Питаха Го и военните и говореха: „А ние що да правим?“ И рече им: „Не правете никому насилство, нито оклеветявайте, и доволни бъдете от заплатите си“.(Лука 3:14) Военните – това са силните хора на земята, които управляват. И сега трябва да се говори на силните, а не на слабите; на богатите, а не на сиромасите; на учените, а не на невежите; на добрите, а не на лошите. Всяко учение трябва да бъде строго оформено в себе си с математическа точност, оформено в съзнанието ни, а не вън, не по форма. Мога да ви изкажа едно знание в поетическа форма или в проза, това не е знание, оформено вътре в съзнанието ви. И следователно целият спор, който в съвременната култура съществува, е по отношение на външното оформяване на знанието. Във външното оформяване има всякога спор – кой е на правата страна, – а във вътрешното оформяване няма абсолютно никакъв спор. На двама цигулари, които са завършили своето изкуство, оформили са своето знание, дайте каквото и да е музикално произведение, като вземат цигулката, могат да го изпълнят и няма никакъв спор. Но цигулките им трябва да бъдат еднакво нагласени и те еднакво да са следвали, еднакво знание да са придобили, еднакви правила. Обаче, ако един цигулар, един български гайдарджия вземе да изпълни това музикално съчинение, как мислите, че ще го изпълни? Клавишите, тъй да кажем, на българската гайда липсват, на пискулника липсват известни дупчици, с които може да се създадат тия тонове. Даже в едно модерно пиано липсват много клавиши и на съвременния орган липсват, и той има много недостатъци. Пианото не може да вземе една четвърт тон, една втора взема, но една осма не може да вземе, а една шестнайсетина никак. А съвременните християни са се научили да пеят тъй, както онзи, който започва с цяла нота на четири четвърти, като почне цяла една нота. Аз не казвам, че това е лошо, но то е само наченване на музиката, а музиката има за цел повдигането на човешката душа. Ако вие ме попитате: „Защо съществува музиката?“, ще ви отговоря, че тя е едно средство от духовния свят за повдигане на падналата душа на човека, която е слязла на земята. Всички музикални тонове имат повдигане, и когато човек почне да пее, по който и да е начин, нему поолеква на душата, а когато не пее, неговата душа се стеснява, става му тъжно. Следователно музикалният човек може да мисли и да чувства музикално с музика, а може да чувства и мисли музикално и без музика – и едното, и другото, – но единият процес ще бъде на възлизане, а другият – процес на слизане. Сега за пример, когато развивам тази беседа, вие можете да бъдете съгласни с мене, като кажете: „Право е това“. Аз не искам вие да констатирате правото, от това нямам нужда. Да констатирате моите думи да са прави или не, това не е философия, защото аз полагам това учение на един велик опит, не искам вие да констатирате, то е въпрос на опит. Не питам: право ли е или не. Ако аз дойда при вас и ви донеса в две сандъчета семена, в две златни сандъчета, еднакво изработени, напъстрени, нашарени и казвам, че в едното сандъче има такива и такива семена, тия семена вие ще ги посеете във вашата градина при такива и такива условия и ви давам всички наставления, и казвам: и в другото сандъче има семена, но те са пръст, златен пясък и вие не знаете още, но ви казвам, и другото е със семена, но аз зная, че то е златен пясък. Казвам ви: другото е със златни семена, те са особени семки, при които ще излязат особени резултати. Ако вие посеете семената от двете сандъчета, какви ще бъдат резултатите? Едно учение може да бъде златно и безплодно, едно учение може да се състои от семена и ако ги посеете, тия дръвчета да образуват своите плодове. Следователно аз искам всички да вкусите плодовете на това Божествено учение, което проповядвам. И тогава, когато вкусите тия плодове, на мен ще бъде приятно. Туй Божествено учение не зависи, не се обусловя от златното сандъче, понеже последното е случайно. Може тия семена да ги сложа в някое просто сандъче, може да изкажа една велика истина в прекрасна поетическа форма, мога да говоря и поетически, аз съм способен да говоря поетически: по природа съм поет; и музикално мога да говоря: по природа съм музикант; и философски мога да говоря, защото по природа съм философ, но някой път предпочитам да говоря с грешки като децата: по-хубаво е това, защото да се говори на земята с грешки е по-добре, а на небето да се говори съвършено е по-добре. На земята съвършено да говориш, значи да правиш грешки, а на небето с погрешки да говориш, значи да бъдеш несъвършен. Ще ви кажа сега защо на земята трябва с погрешки да говорим: на земята като направиш една къща, не трябва да я направиш херметически затворена, без аралък, а с големи дупки, че вечерно време, като дойде някой беден човек, да може да влезе. Понеже си заспал, като чука, не може да влезе, но като намери тази пукнатина, да каже: „Слава Богу, намерих“. Затова в моите беседи оставям големи пукнатини, за да може да влезе някой човек вкъщи, защото някой път не съм вкъщи, а слугите са заспали, тъй че, за да влезе, оставям пукнатини. Разбирате ли тази философия? Туй е фигура на речта, от ония фигури из „Хиляда и една нощ“. Впрочем такива къщи в България поне няма направени, нито в Англия, нито в Индия, никъде по света няма направена такава къща, за каквато ви говоря, с пукнатини, никъде по света. Следователно като един факт тя не съществува, но съществува като една вероятност, математическа вероятност. А пък когато тази математическа вероятност може да се изпълни, става математическа надежда. Защото има математическа вероятност, математическа вяра и математическа надежда. Математиците казват: „Когато всички условия са тъй благоприятни, верни и няма изключение, то можеш вече в аванс да вземеш печалбата“ – това значи математическа надежда. А когато тази математическа вероятност е малко проблематична и един от елементите е несигурен, тогава ще чакаш да се получи, за да вземеш, колкото ти се пада.
