Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Съ Духъ и огънь

„Той ще ви кръсти съ Духъ Светъ и съ огънь“. (Матея 3:11)

Съврѣменното човѣчество, както въ миналото, така и въ настоящето, се отличава съ една негативна, отрицателна чърта, а именно съ нетърпѣнието, или както го наричатъ те – съ бързането. Това бързане не е каквото е бързината на свѣтлината, но то е бързане, както бърза онзи, когото коремътъ боли; както бърза онзи когото кракътъ боли; както бърза онзи, на когото паритѣ сѫ откраднати или кѫщата му е запалена. Всички хора бързатъ. Нетърпѣнието показва една положителна чърта, но изразена въ отрицателенъ смисълъ, а именно – крайно користолюбие, съ което се отличава човѣкътъ. Богъ казалъ на човѣка да завлада всичко, но по единъ разуменъ начинъ, а той разбралъ, че трѣбва да усвои, да завлада всичко само за себе си и да разполага съ него, както си иска. Вслѣдствие на това се зародили онѣзи желания, които сега сѫществуватъ у хората и ги спѫватъ на всѣка стъпка. Всички хора бързатъ да станатъ богати. Защо? – За да могатъ да живѣятъ добрѣ, да ядатъ и да пиятъ изобилно, да се обличатъ съ хубави дрехи, да си купуватъ хубави чепичета, да се разхождатъ свободно по лицето на земята отъ единия край до другия и слѣдъ туй да кажатъ: наживѣхме се! Това изобщо е най-обикновениятъ идеалъ, който хората иматъ. Щомъ вземемъ да имъ говоримъ нѣщо по-високо, тѣ казватъ: остави тѣзи работи, тѣ сѫ отвлечени, тѣ сѫ непостижими, тѣ сѫ неразумни нѣща. Ти кажи нѣщо близко, близко до живота. Чудното е, че съврѣменнитѣ хора говорятъ за близкитѣ нѣща до живота, а нѣматъ самия животъ. Кое е близкото нѣщо до живота? – Близкото нѣщо до живота е разумното. Животътъ е проявление на една отъ най-великитѣ сили въ свѣта. И слѣдователно, по живота ние ще изучаваме тази велика сила не само като движение, но като една разумна проява.

И тъй, нетърпѣнието въ съврѣменнитѣ хора, въ всички свои разклонения, показва именно този вѫтрѣшенъ, азъ го наричамъ, органически недѫгъ въ човѣшкото развитие – користолюбието. Той произтича отъ простия фактъ, дѣто хората мислятъ, че знаятъ, какво нѣщо е животътъ. Всѣки разсѫждава, мисли, казва за себе си: азъ съмъ човѣкъ. Но я го запитайте, въ какво седи човѣкътъ, кои сѫ качествата му? – Достойнство имамъ. Добрѣ, въ какво седи човѣшкото достойнство? Ти казвашъ: азъ съмъ човѣкъ, значи азъ мисля. Щомъ мисля, азъ имамъ достойнство. Хубаво, като имашъ достойнство, честенъ човѣкъ ли си? Една отъ основнитѣ чърти на достойниятъ човѣкъ е честностьта. Най-първо отъ устата и отъ ума на достойния човѣкъ не трѣбва да излиза абсолютно никаква лъжа. Като каже една дума, трѣбва да я изпълни, въ нея да нѣма двѣ мѣрки.

Въ всички наши съврѣменни разбирания, както и въ разбиранията на миналитѣ, и на настоящитѣ философи, има два вида схващания: едни които сѫ обичали Истината и сѫ живѣли далечъ отъ обикновения свѣтъ и тамъ се подвизавали; други, които сѫ създали площадната, обществената философия и споредъ нея сѫ рѫководели човѣчеството. Какви ли не чудновати философи се явили! Тѣ сѫ вдъхнали сегашната философия на човѣчеството. Споредъ сегашнитѣ си разбирания хората казватъ: човѣкъ се ражда, за да умре. Каква философия има въ това? Хубаво, тогава, споредъ тази ваша философия, казвамъ: онзи великъ художникъ е направилъ своята картина, за да я разруши. Онзи великъ цигуларь е направилъ цигулката, за да я счупи. Онази майка е родила онова дѣте съ хубавата главичка, за да я смаже. Онзи учитель, който е повикалъ ученицитѣ си да ги учи, най-послѣ ще ги набие и ще ги изпѫди навънъ. Питамъ: какъвъ смисълъ има такава една философия съ такива крайни заключения? И най-послѣ хората казватъ: ти трѣбва да знаешъ какъ да смѣташъ и какъ да го сметнешъ. Какво значи това, да знаешъ какъ да сметнешъ нѣкого? – То значи, да знаешъ, какъ да излъжешъ. И днесъ, една отъ най-хубавитѣ науки, математиката, хората сѫ я направили като срѣдство да лъжатъ другитѣ съ нея. Всички учени хора лъжатъ все съ математиката. Казватъ за нѣщо: толкова струва. Ти като сметнешъ послѣ, виждашъ, че не струва толкова. Питамъ тогава: защо ни е науката? – Да знаемъ какъ да смѣтаме хората. Защо ни е геометрията? – Да знаемъ какъ да правимъ здания, да затваряме хората въ тѣхъ. Защо се раждатъ хората? – Да се биятъ, да ставатъ герои. Това е друга лъжлива философия. Хубаво, слѣдъ като се набиятъ, каква философия има въ това? – Върнатъ се по домоветѣ, единъ съ счупена глава, другъ съ счупени крака, трети съ счупени рѫце и т.н. И въпрѣки всичко това, хората казватъ: човѣкъ трѣбва да се бие, за да придобие нѣщо благородно. Това е за тѣзи философи, които сѫ учили хората на площадната философия. Тѣзи философи сѫ създали такива вѣрвания, които сѫ вплели хората въ невѣрни нѣща. Това не сѫ ония философи, които сѫ учили хората на истинската философия. Това не сѫ философитѣ, които сѫ разбирали дълбокия смисълъ на живота.

Въ Писанието се казва: „Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь“. Подъ името „Духъ Святъ“ разбирамъ, че човѣкъ трѣбва да се самоопрѣдѣли. Само когато се даде едно име на човѣка, Иванъ, Драганъ, Стоянъ или Петко, тогава той е кръстенъ. Когато ученитѣ хора изслѣдватъ, запримѣръ, извѣстни типове растения и ги изучаватъ добрѣ, само тогава ги кръщаватъ съ извѣстни имена и считатъ, че сѫ изучени. Слѣдователно, всѣко едно разумно сѫщество трѣбва да има име, съ което може да се назове. Затова, въ великата Божествена наука, всѣко сѫщество, което има име, е разумно. То само трѣбва да си тури това име. Великиятъ цигуларь самъ трѣбва да се кръсти, че е великъ цигуларь, а не да чака отвънъ да го кръстятъ.

