Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Въ който градъ влѣзвате

(8) И въ който градъ влѣзвате, и ви прииматъ, яжте което ви прѣдлагатъ, (9) и изцѣлявайте болнитѣ които сѫ въ него, и казвайте имъ: „Наближило ви е Царството Божие.“ (Лука 10:8,9)

Какво трѣбва да казва човѣкъ, когато го питатъ? – Наближило е царството Божие. Това е поетическо изражение. Ако бихъ ви казалъ, че е наближило изгрѣванието на слънцето, не подразбирамъ, че е изгрѣло слънцето. Ако ви кажа, че пладнѣ е наближило, не подразбирамъ, че е дошло пладнѣ, но близо е вече. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да бѫде силенъ. Въ какво трѣбва да седи силата на човѣка? – Силата на човѣка трѣбва да седи въ неговия вѫтрѣшенъ животъ, въ неговото вѫтрѣшно разбиране на живота, въ онова вѫтрѣшно схващане, въ което да нѣма абсолютно никакво колебание, абсолютно никакво съмнѣние. Защото въ Божествения свѣтъ, или въ свѣта на вѣчната хармония нѣщата могатъ да се изразяватъ по много начини, но всички сѫ еднакво хармонични, еднакво се допълватъ. Вие може да изразите една музикална пиеса по много начини, но въ всички начини има нѣщо общо – нейната музикалностъ, една музикална пѣсенъ, сама по себе си, не може да бѫде пѣсенъ, ако не е музикална. Защо? Защото пѣсенъ и музикална пѣсенъ е едно и сѫщо нѣщо. Значи, между тоноветѣ трѣбва да има едно вѫтрѣшно съзвучие, едно вѫтрѣшно съотношение, едно прѣливане. Навсѣкѫдѣ въ всички нѣща трѣбва да има едно прѣливане. Слѣдователно, всѣки, който може да пѣе тъй, че да изрази нѣщо чрѣзъ пѣнието, ние го наричаме добъръ пѣвецъ. Сѫщото нѣщо е и въ закона на говоренето. Между всички думи трѣбва да има извѣстно съотношение. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, мислимъ, че знаемъ да говоримъ. Азъ като разглеждамъ по нѣкой пѫтъ Писанието, тази свещена книга, или като разглеждамъ нѣкои поетически творби, виждамъ; че тия поети, писатели и пророци сѣ имали най-добри желания да изразятъ Божественото, но думитѣ въ съврѣменния езикъ не сѫ въ състояние да изразятъ тия идеи. Нашиятъ езикъ не е достатъчно развитъ. Впрочемъ, не само нашия езикъ, но който и да е езикъ сега на земята не е тъй развитъ, за да прѣдаде тия възвишени идеи. За въ бъдеще ние очакваме да имаме единъ езикъ по-хубавъ, по-изразителенъ, въ който сърдцето ще има прѣобладающе влияние.

„Въ който градъ влѣзете“. Градъ може да се образува само отъ разумни хора. Друго-яче, ако нѣма разумность, ще се образува единъ конгломератъ, тъй като изъ между скалитѣ има множество набутани частици, безразборно разхвърляни. Тия частици може да образуватъ такива цѣли градове. Не, подъ думата „градъ“ разбирамъ съвокупность отъ разумни същества, събрани на едно мѣсто.

Казвайте: „Наближило е Царството Божие!“ То значи: наближиха онѣзи условия, при които човѣшката душа може да прояви онова скритото въ себе си. Животътъ може да прояви своята скрита сила въ него само при слънчевата свѣтлина. Човѣшкия умъ може да се прояви само при великитѣ мисли. Да кажемъ, че въ нѣкоя страна се яви нѣкой великъ поетъ, или нѣкой великъ художникъ, или нѣкой великъ музикантъ, какво значение ще иматъ тия велики хора за тази страна? – Тѣ ще ѝ дадатъ великъ потикъ. Азъ не говоря за обикновенитѣ свирци, за обикновенитѣ музиканти. Аз не говоря за обикновенитѣ художници, за обикновенитѣ писатели и поети. Азъ говоря за необикновенитѣ писатели, художници и музиканти – къмъ тѣхъ трѣбва да се стреми човѣкъ. Сега, вие, които сте на земята, може да кажете: ами азъ мога ли да бѣда единъ великъ поетъ? – Можешъ, защо не! Ако имате едно правилно схващане за величието на живота, можете да бѫдете единъ великъ поетъ. Великиятъ поетъ не прѣдставлява нѣщо единично. Поетътъ не е една нишка. Запримѣръ, какъ опрѣдѣляме ние човѣшката сила? Въ какво седи тя? Допуснете, че азъ ви вързвамъ съ една нишка, съ едно конче, но това конче се скѫсва. Казвамъ: силата ви е по-голѣма отъ едно конче. Слѣдъ туй ви завързвамъ съ двѣ кончета, но и тѣ се скѫсватъ. Казвамъ: силата ви е по-голѣма отъ два конеца. Следъ туй ви вързвамъ съ три, четири, петь и повече кончета, но всички ги скѫсвате. Казвамъ; силата ви е по-голѣма отъ тия конци. Най-послѣ азъ ви вързвамъ съ 1,000 конци, но тѣхъ вече не скѣсвате. Казвамъ: хилядата конци сѫ по-силни отъ васъ. Ние можемъ да увеличимъ тия конци на 10,000 и повече, за да опитаме силата ви. Нѣкой казва: азъ имамъ вѣра. Питамъ: на колко конеца се равнява твоята вѣра? Вѣрата на единъ конецъ, или вѣрата на два конеца, или вѣрата на три и повече конци? Вие вѣрвате, че може да се излѣкувате отъ онази обикновена треска, но като дойде тифузната епидемия, вашата вѣра не може да ви излѣкува. Казвате: не може. Такива факти имаме съ Мойсей, когато се явилъ при Фараона, египетския царь. Праща го Господь да избави еврейския народъ, но му казва: „Азъ ще ожесточа сърдцето на Фараона, и той нѣма да пусне евреитѣ“. Мойсей си мислилъ, че само една дума като каже на Фараона, и той веднага ще пусне евреитѣ. Отива при Фараона. Пита го той: въ чие име идешъ? – В името на Иехова. Е, на колко хора Той е Богъ? – Той е Богъ на Авраама, на Исаака, на Якова. – Такъвъ Богъ между насъ не зная, ние имаме по-силни богове и на това основание не мога да пусна Израиля. Мойсей се почуди, какъ е възможно това нѣщо! Тогава той хвърли своята тояга прѣдъ лицето на Фараона, и тя се обърна на змия. Веднага Фараонъ извика своитѣ мѫдреци по лицето на царството си и каза: „Ще видишъ, че и моитѣ мѫдреци не по-малко знание иматъ отъ тебе“. Дойдоха тѣ, и наистина прѣвърнаха тоягитѣ си въ змии. Но змията на Мойсея се обърна и нагълта змиитѣ на всички мѫдреци. Фараонъ каза: ти можешъ да си вървишъ, съ такива фокуси азъ не пущамъ израилския народъ. Мойсей пристѫпи до четиритѣ чудеса, които и мѫдрецитѣ правиха, но най-послѣ Фараонъ призна, че Мойсей има повече знания. Фараонъ се постара по единъ или по другъ начинъ да подкупи Мойсея, но не можа. Когато дойде до десетото чудо, той го подкупваше съ сребро, съ какво ли не. Прѣдлагаше му да остане въ Египетъ, но Мойсей каза: „Не, азъ съмъ пратенъ отъ Иехова да изведа израилския народъ“. Упоритъ човѣкъ бѣше Мойсей. И слѣдъ като направи послѣдното чудо, Фараонъ каза: „Пуснете този човѣкъ, защото, ако седи още въ Египетъ, той ще направи цѣлата земя пуста“.

