Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Сега скърбь имате

„Така и вие сега скърбь имате, но азъ пакъ ще ви видя, и ще се възрадва сърдцето ви, и радостьта ви никой нѣма да отнеме отъ васъ“. (Иоана 16:22)

Скърбьта, това е спѫтница, другарка на живота. Така и радостьта е друга спѫтница, другарка на самия животъ. Разбира се, ние за живота ще говоримъ въ по-другъ смисълъ отъ този, подъ който съврѣменнитѣ учени хора разбиратъ думата животъ. Подъ думата животъ ние разбираме не това, което се проявява и изчезва. Ако животътъ се проявява като свѣтлината въ една малка лампичка и послѣ изчезва, като завъртимъ ключа, това не е животъ. Хората казватъ: такива сѫ законитѣ на свѣтлината, да изчезва и да се проявява. Не, такъвъ законъ на свѣтлината нѣма. Това е законъ на хората. Само тѣ се проявяватъ така. Само тѣ сѫ направени така, да се явяватъ и изчезватъ. Отварятъ своитѣ кепенци, свѣтва въ стаята имъ. Затварятъ кепенцитѣ си, настава тъмнина. Това е законъ, който азъ не признавамъ. Това нѣщо азъ мога да докажа на хората. Но нѣкой пѫть хората казватъ, че слънцето изгрѣва и залѣзва. Не, слънцето не изгрѣва и не залѣзва. То изгрѣва и залѣзва само затова, защото хората живѣятъ на земята, но за онѣзи сѫщества, които не живѣятъ на земята, за тѣхъ слънцето не изгрѣва, и не залѣзва. Ако живѣете въ центъра на земята, за васъ слънцето нѣма да изгрѣе никога; но ако се дигнете надъ земята, за васъ слънцето нѣма да залѣзе никога.

Та, когато хората изучаватъ живота, тѣ го изучаватъ отъ своето лично становище и казватъ: азъ съмъ убѣденъ, така мисля така съмъ схваналъ. Такива убѣждения имате вие. И слѣдъ всичко това, съврѣменнитѣ хора говорятъ за своитѣ убѣждения. Казватъ: моитѣ убѣждения сѫ такива и такива. Че такива убѣждения имаха твоятъ дѣдо и твоятъ прадѣдо. Твоитѣ убѣждения сѫ убѣждения на дѣдо ти! Ама азъ така разбирамъ истината. Какво разбирашъ ти? И дѣдо ти така разбираше Истината. Като дойдатъ до научнитѣ изслѣдвания, до най-новитѣ методи на лѣчение, хората казватъ: днесъ така се лѣкуватъ хората. Да, но и при стария начинъ на лѣкуване хората умираха, както и при новия начинъ на лѣкуване. Това, което днесъ хората наричатъ лѣкуване, не е лѣкуване, то е залъгване. Тѣ като лѣкуватъ, лѣкуватъ нѣкого, най-послѣ го изпратятъ на онзи свѣтъ, съвършено го излѣкуватъ. И старитѣ сѫ лѣкували така, и новитѣ лѣкуватъ по сѫщия начинъ. Различаватъ се само по това, че старитѣ сѫ давали едно утѣшение на болния, а новитѣ даватъ друго утѣшение. И болниятъ все си отива утѣшенъ, че ще го излѣкуватъ. Отъ гдѣ идватъ тия погрѣшки? Щомъ човѣкътъ на земята падне все трѣбва да има кой да го подигне. Отъ тукъ да извадимъ и другото заключение: щомъ човѣкъ се разболѣе, несъмнѣно трѣбва да има нѣкой, който да го лѣкува.

Христосъ казва: „Скърби ще има въ свѣта“. И дѣйствително, сегашниятъ животъ е животъ само на скърби, т.е. не изключително на скърби, но скърбьта е прѣобладаващиятъ елементъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ ума си, за да имате правилно разрѣшение на живота. Животътъ, въ сегашната си фаза, разрѣшава една отъ най-труднитѣ задачи: да прѣвърне скърбьта въ радость. И Христосъ казва: „Сега имате скърбь“. Защо? Защото азъ ви оставямъ и си заминавамъ. Послѣ азъ отново ще ви видя и ще имате нова радость, която никой не може да ви отнеме. Подъ думата „радость“ разбираме онзи възвишенъ Божественъ животъ у човѣка, онова велико съзнание въ него, съ което той прониква цѣлата природа, изучава нейнитѣ сили и закони.

Сега, азъ ще се спра малко, ще прѣкѫсна мисъльта си. Тъй както прѣкѫсвамъ мисъльта си, има една нелогическа връзка, както когато нѣкой крои, вземе ножицитѣ, но послѣ изведнъжъ спира. Спре се седи мисли. Казватъ: защо се спрѣлъ? – Нѣкакъвъ новъ теркъ му дошло на умъ, нѣкакъвъ новъ моделъ иска да внесе. Радостьта, това е сѫщественото, къмъ което ние се стремимъ, но ако не разбираме законитѣ на скърбьта не ще може да се домогнемъ до самата Истина, да разберемъ, какво нѣщо е радостьта. Скърбьта всѣкога подразбира или загуба на онази реалность която ние сме притежавали, или пъкъ неизползуване, въ пряма смисълъ на онѣзи блага, които ни сѫ дадени. Слѣдователно, въ тази смисълъ, всички ние имаме тази скърбь. Онзи ученикъ, който се учи въ гимназията; или онзи студентъ, който се учи въ университета; или онзи докторъ, който се готви за своята теза, за своя докторатъ; или онзи музикантъ когото не приематъ въ академията, все си иматъ скърби. Питамъ: скърбьта на академика такава ли е, каквато скърбьта на доктора? Скърбьта на доктора такава ли е, каквато е скърбьта на студента? Скърбьта на студента такава ли е, каквато е скърбьта на ученика въ гимназията? Скърбьта на ученика въ гимназията такава ли е, каквато е скърбьта на ученика въ отдѣленията?

