Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Двете лепти

„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ Лука 21:2

Един малък повод обръща вниманието на един от великите учители в света. Богатите хора, които туряха изобилие в съкровищницата не му обърнаха внимание. Учените хора, които туряха изобилно в съкровищницата, също не му обърнаха внимание, а той се спря върху една бедна вдовица, която внесе там приблизително около три пари или около една стотинка и половина от нашите пари. Тези две лепти съставляват около една и половина стотинка от франка, значи нещо около една пара и 57 стотни, нещо около три пари.

У човека едновременно има два стремежа: единият е, че човек обича великото, грандиозното – такъв стремеж има наследен у него. Този стремеж е общ както за хората, така и за цялото органическо царство, само че всяко животно разбира този стремеж според степента на своето развитие. Освен този има и друг стремеж, според който както хората, така и животните обичат по някой път да се смаляват. Малкото дете, след като се роди, макар да казват за него, че то още няма съзнание, обаче у него има вече един стремеж да расте, голямо да стане и постепенно започва да пъпли. Семето също така има стремеж да изникне, голямо да стане. Тези семенца, докато не са израсли, те не знаят какво ще станат, но у всички има желание големи да станат. Тревата расте, иска да стане голяма, но донякъде върви и после спира, казва: „Велика беше моята идея.“ Обаче, щом се посее жълъд, след сто години той става голям дъб, и тогава в него могат да се поставят милиони такива треви.

Сега и човек същевременно желае да стане велик. Не е лошо човек велик да стане. Някой казва: „Ти не се стреми голям да станеш.“ Това е идеал. Човек трябва да бъде голям. Нима той трябва да остане една малка микроба в света. Ако това беше задача на природата, всички щяха да остават все малки, но природата се цели от малкото да направи велико. Затова именно всички трябва да имаме идеала да станем велики. Казват за някого: „Този човек е амбициозен.“ Че какво лошо има в този подтик, в порива на човека да стане велик, например? Че и светията е амбициозен, и ученият човек е амбициозен, и добрият човек е амбициозен – зависи каква е амбицията. Казват: „На човека много учение не му трябва.“ Не, вземи от учението толкова, колкото можеш да носиш. Не мисли, че каквото научиш в младините си, с него трябва да останеш. Не, и като станеш стар дядо, на 120 години, книгите нека седят пред тебе, и пак чети. Ще кажете: „За кого?“ За себе си чети. Нищо повече.

Сега ние имаме едно възпитание, според което мислим, че само на млади години може да се чете, че само на млади години може да се учим. Значи на млади години трябва да грешиш, а на стари години да изправяме погрешките си. Така учат сега. Казват: „Той е млад, нека си поживее малко, а на стари години той ще почне да изправя погрешките си.“ Право е. Най-първо човек отива на един бакалин, взима на заем стока, и той пише всичко, каквото се взима. Ти взимаш ден, два, три, месеци, цяла година, но в края на годината бакалинът казва: „Ти трябва вече да приключиш сметките си.“ Така е, това са старините, в които човек трябва да приключи сметките си. Защо човек не трябва да плаща изведнъж, след като накупи, каквото му трябва? И това си има свои причини. Някой път човек няма пари, не може да плати, а някога няма дребни, казва: „Имам цели пет хиляди лева, пиши на тефтерчето.“ Всички вие сте богати, някога сте така богати, че носите цяла банкнота от пет до двадесет хиляди лева. Случва се при това, че в края на годината, когато трябва да платите, не разполагате със средства. И тогава трябва да правите условия с бакалина. Вие разглеждайте всичко, което става в света, както и причините, които са създали тези отношения. Казвате: „Бакалин е той.“ Знаете ли вие дълбоките причини, защо бакалинът е станал бакалин? Бакалията не е от него. Знаете ли дълбоките причини, защо ученият човек е станал учен? Знаете ли дълбоките причини, защо някой е станал владика или свещеник, или проповедник, или лекар, или инженер. Всяко нещо си има своите причини. Зад онова проявеното седят хилавите причини. Някои казват: „Инженерството, лекарството не си струват. Лекарите само измъчват хората.“ Питам тогава, ако няма лекари, кой ще помага на болните хора? Казвате: „По някой път не трябва да се правят операции.“ Че кой от вас не прави операции? Бащата не прави ли операции на малкото си дете? Щом то съгреши, по някой път бащата му прави операция. Да оперираш, значи да действаш. Нищо лошо няма в оперирането, но когато оперираш, трябва да си майстор. Тъй щото операцията да е намясто. Можеш да туриш нож и да режеш, но трябва да знаеш де и как да режеш.

Нали знаете, в една от Шекспировите драми се говори за един евреин, който направил договор с един християнин, че ако християнинът не си плати навреме дълга, тогава евреинът ще отреже част от неговото месо. Случило се, че този християнин не могъл да си изплати дълга и този християнин според договора трябвало да остави евреина да отреже част от месото му. Ще кажете: „Жесток човек бил този евреин.“ Но и будала бил християнинът. Евреинът бил толкова алчен за пари, че не се смущава и месо да реже на хората. Но благодарение най-после на разумния съдия, който спасил християнина. Той казал на евреина: „Хубаво, режи месо, но ще знаеш, че ако отрежеш само един грам повече, отколкото трябва, главата ти ще отиде.“ Замислил се този евреин дали да реже месо. Главата му ще отиде. Така и ние по някой път се проявяваме така глупаво като този християнин.