Та, като дойде Божественото, човѣкъ трѣбва да му се подчини. Нѣкой пѫтъ ние се ожесточаваме на Божественото въ насъ. Казва Фараонъ: Нѣма да пусна израилския народъ! Не, ще се подчинишъ! Така е и съ всички хора. У тебе има единъ благороденъ импулсъ да схванешъ нѣщата, да се подчинишъ, но си казвашъ: не азъ имамъ извѣстни възгледи, извѣстни схващания. Идва, обаче, Божественото въ васъ, идва Мойсей. Той е страшенъ човѣкъ. Като направи своитѣ чудеса, цѣлата земя опустоши. Най-послѣ ти се рѣшавашъ да дадешъ ходъ на Божественото, на благородното въ себе си. Тогава дохожда спасението на твоята душа.

Казва се въ прочетения стихъ: „Въ който градъ влѣзете, казвайте, че е наближило Царството Божие“! Казвамъ: Царството Божие, това сѫ великитѣ условия, приготвени за човѣшката душа. Един отъ основнитѣ закони на Царството Божие е, че всички граждани въ него иматъ еднакви права, еднакви задължения. Значи, този великъ идеалъ, който сегашнитѣ хора усѣщатъ въ себе си, този ламтежъ къмъ нѣщо велико, това е Божественото, това е Царството Божие. Напримеръ, нѣкои искатъ да бѫдатъ поети. Азъ съмъ виждалъ мнозина младежи, като влѣзатъ въ гимназията, или като се запишатъ въ университета, между многото свои занятия отиватъ постоянно да се упражняватъ, да пишатъ поезия. Като имъ дойде вдъхновението, напишатъ си нѣщо, и послѣ единъ на другъ си го четатъ. Нѣкои от тѣхъ сѫ отлични произведения, нѣкои отъ тѣхъ сѫ дѣтински, но всѣки мисли, че е написалъ нѣщо цѣнно. Послѣ, между тия ученици и студенти има и рисувачи, музиканти и др. Нѣкои отъ тѣхъ, когато учительтъ имъ прѣподава урокъ по аритметика, тѣ се занимаватъ съ други работи, рисуватъ неговия образъ. Нѣкой нарисува образа на учителя си и послѣ го прѣдава на съкласника си, пита го: какъ, мяза ли на учителя? Учительтъ прѣподава урокъ, рѣшава задача, а той си рисува. Другъ пѫтъ учительтъ прѣподава другъ урокъ, а нѣкой ученикъ си пѣе, съчинява си нѣщо по музика. Пита го учительтъ: защо дигашъ шумъ? Ученикътъ пъкъ си мисли, че съчинява нѣщо много важно. Така постѫпватъ ученицитѣ съ своитѣ учители и професори. Единъ си пише поезия, другъ си рисува, трети си съчинява нѣщо по музика, а професорътъ прѣподава своитѣ уроци. Нѣкой пѫтъ става това нѣщо, но трѣбва да има смисълъ въ тия дѣйствия. Не е лошо, че всѣки човѣкъ иска да се прояви, но въ това проявяване трѣбва да има смисълъ. Питамъ: ако водата извира, какъвъ е нейниятъ стремежъ? – Да протече. Ако дървото пониква, какъвъ е неговиятъ стремежъ? – Да расте. Ако човѣкъ се ражда на земята, какъвъ е неговиятъ смисълъ въ живота? Все трѣбва да има единъ конкретенъ смисълъ. Казвамъ: изворъ, който извира безъ да тече; дърво, което никне безъ да расте; човѣкъ, който се ражда безъ да мисли и човѣкъ, който умира безъ да издъхне; свещеникъ безъ да служи на Бога, поетъ безъ да пише, художникъ безъ да рисува, има ли смисълъ въ всичко това? Нѣкой казва: е, азъ въ ума си рисувамъ. Човекъ който рисува въ ума си той отвънъ ще рисува. Човекъ, който пѣе въ душата си, той и отвънъ ще пѣе. Човѣкъ който служи на Бога въ душата си, той и отвънъ ще служи. Такива сѫ великитѣ закони. Значи, наближило е Царството Божие!

За кого е Царството Божие? – За разумнитѣ души. Тази идея трѣбва да се схване добрѣ. Мнозина очакватъ единъ по-добъръ животъ извънъ земята, но какъвъ смисълъ ще има този животъ, ако нѣма никакви отношения къмъ настоящия? Всички казватъ: ние трѣбва да се освободимъ отъ този животъ и да влѣземъ въ другия животъ. Всички казватъ, че този животъ е лошъ. Питамъ: въ какво седи лошото на този животъ? Или въ какво седи доброто на този животъ? – Лошото и доброто, това сѫ наши схващания. Ако ние сме добри, и ако нашитѣ отношения единъ към другъ сѫ добри, казваме, че животътъ е добъръ. Ако нашитѣ отношения единъ къмъ другъ сѫ лоши казваме, че животътъ е лошъ. Но какъвъ е животътъ самъ по себе си? Прѣдставете си, какво ще бѫде положението на едно агне, което се изгубва нѣкѫдѣ въ гората и попада между вълцитѣ? Какъ ще го посрещне това вълче общество? Какъ мислите, ще му кажатъ ли „добрѣ дошло“. Ще му постелятъ ли, ще му дадатъ ли храница? – Всичкитѣ вълци ще се зарадватъ, но каква ще бѫде тѣхната радость? Всѣки ще каже: и на мене малко отъ това агънце. Всѣки вълкъ ще иска по една малка частица отъ това агънце. Добрѣ дошло ли ще бѫде то? Всеки вълкъ ще иска да приеме цѣлото агънце вѫтре въ себе си, но като не може, ще иска да вземе поне една частица отъ него. Това приемане ли е сега? Добрѣ, да вземемъ обратния случай. Изгубва се единъ вълкъ нѣкѫдѣ изъ гората и попада въ едно стадо овци, отива им на гости. Тия овци ще го приематъ ли? – Не, всички ще се разбѣгатъ, не дочакватъ дори да го видятъ. Щомъ го видятъ, всичките удрятъ на бѣгъ а само нѣкои отъ тѣхъ, по-смѣлитѣ, ще му тропнатъ съ кракъ, ще кажатъ: защо си дошълъ? Всички овци ще се разбѣгатъ, нито една нѣма да го приеме. Защо? Защото овцитѣ сѫ изгубили вѣра въ вълцитѣ. Слѣдователно, ако ние изгубимъ вѣрата си въ хората, имаме вече отношенията на вълка къмъ овцата. Ако пъкъ въ насъ има тази алчность, каквато видимъ, да го вземемъ само за себе си, всѣки да има дѣлъ, ние ще се намѣримъ въ положението на агнето между вълцитѣ.