Казва Писанието: „Той ще ви кръсти съ Духъ Свѣтъ.“ Под думата „святъ“ се разбира онзи разуменъ духъ въ човѣка, който ще го опѫти въ разбирането на вѫтрѣшния дълбокъ смисълъ на живота. За сега, въ самия животъ има много усложнения, много сложни въпроси за разрѣшение. Животътъ не е задача, която можемъ да изучимъ за една, за 100, за 1’000 или даже и за нѣколко милиона години. Той е задача, която само вѣчностьта, въ своитѣ проявления, може да разрѣши. И когато ние разрѣшимъ тази задача въ нейната първа степень, какво нѣщо, е физическия животъ на земята, ние ще разберемъ до извѣстна степень, какво нѣщо е и великата Мѫдрость, която подига съврѣменното човѣчество. Иоанъ Кръститель, който бѣ дошълъ малко прѣди Христа бѣ запознатъ съ основата на дълбоката окултна наука, съ Божественото учение. Той не е билъ отъ проститѣ, отъ невѣжитѣ пророци. Той е билъ просветенъ, училъ се е въ едно отъ училищата на древностьта. И за Христа казватъ, че не се училъ въ никое училище. Съ това искатъ да кажатъ, че безъ да се училъ, е знаялъ. Това е друга площадна философия. Не. Христосъ прѣди хиляди години е билъ въ едно отъ най-виднитѣ училища, или въ една отъ най-знаменититѣ школи. Христосъ самъ твърди, че както Отецъ ме е училъ, туй върша. То значи, че той се училъ тамъ, дѣто другитѣ площадни философи не сѫ се учили. Богъ Го е училъ. И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се учи. Кѫдѣ? – При Бога. Да се учишъ при Бога разбирамъ да минешъ тази школа, въ която има единство. Най-добритѣ професори, най-добритѣ учители сѫ въ тази школа. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да намѣри тази школа. Тази школа не мяза на нашитѣ университети. Въ нея нѣма никакви хипотези и теории. Когато въ тази школа искатъ да измѣрятъ, колко е разстоянието отъ земята до слънцето, както това правятъ нашитѣ учени, тамошнитѣ професори, заедно съ ученицитѣ си тръгватъ отъ земята и въ осемь минути врѣме сѫ на слънцето. Следъ други осемь минути сѫ вече на земята и казватъ, че разстоянието между земята и слънцето е точно еди-колко си километра, нито съ единъ милиметъръ повече или по малко. Толкова точни сѫ тѣхнитѣ измѣрвания! Ако искатъ да знаятъ, колко е разстоянието отъ земята до Сириуса, пакъ ще тръгне една експедиция отъ земята, съ бързина по-голѣма отъ първата и ще направятъ най-точни физически изчисления и ще се върнатъ. И тукъ изчисленията имъ ще бѫдатъ точни, нито съ единъ милиметъръ повече или по-малко. Запитватъ се още, дали въ нѣкоя планета има разумни сѫщества, или не. За да провѣрятъ, пакъ изпращатъ една експедиция, която скоро се връща назадъ и казва: ние видѣхме и знаемъ. При сегашнитѣ изслѣдвания съ телескопитѣ, нѣкои учени казватъ, че на Марса имало прокарани канали; други казватъ, че нѣма такива канали. Едни казватъ, че тия канали сѫ направени отъ разумни сѫщества, а други казватъ, че не сѫ ги правили разумни сѫщества. Всичко това е едно хубаво забавление. А сега, срѣщамъ нѣкого и го питамъ: защо тази дама е турила тази синя панделка отзадъ на главата си? – Отдѣ да зная? Казвамъ: все трѣбва да има нѣкаква подбудителна причина. Това или ще е нѣкаква парижка мода, или ще е нѣкакъвъ символъ. Срѣщамъ нѣкой господинъ, турилъ черна връзка, облекълъ черни дрехи, питамъ: защо този господинъ е облекълъ всичко черно? – Не зная. Казвамъ: навѣрно майка му, или баща му, единиятъ отъ тѣхъ ще е умрѣлъ. Какво общо има смъртьта на майка му, или на баща му съ черния цвѣтъ? При смъртни случаи черния цвѣтъ е на мода; у нѣкой народи пъкъ, когато умре нѣкой, носятъ бѣли дрехи. И туй е мода. Туй е външно, криво разбиране на живота. Ние мислимъ, че като се облечемъ съ бѣли дрехи, може да станемъ добри; или като се облечемъ съ черни дрехи, може да се отречемъ отъ живота. Не, това е криво схващане на живота. Едни хора казватъ: трѣбва да се откажемъ отъ свѣта! Други казватъ: трѣбва да влѣземъ въ свѣта! Че кога си билъ извънъ хората? Какъ ще се скриешъ отъ тѣхъ? Ами че ти, самиятъ човѣкъ, си едно множество отъ хора! Въ тебе има милиарди човѣчета, събрани на едно мѣсто и всички дигатъ шумъ. Тѣ си иматъ народно събрание, и царь си иматъ, който имъ заповѣдва. Отгорѣ на всичко вие казвате: да се освободя отъ тѣзи хора? Кѫдѣ ще отидешъ? Други казватъ: не, човѣкъ е единъ организъмъ. Какъвъ е този организъмъ? – Той се състои отъ множество клѣтки, които постоянно работятъ у човѣка. Да, и тѣзи малки клѣтки, както виждате, разбиратъ химия, разбиратъ физика, разбиратъ закона за размножение, разбиратъ нѣщо отъ медицината, сами могатъ да се лѣкуватъ – отъ какви ли работи още не разбиратъ. Когато се охлузи нѣкѫдѣ кожата ви, тѣзи малки, глупави клѣтки, както ги мислитѣ вие, веднага могатъ да я заздравятъ отгорѣ, а разумниятъ, учения човѣкъ, като си удари рѫката, не знае, какъ да се лѣкува, ще търси разни билки. Удари ли рѫката си, разни лапи ще туря, празъ лукъ, квасъ, съ какво ли не ще я налага, но не се лѣкува отвънъ. Тия глупавитѣ клѣтки, споредъ васъ, се лѣкуватъ отвѫтрѣ. Тѣ иматъ по-добри, по-солидни знания, отколкото умнитѣ, ученитѣ хора, които се лекуватъ отвънъ. Питамъ тогава: кой е по-уменъ?

На насъ, съврѣменнитѣ хора, ни трѣбва малко повече смирение, да знаемъ, че не сме отъ много умнитѣ хора. Не сме и отъ много проститѣ, но трѣбва да знаемъ, че малко знаемъ. По негативенъ начинъ всѣки може да смѣта, но дойдемъ ли до положителната страна, до Истината, тамъ хората не знаятъ да смѣтатъ. Кажи на нѣкое дете да ти каже нѣщо, то така ще те сметне, такава голѣма лъжа ще измисли, че ще се чудишъ, отдѣ я взело. Но я му кажи да ти каже Истината, ще ти отговори: да говоришъ Истината, е невъзможно при сегашнитѣ условия на живота! Всички ще те считатъ смахнатъ човѣкъ. И при това заблуждение, което сега сѫществува, всички площадни философи казватъ, че Истината била горчива, а щомъ е горчива, не маже да се казва, понеже ще огорчи устата ти. Слѣдователно, не е позволено да се говори. Лъжата пъкъ била сладичка, затова лъжете, колкото искате. Защо хората лъжатъ? Защото лъжата била сладка. Защо хората не казватъ Истината? Защото Истината била горчива. Не, лъжата именно е горчива, а Истината – сладка.

Разправяше ми единъ приятель единъ интересенъ случай за едного. Познавалъ той единъ бѣденъ човѣкъ, който често гладувалъ и единъ день, понеже му се много дояло, отива въ една гостилница и се помолва на гостилничаря да му даде отъ най-хубавитѣ яденета и най-хубавото старо вино. Слагатъ му на масата, наяжда се хубаво, но дохожда врѣме да плаща, нѣма нито петь пари въ джоба си. Казва му гостилничарьтъ: слушай, ти като си безъ петь пари въ джоба, защо не яде само едно блюдо, яде ли се толкова нѣщо безъ пари? Той прибързва да излѣзе навънъ, но гостилничарьтъ го настигва съ едно дърво и го набива хубаво. Стои вънъ замисленъ и си казва: добрѣ е, когато се яде, но лошо е, когато трѣбва да се плаща. Мислитѣ ли, че има нѣкой отъ васъ, който да не е битъ въ гостилницата? Я ми покажете единъ уменъ човѣкъ въ свѣта, който да не е битъ! Покажете ми едно дѣте, което майка му да не е била! Покажете ми единъ младъ човѣкъ, който да не е направилъ поне единъ скандалъ въ свѣта! Ще ми кажете, че само простиятъ, само бѣдниятъ човѣкъ прави скандали. Ако нѣкой бѣденъ, простъ човѣкъ прави скандали, и да го биятъ разбирамъ, но азъ мога да ви приведа множество факти, дѣто хора отъ най-високо положение сѫ правили по-голѣми скандали отъ тия, които правятъ проститѣ. И простиятъ може да направи скандалъ, и високостоящиятъ може да направи скандалъ. Значи, не сѫ вѫншнитѣ условия на живота, които опрѣдѣлятъ постѫпкитѣ на хората. Насъ искатъ да ни убѣдятъ, че външнитѣ условия на живота диктуватъ нѣщата. Това е една площадна философия, която въ основата си не е вѣрна. Нѣкой казватъ, че външнитѣ условия ни заставятъ да постѫпимъ тъй, или иначе. Напримѣръ, казватъ, че условията сѫ заставили орела да яде месо. Така е, но питамъ тогава: кой заставя гълѫба да яде житни зрънца? Не живѣе ли и той при сѫщитѣ условия, при които живѣе и орелътъ? Какъ е възможно, като живѣятъ при едни и сѫщи условия, орелътъ да яде месо, а гълѫбътъ – житни зрънца? Казвамъ: и у животнитѣ има извѣстни убѣждения за живота. Гълѫбътъ има много по-високо понятие за живота отъ орела; той носи по-висока култура въ себе си. Орелътъ е царь на птицитѣ, но е глупавъ. Че е глупавъ, виждаме по това, че не сѫ го взели за символъ на Свети Духъ въ религията. Военнитѣ го взиматъ като символъ на сила; руситѣ сѫщо го взиматъ като символъ на сила, но щомъ дойде до религиознитѣ форми въ религията, тамъ взиматъ като символъ гълѫба. Щомъ искаме да изпратимъ нѣкоя птица като делегатъ при Бога, не изпращаме орела, но гълѫба. Господь казва: „Орелътъ нека ходи по земята, нека участвува на бойнитѣ полета, но въ моето царство такива месоядци не приемамъ.“ Казваме: условията на живота сѫ такива. Ако единъ гълѫбъ може да издържи при всички условия на живота, да се храни съ зърнена храна, това показва, че въ него има идея. Азъ говоря за идеята на гълѫба. Тогава, ние съврѣменнитѣ религиозни хора, може ли да се убѣждаваме едни други, да се оправдаваме, че условията на живота били такива? Казвамъ: братко, засрами се отъ гълѫба! Единъ гълѫбъ, съ много по-бѣдни условия на живота отъ тебе, е съумѣлъ да води единъ по-чисть и порядъченъ животъ отъ тебе, а ти създаденъ по образецъ и подобие Божие, правишъ хиляди прѣстѫпления и създавашъ хиляди страдания на другитѣ. Дѣ е твоятъ образъ Божий? Казвашъ: азъ имамъ вѣрвания. Да, имашъ вѣрвания на орела, но не и вѣрванията на гълѫба. Вѣрвания иматъ хората на всѣкѫдѣ.

Азъ раздѣлямъ хората, споредъ тѣхнитѣ вѣрвания, на орли и гълѫби. Кажетѣ ми сега, кои се размножаватъ повече, орлитѣ или гълѫбитѣ? Прѣди 15 години азъ правихъ своитѣ научни изслѣдвания въ шуменско тамъ, въ околностьта, на една скала бѣха се размножили толкова много орли, че селянитѣ се чудиха, какъ да се отърватъ отъ тѣхъ. Най-послѣ се сѣщатъ да натопятъ една мърша въ нѣкоя отрова и да я оставятъ за храна на орлитѣ. Всички, които яли отъ нея, се отровили, но най-голѣмиятъ, най-силниятъ отъ тѣхъ се търкалялъ дълго врѣме по земята, докато най-послѣ се спасилъ. Казвамъ: това сѫ героитѣ на съврѣменната наука. За този орелъ казватъ, че отъ тогава не сѫ го виждали вече да ходи и да търси мърша изъ тази область. Виждали сѫ го да ходи отъ едно мѣсто на друго, да си лови нѣщо живо за храна, но отвикналъ се поне отъ това, да яде мърша. Така и за насъ съврѣменнитѣ хора, трѣбва да ни дойдатъ много голѣми страдания, за да поумнѣятъ главитѣ ни, да се отвикнемъ да ядемъ мърша, като тия орли.

Тази храна, която употрѣбяваме, не е Божествена. Тѣзи условия на живота ние сами ги създадохме. Обаче ние, които вѣрваме, казваме, че човѣкъ е по-силенъ отъ условията на живота, понеже сегашнитѣ условия, при които се намира той, сѫ сѫздадени отъ него. Нима онзи човѣкъ, който съгражда кѫща и задлъжнѣва, не създава самъ своитѣ условия? Нима онзи пияница, когото майка му родила съ здраво тѣлосложение и отличенъ умъ, слѣдъ 10–20 години не измѣня той самъ своитѣ условия, не покваря самъ своя организъмъ? Всѣки самъ си създава условията. Пияницата казва: е, такива сѫ условията, трѣбва да пия. Не, не сѫ такива условията, а ти самъ ги създаде. Туй е едно площадно разбиране на живота, това е една площадна философия. Азъ сега говоря на мѫже и на жени, понеже тази ваша площадна философия може да ви покоси. Въ площадната философия на живота се криятъ всички онѣзи отрови, които днесъ рушатъ обществото. Съ тази философия днесъ правятъ само опити и казватъ: трѣбва да се опитваме. Добрѣ, трѣбва да се правятъ опити, но разумни, а тия разумни опити може да се правятъ само по метода на гълѫба. Подъ думата „гълѫбъ“, азъ разбирамъ културата на онова вѫтрѣшно безкористие. Месоядството е признакъ на голѣма алчность. Азъ съмъ правилъ редъ наблюдения върху трѣвопаснитѣ, и върху месояднитѣ животни и като ги сравнявамъ психологически, виждамъ, че месояднитѣ животни сѫ крайно жестоки. Единъ паякъ даже, колкото и малъкъ да е, и той е крайно жестокъ. Онази муха, която попадне въ паяжината му, бръмчи, иска да се освободи, но той я убива, изсмуква, послѣ изхвърля навънъ и казва: друга да дойде на нейното мѣсто! Паякътъ постѫпва като нѣкой касапинъ, който взима единъ волъ, втори волъ, забие ножа въ врата имъ и ги закаля. Тѣ мучатъ, той не обръща внимание. Казва дайте трети, четвърти и т.н. И най-послѣ, за свое оправдание, казва: какъ тъй, нали обществото трѣбва да живѣе! Нима обществото на гълѫба не трѣбва да живѣе?

