Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Плодътъ на дървото

„А плодътъ на Духа е: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосердие, вѣра, (23) кротость, въздържание; противъ таквизъ нѣма законъ“. (Гал. 5:22,23)

По отношение на живота, всѣко дърво отъ плода си се познава, и всѣки човѣкъ отъ своята мисъль.

Вселената не е създадена за мъртвитѣ хора, нито за глупавитѣ сѫщества. Свѣтътъ не е създаденъ за модернитѣ дами. Свѣтътъ не е създаденъ за декадентитѣ философи. Свѣтътъ не е създаденъ за днешнитѣ религии. Свѣтътъ не е създаденъ за днешнитѣ държавници, за днешнитѣ народи. Свѣтътъ е създаденъ за възлюбленитѣ на Бога, а другитѣ живѣятъ по благодать, отъ любовьта къмъ възлюбленитѣ.

Нѣкои ни питатъ: тогава, какво търсите вие въ свѣта? Питамъ ви: вие какво търсите въ свѣта? Свѣтътъ не е за васъ. Писанието казва да не любимъ свѣта, а Богъ възлюби свѣта! Значи, ние не трѣбва да любимъ свѣта, а Богъ самъ възлюби свѣта! Едно противорѣчие има тука. Има нѣщо изопачено въ това изречение, или не е казано тъй, както трѣбва, или не е написано, както трѣбва.

Въ Писанието на едно мѣсто се казва: „Не се съобразявайте съ модата на този вѣкъ!“ Всѣки вѣкъ си има своя специална мода за живѣние; всѣки вѣкъ си има свои теории, свои схващания, свой врѣмененъ моралъ.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Думата „дърво“ произтича отъ единъ старъ коренъ, не е славянска дума. Дървото означава онзи първиченъ, Божественъ животъ. Коренътъ на думата „дърво“ произтича отъ думата „дѣва“. Въ английски езикъ произтича отъ думата „тера“ – tree (трий); въ гръцки езикъ отъ числото „три“. „Тера“ значи земя, а земята пъкъ означава животъ. Тъй че дървото означава първичния животъ.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Има лъжливи дървета, има и истински дървета. Свѣтътъ днесъ е пъленъ съ лъжливи дървета. Виждали ли сте вие красиви хора? Тѣхъ мога да уподобя на ония хубави цвѣтя, които никога не увѣхватъ. Тѣ всѣкога сѫ весели и разноцвѣтни: синички, червенички, зеленички. Изобщо въ свѣта по нѣкой пѫть посаждатъ цвѣтята въ саксии и ги понапръскватъ съ разни парфюми, та не можешъ да познаешъ, кои сѫ истински и кои не сѫ истински. Поставете пчелата срѣщу тѣхъ, тя ще ви покаже, кое цвѣте е истинско, и кое не. Отъ истинското цвѣте медъ бере, отъ изкуственото – нищо. Тия цвѣтя, отъ които пчелата не може да събира медъ, мога да уподобя на нѣкакви човѣшки изобрѣтения. Казватъ: човѣкътъ е направилъ фонографа. Какво нѣщо е човѣшкиятъ фонографъ? Фонографътъ прѣди да заговори, шуми, съска и при това не е толкова ясенъ. Фонографътъ е отпечатъкъ на човѣшката рѣчь и то въ изопачена форма. Ако тия плочи се изоставятъ 5–6 години безъ употрѣбление и слѣдъ това се завъртятъ, не зная, дали биха могли да произведатъ сѫщата човѣшка рѣчь, както сега. Но, да оставимъ това нѣщо, изобрѣтението на фонографа е все пакъ крачка напрѣдъ. Ние се възхищаваме отъ изкуството на фонографа. И дѣйствително, и менъ ме възхищава фонографа, но не толкова това колело въ него, което се върти и възпроизвежда рѣчьта, колкото мисъльта, която е накарала една игла да говори. Какъ се е дошло до това изобретение, това ме интересува. Този, който изнамѣрилъ фонографа, е взелъ въ съображение човѣшкия езикъ. И човѣшкиятъ езикъ е една подобна игла, само че по-широка. Иглата на фонографа е малка и остра, а отъ човѣшкия езикъ може да се направятъ нѣколко стотинъ хиляди игли, подобни на тия отъ фонографа. Тъй щото и по съдържание, и по количество, иглата на съврѣменния фонографъ не може да се сравнява съ човѣшкия езикъ; и рѣчьта, която произвежда фонографа, не може да се сравнява съ рѣчьта която излиза отъ плочитѣ на човѣшкия мозъкъ. Питамъ: ако е чудно изкуството на онзи, който накаралъ една игла да говори, не е ли още по-чудна онази висша интелигентность, която отпечатила човѣшката мисъль върху плочитѣ на мозъчнитѣ клѣтки? Вие още не сте се замислили върху това, какъ се произвежда човѣшката мисъль, какъ минава прѣзъ мозъчнитѣ нервни влакна и какъ най-послѣ се прѣдава прѣзъ гортана въ видъ на гласъ. Върху колко работи вие не сте се спирали! Тия нѣща за васъ сѫ толкова прости, колкото да направитѣ една баница. Казвате: баница е това! При това, я да те накарамъ да наточишъ една баница, тогава ще видишъ! Нѣкои ме запитватъ: какво мислишъ? – Мисля, какъ може да се направи баница отъ просо. Мисъльта на нѣкой хора е такава, че баница не можешъ да направишъ отъ него. Боза отъ него става, но баница – никога! Право сѫ опрѣдѣлили житото и царевицата на просото, каква е неговата задача. Единъ день житото и царевицата, като заминали за екскурзия, оставили просото да храни свѣта. То ги запитало: каква длъжность ми оставяте? – Да хранишъ свѣта. На баница мога ли да ставамъ? – Ти на хлѣбъ стани, че за баница не мисли! Просото не може да става на баница. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Значи, въ всѣко растение има едно качество, че то расте постоянно къмъ слънцето, има стремежъ нагорѣ. Сѫщеврѣменно въ това растение има и стремежъ къмъ центъра на земята, двояко се развива. То разбира законитѣ на слънцето, разбира и законитѣ на земята. Азъ нѣма да се спирамъ да ви говоря за това. Има редъ митове върху произхода на растенията. Единъ день, когато съврѣменнитѣ хора станатъ по-просвѣтени, по-духовни или по-мистични, тѣ ще разбератъ дълбокия смисълъ, който се крие въ растенията. Човѣка по нѣкой пѫть наричатъ растение. Богъ го уподобява на растение. Той казва: „Отъ плода си се познава“. И дѣйствително, като се разгледа човѣкъ чисто органически, той е двояко растение. Въ него сѫществуватъ двѣ растения, които се прѣплитатъ. Клонетѣ на едното растение сѫ горѣ въ мозъка, а коренчетата – долу въ стомаха. Коренитѣ на другото растение сѫ въ симпатичната нервна система, или въ тъй наречения стомашенъ мозъкъ, а клонетѣ му отиватъ горѣ въ мозъка, тъй щото тѣзи двѣ растения сѫ прѣплетени. И между това двойно растение, именно, живѣе човѣкътъ, като мисляще сѫщество. Значи, щомъ растението прѣстане да расте, и животътъ прѣстава. Щомъ човѣкътъ прѣстане да мисли, по сѫщия законъ и растението умира. До тогава, докато човѣкъ мисли, и растението живѣе. И обратното е вѣрно. До като човѣкъ живѣе, до като има чувства въ сърдцето си, до като има мисъль въ ума си, той е човѣкъ. Когато сърдцето на човѣка изсъхне, той прѣстава да е растение. И когато мисъльта въ човѣшкия мозъкъ прѣстане, той прѣстава да е мисляще сѫщество. Какво става тогава отъ него? – Той минава въ Нирвана – едно състояние безъ съдържание. И мнозина отъ съврѣменнитѣ хора искатъ да живѣятъ въ Нирвана, т.е. да не мислятъ, да не чувствуватъ, да не страдатъ – искатъ невъзможното. Тѣ искатъ да бѫдатъ радостни, безъ да бѫдатъ скърбни; искатъ да мислятъ, безъ да чувствуватъ. Това сѫ двѣ невъзможни нѣща. Да чувствуватъ, значи да мислишъ; да мислишъ, значи да чувствувашъ. Когато чувствувашъ, ти носишъ товаръ, а когато мислишъ, другъ носи твоя товаръ. Слѣдователно, тежката работа въ този свѣтъ – какъ трѣбва да прѣживѣемъ и какво трѣбва да мислимъ, това е прѣдоставено на Бога. Богъ, великиятъ създатель на цѣлата вселена, мисли за всичко това, а ние носимъ малкия товаръ на ежедневния ни животъ. Този товаръ е само за насѫщния хлѣбъ. Ние мислимъ за ежедневния животъ, а въ сѫщность, нашиятъ товаръ е само за това, какво трѣбва да ядемъ. Сегашната ни философия не е нищо друго, освѣнъ „философия на хлѣба“. Каквото и да говоримъ, каквито култури и теории да разглеждаме, ние сме хора на хлѣба – нищо повече! Проповѣдници, философи, или каквито други и да сме, ние изучаваме още „хлѣбъ нашъ насѫщний, дай ни го намъ днесъ“. Това е, което се изучава днесъ.