Сега, да ви дамъ друго обяснение. Прѣдставете си, че въ единъ голѣмъ, великолѣпенъ театъръ се дава едно, рѣдко по своето естество, прѣдставление, на което сѫ дошли отъ цѣлия свѣтъ най-добритѣ артисти-музиканти. И по този случай, на мнозина граждани, които успѣватъ да се вредятъ, се раздаватъ свободно, гратисъ билети. Всички, които иматъ билети, постепенно навлизватъ, навлизватъ, но театърътъ се изпълня, и половината публика остава навънъ. Тия, които оставатъ вънъ сѫ недоволни. Казватъ: какъ така да останемъ вънъ! Недоволни сѫ, защото не сѫ влѣзли вѫтрѣ да видятъ, какво става. Тѣ вдигатъ шумъ отвънъ – недоволни сѫ. Тия пъкъ, които сѫ влѣзли вѫтрѣ, иматъ друго недоволство. Недоволството се заражда отъ това, че едни сѫ взели първитѣ мѣста, а тѣ стоятъ прави. Тѣ казватъ: какъ така, ние да стоимъ прави, а другитѣ да седятъ на първитѣ мѣста! Различни недоволници има въ свѣта: едни, които стоятъ вънъ; други, които сѫ влѣзли вѫтрѣ, но стоятъ прави. Питамъ: отъ кои недоволници искате да бѫдете вие? – Разбира се, за прѣдпочитане е да бѫдете отъ послѣднитѣ.

По сѫщия законъ нѣкои хора влизатъ въ нѣкое братство и казватъ: какъ така, защо да не ни приематъ? Ние не сме ли хора? – Недоволни сѫ. Защо сѫ недоволни? – Че нѣмало за тѣхъ столове. Казвамъ: вашата скърбь е една, а скърбьта на другитѣ е друга. Гдѣ е радостьта? На земята нѣма радость, скърбь има. Радостьта произтича отъ другъ единъ законъ, който примирява нѣщата.

Слѣдъ това прѣдставление се дава единъ великолепенъ банкетъ. Масата е така наредена, че на всички се даватъ еднакви кърпи, еднакви прибори, мѣстата сѫ еднакво почтени, тъй че, кѫдѣто и да се седне, все е първо мѣсто. Питамъ: сега ще има ли скърбь? – Не, музика ще има: „трака-трака“ – всички започватъ и всички весели ставатъ. Казвамъ: докато сте вънъ или вѫтрѣ, седящи или прави, все ще има скърбь, но щомъ седнете на трапезата, на която велики блага има сложени, тогава ще има радость. Свѣтътъ сега е пъленъ съ такива ужасни разочарования. Сегашнитѣ хора трѣбва да опишатъ, какво нѣщо сѫ страданията, но въ тѣхната истинска форма, а не да ги прѣувеличаватъ. Прѣдставете си страданието на една майка, която родила дѣте, и то слѣдъ 5–6 години умира! Прѣдставете си страданието на онзи лѣкарь, който свърши два факултета и ослѣпява! Прѣдставете си страданието на онзи виденъ философъ, комуто се парализирва мозъкътъ, а той едва успѣва да напише половината отъ своя наученъ трудъ! Прѣдставете си страданието на онзи великъ музикантъ, комуто нѣкой счупва рѫката! И държавници, и царе, и всички хора сѫ изложени на такива велики разочарования. Това е и съ млади, и съ стари. Питамъ тогава: гдѣ е радостьта въ живота? Ще кажешъ: азъ съмъ младъ. Да, но ще остарѣешъ. Не само че ще остарѣешъ, но прѣдъ тебе ще се яви онзи стариятъ бирникъ, смъртьта, ще задигне всичко и ще те остави голъ. Тя ще те изпѫди отъ земята, и нѣма да ти даде даже пѫтенъ билетъ да си отидешъ. Такъвъ крадецъ е смъртьта! Всичко ти взима и не ти оставя пари да си купишъ даже единъ билетъ за пѫтуване, но ти казва: Господь да се грижи за тебе! Вие не сте умирали, да знаете, какво нѣщо е смъртьта. Сега хората казватъ: човѣкъ, докато се движи, живѣе, а като прѣстане да се движи, той умира. Чудна логика! Тогава всички желѣзници, които се движатъ по линиитѣ, живи ли сѫ? Въ човѣка дѣйствително има движение, но има външенъ и вѫтрѣшенъ животъ. Ако единъ човѣкъ прѣстане да се движи външно, физически, а се движи вѫтрѣшно, тогава какво ще кажете? Съврѣменнитѣ учени не признаватъ това. Тѣ казватъ: като спре сърдцето на нѣкой човѣкъ, той умира. Да, сърдцето му е спрѣло, но който знае какъ да го подвижи, той ще може да събуди отново живота. Вземете единъ спрѣлъ часовникъ. Вземе го нѣкой човѣкъ въ рѫката си, бутне го тукъ-тамъ съ игла, но не върви. Защо не върви? Този човѣкъ не знае какъ да го бутне. Но, я го дайте на нѣкой майсторъ, той ще знае, какъ да го бутне. Тъй е и съ човѣшкото сърдце – има лѣкари, които знаятъ какъ да го бутнатъ. Щомъ го бутнатъ, и то тръгва. И Христосъ срещна една майка, на която дѣтето бѣше умрѣло. Той бутна сърдцето му, и то оздравѣ. Христосъ отиде при гроба на умрѣлия Лазаръ и му каза само една дума: „Лазаре, стани!“ Лазаръ тръгна. Сърдцето на този човѣкъ тръгна само отъ една дума. Ученитѣ ще кажатъ, че Лазаръ не билъ умрѣлъ, но заспалъ летаргически сънь. Хубаво, този човѣкъ е лежалъ три дни въ гроба. Но, ако Христосъ може да направи да тръгне сърдцето на човѣкъ, който е лежалъ цѣла година въ гроба, какво ще кажете тогава? – Е, и то е летаргически сънь.