Сега, всѣка система, всѣка религия, всѣко учение, които сѫществуватъ въ свѣта, иматъ висока задача. Казвате: какво е прѣдназначението на религията, какво е прѣдназначението на християнството, на будизъма напримеръ? И наистина, всички се запитватъ: каква е цѣлта на християнството? Всички свещеници трѣбва да си дадатъ отчетъ на този въпросъ. Каква е целта на будизма? И всички ще спорятъ помежду си. Кой е правиятъ? Не, конкретно трѣбва да се отговори. Какво е основното учение, каква е основната идея? Като ти дойде единъ будистъ на гости, какво трѣбва да ти каже? Единъ будистъ не трѣбва да се различава по нищо отъ тебе въ твоето вѫтрѣшно вѣрую, въ твоето стремление къмъ Бога. Всѣки будистъ е християнинъ. Не мислете, че ако речете да изтълкувате будизма, че ще намѣрите много голѣма разлика. Думата „будистъ“ има почти сѫщото значение, каквото и думата християнинъ. Едно врѣме, когато Буда е тълкувалъ своето учение на хората, условията сѫ били малко по-други отъ тия, въ които е живѣлъ Христосъ. И Буда, както и Христосъ, прѣпорѫчва на хората да се примиряватъ съ страданията. По кой начинъ? – Да се слѣятъ съ Бога. Туй е, което тѣ наричатъ да влѣземъ въ Нирвана. Нѣкои казватъ: какъ, човѣкъ да живѣе въ Нирвана! Да живѣе въ Нирвана, значи да изгуби своя индивидуаленъ животъ. Да, човѣкъ трѣбва да изгуби своя индивидуаленъ животъ. Когато 10–20 малки рѣкички влѣзатъ въ една по-голѣма рѣка, изгубватъ ли своя индивидуаленъ животъ? – Да, изгубватъ го. Тѣ го изгубватъ външно, повидимому, но вѫтре въ голѣмата рѣка тѣ сѫществуватъ. Послѣ, когато тази рѣка се влѣе въ морето, сѫществува ли? – Съществува. Човекъ като изгуби своя животъ, сѫществува ли? – Сѫществува. Има едно условие при което човѣкъ може да запази своята индивидуалностъ. В това условие има три методи, чрѣзъ които човѣкъ може да добие своето безсмъртие. Човѣкъ трѣбва да бѫде изразителъ на висшата Божествена Любовь, която е носителка на живота. За да се прояви този животъ, той трѣбва да има Мѫдрость и Истина.

Това сѫ отвлѣчени въпроси. Сега ще ви направя едно малко сравнение, да видите какви отношения трѣбва да има между Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Ще взема за примѣръ водата. Водата има три състояния. Едното е жидкото ѝ състояние, то е нормалното, естественото ѝ състояние. Отъ лѣво имаме твърдото състояние на водата, т.е. замръзването ѝ; отъ дѣсно имаме параобразното състояние на водата. Значи, водата може да стане твърда, като изгуби своята температура. Водата може да стане и параобразна, като увеличи своята температура. Е, въ какво седятъ тѣзи два живота, въ какво се проявява той между свѣта на жидката материя и между свѣта на твърдата материя? Прѣдставете си, че вие имате вода, а нѣмате твърда почва. Вие казвате: най-важното нѣщо въ свѣта е водата. Добрѣ, приемамъ това, но прѣдставете си, че нѣмате почва, кѫдѣ ще отиде всичката тази вода? Допуснете сега, че имате животъ въ себе си. Отъ Божествено гледище животътъ е подобенъ на водата – нищо повече. Такава е аналогията. Какво е отношението на водата къмъ твърдата почва и къмъ въздухообразната материя, такива сѫ и отношенията на Любовьта, Мѫдростьта и Истината въ живота. Любовьта е естественото състояние на водата въ живота. Мѫдростьта прѣдставлява твърдото ѝ състояние, а Истината прѣдставлява параобразното състояние на водата. Слѣдователно, за да може водата да се прояви, трѣбватъ ѝ и твърда, и параобразна материя. Водата проявява своитѣ качества само въ твърдата почва, понеже тамъ растатъ всички сѣменца. Като прониква прѣзъ почвата, тя постоянно ги полива. Въ течното си състояние, обаче, водата може да засегне само тѣхнитѣ корени. Слѣдователно, прахътъ отгорѣ на цвѣтята не може да се очисти отъ тази вода. Необходимо е значи частъ отъ тази вода, да се прѣвърне въ пара, да се охлади въ въздуха и въ видъ на капчици да падне на земята и да измие листенцата и цвѣтоветѣ отъ натрупалия се по тѣхъ прахъ. Но всичката вода не може да се прѣвърне въ пара; и всичката вода не може да се прѣвърне въ ледъ. Законъ има за това.

Сега вие като срѣщнете нѣкой мѫдъръ човѣкъ, казвате: този човѣкъ е голѣмъ мѫдрецъ и като такъвъ, нему любовь не трѣбва. Не, Мѫдростьта излиза отъ Любовьта. Мѫдростьта е едно състояние на Любовьта – нищо повече. Истината е пара, която се получава пакъ отъ водата при изпаряването ѝ. Значи, Истината е едно състояние на Любовьта – пара. Мѫдростьта е въ лѣво, Истината е въ дѣсно.

Туй вѫтрѣшно разбиране е необходимо за вашия умъ, за да можите да си съставите една ясна прѣдстава за вѫтрѣшнитѣ наредби на вашия животъ и да го направитѣ такъвъ, какъвто трѣбва. Крайната цѣлъ на вашия животъ е да принесе онѣзи плодове, които сѫ необходими за вашето подигане. Азъ не искамъ да считате, че ако отидете при нѣкоя каца съ медъ и го погледнете, близвате малко съ пръстъ, та това е животъ. Да ви кажатъ, че това е медъ и послѣ да ви лишатъ отъ туй благо, това не считамъ животъ. Не е въпросътъ само да близнете отъ този медъ, но вие имате право да го употрѣбите.

Казано е въ стиха: „Въ който градъ влѣзете, казвайте, че е наближило вече Царството Божие“. Сега всички седите и чакате. Азъ ви казвам: наближило е за васъ Царството Божие! Вие казвате: ще дойде ли Христосъ? Аз ви казвам: Мѫдростьта е за васъ. – Ще има ли нѣкой да ни учи? Казвамъ: Истината е за васъ. – Има ли нѣкой да ни даде тази свобода? Това е неразбиране на нѣщата. Истината, сама по себе си, носи свобода. Мѫдростьта, сама по себе си носи устой вѫтрѣ въ човѣка. А когато дойде Онзи, Той ще ни научи. Кога ще дойде Той? – Когато ние възприемемъ Царството Божие въ себе си. Щомъ ние приемемъ Царството Божие въ себе си, тогава ще дойде и господарьтъ на това царство. Да възприемемъ Бога въ, себе си, това е една отъ най-великитѣ Истини въ свѣта. Това е единъ отъ най-великитѣ моменти въ живота ни. Всички сѫщества въ свѣта, отъ най-дребнитѣ до най-великитѣ, не желаятъ нищо друго, освѣнъ да ги посѣти Господь за единъ много кратъкъ моментъ. Да ви посѣти Господь само за една минута, или даже само за една секунда, това е най-великиятъ моментъ за душата ви. И това посѣщение, колкото и кратко да трае, ще кажа на вашъ езикъ, ще ви държи топло прѣзъ цѣлата вѣчность, докато свѣтътъ сѫществува.

Сега ще ви приведа единъ примѣръ, за да обясня една от своитѣ главни мисли. Той е слѣдниятъ: въ миналото, още въ прѣдисторически времѣна, сѫществували двѣ царства, двѣ раси въ свѣта. Еднитѣ сѫ били хора светящи, а другитѣ сѫ били тъмни хора, хора на тъмнината. И еднитѣ, и другитѣ, обаче, сѫ били еднакво умни и мѫдри. Царьтъ на светящитѣ хора се казвалъ Ормуздъ-Дей. Царьтъ на чернитѣ се наричалъ Ариманъ-Таадъ. Това е митология, останала въ персийското учение. Въ царството на Ариманъ-Таада сѫ сѫществували всички най-финни, най-усъвършенствувани орѫжия и всѣкакви задушливи газове. Тамъ имало голѣми ограничения, навсѣкѫдѣ владѣялъ редъ и порядъкъ, но редътъ и порядъкътъ на онези наши съврѣменни фабрични издѣлия, редътъ и порядъкътъ на онѣзи колелета, които се движатъ въ фабрикитѣ. Тамъ всичко било хармонично, но тежко на онзи, който дойде подъ зѫбцитѣ на тия колелета! Той да му мисли! Хората отъ царството на Ормуздъ-Дея се ползували съ пълна свобода. Между тѣзи двѣ царства имало постоянни войни, но нито еднитѣ нито другитѣ могли да побѣдятъ. Всичкитѣ най-усъвършенствувани орѫжия, които поданицитѣ на царь Ариманъ-Таада могли да изобрѣтятъ, щомъ влизали въ царството на Ормуздъ-Дея, се прѣвръщали на пара. Всичкитѣ им коне, колесници, картечници, всичко се разтопявало въ царството на Ормуздъ-Дея, прѣвръщало се въ пара. Тогава тѣ сѫ имали хиляди пѫти по-усъвършенствувани картечници, отколкото тия, които сегашнитѣ културни хора иматъ. Сегашнитѣ сѫ играчка на тогавашнитѣ. Нѣкои мислятъ, че само сега има такива усъвършенствувани орѫжия. Какви страшни картечници е имало тогава! Ние виждамѣ, какви голѣми огньове, какви силни електрически токове има по небето. Тѣ сѫ употрѣбявали тогава тия токове, които и днесъ могатъ да се прилагатъ.