Сега питат Йоан – той е старият живот, който имаме сега – „Какво трябва да правим ние, силните хора в света? Ти си дошъл пророк от Бога, какво трябва да правим?“ На едни той казал да не събират повече, отколкото им е позволено, а на други казал: две дрехи ако имат, да дадат едната, и от хляба си да дадат. На военните пък казал: насилие да не правят никому и никого да не оклеветяват. И действително, ако в съвременния строй насилството би се изключило, също и оклеветяването ако би се изключило от коя и да е държава, поне най-малко 50% държавният строй би се подобрил и злините биха се отстранили. И ако от всички общества биха се изключили насилството и оклеветяването, същият резултат би се постигнал. Сега този грях у всички го има. Да насилите човека, можете, и то да го насилите по няколко начина. Има чисто прямо насилство, в своята груба форма, което се дължи на физическата сила, тъй както животните могат да насилят други животни; има правово насилване, насилване чрез закона, употребен в своята лоша форма, има и духовно насилване, когато казваме това, което не е, т.е. изопачаваме и лъжем хората. Представете си сега, питат някои: как ще познаете вие дали един човек е от Бога или не? Ще кажете: той е сладкодумен, разумно говори, от Писанието говори, цитира Исая, цитира Исуса Христа, говори за вярата. Всичко това според мен не е едно доказателство, че той е пратен от Бога. Аз засягам основата на нещата, подлагам и себе си, и другите на същата критика. И тогава питам: защо един пророк ще мисли, че е това, което не е? Или защо един християнин ще мисли за себе си това, което не е? Защо в себе си ние да не признаем великата истина тъй, както се схваща в даден момент в нашето съзнание, това, което дълбоко съзнаваме и чувстваме? Ние трябва да бъдем искрени към себе си, а не само да разгледаме живота си от ония благоприятни моменти на живота, от онова приятно настроение, когато има повишение на температурата, защото то може да е случайно. Сега дядо ти оставил един милион или два милиона лева наследство, но то е случайно, а след като изгубиш капитала, парите си, богатството си, това знание, което имаш, формата вече не ти помага. И ние, съвременните хора, сме се заблудили да мислим за културата, че е нещо съществено. Е, питам: каква полза има за невидимия свят, за Бога, ако някой машинист в България измисли някоя машина да хвърка из въздуха? Сега Господ ще вземе ли модел от тази машина? Преди този българин да я направи, преди милиони години, Господ си имал такива хвърчащи машини, и то живи. Сега казват някои: „Култура“, каква култура имаме? Какво ще се ползва невидимият свят от това изобретение, че той сложил електричеството в полза на културата? Туй електричество Природата го е впрегнала преди милиони години. Преди той да го впрегне в жици, тя си е служила с него. Той казва: „Аз мисля“. Преди милиони години той се е изправил на двата крака. Ум има, можел да мисли. Като мисли, какво може да предаде на света? Нима преди него хората не са мислили? Тогава в какво се състои същността на нещата? Трябва да дойдем до един велик принцип, върху който можем да поставим своята душа и да се познаем: аз ли съм, или не съм аз. Аз ще ви приведа пак онзи анекдот, защото е български, и трябва да го помните. Аз ще изменя името, Стоян беше по-рано, стояновци има, ако сложа Иван, ивановци има, ако сложа Петко, петковци има, ще му сложа името Манго, за да не се обидите. Един Манго, циганин, от циганското племе, имал само едно магаренце, но му трябвали парици, искал да го изкара на пазара, да го продаде и да направи на жена си ново фередже за байрама, подкарал магарето в града с юлара му и запял своята песен. Поуморил се, спрял се под една круша да си почине, свързал юлара за ръката си и заспал. Две деца изваждат юлара, възсядат магарето и избягват. Събужда се Манго и гледа, магарето го няма, а юларът там. Какво е станало, как тъй магарето е могло да си извади главата из този юлар, и си казва: „Чудно, изгубил съм това магаре!“ Ако аз съм Манго, магарето се изгуби, отиде магарето, и ако аз не съм Манго, ще кажа на жена си, че този юлар го спечелих, значи имам един юлар. И ние, съвременните хора, носим по един юлар със себе си и се питаме тъй: „Изгубено ли е магарето, или юларът е спечелен?“ И хората казват: „Спасени ли сме?“ Тогава някои ще ни убеждават, че след като се спасял човек, какво щял да спечели в оня свят. То е юларът, магарето си изгубил. Щом си изгубил магарето, в онзи свят нищо няма да спечелиш. Положително ти казвам: нищо няма да спечелиш, но ако твоето магаре е с тебе, много ще спечелиш. И според мен Манго не трябваше да продава това магаре.
