Не е ученикът по-горен от учителя си.(Ев.Матей 10:24) Всички философски системи са учения за изяснение на живота. Ние изучаваме природата, понеже тя има съотношение спрямо нашия живот. Лекарите изучават качествата и свойствата на вредните микроби, за да могат да лекуват по-успешно своите пациенти. После те изучават други някои от тия микроби, които са по-благосклонни и разположени към човека, за да знаят как да ги употребяват. Химиците, техниците и т.н. всички изучават природата, понеже всичките и сили имат съотношение към човешкия живот. И каквото и да е учението, каквото и да е положението, ние трябва да го отнесем към известна област и да определим точно неговото място и предназначение. Това е задачата на съзнателния живот. Вземете, за пример, религиозните учения. Религията, това е система, това са методи за направление или отправление на по-висшия човешки живот в права посока. Не е религията, която създава човека, но човек създава религията; не е човек, който създава природата, но природата създава човека, т.е. в обикновен смисъл. Аз често се изразявам, като казвам: „Да почерпим нещо от природата“. Туй изречение е, само по себе си, наполовина разбрано. Когато някой велик цигулар иска да изрази това, което е скрито в него, нему какво трябва? – Една цигулка. Тая цигулка и този лък – това е природата, следователно чрез нея, чрез тази цигулка той може да изрази своето вдъхновение. Тази цигулка, като влезе в ръцете на цигуларя, говори отлично, тя оживява в ръцете му, но сложи ли я на земята, тя пак заспива. Следователно, аз казвам: Природата някой път е жива, а по някой път е спяща. Казвам: Трябва да идем в природата. Но кога да идем? – Само когато великият цигулар свири в нея, когато Божественият Дух я взел в ръката си и всички сили действат както тази цигулка – тогава трябва да идем, а не когато цигуларят почива или Божественият Дух се е оттеглил. Тогава и тя почива. Защото и тази цигулка, природата, се нуждае от почивка, всичко в света се нуждае от почивка. Сега мнозина имат криво схващане за живота, например искат да ги обичат хората, нали? Някому е жално, че няма кой да го целуне, жално му е, че няма кой да му каже някоя блага дума, жално му е, че няма кой да му помогне, да го нахрани и т.н. Но вземете за пример целувката. Да имаш хиляда души приятели, срещне те един, целуне те, втори, трети, всички тия хиляди души те целунат, питам: крайният като те целуне, в какво положение ще се намираш? Ще кажеш в себе си: „Не искам приятелски целувки“. Когато човек каже „целувка“, подразбира само една целувка, а не хиляди. А тия хиляди души приятели трябва да дойдат всеки по един път да те целуне, а не да тръгнат всички в един и същи ден – всеки да си определи един ден. Но целувката сама по себе си и тя е нещо неопределено: откъде е дошло туй желание у човека, това целуване, ядене, пиене, тия процеси как са се явили? Те си имат свой произход. Сега няма да се спираме, защото ако се спрем на произхода на целувката, мнозина може да кажат: „Не искаме да знаем за целувката, не е много важно“. Целувката е толкоз важна, както онзи, който подписва някоя полица. Казват ти: „Искам тук да си сложиш подписа“. Защо? – Защото тази полица е валидна само с подписа ти. „Трябва да целунеш полицата ми тъй, че твоята целувка да остане, да се знае, че твоето име е там, та един ден, където и да представя полицата, да зная, че ти си я целунал, и в която и да е банка да може да се шконтира“. Ако ти туриш само три белега: Г.Т.Ц., никой няма да я шконтира, тълкува се, че не си я подписал хубаво: щом не може да се шконтира тази полица, значи не си я подписал, не си я целунал. Следователно във всяко желание на хората се крие една користолюбива мисъл. Когато някой ми каже: „Подпиши ми тази полица“, каквото и да ми говори после: ама „Аз те обичам, ти си ми приятел, ти ми направи една услуга“, аз зная, че зад тази полица се крие нещо, едно користолюбиво желание. Ако аз обичам някого, защо ми трябва полица? Ще му кажа, колко искаш от мене? – „10,000 лева.“ Вземи ги и нищо повече. Никаква полица, никаква целувка; и без целувка може да дам парите. Сега туй е прямото учение на нещата.