Сега ще помена името на дявола. Той не е такъв, какъвто хората си го представят. Хората имат много смътно понятие за дявола, както и много смътно понятие за Бога. Действително има един Господ, когото те са описвали, с хиляди години са го описвали в разни форми, но не е такъв, какъвто си го представяли. Същото се отнася и за дявола. И той паралелно с Господ върви. Само че, когато рисуват образи на Бога, хората го рисуват без рога, а когато рисуват образа на дявола, те го рисуват с рога. Когато рисуват Бога, всякога го рисуват светъл, а когато рисуват дявола, всякога го рисуват като козел и тъмен. Понятия са това. Ние, съвременните хора на 20-и век, не сме ходили на рандеву с дявола, да го знаем какъв е, да знаем как се носи. Та, като се говори за дявола, питам, срещали ли сте го дявола? Виждали са го у хората – то е друг въпрос. Нито един от вас не е срещал дявола и не се е разговарял с него. Аз зная положително, че нито един от вас не се е срещал с дявола и не може да ми го опише. Аз не се възмущавам от дявола, но искам да срещна поне един човек, който може точно да ми го опише, да ми даде неговата фотография. Описват ми какъв е бил дяволът преди хиляди години. Оставете това, какъв е бил преди хиляди години, сега нека да ми го представите. Обаче аз искам да ви дам за Бога една идея, която да не петни ума ви. Още от старо време има една идея за Бога, според която и най-великите души си представяли Бога като нещо, което няма никакъв образ. Някои ще кажат, че в Библията било писано, че човек е създаден по образ и подобие Божие. Оставете този образ и подобие. То е ваше разбиране. Бог сам няма образ, а е създал образите. Подобие няма, а е създал подобието. Мозък няма, но мисли. Уста няма, но говори. Крака няма, но ходи, ръце няма като нас, но работи. Тъй щото ние не можем да си представим образа на Бога. Понякога, като си помислиш за Бога, представяш си го като светлина, която не виждаш, нито можеш да пипнеш, а чуваш, че ти говори. Има едно вътрешно виждане. И ние хората на земята сега искаме да виждаме нещата, да имаме някакъв образ за тях.

Сега аз не казвам в какво трябва да вярвате, но казвам как са вярвали напредналите души на миналото. На съвременните хора още като им се заговори за Бога, те разбират едно същество вън от тях. Не, това същество живее във всинца ни вътре, в нашето съзнание. Ние не знаем Бога извън нас, извън природата, но го знаем дотолкова, доколкото се проявява в нас. Тъй щото, каквото става, казваме – Бог го е направил. Питам, когато Бог създаде света, ти беше ли там? Казват, че Мойсей е писал така. И Мойсей не е бил там. Той е взел един доклад и по него писал. Казвате, Мойсей е писал по вдъхновение. Значи някой по-учен от Мойсея му е диктувал, а той е писал. Мойсей беше запознат с дълбоката мъдрост на Египет и оттам е писал. После той имал развито това чувство да схваща нещата. За някои неща той е могъл чрез наблюдение да схваща как е бил създаден светът, как е бил създаден човекът и се е опитал в едно кратко резюме донякъде да изложи въпросите за създаването на целия свят, както и създаването на човека. Имайте предвид, че Мойсей не е бил невежа. Той е бил сведущ човек, първокласен учен. Ако сега би се явил Мойсей пред сегашните учени хора, едва ли те биха могли да се сравнят с него. Мойсей е знаел всички учени теории за светлината, той е разбирал законите за електричеството, законите на магнетизма, той е знаел и биологическите закони. Когато е отишъл при фараона, той е разполагал с много знания: хвърлил си пръчката и накарал тази пръчка да оживее. Той е разполагал с много знания, не е бил тъй шашав. Обаче неговите ученици изопачили учението му и Мойсей изчезнал, а останал мойсеизъм, едно изопачено учение. Това вече не е Мойсей, но според разбиранията им – учение. Не че неговите ученици са имали лошото желание, но така са разбирали и затова са го изопачили. Същото е станало и с християнството. След Христа неговите първи ученици са проповядвали по-правилно, но след това, като се предавало на втори, на трети, останалите вече са възприемали и предавали според разбиранията си.

И сега ние се спираме върху въпроса, що е Христос. Често питат: „Ти вярваш ли в Христа?“ Казваме, че Христос ще спаси света. Спасението е наука. Как ще спаси Христос света? Казвате: „Христос ще оправи света.“ Как ще го оправи? Преди 2000 години светът не е ли бил поправен? Най-първи ние трябва да разберем, че всеки човек може да изправи своя живот. Той има абсолютните възможности да изправи своя живот. Като казвам своя живот, разбирам, че човек трябва да постави в пълно съгласие своя физически, духовен и Божествен живот. Човек за себе си е почти едно божество. Ако вие питате някого: „Аз мога ли да направя нещо?“ Това показва, че вие не сте се добрали до никакво знание. Ако пред мен дойдат двама виртуози цигулари и единият пита другия: „Нали ще мога да изсвиря това нещо добре?“, той нищо няма да направи. Опитният, изкусният цигулар никога не пита. Той счита за привилегия, че може да свири и той казва: „Мога.“ Нищо повече. Който не може, той пита. Преди да е започнал да свири, аз му казвам: „Ти няма да изкараш.“ На въпроса, дали мога, ще си отговориш: „Мога.“ Който пита, той не може. Казвам, ако някой пита: „Дали мога да изсвиря“, казвам му: „Ще се сбъркаш някъде.“ Онзи, който пита, бърка. Който не пита, не бърка.

Вие ще дойдете тогава до едно криво заключение, защото някой път и невежият не пита. Човек, който знае, той не пита. Ние, съвременните хора, питаме как да станем добри, как да станем учени, как да станем морални, какво ще стане с нас, какви ще бъдат децата ни, какъв ще бъде мъжът ни и т.н. Мъжът ти ще бъде точно такъв, какъвто си ти. Като направил майсторът грънчар първото гърне, то се завъртяло от радост и намерило своята похлупачка.

Казва Христос: „Тази сирота вдовица тури там две лепти.“ Тя тури всичко, каквото имаше. Човек, който мисли да се подвизава в света, така трябва да постъпва. Обаче тази жена даже и не подозираше, че ще бъде предмет в света, но си каза: „Чакай да туря и аз нещо.“ Тя не е знаела, че Христос ще ѝ обърне внимание, ще я вземе за предмет на своя беседа, че ще я даде като подтик на другите. Тя не каза: „Как да дам последното си, децата ми нали ще останат гладни?“ Не, тя тури всичко, каквото имаше в съкровищницата.

