Разноскитѣ колко сѫ? – 500 лв. Ето всичко 2,500 лв. Разглѣждатъ се 10 дѣла. Свещеникътъ изважда, плати, изважда, плати. За колко дѣла? И този свещеникъ като отидѣ на небето, ще го посрѣщнатъ, ще кажатъ: „Ето единъ свещеникъ, който освѣщава името Божие“. А сега, и свещеникътъ е ортакъ съ онѣзи крадци, съ онѣзи вагабонти, които се кълнатъ въ името Божие, и той казва: „Колко ще ми платитѣ, Господинъ сѫдия, и азъ като тѣхенъ ортакъ, и на менѣ трѣбва да се плати.“ Ще прѣстѫпятъ Христовия законъ, и отгорѣ на това и нему ще подложатъ колата. Не зная колко се плаща за кълнене. Едно врѣме се плащаше 2 лева или 3 лева, а сега? – Десеть лева. Добрѣ, като закълне десеть души, какво ще спечели? – 100 лева. Съ 100 лева нѣма да хароса. Да допуснемъ, че 100 дни ще кълне хората. Сто дни по 100 лева, правятъ 10,000 лв. Като взѣме тия 10,000 лв., утрѣ жена му заболѣе отъ нѣкаква болѣсть. Дойдатъ лѣкари, събератъ се на консултъ, лѣкарство – това-онова, отишли 10,000 лв. И утрѣ изхарчи още 5,000 лв., станатъ всичко 15,000 лв. Какво е спечелилъ този свещеникъ? – Нищо. Тия владици иматъ умъ за други работи, какъ да спѫнатъ новото учение, но да се събератъ тия свети старци, да разсъждаватъ върху този великъ законъ, какъ да го изпълнятъ, нѣма ги. И това сѫ хора, все свърхвиши, които казватъ: „Да спасимъ светата църква.“ Казвамъ: „Дѣ е светата църква?“ Не, ще се съберетѣ всички владици, и ще подпишете тъй: „Ние 16 души владици сега тукъ подписваме, че всѣки свещеникъ, който отиде да кълне нѣкого въ сѫда, да плаща заради него.“ Да. И тогава азъ ще кажа: „Ето едно умно рѣшение на българскитѣ владици, които вървятъ по Христовото учение.“
„Ей, ей – не, не“.
Ще кажатъ: „Ама тъй казала светата църква“. Я ми кажете, кѫдѣ е светата църква? Ако вие си я прѣдставлявате като нѣщо живо, като една жена, виждали ли сте я? Като ми говорите за Христа, познавате ли го? Като говоря азъ за Христа, азъ Го познавамъ, говорилъ съмъ много пѫти съ него, разговарялъ съмъ се за велики работи, запитвалъ съмъ го какъ е направено небето, какъ е направена земята, какви сѫ Божиитѣ закони. Азъ го познавамъ. Е, хубаво, светата църква, тази църква е жена. Съ тази жена разговаряли ли сте се? Ами азъ да имъ кажа що е църквата. Църквата, това е любовьта. Тя е една велика дѣвица въ небето, прѣдъ която всички се кланятъ, всички ангели, всички светии, тя е единствената дѣвица, на която лицето свети. Това е любовьта, това е Църквата въ свѣта, и когато хората се научатъ да се кълнатъ на тази велика църква на свѣта, ние ще имаме една велика култура въ свѣта, дѣто хората ще кажатъ: „Ей, ей – не, не“. Азъ съмъ виждалъ лицето на тази Църква. Тази църква не е като обикновената. Отъ нейната уста излизатъ думи, които възкръсватъ. Когато кажа една дума отъ тази църква, нови думи се раждатъ, мъртви възкръсватъ, грѣшнитѣ се оправдаватъ, глухитѣ прочуватъ, слѣпитѣ проглѣждатъ, безумнитѣ умни ставатъ, слабохарактернитѣ характерни ставатъ и т.н. Тя произвѣжда цялъ единъ прѣвратъ. Това е то светата църква! А тѣ, говорятъ за нѣща неразбрани. Ние я знаемъ тази църква. Ние казваме: „Църквата, това е любовьта.“ Слѣдователно, тази любовь, която е свързала сърдцата на тия хора и живѣе въ тия сърдца, тя е, която е образувала църквата, и като я образувала, свързала е всички сърдца въ редъ и порядъкъ. Мога да имъ дамъ поне едно конкретно правило, какво трѣбва да прави църквата. То е слѣдующото: Да вложи любовьта въ сърдцето си. Тази любовь ще произвѣде чистота и облагородяване на чувствата. Значи туй, съ което чувствувашъ, съ което ти искашъ твоя животъ да се подобри, тамъ ще вложишъ ти любовьта. Да се вложи великата мѫдрость въ ума. Какво ще произвѣде тя. Тя ще произвѣде свѣтлина въ мисленето. Да се вложи истина въ душата. Тя ще направи всички хора свободни. Да се вложи Божията Правда въ твоя духъ, и тя ще произвѣде всички прави рѣшения, какъ трѣбва да се постѫпва. Да се вложи Добродѣтельта въ човѣшката сила. Тази Добродѣтель ще произвѣде стабилность въ всички наши дѣйствия. Но кога ще стане това? Когато думата ви бѫде: Ей, ей – не, не.