Христос казва: „Не е ученикът по-горен от учителя си“. Какво е искал да каже Той с тия думи? – В ума на ученика не трябва да се яви туй желание, да стане по-горен от учителя си. Защо? – Аз ще ви кажа: Водата не може да се подигне по-горе от уровена на своя източник – това е закон. Слънчевата светлина не може да се подигне по-горе от слънцето. Човек не може да се подигне по-горе от Бога. Той може да стигне до Бога. Ученикът трябва да бъде като учителя си, до същия уровен, нито по-долу, нито по-горе, той там като достигне, по-нагоре не може да се подигне. Като своя учител да бъде и по тяло – да има същия строеж на тялото, и по сърце – да има сърцето на своя учител, и по ум – да има ума на учителя си, и волята му да е както волята на неговия учител. Тогава какво е искал да каже Христос: „Не е ученикът по-горен от учителя си“? Той поставя два принципа. Ученикът иска ли да бъде учител, той е изгубил своето предназначение, той не е разбрал основния Божествен закон в света. Иска ли човек да стане като Бога, той е изгубил своето предназначение. Ученикът е една бяла книга, върху която може да се пишат хубави неща. Ако тази книга е написана, няма какво да се пише отгоре.
Учителят е написана книга, на която хората се учат, а от ненаписаната книга никой не може да се учи, но всеки може да слага своите забележки. Питам сега: ако онова, което сте научили от вашия учител, няма къде да го сложите на тази книга, какво ще ви ползва вашето знание? Един прост пример: ако идете при някой земеделец и се нуждаете от жито, той е готов да ви даде две крини, но вие нямате торба и той няма торба, как може да го използвате? С една шепа не може да се храните, трябва чувал. Този чувал е ученикът. Житото, като се изсипе вътре, ще бъде учителят. А двамата – учителят и ученикът, като идат на нивата и изтърсят житото в нея, ще дойде растежа. Сега ние встъпваме вече в една нова област, която е малко неразбрана, но казвам: под думата „учител“ Христос разбира един завършен процес, а под думата „ученик“ – един процес, който сега се започва. Следователно, когато вие слушате какво да е друго учение, трябва да имате желание да възприемете всичко онова, което е принципиално, което е вярно, и да го приложите. Вие се нуждаете да подобрите живота си и всички неща в живата природа са създадени за живите души, които са въплътени тук, на земята. Чрез кого и как Бог изпраща нещата, то не е толкова важно. Когато слънцето изпраща своето благословение, когато Бог изпраща своето благословение чрез слънчевите лъчи, всичките те идат съединени като бяла светлина. Сегашната наука ни казва, че бялата светлина не е само една, но има няколко светлини събрани, обаче между тия светлини няма спор, коя да си тури име. Например, има червена, жълта, зелена, ясносиня, тъмносиня, виолетова и други още има, но нито една от тях не си туря името да каже: „Моето име трябва да фигурира тук“. Но щом минат през призмата, разделят се и всички се нареждат в една цветна гама. Обаче като прекараме тези лъчи през втора призма, пак се събират. Сега често в живота стават разни спорове. Тия спорове произтичат от разни призми. За пример, аз ще ви дам какво ми разправяше един приятел, каква е призмата на съвременното общество. Един вярващ, спиритист, който вярва в прераждането, и един евангелски проповедник, сами двамата се разговарят в стаята и се разбират. Казва евангелският проповедник: „И аз вярвам, че има духове, че има прераждане, туй и в Писанието го има“. Излизат, обаче, и отидат в евангелската църква, там пастирът казва: „Не е вярно, такива духове няма“. Там не могат да се разберат, защото евангелският проповедник е минал през една призма, светлината вече не е цяла, вътре вече има личен интерес, в него е заговорил портокаленият цвят. „Аз съм проповедник, ако аз поддържам такова учение, с което моите слушатели не са фамилиарни, може да изгубя репутацията си, следователно духове не съществуват и прераждане не съществува.“ Защо не съществуват? – „Понеже са вредни за моя интерес.“ Събират се на третия ден, единият казва: „Как тъй, защо не поддържаш това, за което бяхме съгласни?“ А другият отговаря: „Е, ти си човек свободен, без закон си, а аз съм под закон; един ден, като махна юлара и остена отзад, и аз ще говоря като теб“. Следователно той счита своите пасоми, слушатели, за юлар на главата си и за остен отзад и затуй не може, не му дават да говори, както той иска, но ще говори и даже ще мисли, както те искат. Смешно е тогава, ако учениците заставят учителя си да мисли тъй, както те искат. Смешно е, ако слугите заставят господарите си да действат тъй, както те искат да действат. Учителят ще мисли по правилата, по които той е длъжен да мисли, и ученикът ще възприема това знание според правилата, на които животът му е подчинен. Учителят има известно задължение, а ученикът има друго задължение. Но не мислете, че тия отношения се раждат сега. За да бъде човек в духовен смисъл ученик, то е определено от хиляди