Сега, като ви говоря така, не мислете, че искам да направя някакъв намек за погрешките ви. Погрешките в света не седят в греховете, които правим, но в това, че ние не използваме благата, които природата дава. Сега всички се спират върху постъпките на човека и казват за някого – той е грешен човек. Аз не се спирам пред неговите грехове, това не ме интересува, но грехът седи в това, че той не се ползва от благата на природата. Сега работите ни в живота няма да вървят тъй гладко, както ние сме си ги предначертали. Когато реката излиза от извора си и отива към морето, как мислите, гладко ли върви тя, тихо, спокойно ли минава? Не, на колко хора къщите събаря, колко хора удавя, на колко дървета корените разрушава, колко кораби завлича, колко мушици и треви отвлича. Мислите ли пък, че като навлиза в морето, то я посреща тъй тихо и спокойно? Някой път морето посреща реката тихо и спокойно, а някой път я посреща с бури и я връща назад. Сега какво ще кажете? Първите пионери ще кажат: „Морето ни прие тихо, кротко, въздържано.“ Обаче след няколко време другите пионери, които са били върнати назад, които са били пердашени от морето, няма да кажат като първите. Мислите ли, че то нарочно прави това? Не, то си има свои маневри, казва на реката: „Почакай сега малко.“

Всеки един живот, това е една малка река, която трябва да се влее във великото море. Някой път морето ще те приеме тихо, мълком и ще каже: „Влез.“ Някой път ще те посрещне така бурно, че ще те отхвърли на няколко километра далеч от себе си, че ще се образуват ред вълни около тебе. Ако ти си умен, ще разбереш смисъла на живота, ако не си умен, ще се намериш в голямо противоречие и ще кажеш: „Ама защо се вълнува така морето? Не знае ли кой иде при него? Не знае ли как е името ми? Голямата река е името ми.“ „Аз пък съм великото море.“ Като каже така на морето, то ще се поусмихне.

Питам, моретата ли станаха от реките, или реките станаха от моретата? Вие сами ще си дадете отговора. Между морето и реката няма никакво противоречие. Това е външната обстановка на нещата. Ако между нас, хората, има някакво противоречие, то се дължи на някакво неразбиране. Каква разлика има между един богат и един сиромах човек? Виждате някъде един богат човек, но той е невежа. Виждате другаде един сиромах, но той е учен човек, станал е професор. Ако той беше богат човек, професор нямаше да стане. И ако природата го е направила сиромах, то е, за да го предпази от някакви слабости. Тя иска да го направи лек, да олекне. Някой път човек трябва да олекне. В това положение човек трябва да намери себе си. Питам тогава, каква разлика има между учения и невежия човек? Няма никаква разлика. Ученият човек е обработена земя, а невежият, неученият човек е необработена земя. Но и единият, и другият могат да станат учени. И ученият може да стане невежа след време, като не се учи, и невежият може да стане учен след време, като се учи. И добрият човек лош може да стане, и лошият човек добър може да стане. Ние говорим за относителната доброта. Ако ти не усилваш в себе си своите добродетели, след време ти ще отслабнеш. Ние виждаме този закон в света. Светските, умните хора го разбират. Този, който иска да се бори, да надвива, всеки ден прави своите упражнения. Ако отидете в Америка, ще видите тези боксьори, които искат да се развиват в своето изкуство, закачили там на тавана една топка и цели три-четири часа се упражняват: подхвърлят я ту наляво, ту надясно, скачат, стават, лягат, правят упражнения. Като ги види някой, ще каже: „Този серсемин какво прави там?“ Не, този човек има идея. Той ще спечели нещо, ще стане нещо от него. Той се бори за една премия, ангажирал се и знае, че след няколко месеца той ще вземе тези премия от петдесет хиляди долара, ще има една придобивка. Той ще се боксира, както едно време в римските арени е ставало: някой гладиатор се бори с друг, докато единият падне и се признае за победен. Тогава другият взима премия от петдесет хиляди или от сто хиляди долара. Как да не се боксираш при това положение? Струва да се упражняваш по няколко часа на ден, да удряш топката, за да получиш нещо. Сега ние можем да кажем, че това е губене на време. Аз правя едно сравнение. Ако този боксьор според вас, като се упражнява по три-четири часа на ден, губи времето си, вие, като седите по цели дни у дома си и се окайвате за положението, в което се намирате, или за страданията, които ви са дошли, вие не сте ли един подобен боксьор? За вас това време не е ли изгубено? Като дойде страданието, ти излез насреща му като този боксьор – че от едната страна, че от другата страна, че отляво, че отдясно, набий го добре и му кажи: „Ти не знаеш ли кой съм аз, не знаеш ли че аз съм свободен гражданин?“ Някой път страданието може да те надвие, да паднеш на земята, да изгубиш съзнание. Нищо от това, после пак отново ще се състезаваш с него. Често героите и героините в някой роман, като ги набие страданието, те изгубват съзнание, падат на земята и казват: „Набиха ни.“ Като стане от земята, отиде при страданието, започне да се маже около него, но в себе си казва: „Чакай, втори път аз ще те набия.“ Казвам, и ще биеш, и ще те бият.