Сегашнитѣ хора сѫ смѣшни въ своитѣ възражения. Ние, съврѣменнитѣ хора не вѣрваме въ това, което трѣбва да вѣрваме, а вѣрваме въ това, въ което не трѣбва да вѣрваме. Ние вѣрваме, че отъ едно малко сѣменце, или отъ една малка клѣтка може да се развие цѣлъ животъ на нѣкое по-висше, или по-нисше сѫщество, изобщо, а не вѣрваме, че въ природата сѫществува единъ законъ на висша интелигентность, единъ законъ на висша разумность, който управлява всичко въ свѣта. Отъ разумното разумно се ражда. Отъ живота животъ се ражда. И всѣкога проявениятъ животъ седи надъ непроявения. Има една интелигентность, която надминава нашата интелигентность. Какъ мислите, какви сѫ понятията, мислитѣ, разбиранията за живота на тия сѫщества, които стоятъ по-долу отъ човѣка? И дѣйствително, ако вземемъ тази лѣствица, на която стои човѣкътъ слизаме и се качваме по нея, ще видимъ, че има цѣла иерархия отъ сѫщества, по-горѣ и по-долу отъ него. Това сѫ души, това сѫ разумни сѫщества, които мислятъ, които иматъ свои разбирания. Като те срещне нѣкое куче, или нѣкой волъ, по очитѣ ти ще прочете, каква е твоята мисъль. Като те погледне нѣкоя птичка въ очитѣ, ще те познае, дали мислишъ да хвърлишъ нѣкой камъкъ върху нея или не. Слѣдователно, има едно вѫтрѣшно разбиране между всички сѫщества. Ние казваме: е, това сѫ животни, това сѫ птици. Да, но като дойдемъ до самия човѣшки животъ, ние пакъ не се разбираме. Може ли да обясните, защо хората не се разбиратъ? Ето една философска теза, на която съврѣменнитѣ педагози, съврѣменнитѣ възпитатели, съврѣменнитѣ философи трѣбва да отговорятъ научно, да обяснятъ, кои сѫ причинитѣ, дѣто хората не се разбиратъ. Двама братя, родени отъ една майка, не се обичатъ. Друга майка ражда двама сина, но тѣ се обичатъ. Защо е така? – Има си причини. Въ свѣта има единъ великъ законъ, който управлява тия нѣща. Слушаме произведението на нѣкой великъ музикантъ, цѣлото творение е хармонично. Който знае да пише музикални произведения, трѣбва да умѣе да съчетава тоноветѣ. Защото има тонове, хармонични сами по себе си; има тонове нехармонични. Два тона, три тона, четири тона, петь тона, десеть и повече тонове могатъ да бѫдатъ хармонични сами по себе си. Щомъ сѫ хармонични, между тѣхъ всѣкога става сливане, разширение на тѣхния обемъ. Други тонове, сами по себе си сѫ нехармонични. Въ какъвто акордъ и да ги туримъ, тѣ не могатъ да се слѣятъ. Слѣдователно, всички хора, които сѫ излѣзли отъ Бога, сѫ произлѣзли отъ една гама, но не отъ такава гама, каквато ние познаваме, образувана отъ седемь тона, а отъ една гама, съставена отъ 35 милиона тонове, и то все първоначални. И между тия 35 милиона тонове има съчетание! И какво съчетание има между всички тия 35 милиона сѫщества! Всички тия сѫщества излизатъ постепенно отъ Бога, всички не се раждатъ едноврѣменно. Казвате: всички хора излѣзоха отъ Бога. Да, всички излѣзоха отъ Бога, но между всички има такава разлика, каквато между долно „до“ и горно „до“ на октавата. Има разлика въ трептенията. Не можете да намѣрите двѣ сѫщества въ свѣта, които да сѫ еднакви. Между хората има една голѣма вѫтрѣшна разлика. Слѣдователно, на хората трѣбва едно вѫтрѣшно съчетание.

Отъ кѫдѣ произлиза дисхармонията въ този свѣтъ? – Неестествената любовь въ съврѣменния свѣтъ е родила дисхармонията. Когато единъ мѫжъ се жени само за пари; когато единъ мѫжъ се жени само за чернитѣ очи на една жена; когато единъ мѫжъ се жени само за червенитѣ устни на една жена; когато единъ мѫжъ се жени само за нейния хубавъ носъ; когато единъ мѫжъ се жени само за нейнитѣ хубави пръсти; когато единъ мѫжъ се жени само за нейното тѣло, всѣкога ще се раждатъ такива хубавички „ангелчета безъ крилца“. Това е една прѣстѫпна любовь, за която хората се наказватъ. Природата не търпи такива нѣща! Казватъ, че природата била глупава, че въ нея нѣмало разумность. Съврѣменнитѣ хора искатъ да завладатъ природата, да ѝ заповѣдватъ. Каква пръчица има тази природа! Тя наказва своитѣ дѣца, като имъ казва: „Дѣца, ще слушате моитѣ закони, ще ги изпълнявате. Ако не, скърби ще имате, и то не обикновени скърби, но такива отъ 35 милиона градуси, че ще се стопите подъ тѣхната температура“!