години, то съществува от хиляди години. Сега, когато някой ученик постъпи в едно учебно заведение, гимназия, университет, там все си има известни правила, но въпросът е: откъде тази мисъл в главата на тия професори или учители да турят правила? Защо и за какво? Без правила не може ли? – Не може. Те прилагат ония правила, на които са се подчинявали в далечното минало. Всички ученици трябва да се подчиняват на тия правила. Следователно, първото нещо: всички вие трябва да съзнаете отношението си като ученици. И злото в сегашния свят е, че всички искат да бъдат учители. Нямам нищо против това, стига да сте една книга, не само написана, но хубаво написана. И тази написана книга, като я прочете който и да е, да може да изправи и подобри своя живот. В света има хиляди извори, но тия извори имат своята ценност с лечебната си сила. Всичко туй вземете като символи: извори, гори, планини, долини, реки и т.н., това са все символи, уподобления на духовния свят. И ако вие не знаете как да четете тази книга, природата, да се научите на тази азбука на земята, не мислете, че като идете на небето, ще ви научат на тези работи, на тези елементарни работи: ще ви върнат на земята, за да се научите. Прераждането е закон, вие ще се преродите в тая забавачница, земята. На всички невежи, които са мислили на земята, че са много знаещи, като идат на небето, ще им кажат: „Какво? Ние тук нямаме такива заведения, такъв курс, такива забавачници, върнете го да си довърши своето учение“. Един българин при освобождението на България, който свършил в Америка, имал голяма претенция, бил много тщеславен. Като се върнал тук, явява се при княз Батенберг, който му дава отличен прием, и казва му: „Аз съм готов да ви услужа, каквато служба поискате, пръв министър или друга някоя длъжност искате да ви дам?“ Той се понадул: „Трябва да си помисля малко, аз искам да бъда директор на една гимназия“. – „Е тогава – казва – ще се отнесете до министъра на просвещението.“ Той мисли, че директор на гимназия е много важна длъжност. Сега, когато Господ ни повика и каже: „Поискайте нещо от мене“, ние се изпъчим. „Какво искаш?“ – „Искам да бъда директор.“ Господ казва: „Иди при министъра на просвещението“. И всички сега са пратени при този министър на просвещението тук, на земята. Този министър на просвещението, това е въплъщението, и този министър, като дойде, той ще те назначи, ще подпише указа и тогава ще го прати при Бога, Той ще го санкционира и ти ще станеш директор. Ама ония ученици, на които си директор, тъй ще те посрещнат, че ще ги помниш за дълго време.
Сега ще се поспра малко, ще ви разправя една легенда. Един от великите ангели на небето – аз го наричам Орифил – дошъл да посети хората и да види как живеят, да се позанимае малко със своите изследвания. Като минавал през една улица, чул да се вдига голям шум, гледа в една люлка едно малко дете и му казва: „Братко, защо плачеш?“ – „Няма кой да ми помогне, тия хора не ме разбират, те са ме оставили в тази люлка, малък съм, не мога да се проявя, пък и не разбирам закона.“ – „Какво искаш?“ – „Гладен съм.“ Взема ангелът биберончето, туря го в устата му. Това било едно малко момиченце на една година. Ходил той, изследвал. След 4–5 години минава, гледа на пътя друго момиченце, пак в неволя, плаче, плаче. „Защо плачеш?“, пита го. – „Изгубих майка си, не зная как да се върна у дома.“ Взема той това момиченце, завежда го вкъщи и забелязва, че то е същото, на което той дал биберончето. Първия път плачеше, че нямало кой да му даде храна, а втория път плаче, че е изгубило майка си. Ходил той, изучавал управлението на хората, науките им. След 19 години минава там при една река и вижда една мома на 19 години, която се готвела да се хвърли във водата, спира се той и и казва: „Какво искаш да направиш?“ – „Отчаяна съм от живота, мен не ми се живее, защото имах един, който ме обичаше, излъга ме, и сега за мен животът няма смисъл.“ – „Мислиш ли, че този, когото обичаш, може да ти даде това, което желаеш?“ – „Аз само с него мога да бъда щастлива.“ Пак плаче тя. Първия път плаче за хлебец, за млечице, втория път плаче, че е изгубила майка си, а третия път, че е изгубила своя възлюбен. „Ще чакаш, ти ще намериш своя възлюбен, ти си се излъгала, твоят възлюбен никога не лъже, теб е излъгал някой в името на твоя възлюбен и ти искаш да се хвърлиш сега в реката.“
И съвремените хора са се отчаяли: някой плаче за хлебец, други за баща и майка, а трети – че са изгубили смисъла на своя живот. Защо са изгубили смисъла на своя живот? – Те не са намерили още тоя смисъл, не са го намерили. А когато вие намерите вашия възлюбен, какво ще ви даде той? Сега мнозина говорят за възлюбения и казват: „Да има някой да ме обича“. Аз казвам, ако турят една въшка на главата ви и тя ви обича, тя чопли, вие почнете да се дращите, тя казва: „Аз искам да посмуча от твоята кръвчица, за да стана благородна като теб“. Е, колко години трябват на една въшка да смуче, за да стане като теб?