Слѣдователно, цѣлата днешна наука е съсрѣдоточена все около хлѣба, какъ да се гарантираме, какъ да се осигуримъ. И дѣйствително, хлѣбътъ съдържа всички необходими елементи за живота. Ако единъ пороченъ човѣкъ изучава тази философия, нищо нѣма да успѣе. Защо? Защото ние още не сме изучили съдържанието на хлѣба. Ние още не сме изучили езика или живота на житото. Ние още не сме изучили живота на всички онѣзи растения, които ни помагатъ да живѣемъ. Ние още се спираме върху единъ отъ стиховетѣ на Писанието и казваме: „И направи Богъ человѣка отъ пръсть по образъ и подобие свое и духна въ ноздритѣ му дихание“. Значи, Богъ се уподобява на човѣкъ, като насъ. Колко дни е работилъ Богъ върху човѣка, за да го създаде отъ тази каль? Тъй щото, Богъ е билъ скулпторъ. Богъ вдъхналъ дихание въ ноздритѣ на този човѣкъ, и той станалъ жива дута. Тъй се прѣдава на съврѣменното човѣчество въ светената книга легендата за създаването на първия човекъ. Отъ коя раса е останала тази легенда? – Отъ семититѣ, четвъртата подраса. Тѣ сѫ хора крайни материалисти. Отъ тия хора днесъ като остатъкъ се явяватъ китайцитѣ, хора, които даже и за Бога нѣматъ име. Когато китайцитѣ искатъ да кажатъ нѣщо за Бога, казватъ „тау“ – това означава небето. За тѣхъ всичко на небето горѣ е Богъ. У евреитѣ пъкъ, когато Яковъ отивате при своя роднина Лавана, той сънува единъ сънь, видѣ Бога и Му каза: „Тамъ, дѣто ме водишъ, благоволи да ми дадешъ овци и говеда, а пъкъ азъ като се върна, ще Ти направя единъ малъкъ олтарь и жертва ще Ти принеса“. И дѣйствително, Яковъ направи олтарь на Бога, даде десятъка си отъ овцитѣ въ жертва.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Плодътъ опрѣдѣля качеството на растението. Азъ ще засегна духовния животъ. Онези отъ васъ, които сѫ родени отъ Духа, ще взематъ дълбокия смисълъ на тази философия. Онѣзи отъ васъ, които още не сѫ родени отъ Духа, а сѫ въ ембрио, въ зачатие, ще вземете живота, а онѣзи отъ васъ, които сега се приготовляватъ отвънъ, които съставляватъ тази каль, отъ която Богъ за въ бѫдаще ще прави хората, ще гледате пръстьта да бѫде по-доброкачествена. Колкото е по-доброкачествена пръстьта, толкова по-добъръ хлѣбъ може да стане отъ нея. Твърдата пръсть, за която говори Христосъ, това е хлѣбътъ, който има отношение до стомаха. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Това се отнася до сърдцето на човѣка, „а живата вода“ подразбира единъ още по-високъ животъ отъ хлѣба. Хлѣбътъ трѣбва да се прѣвърне на вода, а водата трѣбва да се превърне на Духъ. Затова и въ Писанието е казано: „Ако се не родите отъ вода и Духъ, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Значи, водата е потрѣбна за сърдцето, а Духътъ – за ума. Слѣдователно, ако се съединятъ тия два полюса – умътъ, който е почва за човѣшката мисъль, и сърдцето, което е почва за човѣшкитѣ чувства, ще се образува човѣшката душа, или съзнателното човѣшко его.

Сега, мнозина отъ васъ сте много обрѣменени отъ сегашнитѣ проявления на живота, т.е. сегашниятъ животъ е толкова важенъ за васъ, че поглъща всичката ви мисъль. Вие мислите, че това, което имате, това, което знаете, съставлява цѣлия животъ. Прѣдставете си положението на онова малко дѣте, което сега учи въ училището и направете аналогия съ себе си. То отива на училище, и учительтъ му открива буквата „а“. Връща се отъ училище, разправя на майка си, какво е научило. Взима плочата, пише, изтрива, казва на майка си: наука е това! Буквата „а“ е това! Значи тази буква му отваря вратата за разбиране на живота. Майката се обръща къмъ другитѣ които сѫ около нея, казва имъ: е, нека се радва, дѣте е. Питамъ: ами кое е по-високото за майката въ дадения моментъ? Майката казва: азъ трѣбва днесъ да прѣсѣя брашното, да омѣся хлѣба. Елате тукъ да видите, какъ се мѣси хлѣбъ! И почва тя да проповѣдва. Замѣсва всичкото брашно, покрие го отгорѣ и го оставя да втасва. Най-послѣ запали пещьта си. Взима слѣдъ това едно яйце, разбива само желтъка му и намазва съ него хлѣба, за де се лъсне кората му и казва: това е хлѣбъ! Хлѣбътъ е началото на живота. Дѣцата въ кѫщи казватъ: това е хлѣбъ! Учительтъ казва: това е „а“! Значи, тази първа буква е хлѣбътъ. Дѣтето казва само мамо хлѣбъ! Мѫжътъ дойде въ кѫщи, казва: жено, хлѣбъ! Учительтъ казва: хлѣбъ! Проповѣдникътъ казва: хлѣбъ! Защо всички искатъ хлѣбъ? Защото, ако нѣма хлѣбъ, растене нѣма, мисъль нѣма. Значи, има нѣщо сѫществено въ живота.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Какъвъ е този плодъ на живота? Най-първо човѣкъ трѣбва да има разположение на чувствата си. Всѣки трѣбва да се стреми да има това разположение. Човѣкъ трѣбва да си лѣга съ разположение; да става съ разположение; да яде съ разположение. Азъ не казвамъ, че човѣкъ трѣбва да мисли съ разположение на чувствата си. При мисъльта, законътъ е обратенъ. Мисъльта не се проявява при разположение на духа. Най-хубавата мисъль се проявява при обратния законъ, а разположението е необходимо за живота. Когато човѣкъ развива живота си, той трѣбва да има разположение на духа, за да може животътъ му да се оформи. Щомъ животътъ образува тия форми, отъ които мисъльта се проявява, тогава именно ще дойдатъ най-силнитѣ налѣгания въ живота, тогава именно ще дойдатъ скърбитѣ, страданията. Скърбитѣ и страданията сѫ Божественитѣ рала, които разораватъ почвата и създаватъ благоприятни условия да поникнатъ Божественитѣ сѣмена на Добродѣтельта. Само така се ражда мисъльта. Кое заставя да мисли онази майка, на която прѣдстои да ражда? Дѣтето. Това дѣте, щомъ влезе въ почвата, т.е. въ утробата на майка си, заставя я да мисли, пъкъ ако ще да е най-глупавата майка. Когато една птичка ще снесе яйцата си, тя веднага започва да мисли, дѣ да направи гнѣздото си, какъ да го направи. Щомъ се нареди, тя знае вече, колко врѣме да лежи върху яйцата си, знае какъ да отглежда малкитѣ си, всичко това знае. Разбира тя тѣзи закони! Всички тия грижи внасятъ въ нея Божествени мисли.

