Наука и възпитание

Дънов, Петър Константинов. Наука и възпитание.

Мултимедиен компактдиск Петър Дънов. София, Издателска къща „Хелиопол“, 1998.

Първо издание – 1896 г., второ издание – 1949 г., печатница „Житно зърно“, София.

част 2

***

Два велики закона за развитие

В природата има един общ план, един общ стремеж и една обща цел. Чрез тия три неща природата се проявява като едно велико единство, като едно цяло, чиито части са тясно свързани по силата на едно вътрешно сродство. Най-важното за нашия наблюдателен ум е да проследи тази връзка, това тясно сродство, което се установява на всяка крачка в природата. Една от най-великите задачи на разума е да разбере смисъла на законите и естеството на силите, които създават тази пълна хармония, това единство в нейната система. Освен това той трябва да ни запознае и осветли чрез положителни факти за отношението им спрямо нас, разумните същества. Той трябва да покаже задълженията, които се налагат на нас и на всички други същества, по силата на една вътрешна необходимост, съобразно законите на разумната природа, чиито действия по същина остават неизменни. Тия закони и сили, с всички условия, които съдържат в себе си, са оня крайъгълен камък, върху който е положена основата на живота. Тук, в недрата на тия условия, душата придобива онази тайнствена способност, с помощта на която започва да изгражда своето жилище – организъм. Чрез него тя започва да проявява своите скрити сили и способности при развитието си и да се подготви за една по-висока предстояща дейност. Върху тази здрава основа умът може смело да изгради своето положително знание за истината – единствената храна за поддържане на неговото съществуване. Върху същата основа и разумът добива сила да гради своя величествен "храм на възпитанието". И тук строител е духът на истината, който вече действа в душата на човечеството. Под покрива на този храм човек трябва да се възпита в три главни и основни начала: истина, добро и любов. От тоя храм всички трябва да излязат като благородни граждани на бъдещото царство. И това царство не е далеч. То работи вече в света, пътят за идването му се строи, и рано или късно то ще се въдвори на земята. То е царство на истинския дух, царство на правдата. В него човек ще се повдигне над силите и стихиите на физически свят и ще ги овладее. Той ще съзнае, че не е роден да бъде роб, а свободен; че не е създаден да върви сляпо, а разумно; че не е роден да се управлява от страстите – едни от неорганизираните, бушуващи сили на животинската природа, – а от духа на знанието, което ще му донесе мир и свобода. Тази велика мисъл е вече дълбоко проникнала в човешката душа. Със сигурни крачки човечеството се движи към онзи нов живот, дето цари пълна свобода и дето любовта ще бъде общ закон за всички.

Но да не мислим, че за постигането на това царство са достатъчни само мечти. Не, хората трябва да бъдат дейци, съзнателни работници за изграждане на това велико дело. То е необходимо условие за всички. Защото ясно е, че за да се извърши каквато и да е промяна и преустройство в човешкия живот, изискват се условия, изискват се съзнателни усилия, изисква се непреодолим стремеж за постигане на поставената цел. Ала не стремеж стихиен и инстинктивен, а с определена насока, очертана от човешкия разум, разполагащ с всички придобивки на науката. За да се създадат условия, да се предизвикат усилията и да се пробудят стремежите, необходима е енергия и душевна мощ, която да е проникната и въодушевена от великите заветни цели на живота. Тези цели включват преди всичко духовно повдигане на членовете на обществото, което може да се постигне само при наличността на добра почва, благородни средства и разумни начала. Нека не си въобразяваме, че може да има и друг изходен път от мъчнотиите и противоречията на сегашния живот. Досегашният опит показва, че колчем се е вървяло по други пътища, резултатите са били все гибелни. Ние не можем да се надяваме, че с нас ще стане някакво изключение. Едни и същи причини докарват едни и същи последици. Поне науката в това отношение е хвърлила достатъчно светлина и ни е избавила от опасността да мислим, че явленията и събитията в природата могат да се извършват произволно. В областта на нравствения живот законът е същ. И в нравствения свят владеят закони, които изключват всякакъв произвол при преценяване на човешките постъпки. Според това, как човек е постъпвал – добре или зле, ще бъдат и последиците. Това е намерило израз във всеизвестната поговорка: „Каквото човек посее, това ще пожъне“. За земята това е очевидно – тя ражда жито, но ражда и бодили. Слънцето, топлината и влагата, които съответстват на силите, действащи в нравствения свят, еднакво възрастват и житото, и бодилите. Както и да е, но фактите показват, че в края на краищата човек получава равностойното на онова, което е дал или посял. Разбира се, срещу тия твърдения може да се повдигне не едно възражение. Но очевидността на тия твърдения благодарение на опита е така неоспорима, че всякакви възражения са излишни. Събитията в света не се управляват от нашата воля, нито пък животът, взет в неговата целокупност, се урежда и устройва според нашите детински схващания. В природата има закони, и то неизменни, които движат човека напред, без да го питат дали техните действия са съгласни с неговите възгледи, или не. Нима за нашето идване на земята някой ни е питал дали е по угодата ни? Кой създаде онази първоначална клетка, която стана виновник за нашето съществуване? Лесно е да се разправя как тази клетка минава от едно състояние в друго и по този начин образува всички родове и видове животни. Но защо трябваше да мине тя през един такъв дълъг процес на развитие? Без съмнение, всичко това не е зависело от първоначалната клетка, а от онази върховна воля на мировия живот, която си има своите съкровени цели. Каквото и да си мислим обаче за нашето съществуване, каквото и да предполагаме за своето битие – дали то зависи само от материята, или пък и от ума, и душата, практически резултатът от нашите разсъждения ще бъде в края на краищата един и същ. Факт е, че ние се раждаме и умираме, без да щем, като при това понасяме известни страдания в живота, без някой да може да ни освободи от тях. Въпросът обаче не е дали да се раждаме, или да не се раждаме; дали да умираме, или да не умираме. Въпросът е, след като вече живеем, как да подобрим условията на нашия духовен живот, който нито се ражда, нито умира, а постоянно расте и се развива.