Ами какъ ще се опита нашиятъ характеръ? Всѣки човѣкъ, който дава обѣщание, и не може да го изпълни, се кълне. Всѣки, който се кълне, прѣстѫпва Божия законъ, а за да не го прѣстѫпишъ, трѣбва да изпълнишъ волята Божия. Клетвата е едно отрицание. Но нѣкой ще ми възрази, че Богъ, когато далъ обѣщание на Авраама, заклелъ се. Но тогава вече азъ за характера на Авраама имамъ малко особено мнение. Ако Авраамъ е накаралъ Господа да се кълне, значи той нѣмалъ вѣра. Той не вѣрвалъ въ Бога, и Богъ трѣбвало да се закълне. Какъ се заклелъ Богъ на Авраама? Писанието казва: Понеже Богъ нѣмало въ какво да се закълне, Той казалъ на Авраама: „Азъ ти казвамъ, че туй, което съмъ ти казалъ, ще го направя, ще видишъ, въ враговетѣ ще го направя. Този твой народъ, отъ който си излѣзалъ, азъ ще бѫда съ него, ще му помогна въ всички врѣмена. Твоятъ народъ навсѣкѫдѣ ще го разпръснатъ, отъ единия край на земята до другия, на всѣкакви страдания ще бѫде изложенъ и ще го гонятъ, но дѣто бѫде този народъ, азъ ще бѫда тамъ и ще го защищавамъ. Ти ще ме опиташъ.“ Тъй казалъ Господь: „Ей, ей – не, не“. И сега Господь се застѫпва за евреитѣ. Той държи своята дума, казана на Авраама, само че евреитѣ не изпълняватъ туй, което Господь казва. Сега и на съврѣменнитѣ християни Богъ е обѣщалъ, но тѣ не изпълняватъ. Тѣ се кълнатъ. Какъ се кълнатъ? Изваждатъ полицата и подписватъ. Кълна се. За колко? – За 1,000 лева. Кълна се. За колко? За 2,000 лева. За 10, за 100,000 лв. и т.н. Сега всички се кълнатъ. Да, кълнатъ се, но такава клетва и азъ бихъ желалъ тъй да се кълна. Кълнатъ се, но никой не вади отъ джобоветѣ си, а всѣки, който е дошълъ, иска да взѣме нѣщо. И двѣтѣ страни, и която има да дава, и която има да взима, всѣка ще се обърне на страна, всѣка иска да взѣме.
Да бѫде думата ви: „Ей, ей – не, не“.
Сега нѣкои ще ми прѣдставятъ стихове отъ стария завѣтъ, ще се повърнатъ свѣщената книга, че Господь се заклелъ. Господь не се кълне. Нѣма примѣри, дѣто Господь да се е клелъ. Той е казвалъ нѣща, и като каже думата си, тази Неговата дума става. Казалъ той едно врѣме да направи свѣта и го направилъ. Да направи човѣка, и направилъ го. Казалъ на Авраама: „Въ тебе ще се благословятъ всички народи“, и така станало. И понеже Авраамъ се поколебалъ малко, Господь трѣбва да му даде обѣщание. Въ Писанието се казва, че Господь се закълнялъ. И ще ми кажатъ сега нѣкои: Щомъ Господь се кълне, колко повече ние трѣбва да се кълнемъ. Хубаво, ако Господь се кълне, то Христосъ казва: „Да не се кълнешъ въ името Божие, и думата ти да бѫде: Ей, ей, не, не“. Че Онзи, Който билъ при Авраама, Той билъ Христосъ! Дѣто се казва въ Писанието, че Господь се закле, той беше сѫщия Христосъ. Казва се: „Прѣди да бѫде Авраамъ, азъ бѣхъ.“ И той коригира заблуждѣнието. Той казва: „азъ едно врѣме казахъ на Авраама ей, ей – не, не“. Азъ казахъ на Авраама, че ще дойда за неговия народъ да го извѣда, ще имъ дамъ едно учение, ще имъ покажа пѫтя; пакъ ще влѣза въ друго положение, слѣдъ това пакъ ще бѫде съ тѣхъ. И не се клехъ, но думата ми беше: Ей, ей – не, не, а който говори повече отъ това, отъ лукаваго е.
Сега даже и ученицитѣ отъ новото учение, като ги викатъ въ сѫдилищата, идватъ да ме питатъ, да се кълнатъ ли. Това не е нѣщо механическо. Ако ви кажа, кълнете се или не, това е налагане. А то не трѣбва да става на сила, то е по любовь. Това трѣбва да произтича отъ душата ти вѫтрѣ. Готовъ ли си да не се кълнешъ или не… Като те питатъ, защо не се кълнешъ, ще кажешъ, че мене ми казва нѣщо отвѫтрѣ въ душата, че не трѣбва да се кълна, а не че еди-кой си по-ученъ ми казва, че не трѣбва да се кълна. Този законъ ще излѣзе отъ единъ веченъ принципъ, който е слѣдующиятъ: за никакви блага въ този свѣтъ да си изтриемъ рѫцѣтѣ въ мантията на Бога. Ще държимъ Неговата дрѣха, Неговата мантия чиста, свята, неопетнена въ душата си. Дойде ли врѣме да се кълнешъ, ще кажешъ: „Азъ съмъ готовъ да кажа истината, но въ името Божие да се кълна, туй никога нѣма да направя, да опетня името на Бога, никога!“ За мене клетвата е само вѫтрѣ. Азъ съмъ се клелъ едно врѣме. Кога? Единъ човѣкъ може да се кълне, но да каже на себе си. Всѣки единъ човѣкъ дава обѣщание, клетва, може би. И въ българския езикъ думата „клетва“, клетъ – това значи да те ограничаватъ нѣкѫдѣ, да те турятъ нѣкѫдѣ да се стеснишъ. И тъй, въ умоветѣ ви ще турите мисъльта: никога нѣма да произнасяте името Божие напраздно. Като ви прѣдизвикатъ, ще кажете: „Защо трѣбва да прѣдизвикаме името Божие напраздно, да се кълнемъ въ Него?“
