Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Послѣдното мѣсто

„Но кога те поканятъ, иди и седни на послѣдното мѣсто, за да ти рече, кога дойде този който те е призвалъ: Приятелю, възлѣзъ по-горѣ. Тогазъ щешъ има слава прѣдъ тѣзи които сѣдатъ съ тебе наедно.“ (Лука 14:10)

Учението на съврѣменния свѣтъ е учение за заемане първото мѣсто. Да седнешъ на послѣдното мѣсто, и да седнешъ на първото мѣсто, и въ двата случая трѣбва да имашъ знания. Защото, ако всичко, което съставлява човѣка, се събере само въ главата, ще имаме човѣкъ само отъ една глава. При това положение, съ какво ще ходи човѣкъ, съ какво ще работи, съ какво ще диша, съ какво ще яде? – Той ще бѫде само глава – голѣма, разумна глава. Ако човѣкъ вземе послѣдното мѣсто, значи главата влиза вѫтрѣ въ самото тѣло. Какво ще бѫде тогава положението на човѣка?

Сега, имайте прѣдъ видъ, че Христосъ казва: „Вземи послѣдното мѣсто, за да вземешъ първото мѣсто“! Той не казва: „Вземи първото мѣсто, за да вземешъ послѣдното мѣсто“. Това нѣщо и военнитѣ го знаятъ, за което си иматъ и своя тактика. Това нѣщо и богатитѣ го знаятъ; това нѣщо и ученитѣ хора го знаятъ; това нѣщо и духовнитѣ хора го знаятъ. Обаче Христосъ въ смисъла на този стихъ е внесълъ една малка, скромна идея. Този стихъ не съдържа много нѣщо. Върху него може да се каже много малко нѣщо. Този стихъ не е отъ богатитѣ стихове. Азъ го наричамъ бѣдна почва, която трѣбва да се тори, да се полива, да се прѣработи, за да може да даде нѣщо.

Христосъ казва: „Когато тѣ поканятъ на свадба, седни на послѣдното мѣсто“! Защо трѣбва да заемаме послѣдното мѣсто? Често, въ геометрията се опрѣдѣлятъ проекциитѣ на разнитѣ силови линии, които дѣйствуватъ въ разни посоки, въ разни направления – въ лѣво – въ дѣсно, нагорѣ – надолѣ. По нѣкой пѫть 6–7 линии, като се срещнатъ означаватъ сили, които дѣйствуватъ въ разни посоки. Тѣзи силови линии не могатъ да дойдатъ до едно споразумѣние, освѣнъ ако иматъ една равнодѣйствующа, която да ги приведе въ една посока, за да се образува едно движение. Това е необходимо, за да видимъ каква е реалностьта на нѣщата въ това движение. Слѣдователно, разнороднитѣ енергии трѣбва да се прѣвърнатъ въ еднородни. Какво разбираме подъ думата еднородни? Тази дума е двузначеща. Въ най-ограниченъ смисълъ, това значи, че тия сили трѣбва да иматъ една посока на движение. Запримѣръ, всички овци сѫ еднородни. По какво? Че всички пасатъ трѣва. Всички вълци сѫ еднородни. По какво? – че всички ядатъ месо. Всички риби сѫ еднородни. По какво? – Че живѣятъ въ водата. Разбира се, тия чърти, било за овцата, било за вълка, било за рибата, не сѫ толкова сѫществени, но азъ изваждамъ слѣдното заключение: ние трѣбва да вѣрваме въ реалностьта на нѣщата, въ реалностьта на живота. Питамъ: въ какво седи реалностьта на живота? Тази реалность въ тѣлото ли е? Тази реалность въ чувствата, които ние прѣживѣваме ли е? Тази реалность въ мисъльта, която имаме, ли е?

И тъй, въ свѣта има три вида реалности, които трѣбва да се опрѣдѣлятъ. Първата реалность азъ наричамъ „реалность на движение“. Въ туй движение има промѣни и измѣни на формитѣ, то се отнася само до материялния свѣтъ. Туй движение се нарича „движение на прѣсѣкване“, т.е. движението не е непрѣривно, а прѣривно. Всички сили на физическия свѣтъ дѣйствуватъ на прѣсѣкулки, движението въ тѣхъ не е постоянно. Ако една граната се хвърли, тя може да полети на 10–15–20–50–100 километра разстояние, но все пакъ ще падне нѣкѫдѣ, все ще се прояви тази реалность. Нашата земя, която се движи изъ пространството, е сѫщо едно ядро изхвърлено, но единъ день и тя ще прѣстане да се движи, ще се измѣни, ще остарѣе, ще почне да се разкапва и ще изчезне, а на мѣстото ѝ ще се яви друга земя. Отъ тази земя, на която сега живѣемъ, нѣма да остане нито поменъ. Ще кажете: докажи това! Мога да го докажа, но не въ единъ часъ, а ми трѣбватъ най-малко 5–6 часа да ви доказвамъ съ математически, съ геометрически данни прѣсичанията на всички тия линии, плоскости, отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ.

Втората реалность азъ наричамъ „реалность на увеличение“. Въ увеличението се забѣлѣзва едно характерно свойство, че въ него има съдържание. Туй свойство на тѣлата срѣщаме и въ физиката. Азъ взимамъ думитѣ движение, уголѣмяване и разширение малко въ специфична форма. Втората реалность се отнася до нашитѣ чувства, до духовния свѣтъ. Тази реалность има посока на дължина и на ширина. Въ нея движението на дължината е непрѣривно, но въ движението си на широчина е ограничена. Запримѣръ, една рѣка е ограничена въ широчината си, но дължината и не е ограничена. Тази рѣка се движи непрѣривно, нейното движение не може да се ограничи. Тя най-послѣ ще се влѣе въ океана, и слѣдъ като се влѣе въ океана, пакъ ще продължава своето движение. Слѣдователно, въ втората реалность движението на дължина е непрѣривно, но на широчина е прѣривно – все ще се усѣти нѣкакво ограничение на чувствата. Много хора въ свѣта се поврѣждатъ. Отъ какво? – Отъ разширение на своитѣ чувства. Въ чувствата трѣбва да има стрѣмежъ, но никога чрѣзмѣрно разширение. Увеличаватъ ли се чрѣзмѣрно, образува се едно ограничение, а послѣ се явява едно вѫтрѣшно движение, едно вѫтрѣшно въртене. Туй психологически е вѣрно. Много хора заболѣватъ именно по тази причина, че не могатъ да реализиратъ туй чрѣзмѣрно проявление на чувствата си. За да могатъ тия имъ чувства да се реализиратъ, трѣбва да иматъ цѣль, къмъ която да се стремятъ, да се движатъ. Или, съ други думи казано, човѣкъ трѣбва да обича нѣкого. Ние обичаме Бога. Мислите ли, че единъ день може да постигнете Бога? Не, ние можемъ да се влѣемъ въ Бога, но никога нѣма да Го разберемъ. Не се изисква отъ насъ да разберемъ Бога. Ние можемъ да познаемъ Бога, но да Го разберемъ, нѣма защо. Бога по форма не можемъ да разберемъ. Най-послѣ, какво ще разберете отъ Бога? Той нѣма форма, нѣма тѣло, а е единъ чистъ, святъ Духъ – чиста, абсолютна свѣтлина. Той е основа на всѣко нѣщо. Ако искашъ да разберешъ Бога, да обхванешъ Божественото, ти ще изгубишъ съзнанието си, ще паднешъ въ единъ вѣченъ сънь, всичката ти енергия ще се разлѣе.