Но да се върнем на предмета. Казахме, че за да се повдигне човечеството, необходима е добра почва, благородни средства и разумни начала. Как ще дойдат те? Добрата почва ще ни се даде от природата, щом почнем да работим съобразно нейните закони. Истинските и благородни средства ще ни се посочат от науката, почиваща на положителен опит. А разумните начала ще ни се вдъхнат от възпитанието, изградено върху споменатата по-горе основа. Истината, когато се разбере от ума и усвои от волята, става един от най-мощните фактори за възраждане, повдигане и напредък на кой да е индивид, на кое да е общество, на кой да е народ. Тя пробужда онази сила в душата на човека, която наричаме любов. Тази велика сила събужда и подтиква към развитие всички наши способности, като съгласува тяхната дейност с общата, колективна дейност на вселената. Под нейно влияние в човешкия дух се заражда великият стремеж да твори, да гради, да създаде култура. Понеже любовта, носител на цял един свят от нови сили, живи и съзнателни, трептящи в по-висока гама, става вече главен двигател на живота, по необходимост човек трябва да се приспособи към ония условия, които тя носи. Не стори ли това, очаква го смърт. Това е впрочем общ закон в природата: само онзи организъм преживява всички кризи и преобразования в живота, който успее да се приспособи към новите условия. В естествознанието, в Дарвиновата теория за еволюцията, този закон е известен под името „преживяване на най-годното“. И наистина, естественонаучните изследвания показват, че в живота устояват само онези животни, които са вървели в съгласие с последователните стадии на развитие. Човек, който се намира на върха на еволюционната стълба, подлежи на същия закон. От него обаче се изисква много повече, отколкото от другите същества. Това произтича от факта, че той е нравствено същество, одарено с разум, на което природата е отредила известни задължения, произлизащи от самото му естество. В човека впрочем съществуват две еволюции, за които ще говорим по-нататък. Погледнат като органическо същество, човек представлява един сложен, многоклетъчен организъм, каквито впрочем са и животните, и растенията. Макар естествениците-материалисти да твърдят, че той е само една сложно устроена машина, която е резултат от действието на физико-химични сили, фактите обаче показват – стига да се погледне непредубедено на тях, – че в устройството на човешкия организъм са взели участие разумни сили. Тези сили постоянно действат в него. Организмът на човека не е един „саморегулиращ се автомат“ – една, може би, добре изкована, но нелогична научна измислица, – в него се проявява една вътрешна организационна дейност, от каквато в машините няма и помен дори.

Изобщо природата не е един безсмислен или несъзнателен механизъм, действащ сляпо по законите на случайността, както изглежда за погледа на най-повърхностните умове. Впрочем мнозина учени с по-прозорлив ум, способни да четат езика на фактите, далеч не споделят този възглед на ония, които действително страдат от умствена слепота. Истината е, че природата е жива и пълна с живот навсякъде, дето условията на върховните и закони го допускат. В нея действат разумни сили, които ние едва сега започваме да откриваме. Ако това не беше така, ние никога не бихме могли да споделим своите мисли един с друг. Не е ли чудно, че посредством движението на езика ние се разбираме с другите? И не е ли още по-чудно, че посредством известни знаци, поставени в определен ред, ние можем да разберем мисълта на техния автор, който, може би, отдавна е напуснал този свят. По силата на какви физиологични и психологични закони се извършва този процес в нашия мозък и как се предава истинският смисъл на известна идея, която така непосредствено преминава от външния свят в нашия ум и ни убеждава в съществуването и присъствието на друг един ум, който е мислил и е разбирал нещата като нас. Това е безспорно един важен въпрос, който още не е решен от науката.

Действията на физическите сили, като топлина, светлина, електричество, магнетизъм, се пренасят от едно място на друго посредством трептенията на етера. Това е поне една от най-разпространените научни теории. Но по какъв начин се пренасят нашите мисли от един ум в друг? Навярно и в случая съществува известна среда, която помага за разпространяване на мисълта. Само чрез допущане на такава умствена среда ние можем да изясним явленията на умствения свят. Има философи и учени, които мислят противното. Но нима същността на Битието и реалността, така, както съществува в природата, зависят от нашите предположения и възгледи? Ние можем да поддържаме една или друга теория, но за предпочитане е един разумен човек да познава и поддържа истината. Ценността на едно учение зависи от реалната стойност на фактите, с които то разполага. Тия факти, изяснени в светлината на истината, която едничка е в състояние да просвети ума на човека, носят онази увереност в себе си, която от нищо не може да се поколебае. Тази увереност произтича не от една външна светлина, резултат от логичното изяснение на фактите, а от светлината на истината, към която душата на човека трябва да стане особено чувствителна. Разногласието, което привидно съществува сред учения свят, както изтъкнахме това в първата глава, е следствие от устройството на мозъка и от развитието и качеството на умствените центрове. Тази е причината, поради която хората различно разглеждат и преценяват един и същ предмет. Очевидно е, че в каквото направление се е развил най-много умът, в него той действа и работи с по-голямо усърдие. Ще повдигнем сега един загадъчен въпрос, който често вълнува хората. Това е въпросът за смъртта. Какво нещо е тя? Наистина, ние познаваме донейде действието и, но причините и остават скрити. Науката в своите изследвания идва до заключение, че не съществува абсолютна смърт. Смъртта, според нейните схващания, е нещо относително. Тя дори е необходима за такъв свят като нашия, с такова устройство. Там, казва тя, дето има смърт, има и живот. От това трябва да се подразбира, че смъртта съществува само в областта на органическия живот. Горното изречение обаче може да се вземе и в преносен смисъл. В непрестанната смърт е и проявата на непрестанния живот. Докато човек умира, това е знак, че живее. Щом обаче престане да живее, ще престане и да умира. Това е физиологичната действителност. Погледнете човешкия организъм и вие ще видите, че в него едновременно се извършват два процеса – живот и смърт. От една страна, силите на смъртта действат така, че турят край на всяка органична дейност, а от друга – силите на живота постоянно подновяват тази дейност. От една страна, агентите на смъртта постоянно подкопават основите на клетките, а от друга – агентите на живота постоянно поправят и подкрепват тези основи. От една страна, смъртта постоянно разрушава живите клетки в тялото, а от друга – животът постоянно ражда нови клетки, които заемат мястото на загиналите. От това следва, че смъртта е противоположен процес на живота. Той е, следователно, нещо частно, а не общо. Този процес произлиза от факта, че един живот поглъща друг. В действителност, нищо не се губи, нищо не изчезва. Изчезва само формата. Природата, допущайки смъртта, гони някаква тайна цел, която още не е напълно уяснена в нашия ум. Можем да кажем, че човечеството не умира, но че общият живот минава от поколение в поколение, като развива своите вътрешни възможности, разширява своя обсег, възраства в сила и мощ и се повдига към царството на духа. Животът има силата да се освобождава от лошите влияния, вмъкнати в него от известни същества или души, които неправилно са разбрали целта на живота. Те са ония малоценните в биологичен и психологичен смисъл на думата, които понижават общия уровен на човечеството. И тъй, смъртта прави едно благодеяние на човечеството, понеже другояче органическият живот би бил невъзможен. Ако предположим дори, че той може да съществува във форма, подобна на настоящата, той никога не би направил нито крачка напред по пътя на усъвършенстването. Това е впрочем един от изводите на естествознанието. Знайно е, че някои от нисшите животни се размножават с такава бързина, че едва ли можем да си представим какво би станало от земята след един век, ако смъртта се премахнеше. Навярно светът би се вмирисал само от изверженията на тази сган. И наместо да умираме полека, щяхме да измрем изведнъж. Трябва да знаем, че разумната природа отдавна си е направила сметките, като е предвидила всички възможни случаи. И ако по наша преценка тя постъпва в някои случаи и нечеловеколюбиво, за което има сигурно дълбоки причини, които я заставят да действа по този начин, понеже тя е намерила, че от всички други начини той е най-добър. Целта на природата не е да увеличава и умножава органичния живот по количество, а да го развива и усъвършенства по качество. Нейният стремеж е да повиши трептенията му, да му спомогне да прояви своята вечна същина, която според закона на биос може да се пренася в коя да е част на вселената и да заема онова място и положение, което и подхожда в дадения момент.