Сега, като ви говоря това, ще ви привѣда единъ случай тукъ въ София. Отивамъ единъ день въ писалището на единъ мой приятель, адвокатъ: влизамъ вѫтрѣ, при него другъ единъ, и двамата навели се, пишатъ нѣщо, нѣкакво заявление. Казвамъ: „Съ какво се занимавате?“ Единиятъ, който пише заявлението, той е баптически проповѣдникъ. Ще доведатъ нѣкого подъ сѫдъ. Разказватъ ми. Нѣкой си младъ момъкъ отива при проповѣдника и му казва: „Имамъ хубаво жито първокачествено брашно, но нѣмамъ пари да го докарамъ. Дай ми 25 лв., и като дойде житото, ще ти дамъ единъ чувалъ брашно отъ него.“ Изважда той и му дава. Отива слѣдъ това този момъкъ при адвоката и му казва: „Дай ми 100 лв., и на тебе ще дамъ 2–3 чувала брашно“. Отъ тукъ – отъ тамъ, събралъ той нѣколко хиляди лева, и отива този младежъ, и се оженва. Оженва се човѣкътъ. Какъ! Събиратъ се и двамата, пишатъ заявление, ще го даватъ подъ сѫдъ: „Слушайте“, казвамъ имъ, „вие ще викате този човѣкъ подъ сѫдъ, нали тамъ ще трѣбва да се закълне“. Питамъ проповѣдника: „Колко ти дължи?“ – 25 лева. На ти тия пари. Питамъ адвоката: На тебе колко ти дължи? – 100 лева. На ти 100 лева. „Не, не ги искамъ“. Взеха двамата скъсаха заявлението, и работата се свърши. Казвамъ: „Слушайте, така трѣбва и вие да проповѣдвате словото Божие. Ще плащате, разбирате ли?“ И азъ казвамъ: „Азъ това го правя, искамъ и други да го правятъ“, това е принципъ вѫтрѣ въ насъ. За 25 лева да се охулва името Божие, и ти да се опетнишъ. Толкова години си проповѣдвалъ, и сега за 25 лева! И ти да беше на мѣстото на този момъкъ, и ти щеше да го направишъ. Ама излъгалъ ме! Нищо, кажи, че за свободата на този момъкъ си далъ 25 лева.
Думата ви да бѫде: „Ей, ей – не, не“.
Често ние падаме въ буквата на закона, да се изпълни само закона. Но въ буквата на закона има смърть. Тамъ дѣто има тази педантностъ… Казваме: „Да бѫдемъ справедливи“. Не е въпросътъ въ справедливостьта. Нѣма защо външно да бѫде това. Азъ мога да бѫда много мораленъ, но да нѣмамъ моралъ. Мога да бѫда много учтивъ, много любезенъ съ васъ, но да нѣмамъ вѫтрѣ никакви принципи. Вие не знаетѣ моята задна целъ. Ако азъ ви правя едно благодѣяние, давамъ ви пари на заемъ, за да ви взема утрѣ всичко, което иматѣ, всичкото имущество, това не е благодѣяние. Въ благодѣянието се разбира разширение. И то е въ слѣдующия принципъ. Ако въ свободата, която давашъ нѣкому, той усѣща едно ограничение, това не е свобода. Ако ти, слѣдъ като пуснешъ нѣкого отъ затвора, направишъ го слуга, а той не може да спи, и постоянно мисли за дълговетѣ си, азъ не мисля, че си направилъ нѣщо добро за този бѣднякъ. И слѣдователно, туй, което сега ни причинява страдания, то е неизпълнението на тия принципи. Само като се помисли за Бога, да извикаме името му въ едно дѣло, което не е законно, всѣкога туй име произвѣжда разрушающе влияние. Нѣщо прѣди 10-ина години мисля беше, единъ господинъ въ Варна, отива въ сѫдилището, и се заклева на лъжа, дава лъжлива клетва. Тамъ той казва: „Господинъ сѫдия, ако туй, което говоря, не е така, да умратъ и двѣтѣ ми дѣца.“ Закълнава се лъжливо и до вечерьта и двѣтѣ му дѣца умрѣха. Какво ли не? Нѣкои сѫ се клели въ очитѣ си. На колко хора сѫ изтичали очитѣ, на колко хора дѣцата сѫ умрѣли! Какви ли не нѣщастия! Старото заблуждѣние, че ние трѣбва да се кълнемъ, стои още като една проказа. Не да отхвърлимъ клетвата, но да я хвърлимъ въ нейните истински рамки. На думата си да сме. Азъ се обѣщавамъ да кажа истината. Имашъ да плащашъ на нѣкого. Изпълни туй, плати! Защо за 2,000 лв. да викаме Господа, Който се занимава съ такива важни работи, да го викаме за свидетель? Само съ моите работи ли ще се занимавате? За 2,000 лв. да викаме небето. Да се кълнешъ, значи да викашъ Бога за свидетель. Не, въ душата ти трѣбва да има благородство, да не нарушаваме мира Божий. Нали знаете какво правимъ, когато обичаме нѣкого. На него му говоримъ меко, нежно. Когато дойде въ кѫщи, ще му дадемъ най-хубавия столъ, най-хубавото легло, най-хубавото ядене, всичко най-хубаво. А като не го обичаме, ще му дадемъ нѣкой сламеникъ, на края ще го туримъ, и ядене ще му дадемъ, каквото остане. А като го обичаме, ще заколимъ за него нѣкое теленце, нѣкоя кокошка. Азъ приемамъ, въ името на любовьта може да заколимъ туй теленце. Колко телета има тукъ, и въ тѣхъ, ако е за любовьта, ще има едно състезание въ двора, всѣко отъ тѣхъ ще каже: „Азъ, искамъ да стана жертва, да услужа на любовьта“. Ако иска да стане жертва ще го заколимъ. Ще кажете: „А, значи…“ Не, това е единъ символъ. Туй е едно заколване, като ябълката. Изямъ плода и, а оставя сѣмката, не я изяждамъ. Взѣма семката и, че я посадя въ земята. Когато туй теле се така заколи, че телето изяждаме, а семката оставяме въ човѣшкия духъ, влагамъ я при по-добри условия. И тогава за въ бѫдеще, туй теле