Третата реалность азъ наричамъ „реалность на разширение“. За да разберете, по какво се отличава тя отъ другитѣ форми, ще ви дамъ една специална форма. Прѣдставете си, че имате една обикновена соба, пълна съ въглища. Прѣди да сѫ запалени вѫглищата, тѣ сѫ ограничени въ собата, но слѣдъ като се запалятъ, собата вече не може да ги ограничи; топлината, която се образува отъ тѣхъ, се лѫчеизпуска по всички посоки. Тѣзи лѫчи могатъ ли да се ограничаватъ отъ самата соба? – Не. Слѣдователно, въ третата реалность, никой не може да ограничи влиянието на нѣщата. Затова казваме, че човѣкъ може да бѫде свободенъ само въ своята мисъль. Никой не може да ограничи влиянието на мисъльта. Въ движението си човѣкъ може да се ограничи, само ако се движи много бързо по извѣстенъ наклонъ и въ това си движение срещне нѣкаква прѣграда. Щомъ дойде до една прѣграда, той ще спре. Щомъ чувствата на човѣка прѣдставляватъ вода, то въ движението на чувствата си, той може да има удължаване, уголѣмяване може да има завиване на една или друга страна. Нѣкои казватъ: този човѣкъ кръшка много. Въ дължината си една рѣка може да кръшка, може да прави завивания отъ тукъ-отъ тамъ, но тя има цѣль, иска да постигне своето намѣрение. Когато хората казватъ за нѣкого, че много кръшка, то значи, че не изпълнява своя мораленъ дългъ. Това не е право. Нима онѣзи, които не кръшкатъ, изпълняватъ своя мораленъ дългъ? Вземете онази жаба, която не кръшка, която не крѣка въ водата, изпълнява ли тя своя дългъ? Тя не крѣка, защото чака да дойде нѣкоя муха наблизо до нея, или да кацне на нея, и тя да я глътне. Изгубватъ се мухитѣ една по една въ нейната уста. Казватъ: какъвъ философъ е тази жаба! Да, философъ е тя, но вижте я, колко кръшка тя, като я хване нѣкоя змия! Когато се доближи нѣкоя змия до жабата, и тя кръшка като мухата. Жабата казва: „Тази наука е много лоша.“ Като е лоша, не гълтай мухитѣ цѣли! Това значи: гълташъ ли, ще те гълтатъ. Защо змията гълта жабата цѣла? – Защото и жабата гълта мухитѣ цѣли. Има единъ законъ въ природата: съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри.

Сега, ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Единъ великъ Учитель изпраща своя ученикъ да се учи да плава. Ученикътъ запитва: животътъ не може ли да мине безъ плаване? – Не може, отговаря Учительтъ. Плаването е една необходимость, и ако ти не се научишъ да плавашъ, то единъ день ще ти потрѣбва въ живота, и като не умѣешъ да плавашъ, ще изгубишъ живота си. Ученикътъ казва: „Азъ нѣмамъ свободно врѣме да отивамъ сега да се уча да плавамъ. Имамъ много важна работа. Поканенъ съмъ да заема единъ много важенъ постъ. Плаването е нужно за моряцитѣ. Ти ми кажи друго нѣщо!“ Обаче, като заелъ тази велика длъжность въ живота, направилъ едно прѣстѫпление и го подвели подъ отговорность. Той хукналъ да бѣга, да се укрива, но като бѣгалъ, дошълъ до една рѣка, която трѣбвало да прѣплава. Като не знаялъ да плава, потъналъ въ рѣката и се прѣвърналъ въ единъ хубавъ шаранъ, който тежѣлъ 10 килограма. Туй е лошото, че не се умира. По едно врѣме, рибари го хванали и го турили на една пиростия да го пекатъ. Сега му дошло на ума за неговия Учитель, който го каралъ да се учи да плава. Запитва той Учителя си: Учителю, защо ми даде тази беля, това нещастие? Защо ми се струпа всичко това на главата? – Защото не се научи да плавашъ. Така и вие сега, казвате, че страдате много. Но задали ли сте си въпроса, като философи, като християни, като разумни сѫщества и най-послѣ като българи защо страдате? Дайте си единъ философски отговоръ на този въпросъ. Най-послѣ казвате: е свѣтътъ е такъвъ! Свѣтътъ е лошъ. – Това не е философия. Това не е разрѣшение на въпроса. Свѣтътъ е създаденъ все отъ културни сѫщества. Има други причини, които създаватъ страданията. Слѣдователно, ако ти не знаешъ да плавашъ ще изгубишъ живота си. Азъ прѣвеждамъ тази мисъль: ако твоитѣ чувства нѣматъ опрѣдѣлена посока на движение, ако твоитѣ чувства не се стремятъ къмъ Бога, ти ще станешъ шаранъ, ще те пекатъ на пиростия; а пъкъ ако разбирашъ Бога, ще имашъ опрѣдѣлено движение, ще можешъ да владашъ водитѣ. Тъй че, който отива къмъ Бога, ще има свобода, ще има движение въ себе си, ще влада водата, т.е. ще познава реалностьта на нѣщата. Който живѣе въ водата, ограничава се отъ нея, а който живѣе извънъ нея, влада водата. Слѣдователно, за да владаме извѣстна реалность, трѣбва да сме извънъ нея.