Вечният живот по силата на своето естество изисква и вечни условия, които не съществуват никъде другаде, освен в безпределността на вечната вселена. Тази е причината, дето в никой от материалните светове животът не може да бъде вечен, защото материалният свят не съдържа ония постоянни, неизменни условия, необходими за поддържане на вечния живот. Той е изложен на непрекъснати промени, които не могат да не произвеждат известни разрушителни действия. Така че смъртта, физически погледнато, е резултат от постоянните промени, на които са подхвърлени елементите в природата. Кислородът е първата отрова, която поглъщаме, казват химиците. Отрова в този смисъл, че произвежда горене и окисляване в нашия организъм, съпроводени с цяла верига химични реакции, които, от една страна, носят възраждане и закрепване на човешкия организъм, а от друга – смърт. Все пак, въпреки че смъртта постоянно подкопава нашия живот, мнозина се надяват да намерят ключа за придобиване безсмъртие на плътта. „Ще дойде време – казва философът Спенсер, – когато вътрешните условия на органическия живот ще бъдат в съгласие с външните условия на природата и тогава животът ще стане постоянен, нека кажем вечен. Онези, които придобият този живот, ще бъдат блажени.“ Но да се върнем на предмета си. Целта, която преследва животът в природата, е двояка: първо, образователна и второ, възпитателна. Образователният процес има за задача всестранното подготвяне на човека, а възпитателният – да приспособи силите му към живота и да им даде права насока. Благодарение на тези два процеса човек е добил способността да се ползва от богатствата на природата, приготвени за нуждите на неговия физически и духовен живот. Защото всяко живо същество със своето появяване в света изисква и съответни условия за развитие. Човек е бил призован на земното кълбо сред известни условия, отначало много трудни, да работи най-усърдно, съобразявайки се с наставленията, които му били предписани от нравствените закони. Тежките външни условия, в които се намирал той, държали постоянно нащрек неговия нагон за самосъхранение. Съдбата му наистина съвсем не е била лека. Изложен на постоянни борби за запазване на живота си от множество врагове, обречен на непосилен труд, мъчнотии и страдания, човек постоянно изпитвал нейните безмилостни удари. Природата, неговата възпитателка и наставница, не го оставяла ни минута в безделие, за да не се възвърне отново към живота на своето детинство, към онова първобитно състояние, когато в течение на хиляди години се скитал като животно, без да мисли, без да разсъждава и без да разбира защо и за какво се е родил. Природата, която зорко бдяла над него, не желаела да го гледа лениво и безделно същество със спящо съзнание, което се пробуждало само под влияние на въпиющите физиологически нужди – глад, жажда, непосредствена опасност за живота и пр. Тя предвидила тази опасност за неговото развитие и за да го избави от пълно обезличаване и израждане, била принудена да го постави в такива условия и такава среда, където да е заобиколен с хиляди мъчнотии и опасности за своя живот. Борбата за съществуване се явила за него единствено средство за запазване от многобройните му врагове. Трябвало е той да се бори не само против хищните зверове, които го застрашавали всеки ден, а и против грубите сили на природата, които сякаш се превърнали за него в заклети врагове. Той бил принуден да търси изходен път от това трудно положение, но докато намери изход и да си проправи път, изисквали се хиляди и хиляди години непрекъсната работа. В борбата за живот, в която самата природа го хвърлила, трябвало е най-безпощадно да изтребва своите врагове и със силата на оръжието си да си проправя път по лицето на земята. Той бил принуден да премахва всички препятствия, които му се изпречвали на пътя. Трябвало е да работи упорито, за да подготви почвата на земята за своята бъдеща земеделска работа, която била едно от първите условия за поддържане на човешкия род. Само по такъв начин той могъл да се размножава по земята и да я направи поле на своята дейност. Дотук човекът е вършил своите работи несъзнателно. Той не можел да предвиди какво ще му донесат бъдещите векове и какво ще създадат бъдещите поколения. В него още не било пробудено съзнанието за духовен живот. Затова той не бил още в състояние да разбира онези духовни закони, които са имали мощната сила да го направят свободен и да пробудят у него великата способност да мисли и да се изказва. До това време човек се управлявал само от страха – законът на животинския свят. Той се бранел благодарение на своя нагон за самосъхранение – един от най-будните и деятелни инстинкти в животинското царство. Лесно е да се разбере, че ако човек бе останал подвластен само на страха, той не би се повдигнал над общото равнище.