Та казвамъ: при страданията този законъ нѣма нищо общо съ живота. Животътъ, напротивъ, трѣбва да се прояви въ нѣжни, хармонични чувства. Въ какво седатъ хармоничнитѣ чувства? Ще ви дамъ едно малко сравнение. Въ живота има три категории фактори. Тѣ сѫ слѣднитѣ: вземете за примѣръ хартията на която се напечатва нѣкоя свещена мисъль. Тази хартия е направена отъ хора, които не се интересуватъ, не искатъ да знаятъ, какво ще се печати на нея. Значи, качеството на тази книга не зависи отъ онзи, който пише, а отъ онѣзи работници, които сѫ я правили въ фабриката. Тия работници сѫ първата категория фактори въ живота.

Слѣдъ това идваме до онзи мислитель, който започва да пише върху хартията. За да изрази своята мисъль, той извиква нѣкой по-висшъ духъ, който му диктува. Значи, единиятъ диктува, другиятъ пише. Тъй че, какъ е замислена тази книга, какъ е написана, това не зависи отъ самия авторъ, който слага името си върху книгата, а отъ този, който е диктувалъ. Сѫщностьта, която е вложена въ книгата, е самата мисъль, и не зависи отъ автора. Този, който прѣдава тази мисъль, той е вториятъ факторъ. Слѣдователно, онѣзи фактори, които сѫ създали нашето тѣло, нашето сърдце и нашия умъ, произтичатъ отъ три категории интелигентности. Ето защо, когато мислимъ само за тѣлото си, ние сме свързани съ най-нисшата интелигентность въ природата, съ първата категория фактори – съ работницитѣ. Тѣзи сѫщества ще ни покажатъ най-хубавитѣ ястия, ще ни научатъ, какъ да приготвимъ храната си, какъ да я добиваме. Тѣ, обаче, нѣма да ни покажатъ извора на живота.

Втората категория сѫщества уподобявамъ на тия, които сѫ писали книгата. Тѣ ще ни покажатъ пѫтя на живота, т.е. вѫтрѣшното съдържание. Тѣ сѫ още по напрѣднали отъ първитѣ въ своята еволюция, но не могатъ да ни кажатъ нищо за онази велика Божествена мисъль, която е прѣдшествувала образуването на материялния свѣтъ, образуването на силитѣ въ живота.

Най-послѣ идваме до третата категория сѫщества, които сѫ създали човѣшката мисъль. И понеже човѣкъ сега е свързанъ съ тия сѫщества, за това той се нарича „сѫщество на мисъльта“, но за въ бѫдаще той ще измѣни това си име и ще се нарича „човѣкътъ на Любовьта“ или „възлюбления синъ на Любовьта“. Съ мисъльта си той трѣбва да се съедини съ Божествената Любовь, за да стане цѣлъ човѣкъ, защото за сега човѣкътъ е половинъ. Въ сегашния човѣкъ има борба между неговия духъ и неговата плъть. Защо? Защото вѫтрѣ въ него става единъ процесъ на обновление. Когато този процесъ се завърши въ насъ, тогава ние ще съзнаемъ, че можемъ да бѫдемъ господари на себе си. За сега ние не сме господари на себе си, насъ всѣки може да ни подкупи. Онѣзи, които сѫ родени отъ вода и Духъ, тѣзи думи не ги засѣгатъ, но тѣ се отнасятъ за онѣзи, които не сѫ родени още. Слѣдователно, ние можемъ да се подкупимъ отъ малкитѣ работи. Нѣкой казва: азъ не се подкупвамъ. Вие не говорите Истината! Не е грѣхъ, дѣто човѣкъ се подкупва, но казвамъ, че той може да се подкупи съ една ябълка, съ едно бонбонче, съ една карфичка, съ едни фини чорапи, съ една хубава шапка, съ едни обуща или съ едно стихче посветено въ негово име и т.н. Мога да ви приведа хиляди начини, чрѣзъ които хората се подкупватъ. Дай на човѣка да си хапне нѣщо, дай му една малка стаица, съ хубаво, меко легло, и той веднага се подкупва. Хората лесно се залъгватъ. Лошото не е въ залъгването, но въ това, че когато ни залъгватъ, ние лесно се продаваме, а мислимъ, че сме осигурени. Никой отъ насъ не е осигуренъ! Ние сме въ една пѣсъчлива почва, но много наши приятели – евангелисти, теософи, окултисти, хората на новото учение ни проповѣдватъ, че сѫ намѣрили Бога. Питамъ: въ какво седи новото учение? Основата на новото учение, това е великата Божия Любовь, великата Божия Мѫдрость и великата Божия Истина – живата Любовь, живата Мѫдрость и живата Истина, всадени и проявени въ сърдцата, въ умоветѣ, въ душитѣ и духоветѣ ни. Слѣдователно, ако ти си човѣкъ отъ новото учение, тогава азъ казвамъ: плодътъ на Духа, на туй Великото е Любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание и много други. Павелъ не ги изброилъ точно, той турилъ като качества на Духа деветь категории, но всѣка категория съдържа още по три качества, та ставатъ всичко 27. Сумата на цифритѣ 2 + 7 = 9. Питамъ тогава: кои сѫ другитѣ двѣ качества, които влизатъ въ категорията на Любовьта? Вие мислете за другитѣ категории, азъ нѣма да се спирамъ върху тѣхъ. И тъй, лошото не е въ това, че ни залъгватъ, но ние се самоизлъгваме, че сме намѣрили истинския пѫть, че сме намѣрили Истината. По нѣкой пѫть азъ се наблюдавамъ и така проучвамъ хората. Защо? Защото ретроспективно, чрѣзъ отражение на хората въ себе си, виждамъ какви сѫ. Дойде нѣкой човѣкъ, приказва ми и азъ се вдълбоча въ себе си, поставямъ се въ едно пасивно състояние, за да видя, какво е трептението на неговото сърдце, какви сѫ неговитѣ мисли, изобщо каква е степеньта на неговото развитие. Като влѣза тъй въ неговото положение, азъ почвамъ да мисля като него, да чувствувамъ като него, зарегистрирамъ неговия животъ, записвамъ всичко и си казвамъ: познавамъ този човѣкъ. И всѣки който ме види, казва: ето, видишъ ли този? Казвамъ: да, азъ го видѣхъ, но и вие трѣбва да го видите. Погрѣшката на единъ човѣкъ е погрѣшка на хиляди сѫщества, и доброто на единъ човѣкъ е добро на хиляди сѫщества. Въ този свѣтъ ние не живѣемъ за себе си. Въ този смисълъ, индивидуално, светии нѣма. Светията е колективно сѫщество, въ което Богъ живѣе. Хора, у които Богъ не живѣе, не могатъ да бѫдатъ никакви светии, а не тъй както вие разбирате. Хора, у които Любовьта не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? Хора, у които Мѫдростьта не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? Хора, у които Истината не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? – Такива хора не вѣрватъ въ никакъвъ Господь! Какъвъ Господь ще иматъ тѣ? Ами че съврѣменната европейска война показва, какъвъ Господь иматъ тия хора. Тѣхниятъ Богъ е като старитѣ езически богове, които се биятъ, които иматъ сѫщитѣ страсти, като хората. И при това, съврѣменнитѣ християнски народи се осмѣляватъ да казватъ, че иматъ Господь. Срамота е да казватъ така, никакъвъ Господь нѣматъ тѣ! Хора, които признаватъ Бога, за които Богъ е живъ, казватъ като Христа: „Благъ е този Господь“. И христовитѣ ученици, като съврѣменнитѣ хора, като отидоха да проповѣдватъ въ едно село и не ги приеха, казаха: „Учителю, остави ни да пометемъ, да изгоримъ тия хора, за дѣто не ни приеха. Ти си Учитель, ние апостоли“. Христосъ имъ каза: „Този Господь, на Който азъ служа, не е като старитѣ езически богове, Той е Богъ на Любовьта, Богъ на Мѫдростьта, Богъ на Истината. Синъ человѣчески не е дошълъ да погубва души, но да спасява. Има други начини, по които можемъ да ги изгоримъ“.