Съврѣменнитѣ хора казватъ: безъ кѫщи не може, и безъ парици не може. Не е въпросътъ въ паритѣ. Не е въпроса и въ кѫщата. Когато ние искаме да убѣдимъ съврѣменнитѣ хора, че може и безъ кѫща. Тѣ казватъ: какъ, безъ кѫща! – Не може безъ кѫща. Когато казваме, че може безъ кѫща, подразбираме, че нѣма да живѣете като рибитѣ въ водата, а ще живѣете извънъ водата и ще я употрѣбявате само когато искате. Въ дадения случай ти ще бѫдешъ господарь на положението си.

И тъй, човѣкъ трѣбва да заеме послѣдното мѣсто. Послѣдното мѣсто е физическиятъ свѣтъ. Отъ физическото трѣбва да започнете. Вие трѣбва да изучите физическия свѣтъ въ неговата пълнота, та като разбирате, физическия свѣтъ, когато дойде вашиятъ Учитель, ще може да ви прѣдаде по-висока наука, ще се качите една стѫпка по-нагорѣ. Азъ гледамъ, дойде нѣкой при мене, челъ Библията отъ единия край до другия, та като дошълъ до Откровението, пита: какво искалъ да каже евангелистъ Иоанъ? Е, то е много лесна работа. Азъ нѣма да тълкувамъ думитѣ на Иоана, но ще извикамъ свети Иоанъ и ще му кажа: кажи на този човѣкъ, какво си искалъ да кажешъ. Азъ вѣрвамъ, че евангелистъ Иоанъ е живъ. Нѣкой казватъ: какво е искалъ да каже Христосъ? Азъ нѣма какво да коментирамъ Христовитѣ думи. Азъ се занимавамъ съ други работи, съ които хората не се занимаватъ, размишлявамъ върху великитѣ Божии думи въ свѣта. Това е най-естествено! Нѣма защо да ходя да прѣпятствувамъ на хората, да се занимавамъ съ работи, съ които и тѣ се занимаватъ. Тамъ, дѣто мѣстото е посадено, отлично е. Тамъ, дѣто хората сѫ обработвали, нѣма защо и азъ да ходя. Има много други мѣста необработени. Сега, разработени ли сѫ въ нашето естество всички мѣста? Всички искаме да имаме отличенъ животъ, да бѫдемъ добри. Но знаете ли законитѣ на доброто? Знаете ли, какво нѣщо е доброто, само по себе си? Има една окултна формула, която гласи, че доброто се ражда отъ Любовьта. Какъ? Онзи земледѣлецъ, който иска да сѣе житото, трѣбва да знае начина, по който се сѣе житото! Трѣбва да знае още и врѣмето, по което се сѣе, а при това трѣбва да избере и най-хубавото сѣме. Ние казваме: „трѣбва да бѫдемъ добри“, или „трѣбва да се любимъ“. За Любовьта вие вече имате извѣстно понятие. Питамъ: тази любовь, която свѣтътъ разбира, любовь ли е? – Не е. Любовьта е една реалность извънъ физическия свѣтъ. Дѣйствително, когато дойде Любовьта въ свѣта, тя произвежда врѣменно движение и постоянно движение, врѣменни течения и постоянни течения, врѣменни разширения и постоянни разширения, но самата Любовь не е нито въ движенията, нито въ увеличенията, нито въ разширенията – тя е извънъ всичко това. Любовьта е извънъ нашата воля, извънъ нашето сърдце, извънъ нашия умъ – тя има само допирни точки, въ които се проявява. Често вие се намирате подъ едно заблуждение и казвате: Любовьта е вѫтрѣ въ мене. – Това е човѣшко разбиране. Любовьта не е вѫтрѣ въ тебе. Ако Любовьта бѣше вѫтрѣ въ тебе, най-първо ти нѣмаше да бѫдешъ такъвъ човѣкъ, какъвто се проявявашъ. Но какво познаваме, че Любовьта е вѫтрѣ въ насъ, и вънъ отъ насъ? Какво трѣбва да разбираме, когато казваме, че Любовьта е вѫтрѣ въ насъ, или вънъ отъ насъ? – Ако Любовьта бѣше вѫтрѣ въ насъ, както нѣкои казватъ, ние трѣбваше да имаме вѣчната топлина, никога не трѣбваше да истиваме. Трѣбваше да имаме вѣчната свѣтлина и никакво зло не трѣбваше да сѫществува въ душата ни. Но понеже Любовьта дѣйствува вънъ отъ насъ, има единъ процесъ на истиване, вслѣдствие на което се заражда едно гниене. Това, което свѣтътъ днесъ изживѣва, азъ го наричамъ „процесъ на гниене“ метаморфозиране на материята отъ едно състояние въ друго, вслѣдствие на което става една вѫтрѣшна пертурбация. Всички съврѣменни хора заболѣватъ и търсятъ начини за своето лѣкуване чрѣзъ лѣкаритѣ, а не търсятъ причинитѣ на болѣститѣ въ нѣкакви дълбоки, вѫтрѣшни процеси. Въ окултната наука, обаче, ние гледаме друго-яче на болѣститѣ; ние гледаме друго-яче на злото, на доброто, на Любовьта. Слѣдователно, при сегашнитѣ условия, Любовьта действува врѣменно отвънъ, докато човѣшкиятъ организъмъ свикне, понеже при сегашния си съставъ организмътъ не може да изнесе тия силни движения, тия силни уголѣмявания, тия силни разширения, които произвежда Любовьта. Слѣдователно, отвънъ трѣбва да дойдатъ тѣзи нѣжни движения, тѣзи нѣжни уголѣмявания, тѣзи нѣжни разширения. И тъй, Любовьта трѣбва да дойде отвънъ – отъ слънцето, отъ звѣздитѣ, отъ хората, отъ растенията. И когато казваме, че човѣкъ се влияе, туй е влиянието, за което се говори. Отъ великото ние приемаме една малка топлинка.

