Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Видѣхме звѣздата!

„и казваха: Дѣ е що се е родилъ царь Юдейски? защото звѣздата му видѣхме на изтокъ, и дойдохме да му се поклонимъ“.(Матея 2:2) Изобщо, звѣздитѣ се отличаватъ по своята свѣтлина. Онѣзи, които проучаватъ небеснитѣ тѣла сѫ ги класифицирали на степени: първостепенни, второстепенни, третостепенни и многостепенни. Всѣка звѣзда се отличава по своя блѣсъкъ. Звѣздата, е символъ въ човѣшкия езикъ. Какво ни интересува, ако виждаме една звезда на грамадно разстояние отъ насъ? Тъй отдалечена отъ насъ, ние виждаме само една малка свѣтлинка отъ нея? Или пъкъ, какво може да е интересувала тази звѣзда мѫдрецитѣ на изтокъ, които сѫ я видѣли, та сѫ отишли да се научатъ изкуството, какъ да се рѫководятъ отъ нея въ живота си. Какво нѣщо е свѣтлината? – Свѣтлината е носителка на великото въ Божествения свѣтъ. Проявленията на разумния животъ се отличаватъ всѣкога съ появяване на свѣтлина. И тогава ние различаваме степеньта на разумния животъ по степеньта на свѣтлината. Колкото свѣтлината, която прониква, е по-ярка, по-мека и освѣтлява и осмисля живота ни, толкова повече тя е носителка на една по-висша интелигентность. Въ туй отношение окултната наука се отличава отъ официалната наука по това, че окултната наука твърди, какво свѣтлината произтича отъ живота. Разумниятъ животъ ражда свѣтлината. Слѣдователно, отъ това гледище, всичката свѣтлина, която сѫществува въ пространството показва, че въ природата сѫществува разумность. Степеньта на културата, до която е достигнала съврѣменната наука, показва, че тя още не е могла съ очитѣ си да види по-хубави, по-свѣтли звѣзди отъ тия, които днесъ е видѣла и проучила. Тя не вижда още тия звѣзди, които могатъ да видятъ висшитѣ, разумнитѣ сѫщества въ свѣта. Вие може да възразитѣ на това нѣщо, може да откажете сѫществуването на такива свѣтли, хубави звѣзди. Добрѣ, азъ ще ви попитамъ: нима мислитѣ, че мравитѣ ще видятъ съ очитѣ си онѣзи звѣзди, които ние виждаме? – Тази свѣтлина на звѣздитѣ е непонятна за тѣхнитѣ очи. Тѣ не могатъ дори да си представятъ една такава висока философия, една такава висока култура, споредъ която да познаватъ и да виждатъ звѣздитѣ и тѣхната свѣтлина. Даже и за насъ трѣбва да се яви нѣкакъвъ Айнщайнъ, който да ни доказва нѣкаква нова теория, а именно, че сѫществуватъ особени звѣзди. Всѣки ще каже: кѫдѣ сѫ тѣ, я да ги видимъ! За да можемъ да видимъ нѣщата, трѣбва да се поставимъ въ извѣстно положение. Ако искашъ да видишъ слънцето въ неговото величествено изгрѣване, трѣбва да се качишъ на единъ високъ планински връхъ и отъ тамъ да го наблюдавашъ. Ако си въ нѣкоя долина, нѣма да го видишъ. Ако пъкъ си въ нѣкой затворъ, съвсѣмъ нѣма да го видишъ. Това доказателство ли е, че слънцето не е изгрѣло? Слѣдователно, съ явяването на тази звѣзда на изтокъ, мѫдрецитѣ сѫ опрѣдѣлили, че е дошло нѣкое разумно сѫщество въ свѣта, че е дошълъ нѣкой посланикъ отъ невидимия свѣтъ. Онѣзи, които не разбиратъ този законъ, казватъ: гдѣ е това сѫщество, което се е родило? – Разумнитѣ сѫщества не се раждатъ тукъ на земята. Тѣ се раждатъ нѣкѫдѣ далечъ. Нѣкои питатъ: гдѣ се раждатъ тогава? – Тѣ се раждатъ въ другъ единъ свѣтъ, за който хората даже и понятие нѣматъ. Ние, разумнитѣ хора, нѣма за какво да споримъ. Това сѫ научни, математически данни. Всѣки, който има туй знание, ще може да се домогне до тази истина. Само по математически начинъ, обаче не можемъ да се домогнемъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ въ това отношение голѣми фанатици. Не само ученитѣ хора, но и религиознитѣ хора не сѫ достигнали до истинското знание. Тѣ като кажатъ „вѣрвай въ Бога“, мислятъ, че знаятъ всичко. Тѣ сѫ толкова голѣми профани, толкова голѣми невѣжи! Нѣкои казватъ: насъ не ни трѣбва знание. Защо не ни трѣбва знание? Защото нѣкой казалъ въ Свещеното Писание, че знанието възгордява, а Любовьта назидава. Значи, ако знанието възгордява, не ни трѣбва знание, а ни трѣбва любовь. Азъ ще ви възразя по слѣдния начинъ. Да допуснемъ, че любовьта е водата, а знанието – твърдата почва. Ако нѣмаше твърдата почва, какво щѣхте да поливате съ водата? Какви градинари щѣхте да бѫдете? Какво щеше да полива вашата любовь? Не, друго нѣщо е искалъ да каже апостолътъ; криво е прѣведенъ смисълътъ на неговитѣ думи. И сега това нѣщо се учи криво, защото хората всѣкога обичатъ да изопачаватъ Истината. Тѣ изопачаватъ Истината по простата причина, понеже очитѣ имъ, като не сѫ приспособени къмъ тази силна свѣтлина, каквато прѣдставлява Истината, съзнателно турятъ една или друга прѣграда, за да отслабятъ дѣйствието и върху очитѣ си, та по този начинъ да не ги дразни. Ако на хората се каже самата Истина, тѣ ще полудѣятъ. Единъ французки ученъ казалъ веднъжъ: ако на съврѣменнитѣ парижани бихъ казалъ Истината, половината отъ тѣхъ ще полудѣятъ. Това нѣщо може да ви се вижда чудно. Като казвамъ, че ще полудѣятъ, не подразбирамъ полудяване въ абсолютната смисълъ на думата че ще си изгубятъ ума, но ще станатъ като халосани. Мислите ли, че ако вие приемете въ стомаха си онова вино, което е стояло въ бѫчвата цѣли 20 години, та ще можете да ме слушате така, както сега ме слушате? Не, ще има скачане, дигане рѫцѣ нагорѣ-надолу, махане кърпи, както българитѣ правятъ. Защо? Българитѣ казватъ, че виното като влѣзе въ стомаха не седѣло тъй спокойно, както когато е въ бъчвата. То като влѣзе въ организма, все ще се прояви. Значи, въ виното има извѣстни динамически сили, които се проявяватъ. Тогава, какво заключение може да се извади отъ това нѣщо? – Че хората прибързаха съ правенето на виното. Тѣ започнаха да го правятъ много рано, а трѣбваше да чакатъ още дълго врѣме; трѣбваше да се мине поне още 4,000 години, докато хората дойдатъ до положение да пиятъ винения сокъ. Сега, като се напиятъ съ вино ставатъ пияници. Днесъ имаме въздържателни дружества, въ които се проповѣдва да не се пие вино. Не сѫ виновни хората, че се опиватъ – не сѫ готови още, за да го използуватъ разумно. Онѣзи скрити сили въ виното дѣйствуватъ по особенъ начинъ върху организма на хората и произвеждатъ този резултатъ. Слѣдъ 4,000 години, обаче, слѣдъ този дълъгъ периодъ отъ врѣме, виното ще внесе нѣщо ново въ човѣшкия животъ.