Силата не седи в това да те любят. И казвам една велика истина: Няма човек в света, който да ви люби. И ако някой ви казва, че човек може да ви люби, аз съм на противното мнение. Човек може да бъде проводник на Любовта, но да ви люби, не може. Любовта в света, това е Бог в своята целокупност. И да искаш да те люби някой, значи трябва да искаш да те люби Господ. И този Господ, за да ви люби, трябва да избере един човек, който да е проводник, за да Го познаете. Заблудите ли се вие, да помислите за онзи, чрез когото Любовта иде, да кажете, че от него излиза, вие ще бъдете при реката, да се хвърлите вътре, за да се удавите. Ама ако на този прозорец, през който минава тази Любов, тури някой своите кепенци и не може да премине Любовта и тя остава навън, кой е крив? Първото положение трябва да схванете. И за себе си някой казва: „Трябва да ме обичат“. Ще отговориш тъй: „Когато Господ мен обикне, аз ще му кажа и теб да обикне; когато Господ дойде и прояви своята Любов към мене, аз ще му спомена и за тебе. Той може всинца ни да обича“. Какъв е законът за Любовта? Нека направим едно определение. Когато слънцето грее, изпраща светлина и топлина, какво се иска от нас? – Всеки да определи една малка площ на земята, да я изкопае, посее и ще израсте нещо. Туй слънце не може да го приближите да го целунете, да го прегърнете, но от неговата целувка ние можем да направим едно благо за себе си. Слънцето казва: „Изори нивата и посей нещо, аз ще проявя Любовта ми, аз ще изкарам нещо, каквото посадиш: ябълки, сливи, круши, дини, тикви, репи – всичко туй аз ще го възрастя. Ти ще опиташ сладчината на моята Любов в дините, в ябълките и прочие“. Следователно, когато Бог се прояви в нас и сегашните хора искат да го прегърнат, Той няма нужда от прегръщания, а казва: „Изори сърцето си, след това посей най-хубавите семена и когато те израснат и плодовете узреят, ти ще вкусиш от благата на великата Любов“. Сега какво ни учат съвременните учени хора? – Много хубаво учат, не намирам нищо лошо нито в химиците, нито в техниците, нито във физиците, астрономите, биолозите, всичко, каквото учат, е право, но то е външната страна на живота. Светлината имала седем цвята, но ако ние не знаем как да използваме всеки един цвят, какво от това? Онзи художник, който разбира закона, като вземе четката, знае как да съчетава тези бои, ще направи някой образ. И онзи земеделец, който разбира закона на тази светлина, ще я използва по друг начин и въобще който разбира закона на тази светлина, той ще използва светлината по един или друг начин. И ако ние не знаем как да използваме Божията Любов, всичко е напразно. И тя си има не само своите цветове. Пак ще кажа: Любовта няма само седем цвята. Един английски учен и проповедник уподобява, че и Любовта има седем цвята, но аз се различавам, аз мисля друго за Любовта: тя има повече цветове, много повече цветове. И от всеки един цвят на Любовта се раждат особени плодове. Съвременната наука още не е изучавала при какви условия се раждат ябълките, крушите, защо соковете на ябълката се отличават от соковете на крушата или сливата, по какъв закон се различават? В сливата има нещо особено, в ябълката има нещо особено, в крушата има нещо особено, портокала, лимона, във всички тия плодове има нещо особено. Това са съчетания на тази светлина по особен начин. В някои плодове преобладават известни цветове повече, в други по-малко. За пример, вземете черешата – в нея преобладава повече червеният цвят. И следователно ако някой е малокръвен, и ако той разбира закона при яденето на черешите, ако той има туй разположение, ако яде по новия начин, ядене чрез разбиране, а не механически – че е дошло времето: 12 часа, – ако има туй вътрешно разбиране, тъй както природата е създадена и както ние сме създадени, непременно той ще възприеме