Второто заблуждение, което се явява въ свѣта, зависи отъ желанието ни да заемаме първитѣ мѣста. За да изясня мисъльта си, ще ви приведа единъ интересенъ примѣръ. Графъ Бармуци, младъ, ученъ човѣкъ, който се занимавалъ съ окултнитѣ науки, ималъ три автомата, които могли да говорятъ. Когато ставалъ сутринь, първия автоматъ му казвалъ: господарю, ти си силенъ, красивъ, младъ човѣкъ, като тебе нѣма другъ подобенъ, използувай своята младость! По обѣдъ, вториятъ автоматъ му казвалъ: господарю, ти си най-учениятъ човѣкъ въ свѣта, като тебе нѣма другъ, използвай своята ученость! Къмъ вечерьта третиятъ автоматъ му казвалъ: господарю, ти си най-благородниятъ човѣкъ, съ най-чиста, съ най-фина кръвь, като тебе нѣма вторъ по свѣта, използвай своето благородство и твоята добрина! Така живѣлъ графъ Бармуци цѣли 40 години. Единъ день му дошла една нова идея и си казва: какъ тъй, вие казвате, че съмъ младъ, че съмъ ученъ, и че съмъ добъръ и благороденъ човѣкъ. Младъ бѣхъ, но сега не съмъ тъй младъ, както едно врѣме, и не можахъ да използвамъ своята младость. Ученъ бѣхъ, но не можахъ да използвамъ своята ученость, тя не можа да се увеличи. Добъръ бѣхъ, но моята доброта не можа да се увеличи. Той врътва ключа, и веднага се явява първиятъ автоматъ, който изказва изречението: ти си най-младиятъ и най-красивиятъ човѣкъ, но знай, че скоро ще остарѣешъ. Хубава е тази философия; както виждамъ, нататъкъ отива си казва графа. Къмъ обѣдъ идва вториятъ автоматъ и му казва: ти си най-учениятъ и най-свѣдущиятъ човѣкъ, но знай, че скоро ще остарѣешъ и тогава ще оглупѣешъ. Най-послѣ, вечерьта идва третиятъ автоматъ и му казва: ти си най-благородниятъ и най-добриятъ човѣкъ, но знай, че като остарѣешъ, ще изгубишъ своето благородство и своята доброта. Питамъ графъ Бармуци: при първото твърдение, че е младъ, разрѣши ли въпроса? Що отъ това, че е младъ човѣкъ? Използва ли своята младость? Че е ученъ човѣкъ, що отъ това? Използва ли своята ученость? Че е добъръ, че е благороденъ човѣкъ, що отъ това? Използва ли своята доброта, своето благородство? Че е младъ, добрѣ, но какъ трѣбва да използва своята младость? Ето единъ много важенъ въпросъ. Че е ученъ, разбирамъ но въ какво отношение трѣбва да използва своята ученость? Че е благороденъ добрѣ, но въ какво отношение трѣбва да използва своето благородство. Това сѫ въпроси, които трѣбва да разрѣши всѣки самъ за себе си, и отъ правилното разрѣшение на тия въпроси зависи неговото развитие. Ако ние сме млади и чакаме другитѣ да разрѣшатъ въпроса, какъ да използуваме нашата младость, ние ще имаме най-голѣмитѣ изпитания. Това, че нѣкой е младъ, показва, че той носи въ себе си една велика задача, която трѣбва да разрѣши. Е, младъ съмъ, казва нѣкой. Всѣки младъ е на изпитание въ свѣта. Майката казва на младия си синъ: синко, гледай да се събирашъ съ другари, да ходишъ на театъръ, на концертъ, на балове; пъкъ гледай да си намѣришъ нѣкоя другарка за живота, но непрѣменно да има парички! Майката е първиятъ автоматъ, който дава възпитание на своя младъ синъ. Свършва синътъ въ странство, връща се дома си, и бащата, вториятъ автоматъ му казва: ехъ, синко, ти си много по-ученъ отъ мене; въ наше врѣме нѣмаше такива училища, нѣмаше такива учени, като тебе. Използвай твоето знание, ти знаешъ какъ. Казвамъ, ето вториятъ автоматъ, който дава лошъ съвѣтъ на своя синъ. Той дава лошо учение. Въ какво седи това учение? – Утрѣ синътъ изпъди баща си отъ кѫщи, не иска такъвъ простъ баща въ дома си. И тогава бащата дава едно заявление до сѫда, дава сина си подъ сѫдъ, иска сѫдътъ да се произнесе, колко трѣбва синътъ му да плаща. Е, моля ви се, сѫдътъ ли трѣбва да опрѣдѣля, какви да бѫдатъ отношенията между бащата и сина? Ако се остави сѫдътъ да се произнася, какви да бѫдатъ отношенията между бащата и дѣцата, всичко въ свѣта пропада, всичко е свършено. Азъ бихъ употрѣбилъ за случая едно силно българско изречение: всичко ще отиде по дяволитѣ. Но ще кажа малко по-меко: отъ тази философия нищо нѣма да излѣзе. Най-послѣ иде обществото, което казва: ето единъ много ученъ, много религиозенъ, много набоженъ човѣкъ, да му дадемъ единъ високъ санъ. Да го направимъ държавникъ, или нѣкой проповѣдникъ, да проповѣдва на обществото, или нѣкое високо лице. Какво ще се проповѣдва на обществото? Свѣтътъ така нѣма да се поправи. Значи, въ дадения случай обществото се явява като трети автоматъ. Най-послѣ, ние ще се намеримъ въ положението на графа Бармуци, когото запитали: какво трѣбва да се прави, за да може човѣкъ правилно да се развива? Той казва: ще пенсионирашъ своитѣ автомати отвънъ, ще останешъ самъ и като ставашъ сутринь, ще четешъ и ще се молишъ. Какво ще разберешъ отъ четенето? Ще работишъ разумно. Защо ти е молитвата? – Молитвата е единъ законъ на поливане. Азъ сега употрѣбявамъ закона на молитвата, като законъ за поливане. Нѣкой казва: защо трѣбва да се моля? Чудни сѫ хората! Молитвата е единъ символъ! Въ цѣлъ свѣтъ се възнасятъ молитви. Молитвата е единъ символъ, чрѣзъ който се привличатъ всички добри влияния. Слънчевата свѣтлина, слънчевата топлина, дъждътъ, влагата, това сѫ добритѣ влияния при молитвата, за да може да расте всичко онова, което е посѣто. Когато единъ човѣкъ се моли, всичко наоколо му трѣбва да расте и да се развива. Въ това растене трѣбва да има единъ благороденъ и възвишенъ поривъ. Всички богати хора трѣбва да раздадатъ имането си. Нѣкои отъ васъ се плашатъ, като чуятъ да имъ се говори да раздадатъ имането си. Тѣ се боятъ, че ще го изгубятъ. Не е така. Чудни сте вие! Ако онзи голѣмъ китъ би пожертвувалъ голѣмата си глава, голѣмата си уста, съ които би глътналъ всѣки едного, какъ мислите, какво би изгубилъ той? Ако за сметка на това, което пожертвува, придобие една малка човѣшка глава, какво губи? Ако нѣкой философъ дойде и каже на нѣкого: слушай, ти трѣбва да се отречешъ отъ майка си и отъ баща си, да влѣзешъ въ свѣта между хората и да приемешъ тѣхната философия, глупаво ли ще бѫде това негово положение? И когато Христосъ казва да се откажемъ отъ себе си, отъ всичко врѣменно и прѣходно, то значи да се откажемъ отъ своятъ жабешки свѣтъ – да гълтаме мухи, и да добиемъ онази ангелска форма. Че кой отъ васъ не гълта цѣли мухи? Ами че онѣзи агънца, прасенца, кокошки не ги ли гълтате? Колко овци, колко волове сѫ изядени отъ васъ? Нѣкои казватъ: ами че и науката подържа, че е добрѣ да се ядатъ агнета. Религиознитѣ пъкъ казватъ, че въ Писанието било писано, че всичко, което се продава въ месарницитѣ, може да се яде. Какъ, въ Писанието било писано? Че имало ли е месарници тогава? Като ви казвамъ това, да не ви е обидно. Когато ви се каже една Истина, вашитѣ сърдца трѣбва да затрептятъ отъ желание да я чуятъ; и като погледнете на онѣзи ваши братя, които сѫ готови да жертвуватъ всичко, сѫщо така трѣбва сърдцата ви да затрептятъ. Не че у васъ нѣма вѫтрѣшенъ поривъ – има такъвъ, но сѫщеврѣменно има и едно вѫтрѣшно заблуждение. Като казвамъ, че човѣкъ трѣбва да раздаде всичкото си имане, азъ не подразбирамъ, че това раздаване трѣбва да стане неразумно. Азъ съмъ за разумното раздаване. Онзи, който трѣбва да раздаде своето имане, онзи, който трѣбва да се откаже отъ майка си, отъ баща си, отъ жена си, отъ дѣцата си, трѣбва да бѫде най-добриятъ, най-разумниятъ, най-благородниятъ човѣкъ, на когото душата е изпълнена съ трептения за Божията Любовь. И такъвъ човѣкъ, като раздаде имането си, ще знае кому да го раздаде. Какъ ще познаемъ кои сѫ такива хора? Има единъ инструментъ, който още не е познатъ на съврѣменнитѣ учени хора, но съ него си служатъ източнитѣ народи, главно индийцитѣ. Той имъ служи за измѣрване живата енергия у човѣка. Когато умре нѣкой добъръ човѣкъ, въ този инструментъ се усѣща подигане температурата на цѣлото човѣчество. Това показва, че температурата на цѣлото човѣчество се е подигнала на около една десет-милионна часть отъ единицата топлина, взета за основна мѣрка. Тъй както съ калориметритѣ се опрѣдѣля количеството на погълнатата и изразходваната топлина, така и съ този инструментъ се отбѣлѣзва повишението температурата въ организма на цѣлото човѣчество. Когато пъкъ умре нѣкой грѣшникъ, забѣлѣзва се пакъ сѫщата пропорция – температурата тукъ се понижава съ една десет-милионна часть отъ първоначалната температура на общия организъмъ. Благодарение обаче на това, че когато умратъ хиляда лоши хора, температурата се понижава съ една десет-милионна часть отъ единицата топлина, когато пъкъ умре само единъ добъръ човѣкъ, температурата се повишава съ една десет-милионна часть отъ единицата топлина, човѣчеството може да се подържа – иначе то би отишло по дяволитѣ. Какво значи това, че човѣчеството би отишло по дяволитѣ? – То значи, че всички щѣхме да се смразимъ, и никаква култура не би сѫществувала на земята. Благодарение на това, друго нѣщо щѣше да има въ природата. Това сѫ отвлѣчени нѣща, които, ако биха ви се говорили, щѣха да внесатъ нѣщо много добро въ васъ, но щѣха да внесатъ и съмнѣнието. Вие тукъ на земята, считате съмнѣнието като нѣщо невидимо, но ако влѣзете въ духовния въ ангелския свѣтъ, тамъ дѣто става разширение на нѣщата, ще видите, че съмнѣнието прѣдставлява единъ прѣдметъ твърдъ като камъкъ. И въ онзи свѣтъ, както и въ този, сѫществуватъ такива камъни. Когато питаме ангелитѣ, какъ се образуваха тия камъни, тѣ казватъ, че сѫ се образували отъ съмнението на хората. Когато ангелитѣ искатъ да си направятъ една кѫщица отъ камъни, тѣ каратъ хората да се съмнѣватъ, и отъ тѣхнитѣ съмнѣния се образуватъ камънитѣ, съ които си строятъ кѫщитѣ. Ангелитѣ казватъ: ние образуваме въ хората умствени съмнѣния, религиозни съмнѣния, обществени съмнѣния, и когато ни сѫ достатъчни тия камъни, съ които ще строимъ, прѣставаме да ги поставяме на съмнѣния. И затова, чувашъ нѣкой човѣкъ да казва: азъ по-рано се съмнѣвахъ, но сега прѣстанахъ да се съмнѣвамъ – не се съмнѣвамъ вече въ нищо.