Сега, мене ме интересува това, че всѣки човѣкъ си има по една звѣзда. Туй, което радва човѣка е неговата звѣзда. И когато ще се роди нѣкое дѣте, майката трѣбва да знае, дали роденото дѣте ще бѫде добро и гениално по неговата звѣзда. Звѣздата трѣбва да прѣдсказва неговото раждане. Ако се яви звѣздата, това е отлично явление; ако пъкъ не се яви, това дѣте ще бѫде единъ автоматъ, едно сѫщество безъ душа. И тъй, всички добри хора се отличаватъ по това, че иматъ звѣзди. Първото нѣщо за единъ ясновидецъ, за единъ човѣкъ, у когото е развито шестото чувство е това; той трѣбва да вижда звѣздитѣ на всички хора, били тѣ по-малки, или по-голѣми. Нѣкой пѫть тѣзи звѣзди седятъ надъ главитѣ на хората, нѣкой пѫть прѣдъ челата, а нѣкога тия звѣзди сѫ голѣми като слънца. Сега ще кажете: ами защо ние не ги виждаме? Слѣдъ 4,000 години и вие ще ги виждате. Нѣкои отъ васъ ще ги виждатъ слѣдъ 4,000 години; други – слѣдъ 2,000 години; трети – слѣдъ 1,000 години; четвърти – слѣдъ 500 години, а нѣкои може да ги виждатъ и тази година още. Това е въпросъ на врѣмето, то нищо не значи. За да се прояви човѣшката душа, се изисква врѣме, за да се създадатъ съотвѣтни органи въ човѣка. Тази материя, която сега има човѣкътъ, трѣбва да се прѣорганизира. Само така можемъ да разберемъ величието на Божествения свѣтъ. Сега казвамъ: звѣздитѣ сѫ, които внасятъ въ насъ новитѣ идеи. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкия умъ, човѣкъ веднага се изпълва съ едно въодушевление. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкото сърдце, той се изпълва съ друго въодушевление. Звѣздитѣ сѫ едни отъ най-добритѣ признаци. И тогава, апостолъ Павелъ казва: „Ще се похваля съ кръста Христовъ.“ Азъ пъкъ допълнямъ: азъ ще се похваля съ Христовата звѣзда. Христосъ не можа да изнесе този кръстъ, съ който се хвалеше апостолъ Павелъ. Той падна отъ тяжестьта на този кръстъ и трѣбваше други да Му Го носятъ. Тежъкъ е кръстътъ, а при това много голѣми почести му се даватъ! И ако нѣкой каже нѣщо противъ кръста, веднага всички ще се подигнатъ противъ него. Но кой отъ васъ не търси помощъ за кръста си? Като ви дойде нѣкоя болѣсть, веднага търсите единъ, двама, трима души лѣкари, или нѣкои ваши приятели, да ви носятъ кръста. Вие молитѣ баща си, майка си, вашитѣ братя, сестри или нѣкои ваши приятели да ви освободятъ отъ кръста ви. Слѣдователно, въ моитѣ очи, кръстътъ е една сила, която работи само съ гѫстата материя, съ неорганизираната материя, затова всѣки човѣкъ, който иска да се бори съ материялния свѣтъ, трѣбва да се бори чрѣзъ кръста. Ние създадохме този кръстъ съ страданията, които сега имаме и съ това прѣдизвикахме тази Божествена сила да се прояви не като звѣзда, а като единъ тъменъ кръстъ. Тъй прѣвърнахме ние свѣтлата звѣзда въ единъ тъменъ кръсть. Когато Христосъ се роди на земята, ангелитѣ поставиха звѣздата Му на небето, яви се Неговата свѣтлина, и съ това искаха да Му кажатъ: „Така ще внесешъ свѣтлина и миръ въ сърдцата на всички хора, да се радватъ.“ Еврейскитѣ учени, обаче, като видѣха тази свѣтлина, казаха на Христа: „Ние не искаме тази свѣтлина!