Но Върховният Дух на живота предвидил тази опасност. Той знаел, че ако човек остане в това полуживотинско състояние, в недалечно бъдеще той ще развие в себе си най-лошите склонности и в скоро време ще стане ужас за всички. Така че вместо да създаде от него едно интелигентно и благородно същество, което да отговаря на своето първоначално предназначение, той би създал един човешки изверг, който щеше да потопи земята в кръвта на своите ближни. Ясно е при това, че нищо не би било в състояние да обуздае неговата природа, освен смъртта, която туря край на неговата жестока дейност. Този е естественият изходен път от кризата на живота. В това впрочем няма нищо необикновено. Подобна участ е постигнала много животни, които изчезнали безследно от лицето на земята. Природата обаче в своите велики възможности е разполагала и с други средства, освен смъртта и унищожението, за да избегне една такава нежелателна катастрофа. Ясно е, следователно, че всяко друго разрешение на този въпрос е било за предпочитане пред унищожаването на човешкия род, който представял плод на онази космична сила на живота, работила непреривно в течение на стотици и хиляди години, следвайки известен план.

Ненапразно тя е харчила енергията си за това същество, което облякла в плът и кръв, подобно другите животни. Обаче тя се показала някак по-благосклонна към него, като му дала много повече и по-богати условия, отколкото на останалите живи същества. Защо е сторила това, защо е отворила свободен път на човека и му дала вход в своя дом, да се ползва с нейните извънредни привилегии, които на другите животни били отказани? Това засега остава тайна за нашия ум. Ще загатнем само, че причината за това различие се корени в ония особени качества, които отличават човека. Макар човекът да се е явил по-късно от другите същества на земята, по своето вътрешно естество той е по-стар от тях. Това твърдение намира подкрепа в сложното устройство на неговия организъм и в развитието на духовните му сили, които у животните почти дремят. А знаем, че колкото един организъм е по-сложен, толкова повече време се изисква за неговото създаване и устройство. Човекът като отделен род в органическата еволюция се явил подир всички, но естеството му е съществувало преди всички. Редът, който ние виждаме в развоя на органическите същества, е перспективно обърнат в нашия ум. Всички форми на органическия живот са само стъпала, които показват откъде е минал човекът и по какъв естествен път е възлязъл до положението, дето го намираме днес. Душата му възлиза от бездната чрез клетката, а духът му слиза отгоре, посредством силата на живота.

В този период на човешкото възлизане по стъпалата на органическото развитие, някъде към края на природната стълба на първата еволюция, се ражда нова епоха за човешката душа. Напредналото естество на човека налагало необходимостта да се подчини на един друг закон – „великия закон на дълга“, – да се подложи на едно ново влияние – влиянието на най-великата сила в природата – любовта. Само тази сила, действаща в глъбините на душата му, е била в състояние да го избави от израждане и преждевременна смърт. Любовта съдържа условията, качествата и средствата, с които да обуздава влеченията на грубата му природа и да развие Божественото му естество, което единствено е в състояние да направи от него истински човек. Само любовта е обладавала силата да го изтръгне от неговото варварско състояние и да му покаже правия път на неговото възрастване. Постигането на тия резултати в живота на човека било една трудна и деликатна задача. Трябвало да станат редица промени в неговия душевен живот. Неговите усети, неговата чувствителност, неговите душевни възприятия, неговите мисли, а заедно с това и умствените центрове на мозъка му претърпели коренно преобразование. А това дало нов тласък на неговата духовна еволюция, в резултат на която в него се оформили понятията за нравствен свят. След тази радикална промяна в естеството на човека, той бил вече в състояние да разпознава правото от кривото, доброто от злото, истината от лъжата. Подчинявайки се на този мощен духовен подтик, произтичащ от любовта, той бил принуден да следва пътя на разума. В този път се налагало човек постоянно да се подвизава, макар и да е правил чести отклонения. Любовта вдъхнала в душата на човека нов живот, истински разбирания, добри желания. Тя породила у него стремеж към доброто, към истината и красотата. От действието на тия два закона – закона за самосъхранение и закона за дълга, в душата на човека се зародила борба. Тя се дължала на пробуждането на неговата духовна природа, която извикала да се яви човешкият дух на сцената на живота, да поеме управлението на човешките действия и отговорността за неговите дела. Без тази вътрешна борба, без това вътрешно възпитание, на което човек бил подложен при изпълняване изискванията на върховните закони, той завинаги би останал там, дето си е бил отначало, и не би се отличавал твърде от другите животни. В такъв случай нямаше нужда да се търси тъй нареченото изгубено звено, което го свързва с по-нисшите животни. Тогава това звено щеше да си е на мястото. Днес обаче то е изгубено. Ала това не трябва ни най-малко да ни безпокои, понеже с изгубването на едно нещо, развитието на човека е спечелило друго, много по-драгоценно. Когато човек се изправил на двата си крака върху земята, той се научил да мисли. Споменатите по-горе два закона – за самосъхранението и дълга, представят нещо като двете противоположни страни на нашето естество. Те са двата центъра, около които се върти цялата наша дейност в живота. Те са свързани с две истории, които ни разказват за началото на нашия живот, за миналото, настоящето и бъдещето на нашето съществуване. Тия два закона биха могли да се уподобят на две политически партии в една държава, които се борят за власт и първенство. И едните, и другите полагат всичките си усилия да убедят обществото, че техните стремежи, желания и цели са най-добрите и че с тяхното идване на власт всичко ще тръгне на добре. Колкото и да са убедителни техните речи, все пак единствено меродавен си остава опитът. Той ще разреши въпроса – дейността на коя от двете партии е наистина полезна за обществото. Впрочем, всеизвестен е фактът, че всичко в природата се подлага на опит, за да може точно да се прецени. Нещата в природата се оценяват според тяхната стойност, а последната напълно зависи от тяхното естество. Силите, които действат в живота, се ценят според качествата на произведената енергия, която причинява или полза, или вреда както за личността, така и за обществото. Ползата се явява във възрастване и съживяване на организма, в който душата действа, а вредата се констатира по разстройствата на този организъм.