Сега, старайте се да не разбирате мисъльта въ изопачена форма. Страданието въ свѣта е допуснато, за да се създаде човѣшката мисъль. Нека има страдания, но никога да не въздѣйствуваме на една душа, съ цѣлъ да я спремъ отъ пѫтя, който Богъ ѝ е опрѣдѣлилъ. Нито себе си, нито другитѣ! Често, ние се опълчваме противъ хората, защото грѣшатъ. Разрѣшете въпроса, защо вие грѣшите. Ето главниятъ капиталенъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшите. Казвате: защо онзи грѣши? – Не е въпросътъ защо грѣши онзи, ами ти защо грѣшишъ. Защо онзи мисли така? – Не е въпросътъ, защо той мисли така, ами ти защо мислишъ така. Нима твоята мисъль е безпогрѣшна? Хубаво, въ едно отношение ти го прѣвъзхождашъ, но въ друго отношение ти си по-долу отъ него. Всички така разрѣшаватъ въпроса, защо хората грѣшатъ, защо мислятъ така, а не се спиратъ да разрѣшатъ този въпросъ по отношение себе си. Въ сѫщность, ето единъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшатъ.

Често хората на новото учение, хората на новитѣ течения, казватъ: трѣбва да се даде свобода на всички! Но тия хора на новото учение, както ги виждамъ тукъ въ България, сѫ крайно натрапливи хора. Азъ виждамъ въ нѣкои съврѣменни писатели, музиканти, художници, свещеници, владици, проповѣдници, царе, князе, въ нѣкои просвѣтени хора, ужъ хора на новото учение, голѣма натрапчивость. По-натрапливи хора отъ тия на новото учение нѣма. Ако отидешъ въ дома на единъ простъ, свѣтски човѣкъ, той ще се отнесе братски, но ако отидешъ въ дома на единъ ученъ човѣкъ, на единъ човѣкъ отъ новото учение, и нарушишъ едно отъ правилата му, че не си изтрилъ обущата си, ще ти каже: Господине, навънъ, моятъ домъ не е домъ за каль! Азъ похвалявамъ този човѣкъ, право е да се грижи за чистотата на дома си, но трѣбва да знае, че има външна каль, има и вѫтрѣшна каль – има външна култура, има и вѫтрѣшна култура.

Сега, да ви приведа единъ анекдотъ, случилъ се въ България въ врѣме на освобождението. Отива единъ български селянинъ при единъ лѣкарь. Лѣкарьтъ билъ жененъ, и този день жена му го раздразнила нѣщо, та билъ малко неразположенъ. Селянинътъ влиза въ стаята му и казва: „Господинъ докторе, жена ми е нѣщо болна, има огненица, силна треска, моля ти се да ми услужишъ, нѣкакви цѣрове да ми дадешъ“. Цѣрове ли? – удря една плѣсница на селянина, послѣ още една и му казва: „На ти лѣкарства за жена ти“! Бре, смръднаха ме тѣзи нови лѣкарства! Си казва селянинътъ. До сега и майка ми, и баба ми бѣха болни, но други лѣкарства имъ се даваха. Да те пази Господь отъ тѣзи нови лѣкарства! Да не дава Господь да лѣкува човѣкъ жена си! Ще употрѣбя това лѣкарство за жена си, да видя какъ ще ѝ подѣйствува. Връща се дома си посрѣща го жена му, пита го: „Носишъ ли ми лѣкарство?“ – Нося ти. – Е, дай да видя какво е! Удря ѝ той една силна плѣсница. – Чакай, чакай, стига толкова! Тя се разлюлява отъ тази плѣсница, влиза въ стаята и започва да плаче. Случва се, обаче, че наскоро оздравѣва. Е, казва си селянинътъ – помогна това лѣкарство, заслужава си. Господь здраве да дава на този лѣкарь, жена ми оздравѣ отъ това лѣкарство! Наука е това! Не се минава и два мѣсеца, отива той въ града и си спомня за лѣкаря. Казва си: „чакай отъ благодарность да му занеса двѣ пуйки и да му кажа, че жена ми оздравѣ отъ неговото лѣкарство“. Влиза при лѣкаря, той го запитва: „Какво искашъ?“ – Прѣди два мѣсеца дохождахъ при тебъ, да ми дадешъ лѣкарство за жена ми. Е, та какво? – Ти ми даде едно лѣкарство, и тя оздравѣ отъ него. Азъ употрѣбихъ само едното, другото остана. – Да, това е наука, това бѣха отъ скѫпитѣ лѣкарства, тѣ даватъ добъръ резултатъ, казалъ докторътъ. Въ сѫщность, той забравилъ, отъ какво била болна жената на този селянинъ и какво лѣкарство ѝ далъ. Като видѣлъ, че селянинътъ носи двѣ пуйки, поканилъ го да седне и се разположилъ. – Ама, господинъ докторе, единиятъ лѣкъ остана у мене – казва селянинътъ. – Е, ще го върнешъ, щомъ не ти трѣбва, защото той е отъ скѫпитѣ лѣкове. Селянинътъ става, удря втората плѣсница на лѣкаря и си излиза. – Ако жена ми се разболѣе втори пѫть, пакъ ще дойда при тебе. Като останалъ лѣкарьтъ самъ, опомва се отъ плѣсницата и се поухилва малко.