И тъй, сегашнитѣ страдания въ живота на всѣки човѣкъ индивидуално се дължатъ на прѣдшествуващи причини отъ миналото. Понеже природата сама по себе си е разумна, тя държи отчетъ за всички наши постѫпки. Най-важното и най-мѫчното нѣщо въ свѣта е човѣкъ да създаде своя индивидуаленъ животъ. Създадешъ ли разуменъ, индивидуаленъ човѣкъ, тогава дома, обществото и човѣчеството много лесно може да се създадатъ. Съврѣменнитѣ хора искатъ да създадатъ, да прѣорганизиратъ най-напрѣдъ човѣчеството, послѣ обществото, слѣдъ това дома и най-послѣ човѣка. Този пѫть, обаче, не е правиленъ.

Ще ви приведа слѣдното разяснение. Вземете най-виднитѣ музиканти, които сѫ завършили своето музикално образование, добрѣ владѣятъ това изкуство и образувайте отъ тѣхъ какъвто искате оркестъръ, ще видите, че въ 10–15 минути или половинъ часъ, ще имате най-добрия оркестъръ, съ най-хубави изпълнения. Достатъчно е капелмайстора да дигне своята пръчица и всичко върви по медъ и масло. Защо? Защото всѣки отъ тѣхъ знае отлично своята партитура, всѣки разбира своята наука. Я съберете пъкъ хора, които не разбиратъ нищо отъ музика и се опитайте да образувате отъ тѣхъ оркестъръ! И десеть най-видни капелмайстори да дойдатъ да ги дирижиратъ, ще видите, какво ще излѣзе. Само ще се дига шумъ, ще казватъ: чакайте, чакайте! – Но нищо нѣма да излѣзе. Вие сѫщо казвате: чакайте да видите, какъ ще излѣзе тази работа! Не, съ чакане нищо не става. Щомъ кажешъ „чакай“, подразбира, че не знаешъ да свиришъ. Щомъ не знаешъ да свиришъ, никакъвъ оркестъръ не става. Ние искаме да разрѣшимъ единъ отъ великитѣ въпроси, има ли животъ, или нѣма. Ами че ти живѣешъ, какво ще разрѣшавашъ този въпросъ? Е, бѫдещъ животъ дали има? Какво разбирате подъ бѫдещъ животъ? Подъ бѫдещъ животъ подразбирамъ единъ по-разуменъ животъ. Ти си една мравя и казвашъ: мога ли да живѣя въ друга форма? – Можешъ. Въ каква форма? – Можешъ да живѣешъ въ формата на една пчела, на единъ гълѫбъ. Възможно ли е? – Възможно е. Прѣкарамъ тази мравя подъ една, подъ друга форма – подъ формата на една пчела, или единъ гълѫбъ. Тя почва постепенно да се разширява и хвръква. Ако ви кажа, че тази мравя е еди-коя си мравя отъ еди-кой си мравунякъ, ще ме повѣрвате ли? Ще кажете: докажи, какъ тази мравя е станала гълѫбъ! Какъ ще ви го докажа? Ако азъ река да ви доказвамъ, че между гълѫбътъ и змията има извѣстна връзка, че тѣ си мязатъ, че тѣ сѫ отъ единъ и сѫщъ родъ, само че змията е безъ крила и безъ крака, а гълѫбътъ е съ крила, съ крака и съ пера, ще ме повярвате ли? Ако смъкнете крилата, краката и перата на гълѫба, той е цяла змия. Онѣзи, които изучаватъ естествена история, могатъ да провѣрятъ тази истина. Това се отнася само до формата на нѣщата. Затуй подъ „нисше“ ние разбираме всичко това, което не съдържа елементи на разумния животъ. Като говоря за змията, азъ разбирамъ нисшето, алчностьта. Змията като хване една жаба, цѣла я глътне. Жабата плаче, моли ѝ се, но тя не иска да знае. Затова я наричатъ змия. Гълѫбътъ като се приближи до нѣкое житно зърно, самото зрънце му казва: братко, глътни ме! Всички зрънца се радватъ, защото въ гълѫба има една висша култура, въ която тѣ могатъ да се подигнатъ. Житнитѣ зрънца сѫ разумни души, азъ мога да се разговарямъ съ тѣхъ. Ще кажете: и това го бива! Житнитѣ зрънца били разумни души! Щомъ у житнитѣ зрънца нѣма души, и у хората нѣма души. Азъ мѫчно мога да се съглася съ васъ, затова пъкъ поддържамъ: ако у човѣка има душа, и у житното зрънце има душа. Азъ още не съмъ видѣлъ, кѫдѣ сѫ душитѣ въ съврѣменнитѣ хора. Щомъ иматъ души, тѣ трѣбва да обичатъ! Щомъ единъ човѣкъ убива своя ближенъ, дѣ му е душата? Когато единъ ножъ се натъкне въ тебе и те убие, плаче ли за тебе? Не, моята разумна рѫка никога нѣма да влѣзе въ тебе и да те убие, но ножътъ – може. И ако моята рѫка е разумна, ако азъ съмъ разуменъ човѣкъ, никога нѣма да причиня комуто и да е страдания, защото тия страдания ще бѫдатъ едноврѣменно и мои страдания. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че страданията и радоститѣ сѫ за смѣтка на тия, които страдатъ и се радватъ. Не е така, обаче.