Сега вие слушате и казвате: „Какво е заключението?“ От съвременния живот ние можем да извадим относителни заключения само. Каква ще бъде крайната цел на живота? В света крайна цел няма. В съвременния живот никаква крайна цел няма. Този живот наричаме един преходен, но приятен свят. Материалният свят аз го кръщавам свят за децата. Всинца ние сме деца и трябва да се забавляваме по един или по друг начин. Забавление е той. И много хубаво. Философите, които разбират, казват, че той бил майа. Заблуждение е това. Да, той е заблуждение за мъдрите, които играят роля на децата, но за самите деца той не е заблуждение, той е точно на мястото си. Онзи богаташ, който има големи богатства, който е милионер, нека се радва на парите, то е на мястото си. Онзи, сиромах, който няма пари, нека поплаче малко, нека пострада. И то е на мястото си. Този плач има смисъл. Животът на земята не може без сълзи, без плач. Ако през целия си живот ти не си плакал, все трябва да поплачеш малко. Ако времето не поплаче, какъв смисъл има то? И времето понякога трябва да поплаче. Когато времето плаче, има смисъл в този плач: и реките приидват, и снеговете се топят, и цветята растат, и росните капки се явяват. То е цяло благословение. Вие ще кажете, че Господ е наредил така. Много хубаво, Господ е наредил да бият някого, че да плаче. Българите казват за някого, че го настивасали хубаво. Ако вълната, ако памукът не се настиваса, какво може да излезе от тях? Ако пръстта не се настиваса, какво ще излезе от нея? Та като настивасаш някого, това е хубавото. Казвам, ние трябва да вземем живота във вечните му прояви, а не в тези временни, преходни състояния. И за в бъдеще вие ще намерите едни от великите разрешения на въпросите. Тъй както сега животът се проявява, това е най-красивото, което Бог може да ни даде на земята. И каквото и да говорят хората за този живот на земята, това е тяхно лично мнение. Много светии, които са заминали от земята, съжаляват, че са заминали. Те искат да дойдат на земята, пак да ги бият. Те имаха много страдания, но в тях изпитваха особена вътрешна, специфична радост, каквато на небето няма. Много светии, много учени хора, които са заминали вече от земята, пак искат да дойдат да поживеят на земята. Там те имат много знания, но казват: „В тези знания, които имахме на земята, имаше нещо специфично.“ Следователно по същия начин един ден и вие, като заминете от земята, ще съжалявате, ще плачете за земята, но ще бъдете вече възрастни. Вие ще плачете, но там ще ви кажат: „Вие сте възрастни, не ви се позволява да играете и да плачете.“ Вие ще си кажете: „Минаха онези блажени времена, когато си играехме, както искахме – и добро правихме, и грешихме, за което ни потупваха малко, но ни оставаха свободни.“ Сега мнозина описват небесния живот такъв, какъвто не е. Сега аз няма да ви кажа своята опитност за небето, но тъй както разглеждам вашите описания, както хората го описват, в това описание има една погрешка. Тази погрешка не е съзнателно направена, но се дължи на това, че всички хора описват небето привечер. Аз виждам някой виден писател, който минава даже за учител, описва небето привечер и казва: „Добре е да виждаш планините при залеза на слънцето.“ Питам, защо той не казва да се гледа красотата на планините при изгрева на слънцето, ами вечер? Понеже залезът е по-достъпен на хората, а малко хора са правили своите наблюдения при изгрева на слънцето. Затова именно той обръща внимание на хората да гледат красотата на планините привечер, а не при залеза на слънцето. Обаче тази красота при залеза на слънцето трае само един момент и после скоро се изгубва. Красотата при изгрев е възходяща. Следователно всички писатели разглеждат сега красотата при залеза на слънцето.

Сега у мнозина от вас има желание да станете силни, да се проявите, но трябва да разбирате законите на проявите. Да допуснем, че вие наближавате към една река, която няма мост. Искате да я прескочите. Направете този опит най-напред на един трап, широк два метра, за да не би, като прескочите реката, да се намерите във водата. Прескочите ли трапа, ще прескочите и реката. Вие трябва да имате умение да прескачате. Та именно ние, съвременните хора, трябва да се занимаваме с онези сили, които действат у нас. И после да разберем този сегашен порядък, който съществува. Ние казваме, че настоящият порядък ни плаши. Не, това е субективно схващане. Този порядък съществува от целокупната деятелност на цялото човечество. Когато човечеството един ден порасне, то ще създаде друг порядък. Дотам, додето е достигнало, то е създало този порядък. Сега ние очакваме човечеството да създаде един идеален строй. По-идеален строй от сегашния то не може да създаде, пък и да създаде, сегашните хора пак ще се повърнат към своите разбирания. Това най-първо зависи от разбирането на хората. Всички напреднали души трябва да имат един идеал, да знаят в какво седи бъдещият живот. Много пъти например ние искаме за себе си свобода, а ограничаваме другите хора. Щом ти със своята свобода ограничаваш другите хора, каква свобода е тази? Тя е свобода лично за тебе. Ако ти ограничаваш един, втори, трети, каква е тази свобода? Свободата не седи в това, да правим, каквото искаме. Казвате – човек е свободен. Свободата седи в това, че всичко, което човек прави, да е разумно. И тъй, Христос се обръща към предмета за тази вдовица. Според моите схващания тази вдовица не беше невежа жена. Всяка, която употребява две лепти, числото две, тя е разумна жена. Жена, която употребява единицата, която носи единицата на гърба си, тя върви по мъжка линия, тя е мъж. Тази жена, която се е оженила за някой мъж, тя ще го бие най-малко по два пъти на ден. Жена, която носи двете на гърба си, тя е домакиня жена, къщата ще нареди, ще измаже, ще изчисти, децата ще нагледа, ще нареди, и покрай нея и работите на мъжа ѝ ще се наредят. Аз бих казал на всеки, който иска да се ожени, да види дали числото две е написано на гърба на неговата жена, а може или на челото, или другаде. Но има ли единица написана на гърба на тази жена, по-добре този човек да я вземе като учител.