нѣма да дойде като теле, а ще дойде като човѣкъ. Всѣко теле, което се жертва за любовьта, втори пѫть нѣма да дойде като теле на 4 крака, а ще дойде като една прѣкрасна, интелигентна мома, или като единъ интелигентенъ момъкъ, и ще ходи въ университета. Не си ли струва да стане жертва? Струва си. Ами ако отъ васъ, тогава се иска да се пожертвувашъ, за да станешъ единъ ангелъ? Струва си, какъ не, да ти израсне силата на крилата. Може. Всѣки ще се жертвува. Тамъ дѣто има една велика придобивка въ свѣта, тази жертва струва, а тамъ, дѣто нѣма никаква придобивка, тази жертва не струва да се прави. Тази жертва трѣбва да произвѣде онѣзи велики резултати за повдигане на душата ни, и намѣсто да се кълнемъ, както сега, да бѫде думата ни: „Ей, ей – не, не.“ Тогава нѣма да има сѫдилища, т.е. ще има, но ще се опростотвори работата. Ще ме питатъ въ сѫда: Ти имашъ ли да давашъ? – Имамъ. Имашъ ли да взѣмашъ? – Имамъ. Колко хиляди? Толкова и толкова. Сбогомъ! Ще се рѫкуваме съ сѫдията, и той ще тури рѣшение, че тия двамата, честно и почтено сѫ разрѣшили дѣлото. И тази дълга процедура на углавни дѣла ще се опростотвори. Дошълъ нѣкой, обвиняватъ го, че убилъ нѣкого. Уби ли го? – Убихъ го. Ами какви свидѣтели има? Всички свидѣтели ще кажатъ туй, което азъ говоря. Азъ извършихъ туй прѣстѫпление, и ще го опиша тъй подробно, ще го опиша тъй както е било. Готовъ съмъ да изправя прѣгрѣшенията си, и нѣма да ми текатъ сълзи прѣдъ сѫдията, да ми прости, а ще кажа: „Азъ туй го изпълнихъ съзнателно, и съмъ готовъ да понеса всичко споредъ закона.“ Сѫдията като ме изслуша, ще напише присѫдата. И като си замина, ще благодаря на сѫдията, че тъй правилно е приложилъ закона. А той ще каже: „Ето единъ честенъ разбойникъ.“ Обвиняемиятъ нѣма да се кълне, а ще каже: „Азъ ще говоря правото повече, отколкото вие, ще кажа истината тъй, както си е, въ всичките и подробности, тъй както вие не можете да я кажете.“ Защо трѣбва да се кълна? Не, азъ ще кажа истината и послѣ ще се закълна. А ако вие намеритѣ нѣщо неистинно въ думите ми, тогава азъ съмъ готовъ да се закълна. Но щомъ кажа истината, азъ ще остана на думата си, и ще кажа: Ей, ей – не, не. Ако всички ние бяхме готови така да говоримъ истината, какъвъ щеше да бѫде свѣта, какъвъ щеше да бѫде нашия животъ! А сега, нѣкой човѣкъ, за да го принудятъ да говори истината, ще му пукнатъ главата. Нѣкои хора пъкъ ще ги биятъ, ще имъ счупятъ рѫцѣтѣ и краката, за да кажатъ истината. Нѣкого пъкъ биятъ, за да каже истината, но у него нѣма никаква тайна. Закълни се! Той се закълнява отъ страхъ, за да не го биятъ. Сега, клетвата не се отнася за свѣта. Азъ говоря за онѣзи, които разбиратъ Христовия законъ, които за въ бѫдеще искатъ да бѫдатъ културни хора. За насъ важи клетвата, какъ трѣбва да разбираме този законъ, и ако ние постѫпваме така, нашата душа ще уякне. Съврѣменното възпитание, съврѣменната култура не може да се измѣни, ако не се прѣмахнатъ редъ такива недъзи въ обществото. Запримѣръ, всички хора най-първо да се научатъ, да турятъ за правило да говорятъ честно, да знаятъ какво нѣщо е честностьта. Да знаешъ, да седишъ точно на обещанието си, на думата си. Ако не можешъ да платишъ, ще отидешъ при своя длъжникъ, и ще кажешъ: „Ще ме извините, азъ ви обещахъ да си платя, но по такива и такива причини не съмъ готовъ.“ И онзи, длъжникътъ, ако е честенъ и почтенъ, и той ще постѫпи по сѫщия законъ.
Да бѫде думата ви: Ей, ей – не, не.
Сега, ние ще отнесемъ туй и къмъ насъ. Всички вие, които слушате тукъ, всички съврѣменни християни казватъ ли: Ей, ей – не, не? Не, не казватъ. Сега, ако повикатъ съврѣменнитѣ културни хора, и ги питатъ, права ли е постѫпката, прави ли сѫ рѣшенията на нашия свети синодъ, ще кажатъ: „Право е, църквата трѣбва да се пази, какъ да се руши църквата.“ Но най-първо трѣбва да докажатъ, че азъ разрушавамъ църквата. Обаче, ако азъ докажа, че тѣ именно, тѣ съ своето криво тълкувание на Словото Божие, тѣ отвѫтрѣ разрушаватъ църквата, тогава? Но, ще кажатъ: „Той говори непочтително за владиците, и съ това уронватъ тѣхниятъ прѣстижъ.“ Азъ уронвамъ тѣхния прѣстижъ! Азъ бихъ запиталъ всѣки единъ владика: Ти откакъ си станалъ владика, говорилъ ли си истината? Ако, ти, отъ какъ си станалъ владика, имашъ 20 лъжи, ти владика ли си? – Не си владика. Ако ти, отъ 20 години, откакъ си станалъ свещеникъ, имашъ 100 лъжи, и не си ги изправилъ, ти свещеникъ ли си? – Не си свещеникъ. Ако ти, като проповѣдникъ отъ 20 години, имашъ 20 лъжи, ти проповѣдникъ ли си? – Не си проповѣдникъ. И за бащата и за майката – сѫщото. Самите лъжи сѫ, които опорочаватъ, които опетняватъ името Божие. Тѣ сѫ вашитѣ заклевания въ името Божие.