Сега, за да обясня тази си мисъль, ще ви приведа единъ митологически разказъ, или една митологическа приказка, която сѫществува въ разни форми. Тя е отъ източенъ произходъ, създадена нѣкѫдѣ въ Египетъ, или въ Индия. Като тази приказка има такива и въ България. Интересното въ нея е слѣдното: нѣкоя си царска дъщеря, много красива мома, била чрѣзмѣрно измѫчвана отъ своята мащеха, затова била принудена да избегне отъ нея и да се крие въ едно подземие на една планинска мѣстность, дѣто останала да живѣе. Но и тамъ младитѣ момци не я оставили на спокойствие, тръгнали подиря ѝ, да слѣдятъ дѣ се е скрила. Загрижили се тѣзи момци, какъ да я извадятъ отъ тамъ, затова взели единъ слѣдъ другъ да ѝ прѣдлагатъ рѫката си, да ѝ обѣщаватъ хубави условия за живѣние. Нѣкои отишли при нея пѣшъ, други съ коне и като стигнали на мѣстото, дѣто била скрита, извикали я по име. Тя се казвала Халикязъ. Първиятъ като стигналъ на мѣстото, извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видимъ твоята красота! Тя била много умна и още на първия отъ дошлитѣ герои казала: да станешъ на камъкъ! Той станалъ до поясъ на камъкъ. Втори пѫтъ извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видя твоята красота! – На камъкъ да станешъ! Той се прѣвърналъ на камъкъ до колене. Трети пѫть извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видя твоята красота! – На камикъ да станешъ! Той цѣлъ се прѣвърналъ на камикъ. Така се превръщали на камъни единъ по единъ, всички млади момци, които идвали да ѝ прѣдложатъ рѫката си, докато цѣлата мѣстность била покрита съ камъни – все отъ тѣзи велики герои – и тя останала да си живѣе спокойно въ тази мѣстность. Питамъ сега: какво искалъ да изрази този, който създалъ този митологически разказъ, още недовършенъ напълно, съ избѣгването на тази мома отъ дома ѝ, и затварянето ѝ въ това подземие? Защо тя станала причина тѣзи млади герои да тръгнатъ подирѣ ѝ да я търсятъ? Този философъ или баснописецъ въ своя разказъ е скрилъ една велика Истина, която само разумни хора могатъ да разбиратъ. Всѣки човѣкъ въ свѣта, който иска да сѫществува, трѣбва да разбира положението, което Христосъ изказва въ стиха: „Кѫща, съградена на канара, на камъкъ, не се разсипва; кѫща, съградена на пѣсъкъ, се разсипва“. Какво искала да каже тази красива мома на всѣки младъ момъкъ, който идвалъ да я търси съ думитѣ „на камъкъ да станешъ“? Тя искала да му каже: ти можешъ ли да съградишъ своята кѫща на камъкъ? Ако той разбираше тѣзи нейни думи, щѣше да имъ въздѣйствува и нѣмаше да стане на камъкъ. Но като не разбираше, той стана на камъкъ.

И дѣйствително, въ сегашната наука, по закона на внушението, краката на човѣка може да се прѣвърнатъ въ камъкъ. Гръбначниятъ стълбъ на всѣки човѣкъ, днесъ може да стане толкова коравъ, че да носи на нѣго желѣзо, безъ да се счупи. Чрѣзъ закона на внушението човѣкъ може да стане твърдъ като желѣзо. Онзи, който го е втвърдилъ, пакъ по закона на внушението, може да го направи толкова мекъ, че отъ най-малкото бутване да усеща страдания. Това сѫ само прояви въ съврѣменната наука. Нѣкои казватъ, че внушили нѣкому да направи това, или онова нѣщо. Не, това сѫ велики закони, които дѣйствуватъ въ нашия умственъ свѣтъ, и ние трѣбва да знаемъ, какъ да съградимъ живота си разумно. Слѣдователно, ако ти отхвърлишъ отъ себе си онзи Божественъ законъ, онзи Божественъ моралъ и приемешъ, че всичко въ свѣта е глупаво, ти самъ си внушавашъ и единъ день ще направишъ отъ себе си единъ глупакъ. Ако кажешъ, че всички хора сѫ глупци, и ти ще станешъ като тѣхъ. Помни, че ти трѣбва да мислишъ за хората, че сѫ благородни. Ти трѣбва да мислишъ за човѣшкитѣ души, че сѫ разумни, само че въ проявата си като хора тѣ вървятъ по единъ кривъ пѫть, заблудили сѫ се. И тъй, когато ти казвашъ, че всички хора сѫ глупави, то подразбира, че само ти си уменъ човѣкъ, нали? Че ако Богъ създаде всички тия хора, съ които ние можемъ да се споразумѣемъ, то какъ може да сѫ глупави? Ако азъ мога да се споразумѣея съ васъ, като ви говоря една Истина, то и всички вие помежду си можете да се споразумѣете, може да се разберете. Ако ние можемъ да живѣемъ индивидуално, ако можемъ да живѣемъ единъ възвишенъ животъ, ще можемъ да минемъ прѣзъ всички изпитания, ще надделѣемъ себе си, ще прѣодолѣемъ надъ смъртьта. Защото, ако човѣкъ не може да прѣодолѣе надъ смъртьта, ако не може да я хване за гушата, това е робство.

Първата задача въ живота ни е да хванемъ смъртьта за гушата, да водимъ сражение съ нея и да я побѣдимъ. Какъ? Писанието казва, че Христосъ побѣдилъ смъртьта. Онзи, който не разбира закона, казва, че като дойде Христосъ на земята, смъртьта и Него хвана. Да, но Писанието казва, че Богъ Който живѣеше въ Христа, Го възкръси, че Богъ живѣе въ него. Ние казваме: азъ трѣбва да живѣя за себе си. Никой не може да живѣе за себе си. Да живѣя за себе си, значи да имамъ въ себе си туй великото, Божественото, да съзнавамъ, че съмъ човѣкъ, че Богъ живѣе въ мене, да взимамъ участие въ този творчески принципъ и да се интересувамъ отъ всичко, което става не само по земята, но и по слънцето, и по цѣлия свѣтъ, навсѣкѫдѣ изобщо. Нѣкой казва: не ме интересуватъ другитѣ. Какво те интересува тогава? – Да се оженя младъ, да намѣря нѣкоя богата мома, съ парички, съ хубава кѫща; послѣ, да си родя нѣколко дѣца, да ги пратя въ странство да свършатъ нѣкоя наука и слѣдъ това да ги назначи нѣкѫдѣ чиновници. И слѣдъ всичко това, той мисли, че е човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие. Ами онази птица, която сѫщо като тебе живѣе подъ слънцето, не е ли свършила толкова работа, колкото и ти? Казвате: ами ние трѣбва да се грижимъ за себе си! Че кой не се грижи за себе си? Азъ наблюдавамъ всѣка сутринь у насъ въ двора птицитѣ. Най-първо, като стане птичката сутринь, тя не се мие веднага като човѣка, но започва да си търси храната. Слѣдъ като се наяде, втората работа на птичката е да си направи тоалета. Започва да се чисти, да си глади перцата. Като си направи тоалета, третата работа е да си намѣри мѣсто за легловища. Като си намѣри и легловище, вече е доволна. И птицитѣ правятъ такива разузнавателни експедиции, както и хората. Тѣ изпращатъ 2–3 птици да обикалятъ, да видятъ, дѣ има хубава вода, нѣкой чистъ изворъ, дѣ има хубаво грозде, хубави ябълки, круши и като разгледатъ цѣлата мѣстность наоколо, отиватъ да съобщятъ на останалитѣ. И тѣ, като единъ роякъ, всички заедно отиватъ въ откритата мѣстность. Казватъ: птицитѣ не разбиратъ нищо. Какъ да не разбиратъ? – Много добрѣ разбиратъ. Ние, които сме създадени по образъ и подобие Божие, мислимъ ли, че като родимъ 2–4 дѣца и ги отгледаме, сме изпълнили волята Божия? – Не. Първото нѣщо, което се казва въ Писанието е: „Придобийте разумния принципъ, а слѣдъ това завладайте земята, плодете се и размножавайте се!“ Подъ тия думи, да завладатъ земята, да се плодятъ и размножаватъ, се подразбира проявлението на човѣка въ неговото множество така, че въ всички хора да вижда своето проявление. Единъ день, като се събере човѣкъ въ своя плодъ, да вижда, че плодътъ на всички хора е у него. Слѣдъ това, да вижда, че всички хора могатъ да се събератъ въ неговото тѣло. И тъй, всички души могатъ да се събиратъ въ едно тѣло. Както въ моето тѣло се събиратъ милиарди сѫщества, така и въ свѣта могатъ да живѣятъ много хора заедно. Всички хора на земята могатъ да се събератъ въ единъ общъ организъмъ. Този организъмъ наричатъ организмътъ на голѣмия човѣкъ, на великия човѣкъ, на козмическия човѣкъ, нареченъ Адамъ Кадмонъ въ когото нищо не умира, но всичко се измѣнява. Той взима грижата за всички сѫщества, които съставляватъ неговия организъмъ.