Та и ние нѣкой пѫть съ тази наша философия на живота разсѫждаваме, дѣйствуваме, все като този лѣкарь. Не е виновенъ той. Това е за пояснение на въпроса. Съ това не искамъ да кажа, че сме лоши, но или ученикътъ, или майката, или жената, все ще се намѣри нѣкой, който да ни разгнѣви, и послѣ, като ни разгнѣви, ще излѣемъ гнѣва си на всѣки пръвъ, който ни излѣзе насрѣща. Но постѫпкитѣ ни се връщатъ послѣ обратно.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“, казва Христосъ.

Отдѣ идатъ горчивитѣ плодове на нашия животъ? Страданията, които ни сполетяватъ въ живота, отдѣ идатъ? По нѣкой пѫть жената не ни обича, ученицитѣ не ни обичатъ, дѣцата не ни обичатъ, окрѫжающитѣ не ни обичатъ, всички не ни обичатъ. Питамъ: защо е всичко това? Ще кажете: хората сѫ лоши. Това не е разрѣшение на въпроса. Ако хората сѫ създадени отъ Бога, какъ е възможно да сѫ лоши? Я ми обяснете това нѣщо! Когато животътъ не се проявява въ своето Божествено естество, а се проявява по човѣшката мисъль, той е всѣкога лошъ. Лошевината произтича отъ това, че ние искаме да употрѣбимъ Божествения животъ за човѣшки изгоди, и вслѣдствие на това този животъ лесно се изпарява. Прѣди нѣколко дни азъ взехъ въ едно шишенце етеръ и го запушихъ отгорѣ съ малко памучецъ. Слѣдъ извѣстно врѣме отидохъ да го взема, но го нѣмаше тамъ. Имало една малка дупчица, и той изфирясълъ отъ тамъ. Така и ние, по сѫщия начинъ, затваряме Божествения животъ въ едно шишенце, туряме му запушалка, но слѣдъ врѣме виждаме, че го нѣма. Божествениятъ животъ казва: не можете да ме държите затворенъ въ шишенце. Азъ ще си намѣря и най-малката дупка ще излѣза отъ тамъ. Така и ние мислимъ за свобода, за широкъ просторъ въ нашия животъ.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Първия плодъ на Духа, това е Любовьта. Отъ основното разбиране на Любовьта зависи смисъла на вашия животъ; отъ основното разбиране на Любовьта, зависи и вашето щастие. Сега вие ще кажете, че разбирате Любовьта. Азъ бихъ желалъ да дойде при менъ този, който казва, че разбира Любовьта и да я опрѣдѣли. Нека опрѣдѣли, какъвъ е животътъ при Любовьта. Тамъ, дѣто има Любовь, има и животъ. Дѣто има животъ, има и радость. Гледашъ, нѣкоя домакиня, въ чийто домъ царува Любовьта, цѣлъ день пѣе, всичко въ кѫщи е въ хармония – дѣцата ѝ сѫ радостни, мѫжътъ ѝ е радостенъ и слугитѣ ѝ сѫ радостни – всички въ кѫщи сѫ радостни. Щомъ Любовьта излѣзе отъ кѫщи тя ходи съ сгърчени вѣжди, намръщена, отваря Писанието и като нѣкой моралистъ рови се въ отдѣлни стихове, цитира, кой какъ писалъ, за какво писалъ и т.н. Все ще намѣри нѣкакви специални стихове за случая и ще ги цитира, като казва: така е писано въ Евангелието.

Та когато пророцитѣ сѫ писали въ тази книга, и тѣ сѫ имали такива настроения. Когато чета плачъ Иеремиевъ, виждамъ онзи пророкъ плаче ли, плаче! Защо? – Понеже заробиха евреитѣ. Той казва: „Господь ни направи играчка на тия да имъ свиримъ“ – и написа много тѫжни работи. Господь имъ казва: „Когато ви казахъ да живѣете тъй, както трѣбва, вие не живѣхте. Ето додѣ ви доведе вашиятъ глупавъ животъ: да ви заробятъ Вавилонянитѣ. Ето отдѣ иде вашата скърбь“. Идватъ сегашнитѣ християни и казватъ: знаете ли какво е писалъ пророкъ Иеремия? Пророкъ Иеремия отивалъ въ плѣнъ, но ти, който не си въ плѣнъ, какво разбирашъ отъ неговото положение? – Разбирамъ. Нищо не разбирашъ! Казвате: Давидъ писалъ псалми. Да, Давидъ писалъ псалми, но защо? – Гонѣше го царь Саулъ, гонеше го, като нѣкой заякъ. Бѣгаше той, ти си седишъ на мекото легло. Тъй че, за да разберете плача Иеремиевъ, за да разберете псалмитѣ на Давида, трѣбва да минете прѣзъ тѣхната опитность. Но и това още е човѣшко учение, не е Божествено. Евреитѣ трѣбваше да се подигнатъ, а не да плаче Иеремия за тѣхъ. Туй е една слабость. И Христосъ си поплака, което показваше, че въ Него имаше една чувствителна душа. Христосъ, като дойде между евреитѣ, казва имъ: „Искахъ да ви помогна, но не ме разбрахте“ – и заплака. Сълзитѣ на Христа не изразяваха слабость, но съ това той имъ казваше: „Както азъ плача, така ще плачете и вие“. Казвате: това е слабость! Не е слабость! Не е слабость. Истинскиятъ пророкъ, който говори на хората, трѣбва да имъ каже, какво ще стане. Съ сълзитѣ си Христосъ казваше на евреитѣ: „Тъй ще плачете вие хиляди години, понеже не приехте моето учение“. Нѣкои ми казватъ: Учителю, въ сърдцето ми нѣщо плаче. А, плаче нѣщо въ сърдцето ти! Казвамъ: ти си единъ израилски пророкъ, който не прие Христовото учение. Ще плачешъ, и ще плачатъ всички около тебъ. Всички онѣзи, които не възприематъ Любовьта; всички онѣзи, които не възприематъ Мѫдростьта; всички онѣзи, които не възприематъ Истината, ще плачатъ не само единъ день, но още хиляди години ще плачатъ. И деньтъ, въ който възприематъ Любовьта, ще дойде истинската радость – „скърбьта имъ ще се прѣвърне на радость“. До тогава има да изтекатъ деветь категории сълзи.

Азъ бихъ желалъ да проучите характера и състава на тия сълзи. Тѣ се различаватъ по състава си. Когато човѣкъ плаче отъ скърбь, отъ тѫга или отъ радость, сълзитѣ сѫ различни. Когато човѣкъ плаче отъ любовь, отъ милость, сълзитѣ пакъ се различаватъ. Нѣкой казва: Господи, азъ плакахъ. Господь казва: „Вижте, защо е плакалъ този!“ – Въ шишенцето ми има сълзи. Вижте въ шишенцето му, сълзи има. Като разгледатъ сълзитѣ му, казватъ: „Разбрахме за какво е плакал“. Другъ нѣкой казва: „Вижъ ме, Господи, че плача“. Господь казва: „Разгледайте тия капки, които се лѣятъ отъ очитѣ му, за какво сѫ! Защо е плакалъ, отъ любовь ли, отъ радость ли, отъ скърбь ли, отъ що“. Това се знае въ невидимия свѣтъ. Изобщо, има деветь категории сълзи, деветь категории страдания и деветь категории радости. „Облѣ се“, казватъ, „сърдцето ми съ кръвь“. Действително, облива се сърдцето съ кръвь. Когато скърбишъ, облива се, но и когато се радвашъ, пакъ се облива. И когато любишъ и си милостивъ, и когато мразишъ, пакъ се облива сърдцето съ кръвь. Казва се въ Писанието: „плъть и кръвь нѣма да наслѣдятъ Царството Божие“. Да кръвьта на плътьта нѣма да наслѣди Царството Божие, но кръвьта на Духа ще Го наслѣди. Плътьта сама нѣма да наслѣди Царството Божие, но плътьта и Духътъ заедно ще Го наслѣдятъ. Тогава, какъ ще разберете думитѣ на Йова, който казва: „Пакъ съ плътьта си ще видя Бога“. На друго мѣсто Христосъ казва: „Въ второто битие вие ще дойдете съ менъ“. Кое е второто битие? Казва се: „Ще имъ отнема каменното сърдце и ще имъ дамъ ново сърдце отъ плъть, което ще бѫде толкова нѣжно, че Богъ ще напише на него Своя Законъ“. Значи това сърдце ще бѫде толкова благородно, толкова фино, че върху него Богъ ще напише своя законъ и както ние, така и всички сѫщества, ще четемъ отъ него.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“.