Сега вие не трябва да вадите криво заключение, но трябва да знаете, че тези, които носят единица на гърба си, са на мястото си, тези, които носят числото две на гърба си, и те са на мястото си. Числото две е резултат на една вечна борба. Двете единици след като са се борили, борили, най-после са създали числото две. Това е закон на примирение. Противоречието е вътре в двете, но има един метод на примирение. Двама души, които се примиряват, образуват една двойка. Този закон ще видите например във вашия син. Той съществува навсякъде в природата – и между животните. Синът е небрежен, невнимателен, малко нахален, но след като намери още една единица, станат две единици, започва да става порядъчен. Та числото две като форма, като изражение е турено, за да могат хората да живеят добре. Двама души, турени на едно място, могат да вършат работа. Един, като е сам, той може да мисли, да философства, да мечтае, но не може да върши работа. Та като станат двама, разбираме, като намери той подобния си, разбирам онзи разумния, който правилно разбира нещата. Сега ние искаме другите хора да влизат в нашето положение, да ни помагат. Ние сме на крива посока. Най-първо, ако ти сам не можеш да си помогнеш, ако ти сам нямаш наклонност да разбираш, никой друг отвън не може да те накара да разбираш. И според съвременните научни изследвания всички даровити хора са родени даровити. И с учители, и без учители те учени ще станат. Едно малко побутване в природата може да ги наведе на Божествена мисъл.

Казвам, има един първоначален учител в света. Даровитият човек работи и с други учители, но има един учител, който му говори отвътре. Това е една привилегия. Онзи ученик, който се е пробудил, той може вече да говори с този учител. Той вече може да говори с него и може да си разреши тези вътрешни задачи в живота. Този учител ще го насочи така, че той може да разреши всички свои мъчнотии в живота си добре. Ще му даде и начини, и методи, и сили, и вдъхновение и ще му покаже какво нещо е животът и какво нещо е смъртта, какво нещо е жената в света, и какво нещо е мъжът, какво нещо е братът и сестрата, какво нещо е приятелят, какво нещо е господарят и какво нещо е слугата, каква роля играят всички други хора и т.н. На всичко ще го наведе този учител и всичко ще му разправи. И тогава ученикът ще влезе в ролята си. А не той да казва, че наука не му трябва, това не му трябва, онова не му трябва. Всичко му трябва. Той трябва да съзнае същността на това, което му трябва. Ако ти не можеш да влезеш в положението на един мъж, ти никога не можеш да мислиш. Ако ти не можеш да влезеш в положението на една жена, ти никога не можеш да чувстваш, да обичаш и ако ти не можеш да влезеш в положението на едно дете, ти никога не можеш да се научиш да работиш. Защото всъщност децата работят. Като дойдат децата, те стимулират родителите си, те дават стимул. У децата има стимул, стремеж да работят. Каквото му дадете, то ще го разтвори, ще го разкъса. То е учен човек. Дайте му една книга, то ще я разтвори и ще я разкъса. То намерило нещо и казва: „Много проста работа е това.“ А вие го мислите за много важна. Едно дете може да ви разкъса книгата и да ви покаже, че има нещо още по-хубаво от нея. То е учен човек. Ако го попитате защо скъса книгата, то казва: „Ако тази книга беше тъй хубаво написана, тъй хубаво направена, тя никога нямаше да се къса.“ И така е. Направи книгата от пергамент, че то да къса, да къса – и да не може да я скъса. Или тури електрически ток в тази книга, че като я хване, да отскочи. Когато детето къса книгите, това показва, че майка му и баща му не седят на много висок уровен на развитие. Дете, което къса книгите, показва, че този подтик му е даден от майка му и баща му. Иначе отде ще се роди този подтик у него. Защо не се роди в него желанието да обърне книгата и да я разгледа.

Сега да дойдем до малкото, което може да приложим в живота си с разбиране. Това малкото може да ни спаси от хиляди ненужни страдания, а може да ни избави от хиляди ненужни радости. Според моето разбиране има много страдания ненужни, има и много радости ненужни. Защото след всяка суетна радост ще ти дойде една много голяма скръб, след всяка суетна скръб, ще ти дойде една голяма радост. Ти мислиш, че някой казал нещо по твой адрес и с това уронил твоето достойнство. Той казва: „Знаеш ли какво е писано по вестниците за тебе, една много лоша статия.“ И ти цяла нощ не спиш, пишеш отговор на тази обида. Нищо не е писано. То се отнася за друг някой, за тебе даже не са обърнали внимание, а ти се безпокоиш. Дойде друг някой твой приятел и ти казва: „Ти знаеш какво е писано за тебе, аз едва сега разбрах, че ти си бил толкова гениален човек. Четох една рецензия за тебе.“ Ти цяла нощ не може да спиш, но ставаш сутринта, никой нищо не е писал. Значи лъжат те хората. Много пъти казват хората, тъй да понамажем малко колата, да не скърца. Това е тактика. Някой път у хората има един приом за възпитание, ще те хвалят и ще те корят, но било по единия, било по другия начин, това е педагогическо правило. Който те кори и който те хвали, това са две противоположни сили. Имаш чук, имаш и наковалня. Щом имаш чук, трябва да имаш и наковалня. Щом имаш наковалня, трябва да имаш и чук.

Питам, защо някой път на земята трябва да ни похвалят, а някой път трябва да ни корят. Ако кажете, че постоянно ви чукат, това не е вярно. Всяко страдание съответства на една радост и всяка радост носи след себе си едно страдание. Щом почувстваш една радост, тя носи след себе си най-малко едно страдание. Понякога една радост носи след себе си десет скърби и си заминава. Питам тогава, Защо радостта трябва да ни остави тези скърби? Досега никой не е отговорил.

И най-великите хора и най-великите учители на земята, и те са скърбяли. Казва Христос: „Прескръбна е душата ми до смърт.“ Нямаше ли той разбирания? Имаше разбирания. Но той се намираше в положението на човек, който разглеждаше нещата от човешко гледище. „До смърт“ значи дошла е тази скръб до дъното. Но след възкресението Христос мина от тази скръб в онази радост, която наричат вечното благо, вечната радост, на която скръб вече не е спътница. В този Божествен живот скръбта и радостта се сливат заедно. От лично гледище в Божествения свят в скръбта и радостта има две сили, които действат едновременно, една постоянна борба и нито едната отстъпва, нито другата. В земния живот радостта казва: „Аз ще бъде първата.“ Скръбта казва: „Не, аз ще бъда първата.“ Затова при сегашния съвременен живот скръбта е много по-силна от радостта. Скръбта, като намери, че ти си приел радостта, наложи те и казва: „Защо си допуснал тази радост, защо я прие без мене.“ Радостта е по-нежничка, скръбта е по-груба, тя е мъжка Гана, тя върви по мъжка линия. Радостта е по-нежна, като види, че главата на някого е пукната, казва: „Няма нищо, аз зная характера на скръбта.“ И вземе, че те превърже. И като дойде скръбта на втория ден, казва: „Кой ти даде това право?“ Ще махне бинтажа ти, ще те набие и си заминава. Като дойде после радостта, казва: „Де са бинтажите ти?“ Е, няма нищо, ще ѝ простиш, нали знаеш, че тя е малко грубичка? Обаче в Божествения свят скръбта, която е толкова егоистична, примирява се с радостта, съединява се с нея в едно и човек повече не бива бит.