И сега, съврѣменнитѣ хора питатъ: какво трѣбва да правимъ? – Нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ черни очи; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ червени уста; нѣма да обичате човѣка заради неговия носъ; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ хубави пръсти; нѣма да обичате човѣка заради неговото тѣло; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ пари, нито заради неговото положение. Тогава ще ви дамъ едно правило, което далъ Христосъ на ученицитѣ си. То е слѣдното: „Бѫдете разумни като змиитѣ и незлобливи като гълѫбитѣ!“ но, разумность като тази на змиитѣ не спасява хората. Че кой отъ свѣтскитѣ хора не е разуменъ? Ами че онзи апашъ тамъ, който се скрилъ нѣкѫдѣ и те причаква, като е скроилъ своя планъ, не е ли разуменъ той? Какъ разумно те обира! Но Христосъ казва: „Бѫдете незлобливи като гълѫбитѣ!“ Значи, Той съчетава разумностьта на змиитѣ и незлобието на гълѫбитѣ, за да произведе единъ новъ тонъ. Тогава, за да разберете живота, казвамъ: вие трѣбва да бѫдете честни за себе си, а не за другитѣ, да се подигнете като човѣци. Ако искате да имате прави отношения спрѣмо хората, бѫдете справедливи спрѣмо всички сѫщества. Бѫдете интелигентни спрѣмо природата, защото ако не сте разумни да разбирате нейнитѣ закони, нѣма да можете да се качвате на нейнитѣ високи върхове, нѣма да можете да прѣбродвате нейнитѣ океани. Тъй че трѣбва да бѫдете интелигентни спрѣмо природата, да научитѣ нейнитѣ закони, за да ви оцѣнява тя, а не хората, че сте интелигентенъ човѣкъ. И най-послѣ, бѫдете благородни спрѣмо всички! Тия четири правила ви сѫ необходими: честенъ къмъ себе си! Справедливъ къмъ другитѣ! Интелигентенъ спрѣмо природата! Благороденъ къмъ всички! Искашъ да онеправдаешъ нѣкого. Спри се въ себе си и си кажи: ще бѫда честенъ, нѣма да опетня своето име. Дойдешъ до отношенията си къмъ другитѣ, кажи: да бѫда справедливъ! Дойдешъ до природата, кажи: ще бѫда интелигентенъ! Отъ тази интелигентность зависи не само твоето развитие, но и развитието на цѣлото поколѣние слѣдъ тебе. Дойдешъ ли до всички души, кажи: ще бѫда благороденъ!

Сега, Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици, които сѫ разбрали Неговото учение и имъ казва: „Скърбь ще имате!“ Той се занимавалъ съ тѣхъ, училъ ги да разбиратъ скърбьта, да знаятъ кои сѫ причинитѣ за нейното явяване. Слѣдователно, скърбьта ни може да я отнеме, само единъ нашъ приятель. Само едно разумно сѫщество може да отнеме твоитѣ скърби. Прѣдставете си, че вие вървите, замисленъ сте и падате въ нѣкой дълбокъ кладенецъ, нѣкѫдѣ въ планината. Питамъ ви: какво чувствувате долу? Първо изпитвате единъ ужасъ, казвате: всичко се свърши съ менъ! Имате една неутѣшима скърбь. Но слѣдъ васъ върви вашиятъ приятель съ вѫже въ рѫка и ви пита: ти долу ли си? – Долу съмъ. Като чуете гласа на вашия приятель, казвате: ти тукъ ли си? – Тукъ съмъ. Той спуща едно вѫже и почва да ви тегли нагорѣ. Веднага вашата скърбь се прѣвръща на радость. Питамъ ви: слѣдъ като излѣзете отъ кладенеца, помните ли скърбьта си? – Вие помните скърбьта си, помните и кладенеца. Но, кое е онова, което силно се е запечатило въ вашия умъ? – Вашиятъ приятель. Слѣдователно, вашата скърбь е станала причина да се прояви сърдцето на вашия приятель, да разберете, колко той е внимателенъ, колко той е благороденъ къмъ васъ. Тъй че, въ всичкитѣ наши скърби, въ всичкитѣ наши страдания ние ще научимъ велики уроци, ще имаме една велика наука, отъ която ще разберемъ, до колко Богъ е внимателенъ къмъ насъ, колко великиятъ Божественъ Духъ се грижи, мисли заради насъ. Азъ опрѣдѣлямъ Бога тъй: единственото сѫщество, което всѣкога, въ всички моменти, мисли заради насъ; единственото сѫщество, което никога не ни забравя. Слѣдователно, всички страдания, всички скърби, всички ужаси въ живота ни сѫ само за това, да опитаме великата Любовь на Бога къмъ насъ, да разберемъ, че Той може да ни избави отъ всички скърби въ живота ни. Това ще разберемъ въ края на краищата. Нѣкои казватъ: я ми кажете какво нѣщо е Господь? – Това сѫщество, което мисли за тебъ отъ памти вѣка, отъ какъ свѣтътъ е създаденъ, докато се свърши това е Богъ. Като казвамъ, докато се свърши свѣтътъ, не разбирамъ, че той дѣйствително се свърши, но разбирамъ цѣлия периодъ отъ врѣме, отъ какъ си излѣзълъ отъ Баща си, докато се върнешъ при Баща си. За мене свѣтътъ тогава се свършва. За мене е важно да разбера Този, Който прѣзъ всичкото врѣме на моето странствуване постоянно ми е писалъ. Пише ми Господь: „Синко, какъ си, какъ минавашъ, близкитѣ ти какъ сѫ?“ Често запитвате: защо идватъ ангелитѣ? – Пощальони сѫ тѣ, носятъ писма отъ Бога. Когато Господь иска да изпрати едно важно писмо до нѣкого, за да не изпадне въ чужди рѫцѣ, Той изпраща специаленъ ангелъ пощальонъ да донесе туй писмо и да го врѫчи направо въ рѫцѣтѣ на този комуто е опрѣдѣлено.

Сега, като ме слушате, ще си кажете: седналъ той на насъ, ученитѣ хора, на насъ, културнитѣ хора, да ни разправя за нѣща, които не сѫ били. Какво ще кажете, ако азъ разтворя корема на нѣкой човѣкъ и започна да ви разправямъ за неговите чърва, за жлъчката му и слѣдъ това отново го зашия? Ще кажете, че това е една реалность, ще вѣрвате на всичко, което ви говоря. Добрѣ, но като отворя онази велика книга и започна да ви разправямъ за нѣкой ангелъ който носи писмо отъ Бога, за онзи свѣтъ, въ това не вѣрвате. Кое е по-важно, обаче въ дадения случай? – При една болесть, операцията е важна; но, когато си здравъ, а имашъ една неизцѣрима скърбь, този ангелъ е най-важниятъ. Този ангелъ идва всѣкога. Това не е илюзия. Когато дойде единъ ангелъ, всѣкога донася радость. Неговото идване се отличава. Ние не подхранваме илюзиитѣ на нѣщата. Ако дойде единъ ангелъ въ човѣка, неговата интелигентность трѣбва да се повиши. Изобщо, въ него, при такъвъ случай става една коренна промѣна. Ако нѣкой каже, че при него е дошълъ единъ ангелъ, а при това не е станалъ по-уменъ, това е една илюзия. Реалностьта всѣкога извършва една коренна промѣна въ човѣка: тя усилва човѣшката интелигентность, усилва човѣшката любовь, усилва любовьта му къмъ Истината.