Та сега, при тѣзи условия, въ които живѣемъ, благото на единъ народъ зависи отъ индивидитѣ, които го съставляватъ. Въ всѣки индивидъ, въ всѣка душа трѣбва да има този мощенъ стремеж – да бѫде разумна.

Писанието казва: „Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь“. Кой ще ви кръсти? Иоанъ кръсти Христа съ вода, но отпослѣ кръстиха Христа отгорѣ съ Духъ. Значи, не е единъ кръстникътъ, който кръщава. Онзи великиятъ, Който създаде свѣта, Той кръщава и казва: „Твоето име отсега нататъкъ е слѣдното“. Той ти дава цѣлата програма на твоя животъ, какво трѣбва да вършишъ. Тъй, както ме слушате, вие казвате: а, животътъ е много строгъ. Не, великъ е животътъ! Ами че ако ти знаешъ да свиришъ хубаво, това не е ли животъ? Ако ти знаешъ да рисувашъ хубаво, това не е ли животъ? Ако ти знаешъ да отглеждашъ лозитѣ и да ги използвашъ разумно, това не е ли животъ? Да имашъ лозе, градина и да ги отглеждашъ добрѣ, а не тъй както сега ги обработвашъ, за да ги използвашъ само, това не е ли животъ? Да обработвашъ лозя, това е добрѣ, но трѣбва да знаешъ изкуството да правишъ тѣхнитѣ сокове сладки, а не да ги прѣвръщашъ въ вино. Ако можехме да задържаме всички тия плодове отгорѣ на дървото, не щѣше ли да бѫде живота ни по-добъръ? И ако всички ние, мѫже и жени се съберемъ въ единъ домъ, и прѣкараме живота си разумно, въ любовь, не щѣше ли да бѫде това нѣщо по-хубаво? А сега, хората се измѫчватъ въ домоветѣ си, кой да бѫде първиятъ, кой да бѫде господарьтъ. Все ще има господарь и слуга. Нѣкой пѫть, обаче, господарьтъ става слуга, и слугата става господарь – това зависи отъ условията.

Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, който и другъ пѫть съмъ привеждалъ, за онзи англичанинъ лорд. Единъ английски лордъ пѫтува къмъ Австралия съ дъщеря си и съ единъ отъ своитѣ вѣрни слуги. Въ врѣме на пѫтешествието става едно корабокрушение, и той, съ дъщеря си и слугата си едва успѣватъ да се спасятъ на единъ отъ островитѣ на Велики океанъ. Слугата ималъ въ себе си една малка торбичка съ нѣколко житни зрънца. Като излѣзли на този островъ, рискували да измратъ отъ гладъ, понеже нито лордътъ, нито дъщерята могли да работятъ. Само слугата знаелъ да работи, затова веднага разоралъ часть отъ земята, посадилъ житнитѣ зрънца и въ скоро врѣме тѣ дали своя плодъ. Цѣли десеть години прекарали на този островъ, прѣзъ което врѣме слугата заповѣдвалъ, той билъ господарьтъ, а лордътъ и дъщерята били слугитѣ. Слѣдъ десеть години се връщатъ въ Англия, и тогава слугата станалъ пакъ слуга, а лордътъ станалъ господарь. Такова било положението, което заемали тѣ въ свѣта. Нима онази майка, която служи на своето дѣте, не е слугиня? Дѣтето заплаче въ 12 ч., въ 1 ч. и казва на майката: стани? – И тя става. Едно малко дѣте въ кѫщата заповѣдва и на майката, и на бащата, и на брата, и на сестрата – на всички, които сѫ наоколо него. Защо? Голѣмъ ли е този господарь? – Не е. Единъ день дѣтето става слуга, бащата става господарь. Единственото разумно нѣщо е да имаме този Святи Духъ въ себе си, да имаме този разуменъ животъ и да разберемъ, какъ трѣбва да поправимъ живота си. Ние очакваме за въ бѫдеще да дойде нѣкой да ни спаси. Казваме: все трѣбва нѣкой да спаси свѣта. Прѣди 2,000 години дойде Христосъ да спаси свѣта, но отъ тамъ насетне дойдоха и нещастията. Кои не дохождаха да спасятъ свѣта, но спасиха ли го? Въ Индия дохождаха и Кришна и Буда но спасиха ли го? – Не го спасиха. Между мохамеданитѣ дойде Мохамедъ. Спаси ли свѣта? – Не го спаси. Ние казваме, че еди-кой си дошълъ да спаси свѣта. Не, спасението на свѣта още не е дошло; за сега се приготовляватъ само условията за това спасение. Когато всички хора приематъ великия Духъ въ себе си, тогава ще дойде спасението. И сега насъ ни заблуждаватъ, като казватъ, че тѣзи, които сѫ на земята, още не сѫ спасени, а онѣзи, които сѫ въ онзи свѣтъ, сѫ спасени. Запитала овцата дѣ сѫ моитѣ дѣца, дѣ сѫ моитѣ агънца? Казали ѝ: тѣ сѫ на онзи свѣтъ, много добрѣ сѫ тамъ. Излъгали я. Какъвъ ти онзи свѣтъ сѫ видѣли? Тѣ сѫ въ червата на нѣкого натъпкани. Ние не вѣрваме на такива философи. Ние не искаме да ни направятъ на жамбонъ и да ни пратятъ въ онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е тукъ. Азъ бихъ искалъ да видя спасението на хората въ онзи свѣтъ. Ако спасението можеше да стане на онзи свѣтъ, великитѣ учители нѣмаше да слизатъ на земята. Понеже тѣ идватъ на земята, тукъ трѣбва да бѫдемъ спасени. Ние искаме, дѣто живѣемъ, тамъ да бѫдемъ спасени. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: моето вѣрую, моитѣ познания, моето положение въ свѣта не ми позволява да приема това нѣщо. Твоето вѣрую? Че какво вѣрую имашъ ти? – Азъ вѣрвамъ въ единъ Богъ. Много добрѣ. – Азъ вѣрвамъ, че Богъ е въ три лица. Първото лице на Бога е Любовьта, проявена въ живота; второто лице на Бога е Мѫдростьта, проявена въ знанието; третото лице на Бога е Истината, проявена въ свободата – на всички хора еднакво трѣбва да се даде свобода. Като казвашъ, че вѣрвашъ въ единъ Богъ, тури ли това троеличие на Бога въ своя животъ? Имашъ ли животъ, знание и свобода въ действията си? Слѣдователно, чрѣзъ твоя животъ, чрѣзъ твоитѣ знания ти никога не трѣбва да противодѣйствувашъ на Божественото, а да бѫдешъ въ хармония съ него. Туй разбирамъ подъ вѣрване въ Троеличния Богъ.