Сега, запримѣръ, тѣ биха ме дали подъ сѫдъ: Обижда владиците. Не ги обиждамъ азъ. Никой нѣма право да ги обижда. Ако азъ съмъ или една свѣщъ въ свѣта, или едно оглѣдало, и ти се оглѣждашъ вѫтрѣ, и виждашъ образа си, азъ виноватъ ли съмъ? Не че мене ме интересуватъ тия работи, но казвамъ: „Тия криви разбирания въ умовете ви не струватъ.“ Не можемъ да се кълнемъ. Казвате: „Какво има отъ това, да се избавимъ отъ едно нещастие?“ Ще се избавишъ отъ едно нещастие, но ще дойдешъ до друго нещастие. Богъ не забравя. Запомнете: Ако има едно сѫщество въ свѣта, което да не забравя, то е Господь. Има едно сѫщество, което има книга, въ която пише всѣко наше прѣстѫпление. Нѣма прѣстѫпление, което да не е отбѣлязано въ тази Божия архива. Никой не може да ги заличи. Само Господь, когато се разкаемъ за грѣховетѣ си, само той може да заличи нашитѣ грѣхове, но ако не се разкаемъ, може да минатъ 100, 200 или 500 години, туй е хроникирано. И този великиятъ, той помни. Нѣма народъ, нѣма човѣкъ, който веднъжъ да е прѣстѫпилъ Божия законъ, който да се е подигралъ съ Божието име, да не понесе своитѣ послѣдствия. И сега, туй, което става въ съврѣменната църква, туй изпразване на църквата, туй невѣрие, тѣ го оправдаватъ съ това, като казватъ, че се е появилъ нѣкакъвъ лъже-учитель. Тѣ сѫ посторонни работи. За да се появи единъ учитель, лъже-учитель, да допуснемъ, споредъ тѣхъ, кои сѫ причинитѣ. Ако на нѣкѫдѣ се явяватъ червеи и заплашватъ, ако на нѣкои мѣста, дѣто има нечистотии, се явяватъ онѣзи мухи, коя е причината? Дѣ се раждатъ тия мухи? – Дѣто има много нечистотии: Въ чистата кѫща нѣма мухи. И ако въ църквата се навъдили много мухи, ако въ църквата се навъдили много червеи, кой е виновенъ за това? Тия свещеници да се опрѣтнатъ, да почнатъ да чистятъ църквата, не да я чистятъ както светия синодъ, да пише, че еди кой си билъ еретикъ. Азъ давамъ едно правило: Джобоветѣ на свещеницитѣ да се изпразнятъ, не външно, но дълбоко въ сърдцето имъ да се зароди едно желание да служатъ на Бога отъ любовь. Не говоря за пари, нека иматъ пари, но дълбоко въ душата си да кажатъ „Господи, всичко, съ което разполагамъ, то е твое.“ Не имъ завиждамъ, нека иматъ. А сега, свещеникътъ привѣжда аргументи. Дохождатъ нѣкои при мене, питатъ ме: Защо нападашъ българскитѣ владици? Всички ги псуватъ, пъкъ и ти отгорѣ. Казвамъ: „Другитѣ ги псуватъ, а азъ имъ намѣствамъ краката, правя имъ масажи.“ Когото ритна, владика и половина ще го направя. И българскитѣ владици, владици ще ги направя. Ще ви привѣда единъ разказъ, който и другъ пѫть съмъ привѣждалъ. Единъ знамѣнитъ проповѣдникъ въ свѣта, който очудвалъ всички хора съ своето краснорѣчие единъ пѫть падналъ, и си счупилъ крака. Далечъ билъ той, малко пѫтници минавали отъ тамъ. По едно врѣме, минава единъ пѫтникъ, той плаче, моли му се. Помогни ми. Той го отминава. Втори, минаватъ, никой не се спира да му помогне. И всѣки отъ тѣхъ му казва: „Искамъ да ти помогна, но не зная какъ се прави кракъ“. Най-послѣ минава единъ простъ човѣкъ, съ бѣла аба, спира се прѣдъ него, пита го: Какво ти е? Азъ съмъ единъ великъ проповѣдникъ, но като минавахъ покрай този пѫть паднахъ, та си счупихъ крака. „А, азъ пъкъ отдавна търся такъвъ проповѣдникъ. Хубаво, азъ имамъ едно изкуство да поправямъ крака, ще поправя крака ти, ако ти ще можешъ да ми проповѣдвашъ добрѣ. Ако не можешъ да ми проповѣдвашъ добрѣ, нѣма да ти намѣстя крака.“ Добрѣ, започва проповѣдникътъ проповѣдьта си (Нѣкѫдѣ каже нѣкоя лъжа). „Слушай, не може да се намѣсти костьта ти, не говоришъ истината.“ Той почва да се изповѣдва. Пакъ продължи, каже друга нѣкоя лъжа. „Слушай, пакъ не говоришъ истината, костьта не може да се намѣсти.“ Отново се изповѣдва. Като свършилъ проповѣдьта си, кракътъ му билъ хубаво направенъ, костите намѣстени. Този човѣкъ му казва: „Азъ съмъ много благодаренъ отъ твоята проповѣдъ. За въ бѫдеще, иди да проповѣдвашъ на хората по този начинъ.“