Нѣкои отъ васъ казват: какво трѣбва да правимъ? – Ще работитѣ споредъ правилата на поданицитѣ на Ормуздъ-Дея. Ще прѣвръщате всички вещества на въздухообразни и лѫчеобразни – нищо повече! Това е силата на праведния. И Христосъ, на едно мѣсто отъ тази глава, казва: „Ето, азъ ви пращамъ, като агнета между вълцитѣ, не взимайте нито тържикъ, нито друго нѣщо въ себе си!“ Защо? Защото ще ви обератъ. А тъй, като нѣмате нищо, нѣма какво да ви обиратъ. Като имате щомъ ви срещнатъ разбойници, ще взематъ всичкитѣ ви нѣща. Тръгнете ли съ скѫсани дрехи, съ скѫсана шапка, съ скѫсани обуща, като най-последенъ бѣднякъ, като ви видятъ въ този видъ, ще кажатъ: бѣднякъ е той, оставете го да си върви! Ако тръгнете съ единъ модеренъ цилиндъръ, съ най-хубави дрехи и обуща, ще кажатъ, спрѣте този, има какво да се вземе отъ него! Хората днесъ не могатъ да разбератъ, че се намиратъ въ една неприятелска страна и казватъ: защо трѣбва да се отрека отъ богатството си? Ще се отречешъ, и оттатъкъ ще минешъ. Смъртьта, това е царството на Ариманъ-Таада. Когато умирате, вие сте въ тѣхното царство. Тѣ ще взематъ всичко. И тогава Христосъ казва: „Прѣвърнете се…“ На какво? – Прѣвърнете се на едно въздухообразно вещество. Тъй бѣше и съ Христа. Хванаха Го и Го заковаха на кръста. Сѫщитѣ тия поданици на Ариманъ-Таада Го сѫдиха. Пилатъ бѣше единъ отъ тѣхнитѣ членове. Еврейскитѣ свещеници сѫщо бѣха негови поданици. Тѣ произнесоха смъртната присѫда, но какво стана послѣ? Христосъ имъ даде тѣлото си, но възкръсна. Той се прѣвърна на какво? – Той прѣвърна материята на тѣлото си въ лѫчиста материя, минаваше прѣзъ врати, и никой не можеше да Го види, да Го хване. Римскитѣ закони не можеха никѫдѣ да хванатъ Христа. Той веднага изчезваше, ставаше невидимъ и тѣ питаха: накѫдѣ отиде Христосъ? – Нагорѣ. Лошото е, че Христосъ сега и нагорѣ, и надолу, навсѣкѫдѣ отива. Сега поданицитѣ на Ормуздъ-Дея приготовляватъ една атака на този свѣтъ. Знаете ли каква атака? Тѣ вече сѫ приготвили своитѣ батареи и ще ги пратятъ къмъ този свѣтъ. Тѣ ще прѣвърнатъ всички въ параобразно състояние и изведнъжъ ще освободятъ свѣта отъ неговитѣ грѣхове. И всички вие, които ще минете прѣзъ този Божественъ огънь, ще освободите душитѣ си и ще бѫдете свободни отъ робство. Ние казваме: всички хора ще трѣбва да прѣминатъ прѣзъ този огънь.

„Наближило е Царството Божие!“ Царството Божие е едно параобразно състояние, което трѣбва да прѣмине прѣзъ нашитѣ сърдца, прѣзъ нашитѣ умове, прѣзъ нашитѣ души. Великъ е само онзи народъ, който има такива хора, такива поети, които могатъ да казватъ: „Наближило е Царството Божие!“ Запитайте който и да е писатель, който и да е поетъ, дали има другъ, по-широкъ животъ отъ този? Тѣ ще ви кажатъ: не, нѣма другъ животъ, освѣнъ сегашниятъ. Нима днешниятъ день е най-важен? Не, днешниятъ день не е най-важенъ, не е и най-голѣмъ. Слѣдователно, колкото повече отиваме къмъ сѣверъ, днитѣ все повече и повече се увеличаватъ и като дойдемъ на сѣверния полюсъ, имаме най-голѣмиятъ день. Азъ зная, че имаме дни много по-голѣми, отколкото тия на сѣверния полюсъ. Има мѣста въ козмоса, дѣто слънцето грѣе съ милиарди години наредъ, има мѣста пъкъ, дѣто слънцето като залѣзе веднъжъ, съ милиарди години е все нощь. Какъ бихте си обяснили всичко това, ако се намѣрихте въ единъ такъвъ свѣтъ, дѣто деньтъ е дълъгъ милиарди години? Прѣдставете си само едно слънце, което е 75 милиона пѫти по-голѣмо отъ нашето, а нашето слънце е единъ милионъ и половина пѫти по-голѣмо отъ нашата земя, и тази земя се огрѣва отъ това голѣмо слънце! Каква прѣдстава бихте имали вие за всичкитѣ нѣща тогава? Прѣдставете си, че тия разумни сѫщества отъ това слънце дойдатъ на нашата земя, ще има ли караница тогава между хората? – Нѣма да има никаква караница. Писанието казва за тази земя: „Веселѣхъ се на тази обитаема земя“. Има въ свѣта една обитаема земя, въ която поданицитѣ на царь Ормуздъ-Дея, или чедата Божии ще могатъ да живѣятъ.