Казва се въ Писанието: „Ще ви кръстя съ Духъ святъ“. Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, човѣкъ да възприеме този Божественъ Духъ. Когато човѣкъ дойде до това състояние, отъ душата му ще падне единъ голѣмъ товаръ, ще почувствува голѣма лекота. Въ ума му ще просветне голѣма свѣтлина. Прѣдставете си, че вие които ме слушате, казвате: дали това нѣщо е вѣрно, или не? Изпитвате ли лекота? Имате ли свѣтлина въ ума си? Нѣмате ли тѣзи нѣща въ себе си, каквито доказателства и да ви привеждамъ, все ще има у васъ едно съмнѣние. Ако днесъ ви нахраня много добрѣ, ще си кажете: да днесъ ни нахрани добрѣ, утрѣ може да ни натири. Утрѣ пакъ ви нахраня. Ще се усъмните за слѣдния день. Съмнѣнието върви всѣкога въ стѫпкитѣ ни. Цѣлиятъ животъ е пъленъ съ съмнѣния. Вѣрваме ли ние въ Бога, Който ни е далъ животъ? Вѣрването ни въ живота ние обясняваме по разни начини. Казваме, че природата ни е дала живота, родителитѣ сѫ ни дали живота, а това, че Богъ ни обича, че Богъ ни е далъ живота, че Богъ ни е далъ всички блага, отричаме. И всички криви тояги, всички криви заблуждения на площаднитѣ философи въ свѣта, отдаваме все на Бога. Една сестра казва: всичко е отъ Бога! Добрѣ, ако дѣйствително всичко е отъ Бога, тогава защо ме критикувате. Значи, каквото и да говоря азъ, каквото и да върша, то е все отъ Бога. Ако мислите така защо ме критикувате? Казвате: ами защо се обхождашъ така? Обходата ти не е Божествена. Значи, щомъ върша нѣщо по вашата воля, то е по Бога; щомъ върша нѣщо по моя воля, не е по Бога. Това не е философия. Щомъ казвате, че всичко е отъ Бога, тогава, каквото и да върша, и по ваша воля, и по моя воля, споредъ васъ, все трѣбва да е отъ Бога. Ако между твоята воля и моята воля има дисхармония, Богъ е отвънъ; ако между твоята воля и моята воля има съгласие, Богъ е отвѫтрѣ. Той е третиятъ между насъ. Ако между твоята любовь и моята любовь се заражда една умраза, едно състезание, Богъ е отвънъ; ако между твоята любовь и моята любовь става едно сливане, ако се образува едно цѣло, Богъ е отвѫтрѣ. Ако между твоето знание и моето знание има една дисхармония, едно състезание и не можемъ да се разберемъ, ние сме на лѣво отъ Бога, Богъ е вънъ отъ насъ; ако между твоето знание и моето знание има едно съгласие, Богъ е отвѫтрѣ. Слѣдователно, въ вѫтрѣшната хармония се явява Божественото. Когато Божественото се яви въ човѣка, той става мощенъ силенъ. Азъ слѣдя това нѣщо. Ако нѣкой отъ васъ само за единъ моментъ би почувствувалъ Божието присѫствие, тъй както го разбирамъ азъ, тъй както съмъ го изпитвалъ, то ако мръднете само пръста на рѫката си въ една разярена тълпа, която върши хиляди прѣстѫпления, всичко ще замлъкне, всичко ще утихне. Ако въ този моментъ се намѣрите прѣдъ една 100,000-на армия, добрѣ въорѫжена съ топове, пушки, и вие само помръднете пръста си, всичкитѣ топове ще млъкнатъ. Такова велико нѣщо е Божественото, което работи въ свѣта! Не мислете, че Богъ, Който се проявява въ свѣта, е нѣщо слабо. Не, Богъ вижда, разбира нашитѣ глупави разсѫждения, нашата площадна философия и само се поусмихва, т.е. ще ме извините, че употрѣбявамъ този изразъ за Бога. Това е само единъ символиченъ изразъ. Богъ не се усмихва, въ Него има нѣщо велико! Той като вижда, че нѣкой се мисли за голѣмъ философъ, напѫчилъ се, едва ли може да дигне на гърба си 100 кгр., казва: ако на гърба на това дѣте бихъ турилъ цѣлата земя, какво ли би станало съ него? Когато нѣкой каже, че е герой, азъ считамъ, че трѣбва да е въ състояние да носи цѣлата земя. Герой, който може да носи цѣлата земя на гърба си, азъ считамъ, че е герой отъ трета степень. Този пъкъ, който може да носи на гърба си цѣлата земя, слънцето и всичкитѣ му спѫтници, считамъ герой отъ втора степень. Този, който може да носи на гърба си цѣлата земя съ десеть слънца и спѫтницитѣ имъ, той е герой отъ първа степень. Питамъ: ако сте герой въ България отъ първа степень, можете ли да носите земята съ десеть слънца и спѫтницитѣ имъ на гърба си? – Не мога. Тогава ти не можешъ да разрѣшишъ най-важнитѣ въпроси въ живота. Азъ който мога да нося земята на гърба си, казвамъ на българитѣ: слушайте вие може ли да се примирите? Кой си ти? Тебе ли ще слушаме? Щомъ не ме слушате, ще разтърся земята. Слѣдъ като я разтърся 4–5 пѫти, слѣдъ като унищожа тия ваши пушки, топове, пакъ ще ви питамъ: ще ме слушате ли? – Ще слушаме. Какъ нѣма да слушате? Ще слушате, и оттатъкъ ще минете. Ще кажа: слушайте новото учение! Отъ сега нататъкъ не се позволява на хората да се биятъ. Защо? – Ще разтърся земята. Така бихъ постѫпилъ, ако бяхъ единъ отъ третостепеннитѣ герои. Казвате: кѫдѣ сѫ тѣзи герои? Ще дойде единъ отъ тѣзи герои, които могатъ да носятъ земята на гърба си. Този герой ще оправи свѣта. Този герой се приготовлява сега, и всички ясновидци виждатъ, че турятъ земята на гърба му. Вие ще видите този герой и ще знаете името му. Като дойде този герой, ще кажа на хората: Господь ми каза отъ сега нататъкъ да живѣете въ миръ и съгласие. „Да живѣете въ миръ и съгласие“. – Това е учението на великитѣ Учители отъ памти-вѣка и до сега. Като се разтърси земята, всичко ще разберете. Това нѣщо ще бѫде, и всички ще го видите. Като го видите, всички ще поумнѣете. Отъ сърдцето ви ще изчезне старата култура на орела; всички ще станете гълѫби и съ крилѣтѣ си ще се дигнете изъ въздуха. Ако сте змии, всички ще бѫдете смазани на каша въ дупкитѣ си; ако пъкъ сте гълѫби, ще хвръкнете и Господь ще каже: ето моитѣ умни дѣца! Затуй ви казвамъ сега, че на всички ви трѣбва да израстнатъ крилца.