Ще ви разправя единъ отъ фантастичнитѣ, отъ въображаемитѣ разкази. Ние наричаме тия разкази символи. Живѣлъ единъ царь, нареченъ Бенъ-Адетъ и дъщеря му Зебру-Меди. Въ царството на този Бенъ-Адетъ законитѣ били много строги, и за най-малкото прѣстѫпление всѣки се наказвалъ съ смъртно наказание. Всѣки, който прѣяждалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който се усмихвалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който въздъхвалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който се оплаквалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който не работилъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който не си лѣгалъ точно на опрѣдѣленото врѣме, въ 9 часа вечерта, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, въ джоба на когото се намери празна кесия, безъ златна парица, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който пѫтувалъ босъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който ходилъ гологлавъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки мѫжъ, който казвалъ лоша дума на жена си, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣка жена, която казвала лоша дума на мѫжа си, се наказвала съ смъртно наказание. Такива били законитѣ въ царството на Бенъ-Адета. И турцитѣ иматъ думата „адетъ“. Всички поданици въ неговото царство се намирали въ много тежко положение. Прѣдставете си, какъвъ ще е билъ животътъ въ туй царство! Вие, съврѣменнитѣ хора, се оплаквате отъ сегашнитѣ режими. Хората въ България се оплакватъ отъ своето сегашно положение. Туй, което става сега въ България, е цвѣте прѣдъ положението на поданицитѣ отъ царството на Бенъ-Адета. Казвате: какво става въ България! Не, България още не е дошла до такова окаяно положение. По едно врѣме дъщерята на този царь се влюбила въ единъ царски синъ, нареченъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, който дошълъ да живѣе въ това царство. Като дошълъ въ царството, успѣлъ да убѣди Бенъ-Адета, да направи единъ опитъ, да даде свобода на своя народъ. До неговото дохождане всички тия поданици викали къмъ Бога, искали да имъ помогне, да ги извади отъ това угнетено състояние. Най-послѣ великитѣ Учители изпратили този царски синъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, да внесе новия законъ въ царството. Той веднага издава слѣдния манифестъ: Отъ сега нататъкъ всички хора сѫ свободни да се проявяватъ тъй, както искатъ; тъй както Господь ги е създалъ. Всѣки е свободенъ да си лѣга когато иска, и да спи, колкото иска; всѣки може да се смѣе, колкото иска; всѣки е свободенъ да носи, или да не носи пари въ джоба си; всѣки е свободенъ да ходи гологлавъ или босъ, както иска. Изобщо всѣкиму се давала свобода да прави това, което сърдцето му искало. Настанала велика радость въ свѣта. Всички излѣзли съ праздничнитѣ си дрехи да ликуватъ и да благодарятъ на Бога, че изпратилъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, да направи тази коренна промѣна въ свѣта. Излѣзли единъ день Бенъ-Адетъ-Исабетъ съ царската дѫщеря да се разхождатъ и тя му казала: азъ съмъ ти много благодарна, че дойде въ нашето царство да внесешъ радость въ сърдцата на всички хора, и отъ благодарность поискала да му цѣлуне рѫка, но за голѣмо свое очудване, вижда, че той се обръща на една голѣма чешма, отъ която текло изобилно вода. Веднага тя се напива отъ тази вода, забравя, че чешмата била човѣкъ. Казва си: гдѣ ли остана Бенъ-Адетъ-Исабетъ? Не изказала още това, вижда Исабета, но чешмата я нѣма вече. Тази вода тъй задоволила нейната жажда, че поискала още да пие, но усѣща реалностьта вѫтрѣ въ себе си.

Вървятъ по-нататъкъ, мръква се вече – настава вечерь. Тя му разказва: „Много съмъ благодарна, че дойде въ нашето царство, внесе радость за всички“. Въ това врѣме въ нея се явява желание да го пригърне, да го цѣлуне и да му благодари за всичко, но веднага се намира въ единъ великолѣпенъ палатъ, съ отлично освѣтление. Тя забравя за Бенъ-Адетъ-Исабета, и започва да чете една книга, която намира въ този палатъ. И чете слѣдующето: Исабетъ Бенъ Адетъ-Бенъ Адетъ Исабетъ. Какво ще разберете сега отъ него? Тя веднага почва да философствува, да разсѫждава, какъ се намѣрила тукъ, но изведнъжъ се съмва, палатътъ изчезва отъ прѣдъ очитѣ ѝ, и прѣдъ нея се явява Бенъ-Адетъ-Исабетъ. Гдѣ оставатъ тия имена? – Днесъ и двамата сѫ живи. Бенъ Адетъ е стариятъ човѣкъ. Бенъ-Адетъ-Исабетъ е новиятъ човѣкъ. Какво отношение има между тия двамата, между стария и новия човѣкъ? Вие ще кажете: стариятъ да умрѣ! Не, стариятъ човѣкъ е бащата на младия. Нѣкои взиматъ стихове отъ Писанието и казватъ, че стариятъ човѣкъ е онази стара форма на грѣха. Не, стариятъ човѣкъ не е човѣкътъ на грѣха. Това е кривъ прѣводъ. Стариятъ, проявениятъ, мѫдриятъ, умниятъ човѣкъ става основа, за да се прояви Божествениятъ, разумниятъ човѣкъ, който прилага и схваща разумнитѣ закони. Стариятъ човѣкъ, е човѣкътъ който за своята честность може да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за справедливостьта къмъ другитѣ е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за интелигентностьта си къмъ природата е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за благородството спрѣмо всички души е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта. Това е стариятъ човѣкъ!