Сега, да дойдемъ до стиха, дѣто Христосъ казва: „Щомъ те поканятъ на свадба, заеми послѣдното мѣсто“. Послѣдното мѣсто е най-износното мѣсто. То има даже практическо приложение. Човѣкъ, който е заелъ послѣдното мѣсто, не се нуждае да го пази нѣкой отподирѣ му. Кѫдѣто и да ходи, той се намира на най-безопасното мѣсто. За такъвъ човѣкъ всички казватъ: този човѣкъ е незабѣлѣзанъ отъ никого. Въ което общество и да влѣзе, никѫдѣ не го виждатъ. Но незабѣлѣзанитѣ хора, тѣзи, които държатъ послѣдното мѣсто, сѫ хората, които движатъ свѣта. Питамъ: каква сила на сцѣпление има водата? Силна ли е тя? Всички ще кажатъ, че сцѣплението между частичкитѣ ѝ не е голѣмо. Обаче, така ли е? Може да я биете, да я сѣчете, да я направите на хиляди частици и така да я разхвърлите изъ пространството, но нѣма да се мине много врѣме, и всички тия частици пакъ ще се съединятъ въ едно. Вие не можете да правите интриги съ водата. Нѣкой пѫть хората искатъ да правятъ интриги съ своето учение, тъй както се опитватъ да правятъ и съ водата. Тѣ боядисватъ водата на синьо, на червено, на зелено и разхвърлятъ частицитѣ ѝ изъ пространството, но послѣ, като се съединятъ отново всичкитѣ частици, водата е пакъ безцветна. Тя казва: азъ не се лѫжа, на нищо не се подавамъ. Слѣдователно, отъ наше гледище, водата е жива. Тогава, какъ ще се разберемъ ние? Като казвамъ, че водата е жива, какво подразбирамъ? Азъ не говоря за външното проявление на водата, за онѣзи елементи, които я образуватъ – всичко това не е вода, тъй както тѣлото на човѣка не е човѣкътъ. Знаете ли какво е съдържанието на водата? – Въ водата се крие единъ вѫтрѣшенъ, Божественъ, разуменъ животъ. Нѣкои казватъ: е, водата е нѣщо неорганично, мъртво, не е като човѣка. Но, я да се лишимъ ние отъ водата за 1–2 мѣсеца, или за една година, да видимъ, каква култура ще имаме! Като пѫтувашъ изъ пустинята и носишъ своето празно шишенце, какво ти струва всичката философия на Канта, на Шопенхауера, на Павла? Казватъ ти: Кантъ! – Вода! Шопенхауеръ! – Вода! Павелъ! – Вода! Вода, вода, разбирате ли! Не е до външната страна на учението на Павла, нито до външната страна на философията на Канта, или на Шопенхауера. Христосъ, който е разбиралъ дълбоко смисъла на тази вода, казва: „Ще имате единъ изворъ вѫтрѣ въ себе си, отъ който ще извира тази вода“. Подъ изворъ Той е разбиралъ великата Истина. „И живиятъ хлѣбъ сѫщо ще бѫде въ васъ“. Слѣдователно, въ себе си ще носите два елемента, на които ще бѫдете господари – вода и хлѣбъ.