Той ще ви кръсти съ Духъ святъ, съ туй разумното великото. Ние трѣбва да вѣрваме въ това! Първото нѣщо въ свѣта е човѣкъ да разбере и да опита Любовьта. Съ Любовьта трѣбва да направимъ единъ великъ опитъ, но не трѣбва да се боите и да казвате: какво ще бѫде положението на България? Какво ще бѫде съ човѣчеството? – Какво ще бѫде положението на обществото? – Какво ще бѫде положението на България, какво ще бѫде положението на вашия домъ, това сѫ второстепенни въпроси. Важното е, какво ще бѫде съ нашата душа. Това е великиятъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшимъ не само за себе си, но и за всички други души. Въпроситѣ за човѣчеството, за България, за обществото, за дома ни, това сѫ въпроси, които отъ хиляди години се разрѣшаватъ и които не сѫ разрѣшени и до сега. Щомъ, обаче, разрѣшите въпроса за вашата душа, тогава ще раздаватъ на всички ви съотвѣтнитѣ партитури и всѣки ще влѣзе въ оркестъра и ще започне направо да свири – ще знае своята часть. Затова днесъ се проповѣдва на хората разумния животъ.

„Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь.“ Огъньтъ е едно велико благословение, едно прѣчистване. Всички трѣбва да се подигнемъ! Въ какво? – Въ Любовьта. Всички трѣбва да просветнемъ! Въ какво? – Въ Мѫдростьта. Всички трѣбва да се разширимъ! Въ какво? – Въ Истината. Нѣма ли да бѫде хубаво, като се срещнемъ да се познаемъ? Вие казвате, запримѣръ, че ме познавате. Но ако ме срѣщнете слѣдъ 20 години, и азъ съмъ хвърлилъ брадата си, изглеждамъ 25 годишенъ, вие дори нѣма да подозирате, че това съмъ азъ. Ще кажете: дали е той, или не? Вие казвате сега, че се познаваме. Не, не се познаваме. Нашитѣ костюми постоянно се мѣнятъ, понеже сме на сцената, а това го изисква тази пиеса на живота. И тия, които сѫ публика, по сѫщия начинъ, сѫ различно костюмирани и често мѣнятъ костюмитѣ си. Нашитѣ костюми съотвѣтствуватъ на това, което е написано върху тѣхъ. Единъ день, когато излѣземъ вънъ отъ театъра, дѣто нѣщата не сѫ написани, ние ще се явимъ въ истинската си форма, която не се мѣни. Тогава ще се яви Божественото. И тъй, човѣшкото трѣбва да се снеме, да се види онова великото, Божественото. Виждашъ нѣкой човѣкъ навъсенъ, сърдитъ, недоволенъ е отъ нѣщо. Нѣкому устата се изкривила, една изкривена усмивка се носи по лицето му; нѣкому очитѣ се изкривили; нѣкому ушитѣ разхвърлени на една, или на друга страна. И слѣдъ всичкото това казватъ: красивъ човѣкъ е този! Не, ушитѣ трѣбва да бѫдатъ на мѣстото си – Мѫдрость трѣбва да има у човѣка. Носътъ трѣбва да бѫде правъ, на мѣстото си да е – трѣбва да мирише човѣкъ само хубавитѣ работи. Човѣкъ не трѣбва да мяза на орела. Защо ноктитѣ на краката въ орела сѫ закривени? Защо яде мърша. Той хемъ съ краката си, хемъ съ клюна си я разкѫсва. Като забие клюна и нектитѣ си, нищо не остава отъ жертвата. Не, правъ носъ ще имашъ. Какъвъ е клюнътъ на гълѫба, завъртѣнъ ли е? – Правъ клюнъ, правъ носъ трѣбва да имашъ, а не завъртѣнъ надолу. Закривениятъ надолу клюнъ или носъ означава песимизъмъ. Очитѣ ви, които изразяватъ Истината, трѣбва да бѫдатъ отворени, всѣки да познае, че сте човѣкъ на когото може да се разчита. Като срешнешъ човѣка, да знаешъ, че той ти е братъ. Всѣки за себе си трѣбва да каже: харесвамъ очитѣ си, харесвамъ носа си, защото съмъ Божественъ. Всѣки самъ себе си трѣбва да харесва. А сега вие се погледнете и казвате: не се харесвамъ. Не, ти ще измѣнишъ условията на живота си, ще бѫдешъ доблестенъ поне като гълѫба. Прѣзъ хилядитѣ години, прѣзъ които е миналъ той, и при добритѣ, и при лошитѣ условия на живота си, не ялъ месо. Колкото пѫти и да сѫ го учили да яде месо, той все казвалъ: не, азъ имамъ убѣждения! Така и ние трѣбва да казваме: азъ имамъ убѣждения, служа на Бога на Любовьта, на Мѫдростьта, на Истината, на Правдата, на Добродѣтельта, не искамъ да ямъ месо. Ще бѫда гълѫбъ, нѣма да върша прѣстѫпления. Ама ще ви колятъ хората! Нима не колятъ орлитѣ? Ама вълкъ трѣбва да бѫдешъ! Нима вълцитѣ не ги убиватъ? Нима вълцитѣ не умиратъ? Ама мечка трѣбва да бѫдешъ! Нима мечкитѣ не умиратъ? Ама силенъ като лъвъ трѣбва да бѫдешъ! Нима лъвътъ не умира? Оставете тази площадна философия! Ако трѣбва да бѫдешъ лъвъ, бѫди, но лъвъ на Любовьта, лъвъ на Мѫдростьта, лъвъ на Истината, лъвъ на Правдата, лъвъ на Добродѣтельта. Такива велики лъвове трѣбва да има! Такива лъвове трѣбва да бѫдете всички!

И ако трѣбва да бѫдете орли, бѫдете орли на Любовьта, орли на Мѫдростьта, орли на Истината, орли на Правдата, орли на Добродѣтельта. Това значи да се кръстите отъ Духъ Свети, да се кръстите въ Истината. Такива лъвове азъ бихъ желалъ да бѫдете! Не отъ онѣзи лъвове, които прѣскачатъ въ кошаритѣ вѫтрѣ! Не отъ онѣзи орли, които слизатъ отъ небеснитѣ височини въ нѣкой дворъ, да сграбчатъ нѣкоя кокошка нѣкое пиле или нѣкоя дребна домашна птица. Не, не, идейни орли трѣбва да бѫдете – орли на високата мисъль въ свѣта! Да имате широкия просторъ на орела, царьтъ на птицитѣ, но въ този царь да има доблесть! Има такива орли въ свѣта.

„Ще ви кръсти съ Духъ Святи.“

Сега, мнозина отъ васъ ще се кръстите. Нѣкои отъ васъ сте кръстени, но вие още не знаете. Така и дѣтето, колко врѣме слѣдъ като го кръстятъ, си знае името? Дѣтето го кръщаватъ на първия, втория или на третия мѣсецъ, но едва слѣдъ 2–3 години си знае името.

Та вашиятъ кръстникъ трѣбва да дойде, да ви каже какво ви е името. Слѣдъ като ви кръсти, трѣбва да знаете, каква е Божествената програма и да живѣете споредъ нея, да живѣете споредъ живота на гълѫба, споредъ Духътъ Свѣти. Тогава ще минете въ нова фаза, ще бѫдете хора, създадени по образъ и подобие Божие и Господь ще каже: „И видѣ Господь, че всичко, което е направилъ този човѣкъ е добро, защото е положилъ Неговия законъ, законътъ на Любовьта“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 12 априлъ 1925 год. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help