И сега Христосъ намѣства краката. На много владици краката сѫ счупени. Христосъ казва: „Ще проповѣдвате, но много хубаво ще проповѣдвате.“ И азъ съмъ затова. Азъ бихъ желалъ всѣки свещеникъ да дава най-хубавитѣ проповѣди, най-хубавитѣ чувства, които излизатъ отъ сърдцето му, най-хубавитѣ мисли, които се криятъ въ ума му. Само така ще се намѣстятъ вашитѣ крака. Що сѫ вашитѣ крака? Това сѫ онѣзи велики добродѣтели, които трѣбва да оживѣятъ. Казватъ: „Ама въ Америка, на тамошните владици хубаво имъ плащатъ“. Зная, зная, но все едно е, дали ти плащатъ 5 или 10,000 лв. Трѣбва да се живѣе единъ честенъ животъ, по Бога. Казвамъ: „Знаете ли какъ живѣятъ въ Америка американскитѣ владици?“ Азъ да ви кажа. Единъ владика въ Бостонъ, той е заминалъ вече въ другия свѣтъ, нѣма да ви казвамъ името му, заемалъ високо духовно положение. Знаменитъ проповѣдникъ билъ, той говорелъ много бързо, толкова бързо, че само трима души стенографи имало, които могли да стенографиратъ неговата рѣчь. Понеже въ тази църква владицитѣ се женятъ, то една богата американска милионерка се влюбва въ него. Тя го ухажвала, и слѣдъ като дълго врѣме му слушала проповѣдитѣ, единъ день му казва: „Не мога да живѣя безъ тебе. Всичкото си богатство давамъ на тебе, парите си, сърдцето си, рѫката си, всичко ти давамъ.“ Той и пише тъй: „Сърдцето си дай на Бога, парите на сиромаситѣ, а рѫката си дай на този, който тѣ обича.“ Тъй пише този владика: Сърдцето си дай на Бога! Майки, тъй казвайте на дѣцата си! Азъ проповѣдвамъ на младитѣ: Сърдцето си на Бога давайте! На мѫжъ сърдцето си не давайте, но нито на жена сърдцето си давайте! Вие все съ тази лъжлива клетва си служите. Защото, все се кълнете прѣдъ Бога, че сърдцето си ще дадете, а нищо не давате. Ти ще мязашъ тогава на онази дисциплинирана циганка, която паднала въ рѣката и казвала: „Свѣти Никола, ако излѣза отъ водата, ще ти запаля една голѣма свѣщъ, като боя си, помогни ми.“ Като излѣзла отъ водата, казала: „Нали знаешъ, че съмъ бѣдна, отъ дѣ да взѣма пари да ти запаля свѣщъ?“ Сега, и ние постѫпваме по сѫщия начинъ. И за този английски владика, нарича се Джонъ Хотъ, заради него зная единъ случай. Единъ день, той си взима книгата, и отива въ дома на една бѣдна вдовица, която съ години не била излизала отъ дома си нѣкѫдѣ по разходка. Бѣдна, опърпана била тя. Имала си едно дѣтенце, и денонощно се грижела за него и за себе си. Този английски владика и казвалъ: „Слушай, днесъ азъ ще остана при люлката на твоето дѣте, иди да направишъ една хубава разходка вънъ отъ града, не мисли за дѣтето, не се грижи за него, ти направи една дълга разходка, остави дѣтето на менъ.“ Тази бѣдна вдовица излѣзла, а той останалъ съ биберона въ рѫка, да ухажва около малкото дѣтенце. Този английски владика можеше да вземе 10 слуги, които да отмѣнятъ бѣдната вдовица, но той искаше да види какво върши тази майка около това дѣте. Едно велико дѣло е това! Азъ казвамъ: „Бихъ желалъ да имаме 10 такива владици.“ Че лошо ли мисля? Моята цель не е да излѣза, да опетня българскитѣ владици. Азъ бихъ желалъ българскитѣ владици и свещеници да иматъ всичкото почитание и уважението на българския народъ, да постѫпватъ като този английски владика, и да кажатъ на българския народъ: „Сърдцето си дайте на Бога, парите си на сиромасите, а рѫката – на този, който ви обича.“ И послѣ, като него, да стоятъ при люлката на туй малко дѣте, и да изпратятъ тази бѣдна вдовица на разходка. Туй ще бѫде похвално и почтено.
Азъ зная, че когато говоря една бесѣда, много нѣща ще се изопачатъ, но когато говоря истината, азъ трѣбва да я кажа тъй, както си е. Когато говоря истината, азъ нито себе си жаля, нито васъ жаля. Дойде ли до истината, въ мене има само едно правило, и казвамъ: „Божията истина еднакво важи и за мене, и за васъ.“ Сега, не е въпросътъ за владици и за свещеници. Въпросътъ е за името Божие. Божията любовь въ сърдцето трѣбва ли да царува? Въпросътъ е за Божията мѫдрость въ ума трѣбва ли да се въведе? И въ науката трѣбва да бѫде: Ей, ей – не, не. Всѣки единъ ученъ човѣкъ, който прокарва тази теория трѣбва да провѣри, 10 пѫти най-малко. Всѣки единъ философъ, като внесе една система, трѣбва да я провери, да я опита. И въ всички отрасли трѣбва да бѫде думата ви: Ей, ей – не, не. А сега, на всѣка стѫпка, искаме само да постѫпваме по буквата на закона. Да бѫдемъ справедливи, казваме. А вѫтрѣ какво е съдържанието, безразлично ще бѫде. Христосъ иска да внесе именно туй съдържание въ насъ: Ей, ей – не, не. И той започва съ 9-тѣ блаженства. Всѣки християнинъ трѣбва да има тия 9 блаженства. Той казва: „Блажени миротворцитѣ.“ Кои ще наслѣдятъ земята? – Кроткитѣ. Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята.