От установяването на този общ закон нашият ум е придобил истинско мерило, което ясно показва кои неща са подходящи и съобразни с истинската природа на човека и кои – не. С други думи, всяка дейност се определя по своите последици и резултати. Ако човешкият ум не бе подложен на влиянието на страстите, всеки човек, без изключение, би избирал онова, което е истинно и добро както за него, така и за другите. Но за жалост във всекидневния живот това не е така. Опитът показва, че страстите владеят, а разумът слугува. От това положение страда човешкото естество. Много често хората избират не онова, което разумът им диктува, а онова, към което страстите ги влекат. Страстите обаче са слепи и неразумни и това не е само поетична метафора, а действителен факт. И историята многократно потвърждава, че всеки народ или общество, които се оставяли да бъдат ръководени от тях, безвъзвратно са пропадали и загивали под ударите на съдбата. Ето защо трябва да се даде широк простор и пълна свобода на действие на разума; той е, който трябва да поеме ръководството на човешката дейност. Само тогава ще може да се поправи оня неестествен ред, който царува днес в човешките общества. Но нека разгледаме накъсо отде е произлязъл този, пълен с недъзи, обществен ред. Нека видим защо човек е пренебрегнал повеленията на разума и защо върши дела, които далеч не отговарят на неговото истинско призвание, нито пък го препоръчват като разумно същество, притежаващо високо развити интелектуални и морални качества. Причината се корени в следното. Намирайки се под внушенията на първия закон за самосъхранение, който има предвид изключително живота и щастието на отделния индивид, човек неправилно е изтълкувал постановленията на природата. Той останал с впечатлението, че неговият личен живот и щастие са най-важното, най-същественото в света, и че всички други същества, каквито и да са те, трябва да служат на неговия живот, на неговото лично щастие. Човек схванал това щастие в най-материалния му израз – да яде, да пие и да се весели, да се чувства охолен и да има свободата да върши всичко, каквото му хрумне. Разбира се, че за едно същество с подобни схващания по-добър живот на земята не може да има. Но общочовешкият опит показва, че подобна слободия струва живота на много други същества. Ако човечеството би приело този егоистичен принцип за основа на своя живот, целият свят тутакси би изпаднал в невъобразима анархия, която ще помете от земята всички цивилизовани общества. Самосъхранението по силата на своята природа е родило себелюбието – майка на всички пороци. Себелюбието от своя страна, подчинявайки се на вътрешните пориви и влечения на своето естество, е създало такива неща, които историята на човечеството е нарисувала с най-черни краски. Паметниците на себелюбието се издигат като свидетели на всичко, което се вършило в миналото. Те стоят като свидетели на онова, което и днес се върши под влиянието на този, така наречен, свещен егоизъм. Себелюбието е покварило душата, поробило разума, потъпкало правдата, потушило съвестта, създало робството във всичките му видове, произвело войните, изгонило истината и заточило добродетелта. Всички тия дела и днес се ширят по света, само че в по-цивилизован вид. Навярно думите на онзи хуморист, който е казал, че дяволът е способен да се цивилизова, кога влезе в човека, съдържат каква-годе истина. Трябва да допуснем, че законът на еволюцията господства и върху мрачния дух на този паднал ангел, само с тази разлика, че в неговото естество произвежда „дяволюцияц“. Несъмнено това същество на крайния егоизъм постоянно бива тласкано и обезпокоявано от силите на Върховния Дух на природата, който заставя всички твари да вземат участие в нейната колективна работа.

Съществата на злото обаче днес са станали по-тактични. Надали има по-тънки дипломати от тях. Те държат здраво онова, което са спечелили в човешкото сърце. Те искат да опазят плодовете от първата цивилизация – цивилизацията на първобитния себелюбив човек. Този първобитен представител на човешкия род не е мислил за нищо друго, освен за задоволяване на животинските си нужди. За него нито душа, нито правда, нито истина, нито любов са съществували. За него е било безразлично дали човечеството върви напред, или се намира в упадък. За него е било все едно дали ближният му страда и умира в неволя, щом като неговият живот и благополучие оставали незасегнати. Но, види се, и природата не може вечно да търпи такава аномалия. В живота на човека тя поставила в действие други сили, други закони. Защото природата е крайно пластична в своите действия. Ако един метод не може да постигне желаните резултати, тя привежда в действие друг метод. Несъмнено, такава промяна в установения ред на живота струва хиляди жертви, защото поставя човешките същества в стълкновение едно с друго. Подема се борба за нови начала, за нов ред в живота. Борбата се вдъхновява от надеждата, че за хората ще настъпи ера на благополучие и благоденствие, за което душата им постоянно жадува. Минават се обаче години, векове, а това благополучие не настъпва. Изглежда, че целта на природата се твърде различава от целите, които ние си поставяме. Ние се трудим за своята прехрана и се бием за слава, а пък тя заляга да създаде и възпита от нас благородни същества и да въдвори хармония и единство между разните сили и елементи в обширното царство на своите владения. Какво именно е направила природата, за да издигне човека на един по-висок уровен? Покрай първата еволюция на самосъхранението, тя поставя в живота на човека втората еволюция – еволюцията на дълга. Наред с първата цивилизация на себелюбието, тя внася културата на любовта. Така действа Мировият Дух, замествайки първата еволюция на първобитния човек с втората – на духовния. Докато нагонът за самосъхранение е карал човека да заграбва и обсебва чуждото, законът на любовта го принуждава да дава дори от своето, за да подпомогне своите страдащи братя, своите ближни. Ала не само това – той вдъхвал в него готовност да се грижи и промисли за тяхното добро. Благодарение на това нему се открива великата истина, че като прави добро на другите, той ще осъществи собственото си щастие и благополучие. Така човекът започнал ясно да съзнава, че само при условията, които любовта носи, той ще стане един ден наследник на земята, която ще му предостави тогава всичките си неизчерпаеми съкровища. Под влияние на закона на любовта, човек престанал да мисли само за себе си и за своето лично щастие. Разумът му се съвзел от дългото робство и започнал сериозно да мисли за подобряване живота на другите. Това подобряване е основа на всички обществени преобразования. Но нека не забравяме, че обществото с неговите институти не е мястото, дето доброто може да се роди. Тия институти са само място, отдето доброто може да се прокара в живота. Разбира се, в случая много зависи какви хора са обществените дейци и от какви идеи и принципи се въодушевяват.