Сега, нѣкои ни срѣщатъ и ни питатъ: ти въ какво вѣрвашъ? – Вѣрвамъ въ много работи. Вѣрвамъ, че паритѣ сѫ сила. Вѣрвамъ, че война безъ орѫжие не може да се води. Вѣрвамъ, че търговски операции безъ голѣми капитали не могатъ да ставатъ. Вѣрвамъ, че фабрикитѣ безъ вѫглища и безъ пара не могатъ да работятъ. Вѣрвамъ, че желѣзницитѣ, безъ машиниста не могатъ да вървятъ. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ глава не може да живѣе. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ стомахъ, безъ гърди, безъ сърдце, безъ нервна система не може да живѣе. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ умъ не може да прояви своята мисъль. Азъ вѣрвамъ въ хиляди други нѣща, но въ всички тия вѣрвания, кое е сѫщественото, което би ми опрѣдѣлило едни правилни отношения къмъ Бога, къмъ себе си и къмъ своя ближенъ? И затуй, азъ дойдохъ до заключението, че у човѣка има само една мисъль, само едно чувство и само едно дѣйствие, като негови, а всичко друго е чуждо. Имамъ ли само една мисъль, това е моето богатство. Нѣкой казва: какъ тъй, да имамъ само една мисъль! – Да, ще имашъ само една мисъль. Нима онзи цигуларь, който носи своята хубава цигулка Страдивариусъ на гърба си и знае да свири хубаво, има много мисли? Нима онзи банкеръ, който носи въ касата си хиляди и милиони левове, има повече отъ една мисъль? – И двамата иматъ само по една мисъль. Кой, обаче, е по-силенъ? Цигуларьтъ като отиде въ село, отваря цигулката си и започва да свири, всички хора се събиратъ наоколо му, щедро даватъ. Защо? – Той отваря сърдцата на хората съ своето свирене. Банкерътъ като отиде въ нѣкое село, никой нищо не му дава, всички искатъ да взематъ нѣщо отъ него, всички искатъ да направятъ нѣкакви операции съ него. Банкерътъ е силенъ само поради паритѣ си, но взематъ ли паритѣ му, изгуби ли богатството си, прѣсѣкватъ се силитѣ му, всичко отива на вѣтъра. Всичкото богатство на цигуларя е въ самия него. Ако ме биха попитали, какво бихъ желалъ да стана – цигуларь, или банкеръ? – Ще отговоря: цигуларь. Като свиря, и мене ще ми е приятно, и на окрѫжаващитѣ сѫщо. Хемъ моето сърдце отварямъ, хемъ сърдцето на окрѫжаващитѣ. Банкерътъ носи само ключоветѣ си и като дойде прѣдъ касата си, цѣла наука знае, колко пѫти да отваря – 1, 2, 3, 5 и повече пѫти; и като дойде да затваря – пакъ сѫщото изкуство прилага. Въ него всичко е подъ ключъ. Питамъ: защо прави така? – Е, покритото млѣко котка го не ближе. Значи, много котки има! Какво означаватъ затворенитѣ каси? Азъ изваждамъ отъ това нѣщо свое заключение. Всички съврѣменни хора казватъ, че сѫ морални, а при това каситѣ имъ сѫ все затворени. Азъ бихъ желалъ да срещна една държава, на която каситѣ да сѫ отворени. Не казвамъ, че това може да стане днесъ, но това заключване на каситѣ, показва, какъвъ е моралътъ на съврѣменнитѣ хора. Ако каситѣ сѫ отворени и нищо не се губи, ще кажа: браво, у тѣзи хора има убѣждения, има моралъ. Дойде нѣкой при нѣкоя отворена каса, побутне паритѣ, нищо не взима и пакъ я затваря. Отиде при друга нѣкоя каса, погледне паритѣ, побутне ги, пакъ я затвори. Азъ бихъ считалъ тъкмо тия хора за възвишени, за благородни. Но, разбира се, при сегашнитѣ условия, паритѣ поставятъ хората на изкушения. И злото е тамъ, че хората иматъ слабость прѣдъ златото тъй, както младитѣ момци прѣдъ нѣкоя мома. Този момъкъ вземе единъ наполеонъ, като своя любовница, послѣ вторъ, трети, пети, до 40–50–100 наполеона, и кой какъ мине покрай него, наполеонъ е, хубава мома е, намигне на всѣки наполеонъ, тури го въ джеба си, зеръ дълга му е рѫката и казва: хайде сега съ тебе да направя познанство. И така минава отъ една на друга, докато най-послѣ казва: да си върви тази младата мома, отдѣто е дошла! Но, тази красивата мома, Господь така я е направилъ, че въ края на краищата никой не може да я изведе. Тя се скрива въ земята, и всички момци оставатъ на понедѣлникъ. И като ги пита Господь, какво правихте до сега, тѣ казватъ: ходихме да крадемъ моми. Слѣдъ всичко това хората питатъ: има ли онзи свѣтъ? – Разбира се, че нѣма. Защото, като отидете на онзи свѣтъ, ще трѣбва да дадете отговоръ на вашитѣ майки, бащи, дѣди, какво сте правили тукъ на земята. За прѣдпочитане е да нѣма онзи свѣтъ. Кой е онзи свѣтъ? – Онзи свѣтъ е истинскиятъ свѣтъ.