“ Затова тѣ Му дадоха въ рѫцѣтѣ двѣ дървета и създадоха кръста. Сега, разбира се, съ това азъ не искамъ да отрека силата на кръста. Човѣкъ може да разбира кръста само чрезъ закона на търпѣнието. Който нѣма търпѣние, никога не може да разбере, какво нѣщо е кръстътъ. Кръстътъ, това е търпѣнието. Значи търпѣнието е основното качество на кръста. Човѣкъ, който иска да знае, какво нѣщо е кръстътъ, трѣбва да бѫде търпѣливъ като вола. Човѣкъ, който иска да разбере свѣтлината, трѣбва да бѫде мѫдрецъ. Свѣтлината, това е сила, вложена въ човѣшката душа. Тази звѣзда, която се яви на изтокъ, бѣше жива; не мислете, че бѣше нѣкое мъртво тѣло. Тя прѣдставлява сборъ отъ живи сѫщества, слѣзли съ своитѣ факли, за да оповѣстятъ идването на Христа. Слѣдователно, всички свѣтли тѣла, които виждаме по небето, сѫ живи, разумни сѫщества, които изпращатъ своята свѣтлина. И слънцето, което изпраща своята свѣтлина отгорѣ, е резултатъ на множество разумни сѫщества, които изпращатъ своята разумность въ видъ на свѣтлина. Не мислете, че това трѣбва да се доказва. За насъ нѣма двѣ мнѣния по този въпросъ. За насъ това нѣщо е доказано, а съврѣменната наука може да си го доказва, колкото иска. Да се доказватъ нѣщата отново, това може. Единъ платъ който е мѣренъ единъ пѫть, може да се мѣри и 100 пѫти още. Но и 100 пѫти да се мѣри, той си има вече една опрѣдѣлена дължина и широчина. Слѣдователно, онова хубавото, великото и мощното въ човѣшкия животъ, е звѣздата. И всѣки единъ отъ васъ може да знае, дали свѣтлината на неговата звѣзда се увеличава, или потъмнява. Защото свѣтлината на тия звѣзди по нѣкой пѫть се увеличава, а по нѣкой пѫть намалява. По нѣкой пѫть тия звѣзди толкова потъмнѣватъ въ своята свѣтлина, че ставатъ тъмни, като нашата земя. Нашата земя е паднала звѣзда. Мѣсечината сѫщо е паднала звѣзда. Венера, Марсъ, Юпитеръ, всички тия едноврѣмешни богове сѫ все паднали звѣзди въ нашата слънчева система. Само слънцето още е запазило своя разуменъ животъ, затова указва благотворно влияние върху човѣшкия организъмъ. Това е една аналогия, но ние трѣбва да вземемъ въ внимание вѫтрѣшния смисълъ на тази аналогия. Азъ не взимамъ нейната материялна страна. Силата на една свѣщъ не е въ материяла, не е въ лойта, отъ която е направена, но въ свѣтлината, която излиза отъ нея. Силата на водата не е въ шишето, което я съдържа, но въ самата вода. Шишето е само единъ акумулаторъ, а водата, която е въ него, е важна. Нашата сила не е въ тѣлото ни, но въ силитѣ, които се криятъ въ него. Ако разгледате човѣшкото тѣло отъ чисто физиологическо гледище, ще видитѣ, че то не прѣдставлява нѣкаква разумность. Ако отворите мозъка на единъ човѣкъ, какво ще стане? – Ще видитѣ, че интелигентностьта му съвсемъ ще се изгуби. Като наблюдавате, ще видите, че въ този мозъкъ ставатъ извѣстни приливи и отливи. Ако отворите само едно малко отверстие въ мозъка на нѣкой човѣкъ и му дадете да чете нѣкоя хубава книга, ще забѣлѣжитѣ, че когато у човѣка започнатъ да работятъ тия скрити сили, самиятъ мозъкъ се подига нагорѣ-надолу. Щомъ дѣятелностьта на човѣшкия мозъкъ почне да отслабва, тия сили се изгубватъ, мозъкътъ отново спада и се скрива, като въ една коруба. Ето защо Господь е турилъ човѣшкия мозъкъ въ такава една твърда коруба, за да може да издържа този вѫтрѣшенъ напоръ. Слѣдователно, онѣзи хора, които изучаватъ човѣшкитѣ способности, ги изучаватъ по коститѣ на черепа. Това мѣсто на костьта, дѣто човѣшкиятъ мозъкъ дѣйствува енергично, изтънява. Защото, не мислете, че човѣкъ приема свѣтлината само прѣзъ очитѣ си, той я приема и прѣзъ коститѣ си. Тази часть на костьта, прѣзъ която е минавало повече свѣтлина, е по-тънка. По това може да се познае, дали нѣкой човѣкъ е билъ по-интелигентенъ, или по-прость; да