Какъвъ е тогава смисълътъ на живота? – Смисълътъ на живота е, че можешъ да живѣешъ за себе си, можешъ да живѣешъ за другитѣ, можешъ да живѣешъ и за Бога. Има деветь категории животъ, но тия три категории сѫ важни – да живѣешъ за себе си, за другитѣ и за Бога. Вижте най-послѣ, че наистина, не може да се живѣе самъ, все искашъ да имашъ при себе си поне едно сѫщество. Най-голѣмото геройство на първия човѣкъ въ рая е било това, че слѣдъ като видѣлъ, че самъ не се живѣе и обмислялъ много години този въпросъ, най-послѣ едва се рѣшилъ да каже: „Господи, самъ не се живѣе“. Адамъ билъ голѣмъ аристократъ, макаръ нѣкой мислятъ, че билъ простъ човѣкъ. Слѣдъ като Господь го поставилъ да живѣе въ рая и да се занимава съ животнитѣ той прѣгледалъ всички и си казалъ: „Азъ нѣмамъ другарь, съ когото да дружа, съ тѣхъ не мога да дружа тѣ сѫ нисши сѫщества, тѣ нѣматъ никаква култура“. Пъкъ той трѣбваше да дружи сѫ животнитѣ, трѣбваше да ги учи. Адамъ си казалъ: Господь създаде всичко много умно; и мене и животнитѣ, но едно нѣщо не Му дойде на ума: на мене, този богатия човѣкъ не даде другарь„. Щестлавие имаше въ Адама. Господь го чу, поусмихна се малко и си каза: “Ще имашъ другарь„. И действително Адамъ имаше вече другарь. Той си казваше: “Така, нека излѣзе моята избраница отвънъ, да видятъ славата, величието ми, да видятъ какъвъ великъ човѣкъ съмъ, какво благоволение имамъ прѣдъ Бога„. Това бѣше едно щестлавно чувство, което той криеше въ себе си. Господь му каза: “Другарка ще имашъ!„ Като я видѣ, той каза: “Плъть отъ плътьта ми, кость отъ костьта ми!„ Обаче, тази жена, направена отъ плъть и кости, не бѣше като Адама. Тя си каза: не, братко, не съмъ азъ плъть отъ плътьта ти, ще ти докажа, че и въ мене има малко-много умъ“. И му доказва. Отива тя при дървото, което ѝ посочва змията, и казва на Адама: „Ти си голѣмъ страхливецъ! На животнитѣ давашъ умъ, обработвашъ градината, а те е страхъ да бутнешъ онова дърво!“ „Не може, Господь е забранилъ да се бута това дърво“ – прѣподава ѝ Адамъ първиятъ урокъ на послушание. „Ти си плъть отъ плътьта ми, кость отъ костьта ми, нѣма да буташъ това дърво, ще ме слушашъ!“ – Колко си лѣковеренъ ти! Азъ ще бутна това дърво и ще ти покажа, че не съмъ плъть отъ плътьта ти и кость отъ костьта ти. Ще ти покажа, че съмъ жена, която мисли. Азъ мисля, че и ти ще дойдешъ подиръ мене. Както мисля азъ, това мислишъ и ти„. И двамата нарушиха закона на послушанието и съгрѣшиха. Слѣдъ сгрѣшаването у Адама се пробужда друго едно чувство: въ него нѣмаше доблестьта да остави жена си сама да бѫде наказана по Божиитѣ закони, но си каза: хайде, и азъ ще страдамъ съ нея, да намаля малко страданията ѝ“. Въ него имаше борба, казваше си: „Да оставя ли рая, или да отида съ нея? Съ нея тежко, но безъ нея по-тежко. Тя ми взе сърдцето и кѫдето и да отида, самъ не мога. И въ рая сега животътъ е тежъкъ. Хайде, ще отида съ нея, поне жертва ще направя, че каквато ще да става!“ Жената сгрѣши, а той се лиши отъ благата. Господь не ги изпѫди, но ги прати вънъ отъ Божественото училище, да растатъ и да се развиватъ.