Единственото място, дето доброто може да се роди и култивира, е домът. Той е първото светилище на човечеството, в което майката и бащата са първите свещенослужители при олтара на човешката душа. С камъните на този храм – домът, природата почнала да изгражда основите на целокупното повдигане на всички разумни същества. В дома на човека била дадена възможност да получи всичките свои дарби, сили, способности и благородни качества. Това е бил най-правият и естествен път за постигане на онази велика цел, която върховният закон на духа поставил на човешкия живот. От дома човечеството трябвало да очаква в продължение на хиляди години да се родят всички добродетели. Те се въплъщавали в известни души, които са били олицетворение на колективната добродетел на човечеството. Тези души се вдъхновявали от велики мисли. Тяхното призвание било да откриват волята на онзи Всемирен Дух, който животворява и владее всичко. А тази воля всеки я чувства и знае интуитивно, защото е една всемирна сила, един всемирен стремеж на живота да се прояви във всички и във всичко както вътре, така и вън. Всеки човек, който иска да съществува и да участва в благата на живота, трябва да работи в съгласие с тази воля и с пълно съзнание за своите длъжности като член на общия миров организъм. Всеки човек трябва да се роди изново от духа на истинския живот, ако иска да влезе в условията на този живот, който е вечен по естество – вечен в този смисъл, че силата му пребъдва всякога. Промените, които постоянно стават в материалния свят, са резултат от колебанието на силите му и непостоянството на неговите елементи. Променливият характер на физическия свят произлиза от самото му устройство. Известно е, че той постоянно губи от енергията си, поради лъчеизпускане в пространството. Какво става с тази енергия, ние не знаем. Ала би могло с увереност да се каже, че тя изобщо не се губи и че върши някаква работа, за която ние малко знаем. Колкото и да е интересен обаче този въпрос, за нас е важно едно: да оползотворим силите, които действат вън в природата, и силите, които функционират вътре в живота. Тия сили са подложени на непрекъснати превръщания, и ние трябва да опознаем законите на тези превръщания. И самият човек е една велика лаборатория на живота. Ето защо той трябва да започне това превръщане от самия себе си. У него се крият ония първични елементи, от които може да се създаде един разумен живот, в който изобилно да потекат всички блага. У него са вложени първоначалните закони, по които се е създала цялата вселена. В това впрочем няма нищо чудно: семето на бука е малко по размери, но с време то се превръща във великолепно дърво. Над едно нещо трябва да се бди: първо, да не се похаби вътрешната сила на човека, която превръща елементите на физическия свят и ги оползотворява за своето развитие и растеж, и второ – да не се пропуснат условията, които му дават възможност да постигне тази цел. Тук е тайната на успеха на всеки разумен живот.

Природата не е започнала своето велико творчество по някакъв фантастичен начин, както често някои си въобразяват. В нея има последователност и ред. Тя е почнала своята велика работа от най-дребните, най-малките неща, едва забележими по своята големина. Наистина странна е природата в своите действия. При създаване на материалния свят тя е започнала първо с атомите – основни градивни елементи на физическата вселена. И с тези нищожни според нас величини природата трябвало да изгради цялата видима вселена. Колко ли хиляди и милиони векове е било нужно да събира и групира тия малки частици! С неописуемо търпение е трябвало тя да съединява и съчетава атоми, да образува молекули, да концентрира на едно място огромни маси, да образува слънца, планети и най-после – цели системи. Необходими били труд и постоянна дейност, за да се създаде нещо стройно, нещо велико и хармонично във физическия свят. Днес хората желаят да създадат едно идеално общество, което да е въплощение на всичко добро и благородно. Но нека не се забравя, че с груби борби и остри социални стълкновения този идеал няма да се постигне. Той няма да се постигне и по пътя на днешната политика, в която лъжата е основен елемент. В политиката лъжата е възведена в дипломатически похват. Някой би казал, че там се употребява бялата лъжа. Лъжата обаче си е лъжа, все едно дали е бяла, или черна. Някои духовито забелязват, че черната лъжа дължи своя произход на долните слоеве на обществото, а бялата – на горните, по-образованите слоеве, а най-вече на висшата дипломация. Единствената надежда за подобряване на обществения и личен живот трябва да се вложи във възпитанието, което домът дава. Към дома трябва да се присъединят училищата и всички други учреждения, които носят възпитателен характер. Всички трябва да си съдействат за постигане на общата цел. Силата се изявява в обединението, но това обединение изисква подготвени елементи, върху които силата да може да упражни своето действие. Без тия елементи силата сама по себе си няма значение. Това преобразуване ще се постигне само тогава, когато започнем напълно да съзнаваме източника на живота и когато у нас се роди дълбокото желание да се освободим от робството. Злото и порокът не са вън, а вътре в човека. Те са загнездени в самия организъм. Последици от известни предходни причини, те са тясно свързани с нашите мозъчни центрове, в които особен род клетки, обладаващи едни или други стремежи, ни подбуждат да вършим добро или зло. Къде се крият дълбоките причини на тази двояка дейност на душата, за това ще говорим по-после. Извращаването на човешките сили и способности е станало още у неговите прадеди. Една дълбока склонност у човека е да взема инстинктивно онова направление, което съвпада с животинското течение в природата, чиято стихия влече всичко, без разлика, в една и съща посока. Ако нашият духовен живот не обладава достатъчна нравствена сила, ако волята не е достатъчно силна да отклони това вътрешно влечение, опасността е тъй неизбежна, както при падането на един камък, който се търкаля от някоя височина. Законът в случая е един и същ. В първия случай онова тяло, което е изгубило равновесието си, пада и се разрушава, а във втория – онова същество, което е престанало да следва своя път, се лишава от нравствена свобода и става жертва на духовно разпадане.