ли е ималъ любовь къмъ ближнитѣ си, къмъ Бога, къмъ приятелитѣ си, къмъ дома си, или е нѣмалъ. Слѣдователно, историята на единъ умрѣлъ човѣкъ може да се познае по-добрѣ, отколкото историята на единъ живъ човѣкъ. Всичко това е очертано въ човѣка. Свѣтлината на вашия животъ се обуславя отъ интенсивностьта на вашитѣ мисли. Всѣки човѣкъ въ свѣта се познава по свѣтлината на неговия животъ. Свѣтлината въ разумния Божественъ свѣтъ се различава по своята интенсивность. Азъ говоря за разумнитѣ хора, за разумния животъ. Всѣки единъ човѣкъ, като влѣзе въ разумния свѣтъ, по свѣтлината му се познава, откѫдѣ иде и какъвъ животъ живѣе. Добриятъ животъ е изразенъ въ него; лошиятъ животъ – сѫщо. Когато вие отидете въ духовния свѣтъ, тази свѣтлина ще ви посрещне. Свѣтлината, това е вашето богатство. Всичкитѣ ви минали животи, и всичкитѣ ви бѫдещи животи сѫ зависили и ще зависятъ отъ свѣтлината на вашата звѣзда. Тази звѣзда е съкровището на вашия животъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашия умъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашето сърдце. Когато Христосъ дойде на земята, тази звѣзда дойде съ Него заедно. И ако сега рече да дойде втори пѫть на земята, тази звѣзда пакъ ще се яви заедно съ Него. Отъ изчисленията, които правятъ ученитѣ, тази звѣзда този пѫть ще бѫде 10 пѫти по-ярка, отколкото е била прѣди 2,000 години. Тя ще бѫде ярка, но за кого? – Само за онѣзи умове, само за онѣзи сърдца, които сѫ готови да видятъ Божественото. Въ живота ни има нѣща, които сѫ важни само за разумния човѣкъ. Този животъ, който ние сега прѣкарваме, остава ли слѣдъ насъ? – Не. Туй което не остава, не е сѫществено. Съ какво може да се похвали една воденица, която мѣли житото? Това жито остава ли въ нея? Не, камъкътъ на тази воденица постоянно се изтърква, изтърква, докато воденичарьтъ тури новъ камъкъ. Споредъ тази философия, питамъ какво печели този камъкъ на воденицата? – Нищо, той се изхабява само. Е, ако нашитѣ мисли, ако нашитѣ чувства, ако нашата воля се изхабяватъ, какво печелимъ ние? Ако нѣкой човѣкъ е станалъ на 100 години и въ своята старость той нѣма доблестьта да носи своитѣ идеи, нѣма сила да носи своитѣ убѣждения, въ какво седи придобивката на този дълъгъ животъ? И днесъ хората казватъ: да живѣятъ младитѣ! Азъ казвамъ да живѣятъ старитѣ! Хората сѫ изопачили тия нѣща. Младитѣ нѣма какво да живѣятъ, старитѣ да живѣятъ! Младитѣ сѫ излѣзли отъ старитѣ. Защо тогава да останатъ младитѣ, а старитѣ да не живѣятъ? Това е една крива философия. Значи, слѣдъ като главата е образувала моя коремъ, моятъ стомахъ, да кажа: да живѣе коремътъ, стомахътъ, тѣлото ми, бабамъ, пъкъ главата ми да умрѣ! Не, това.не е право. Когато казвате „да живѣятъ младитѣ“, това не е права философия на живота. Младитѣ сѫ стомахътъ, коремътъ, тѣлото на човѣка, а старитѣ сѫ главата. Ако оставимъ свѣта на разположение на младитѣ, тѣ биха го разрушили така, както онзи младиятъ конь изпотрошилъ всички грънци въ колата. Единъ младъ конь гледалъ, какъ единъ старъ конь слизалъ отъ единъ наклонъ съ една каруца, пълна съ грънци. Гледалъ го, гледалъ го и най-послѣ му казалъ: слушай, защо така бавно слизашъ, едва вървишъ, остави на мене азъ да ги сваля! Какво ще направишъ? – Го запиталъ стариятъ конь. – Остави на мене, ще видишъ. Впрегналъ се той въ каруцата и съ голѣма бързина полетѣлъ отъ височината. Бързо свалилъ той грънцитѣ долу, но нито едно гърне не