всичко онова, което е необходимо за неговия организъм. Тъй, във всяка една наша дума, във всяка една наша мисъл преобладава различен цвят от цветовете на Любовта. Някой казва: „Ние можем, лесно е, да се живее в християнството“. Ако беше лесно, защо християните не са сполучили в приложението на Христовото учение? – То е наука, дълбока наука. И Христос казва: „Само по един начин може да се предаде Истината: този дух на Истината, когато дойде, той ще ви я предаде“. Ако ние учим християнството без Божествения Дух, въпросът е свършен. Ние ще научим само външната страна, че Христос бил велик човек, реформатор, но сега не можело да се приложи неговото учение на земята, не му е дошло времето. В бъдеще, когато човек еволюира по този или онзи начин... Христовото учение трябва да се разбере, то е основано на един велик Божествен закон, закон над всички закони, неотменния закон на Любовта. И ние казваме, че тази Любов може да се приложи навсякъде. Любовта изисква само да нахраниш гладния, голия да облечеш, невежия да научиш. Любовта не изисква да правиш на хората палати, да правиш по 10 костюма, по 10 чифта чепици, но Любовта изисква да му дадеш само това, което му е необходимо, а другото и децата даже могат да направят. И аз забелязвам, че съвременните хора, когато дойде някой приятел, много готвят заради него и в самото ядене влагат нещо много лошо. Ние искаме да го задоволим с ядене, сложим му едно ядене, две, три, четири, и му казваме: „Хапни си от това, от онова“, и на стомаха му стане тежко, а сетне му кажат: „Е, кажи ни нещо важно“. Какво ще ви каже? Казва: „Нямам разположение, преядох, ще чакате“. И погледнете, той се разболял и си заминал. Като дойде вашият приятел и искате да научите нещо от него, не го гощавайте. Малко му дай, но с Любов му дай. И българинът казва: „Не гощавайте много“.
„Ученикът – казва Христос – не е по-горен от учителя си“, т.е. изявената любов не може да бъде по-голяма от неизявената любов, граничната любов не може да бъде по-голяма от безграничната. И чудни са хората, като казват: „Ти не ме обичаш“. Защо да те обичам? На какво основание съм длъжен да те обичам? Или ако аз кажа: Ти на какво основание, защо си длъжен да ме обичаш? Ако аз съм подписал един запис, взел съм пари назаем, ще кажеш: „Господине, ти си целунал този запис, готов ли си сега да седиш на думата си?“ – „Да, признавам.“ А ти дойдеш, представят ти един запис и кажеш: „Не е мой, не го познавам, друг го е подписал“. Любовта, това е закон на свободни отношения. Отношенията на учителя и ученика абсолютно са свободни. Учителят няма право да вика, да казва на ученика: „Ти трябва да се учиш, ти знаеш ли, че си в моята школа?“ Не, не, в Божествената школа учителят е абсолютно свободен и ученикът е абсолютно свободен. Ученикът може да каже: „Ако искам, ще се уча, а ако не искам, няма да се уча“. Той може да стане учен, а може да стане и невежа. Сега вие може да го морализирате или не. Той е избрал едно положение, за да придобие известна опитност, нека я придобие. И учителят нека си избере: и той има свое разположение. Следователно и двамата, ако са в тази велика свобода, няма да има никаква дисхармония. И всичката съвременна дисхармония сега от какво произтича? Ти любиш някого, но почваш да ревнуваш. Какво показва ревността? Ревността – това е една любов, проявена чисто на физическия свят. Ревността – това е първото съмнение, че ти нямаш вяра в моралния престиж или уровен на твоята жена или мъж. И учителят може да ревнува своя ученик, ако е изгубил доверие в него. И ученикът може да ревнува своя учител: той е изгубил доверие в учителя си – проявление чисто на физическото поле. Е, питам: ако ревнуваш, какво ще спечелиш? Ревност за Истината е друго, а ревност за Любовта е друго – когато с тази ревност ти отслабваш и ограничаваш човека във всичките негови постъпки, то е безразсъдство, то е чисто физическо. Това са полици: ти ме следиш, аз съм подписал 10 полици и ти ме следиш, дето отида, да не би да избягам някъде. Може да питаш: „Еди-кой господин в София ли е?