Христосъ казва: „Когато те поканятъ на свадба, седни на послѣдното мѣсто!“ Свадбата при сегашнитѣ условия е изопачена. Всички идеи, които едно врѣме Христосъ е изказалъ, единъ день ще се носятъ изъ свѣта. Но ние трѣбва да се повърнемъ къмъ онзи чистъ, непороченъ животъ, какъвто човѣкъ е ималъ още въ самото начало на своя животъ. Тъй трѣбва да се очистимъ, че въ лицето на всѣка една жена да виждаме една благородна душа. Като се качишъ на единъ високъ планински върхъ, не можешъ да наблюдавашъ планината. Ако искашъ да наблюдавашъ планината, трѣбва да слѣзешъ долу, и отъ тамъ да я гледашъ. Щомъ се качишъ на планината, ти можешъ да наблюдавашъ звѣздитѣ, мѣсеца, но не и самата планина. Тъй че, ако искате да разберете живота, отдолу трѣбва да го гледате, да вземете послѣдното мѣсто, и отъ тамъ ще го изучавате основно. Нѣма да се инервирате, нѣма да се разчувствувате, нѣма да плачете. Плачете ли сълзитѣ на вашитѣ очи трѣбва да донасятъ благословение. Тѫжите ли, говорите ли, изобличавате ли, всичко това трѣбва да донася благословение. Всѣки единъ актъ въ насъ, трѣбва да внася нѣщо ново въ нашата душа. Такова трѣбва да бѫде положението на всѣки единъ човѣкъ. Ще кажете: възможно ли е? – Всички тия нѣща сѫ възможни. Нѣкои оспорватъ въпроса, дали Христосъ е сѫществувалъ на земята като личность, или не е сѫществувалъ. Не е въпросътъ въ това, дали Христосъ е сѫществувалъ, или не. Този въпросъ ние сега го провѣряваме. Ние не говоримъ по това, какъвъ е билъ Христосъ прѣди 2,000 години. Това не е реалность. Ние говоримъ за онази реалность, която сега се проявява, която е Божествена. Тази реалность, която сега провѣряваме, има еднакви отношения къмъ всинца ни. Тя произвежда движение, тя произвежда уголѣмяване, тя произвежда и разширение. Тя дава потикъ на нашата воля, да се проявява на прѣсѣкулки; тя дава увеличение на нашитѣ чувства; тя дава разширение на нашия умъ по смисълъ. Благодарение на тѣзи три реалности, науката расте и се развива. Растенето е законъ на разширение. Хиляди хора сѫ ангажирани съ тази научна мисъль, и ние трѣбва да благодаримъ на Бога за това. Тѣ работятъ за доброто на човѣчеството. Не мислете, че азъ говоря за онѣзи учени хора, които сѫществуватъ днесъ въ науката. Не, азъ говоря за онѣзи учени хора, които привидно минаватъ за прости хора, които науката не познава като учени, но които сѫ просвѣтени, които сѫ пожертвували цѣлия си животъ само за работа. Азъ говоря за онѣзи хора, които сѫ просвѣтили ума си за духовенъ животъ, въ най-широкъ смисълъ на думата. Въ такава мисъль азъ включвамъ всички онѣзи благородни потици за правене добро, които сегашното човѣчество има. Въ тази мисъль азъ включвамъ и всички енергични хора, които правятъ пѫтища, улици, които съграждатъ градове. Въ всички тия хора, които сѫ посвѣтили живота си за Бога, за благото на цѣлото човѣчество работи и е работилъ Божиятъ Духъ. Ние сме само противъ онѣзи хора, които и въ Божествения свѣтъ не сѫ искрени, и въ духовния свѣтъ не сѫ искрени, и въ физическия свѣтъ не сѫ искрени. Ние не обичаме лъжата. И всѣки човѣкъ, който работи въ физическия свѣтъ честно, ние сме съ него, ние го похваляваме. Всѣки човѣкъ, който работи въ духовния свѣтъ честно, както и всѣки човѣкъ, който работи честно, безъ изопачение на своята мисъль въ умствения свѣтъ, ние имаме къмъ него нашето почитание, нашата любовь и уважение. Къмъ всички тия хора ние ще имаме уважение, почитание, любовь, и всѣкога ще приемаме тѣхното мнѣние. Дали тѣ ще се проявятъ въ науката, въ образованието, въ изкуството, въ музиката, ние съ радость ще отворимъ тѣхната книга и ще четемъ. Всички тия хора, отъ памти-вѣка и до сега които работиха отъ душа, въ пълната смисълъ на тази дума, не взеха първото мѣсто, а послѣдното мѣсто. Кои взеха първото мѣсто? Ако оставимъ едно перце надъ водата, то ще остане на повърхностьта ѝ, нѣма да потъне, но ако пуснемъ едно парче злато въ водата, то ще потъне на дъното. Хората, които търсятъ богатството, нѣма да взематъ перцата, които плуватъ по повърхнината на водата, а ще взематъ златото – тѣ него търсятъ по свѣта. Онзи, който намѣри това злато, това богатство, казва: слушай, приятелю, излѣзъ отгорѣ. На перцето пъкъ казва: ти остани отдолу! Цѣнното и отдолу да е, пакъ ще го извадятъ отгорѣ; а безцѣнното и отгорѣ да е, пакъ ще го махнатъ. Значи, всички трѣбва да имаме тази вѫтрѣшна цѣнность. Туй, което прави човѣка благороденъ, то е любовьта му къмъ Истината. Такъвъ човѣкъ ще бѫде свободенъ въ всѣки единъ свой актъ. Запримѣръ, азъ често наблюдавамъ хората, виждамъ, че нѣкой човѣкъ иска да направи добро на нѣкой просекъ. Да му даде една малка помощь. Бръкне въ джоба си, но гледа, извадилъ една банкнота отъ 20 лева. Погледне я, погледне я, размисли се и пакъ я туря въ джоба си. Азъ наричамъ благороденъ човѣкъ този, който като бръкне въ джеба си и улови нѣщо, колкото голѣмо, колкото цѣнно и да е, да го даде, безъ да гледа. Всѣки, който вземе да размишлява, да се колебае, дали да даде, или не, споредъ мене, не е добъръ, не е свободенъ човѣкъ.