Всяко учение трябва да бъде строго определено в нашите умове, за да не се зараждат тия противоречия. Кое е правото учение? Правото учение е само Божественото учение, което може да се приложи, учение, което може в една година да видоизмени човека и по форма, и по съдържание, и по същество. Някой път символически говоря, защото материята е много отвлечена. Символическият път е най-лесният: това значи да съкратя времето, пестя времето. Ако река да се впусна тъй, както вие говорите, за една моя символическа реч трябва цяла година. Една година трябва вие да говорите върху един символ. Всеки символ или уподобление са свързани, те имат свои съотношения, съчетания, как са възникнали, дават обяснения защо и за какво. Тия определения не са само сложени тъй, те вървят по известни закони, има известни съчетания, то е цяла музика. И Природата така говори. Той е особен език, който в бъдеще ще изучавате. Всяко учение трябва да бъде строго, математически определено – не механически, а строго математически определено, – да имаме тази увереност, че това учение е чисто Божествено и всякога да можем да го използваме в живота си. За пример вие имате твърдението, че Бог е Любов. Хубаво, проверили ли сте това учение? Всички говорят, че проповядват това, идете в една православна църква, идете в една евангелска църква, в една мохамеданска църква, всяка църква, всички религии казват: „Бог е Любов“. Но колцина от богомолците са проверили, че Бог е Любов? Нека да си послужа с една аналогия. Аз вземам за сравнение човешките пет чувства. Нека започнем с човешкия език. Да допуснем, че човек чрез езика трябва да схване какво нещо е светлината. И той си изплезва езика, ако е сляп и глух, и прави наблюдения. Какво ще стане, как ще определи дали има светлина или топлина? Само по едно нещо ще сполучи това – че неговият език ще изсъхне. Като го държи на слънце, неговият език ще изсъхне, ще почне да се сбръчква, а това ще бъде един признак, че слънцето го е греело. Ако не изсъхне, ако остане влажен, значи слънцето не е греело езика. И затова Природата е скрила езика вътре, понеже езикът не трябва да съхне. Разбирате ли? По аналогия съдя сега: ако нещата в света съхнат – аз правя своето заключение, мога да го обусловя и докажа математически, – ако съхнат, ако не прогресират, ако става повръщане, дегенериране (израждане) на хората, развращение, техният език е в анормално състояние, отвън се грее на слънцето. Следователно механическата топлина и светлина за езика е едно вредно средство. Добре. Да допуснем сега другото, че вие бихте опитали тази светлина само с вашето ухо. Светлината и топлината как щяхте да ги чувствате? Ухото ви щеше да изгор и по някой път голяма горещина щяхте да усещате. Вътре, на тъпанчето, щяхте да усетите две анормалности: повишение на температурата в тъпанчето и изгаряне.
Следователно, когато сегашните болести се явят и се повишава температурата, аз казвам: хората възприемат светлината и топлината чрез тъпанчето си. Т.е. разумното възприемане на светлината и топлината не е нито чрез езика, нито чрез ухото. Сега мога да направя една аналогия и чрез носа, но я оставям. Единственият орган, чрез който възприемаме светлината и имаме едно истинско понятие за нея, са очите. Чрез очите човек изпитва известна приятност. В какво се състои тази приятност? Ако светлината дойде чрез ухото, никакво разширение няма, ако светлината дойде чрез езика, никакво разширение няма, но ако тази светлина дойде и влезе чрез твоите очи, веднага пред теб се отваря една цяла нова област. Всички тия предмети, които са били неясни, неопределени и стоят в тайно, сега се разкриват пред твоето око. Следователно всяко едно учение е вярно, само когато то може да разкрие Божествения свят пред нас по форма, съдържание и смисъл. Сега това можете да приложите върху себе си. Не прилагайте за другите това учение, което възприемате. Някои правят разлика какво искал, какво учил Христос и какво съм учил аз. Аз и Христос учим едно и също нещо, нищо повече. Но някои питат: „Ти кой си?“ Не е въпрос аз кой съм. Други питат: „Кой е Христос?“ Не е въпросът и Христос кой е. В света има само Един и Той е Бог на Любовта, Който се проявява, както иска и чрез когото иска. И всяка слава, и всяка мъдрост, и всяко знание в света е Негово: и всеки един, колкото и да е висок пророк, учител или някой от боговете и който се осмели само да вземе тази титла върху себе си, да усвои това, което Бог има в себе си, той е една фалирала личност. Ние не сме заблудени, нито искаме слава отнякъде, за да отговаряме какви сме. Не, не за нас. За нас е важно в това Слово на великия Господ на Любовта всички хора да имат Неговото благоволение, Неговата светлина и топлина и не чрез ушите, не чрез езика, не чрез носа, но чрез очите си. Не е въпрос сега какви трябва да бъдем ние – православни или евангелисти, или католици. Някои сега ни кръщават „дъновисти“. Най-голямата пакост, най-големият позор за мене е това име „дъновисти“. „Дъновист“ – това е псевдоним, аз сам не съм „дъновист“. Някому може да е много приятно да се нарича „дъновист“, но за мен думата „дъновист“, или когато споменат думата „Дънов“, то е забиване един гвоздей в ръката ми. Не е въпросът за това, ние всички страдаме от „дъновисти“, павелисти, апостолисти, петровисти и „tutti quanti“: от тази неразбранщина страда днешният свят, от имена като „каравелисти“, „тончевисти“, „драгиевисти“, „стамболовисти“ и т.н. Никои от тях – нито „стамболовисти“, нито „каравелисти“ оправиха България. Всяко нещо, което е обосновано на човешки ум, не е истинно. И християнството, като му сложиха това име, изгуби. Аз нямам нищо против християнството, но силата му не е в името. Ако мислим противното, т.е. че силата е в името, ние се лъжем. Аз принципиално тълкувам този закон. Силата на едно учение зависи само от Любовта, която прониква в това учение. Само тази Любов, която прониква в човешката душа, в човешкия ум, в човешкото сърце, в човешкия дух, тя е, която повдига. Вие можете да сложите моето име във венци, но и тогава не само нищо няма да ви придаде, а съвсем ще избеднеете и изсъхнете. Не трябва да идете на другата страна. Не ви казвам кой е Дънов, не искам да знаете това: аз съм като вас. Като разглеждам Христовото учение, аз не се деля от вас. А защо съм един от вас? Защото зная, че Бог е Любов, не мога да правя разлика между Неговите същества.