Та всеки, който е приел радостта преди скръбта, той все ще яде бой. Така е в живота, така обяснявам аз. И който иска да знае дали е така, или не, това е друг въпрос. Ако не ми вярвате, идете в другия свят, и ще повярвате. Аз искам да проверявате нещата. Ама дали е така? Проверете. Нищо повече. Ако намерите някое по-добро обяснение, елате и ми кажете, аз съм готов да слушам. Доколкото аз съм разбрал, така седи работата. А пък аз, умният човек, щом видя скръбта, по някой път не я дочаквам. Аз не искам да се разправям с нея, затова понякога аз я залъгвам. Като дойде тя, аз намажа лицето си и казвам: „Много съм скръбен.“ Тя, като ме види така намазан, побелял, казва: „Кой мина тук преди мене, та те е бил? Сега вече аз няма какво повече да те бия.“ И си заминава. Като си замине, аз се измия. Като дойде, пак се намажа. Тя ме е научила да работя. Всеки ден се дигизирвам. Какво ще кажете на това? Че вие всеки ден правите това, всеки ден се дигизирвате. Една от сестрите, която слуша моите беседи, казва: „Учителю, ти не си оставил нито едно наше чувство да не го осмееш, не си оставил нещо, което да не ухапеш, не си оставил едно наше благородно чувство да не го осмееш.“ Не, аз се смея на всички ония чувства, на които и вие се смеете. На които вие се смеете, и аз се смея, на които вие плачете, и аз плача. Другояче седи въпросът. Ние сами опетняваме нашите чувства. Ако има нещо възвишено и благородно, разбирам.

Като се говори за любовта в съвременния живот, вие казвате: „Остави това, не ни говори за любовта.“ Ако дойде някой в къщата ви и каже, че е обикнал жена ви, вие веднага ще се зачудите. Не, този човек не трябва и дума да отваря за това, че жена ви е красива, и че той я обикнал. Защо трябва да говори това? Това не е само между светските, но и между религиозните хора. Ние още не сме дорасли. Като срещне жената на този човек, той трябва да каже: „Откак видях жена ти с тези добри качества, аз се радвам, че измених лошото мнение, което имах за жените. Аз имах много лошо мнение, но като видях в жената такива добри качества, аз измених мнението си за тях. Твоята жена ми даде повод да гледам малко по-другояче на жените.“ Като срещна една жена, която ми харесва, трябва да се зарадвам, че има такива благородни жени в света. Всяка чиста, всяка благородна жена има топлина от десет хиляди градуса. Кажете ми кой мъж би могъл да пипне или да направи някаква пакост на такава жена, която носи в себе си една батерия от десет хиляди градуса. Бихте ли повярвали вие, че такава жена може да я целуне един мъж? Не, още отдалеч от устата, от ръцете му нищо не би останало. Всяко докосване до нея, това е огън дояждащ. Той ще седи далеч от нея с всичкото си уважение и почитание. В това седи този велик морал. Но при това вие имате малко по-друго понятие за чистота. Аз не зная отде произлиза този морал, върху който съвременните хора базират своите постъпки и съграждат своя морал. Материята, от която е направена моята уста, е от хляб, от жито и няма да се минат три, четири, пет месеца, и тя ще се промени. Да кажем, че някой ме е целунал и не ми е приятно. Питам, моята уста това аз ли съм? Вратата, през която вие влизате, това вие ли сте? Не, само че ние обичаме вратата ни да бъде в изправно положение.

Моралът седи в друго отношение. Въпросът е да не би онзи, когото ние обичаме, да направи една постъпка, която да е против този морал, който ние имаме вътре в себе си. В ума и в сърцето си ние имаме един морал, от който трябва да се пазим. Защото, ако ти обичаш някого, трябва да му отдадеш всичкото уважение и почитание, и при това да не му създадеш ни най-малкото страдание. У тебе не трябва да се заражда желание да му причиниш ненужни страдания. Това е любов. При любовта сега на земята, ако ти причиниш някому нужни страдания, ти го обичаш, ако му причиниш ненужни страдания, ти не го обичаш. Причини страдания, които са намясто.

Сега ще ви приведа един пример, който само отчасти може да обясни идеята. Една американка от града Бостън се влюбва в един американец от ниско произхождение. Тя била дъщеря на един голям милионер. И тя казва: „Аз искам на всяка цена да се оженя за него.“ Баща ѝ не се противопоставя, но я моли да почака малко с взимане окончателно решение по въпроса и до това време той изпраща портрета на нейния любимец при един виден физиогномист и френолог, да се произнесе той за тази личност. Бащата вярвал в тези науки. След кратко време той получава назад портрета на този господин със следните сведения. Дъщеря ви по никой начин да се не жени за този човек, защото най-много две години след сватбата той ще я убие. Вие ще кажете: „Отде този човек може да прави такива заключения?“ Той може да я убие, а може и да не я убие. Тогава бащата занася писмото на своята дъщеря и казва какво представлява нейния любимец. Дъщерята казва: „Добре, аз ще се откажа, нека да направя един опит, да видим дали така ще се случи. Че ще страдам, нищо от това.“ И наистина този млад човек се оженва за друга. След две години той убива жена си.