Освѣнъ това, и нашето сърдце трѣбва да бѫде свободно въ своитѣ проявления. Нашитѣ отношения къмъ хората трѣбва да иматъ цѣль. Трѣбва ли да мислимъ, какви сѫ хората, когато се проявяваме къмъ тѣхъ? Нашитѣ отношения къмъ хората не трѣбва да бѫдатъ външни, но вѫтрѣшни, да нѣма лицеприятие. Онова ухилване, онова свѣтване на очитѣ, азъ не считамъ за нѣкакъвъ благороденъ потикъ. Азъ мога да срещна нѣкой човѣкъ и да му се усмихна, да не си поклатя главата даже, но да имамъ единъ свещенъ образъ за него, и да държа въ душата си неговия образъ като писано яйце. Питамъ: кое е по-хубаво: да те държа въ душата си, като единъ свещенъ образъ, или да ти се поусмихна, а послѣ да зацапамъ образа ти? Най-послѣ, ние трѣбва да имаме онази свещена мисъль въ главата си, че знанието, което имаме, е храна за нашия умъ. Любовьта внася животъ въ насъ, а Мѫдростьта внася храна за ума ни. Като казвамъ, че знанието е храна за нашия умъ, то значи, че трѣбва да се раздаде на всички хора, т.е. то трѣбва да прѣставлява за всички хора срѣдство за хранене. Мѫдростьта е, която донася вѫтрѣшно тия срѣдства. Всички хора въ това отношение трѣбва да бѫдатъ разумни. И Христосъ казва: „Ако искашъ да бѫдешъ разуменъ, заеми послѣдното мѣсто!“ На послѣдното мѣсто седятъ най-ученитѣ, най-възвишенитѣ хора. Най-великитѣ адепти сѫщо тамъ ще ги намерите. Като дойде Христосъ, кое мѣсто зае? – Послѣдното. И всички велики Учители, които идватъ сега на земята, сѫ скрити, нѣма ги, и тѣ сѫщо заематъ послѣднитѣ мѣста. А ония хора, които сега управляватъ свѣта, които сѫ на чело, заематъ първитѣ мѣста, но когато дойде Великиятъ Господарь, който е направилъ свѣта, ще каже: „Приятели, вие, които бѣхте до сега на послѣднитѣ мѣста, елате да заемите първитѣ мѣста, елате да си вършите работата!“ Слѣдователно, ще дойде единъ Божественъ день, въ който ще стане нѣщо. Сегашнитѣ хора не можемъ да ги убедимъ, че и въ Бога има проявление. Само че, за да се прояви Богъ, изисква се врѣме. Хората се молятъ, молятъ и Богъ всичко слуша, но трѣбва цѣлото човѣчество да се моли най-малко 2,000 години, за да се прояви Богъ. Всички Му се молятъ, молятъ и най-послѣ казватъ: Господи, не ни ли чувашъ? Господь чува всичко, но чака да си свършатъ хората молитвата, и когато си свършатъ молитвата, Той само ще помръдне рѫката си, и всичко ще се свърши. Запримѣръ, има единъ анекдотъ, споредъ който се разправя, че когато Господь създавалъ човѣка, взелъ най-хубавата пръсть, омѣсилъ я, и направилъ отъ нея човѣка и го оставилъ да съхне. Дълго врѣме съхналъ този човѣкъ, обаче единъ негърски проповѣдникъ проповѣдвалъ на слушателитѣ си, че Господь сушилъ човѣка само три дни. Не, дълго врѣме го сушилъ. Всички възвишени разумни сѫщества – ангели, архангели, серафими, херовими, минавали покрай човѣка и го побутвали, дано тръгне, но не успѣли. Най-послѣ казали на Господа: не тръгва този човѣкъ, Господи. Нека стане чудо, най-послѣ! Господь се поусмихналъ, нищо не имъ казалъ. Приближилъ се до човѣка, вдъхналъ въ ноздритѣ му дихание, и човѣкътъ оживѣлъ. Всички се очудили.

За сега, всички хора лежатъ на гърба си и питатъ: кога ще се оправи свѣтътъ? Ще дойде Господь, но този пѫть нѣма да духне въ носа на хората. Защо нѣма да духне въ носа? Защото първиятъ пѫть Господь духналъ въ устата на човѣка и видѣлъ резултата. Втори пѫть духналъ въ носа и видѣлъ, какъвъ е резултатътъ. Сега вече Господь ще духне въ очитѣ на хората.

И като духне въ очитѣ имъ, първитѣ ще станатъ послѣдни, а послѣднитѣ – първи.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 15 февруари, 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help