останало здраво. Питамъ тогава: кой се бие въ кръчмата – старитѣ хора, или младитѣ? – Младитѣ хора. Много малко стари хора, съ побѣлѣли коси и бради, ще видите да се биятъ въ кръчмитѣ. Все младитѣ се биятъ. Младитѣ казватъ да знаете, ние сме! Да, вие сте, разбира се! Азъ не засегамъ младитѣ съ цѣль да ги обидя. Нѣкои хора казватъ: да сме млади! „Да сме млади,“ азъ подразбирамъ, да сте материялисти. Материята въ нашия организъмъ трѣбва да се организира. Ние трѣбва да разбираме великитѣ закони въ живота. Онзи младиятъ човѣкъ трѣбва да дойде въ положението на разумния човѣкъ. Младиятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ, и стариятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ. Стариятъ човѣкъ, който е билъ младъ и е станалъ разуменъ, това е втората стадия на живота. Онѣзи, които иматъ бѣли коси на главата си, ще кажатъ: ние сме стари. Ако бѣлитѣ косми правѣха главитѣ мѫдри, тогава всичкитѣ волове, които сѫ бѣли, трѣбваше да бѫдатъ мѫдреци. Казватъ нѣкои: ние сме побѣлѣли хора, стари сме. Лесно е възражението на тази философия. Не е бѣлината, която прави човѣка мѫдъръ. Подъ думата „бѣлина“ азъ разбирамъ свѣтлината, която излиза отъ живота. Разумниятъ животъ е отражение на вѫтрѣшния човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде благороденъ въ своитѣ прояви, а не да говори едно, друго да разбира. Всички вие ще се убѣдите, че въ свѣта има една разумна материя, азъ говоря на вашъ езикъ, която прониква 8ъ всички клѣтки по цѣлото ни тѣло, за която материя ние даже и не подозираме. Тази материя сега ни чака. Около тази разумна материя има друга една разумна сила, която обгръща и двѣтѣ. Тази разумна материя и тази разумна сила обгръщатъ външно всички клѣтки и проникватъ прѣзъ всичкитѣ най-малки частици на нашия организъмъ. Туй нѣщо не е достѫпно още за съврѣменната наука.

По нѣкой пѫть хората запитватъ: какъ ще се поправи свѣта? Невидимиятъ свѣть, самъ може да поправи свѣта, но ако невидимитѣ сили рекатъ да побутнатъ, да заработятъ, върху съврѣменнитѣ хора, отъ тѣхъ нищо нѣма да остане. Азъ ще ви кажа, защо именно невидимиятъ свѣтъ не иска да тури въ дѣйствие туй мощното, съ което разполага, за да поправи свѣта. Отъ съврѣменно гледище, знаете ли на какво мяза свѣтътъ? – На пудра, съ която нѣкоя съврѣменна дама се пудри, за да стане по-бѣла, по-благородна. Вмѣсто да се пудри отвѫтрѣ, тя се пудри отвънъ. Прѣдставете си, че изнеса тази пудра, тъй както е въ кутийката, вънъ на вѣтъра, какво ще остане отъ нея? – Само една кутия ще остане. Ако пъкъ водата лисне по лицето на тази дама, какво ще стане съ пудрата и? – Ще се измие. Значи, съврѣменнитѣ хора, отъ гледището на невидимия свѣтъ, мязатъ на тази пудра. Казвамъ: тази пудра ще се тури въ малко вода, за да стане на тѣсто. Отъ това тѣсто ще стане едно ново замѣсване, ще се извърши единъ новъ процесъ въ свѣта. Въ природата сѫ ставали такива процеси много пѫти. И сега иде единъ такъвъ великъ процесъ. Спасението на свѣта седи именно въ това, да се замѣси нѣщо ново отъ тази пудра. Азъ взимамъ тукъ пудрата като символъ, понеже е бѣла. Разглеждамъ я въ по-високъ смисълъ, отколкото тя външно прѣдставлява. Дамитѣ не турятъ пудрата въ стомаха си, турятъ я на лицето си, за да прѣдставятъ нѣщо по-хубаво. Отъ тази пудра ще се направи едно тѣсто, отъ което ще се сформирува новиятъ човѣкъ. Казва се, че Господь, за да направи човѣка, взелъ отъ най-хубавата, най-фината