Слѣдователно, въ свѣта се явяватъ двѣ нѣща: жаждата, която трѣбва да се утоли съ живота и разумностьта която трѣбва да се утоли съ свѣтлината. Значи, насъ ни трѣбва вода и изобиленъ животъ – нищо повече. Щомъ си недоволенъ, трѣбва ти животъ; щомъ си завистливъ, трѣбва ти свѣтлина. Ние всѣкога завиждаме на хората. Тази вселенна, въ която живѣемъ е тъй създадена, че за всинца ни има изобилно вода и изобилно свѣтлина, която можемъ да възприемаме. Не завиждайте. Радвайте се като срещнете нѣкой човѣкъ, въ който има вода, въ който има животъ. Като видите човѣкъ пъленъ съ знания, радвайте се, че въ него има свѣтлина. По-хубаво да живѣемъ между живитѣ хора, отколкото между мъртвитѣ.

Ще ви прѣдставя другъ единъ реаленъ примѣръ изъ сегашния животъ. Той се отнася до поета Винсонъ и неговия ученикъ Камринъ. Винсонъ написва едно поетическо съчинение, което мислилъ да издаде, обаче неговиятъ ученикъ успѣва да подкупи единъ отъ слугитѣ му, да вземе съчинението му и го издава като свое. Издава го и туря подписа си отдолу. Другитѣ поети отиватъ при Винсона и му казватъ: „Господинъ Винсонъ, вижте новия поетъ, който се явилъ съ своитѣ великолѣпни стихове!“ Той имъ казалъ: „Да, отлични сѫ тѣзи стихове, азъ поздравлявамъ новия поетъ съ тѣхъ“. Лицето на Винсона ни най-малко не се измѣнило отъ думитѣ на другаритѣ му. Той искрено поздравилъ новия поетъ. Идея има въ Винсона! Ще обясня, какво се е случило по-нататъкъ. Слѣдъ 10 години Винсонъ написва едно още по-хубаво съчинение, което издава самъ. Сега вече сравняватъ първото и второто съчинение и разбиратъ какво е станало. Знаменития Винсонъ пакъ се проявява. Това е единъ изпитъ въ живота, разбирате ли? Когато вие изнесете една велика Истина, дайте ѝ мѣсто да върви, не туряйте името си. Силата не е въ нашия подписъ. Вие сте само изразители на Божественото. Въ музиката въ науката, въ свѣщенодѣйствието, или кѫдѣто и да е, вие сте изразители само на великото. Богъ турилъ ли си е нѣкѫдѣ името, да се знае, че отъ Него сѫ излѣзли тия нѣща? Навсѣкѫдѣ пишатъ: Толстой тъй казалъ; Кантъ тъй казалъ; Ибсенъ тъй казалъ; Христосъ тъй казалъ; Павелъ тъй казалъ и т.н. Казватъ: това сѫ велики хора, богове. Да, всинца сме богове, но какви? Има малки богове, има и велики богове въ свѣта. Не, въ свѣта има само единъ Богъ, Който единствено се проявява, а всички други сѫ Неговитѣ Синове, изразители на Неговата Велика Любовь, на Неговата Велика Мѫдрость, на Неговата Велика Истина, които разпраща навсѣкѫдѣ по всички слънчеви системи, както и на нашата слънчева система, както и на нашата бѣдна земя.

Нашата земя е една забавачница, ние имаме още страдания на поданицитѣ отъ царството на Бенъ-Адета. Но врѣме е вече да дойде Бенъ-Адетъ-Исабетъ, царскиятъ синъ. Като дойде Бенъ-Адетъ-Исабетъ, ще каже: „Отъ сега нататъкъ всѣки човѣкъ да живѣе тъй, както намира за добрѣ“. Това е Божията Любовь, Божественото въ насъ. Като казвамъ, че Богъ е въ насъ, ние не подразбираме външния законъ. Не, Богъ ще заговори въ душитѣ на всички. И като видимъ Неговото Лице, ние ще бѫдемъ въ положение на Забру-Меди, ще пиемъ отъ извора на живота и ще четемъ при свѣтлината на Мѫдростьта великата книга Бенъ-Адетъ-Исабетъ и Исабетъ-Бенъ-Адетъ. Тия думи сѫ толкова свещени, че не заслужава да се прѣведатъ. На български езикъ не могатъ да се прѣведатъ. Нѣма такава свещена дума, съ която биха могли да се замѣнятъ, затова, колкото схванете. Вие може да схванете нѣщо, когато у васъ има единъ потикъ да вѣрвате.

Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като повѣрватъ, за тѣхъ вече не трѣбва наука, не трѣбва изкуство. Чудни сѫ хората съ своитѣ вѣрвания за Бога и за вѣрата! Че не е ли този великиятъ Богъ на Мѫдростьта, Който е създалъ всички свѣтове; не е ли Той, Който е създалъ ангелитѣ? Не, има друга наука, има друга музика, има друга поезия, има друго изкуство, има други свѣтове, хиляди пѫти по-хубави отъ тѣзи около насъ, има други организми, хиляди пѫти по-хубави отъ човѣшкия – има какво да се учи. Нѣкои казватъ: като човѣшкиятъ организъмъ нѣма подобенъ. Не, човѣшкиятъ организъмъ още не може да се похвали съ своята организация. Ако вие погледнете съ микроскопъ на съврѣменния човѣкъ, ще видите въ кръвьта му, въ мозъка му толкова нечистотии! За да се прѣчисти тази материя трѣбва електрически токъ най-малко отъ 35 милиона волтажа. Тази материя, така трѣбва да се прѣчисти, че човѣкътъ да може да мисли тъй, както мисли единъ ангелъ тукъ на земята. Като се приложи въ съврѣменната наука този начинъ на прѣчистване, ние бихме дошли вече до реални, видими резултати. Въ химията тогава ще могатъ да се правятъ опити още по-изкусно, отъ тия които днесъ правятъ. Това нѣщо можемъ да постигнемъ въ всички отрасли на науката и да видимъ новитѣ резултати.