Питам, любов ли е това, когато онзи, който ви обича и иска да ви създаде една радост, а ви създаде едно голямо нещастие, като ви лиши от това, което вие обичате? Например вие искате да учите, но онзи, който ви обича, ви лиши от вашата радост, от вашето щастие, като ви казва, че не трябва да учите. Това любов ли е? Този човек ви лишава от едно благо. Казвам, всеки човек в сегашния живот трябва да се поощрява към какво и да е изкуство или наука. И като дойдем до земния живот, ние трябва да се стремим към вечния живот. Ако ние не разбираме земния живот, как ще разберем небесния? Ако не ценим земния живот, как ще ценим небесния? Ако земния не виждаме, как ще виждаме небесния? Защото от този живот ние ще се приготовляваме за другия живот. Този живот не е далечен, ние го живеем. Вечният живот е този, в който няма смърт, няма скърби и страдания. В този живот, като видиш само онзи, който те обича, ти веднага ще почувстваш дълбока радост в душата си. Голямо щастие за тебе ще бъде да видиш този, който е създал света, да видиш онзи, който е създал всички форми, да видиш онзи, който е създал цялата наука, всичката красота, да видиш онзи, който носи всичката сила и мощ в себе си. Достатъчно е само да видиш този, който ще ти се усмихне отдалеч, и после пак ще се скрие.

Казвам, това няма да бъде илюзия, но една жива опитност. Такава опитност са имали и всички велики хора. Те са станали велики хора, защото са видели само едно малко проявление на Бога, който се проявява и изчезва. И всеки, който е видял Бога, е станал велик. Това виждане не е външно, но вътрешно виждане. Някои мислят, че то е външно виждане. Не, то е в съзнанието вътре. Когато ти видиш това вечно начало, всичките ти скърби, всичките ти страдания и мъчнотии излетяват, и ти ставаш мощен, умът ти проблесва, и ти почваш да разбираш смисъла на живота. И тогава това, което е било невъзможно за тебе, става възможно и ти носиш радост и мир навсякъде. Това е опитността на всички велики хора не само в миналото, но на всички велики хора. Велики души ги наричам аз – и имат тази опитност и сега. Те казват: „Ти за Бога можеш ли да направиш това?“ Че за кого друг ще го направиш? За кого другиго ще служиш? На хората ли ще служиш? Че ако ти не можеш да служиш на Бога, който ти е дал всичко, как ще служиш на другите хора? Под Бог ние разбираме това вечно начало, Божественото, което живее у нас, в което се гради великото. Ако във всеки човек може да се събуди Божественото, той не изведнъж, но постепенно ще има шанс в живота си да придобие и да прояви всички възможности, които са вложени в него. И тогава, дето и да отидете, при който и да е учител, само като търсиш спасението си, той ще може да ти го покаже. И когато в света дойде един проповедник или един светия, Бог иска чрез този прозорец, който той е направил, да погледнат всички хора навън и да видят всичко онова наоколо си, който Бог е направил. И затова именно науката е непреривна. Във всички учени, във всички велики хора тази сила е една и съща.

Следователно, щом разбирам така, ако едно дете може да ми каже истината, за мене то е един голям прозорец. Ако едно дете може да ми изпее една песен, която може да ме вдъхнови, това дете за мене е един голям прозорец, чрез който аз мога да видя всичко онова, което Бог е сътворил. Ако аз, който съм голям, не зная как да постъпя при даден случай, а виждам едно малко дете, което ми дава един добър пример от морална постъпка, това дете за мене е един голям прозорец. То вижда друго едно малко дете, паднало на улицата, и бързо се притичва към него, вдига го, изчиства го, измива го и после го целува, а след това го завежда дома си и го нагостява, казвам: браво, ето един добър пример. Досега аз не съм направил такова нещо, а това малко дете го направи. Ето как може да се поправи светът. Ще дигнеш този, който е паднал. Какви са били причините на неговото падане, ние не знаем. Защо е съгрешил той, и това не знаем. Ама там в рая съгрешили първо. Питам, кой мъж или коя жена от съвременните, ако се намери в този рай, няма да съгреши? Доколкото знаем, всички, които сте минали покрай това дърво, всички сте яли от неговите плодове и сте съгрешили. Вие, като осъждате понякога другите хора, правите и вие сами същото. Казвате – не е хубаво да се одумва, а при това одумвате. Не е хубаво да се съмнява човек, а при това се съмнявате. Не е хубаво да бъдеш безверник, а при това се обезверявате. Даже и сегашният водител на теософите – Кришна Мурти, предава една своя опитност, че след като намерил своята възлюбена и после я изгубил, сторило му се, че всичко изгубил в света. Той казва: „Всичко, каквото имах, изгубих.“ И след това отишъл пак да търси своя Учител. Питам, коя е причината, дето той изгубил своя Учител? Той казва: „Потребно е понякога да изгубиш своя Учител, за да се създаде по-голям стремеж.“ Та не мислете, че понякога няма да изгубите вашата радост. Ще се поколебаеш, и скръбта ще дойде. Може би за половин или за един час, но скръбта ще дойде.

Първото нещо: вие трябва да бъдете готови като тази вдовица да вложите всичко, каквото имате. Но не да знаят хората. Питам, какво може да се направи с три пари в света? Ако аз внеса три пари, всичкото свое имане, питам, какво може да се направи с тези пари? Какво може да се направи с това малко благо? Нищо не мога да направя. Но този малък подтик на трите пари, турени в известна посока, може да причини цяло преобразование в нашия живот. Турим ли този малък подтик като основа, нещата веднага могат да се реализират.