“ – „Защо?“, питам. – „Аз много се интересувам за него, защото имам вземане-даване“ или „Не искам да изляза от България, защото десетте полици...“ Като вземеш полиците, да отива където иска. Прав е човекът. Следователно, ако ти ревнуваш човека, разбирам, че имаш да му плащаш, а ако той те ревнува, има да ти плаща. Питат някои: „Как да махнем ревността?“ – Ще си изплатите полиците, ще влезете в положението на учители и ученици, т.е. същите принципи ще усвоите; ще влезете в положението на слуги и господари, защото за да подобрим този живот на земята, ние трябва да разберем великия Божествен закон и да уредим сегашния си живот. Някои казват: „Ще се уреди“. Да, но в този живот, днес трябва да уредим този въпрос. Някои казват: „В бъдеще“. Всеки въпрос сега може да се уреди, от чисто Божествено гледище. Ако ти не си готов сега, в този момент, да го уредиш, то и в бъдеще няма да си готов. Казват: „В следващото прераждане“. Ако в следващото прераждане този цикъл се завърши, ще изгубите последния трен. Нали треновете имат разписание и когато идеш и изгубиш последния трен, тогава там кой трен ще вземете? Някои казват: „Има време“. Да, има време, но ако има 10 трена и вие сте изпуснали първия, втория, третия, ако сте изгубили и деветтях, а остава само един трен, тогава питам, какво ще бъде вашето положение?
И Христос казва: „Ученикът не е по-горен от своя учител“. Доста е на ученика да бъде като своя учител. Не е ли достатъчно за нас да бъдем като Христа? Не е ли за всинца ни достатъчно да бъдем тъй доблестни, тъй самоотвержени, както е Той доблестен и самоотвержен? Не е ли достатъчно да имаме Неговия ум, Неговите стремежи, Неговото далечно схващане? Но ние ще кажем: „Той е Христос, Син Божи“. Тоя учител подразбира, че всички вие сте ученици. Нали онези, които искат да бъдат ученици, онези, които въздишат и казват: „Да има някой да ме обича“, трябва да имат тия качества?
Само ученикът, който е разбрал своя учител, може да има тази Любов. Любовта – това е едно разумно проявление и само между две възвишени и разумни същества. И всякога, когато Любовта се проявява, има разумност. Даже тази Любов се проявява в кристалите. Любовта трябва да бъде разумна. Престане ли тази разумност, Любов няма. И когато говорим за Любов, разбираме две същества еднакво развити по ум и сърце: еднакво умни, повдигнати културно, с благородни души и силна воля, само такива две същества могат да се разберат. Ако твоят приятел ти каже една дума и ти я разбереш по един начин, а той по друг, каква любов може да има? А ако се скарат, каква любов е тя? Когато се карат, каква любов може да има? Любовта е като музиката, само двама велики музиканти, като се съберат, единият вземе първата цигулка, другият – втората, обичат се. Защо? – Двамата ходят заедно и дават концерти. Ако дойде третият, ще каже: „И аз ще дойда“, но него може да вземат да им варди цигулките, а на сцената сами ще свирят двамата. Това значи да се обичат. Казват, как ще се свири това нещо, проверяват, Любов имат. А други казват: „Да се обичаме“. Можеш ли да свириш на тази цигулка? Тогава може да се обичаме, а ако не можеш, ще пазиш кутията на цигулката. Ще пазиш тази кутия на Любовта, защото там, на сцената, ще бъде много трудно. Някой път ще слушаш, но и то е благодат. А като знаеш сам да свириш, друго нещо е с един свой приятел да свириш, друго нещо е да вземеш тази цигулка на Любовта заедно с Христа – само че аз вземам Христа в преносен смисъл, и ти с Него да свириш, а друго е някой да свири за Христа, а ти да слушаш отвън. Има разлика между свирене и свирене.