Христосъ казва на ученицитѣ си: „Скърби ще имате въ свѣта, но азъ послѣ ще ви видя, ще се зарадва сърдцето ви, и радостьта ви никой нѣма да отнеме“. Не мислете, че съ тия строго научни тези, върху които можемъ да философствуваме, можемъ да се спасимъ; не мислете, че съ онѣзи, строго научни истини и теории, каквито има на изтокъ, каквито има и въ Европа, още неиздадени, останали отъ древностьта, или пъкъ съ онѣзи научни съчинения по математика или геометрия, ще се спасятъ хората. Тѣ сѫ потрѣбни, но това сѫ занимания за най-разумнитѣ хора. Само единъ великъ математикъ може да разбере тия математически истини. Само единъ музикантъ, и то не отъ обикновенитѣ, може да разбере тая музика. За музиката се иска душа! За поезията се иска душа! Въ великитѣ отрасли се искатъ велики души, които да разбератъ, какво нѣщо е науката, какво нѣщо е музиката или какво нѣщо е поезията.

Това е, което подразбиралъ Христосъ подъ думитѣ, „радостьта ви никой нѣма да отнеме“. Опитайте се нѣкой пѫть да повлияете на окрѫжающата срѣда за добро. Защо не? Вие чакате да дойде спасението нѣкѫдѣ отгорѣ. То е физическата страна. Слънцето не може да направи хората умни. Слънцето може да даде само животъ на хората, но не и разумность. Когато изгрѣе слънцето, майката се приготовлява да даде урокъ на дѣтето си; разбойникътъ си приготвя пушката; вълкътъ се готви да разглежда, кѫдѣ има повече овци, та да ги нападне. Защо слънцето дава такива различни резултати? Значи, слънцето дава животъ, но не може да направи сѫществата добри. Не, има друго нѣщо въ слънцето, което още не е дошло. Въ слънцето има другъ, особенъ елементъ, който за сега е изгубенъ. Той иде сега! Той е Бенъ-Адетъ-Исабетъ. Въ сегашното слънце има животъ, но този животъ не е разуменъ. Седятъ хората и спорятъ, има ли Господь, или нѣма. Двама американски студенти, които скоро щѣли да свършатъ университетъ, единиятъ медикъ, другиятъ богословъ, спорятъ, дали има Господь, или нѣма. Единиятъ подържа, че нѣма Господь; другиятъ подържа, че има. Пѫтуватъ тѣ и се разговарятъ. Експресътъ минава надъ единъ мостъ, но се събаря въ рѣката, и двамата американски студенти се намиратъ на дъното на рѣката. Тамъ тѣ разрѣшиха въпроса, има ли Господь, или нѣма. И единиятъ, който поддържаше, че има Господь, и другиятъ, който отричаше, се намѣриха на дъното на рѣката. Какво разрѣшиха тѣ? Считамъ за смѣшно да се разисква върху въпроса, има ли Господь, или нѣма. Ще бѫде смѣшно да доказвамъ на единъ човѣкъ, че майка го е родила. Не, нѣмамъ никаква майка, азъ самъ се родихъ. Да, слѣдъ като те роди майка ти, и ти вече можеше самъ да се родишъ. Нѣма никаква философия въ това.

Скърбь, казва Христосъ ще имате, понеже дѣцата се родиха такива, каквито майкитѣ не ги искаха. Ученитѣ ще иматъ скърби, понеже ученицитѣ имъ не излѣзоха такива, каквито ги искаха. Управницитѣ иматъ скърби; свещеницитѣ иматъ скърби. Всички хора иматъ скърби. Отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ сѫщества, всички иматъ скърби. Но когато дойде онзи Божественъ лѫчъ, Божественото въ човѣка, като срещнешъ единъ човѣкъ ще знаешъ, че те разбира, че той има за тебе такова убѣждение, каквото и ти за себе си. Тогава ще дойде радостьта въ човѣка. Да имашъ единъ приятель, но не само приятель на думи, а образецъ – туй е най-хубавото въ свѣта! Този твой приятель трѣбва да бѫде внимателенъ, досетливъ, да има всички отлични качества. Този приятель трѣбва да бѫде поетъ, музикантъ, уменъ човѣкъ, философъ. Този приятель трѣбва да съдържа всичко най-хубаво въ себе си, да разбира твоята душа и да я пази тъй свята и чиста, както пази и своята душа. Това наричамъ азъ приятель – приятель въ всичкитѣ условия на живота ти.

И казва Христосъ на своитѣ ученици: „Азъ послѣ ще ви видя“. Христосъ имъ каза още: „Азъ имамъ голѣми страдания“. И Христосъ мина прѣзъ страдания. Тогава, помнете, че всички страдания, които минавате сега, това сѫ само условия, за да познаемъ Първата Причина въ свѣта, да познаемъ разумното въ себе си, да познаемъ Бога. И когато Го познаемъ, ще се яви тази радость. Сега, още сега ще се яви тази радость. Всѣки единъ отъ васъ би опиталъ въ миниатюръ тази радость. Азъ не искамъ да излагамъ този принципъ, но казвамъ, че всѣки отъ васъ ще опита туй разумното въ свѣта.