И ние трѣбва да рѣшимъ да внесемъ туй име Божие въ насъ, за да внесе то въ насъ, въ сегашните хора повече стабилность, повече устойчивость и постоянство въ характера ни. Всинца ние сме нервни, неспокойни, нѣмаме издържливостъ, отъ малко се обиждаме, всеки може да ни смути, да внесе съмнѣние. Дойде нѣкой, пита ме: Пѫтьтъ, въ който вървишъ, правъ ли е? Ти се спрешъ. Хубаво. Ами ако тази любовь, въ която живѣя, ми внесе чистотата, ако мѫдростьта ми е дала свѣтлина и знания за ума, и ако тази истина ми е внесла свобода въ душата и ме е научила какъ да живѣя, то ако въ това се съмнѣвамъ, какво по-дълбоко има въ свѣта отъ това? По-дълбоки нѣща отъ тия три принципа въ свѣта – нѣма. Всички онѣзи организации, всички онѣзи семейства, това сѫ нѣща, на повърхностьта на човѣшката душа. Единственото нѣщо, това е любовьта, туй което ти прѣживѣешъ, което ти дава потикъ, импулсъ, което те кара да живѣешъ. По-велико нѣщо отъ това, нѣма. Само онази мѫдрость, която ти дава условия да се развивашъ, да побѣдишъ земята, да търсишъ знания, и само онази истина, която те кара да се самопожертвувашъ. Дѣ е по-дълбокото нѣщо отъ тия три принципа? Ама, пѫтьтъ, по който вървите, правъ ли е? Правъ е. По-правъ пѫть отъ този нѣма. Единствениятъ пѫть, не само въ България, но и въ целия свѣтъ, е този пѫть. Все по този пѫть сѫ минали всички благородни, възвишени души, по този пѫть сѫ минали всички ангели, по този пѫть ще минатъ и всички подиръ васъ. Единствениятъ пѫть е този. Единъ е този Божественъ пѫть. Знаете ли колко е красивъ този пѫть? Нѣма по-красивъ отъ този пѫть. Той е толкова очарователенъ! Тѣзи мѣстности, прѣзъ който ще минете сѫ толкова хубави! Тамъ има толкова хубави картини. Ще проучавате, ще видите. Има толкова много да проучавате. Този пѫть Христосъ го нарича тѣсния пѫть. Той е най-красивиятъ пѫть. Сега нѣкои казватъ: Тѣсенъ пѫть билъ той. Тѣсенъ, но друго нѣщо означава съ това Христосъ. Тѣсенъ, но благословенъ пѫть е той. И въ този пѫть се казва: „Ей, ей – не, не.“
Ти въ пѫтя ли вървишъ? – Въ пѫтя съмъ азъ. Азъ нѣма да се спра даже да отговоря. Ако нѣкой ми каже така: „Ти въ пѫтя ли вървишъ?“ Ела да ме питашъ, въ пѫтя ли съмъ. Нѣкой казва: „Ти силенъ ли си?“ Нѣма какво да отговарямъ, нѣма какво да аргументирамъ. Турете ми на рѫката единъ чувалъ отъ 100 кгр., моята рѫка не се помръдва. Турете ми още единъ, пакъ не се помръдва. Турете ми 2, 3, 4, 5, 6, 10 чувала, качете се и вие отгорѣ, хайде поиграйте отгорѣ. Е, какъ мислите, силна ли е моята рѫка, какви аргументи искатѣ още? Ами че когато азъ съмъ подложенъ на изпитания, на мъчения въ свѣта, и моята воля не се поколебае, какво означава това? И сега, тия братя, свети старци, ще ни поднесатъ листове ние да се отрѣчемъ отъ новото учение, за да влеземъ въ църквата, и тамъ да получимъ спасение. Ами че тѣ сами не сѫ спасени, какъ ще спасятъ насъ? Отъ какво да се отрѣчемъ? Отъ любовьта? Отъ какво да се отрѣчемъ? – Отъ мѫдростьта, отъ Истината? – Да, ние отдавна сме се отрѣкли отъ лъжата, но отъ тия принципи не можемъ да се отрѣчемъ. Никой нѣма право да кръщава любовьта съ никакво име, нито съ дѫновизъмъ, нито съ евангелизъмъ, нито съ християнизъмъ, нито на църквата. Любовьта е нѣщо Божествено, тя не е нито на Дѫнова, нито на Христа, разбирате ли? Богъ е любовь, той принадлежи на всички. Той е самъ за себе си. Той е неограниченъ и безличенъ, и никой нѣма право да ограничава Бога. И всички тия организации на дѫновизъмъ, на мохомеданизъмъ, на спиритизъмъ, на наука, и всички други нѣща, това сѫ праздни работи, това е за дѣцата. Да разберемъ! Любовьта е любовь. А нѣкой пѫть, като извѣстно учение, нѣкой ученъ човѣкъ изнамѣрилъ нѣщо, азъ му позволявамъ да си тури името тамъ. Изнамѣрилъ нѣщо, открилъ нѣщо, нека си тури името тамъ. Открилъ нѣщо въ музиката, въ изкуството, въ художеството, нека си тури името тамъ, но само на своята картина, а не всички велики работи. На всички велики работи той не може да си тури името, има право само на картината, която той рисувалъ.
А сега, казватъ: „Новото учение.“ Казвамъ: „Да, той е нарисувалъ само една картина, тамъ нека фигурира името му, но ако намѣря името му на всички велики картини, ще кажа: Приятелю, тамъ е писано Иванъ Драгомановъ; Иванъ Стояновъ, заличи отъ тамъ своето име, това е само твое.“
Слѣдователно, въ православната църква ще остане само туй, което е православно. Въ мохамеданската църква ще остане само това, което е мохамеданско. Въ евангелската църква ще остане само това, което е евангелско. Въ всички тия църкви има нѣщо, което е Божествено, и то ще остане, а то е Божията Любовь, Мѫдростьта и Истината. Тамъ можемъ да подпишемъ само Божието име, но тази дума е изгубѣна, тя не сѫществува сега въ свѣта.