И тъй, сегашнитѣ вѣрующи хора трѣбва да изработятъ своитѣ възгледи за живота. Кои възгледи? Не е въпросътъ до нашитѣ външни вѣрвания. Не е въпросътъ за външната страна на православието, на евангелизма, на католицизма, на будизма, или на какво и да е друго вѣрую. Въпросътъ се отнася до вѫтрѣшната страна на живота. Не е въпросътъ да бѫдемъ българи, французи, или германци, или каквито и да е. Това е външната страна на въпроса. Има единъ вѫтрѣшенъ въпросъ, който трѣбва да рѣши всѣка една душа, понеже слѣдъ 20 или 30 години вие ще се измѣните и ще влѣзете въ новитѣ условия на живота. Вие отъ сега трѣбва да изучавате небесния езикъ. Нѣкои ще кажатъ: когато дойде Христосъ, ще ни научи. Когато дойде Христосъ? Че какво е това разбиране? Христосъ казва на своитѣ ученици: „Идете и проповѣдвайте Евангелието на всичкия свѣтъ, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на века.“ Тогава защо Го очаквате отгорѣ? Значи, споредъ сегашнитѣ схващания на религиознитѣ хора, Христосъ и светиитѣ сѫ горѣ на небето. Кой е тук тогава? Само грѣшнитѣ хора ли? Като казва Христосъ на ученицитѣ си да отидатъ и да проповѣдватъ Евангелието какво значи? – Да отидатъ да проповѣдватъ само на грѣшнитѣ хора, които сѫ тука на земята. Тогава, на кого ще проповѣдвамѣ, и кой ще проповѣдва? И дѣйствително, споредъ туй разбиране ако останатъ глупавитѣ хора да проповѣдватъ, само глупави работи ще се проповѣдватъ. Значи Христосъ е въ този великъ свѣтъ, който засѣга душитѣ на всички хора. И така, за всѣки единъ отъ васъ, който иска да се посвети на това учение, казватъ: той не е правовѣренъ. Въ какво седи правовѣрието? Нека имаме една норма за правовѣрието. Кой човекъ е правовѣренъ? Правовѣренъ човѣкъ, споредъ мене, е този, който не отнима живота на другитѣ хора, на подобнитѣ си. Споредъ мене, правовѣренъ човѣкъ е този, който носи свѣтлина на подобнитѣ си. Споредъ мене, правовѣренъ човѣкъ е този, който носи свобода на подобнитѣ си. Под „подобни“ разбирамъ всички онѣзи сѫщества, въ които има съзнание. Има нѣкой нѣща, дѣйствително, въ които нѣма съзнание. Единъ изсъхналъ клонъ, запримѣръ, нѣма съзнание въ себе си. Ако отрѣжешъ единъ клонъ отъ нѣкоя лоза и видишъ, че отъ него текатъ сълзи, значи въ него има животъ. Разумниятъ лозаръ казва на тази пръчка: „Ти ще повърнешъ своитѣ сокове надолу къмъ коренитѣ и тогава ще проектирашъ своя животъ въ останалитѣ три пръчки, които азъ оставихъ на лозата“. По този начинъ азъ съмъ дошелъ до слѣдното заключение: всѣки поетъ, всѣки музикантъ, всѣки художникъ е сборъ отъ велики души. За да се прояви единъ великъ поетъ, трѣбва хиляди гениални души да се събератъ на едно мѣсто. За да се прояви единъ великъ художникъ, трѣбва хиляди разумни, гениални души да се събератъ на едно мѣсто. За да се прояви единъ великъ музикантъ, трѣбва хиляди разумни души да се събератъ на едно мѣсто и да се изразятъ чрезъ него. За да се прояви единъ великъ Учитель, трѣбва всички разумни души да се събератъ въ него. Нѣкой отдѣлятъ Христа, разглеждатъ Го като нѣщо отдѣлно. Не. Христосъ е съвокупность на всички разумни души. И когато се казва въ Писанието, че за обръщането на една грѣшна душа къмъ Бога, настава голѣма радость между ангелитѣ, какво се подразбира? Това подразбира, че Христосъ прави тѣсна връзка между душитѣ. Кои сѫ ангелитѣ? – Всички онѣзи разумни души, които живѣятъ заедно съ Христа. Голѣма радость настава между всички души, когато нѣкой грѣшникъ възприеме учението на Любовьта, Мѫдростьта и Истината.

Сега мнозина отъ насъ много се запитватъ: обича ли ме Христосъ? Този въпросъ ми се вижда много чуденъ. Когато слънцето изгрѣе, и азъ туря гърба си къмъ него да ме грѣе, на мѣсто ли е въпросътъ дали слънцето ме обича? – Щомъ слънцето грѣе, обича те, разбира се. Отворилъ съмъ една книга на слънчевата свѣтлина, чета я и питамъ: дали ме обича слънцето? – Щомъ се ползувашъ отъ неговата свѣтлина и можешъ да четешъ книгата, обича те, разбира се. Всѣка възвишена и благородна мисъль, която прониква въ тоя умъ; всѣко благородно и възвишено чувство, което прониква въ твоето сърдце и всѣко възвишено и благородно желание, което прониква въ твоята душа, това е Христосъ, Който прониква. Той е единъ възвишенъ, колективенъ Духъ, единъ колективенъ импулсъ. Това не си ти. Туй, дето казвашъ: азъ направихъ това нѣщо, азъ написахъ това стихотворение – това е дяволското въ свѣта. Ами, че за да напишешъ това стихотворение, ти изяде четири кокошки, изпи три кила вино, изяде една хубава баница. Добре, като казвашъ, че ти си го направилъ, направи това нѣщо безъ кокошкитѣ, безъ виното, безъ баницата. Не мога. Тогава, признай това и кажи въ себе си: азъ, кокошкитѣ, винцето и баницата написахме това стихотворение. Това е учението! Трѣбва да знаете, че сегашното християнство дължи своя животъ на живота на онѣзи хиляди мѫченици, които сѫ се пожертвували за благото на другитѣ. А сега хората се спиратъ и казватъ: кой е праведенъ? – Праведни хора сѫ само тѣзи които сѫ пожертвували своя животъ за другитѣ. Това нѣщо ние трѣбва да признаемъ и да не мислимъ, че сегашния животъ, който имаме, е нашъ. Не, ние дължимъ своятъ животъ на другитѣ. Нѣкой казва; азъ имамъ право да мисля, както искамъ. Не съмъ ли свободенъ? Да, братко, ти трѣбва да знаешъ, че си само единъ конецъ отъ цѣлото вѫже. Ти дължишъ твоя умъ, твоитѣ мисли и чувства на хиляди други братя, които ти помагатъ.

Не мислете, че въ великото Бѣло Братство има нѣкакви амбиции, като нашитѣ. Не, когато нѣкой замисли да напише нѣщо, веднага много Бѣли Братя се събиратъ около него и казватъ: чакай да му помогнемъ! Тѣ се радватъ на всѣко нещо, което излезе отъ перото на когото и да е. Не мислете, че всичко, което напишете, е най-хубавото, най-гениалното. Нѣкой пѫть нарисувате нѣкой картина и мислитѣ, че е най-гениална. Не, не е така. Вие за въ бѫдеще именно ще напишете, ще рисувате и то все по-хубави и по-хубави нѣща. На земята ще пишете и ще рисувате красиви човѣци, а на небето ще пишете и ще рисувате красиви ангели. На земята ще пишете човѣшка поезия, на небето ще пишете ангелска поезия. На земята ще рисувате човѣшки картини, на небето – ангелски. Азъ говоря само за поезията и художеството, но има хиляди и милиони работи още, съ които може да се занимавате. Сегашнитѣ хора не могатъ да се убѣдятъ въ това, че на небето има работа за всички души. Тѣ казватъ: азъ не мога да бѫда поетъ, художникъ или музикантъ, тогава какво ще бѫда? Изредятъ още нѣколко такива поетически работи и казватъ най-послѣ: е, тогава работникъ ще бѫда, ще става единъ обикновенъ работникъ. Но знаете ли, че и най-обикновенитѣ работници въ това велико царство на Ормуздъ-Дея сѫ по-велики отъ всички наши най-велики философи и поети? Какво ще кажете на това отгорѣ? Всѣки единъ отъ тѣхъ може да напише нѣщо много по-красиво и велико, отколкото всѣка една строфа която би написалъ най-великия поетъ тукъ на земята. А при това, тѣ заематъ такова скромно положение! Тѣ знаятъ, че въ вечностьта има редъ условия, при които човѣкъ може да се прояви. Има единъ законъ за това, но ти ще чакашъ своето врѣме – нѣма да бързашъ. За всѣка душа Богъ е опрѣдѣлилъ единъ моментъ, когато трѣбва да се прояви. За този моментъ тя трѣбва да чака хиляди и милиони години. Ще дойде твоятъ день, когато ще ти кажатъ: излезъ да се проявишъ! И тогава всичкото небе ще се прояви чрезъ тебе. Готовъ ли си за този моментъ? А сега, ще излѣзешъ нѣкѫдѣ на сцената, ще издекламирашъ едно стихотворение отъ Вазова, или отъ когото и да е, и ако не можешъ да го издекламирашъ добре, или ако го забравишъ, ще ти кажатъ: слѣзъ отъ сцената! Но когато ти издекламирашъ това, което небето иска чрѣзъ тебе, тогава и ти ще останешъ доволенъ отъ себе си, и другитѣ ще останатъ доволни отъ тебе. Слѣдователно, всѣки единъ отъ насъ трѣбва да бѫде готовъ за този великъ моментъ. Този великъ моментъ не е само за насъ, но и ангелитѣ се приготовляватъ за него. Когато Богъ обедини всички въ едно цѣло, тогава ще дойде часътъ да се проявите. Тогава ще дойде вашиятъ день.