Тъй, както ви гледам вън от Бога, нищо не сте, но от гледището на Любовта, в този организъм, в това съзнание, аз имам почитание и Любов към вас, като зная, че вие сте проявление на Бога. Да ви питам ли сега вие какво мислите заради мене? И едно време Христос попита учениците: „Какво мислят за Мене, кой съм Аз?“ Отговорили му: „Едни мислят, че ти си Исая, други, че си някой от пророците“. – „А вие какво мислите?“ Един се осмелил да каже: „Ти си Христос, Син на Бога живаго“. Но той не изказал още истината, а Христос го коригирал, като му казал: „Плът и кръв съм“. И добавил: „Хората не са ти открили това, но Отец мой“. Туй, което му е казал, когато го е коригирал, то не е писано в евангелието. Ще ме запитате: „Какво е писано?“ Ще ви го кажа, но когато Любовта заживее във вас. Готови ли сте вие да пожертвате целия си живот, всичкото си имане за Бога? Някои от вас искат да ви разкрия нещо. Нищо няма да ви разкрия! Но готови ли сте да пожертвате всичко? – „Наполовина“. Не, не. Когато ще разкрием една Божествена истина, ние искаме от хората да пожертват целия си живот, без никакви резерви, без никакви клаузи. Аз съм много ясен в това. „Да напусна жена си“, казваш, не си доволен от нея, но и да оставиш всичкото си имане, ще я осигуриш и ако спечелиш нещо, пак ще го дадеш, за себе си, нищо не задържай. Ще кажеш: „Всичко ти давам, но само да ме оставиш свободен“. Сегашният мъж продаде имането си, сложи парите в касата и отиде да служи на Бога. То е отлично „служение“! Казва: „Тъй е рекъл Духът!“ Не, не, тъй никога не е рекъл Духът. А и жена, която иска да я осигурява мъжът, е последната изменница в света! Няма нищо по-скверно в света от това – жени, които се женят, да правят това с цел да ги гледат мъжете, да ги осигурят. Това ли е женитба? Следователно вие не уповавате на Бога, а сте направили от мъжа си един кумир да ви гледа. И затова се яви смъртта. Затова умират мъжете, които направиха жените си кумири на себе си, затова умират и жените. И когато идете при мъжа, гледате дали е оставил нещо. Това са търговски сделки, но защо не си направите договор тогава? „Тъй казал Господ“ – не е казал това Господ, това са вашите казвания. Трябва да различим Божественото от човешкото, ако искаме да имаме в бъдеще една култура не само на думи. И не само да кажат, че това учение е в облаците, а това, за което аз говоря, може да се приложи в обществото, навсякъде. Има начини, има и методи, за да ме разберете право. Навсякъде трябва да се сложи правда. Сега на някоя жена е натегнал мъжът и си казва: „Учителят право говори, аз ще го напусна“. Не, не, аз не говоря за това. И някой мъж, като му дотегнала жената, и той иска да я напусне. Аз не поддържам това, а говоря по този въпрос принципиално, вътрешно. Ти сам си дошъл в света и сам трябва да живееш. А сам да живееш какво значи? За Бога да живееш сам, значи за всички да живееш и всички в тебе да живеят. Това значи сам. И сега питат: „Ние какво трябва да правим?“ – Да не насилваме. Ние се насилваме всички. Дойде някой при мене, иска по някой път, забелязвам, познавам хората – да му кажа нещо – „Не мога да ви кажа“. „Нима нямаш доверие“, значи не съм ли аз толкова достоен да ми кажеш нещо? Сега хората не разбират: в туй учение някой път трябва да изясня някой велик закон някому, но не разбират, че има опасност.
Ще ви дам една аналогия, едно сравнение, защо е опасно. Да допуснем, че сте беден човек, идвате при мене, нахранвам ви, обличам ви и след това ви давам една торба със злато, там, на пътя, има десет банди от разбойници, които чакат. Ако ви пратя с тази торба, как мислите, ще минете ли жив и здрав? Ще платите с живота си! По-добре да минете със здрави гащи, отколкото да имате тази торба със злато. Ако пътят е сигурен, обществото уредено, и две торби да ви дам, безопасно е. От окултно гледище това значи: един човек да е подчинил материалното, да е повдигнат морално високо, да няма разбойници в него. Тогава може тази велика истина да му се повери. Но няма ли тази материална стабилност, има ли разбойници в него, щом се яви тази торба, той ще плати с живота си. Аз не искам сега да бъде тъй. Старото е старо вече, тъй не може. Какви трябва да бъдат новите форми в живота, новите разбирания, какъв трябва да бъде новият морал? – За пример казват: не лъжи! Право трябва да се говори, една максима е да няма лъжа, но не е въпросът в това. Лъжата, то е отрицание на истината.