Разправяше ми единъ лѣкарь слѣдния фактъ: „Слѣдъ като лѣкувахъ единъ човѣкъ дълго врѣме, употрѣбявахъ ту единъ, ту другъ методъ, прилагахъ методитѣ на най-виднитѣ професори, на най-виднитѣ учени, обаче положението на този боленъ отъ день на день се влошаваше. Азъ обичахъ този човѣкъ и прѣдпочитахъ да умра вмѣсто нѣго. Тогава не вѣрвахъ въ нищо. Къмъ Бога да се обърна, не знаехъ какъ, другъ пѫть не бѣхъ се молилъ. Най-послѣ, обаче, си казахъ: Господи, ако сѫществувашъ, покажи ми единъ начинъ, какъ да излѣкувамъ този боленъ! Получихъ отговора на молитвата си, приложихъ новъ методъ и успѣхъ.“ И дѣйствително, дошло му на умъ да употрѣби едно просто лѣкарство, което нѣма да ви кажа, но отъ тамъ насетнѣ здравето на този боленъ се подобрило, той се съвзелъ напълно оздравелъ. Този боленъ не оздравѣ отъ лѣкарствата, но когато лѣкарьтъ се обърна къмъ Бенъ-Адетъ-Исабета. Отъ тогава проработва въ него този законъ и дава своитѣ добри резултати. Този методъ е много прость. Слѣдователно, ние, съврѣменнитѣ хора се нуждаемъ само отъ едно: да се обърнемъ къмъ Бога. Ако всички държавници биха се обърнали къмъ Бога съ молба: Господи, ние употрѣбихме всички методи за поправянето на свѣта, кажи ни единъ начинъ, по който да оправимъ свѣта! Но молятъ ли се отъ сърдце, този методъ ще дойде. Той е много прость, но като го приложатъ, ще дойде Господь въ свѣта и ще помогне на хората. Този законъ ще проработи и въ държавата, и въ църквата и въ училищата – навсѣкѫдѣ.

Казватъ нѣкои: Господь не се занимава съ духовни въпроси. Не, занимава се Той, но не тъй, както духовницитѣ. Господь се занимава съ науката, но не тъй както ученитѣ. Господь се занимава съ философия, но не тъй, както философитѣ. Нѣкой считатъ свещеника за нѣщо особено. Какво значи на български езикъ думата свещеникъ? То значи: проявениятъ човѣкъ търси, ище нѣщо. Българитѣ подъ свещеникъ подразбиратъ святъ човѣкъ – неръ де Шамъ, неръ де Багдатъ. Свещеникътъ е човѣкъ, който се проявява, който търси Истината, който трѣбва да изпълнява волята Божия. Проповѣдникътъ е човѣкъ, който разправя на хората Истината, разказва имъ, какъ трѣбва да живѣятъ. Който иска да служи на Бога, трѣбва да служи даромъ, а не за нѣкакви пари, да се надѣва на онѣзи 10–20,000 лева. Който иска да служи на свѣта, на хората, то е другъ въпросъ, но който иска да служи на Бога, трѣбва да служи отъ Любовь. Любовьта взима всичко, и Любовьта дава всичко. Да не мислите, че азъ даромъ ще работя за васъ. Не, азъ или всичко ще взема, или нищо. Не мислете, че даромъ ще мине. Съ даряване на една риза кръстникъ не се става. А сега, като дадатъ на кръстника една риза, казватъ: дарили го. Подъ „риза“ азъ разбирамъ друго нѣщо. Когато нѣкой подпише една полица, какво разбирамъ подъ тази полица? Тази полица трѣбва да бѫде подписана отъ човѣкъ, който има тяжестъ. Това азъ разбирамъ да подпише нѣкой за мене полица. Ако би се подписалъ заради васъ Рокфелеръ въ Америка, знаете ли, колко струва неговия подписъ? Този подписъ струва милиарди, понеже голѣми богатства има той. Богъ казва: „Азъ ви написвамъ на своята рѫка“. Питамъ, знаете ли, колко струва подписа на Бога? Той струва толкова, колкото струва и цѣлата вселена. Питамъ тогава: какво има да се съмнявате въ Бога. Писанието казва, че Господь ви написалъ на своята рѫка. Но вие, малкитѣ философи, седите и философствувате: Господь едва ли ще се занимава съ мене! Той за мене ли ще се грижи? Еди кои си философи тъй казватъ! Тия ваши философи да дойдатъ да се учатъ наново. Този подписъ струва толкова колкото цѣлата вселенна. Всѣки единъ отъ васъ може да направи този опитъ, да провѣри тази велика Истина. Но този човѣкъ, който ще прави опита, трѣбва да бѫде абсолютно честенъ, абсолютно справедливъ, абсолютно интелигентенъ, абсолютно благороденъ. Той трѣбва да бѫде човѣкъ, който е готовъ всѣки моментъ да изпълни волята Божия.

Всѣки единъ отъ васъ може да направи този опитъ. Като направитѣ първия опитъ, като се срещнемъ, ние ще се разберемъ тъй, както се разбиратъ великитѣ музиканти въ единъ оркестъръ. Вие разбирате ли това нѣщо? Можете ли да се разбирате като нѣкой велики музиканти? Като седнете тамъ 30–40–50–100 първи цигулки, че като засвирятъ, като че една цигулка свири… Като засвирятъ ония 100 алта цигулки, като че една цигулка свири. Като засвирятъ онѣзи 100 тенора, като че единъ теноръ свири. Като засвирятъ онѣзи 100 баса, като че единъ басъ свири. Въ единъ симфониченъ оркестъръ не свирятъ 100 баса, но азъ ги взимамъ тъй, това е малко прѣувеличение. И въ музиката има извѣстни пропорции. Но, каква точность, какво изпълнение има! Майстори сѫ тия хора! Друго нѣщо има въ този симфонически оркестъръ. Като се вслушашъ въ него, като че нѣщо отдолу свири, като че се разлива нѣкаква хармония и пакъ се губи; приближава се и се отдалечава. Владѣятъ тия хора своето изкуство! Подъ тѣхнитѣ тонове като че забравяшъ всичко и казвашъ: колко е хубаво да се живѣе! Приятенъ е животътъ! Има смисълъ да се живѣе! Но, колко скърби имаха тѣзи музиканти, колко пѫти се кѫсаха тѣхнитѣ струни! И затова днесъ всички казватъ: „Коренитѣ на знанието сѫ горчиви, но плодоветѣ – сладки“. Въ началото ще имате скърбь, а въ края ще имате радость.

Сега, азъ искамъ всѣки единъ отъ васъ да има своя цигулка, че като засвирите всички подъ онзи хармониченъ тактъ на великия капелмайсторъ, да се проявите като майстори и така да засвирите, че вашата скърбь да се прѣвърне на радость!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 мартъ 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help