Нѣкои хора обичатъ да се обличатъ добрѣ, да иматъ хубави дрехи. Хубаво е всичко това, но все още не знаете, какво нѣщо е хубавата дреха. Нѣкоя дама казва: булската дреха е хубава. Не, ще дойде день когато ще облѣчете най-хубавата дреха, която ще ви задоволи. Единъ день Богъ ще ви даде най-хубавия умъ, най-красивото сърдце, най-разумната душа. Тогава духътъ ви ще се облѣче въ най-красивата дреха и така ще излѣзете на сцената. Това нѣщо засѣга малко вашето щестлавие и вие казвате: хайде да видимъ! Не, ще дойде день за всички съврѣменни хора, когато ще бъдатъ облечени въ Божествения животъ. Това именно трѣбва да бѫде въ насъ, като единъ импулсъ. Всички трѣбва да казвате: „Наближило е вече Царството Божие!“ Между хората трѣбва да има миръ! И ние казваме: ние сме противъ орѫжията, не употрѣбяваме никакво орѫжие. Да ние нѣма да употрѣбимъ едно орѫжие като днешнитѣ, но ще употрѣбимъ друго. Какво оръжие ще употрѣбимъ? – Нашето орѫжие е такова, че когато срещнемъ единъ убитъ човѣкъ, ние го въздигаме, ние го възкресяваме.

Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ духовникъ, който много обичалъ каймакъ, но жена му била по-голѣма любителка на каймака отъ него, та докато той се наканилъ да хапне, жена му го изпрѣварвала. Цели 30 години той самъ си квасилъ млѣкото, но щомъ се приготвело, жена му веднага успѣвала да обере каймака. Най-послѣ единъ день той взима гърнето съ подквасеното млѣко, занася го въ църквата и тамъ го заключва. Обаче жена му и тамъ успѣва да го намѣри. Отключва църквата, намира млѣкото, обира каймака и за да прикрие постѫпката си, взима съ пръстъ малко отъ млѣкото и намазва мустацитѣ на иконата свети Никола, да изглежда, какво свети Никола изялъ каймака. Връща се свещеникътъ, търси млѣкото, намира го, но каймакътъ пакъ липсва. Поглежда, вижда на мустацитѣ на свети Никола слѣди отъ млѣко. „А“, казва той, „не се надѣвахъ на тебе, свети Никола! – Цѣли 30 години ти служа, и ти да ми изядешъ каймака! Повече нѣма да ти служа.“ Забѣгва той изъ свѣта, съ цѣлъ да намѣри лесенъ начинъ да се прѣхранва и да яде каймакъ, свободенъ отъ жена си и отъ свети Никола. Обаче свети Никола искалъ да му даде единъ добъръ урокъ и тръгва подирѣ му, като старецъ, и го запитва: накѫдѣ отивашъ синко? Разправилъ му той своята история: бѣхъ религиозенъ човѣкъ, но обичах каймакъ да си похапвамъ. Жена ми постоянно го изядаше и азъ скрихъ гърнето съ млѣкото отъ нея въ църквата, но въ мое отсѫствие свети Никола го изялъ, затова азъ се отказахъ да му служа повече и забѣгнахъ и отъ него. – Е, случватъ се такива работи, грѣшни сѫ хората, казва му старецътъ. Тръгва старецътъ съ него. Наближаватъ едно село. Казва му старецътъ: остани съ мене въ това село. Отиватъ въ една кѫща. Запитва свети Никола: имате ли нѣкое болно дѣте? – Имаме. Влиза той вътрѣ, прѣглежда дѣтето, поисква едно корито и топла вода и започва да кѫпе дѣтето. Като го измилъ, нарѣзва го на части: корема му, краката, изважда очите му, отрѣзва ушитѣ – изобщо, нарѣзалъ го като нѣкой хирургъ. Следъ това взима всѣка частъ отъ тѣлото му, и го поставя на своето мѣсто. Дѣтето изведнажъ възкръснало, оживѣло. Свещеникътъ като гледалъ всичко това, казалъ си: „ето една много лесна работа, ще мога да постѫпвамъ и азъ така“ и лесно ще си изкарвамъ каймака. На другия день той казва на стареца: старче, азъ бързамъ, имамъ малко работа, та ще те оставя. Той искалъ да отиде въ друго нѣкое село, самъ да лѣкува, та по този начинъ да си искарва пари за каймакъ. Свети Никола му казалъ: добрѣ, синко, когато се намѣришъ въ нѣкакво затруднение, повикай ме, азъ ще дойда. Раздѣлятъ се и свещеникътъ отива въ съсѣдното село. Влиза въ една кѫща и пита: имате ли нѣкое болно дѣте? – Имаме. Влиза той вътрѣ и започва да го лѣкува тъй както видѣлъ отъ стареца. Нарѣзва дѣтето на части, нарежда всѣка частъ на своето мѣсто и чака да се съживи дѣтето. Чака, но частите, не се залѣпватъ, дѣтето не се съживѣва. Той се намира въ затруднение и скоро извиква свети Никола. Дохожда старецътъ, нарежда частитѣ на дѣтето, възкръсява го и му казва: „Трѣбва да знаешъ, че свети Никола не яде каймакъ!“