И тъй, 8,000 години вече откакъ вие се намирате извънъ рая, но всичко сте забравили. Всички сегашни жени по цѣлия свѣтъ бѣха събрани тогава въ Ева вѫтрѣ като душички, и всички сегашни мѫже по цѣлия свѣтъ бѣха събрани вѫтрѣ въ Адама като душички. Всички мѫже и жени заедно гласувахте и сгрѣшихте. А сега всѣки мѫжъ казва: е, този Адамъ! И всѣка жена казва: е, тази Ева! Не, не мислите право, всички заедно сгрѣшихте, всички бѣхте тамъ. Всѣки отъ васъ трѣбваше да каже: не, азъ не давамъ думата си, не се съгласявамъ, не искамъ да постѫпя така. Разрѣшението на въпроса сега седи въ признаванието ви. Кажете: „Господи, сгрѣшихме! Ние не упазихме Твоитѣ велики закони на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Ще ги упазимъ сега“. Туй е благородството на човѣка! Всѣки човѣкъ трѣбва да мисли, какъ да изправи своя миналъ животъ. Какъ ще го изправи? Азъ гледамъ, нѣкой отишълъ въ църква и тамъ се моли, моли на Господа, но при това, като дойде да дѣйствува спрѣмо хората, не знае какъ да постѫпи. Колко лесно ние се раздразняваме въ живота! Колко лесно се съблазняваме! Има единъ законъ: никой никого не може да излъже! Помнете това! Човѣкъ самъ себе си може да излъже. Защо? Защото всѣки човѣкъ разбира много добрѣ своитѣ интереси. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато искатъ да ни убѣдятъ че могатъ да ни излъжатъ! Вземете, запримѣръ, гѫската, хвърлете ѝ нѣщо, което не яде, напримѣръ бобъ или друго нѣщо, ще видите, че тя въ първо врѣме се нахвърля, но веднага се отстранява. Хвърлете ѝ царевица напримѣръ, тя ще се хвърли и ще почне да яде. Значи, тази глупава гѫска, както вие мислите, познава законитѣ. Не, тази гѫска не е тъй глупава, както мислятъ хората. Върви единъ голѣмъ патарокъ съ своята възлюблена и съ 12 малки патенца. Тя върви напрѣдъ съ патенцата, а той подирѣ ѝ. Затичва се единъ плъхъ слѣдъ тѣхъ и хваща едно отъ патенцата. Обръща се веднага патарокътъ, хваща съ клюна си плъха и го издига въ въздуха. Отива съ него въ рѣката, потапя го въ водата и го изважда, пакъ го потапя и изважда, дава му лекция, докато плъхътъ най-послѣ казва: „Пусни ме, моля ти се, втори пѫть нѣма да ямъ патици“. И слѣдъ всичко това казватъ, че гѫската била глупава, а ние умнитѣ хора, по нѣкой пѫть вършимъ такива голѣми глупости! Не, тази глупава патка поне маже да хвърчи! Тази глупава патка поне може да си намазва тѣлото и крилата съ мась, та като влиза въ водата, да не прониква навѫтрѣ, прѣдпазва я отъ намокряне. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, нѣмаме даже и туй изкуство на патицата. Можемъ ли ние да намажемъ така нашето тѣло и кости, че грѣхътъ да не прониква навѫтрѣ въ насъ? Дѣ е нашата мась, съ която можемъ да се защищаваме отъ грѣха? Патката намѣри онзи великъ законъ да се прѣдпазва отъ студа, като си направи мекъ, топълъ пухъ за тѣлото. Дѣ е нашиятъ пухъ да ни прѣдпазва отъ студа? Значи, ние не сме толкова интелигентни, колкото си мислимъ. Сега, всѣки се спира въ себе си и казва: азъ имамъ изкуство. Какво изкуство имашъ? – Цигуларь съмъ, мога да свиря. Че и азъ зная да свиря. Питамъ: когато имашъ умраза къмъ нѣкого, или когато таишъ едно горчиво чувство въ душата си, свирилъ ли си на тази умраза съ цигулката си, че да я прѣвърнешъ на една кротка мечка безъ букаи? Свирилъ ли си на това горчиво чувство, че да го прѣвърнешъ въ сладко чувство? Ако твоята музика не може да стори това, ти не си цигуларь, твоята музика е много слаба. Нѣкой казва: азъ съмъ знаменитъ художникъ, имамъ хубави картини въ странство, изложени въ най-добритѣ галерии. Хубаво, щомъ е така, нарисувалъ ли си такава картина, че като я види нѣкой разбойникъ или прѣстѫпникъ, да се отврати отъ себе си? Опита ли по този начинъ силата на твоето художество? Нарисува ли умразата и Любовьта, та да видишъ резултата отъ тия двѣ картини? Азъ не съмъ срещналъ до сега художникъ, който да е нарисувалъ умразата и Любовьта и да съпостави тия два типа. Нека художникътъ нарисува тия двѣ картини така художествено, че като погледнешъ умразата, да умрешъ отъ нейното въздѣйствие върху тебе, а като погледнешъ Любовьта, въ тебе да се зароди животъ и желание да дадешъ отъ този животъ и на всички други. Тази смѣна въ състоянията да стане едноврѣменно при вида на тия двѣ картини. Това е изкуство! Когато въ тебъ нѣщо бушува, когато се боришъ съ умразата въ себе си, тя те гори и произвежда страдания, а ти казвашъ: гори ме нѣщо! – Погледналъ си къмъ умразата. Слѣдъ това Господь ти казва: я погледни къмъ Любовьта! Ти погледнешъ къмъ Любовьта, оживишъ се и казвашъ: нѣщо гори въ мене. Да, и умразата гори, и Любовьта гори, само че умразата гори, изгаря и разрушава, а Любовьта гори, съгражда и животъ дава. Такива трѣбва да бѫдатъ истинскитѣ картини на умразата и на Любовьта. Това е изкуство! Така трѣбва да рисувате всички. А сега, вие казвате: рисуваме ние. Да, азъ искамъ всички вие да бѫдете велики художници, велики музиканти!

Нѣкой казва: азъ днесъ съмъ вдъхновенъ, говоря краснорѣчиво. Ами защо само днесъ си вдъхновенъ? Не само днесъ, но всѣкога трѣбва да бѫдешъ вдъхновенъ отъ Божественото, и всѣка твоя дума да произвежда чудеса. Всѣка твоя дума трѣбва да произвежда чудеса върху самия тебе! Вие говорили ли сте на себе си? Азъ цѣня хората по това, не какво ви говорятъ, не какво говорятъ на мене, но какво говорятъ на себе си. Не е важно, какво говоря на васъ, то не е говоръ, но какво говоря на себе си. Когато говоря на себе си, по-краснорѣчивъ човѣкъ отъ мене нѣма. Вие чували ли сте какъ говоря на себе си? То е слово! И това слово само азъ го чувамъ. Когато говоря на васъ, това е обикновена рѣчь, но когато говоря на себе си, тогава да ме чуете! Когато говоря на себе си, не говоря много, съкращавамъ бесѣдата си, говоря най-много 5–10 минути и едва издържамъ този говоръ. До сега съмъ достигналъ до 10 минути най-много. Щомъ си говоря 10 минути, казвамъ: стига толкова, доволенъ съмъ отъ своята рѣчь. Защо? Защото тя е Божествена въ себе си.

Нѣкой ме запитватъ: какъ се справяшъ съ хората, когато говорятъ противъ тебъ? – Говоря на себе си. Ами като нѣмашъ парички? – Говоря на себе си. Ами като нѣмашъ легло? – Говоря на себе си. Най-красивото нѣщо въ свѣта е човѣкъ да говори на себе си! Казвамъ: всички трѣбва да говоримъ на себе си и отъ сърдцата ви да блика Любовь, и то не само врѣменно, не само къмъ хората, а постоянно и то къмъ всички сѫщества изобщо. Минавамъ покрай едно дърво, виждамъ на нѣкое мѣсто една гѫсеница, спра се при нея и размишлявамъ: какъвъ примѣръ дава тя! Въ нея съзирамъ усилено движение на нейния духъ да се подигне. Но каква работа се изисква за това! И това е една малка гѫсеница! Онзи великъ Божественъ животъ ми казва: „Ти разбирашъ ли, защо този червей пълзи“? Нѣкои казватъ за къртицата: къртица е това! – и я отминаватъ. Божествения Духъ пита: „Ти разбирашъ ли, защо тази картица рови изъ земята? Ти разбирашъ ли, защо птицитѣ хвърчатъ? Ти разбирашъ ли, защо растенията растатъ? Ти разбирашъ ли, защо е това разногласие и тази хармония въ живота?“ – Това е великото въ живота, което трѣбва да разберешъ и проучишъ. Когато вашитѣ сърдца се изпълнятъ съ Любовь, само тогава ще разберете смисъла, който е скритъ въ тия нѣща. Всички трѣбва да разбирате, но не като онзи светия, който не разбралъ смисъла на своето служене. Какъвъ трѣбва да бѫде вашиятъ моралъ? Ако ти си светия, посвѣтилъ живота си на Бога, живѣлъ 20 години въ пустинята и при тебе дойде единъ богатъ български землевладѣлецъ и ти каже: слушай, остави тия глупости, да живѣешъ въ пустинята, ела да ми прѣкопаешъ лозята, азъ имамъ толкова и толкова декари, ще ти дамъ 200,000 лева за това. Съгласишъ ли се на това прѣдложение, всичката ти святость отива на вѣтъра. Това не е моралътъ, който трѣбва да слѣдвате вие. Но ако ти се съгласишъ да работишъ безъ пари и кажешъ: братко, азъ не се нуждая отъ пари. Може да дойда да ти помогна, но послѣ пакъ ще се върна. Кажешъ ли така, ти си святъ човѣкъ, у тебе има моралъ. Такъвъ трѣбва да бѫде и вашиятъ моралъ! Готови ли сте вие като този светия да направитѣ нѣкое добро безъ пари, вие сте възлюбленитѣ дѣца на Бога. Кажете ли: азъ направихъ толкова добрини на този човѣкъ, но той не е признателенъ – вие не сте възлюбленъ синъ на Бога. Ти признателенъ ли си? Всички вие сте непризнателни. Въ васъ не се е събудило туй благоговѣйно чувство на светията. Нѣкой казва: защо Богъ ме е създалъ такъвъ? – Недоволенъ е той отъ живота си и отъ положението, което има. Казвамъ: Богъ ти е далъ толкова дарби, но ти още не си ги разработилъ. Ти не си обработилъ твоя умъ.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си.“