Любовта трябва да бъде съвършена, безкористна, без граници, без никакви изисквания вътре, в човешката душа. Първият принцип – Любовта в нас трябва да бъде пълна и съвършена. Тази Любов трябва, при това схващане, да бъде не само в ума ни, но и по същество, и по съдържание трябва да бъде в сърцето ни, и по сила трябва да бъде в нашите души или в нашата воля, за да можем в даден момент да я приложим. Любовта сама за себе си ще я приложим, ще я опитаме. Къде се показва силният човек? Човек може да покаже своята сила по два начина: той може да се бори с друг силен човек, да покаже силата си, както пехливаните се борят. И след като победи своя противник, дават му награди, окичват го с венци и той казва: „Като мене такъв пехливанин няма, който ме бутне, като го мушна, карамбол ще стане“. И казват: „Той е един герой на нашето отечество“. Светът е пълен с такива герои. Вторият герой, силният човек, е онзи, който като срещне някоя стара баба – или млада, безразлично, – той, като силен, взема я на гърба си, приказва с нея: „Бабо, къде може да те занеса?“ Занесе я у дома, оставя я, прислужва и заминава. Види някой ще се дави, хваща го за ръка, извади го и му помогне. Този юнак, откъдето мине, услуги прави на всички. Кое е по-хубаво: да си мерим силата или да правим услуги на слабите? Силен е само онзи, който може да помага на слабите. Да помагаме на слабите! Вие всички тук, които ме слушате, все сте силни хора, герои сте. Кой от вас няма такава идея за себе си, не мисли да стане пръв министър в България? Коя измежду жените няма такава идея да стане графиня? Самото общество е такова, всички имате това качество, но криете, не го изказвате. Ако прямо ви задам въпроса, ще кажете: „Не е вярно“. Аз не искам да задам въпроса, да попитам, понеже ще ме излъжете, а не искам да причинявам вреда и на себе си, и на вас. У всички има това, ако е въпросът за графинство, вие сте повече от графиня; ако е въпросът за министерстване, вие сте повече от това. Ама да бъдеш един граф в България, значи в небето да бъдеш един метач; на най-големия граф на земята на небето няма да му дадат последната служба, разбирате ли това? Тогава ще ви приведа анекдота за онзи велик вол: във време на тяхната култура, на волската култура – култура са имали воловете, тази, сегашната им култура, е остатък от миналата, – този вол е изходил целия свят и го победил със своите рога, нямал противник. Научил се за хората и казал: „Ще ида там, трябва да знаят, че аз имам рога“. Това е великият вол в света, той не е срещал противник, който да може да му противостои. Отива при хората да побеждава и те го хванали и впрегнали на работа. Показали му, че има по-силни от вола. И той сега, и неговите домашни, орат нивите им. Ние, съвременните хора, религиозните, мислим, че сме набожни, силни. „Туй е направил Христос заради нас“. Христос заради нас може да направи нещо само при едно условие – само при закона на пълната Божия Любов. Той е казал тия думи. Ама вие седите в някоя църква и казвате тъй: „Обичам аз Христа и готов съм заради Него да пожертвам живота си“. Но вие сте свързани за църквата, седите и казвате: „Какво ще кажат нашите в църквата, какво ще каже баща ми, какво ще каже майка ми, какво ще каже народът, какво ще каже този и онзи; обичам Христа, но не му е дошло още времето, някога може, в далечно бъдеще“. Някои, които вярват в прераждането, могат да кажат: „В туй прераждане не, но в следното прераждане“. Религиозните пък ще кажат: „Като идем на Небето, Господ ще ни научи да го правим, а на земята не можахме“. Не, не, който не може да служи на Христа тук, на земята, не може да му служи и на Небето, а който може да му служи на земята, може и на Небето, знаете ли вие това? Сега всички проповядват, че в небето всичко може. То е в символистичен смисъл, значи: при по-благоприятни условия на земята, които съществуват на Небето, когато се сложи този ред и порядък, когато законите на невидимия, далечния свят... и не че той е далечен по време и пространство, но е далечен, понеже ние нямаме тия сетива, не можем да влезем в съобщение с него, и когато тия закони на невидимия свят станат достъпни за нашите умове, за нашите сърца и се приложат на земята, ще има по-благоприятни условия да може да се приложи тази Божествена Любов на земята. Туй значи, следователно, че ние трябва да напущаме земята и да се повръщаме, за да можем да преработим тия материали, да вземем тия нови форми, чрез които да се внесе новото учение, че да може в света без насилие.
Сега ще се спра, ще ви приведа един окултен разказ за едно племе, наречено Финуси. Не казвам същинското му окултно име, понеже не е позволено. Туй име е измислено от мене, то е мое, говоря ви истината. И името на героинята не давам, аз я кръщавам Квистиния или Квистина, както искате. В нея се пробудило съзнанието и поискала да постъпи в Бялото Братство, за да може да ускори своето развитие. И тръгнала тя по света да търси начин и методи, чрез които да се домогне до това знание, като минавала през разни братства, с които не била запозната. На едно място трябвало да заложи своя ум, за да и дадат знание – заложила го; на второ място трябвало да заложи сърцето си, за да дадат и любов – заложила го; на трето място, за да добие сила, трябвало да заложи своята воля – заложила я, и на четвъртото място заложила душата си. Като заложила душата си, тя разбрала, че изгубила всичко, а не придобила нищо. Сега аз ще направя своето сравнение, ще преведа този далечен разказ. Ако ние заложим своя ум, който Бог ни е дал, ако заложим своето сърце, което Бог ни е дал, своята воля, която Бог ни е дал, и своята душа, ние ще усетим, че всичко сме изгубили: това се нарича грехопадение. Това е онзи велик разказ от Библията за райската градина, това е залагане на всичко, за да придобиеш знание и любов. Но като заложиш всичко, ти ще усетиш, че всичко си изгубил, а нищо не си придобил. Питам тогава: как трябва да се намери тази истина в света? Е, знаете ли кога се е явил бракът? Сега ще зачекна един въпрос – историята на брака. Един от адептите или от Учителите на великото Бяло Братство, като паднала тя в отчаяние, обърнал се с молитва към Бога и казва, че погрешно е направила всичко това, и да покаже Бог един път. Тогава трябвало един от братята на Бялото Братство да се ожени, за да я спаси, да отдели половината от своя ум, да даде половината от своето сърце. Това е онзи разказ за излизането на Ева от Адама. Тя е другата история. А сега вие се жените, но за какво? Женитбата, това е един закон за спасяване на хората, то е една от великите жертви, които човек може да направи. А сега, когато женят някого, как го женят? Поне българите как се женят? – Ще се явят най-първо стари баби, не зная как ги наричат – сватите, ще почнат отдалече да посещават дъщерята, казват: „Не мислите ли да я задомите, има красив момък, че той е такъв-онакъв, тя ще живее щастливо, те са богатички хора, заможни хора, ще бъде гледана като писано яйце“. Все са „писани яйца“, и той ще бъде „писано яйце“. И майката няма да каже на дъщерята истината, а казва: „Ти ще живееш живот!