И ние, съвременнитѣ хора, сме отъ тѣзи, които искаме отъ Господа това-онова и като не ни го даде, отказваме се отъ убѣжденията си и казваме: въ нищо не вѣрвамъ вече, отказвамъ се отъ Бога, всичко въ този свѣтъ е празна работа. Не, това е заблуждение. Кое е вѣрно тогава? Има нѣщо вѣрно въ този свѣтъ. Има едно дълбоко убѣждение въ всѣка душа, то е убѣждението за Царството Божие. Казвайте: „Наближило е въ насъ Царството Божие!“ И сега, и преди 2,000 години Христосъ е проповѣдвалъ и казвалъ: „Идете проповѣдвайте Словото Божие. Азъ ще бъда съ васъ до скончание вѣка“. И казва се въ другъ стихъ: „Ако вие прѣбѫдете въ мене, и азъ ще прѣбѫда въ васъ. Дѣто бѫдете събрани двама или трима души въ мое име, и азъ ще бѫда между вас. И каквото попросите въ мое име, ще ви се даде. Тогава азъ и Отецъ ми ще направимъ жилище за васъ“. Вие може да тълкувате тия стихове по единъ, или по другъ начинъ, по който Богъ се изявява на своитѣ избрани. Единъ великъ музикантъ се изявява само на своитѣ избрани, на своитѣ способни ученици. Великиятъ художникъ, или поетъ, или скулпторъ се изявява само на своитѣ способни, на своитѣ най-даровити ученици. На обикновенитѣ си ученици той не се изявява. Слѣдователно, ако ние сме готови да пожертвуваме своя животъ, сили и здраве, както и всичко друго заради Господа, ние ще бѫдемъ въ състояние да прѣтърпяваме всички мѫчнотии и страдания въ този свѣтъ, безъ да се усъмнимъ въ Бога. Въ насъ има една възвишена и благородна душа. Защо да се съмнѣваме въ Бога? Кой е причината на всички наши страдания, които сѫществуватъ сега въ свѣта? Богъ ли е причина, или ние сами? Кой е причина на онѣзи вѫтрѣшни страдания и терзания? Ние казваме че дяволътъ ни мѫчи. Как може да ни мѫчи дяволътъ? Или ние се мѫчимъ, или дяволътъ ни мѫчи. Когато нѣкой момъкъ се влюби въ нѣкоя мома, кой го мѫчи? Дяволътъ ли го мѫчи, та плаче? Не, той самъ се мѫчи, иска нѣщо, което не е позволено. Хубаво, ако малкото братче се влюби въ окото на своето сестриче и поиска да му го извади, на мѣсто ли е тази любовь? Ако другото братче се влюби въ другото око и каже: Дай да го извадя – това на мѣсто ли е? Какво ще стане съ сестричето? – Ще ослѣпѣе. Послѣ, пакъ дойде братчето, иска ухото му. Слѣдъ това другото. Защо? Защото се влюбило въ него. Оставете се отъ тази любовь, която заробва хората. Тази любовь сѫществува въ свѣта. Вие сте я опитвали. Ако искате, може да я прилагате, но дойдете ли до Божествената Любовь, която създава живота, вие трѣбва да имате едно опрѣдѣлено понятие. Тя не създава противорѣчия въ живота. За сега постѫпвате по човѣшки, но когато дойде Божественото въ васъ, то ще внесе Божествената Любовь, която ще ви направи силни, мощни. Тя ще направи вашитѣ мисли устойчиви. Непрѣменно трѣбва да имате тази любовь въ душата си! Тя започва съ слѣдното: запримѣръ, дойде при васъ нѣкой вашъ братъ и ви прочете двѣ строфи, които написалъ. Влѣзте въ положението му, зарадвайте се, като че вие сте го писали! Вие слушате, недоволни сте, казвате: защо да не съмъ азъ! Нѣкой направилъ една рисунка, покаже ви я. Зарадвайте се, не казвайте защо да не съмъ азъ? Нѣкой придобилъ нѣкакво наслѣдство. Зарадвайте се за него! Нѣкой се облѣкалъ хубаво. Зарадвайте се за него! Ами че една птица може да бѫде по-хубаво облѣчена, отколкото ние самитѣ. Туй е вѫтрѣшното безкористие, което всѣки християнинъ трѣбва да храни въ себе си. Ние трѣбва да считаме мислитѣ, чувствата и желанията на своитѣ братя като наши собствени; да бѫдатъ за насъ тъй свещени, както сѫ и нашитѣ. А сега? Дойдемъ до нѣкой православенъ, или евангелистъ, или будистъ и веднага казваме: той е антихристъ. Защо? Защото не е въ православната църква. Като че Христосъ е влѣзълъ въ православната църква! Като че въ православната църква свещеницитѣ не се биятъ съ кандилницитѣ! Че кой свещеникъ служи на Бога безъ пари? Ще кажете: напада ни! Не, покажете вие вашето учение! Покажете вашия Учитель! Покажете вашия идеалъ прѣдъ свѣта! Нека не се позори Христосъ! Не ви нападамъ азъ, но вие сквернитѣ Христовото име. Каквито и да бѣха евреитѣ, но тѣ поне почитаха Мойсея. А вие съ каква почить ще се похвалите днесъ? Съ какво се почита днесъ Христосъ между Християнскитѣ народи?

Казва се въ Евангелието: „Не противи се злому! Ако те ударятъ отъ едната страна, дай си и другата страна! Любете враговетѣ си! Да възлюбишъ ближния си, както себе си! Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце!“ Всичко това изпълнено ли е? Щомъ дойде да се каже една Истина, казватъ: Истината е горчива. Не, азъ не казвамъ, че Истината е горчива. Споредъ мене, Истината е нѣщо сладко. Когато азъ говоря на хората за Истината, азъ говоря едноврѣменно и за Любовьта и за Мѫдростьта, и за Правдата, и за доброто, и за мира – изобщо между хората трѣбва да сѫществуватъ тия добродѣтели. Ти можешъ да бѫдешъ французинъ, англичанинъ, германецъ, българинъ, или какъвто и да е, но какво ти прѣпятствува да живѣешъ съ всички хора любовьно? Даже и съ едно агне, и съ една кокошка, и съ едно дърво, нищо не ни прѣпятствува да живѣемъ по човѣшки. Между едно дърво и тебе има една връзка. Това дърво нѣкога може да ти бѫде полезно. Туй че нѣкое сѫщество е животно или растение, то се отнася само до външната страна на въпроса, до формата. Това сѫ само външни отношения. Външнитѣ отношения, формитѣ трѣбва да се изключватъ. Важното е вѫтрѣшната връзка. Казвате: има една православна църква. Радвамъ се, нека има една православна църква, но нейнитѣ богомолци трѣбва да иматъ сърдца чисти, като най-бистритѣ извори, а не мѫтни. Азъ зная, че бистритѣ извори идатъ отъ дълбоко, а мѫтнитѣ извори идатъ отъ плиткитѣ мѣста. Слѣдователно ако има свѣтлина, нека бѫде най-хубавата свѣтлина, отъ която човѣшкитѣ очи да не ослѣпяватъ. Човѣкъ може да ослѣпѣе даже и при слънчева свѣтлина, ако гледа дълго врѣме на слънцето. Има една свѣтлина, при която ние не можемъ да ослѣпѣемъ.

Казва Писанието: „Наближило е Царството Божие“. И тогава у всинца ни трѣбва да се събуди само една велика идея. Гдѣ сѫ нашитѣ братя? Гдѣ сѫ нашитѣ сестри? Питамъ: какъ ще си обясните слѣдния фактъ, слѣдното противорѣчие? Единъ човѣкъ до вчера ви е величаялъ, до вчера ви е любилъ, а утрѣ се обръща противъ васъ и говори най-грознитѣ, най-сквернитѣ нѣща. Сѫщия човѣкъ ли е той? Не е сѫщиятъ човѣкъ. Има множество на съзнанието. Онзи вашъ приятель, който ви обичаше, и който живѣеше въ това тѣло, изчезва и сега въ сѫщото тѣло дохожда да живѣе другъ, който ви мрази. Този послѣдния е отъ царството на Ариманъ-Таада. Той може да ви припише такива прѣстѫпления, каквито и не сте сънували. Азъ зная много такива случаи. Нѣкой пѫть, нѣкой каже на нѣкой мѫжъ: знаешъ ли, азъ видѣхъ жена ти съ еди-кой си на разходка. Изведнъжъ космитѣ на този човѣкъ настръхватъ. Жена му нѣкѫдѣ въ университета посещава лекции, учи се, а той се безпокои. Питамъ, какъ е възможно такова съмнѣние? Това човѣшката душа ли е, която може така да се прояви? Азъ се чудя, какъ може човекъ така да изопачи фактитѣ! Азъ зная много свещеници, които съзнателно изопачаватъ Истината. Това не са свещеници, това не сѫ свѣтли духове, това не сѫ поданици отъ царството на Ормуздъ-Дея. Един човѣкъ, който може да ми снеме главата; единъ човѣкъ, който може да ми извади сърдцето; единъ човекъ, който може да се подиграе съ мене, азъ не го считамъ за свой братъ. Нито мене може да считате за вашъ братъ, ако и азъ постѫпвамъ така. Азъ считамъ за братъ този, който може да ме извади отъ тинята. Ако азъ извадя една жена отъ тинята и за да я извлѣка отъ тамъ я пригърна, а тя послѣ говори лошо за мене, казва, че съмъ я пригръщалъ, питамъ: тази жена спасена ли е? Щомъ тази жена допуща, че съ нея се върши прѣстѫпление, такава жена лесно се подкупва. Тази жена заслужава ли спасение? Не, тя пакъ отива въ тинята, тя не е спасена. Азъ се чудя съ хората при тия имъ прояви! Това наричамъ множественостъ. Азъ имамъ другъ терминъ за това нѣщо: сродна двойственостъ на човѣшкото съзнание. Това не е Божественото. Щомъ въ съзнанието на единъ човѣкъ има раздвояване, щомъ той може да говори и така, и иначе, това не е Божествено. Когато дойде Царството Божие въ васъ, ще има само една мисъль. Това значи да познаваме себе си. По нѣкой пѫть ти чувствувашъ, че въ тебе се яви нѣщо странно, ти излъжешъ себе си и при това казвашъ: интересътъ ми диктува така да постѫпя. Не ти ще отхвърлишъ този интересъ. Това не си ти, нищо повече. Този твой интересъ ще те погуби. Знай, че Любовьта иде само отъ Бога. Ти увѣренъ ли си, че онзи, който ти казва, че те обича, та това е любовь? Ами ако азъ те любя като единъ вълкъ, тогава? Ако е въпросъ за любовь, нека бѫде истинска любовь, нека ти говори съ езика на любовьта. Всинца вие трѣбва да проповѣдвате: „Наближило е Царството Божие!“ Нека тази любовь бѫде между братята, нека бѫде между приятелитѣ, нека бѫде между вѣрующитѣ, нека бѫде между всички и навсѣкѫдѣ! Нѣкой казва, че билъ роденъ отъ Бога. Чудни сѫ тия хора, които казватъ, че били родени отъ Бога, а при това нѣматъ никакви плодове. Какво ще бѫде, ако нѣкой казва, че е роденъ отъ Бога, а роденитѣ отъ него сѫ вълчета? Не, Христосъ е казалъ прѣди вѣковетѣ: „Дървото се познава само по плодоветѣ си“. Всѣки човѣкъ се познава по своитѣ дѣла; всѣки човѣкъ се познава отъ своитѣ чувства, отъ онова възвишеното и благородното въ него. Ние не живѣемъ за хората, ние живѣемъ въ единъ Божественъ свѣтъ, прѣдъ лицето на онѣзи наши братя, между които единъ отъ първороденитѣ е Христосъ. Говоря ви за Христа, понеже Него познавате. Христосъ е изразъ на Любовьта, на абсолютното безкористие. Да бѫдешъ християнинъ, значи да бѫдешъ абсолютно безкористенъ – нищо повече. Нѣмашъ ли туй съвършено безкористие, ти не можешъ да бѫдешъ християнинъ, ти може само да носиш името християнинъ. Абсолютно безкористие и пълна любовь! Да любишъ Бога съ всичкото си сърдце, да любишъ ближния си като себе си и да любишъ враговетѣ си, това е християнското учение.