И тъй ние ще намѣримъ тази велика дума, съ която ще започне новата култура: Ей, ей – не, не. И като се срѣщнемъ, ние ще се познаемъ въ тази дума, ще се познаваме като братя.
А, сега, вие като ме гледате, слѣдя мислитѣ ви, по нѣкой пѫть си казвате: „Колко е хитъръ този човѣкъ, колко дълбоко пипа!“ Е, това е едно съмнѣние. Хитъръ въ какво? Да ви измамя? Че ако вие до сега не сте измамени! Има ли нѣкой отъ васъ, който да не е измаменъ? Азъ ще ви попитамъ, честно си кажете: Има ли нѣкой отъ васъ, който да не е измаменъ? Майка ви, баща ви въ рая не бѣха ли измамени? Ами братъ ви като излѣзе отъ рая, не уби ли братъ си? Ще ви привѣда всичко туй. Не, вие отдавна сте измамени. Имате право да го мислитѣ, не ви обвинявамъ, но казвамъ: „Колко е мѫчно човѣкъ да убеди хората въ любовьта, въ мѫдростьта и въ истината.“ И защо? Зная защо. И азъ съмъ рѣшилъ сега да убедя хората. Нѣма никой сега когото да не мога да убедя. Какъ? Напримѣръ, вие вървите, мислитѣ заради мене: „Кой, той ли? А, какъвъ е той!“ Но, вие се намирате въ тѣсно положение, въ една опасность сте, не ви достигатъ 2,500 лева, въ затворъ ще ви турятъ. Отивате на едно мѣсто, на друго мѣсто, при приятеля си, никой не ви услужва. Срещнете нѣкого, който не ви познава, казвамъ: „Какво има?“ Е, такова, затрудненъ съмъ. Колко ви трѣбватъ? – 25,000 лв. Заповѣдайте! Е, жена, той билъ много благороденъ човѣкъ, съ 25,000 лв. му услужи, много честенъ човѣкъ е. Срещна другъ по пѫтя. Питамъ го: Какво има? – 10,000 лв. ми трѣбватъ. Десеть хиляди лева? – Заповѣдай! „Жена, знаешъ ли, той билъ много честенъ човѣкъ“. Та, като задоволишъ нуждитѣ на всички хора, казватъ: „А, той е много честенъ, почтенъ човѣкъ е, отличенъ е“. Господь, който е толкова мѫдъръ, който е толкова благъ, нито той по този начинъ досега може да угоди на свѣта. На нѣкой, който е бѣденъ, Господь казва: „Дайтѣ му“; Но, като закъснѣе нѣкой пѫть малко, той си казва: Е, и Господь, и Той … прѣглътне си малко. Азъ му се молихъ толкова пѫти, не ме слуша.
Това не е християнство, това не е думата: Ей, ей – не, не. Въ Бога не трѣбва да имаме съмнѣние. Този живиятъ Господь, който живѣе вѫтрѣ въ насъ, който живѣе въ любовьта, мѫдростьта и истината, той сега ни подлага на единъ изпитъ. Въ епохата, въ която живѣемъ сега, трѣбва да издържимъ своя изпитъ, и като го издържимъ, веднага ние ще имаме Неговата усмивка, и той ще се усмихне и ще каже: „Азъ съмъ доволенъ, синко, че издържа изпита си по всички правила: Ей, ей – не, не.“
Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете смели, рѣшителни и умни. И тамъ, дѣто трѣбва, да защищавате истината по всички правила, не заради мене, а заради любовьта, мѫдростьта и истината. За истината трѣбва да има едно мнение. Дойде ли до тамъ, трѣбва да бѫдете твърди, като диаманта и готови. Не само ние тукъ, но и цѣлия свѣтъ, всички тия души, който сѫ готови, трѣбва да се хванатъ за рѫка, и да кажатъ: „Отсега нататъкъ ще се живѣе само за тия три принципа“. Всички умни хора трѣбва да кажатъ така: „Ние ще служимъ на тия три велики принципи: Ей, ей – не,не.“ Тукъ е спасението на свѣта. И свѣтътъ ще се оправи. И сегашнитѣ недоразумения, който имаме, и всичкитѣ общества, и въ самите насъ, всичко туй ще се изглади, ще дойде една радость, една свѣтлина, единъ вѫтрѣшенъ миръ, който не е бивалъ до сега. Въ деня, въ който рѣшите това, за всинца ви ще дойде една свѣтлина. Иде тази свѣтлина. Азъ ще ви съветвамъ всички да се държитѣ крепко за тази свѣтлина, която е въ умоветѣ ви, въ сърдцата ви, и въ душитѣ ви. Крепко да се държитѣ. И тогава, казвамъ на всинца ви: Ние ще побѣдимъ, Господь е съ насъ. Нѣма сила въ свѣта, която може да видоизмѣни тия три принципа. Богъ е съ насъ. И всичките добри хора, всичките честни хора, всичките справедливи хора, и мѫже и жени и дѣца, по цѣлия свѣтъ, всички сѫ съ насъ. Отъ всички църкви, отъ всички партии онѣзи, който поддържатъ тия три велики принципи въ себе си, тѣ сѫ съ насъ. И казватъ ни: „Колцина сте вие?“ Ние сме едно велико братство, каквото свѣтътъ никога не е виждалъ, едно Братство, което има клонове и долу на земята и горѣ на небето, има клонове въ цѣлата природа. И онзи, който служи на Бога, той ще бѫде гражданинъ на онова великото царство, което ние наричаме царство на любовьта, царство на Божията Мѫдрость, царство на Божията истина, на което ние искаме да станемъ членове, и на което и азъ искамъ да бѫдете вие ученици.
Бесѣда, държана на 14 януарий, 1923 г. 10 ч. недѣля
|