“ Щом се оженят, дъщерята казва: „Мамо, ти каза тъй, ама ние не живеем, както каза ти“. Майката казва: „Мама, и ние с баща ти така живеем, тъй се мъчим“. И тази дъщеря ще проповядва на своята дъщеря, че ще живее щастливо. Така се жените вие. Но ще кажете: „Тъй е направен светът“. Не женете никога никого, не женете, разбирате ли! Онзи, който е готов да пожертва своя живот, да избави тази Квистиния, нека се ожени, и като се ожени, тази женитба трябва да бъде между нея, него и Бога. Ако той може да влезе в тази област, той трябва да бъде герой, където и да бъде, да се качи в невидимия свят, в менталното поле, и там да се сражава, да вземе нейното богатство, след това да слезе в астралния свят, там да има друго сражение, да освободи сърцето на своята възлюблена, тогава да слезе във физическото поле, да освободи нейната воля, тогава да се качи в причинния свят, да освободи нейната душа, и след като възвърне всичките богатства, да каже: „Възлюблена, аз свърших твоето избавление, вземи си всичко, ние сме свободни и можем да служим на Бога, както искаме“. Това значи женитба, а сега е обратното: сега мъжът ще заложи ума на жена си, ще заложи сърцето и, всичко ще заложи, ще я опропасти, пък и жената ще заложи някой път... Аз не засягам сега никого лично, аз засягам въпроса много принципиално, какви са сегашните ваши погрешки не ме интересува. В бъдеще, ако искате да изправите вашия живот, да няма насилие, трябва да приложите Божествената Любов в себе си. Вие трябва да кажете: „Господи, ние ще работим отсега нататък точно както Ти искаш от нас. Първо, никога няма да изменим Твоя закон, а ще го изпълним, Твоята дума две няма да направим, всяка Твоя дума ще бъде свещена заради нас, свещена, свещена ще бъде“. И тогава знаете ли каква радост ще блика, когато някоя Божествена дума влезе, когато тя проникне във вас, каква радост иде, каква светлина прониква в душата ви? Вие ще имате ли тази опитност? Всички можете да я имате. Питат ме някои: „Трябва ли да се женим?“ Аз ще определя. Вие казвате: „Нашият Учител казва, че не трябва да се женим“. Ако ще продаваш ума на твоята жена, сърцето, волята, душата, не се жени, кракът ти да не стъпи в нейната къща. И ако ти, като жена, ще постъпиш така, не се жени. Но ако ти, като герой или героиня, идеш да я освободиш, ожени се за нея, ожени се без сватове, без попове, без ничия друга сила освен само едната Божествена Сила, Божествена Любов, която те прониква. Туй трябва да бъде новото схващане за брака. А за сегашния брак Павел казва: „След като умре жената, ти можеш да се ожениш за друга“, в този брак, който е до 60 години, той може да се ожени десет пъти. Не, той като се ожени, ще тръгне на далечно пътуване, и след като придобие всичкото богатство, ще се върне и ще и го предаде, ще и даде една свещена целувка, която ще струва сто хиляди пъти повече, отколкото всички ваши сегашни удоволствия. Тогава и сто пъти може да се жените, ако искате, но ще ходите като герои. Аз говоря за бъдещия брак, за истинския, а за сегашния брак не говоря, вие се женете, живейте както искате, ни най-малко не се меся там, вие имате сделки като двама търговци, които се сговарят, всеки трябва, според както е обещал, да изпълни своето обещание, право или криво, трябва да го изпълни. „Насилие да няма.“ Сега, казвам, ние имаме отношение към тази велика истина в света. Е как може да стане един народ герой? Мислите ли, че българският народ с този морал може да се повдигне в бъдеще, да стане нещо повече? Не, по-хилав ще стане. Мислите ли, че английският, германският или американският народи с този морал могат да се повдигнат? – Ни най-малко нямат идеал вече. Това не е укор, не може да се повдигнат повече. Тия форми, в които живеят, не могат да дадат растеж на човешкото същество. Всички тия хора в сегашната култура имат само един идеал: те мислят само за пари. Парaта не е цел в живота, тя е само едно средство, едно условие. Нима само едно средство има за живеене? Че средствата не са само парите. Средства има: земята, нивите, градините, плодовете, зърната, слънцето, всичко това може да служи. Но един ли е начинът, по който може да се повдигнем? Сега вие, религиозните хора, казвате: „Светските хора живеят по един начин, а ние по друг, нас пари не ни трябват“. При все това с пари работите, казвате: „Не искам“, а пари носите в джоба си. Той не носи пари, а ще кара други да носят пари, хляб, тогава каква разлика има? По буква говорите. Не, не, другояче засягам този въпрос. Ако аз имам вяра в парите, а не в душата си, то е едно престъпление; отвън можем да ги употребяваме, не е въпросът външно да ги не употребяваме, а вътрешно, вътрешно, това чувство за парите да не засяга душата ти. Ако аз имам нож, отвън може да го употребявам, но ако имам за цел с този нож да прережа гърлото някому – там е въпросът. Ако този нож е свързан с едно порочно чувство на престъпление, това чувство на престъпление трябва съвършено да изчезне. Когато говоря за парите, подразбирам, че те са едно зло и то е нож с една заразителна идея вътре в човешкия ум, вътре в човешката душа, следователно тази идея не трябва да съществува в света. Ножът като нож, нека си е нож, можем да си служим с него. И тогава спорите: този пророк от Бога ли е или не. Че колко пророци има в България, които са от Бога? – Като вземете Библията, ще видите, че еврейските пророци са канонизирани. Европейските народи нямат канонизирани пророци. Но питам: тия пророци, като дойдоха в израилския народ, донесоха ли му избавление? Няма народ по-нещастен от еврейския народ, народ, който от две хиляди години е навсякъде постоянно гонен, гонен, гонен. Защо? – Защото този народ не е изпълнил своите задължения и обещания, които е дал на Бога; служи на Бога, но по форма, а по Любов не служи; престъпи закона на Любовта и вследствие на това дойдоха страданията и нещастията върху него. И сегашните християнски народи по Любов не служат на Бога, в църквите им същите проповеди, службата става отлична, Писанието разбират, молитви отлични, на пръв поглед всичко това е хубаво, даже и аз сам го харесвам, но същественото – онази Христова Любов – няма между тях, т.е. има любов, но обикновената. Ще кажете: „Някой християнин дал сто хиляди лева“. Има и светски хора, които не са християни и те са дали един милион. Героят на християнството трябва да се отличава с нещо от светските хора. Той трябва да бъде герой, който трябва да се качи горе, да повърне ума на брата си и да внесе светлина в него, да му повърне сърцето и да даде свобода на чувствата му, да освободи волята и да му даде сила, и да развърже онези ремъци на душата му, за да може и тя да расте и да се развива, да почувства пълна свобода в душата си – това наричам Любов в света, то е Любов. То е Любов, която не заробва, която те освобождава, ти почнеш да дишаш и почваш да растеш и тогава, като мине втори път, ще кажеш: „Аз много ти благодаря, ела в моята градина, ще ти откъсна тия плодове, вземи от тях“. Тогава и двамата ще бъдете радостни.