Чудни сѫ постѫпкитѣ на съврѣменнитѣ хора. Менъ ми разправиха случаи отъ църковнитѣ събори. Какъ може да се обясни това противоречие? Тамъ нѣкои сѫ казвали: човѣкъ, който се гнуси отъ вино и отъ месо, да се изхвърли отъ църквата! Това сѫ гръцки разбирания. Не е Латинската раса, която може да донесе на свѣта една по-висока култура. Римлянитѣ не донесоха нѣкаква висока култура. Тѣ оставиха само едно римско право, което внесе насилието въ свѣта. Единствениятъ народъ, който носи сила, това е саксонската раса. Въ тѣхъ моралнитѣ чувства сѫ силно развити, но за въ бѫдеще ние желаемъ да имаме единъ народъ, въ който моралнитѣ чувства да бѫдатъ още по-силно развити.

Христосъ казва: „Проповѣдвайте, че е наближило Царството Божие“.

Сега, въ цѣлия свѣтъ се образува едно ядро отъ хора: англичани, французи, германци, американци, китайци, японци, българи, сърби, турци, черни, па и всѣкакви, които образуватъ една нова раса въ свѣта, единъ народъ съ по-други схващания отъ сегашнитѣ, съ другъ моралъ. Кой групирва всички тия хора? – Ормуздъ-Дей, или ще кажемъ, че Христосъ ги групирва, или закона на Любовьта, или великиятъ Божественъ законъ ги привлича, за да се опознаятъ и работятъ заедно. Какво име ще се даде на тази сила, която ги привлича, то е все едно. Най-после азъ казвамъ: българитѣ могатъ ли да дадатъ единъ контингентъ отъ такива хора? – Могатъ. Нека всички благородни хора отъ православната, или отъ евангелиската, или отъ католическата църкви, нека всички свещеници и владици да излѣзатъ на сцената! Не е въпросътъ за този за онзи. Нека всички излѣзатъ. Нали всички сѫ християни? Това е Христовото учение, да се проповѣдва Любовьта. Туй учение е обзело цѣлия свѣтъ. И ако българитѣ не изпратятъ тамъ свои поданици, тѣ ще изгубят. Онѣзи народи, които изпратятъ тамъ свои поданици, името имъ ще се запише въ това велико царство, а онѣзи които не изпратятъ свои поданици, името имъ ще се зачеркне, и отъ тѣхъ поменъ нѣма да остане. Казва Писанието отъ прѣди хиляда години: „Онѣзи народи, които не служатъ на Бога, нѣматъ никакво бѫдеще“. Слѣдователно, трѣбва да има единъ вѫтрѣшенъ моралъ, единъ вѫтрѣшенъ животъ, който може да сплоти този народъ. Ами че всѣки единъ народъ е като единъ организъмъ! Кое е най-видното въ човѣка? – Главата. Кое е най-красивото? – Лицето. Кое е най-изразителното? – Очитѣ. Кое е най-подвижното? – Рѫцетѣ и краката. На първо мѣсто значи е човѣшката глава. Глави трѣбва да иматъ съврѣменитѣ християни! Казва Писанието: „Глава на църквата е Христосъ.“ Църквата, това е тѣлото на Христа, а всички хора съставляватъ членове на тази църква. Значи отъ главата иде всичко! Тъй че онѣзи идеи, онѣзи мисли, които проникватъ въ църквата, тѣ сѫ сѫщинскитѣ. Та, казвамъ: оставатъ ви три нѣща, които трѣбва да внесете въ себе си. Вие ги имате, но като кажете, че сте християни, че сте новородени, това подразбира, че трѣбва да растете. Радвамъ се, че сте новородени, но казвамъ: трѣбва да израснешъ, братко още повече. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ. Радвамъ се, братко, но още повече трѣбва да работишъ. Азъ съмъ писалъ. – Още повече ще пишешъ. Азъ съмъ рисувалъ. – Още повече ще рисувашъ. Всички вие трѣбва да се стремите да приготвите вашето бѫдеше. Има единъ славенъ моментъ, за който трѣбва да се приготовлявате. Радвайте се за вашето бѫдаще, радвайте се за това, което ви чака! Когато срещнете единъ уменъ човѣкъ, нека ви причини радость; когато срещнете единъ красивъ човекъ, нека ви причини радость; като срещнете единъ човѣкъ съ характеръ, нека ви причини радость! Щомъ видимъ нѣщо хубаво, нѣщо добро, нѣщо възвишено и благородно, въ каквото и да е отношение, нека ни причинява радость.

Казва Писанието: „Молете се единъ за другъ, да ви се изцѣлятъ всички недѫзи“! Единство трѣбва сега на хората! Единство въ Любовьта, а туй единство е множество. Единство въ Мѫдростьта, а тази Мѫдрость е множество. Единство въ Истината, но тази Истина е множество. Единство въ Правдата, но тази Правда е множество. Единство въ Добродѣтельта, но тази Добродѣтель е множество. Въ всичкото това множество хората трѣбва да помогнатъ на себе си, трѣбва да помогнатъ и на другитѣ. Това е което Христосъ е донесълъ въ свѣта; това е, което се проповѣдва и сега

„Наближило е Царството Божие“! Туй Царство Божие сега е прѣдъ вашия прагъ. И ако вие доброволно не отворите вратата на вашето царство, единъ день тази врата ще стане параобразна, кѫщата ви ще стане параобразна и вие ще останете безъ стаи, безъ врати и безъ прозорци. И тогава Истината може да дойде за васъ, но тази Истина нѣма да ви ползува. Доброволно трѣбва да пожертвувате всичко за Царството Божие!

И тъй, въ който градъ и да влѣзете, кажете: „Наближило е Царството Божие“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 29 мартъ 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help