Казвам, искам сега всички вие да бъдете свободни. Някои казват, че не трябва да бъдем амбициозни. Не, трябва да бъдем амбициозни, но намясто. Някой трябва да бъде силен, че дето трябва, да покаже силата си. Всичко е хубаво, когато е на мястото си. Ние вървим сега по един морал, който не може да произведе онзи резултат, който ние очакваме. Един дойде, казва ти: „Не прави това, не прави онова.“ Дойде друг, казва ти: „Прави това, прави онова.“ И т.н. Един говори едно, друг – друго. Казвам, прави всичко това, което е дадено в природата, което и природата прави. Обаче има неща в природата, които човекът е турил и върху тях ние разсъждаваме и казваме: „Това не прави, онова не прави.“ Когато влезеш в бакалницата на тъмнината, сам си избирай стоката. Когато влезеш при бакалина на светлината, остави той да ти избере стоката. Всичко онова, което природата е създала, аз го наричам, че то е най-разумното нещо в света. Дай ход на всяко едно желание, което изтича от дълбочината на твоята душа. Дай ход на всяка възвишена мисъл, която произтича от дълбочината на твоя ум. Дай ход на всяка твоя постъпка, която изтича от дълбочината на твоята воля. Никога не спирайте хода на всяка ваша мисъл, на всяко ваше чувство и на всяка ваша постъпка, щом те изтичат от дълбочината на вашето естество. И като направиш такава една постъпка, само ти трябва да знаеш за нея, никога не отивай да разправяш на другите хора какво си направил. Ако ти плащат за това, можеш да разправяш. И това не е лошо, защото иначе няма кой да даде на репортерите материал. Но ти сам проверявай, докато дойдеш до един основен закон, който аз наричам реалност. Реалността е един основен закон, който никога не се мени. Вижда ме един човек и намира, че съм хилав, слаб. Казвам: „Не ме гледай тъй, аз съм силен човек. Застани прав.“ Той застава. Хващам го с едната си ръка и го дигам във въздуха прав, дигам го един, два пъти и го слагам после на земята. Той казва: „Ти правиш нещо, навярно хипнотизирваш.“ „Добре, нека дойде още един.“ Дойде още един и двамата ги издигам заедно нагоре във въздуха. „Това е илюзия.“ Добре, нека дойдат още двама, да се качат отгоре ви. Стават четирима и ги дигам всички заедно. Дойдат четири-пет души и всички заедно дигам във въздуха. Питам, това илюзия ли е?

Казвам, вие сами виждате, че това не е илюзия, защото, ако беше илюзия, нямаше да има никакво напрежение в мускулите ми, а вие виждате, че има известно напрежение в мускулите ми. Ако премерите ръката ми, ще видите, че обемът ѝ се изменил, става едно свиване на мускулите, вследствие голямото напрежение и те ще видят, че се намират пред една реалност, в която има отношения, а не пред една илюзия.

При реалността има смяна на енергиите. Щом става смяна на енергиите, нещата са реални. Реални неща са само тези, които дават подтик на нашия ум, на нашето сърце, на нашата душа да се реализират нещата. Щом нещата се реализират, те са реални. Всяко нещо, което не дава подтик, то е илюзия. Мощното, силното, което тласка света напред, то е реално. Такъв е законът. Та вие трябва да обърнете внимание на вашия Учител, без да знаете, без да подозирате това нещо. Един ден, като ходите между тълпата, без да го виждате, вие ще турите всичкото си имане, но той ще ви види и ще каже: „Тази вдовица тури всичкото си имане.“ И от този ден тази вдовица стана ученичка на този велик Учител. От две хиляди години насам аз виждам тази вдовица. Тя и сега е в света. Но това не е важно. Вие ще кажете: „Де е тя сега?“ Тя иска името ѝ да остане незнайно. Тя казва: „Нека ме знаят каква съм била в миналото си, но сега, тъй както съм добре облечена, не искам да ме знаят, ще опетня своето минало. По никой начин не искам да знаят днес името ми. Тъй както съм облечена, камилфо, ще ми обърнат голямо внимание, а аз не искам това нещо.“ Вие я питате как така разбогатя. Тя казва: „Вие туряли ли сте в ковчежника последните си пари, които имате, т.е. всичкото си имане? Един ден аз вложих своите последни три пари и до днес те дадоха тази голяма сложна лихва.“

Камил Фламарион в своята астрономия прави изчисление каква сума ще се получи от 25 стотинки, дадени под сложна лихва от времето на Христа и до днес. Той изкарва една голяма сума, която може да си представим, ако допуснем, че цялата земя беше само злато, пак не би могло да се изплати този голям дълг, който правят тези 25 стотинки. Той прави едно изчисление, че за да се изплати този дълг, трябвало в продължение на девет години всеки час да пада по една земя от злато в банката. Само тогава ще се изплатят тези 25 стотинки. Така много са нараснали те. Следователно, най-малката сила, която можем да вложим у нас в обръщение, след време ще даде един такъв грамаден резултат, какъвто човешкият ум никога не може да си въобрази, нито подозира. Затова именно са хубави тези малки подтици. Най-малкото добро, което можеш да вложиш в тази банка, вложи го. И тази вдовица сега е между нас, тя е реформаторка. Тя ходи, проповядва из цяла Европа. Може да си гадаете дали не е в Америка, или в Англия, или във Франция, или другаде. Това не е важно. Тя днес проповядва истината. Вложете и вие хубавото, красивото в тази банка. Което Бог ви е дал, него вложете. Това е и в настоящето време, и в настоящия живот, и в настоящата култура и при настоящите условия. Скърби, страдания, разочарования, радости, вяра или безверие, всичко това са условия, сили, качества, които ни тласкат напред. Скръбта казва: „Напред върви!“ Радостта казва: „Напред върви!“ Съмнението казва: „Напред върви!“ Вярата казва: „Напред върви!“ Безверието казва: „Напред върви!“ И онзи, който вярва, казва: „Напред върви!“ И който не вярва, казва: „Напред върви!“ И който се обезсърчава, и който се насърчава, всички казват: „Напред върви!“

Всички казват следното. Нас ни трябва по-велик живот от този, който имаме сега. Божественото трябва да се вложи у нас, за да постигнем бъдещето, което очакваме.

Двадесет и първа неделна беседа

19 януари 1930 г., неделя, 10 часа

София – Изгрев

В каталога на Елена Андреева беседата е озаглавена: Две лепти.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help