Ще ви приведа пак онзи анекдот за един българин. Това било в Москва. Един българин по необмисленост взема под наем една квартира, но скъпа, дал толкоз пари, че не му достигнали до края на годината да свърши. Казва на един приятел: „Да знаех, не бих влязъл, дадох пари напразно“. Другият му отговаря: „Лесно, аз ще накарам тая рускиня да ти върне парите назад“. – „Как?“ – „Мълчи.“ Един ден той идва с един свой приятел, донася си гайдата в стаята, като засвирил целия ден, на втория, на третия ден рускинята току идва и казва: „Моля, вземи си парите, пък напусни стаята“. Българинът е изобретателен, употребил една хитрина, не иска да се кара, а свири. Казал: „Празник имаме ние, българите, обичаме тъй да свирим“. – „И ние пеем, но вие повече свирите от нас и пеете, не ви искам тук, защото не можем да работим.“
Достатъчно е на ученика да бъде като своя учител. И както тая малка хитрина, и ние често се освобождаваме с хитрини. В християнството, в новото учение, никакви хитрини не се допущат. Изисква се един живот чист, абсолютно чист и свят. Този живот трябва да има всичките стрмежи тъй, както са излезли от Бога, във всичките си действия трябва да бъдем тъй безкористни, тъй любещи като Него. Да не въздействаме на Божията Любов, да я не използваме, т.е. тая Любов да минава през мене и нито едно зрънце да не вземаме, всяко да отиде по своето предназначение. Чуждото нека си върви. От невидимия свят следят, светлината е определена за нас. Някой казва: „Може да се грееш, където искаш“. Не е тъй. Има дни, когато е определено за вас да се греете, а има дни, когато не е определено, и щом се греете, то, понеже не трябва да се греете, ще ви затворят. Щом не е определено, вие ще бъдете болни. Някой казва: „Ще се грея“. Не, не, ще се грееш, когато е определено и трябва да използваш времето. А сега мислят, че всякога може да се грееш. Сега нас ни учат, но вие казвате: „Добър е Господ“. Аз нямам съмнение, че Господ е много добър, но ние не сме добри, Господ е всеведущ, да, но ние не сме такива още, т.е. ние, като не знаем, ще престъпим закона, ще съгрешим и ще дойдат лошите последствия. И тогава ще дойдат да ни утешават. Счупи ми някой крака и ми казва: „Такава е била волята Божия“. Такава не е Неговата воля. – Защо Господ ще ми направи крака, а после да ми го счупи? Защо Той ще ми даде ум и после ще ми го вземе, да ме направи идиот? Не е волята му такава. Някой друг те е хлопнал – и казваш: „Господ е казал тъй“. Не, не, всички тези анормалности са произлезли от неразбиране на неговите закони.
И затуй Христос казва: „Ученикът трябва да бъде като своя учител“. Тогава има друго заблуждение: ако не може да бъде като своя учител, какъв трябва да бъде? Търговец, например, не може да бъде, а какъв трябва да бъде? „Проповедник трябва да бъде, свещеник, владика“ – някое високо положение, да бъде осигурен. Ами в природата няма ли търговски сделки? – Има търговски сделки и в природата. Човек всичко може да бъде и да изпълни волята Божия, всичко може да бъде в света. И ние можем да бъдем такива само когато разберем тъй дълбоко смисъла на живота – когато Бог е с нас, всичко може да направим, когато Любовта е в един човек, той може да се подигне над своя уровен. Но Любов ни трябва. Учител ли си, свещеник ли си, каквото звание и да имаш, но без Любов ти не можеш да свършиш работата си, както трябва. Обратно: Имаш ли Любовта, можеш да заемаш най-ниското положение в света, метач може да бъдеш, но ще извършиш всичко отлично. Ако си метач, с Любовта може да извършиш много повече. В Америка един американец получил 15,000,000 наследство. Той раздал всичките тези пари на бедните и взел една метла и почнал да мете в Ню Йорк. Питат го: „Защо?“ – „Предпочитам – казва – с труд да си изкарвам прехраната, отколкото да живея с тези пари, които не съм заслужил.“ И наистина, с труд и със своя пример той е направил повече, отколкото с тия пари.