Въпросът, който естествено се повдига, е: какъв лек да се употреби срещу това зло? Днешните злини и нещастия в обществения или личен живот са резултат на онова първоначално извращение, което древните мъдреци нарекли първороден грях. Светът до голяма степен е под влиянието на първородния грях, който е покварил всичко добро у човека. Отговорността, разбира се, пада върху всички ония същества, които допуснали да се развие това зло в живота. „Всеки, който прави грях – казва Христос на фарисеите, – е роб на греха.“ И продължава: „Докле имате виделина, вярвайте в нея, за да сте синове на виделината, понеже, който ходи в тъмнина, не знае накъде отива“. Живата виделина, за която Христос говори, е онази „фосфорна сила“, която ни помага да мислим за велики и възвишени неща. Тя е силата, която е създала всичко добро и благородно в нашия живот. Когато умът е лишен от тази фосфорна сила, той е лишен също и от възвишени идеали в живота. В него не живее вече човешки дух, а животински. Лицето му се помрачава, понеже светлина озарява лицето само на онзи човек, който мисли и разсъждава. Когато душата изгуби тази съществена сила на виделината, у човека настъпва пълен нравствен упадък. И право е забелязал един учен, че без фосфор и мъртвите не биха могли да възкръснат. Когато човек изгуби тази фосфорна сила, той изгубва своите най-възвишени чувства. Неговата душа става тъпа и нечувствителна – вярата и надеждата угасват постепенно в нея. Миналото става само призрак, а бъдещето – празни мечти. Така най-после човек се улавя като слепец за тояга за видимото, материалното, преходното, което той започва да нарича идеал. Днес хората приличат на онзи слепец, когото Христос, след като му отворил очите, попитал: „Що виждаш?“ – „Виждам човеците като дървета“, отговорил той. Не е ли това днес нашето състояние? Не виждаме ли ние така реда на нещата в природния и нравствен свят? Ние живеем така, като че ли утре ще умрем и с това всичко ще се свърши. Причината за това наше вярване е неверието, което ни е лишило от истинското знание за законите на разумния живот. Или, просто казано, ние не знаем още как живеем като човеци. Само у един добре възпитан човек могат да се развият най-добрите качества, най-възвишените добродетели, които ще принесат своите плодове на земята. Само в един живот, пълен с любов и ръководен от висшия разум, може да съществува истинско щастие и благоденствие. За разрешаване на този труден въпрос науката е предписала следното правило: всяка майка и баща, всеки възпитател и възпитателка трябва да изучават всестранно човешкото естество и да проучат условията, при които се пробуждат и развиват известни добри и лоши качества. Тук именно е основата на доброто възпитание. Ние трябва да знаем как са разположени способностите вътре в мозъка; в каква връзка и взаимно отношение се намират; кои наклонности са по-силни у един индивид, и кои по-слаби; кои органи в мозъка са развити, и кои не. Знаем ли това, ние можем вече да пристъпим към възпитанието на нашите синове и дъщери, подпомогнати от известни научни познания. Ако една майка, горе-долу образована, имаше поне повърхностни понятия за мозъчното състояние на своето дете, тя навярно би го избавила от много бъдещи злини. Желязото трябва да се кове, докато е горещо. Същото е и с човешкото естество. То може да се преобразува и възпитава, докато съдържа онази първоначална топлина на младия и гъвкав живот, който възприема и усвоява всичко, което му се дава. Мозъкът е седалище на всички наши сили и способности. В сложния мозъчен лабиринт всяка сила и способност има свой собствен орган, чрез който проявява своята дейност. Преодоляването на една или друга сила у нас, на една или друга склонност, предава определени черти на нашия характер и налага мощен отпечатък върху целия ни живот. Всички други сили и способности се съсредоточават около това основно душевно ядро, което определя целта на нашия живот, а оттам и моралната ни ориентировка. Против тази научна теория могат да възникнат куп възражения от страна на известни учени и мислители. Без да се спираме на тия възражения, ние ще зададем следния въпрос: на какво се дължи изопачаването на ония основни принципи, на ония основни истини, които ръководят нашия живот? Защо въпреки нашето образование и нашата набожност ние много често, по силата сякаш на някакъв атавизъм, се връщаме назад в живота и вършим неща, които са недостойни за името човек. Защо един е кротък, а друг свиреп? Защо един е съвестен, а друг – безсъвестен и безчестен? Защо един е разумен, а друг неразумен? Защо един е истинолюбив и услужлив към всекиго, а друг – подъл, лъжец и грабител? Ако тия пороци съществуваха само у бедните и невежите, щяхме да кажем, че външните условия са причина за това, но за съжаление трябва да признаем, че тия пороци съществуват много повече между богатите, образованите и цивилизованите хора, които не са поне заставени като бедните и простите люде от нужда да крадат и да лъжат. Кой ги заставя тогава да вършат това? Някой може би ще каже: егоизмът. Но защо едно „его“ върши зло, а друго добро? У всеки човек има егоизъм, но у едного той е впрегнат да върши благородни дела, а у другиго той се проявява необуздано и безотговорно. Може би друг ще каже, че грехът е причина за всичко това. Но грехът е последица от известни преходни причини. Трети, може би, ще каже, че непослушанието на Адам в Едемския рай е причината за всички беди. Но нима падането на един камък може да събори цяло здание? И нима от изяждането на една ябълка могат да произлязат толкова злини в света? Наистина интересно ще бъде, ако може някой да ни докаже това с научна последователност. Несъмнено причините за злото лежат скрити някъде дълбоко в самата природа. Важно е да търсим причините на греха. В света има не само колебание и движение на елементите, но съществува и непримирима борба между силите, които се разделят на положителни и отрицателни. Това е вярно както за физическите, тъй и за духовните сили. В живота има два центъра на дейност: център на положителните сили, т.е. на доброто, и център на отрицателните сили, т.е. на злото. Много зависи към кой център е по-близо нашият живот и кои сили упражняват по-силно влияние върху душевните ни стремежи. Трябва да знаем кои са причините за лъжата, подлостта, безчестието, грабителството, насилието, неправдата, които се проявяват под различни образи и форми, за да можем да си обясним някои странни на пръв поглед явления в човешкия живот. Хора, които ние считаме интелигентни и високообразовани, поставени на известна длъжност и подложени на известен натиск, на известни влияния, често пъти проявяват най-долни пороци и извършват най-низки престъпления, и то без ни най-малко угризение на съвестта или разкаяние. Де е тогава причината на това? В човека ли, в условията ли или във възпитанието?

Знае се от химията, че за да се получи едно химическо съединение, изискват се две неща: първо, два елемента с взаимно сродство, и второ – едно условие. Щом тия неща са налице, реакцията може да се извърши. Исканото съединение ще се получи. При това химиците могат да забавят или ускоряват химическите действия според нуждата. В този случай условието се явява причина на реакцията, а двата елемента са нейни виновници. Оттук е ясно, че ако условието се отстрани, то и реакцията ще се прекрати. Следователно, за да се избегнат лошите последици и в нашия обществен живот, трябва да се премахнат ония условия, които причиняват злото. Разбира се, ако не обърнем внимание на този факт и не се съобразим с него, страданията и мъчнотиите никога няма да престанат. „Безумният страда от ума си, а немарливият – от немаренето си“, казва една източна поговорка. И може би с право е казано, че немарливостта е майка на всички злини.