Сега ще ви приведа още един пример за нещата, които са по-съществени, а не за такива, които са само по съдържание и по форма. Аз ви подарявам една градина, която трябва добре да обработвате. Но в тази градина няма вода. Вие почнете разработване, правите пътечки, окръжности, набивате колове, правите хубави площади, но в градината нищо не посявате, правите шадравани, статуи слагате навсякъде, но градината е мъртва: вода няма. Питам: какво ще ви ползват тия статуи, тия шадравани? Кое е същественото на тази градина? Същественото е, ако вие прекарате една малка вадичка в градината и ако във вашата градина посадите хубави плодни дръвчета, ябълки и зеленчук. Употребете тази вода и ще бъдете полезни на вашите ближни, ще се задоволите – това е най-същественото. Ние можем да имаме един прекрасен характер, направен от мрамор, като статуя, ние можем да имаме отлични знания, които се съдържат в Библията, но то е мъртво знание. А важното е да имаме характера на една жива градина, на една жива рекичка, това е, което Христос изисква. И Той казва: „Аз ще ви покажа това“. Той хлопа на сърцето ви и пита: „Имате ли водица от Моята река, отбихте ли една малка вадичка да мине през вашата градина?“ – „Господи, няма кой да ни я прокара.“ – „Аз ще ви я прокарам, готови ли сте?“ Стига вие да искате да отбиете една вадичка. Вие ще зададете въпроса: „Отдалече ли ще бъде?“ Колко ще бъде дълга вадичката, не важи, от сто хиляди километра, един милион километра, но водата е потребна. Един жив извор трябва да има вътре във вас.
И казва Йоан: „Не правете насилие“. Божественият принцип на Любовта, като влезе във вас, първото нещо, с което ще укрепне характерът ви, ако вие сте силен, във вас няма да има желание вече да насилвате. А ако искате да знаете второто нещо, то е: няма да наклеветявате никого. Аз съм поразен от подозрението, което хората имат. Аз правя опити, слагам в изкушение хората, които имат такова подозрение, каквото съвременните хора имат. Сложете в една стая мъж и жена и попитайте хората какво правят тия двамата. Сто души сложете да си дадат мнението, да ви кажат какво правят този мъж и тази жена, без да се виждат, при спуснати пердета. Нека напишат сто души какво мислят за тях. Какво ще напишат? Колко души ще бъдат близо до истината, да я кажат. Тия двама души, мъж и жена, могат да разискват най-свещените идеи, но на тях ще припишат най-калпави и порочни постъпки. При такова състояние на нашите умове как можем да служим на Бога? Ще бъде интересно, когато минавам покрай някой умрял вол и кучетата се давят за него и някой ме гледа, почне да се блещи и казва: „И ти ли искаш да ядеш?“ Не, не, отговарям, това е ваша привилегия.
Да, братя, от всички нас се иска един идеал! Всички трябва да се борим с тия порочни чувства. Чистота, абсолютна чистота по Бога е необходима. Не само външна, не по форма – всинца сте чисти по форма, – а вътрешна, вътрешна чистота е нужна. Аз бих искал да ви опитам като една вада, която може да очисти някого или да го опорочи, всеки от вас може да опита. Според мен чистотата или опорочаването ето в какво се състои: вие сте един млад учител, аз имам една дъщеря, поверявам я на вас, вие да преподавате по музика или по каквото да е, нещо да я учите в дома ви. Да кажем, вие сте неженен, млад учител, имам доверие във вас. Ако характерът, след като дойде тази моя дъщеря, се измени в благоприятен смисъл или е станала умна, вие сте придали нещо, вашите влияния са били благотворни. А пък ако, след като е била при вас, е станала леконравна, хилава, тогава казвам: вие сте повлияли в лош смисъл. От това гледище всякога можем да покажем какви са нашите влияния, не иска голяма философия, доста е някой да живее един или два, три месеца с мене. Някои питат какъв съм? Аз често казвам: живейте с мен един месец и ще ме познаете. На опит, и ще видите. Туй е живият опит, има и други, но този е един опит, който трябва да се приложи на земята. Ние трябва да бъдем доблестни, понеже който опорочава другите, опорочава и себе си. Всичко в света ние вършим за себе си. Следователно в името на тази велика Любов ние трябва да служим, за да освободим Божествения организъм, да дадем свобода на всички тия души, които служат в Божественото тяло, но свобода не както сегашната. Аз искам у всинца ви да блика Любов, като се видите, да се индивидуализирате, да имате почитание един към друг.