И тъй, моята беседа тази сутрин има за цел само учениците ми, а не онези някои външни слушатели: те много късно са дошли, аз съм много напреднал, не мога да се повръщам назад, говоря за учениците, за малцината говоря. Пак казвам: Какви философски разбирания трябва да имате? Вие не трябва да си правите илюзии. Време е за вас да си зададете един въпрос: Разбирате ли Христа, мислите ли като Христа, чувствате ли като Христа, действате ли като Христа? Вие ще кажете: „Приблизително“. Не, не приблизително, а абсолютно еднакво с Него. Подразбирам принципиално, трябва да имате същите желания, които са движели Духа Христов, същите побуждения. Единият този Дух трябва да прониква и в Учителя, и в ученика – не два духа, а един велик дух трябва да прониква. И тогава, според Неговата Мъдрост, Той ще определи положението и на ученика, и на учителя, отношенията им на физическото поле. Някой ще попита: „Какво иска да каже Учителят?“ Какво искам да кажа ли? Ако този Дух е във вас, Той ще ви научи и припомни какво искам да ви кажа аз. И като казвам „аз“, подразбирам онова, Божественото, великото, което е създало всичко в света. Едно „аз“ има в света, само Бог е „аз“, Онзи, първият, Който е създал всичко в света. „Аз“ подразбира Бога, Който е създал целия космос. Само Той може да каже: „Аз създадох всичко това, всичко това е Мое. Аз съм и освен Мене няма друг“. А сега ние се изпъчваме и казваме: „Аз съм, знаеш ли?“ – Да, ти си един „аз“, който нищо не си направил; ти си един „аз“, който даже 100 килограма не можеш да носиш на гърба си; ти си един „аз“, който не можеш да претърпиш една малка обида, един „аз“, който не можеш да живееш с никого, не си уредил сметките си и т.н. Трябва да съзнаеш кой е тоя „Аз“. Това е Бог, Любовта. Тъй трябва да мислим и само по този единствен начин ние можем да урегулираме живота си. Само един морал има в света. Ще каже някой: „Да живеем в Любовта“ – това са празни работи. „Да си кажем една сладка дума“. „Ама ученикът не се учи.“ Ама ти ли ще го морализираш? Ако иска, да се учи. Ти ли ще го учиш? Всеки един, който е влязъл в Божественото училище, трябва доброволно да се учи. Ако иска да седи, ако иска да се учи, той е абсолютно свободен. Учи ли се, той е с нас, не се ли учи, не е с нас; люби ли, обича ли, с нас е, не люби ли, той е вън от нас, няма какво да се безпокоим. Сега вие се спирате и казвате: „Учителю, кажи ни някоя тайна“. По-велика тайна от Любовта няма в света. И ако вие бихте разбрали тая дума, щяха да се отворят очите ви и щяхте да видите това, което никога не сте виждали. И тогава вие ще мязате на онази мома, която като седи, гледа да минава един много богат момък и казва: „Де е Господ толкоз добър, че с него да живея“. – Ама как ще живееш с него, като не знаеш да свириш? Туй е желание, всинца ние искаме да живеем с Христа и можем да живеем. Как? В нас трябва да тупти същото благородно сърце, вземете го не само в преносен смисъл, туй благородно сърце, както в него е туптяло преди 2,000 години, и този ум тъй да мисли, както преди 2,000 години. А знаете ли сега Христос как мисли? – 2,000 пъти по-добре, отколкото едно време е мислил. Сега като казвам тъй, вие ще дойдете до философски разбирания. И Христос се е разширил сега. В какво отношение? Най-първо, в началото, майката повива своето детенце в пелените и говори като него, мъчи се като него да говори. Детето говори криво, и майката говори криво, и тя се мъчи да говори като него. Но след 10 години майката казва: „Не така, мама, едно време аз говорех като тебе, а сега ти ще говориш като нас“. Едно време Христос говореше като нас, а сега иска ние да говорим като него. Това „едно време“ се мина вече. Едно време Христос говореше като нас, сега се е изменил законът и Христос казва: „Сега вие ще говорите като Мене“. – „Едно време аз чувствах като вас, но сега вие ще чувствате като Мене.“ – „Едно време аз мислех като вас, а сега вие ще мислите като Мене.“ Не е ли правдоподобно това? И следователно, ако вие, след 2,000 години, не сте в състояние да мислите, чувствате и действате както Христос мисли, чувства и действа, вие не можете да бъдете ученици.
„Не е ученикът по-горен от учителя си.“ И тъй, на тия малкото ученици, които са, казвам: Като се върнете у дома, турете ръката си на сърцето и се вслушайте дълбоко. И кажете тъй: „Тупти ли това сърце, както сърцето на Христа?“ Толкоз хиляди години то е туптяло за празни работи, почна ли да тупти като сърцето на Христа? Подръжте дълго време ръката си и си дайте един положителен отговор. После турете си ръката на главата и кажете: „Този ум хиляди години е мислил за празни работи, почна ли вече да мисли като ума на Христа?“ След това погледнете на ръцете си и кажете: „Тия ръце хиляди години са работили, всичко са вършили, почнаха ли да вършат това, което Христос върши, да действат, както Христос е действал?“
Ето важният въпрос, който учениците трябва днес да разрешат.
Беседа, държана на 7 май 1922 г.
|