Днешните средства или методи за повдигане на обществото са лишени от истински научен характер. Всичко е произволно и несъобразно с изискванията на истинския дух на живота, на онези физиологични и морални закони, от които, в края на краищата, зависи нашето щастие. Миризливите затвори, несправедливите закони, огромните въоръжения няма да подобрят положението ни, нито ще създадат нещо добро и благородно в нашия живот. Те са неща, принадлежащи на старата цивилизация – цивилизацията на първобитния груб и себелюбив човек, единственото желание на когото е да подтиска другите. Дългът ни диктува да търсим по-добър и по-человеколюбив път в живота. В стария път хиляди и милиони души за загинали, хиляди и милиони човеци са страдали. Една ли не всяка педя земя е напоена с човешка кръв. Колкото и да се гордеем със своите външни технически постижения, колкото и да си мислим, че сме се издигнали високо в сравнение с нашите прадеди, не можем да не признаем, че съвременната култура далеч не е културата на едно свободно и истински просветено и разумно човечество, което е съзнало върховните цели на своя живот.

Съвременните хора с безподобно усърдие и постоянство изучават физическата природа. Но увлечени от чисто утилитарни цели, те слабо разбират нейния език. А тя е дала прекрасни образци за всичко. В този смисъл тя наистина е една велика книга. Да вземем за пример устройството на човешкото тяло. Наглед то не е нищо друго, освен сбор от живи клетки, образуващи отделните органи и съставящи в своите съчетания сложния човешки организъм. За устройството на нашето тяло ние знаем все пак още твърде малко, понеже проучванията датират сравнително от скоро време.

Доскоро на хората не са били познати ония закони, които владеят и управляват нашия съзнателен или несъзнателен живот. Човешкият дух обаче вечно издирва, вечно търси да открие скритите стъпки на природата. Той ги търси, за да добие знание. А това знание е необходимо, за да се премахнат мъчнотиите в живота.

Първото нещо, което се забелязва и което прави впечатление в нашия организъм, е, че в него има ред, взаимност при общата дейност и хармония между всички работници, които познават своята работа много по-добре, отколкото ние нашата. В организма не се гонят частни цели, нито се преследват частни интереси. Тук се гони една обща цел, едно общо благосъстояние, на което човек се радва. Тук е тайната на общия успех. В този организъм няма своеволие, няма произволни действия, в него владее единство. И когато една от съседните клетки заболее и страда, всички други клетки и съчувстват и бързат да премахнат по някакъв начин злото. Едни от тези клетки образуват костите, други мускулите, трети артериите и вените, четвърти стомаха, пети белите дробове, шести сърцето, седми нервите, осми мозъка и т.н. Ала всички според предназначението си, обусловено от техните способности, изпълняват своите специални служби в организма. Така клетките, образуващи костите, са заети с устройството и поддържането на скелета. Клетките, образуващи мускулите, са заети с поддържане стойката на тялото и свързването на отделните части. Клетките на стомаха са заети със смилането на храната; клетките на дробовете – с приемането и пречистването на кръвта; клетките на сърцето, на вените и артериите – с кръвообращението, а кръвта, която е общият капитал, съдържа всички хранителни елементи, необходими за поддържане живота и благоденствието на това многолюдно общество, наречено човешки организъм. Клетките на нервите пък образуват съединителните жици, които свързват всички отделни общества в тялото с мозъка и по този начин пренасят двигателната сила по цялото тяло. Те са единствените посредници, които съобщават всичко, що се върши вътре и вън от мозъка. Що се отнася до клетките, които образуват мозъка, те изпълняват най-сложната и деликатна работа в служба на човешката душа. Посредством тях се координира цялата оная многосложна дейност на душата, която постоянно работи за поддържане реда и хармонията на организма. В едни от тези клетки са съсредоточени физическите сили на човека, в други – умствените му сили, в трети – духовните му сили. Значи, вътре в човека всичко е разпределено с математическа точност. И щом тя съществува, силите в организма се уравновесяват взаимно и образуват онази хармония, която наричаме здраве. Щом обаче се изгуби това вътрешно равновесие на силите, в живота настава криза, която може да бъде или частична, или обща. От тази криза човек или трябва да намери изходен път, или пък, ако не желае да стори това, трябва да престане да живее.

Милиарди години е струвало на природата, докато създаде настоящите условия на живота, благодарение на които е било възможно да се образува и устрои човешкият организъм, жилището на душата, в която тя работи за постигане на една по-висока и по-велика цел, отколкото първата – създаване на материалния свят и произвеждането на елементарния органически живот. Милиони години е трябвало да минат, докато се създадат и оформят първоначалните клетки. Стотици и хиляди години са били потребни, докато те преминат през всички стадии на развитие, за да могат по този начин напълно да се приспособят за специална служба, за специална работа, която днес извършват. Хиляди години са изминали, докато Великият Дух на живота възпита човека и пробуди неговото съзнание; докато пробуди разумния живот у него и предизвика в душата му любов към духовния свят, която да го отправи по пътя на оня велик и всемирен стремеж, който ние наричаме духовно повдигане. Всичко това човек е придобил с постоянни усилия и жертви, за да се научи да цени доброто, което не му се давало случайно, без труд и без жертви, за да го прахосва както си ще. От своя вековен опит той е научил, че всичко му се дава с цел да извърши нещо полезно. Както клетките вътре в него работят за общото добро на организма, така и той като една разумна клетка от онзи по-високо устроен организъм на духовното тяло, в което функционира висшият живот, е длъжен в името на своето нравствено естество да изпълни своите длъжности като разумно същество, като духовно-нравствена личност, като син на човечеството. Да се отрече от своята длъжност, от своето призвание в живота, значи да извърши престъпление против самия Дух на живота. В такъв случай на последния не остава нищо друго, освен да изхвърли подобно същество вън от своето жилище, като непотребна и дори вредна вещ. Това става впрочем и в нашия организъм, в нашето тяло. Онези клетки и членове от органическата общност, които престават да изпълняват своята длъжност и стават вредни и опасни за здравето на другите клетки и членове, биват изхвърлени от тялото заради общото добро. Върху този предохранителен закон на природата почива нашето здраве. Ясно е, следователно, че и ние, които сме достигнали едно по-напреднало духовно състояние, не можем да очакваме нещо по-добро от това, ако не съзнаем, че трябва основно да променим своя вътрешен живот, а оттам – и своето поведение към нашите ближни. Необходимостта, произтичаща от духовните закони, които ръководят разумния живот, изисква от всеки човек коренно вътрешно преобразуване. Тя изисква новораждане от духа на истината. Законът на развитието е вечен, той не търпи застой.