И сега, азъ желая, онѣзи отъ васъ, които искате да носите туй свещено име „ученици на Новото Учение“, или, онѣзи, които искате да носите туй свещено име „носители на Любовьта, Мѫдростьта и Истината“, тъй ги наричамъ азъ, бѫдете образци! Бѫдете онази запалена свѣщь, въ която нѣма абсолютно никакъвъ димъ, абсолютно никакъвъ остатъкъ, която гори и издава онази мека свѣтлина, която носи животъ и възкресение на всички хора. Всѣки отъ васъ може да бѫде една такава запалена свѣщь!

Онѣзи отъ васъ, които сте родени вече отъ Духъ и вода, идете да бабувате на тия, които скоро ще се родятъ! Нѣкои отъ васъ сега сѫ заченати, а трети сега се приготовляватъ за това зачатие. Работници трѣбватъ на свѣта! Ние нѣма какво да се занимаваме съ това, какво се пише въ нашата преса, какво се пише въ чуждитѣ вѣстници. Работа се изисква отъ всички!

Нѣкой казва: азъ не съмъ толкова красивъ, черничъкъ съмъ малко. Другъ казва: очитѣ ми не сѫ тъй хубави! Азъ зная единъ алхимически начинъ, по който мога да ви направя красивъ, но първо трѣбва да сте родени отъ Духъ и вода. Защо? – Трѣбва да сте готови да запазите тази красота. Каква полза ще имате, ако ви се даде едно богатство и послѣ ви го отнематъ? Това ще бѫде голѣмо нещастие за васъ. Слѣдователно, отъ васъ се изисква да бѫдете силни и крѣпки, да можете да задържите онова благо, което имате. Тогава никой не ще може да ви отнеме благото, което Богъ ви е далъ. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Любовьта. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Мѫдростьта. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Истината. Нѣкои казватъ: отнеха ми Любовьта! Моми и момци се оплакватъ: отнеха ми любовьта! Нѣкой ви я отне? На кое мѣсто я отнеха? – Изгубихъ любовьта си, отивамъ въ ада! – казва нѣкой. Какъ, любовьта си ли изгуби? Ти ходишъ да търсишъ любовьта въ нѣкой момъкъ или мома тамъ нѣкѫдѣ изъ горитѣ. Не, въ момъкътъ нѣма да намеришъ любовьта. Че и той самъ я търси! Тогава, кой при кого ще я намѣри? Това не е Любовь, Любовь за Любовь не се жени. Мѫдрость за Мѫдрость не се жени. Истина за Истина не се жени. Разберете това! Сърдцето и умътъ се съединяватъ, за да служатъ на Бога. Да се жени човѣкъ, това значи да се съединятъ двѣ души, за да служатъ на Бога, да изпълнятъ Неговата воля. Разбирате ли това? Хората не се женятъ за свое удоволствие. Това е проституция! Женитбата е съединяване на двѣ души да служатъ на Бога. Съединимъ ли се въ името на тази Любовь – да служимъ на Бога – всинца ще бѫдемъ едно цѣло и единъ духъ и тогава въ всинца ни ще дѣйствуватъ великитѣ закони на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Само тогава ще дойдемъ до онова истинско оженване на хората. Тогава нѣма да търсимъ, кѫдѣ е мѫжътъ, кѫдѣ е жената. Ако мѫжътъ ти е съ Любовьта, той е благословенъ мѫжъ. Ако мѫжътъ ти е съ Мѫдростьта, той е благословенъ мѫжъ. Ако мѫжътъ ти е съ Истината, той е благословенъ мѫжъ. И ако жена ти е съ Любовьта, тя е благословена жена. Ако жена ти е съ Мѫдростьта, тя е благословена жена. Ако жена ти е съ Истината, тя е благословена жена. Ако синъ ти, дъщеря ти, приятельтъ ти или който и да е, е съ Любовьта, Мѫдростьта и Истината, тѣ сѫ благословени.

„Всѣко дърво се познава отъ плода си“.

Ако вие сте родени отъ Духъ и вода, проявете се! Онѣзи, които не сѫ родени, родете се! Това е новиятъ зовъ къмъ свѣта. Насъ ни трѣбватъ хора не съ ограничени умове, сърдца, души и духове. Насъ ни трѣбватъ хора, братя и сестри, съ сърдца любящи, съ умове свѣтли, съ души благородни и съ духове възвишени. Това е, което ще ни сближи, ще ни направи истински герои въ свѣта.

Азъ наричамъ герой онзи, на когото сабята никога не се троши. Азъ наричамъ герой онзи, който никога не умира. Азъ наричамъ истински мислитель онзи, на когото мисъльта свети и озарява свѣта. Азъ наричамъ човѣкъ на новото учение, на новия животъ онзи отъ сърдцето на когото извира Любовь, която носи животъ за всички. Азъ харесвамъ въ извора една отлична черта – неговото пълно безкористие. Той хиляди години наредъ извира и никога не казва „дайте“! Но, кой какъ дойде при него, той все казва: „братко, идвайте, взимайте си когато и колкото искате!“ Този изворъ е заради васъ. Той минава прѣзъ села и градове, пои гори и градини, всички пои и чисти, докато най-послѣ се влѣе въ морето. Тази е отличната черта на извора, която трѣбва да бѫде черта и на родения отъ Духъ и вода, животътъ на когото трѣбва да минава прѣзъ ония наскърбени души и ги утѣшава. Който нѣма този животъ въ себе си, какъ ще утеши тия наскърбени души? Той ще каже: е, Господь казалъ така. Не, не е казалъ Господь така. Родениятъ отъ Духъ и вода, като види наскърбени души, нѣма да каже, волята Божия е такава, а ще ги утѣши. Нѣкоя майка плаче. Той ще я пита: защо плачешъ? – Дѣтето ми умрѣ. – Не плачи то сега ще дойде. Ще тропне сѫ прѫчицата си и дѣтето пристига. – Ето, твоятъ Драганчо е живъ. Друга майка плаче. Защо? – Нейната мила Марийка умрѣла. Той тропне пакъ съ прѫчицата си, и Марийка дойде. Майката е радостна, и всички въ кѫщи се радватъ. Това прави новото учение – възкресява мъртвитѣ души! Тъй е, ще дойдатъ всички тия духове отъ пространството. Затова казвамъ: ние живѣемъ въ единъ великъ свѣтъ! Ние живѣемъ при особени условия. Доста сме се скитали, доста тази умраза, това не разбиране между насъ.

Ако сте българи, бѫдете отъ тия новитѣ българи, които ще кръстимъ сега! Бѫдете носители на новото учение, бѫдете Синове на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината! Бѫдете растения, които отъ плода си да се познаватъ! Бѫдете хора, които отъ мисъльта си да се познаватъ!

„Плодътъ на Духа е Любовьта!“

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 28 юни 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search Help