Сега някои питат: от всичко това, което се каза, кое е правото? Аз ще бъда много категоричен, ще го кажа толкова прямо, че да не остане никакво съмнение. Едно велико право има в света, и когато това право влезе в света, ще царува ред и порядък по всички краища на земята. Вратите ще бъдат отворени и градините незаградени, цялата земя ще заприлича на райска градина, и тогава и вашата дъщеря може да ходи с когото и да е, нито един косъм от главата и няма да падне, дъщеря ви с каквито дрехи излезе, ще се върне при вас с още по-чисти. Тъй ще бъде, но кога? Вие ще кажете: „Тия идеали са далечни“. Не, братя, тях можем още сега да приложим. Имате ли вие характер? Или трябва да ви доказваме дали имате душа? Няма какво да ви доказваме дали имате душа или не. Имате ли един вътрешен стремеж? Вие отговаряте: „Ще видим кой учен какво писал“. Той не е дописал нещата. И едновремешните пророци не са знаели всичко, има неща в света, които и пророците не са знаели, има неща, които и великите учители не знаят, това да го знаете. Онази велика Божествена Мъдрост, която се изявява, ония тайни в Бога, които са скрити, само времето изявява. И тия учители, понеже разбират законите, и те се учат, но за тях вземат милиони векове, за да проверят една велика Божествена истина. А сега ние сме заняти с дребните работи да ги изправим и сме оставили същественото. Казва някой: „Аз искам да обичам“. Хубаво е да обичаш, но намери ли ти начина как и кого да обичаш? Мислите ли, че ако вземете една змия в себе си, като я храните, ще ви даде нещо, мислите ли, че като стоплите малката змия, ще ви даде любов? Не, тя само ще смучи, ще става по-голяма, като боа, и един ден тя ще се навие около вас, ще ви стисне ребрата и вашият живот ще влезе в змията. Казват: „Да се любим“. Как? Да храним малкото змийче? Вие, младите тук, по кой начин искате да любите? А вие, старите, по кой начин искате да любите? В името на Христа ви задавам въпроса: по кой начин искате да любите? През колко от вашите съществувания на земята тази змия е строшила вашия организъм, знаете ли? Казват: „Добър е Господ“. Ако не храните тази змия във вас, как може да строши организма ви? „Клетниците“ от Виктор Юго – нали сте чели този роман? – той слага там един герой, Жан Валжан, и една героиня, Козета. Той я взема като едно бедно момиченце – нали така? – а същевременно той се влюбва в нея, но не е в състояние да се ожени. Когато тя се влюбва в другиго, в един млад, него обзема дълбока тъга и става ексцентричен. И ние всички, когато се влюбим в света и не можем да го придобием, ставаме ексцентрични. И питат: защо се влюбваме в това, което не можем да вземем? Козета има чувства, тя е признателна на Жан Валжана, но любовта е от друг характер. Вие сте обикнали света, но тоя свят ви не иска, защото светът е една сила, която взема, а нищо не дава. Светът днес прилича на онзи турчин, който нямал пари, па си сложил кюлафа вкъщи, запалил една свещ на кюлафа и казал: „Който види, ще съжалява, и който не види, пак ще съжалява“. Събират се всички, искат да видят. Влиза един в стаята, вижда един кюлаф и една запалена свещ върху него, плаща му, излиза навън: „Какво видя?“ – „Влез, че виж.“ Той пак вика: „Който види, ще съжалява, и който не види, пак ще съжалява.“ – „Как, какво има?“ Влиза друг, вижда да гори свещ на кюлаф. Един след друг влизат, гледат изложението на този дервишин и капиталът му се увеличава. А който излиза, не казва, че той бил толкова глупав да гледа една запалена свещ върху един кюлаф. Сега и вие виждате в света, в това изложение на дервиша, и казвате: „Отлично е там“, но като излезете, казвате: „Влез, че го виж“. В този свят има един кюлаф и една свещ запалена, всичката истина е там. Който е видял, казва: „Влез го виж“. Аз зная вече какво има: на този кюлаф отгоре никаква култура не може да съществува. Че не може да съществува такава култура, каквато ние очакваме, че не можем да бъдем щастливи в този живот, да живеем братски, защо да не признаем тази истина? Ако не може, има причини. А може да се създаде тази нова култура в света, даже двама, трима души могат да дадат пример на истинско разбиране за Бога, а не това, физическото разбиране, което е сега. И те ще имат право. Трябва ни онова същинско разбиране, че Бог е един велик принцип на съзнателната Любов, която прониква в нас. Всеки човек може да има момент в живота си, да има една микроскопическа опитност. Ако от тази микроскопическа опитност може да извади закона: това, което микроскопическо е вярно, и по-голямо да стане, пак е вярно. Трябва да се домогне изобретателят до онзи велик закон, да познае, че Любовта работи.
Сега тъй говори Йоан преди две хиляди години: „Без насилие и без оклеветяване“. Две неща искам да останат във вашите умове от тази беседа: не насилвайте никого и не оклеветявайте никого в душата си. Можете ли да приложите тези две елементарни неща? След тях ще последват и други блага, които ще опитате. И когато говорим в този смисъл, защото Йоан тъй говорел, след тия две положения – ако бъдете верни – ще дойде вече Христовият закон на Любовта, той иде вече в света и носи други два елемента: духа и огъня. Духът – това е пречистването на мисълта, а огънят – това е пречистването на нещата. Като дойдат тия два елемента – на духа и на огъня, – те ще пречистят съвременния свят и ще внесат в живота ни една нова мисъл, една нова философия и ще сложат основата на великия закон, който трябва да се прояви. Следователно ние трябва да имаме това широко разбиране в душата си, широко, широко разбиране!
Какво да ви кажа сега? – Аз ще ви кажа: „Моят мир да бъде с вас“.
Беседа, държана на 4 юни 1922 г. в София.
|