пръсть, каквато могълъ да намѣри нѣкога въ рая. Не зная, колко врѣме е работилъ Той, но направилъ човѣка по свой образъ и подобие и му вдъхналъ животъ. Този сѫщиятъ Господь, днесъ пакъ започва нѣщо ново. Нѣкои отъ религиознитѣ, отъ ученитѣ хора нѣматъ смѣлостьта да се изкажатъ по въпроса, какъ е направенъ човѣкътъ. Нѣкои отъ европейскитѣ пророци прѣдаватъ думитѣ на Бога: „Ще имъ отнема каменното, плътското сърдце и ще имъ дамъ ново“. Е, хубаво, ново сърдце въ старъ мѣхъ може ли да се тури? Казва Христосъ: „Ново вино въ нови мѣхове трѣбва да се тури.“ Азъ не казвамъ, че думитѣ на пророцитѣ не сѫ вѣрни, но онѣзи, които сѫ правили прѣвода сѫ си казали: хайде за сега да кажемъ само това, че на човѣка ще се даде ново сърдце, а другото да не казваме. Защо да не кажемъ, че всичко въ човѣка ще се измѣни? Сега съврѣменнитѣ хора, възъ основа на тия думи отъ писанието, считатъ, че тъй, както сѫ, съ това тѣло ще могатъ да възкръснатъ. Е, прѣдставете си тогава, че нѣкой човѣкъ, като умрѣ, тежи 70 клгр., другъ – 80 клгр., трети – 100 клгр., четвърти – 120 клгр. Съ кое тѣло ще възкръснатъ тия хора? Ако хората възкръсваха съ тия тѣла, съ които умираха, тѣ щѣха да бѫдатъ такива, каквито сѫ сега. Ами че онова тѣло отъ 80 клгр. нали ще иска храна? Всичкиятъ споръ въ свѣта сега не е ли все за хлѣба? Хората казватъ: хлѣбъ; хлѣбъ! Прѣдставете си пакъ, че новото тѣло ще се нуждае отъ малко храна по количество, нѣма да има никакъвъ излишъкъ въ него, а при това ще бѫде мощно, ще има голѣмо вѫтрѣшно изобилие!

„Защото звѣздата Негова видѣхме на изтокъ, и дойдохме да Му се поклонимъ.“

Мѫдрецитѣ, които дойдоха да се поклонятъ на Христа, отъ хиляди години сѫ чакали да дойде този великъ Учитель, за да учи разумнитѣ хора. Подъ името „разумни хора“ азъ разбирамъ най-благороднитѣ хора. Такива хора могатъ да бѫдатъ всѣки християнинъ, всѣки протестантинъ, всѣки православенъ, всѣки мохамеданинъ. Всѣки благороденъ, всѣки разуменъ човѣкъ трѣбва да има една звѣзда! Нека всѣки носи каквото име иска, противъ името ние нѣмаме нищо, но като каже, че е православенъ, нека е православенъ, нека има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е евангелистъ, нека е евангелистъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е мохамеданинъ, нека е мохамеданинъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е будистъ, нека е будистъ, но да има тази звѣзда! Нека всѣки си носи името, но да има тази звѣзда, да е човѣкъ, който мисли, който отговаря за своитѣ постѫпки, не прѣдъ обществото, обаче, а прѣдъ Бога. До сега, на земята не е имало обществено мнѣние, а може би и слѣдъ хиляди години нѣма да има такова. Нѣкои казватъ: какво ли ще каже общественото мнѣние? Гдѣ е вашето обществено мнѣние? При създаването на сегашнитѣ войни имаше ли обществено мнѣние? Ако всички европейски народи, които воюваха имаха звѣзди, тѣ, като християнски народи, като носители на Божествената Любовь, биха ли направили тия войни? – Нѣмаше да има никакви войни. Обаче, тѣхнитѣ звѣзди бѣха потъмнѣли, и тѣ създадоха войнитѣ. Съвсѣмъ други нѣща ги бѣха заблудили, и тѣ мислиха, че свѣтътъ ще се оправи чрѣзъ войнитѣ. Свѣтътъ по този начинъ освѣнъ че не се оправи, но още повече се забърка. И сега, какви ли чудноватости не направиха, какво ли не създадоха съ тия войни? Нѣкои казаха: да се рѣжатъ главитѣ на хората! Само така свѣтътъ ще се оправи. Добрѣ, да се рѣжатъ, но какъ ще се рѣжатъ? Да отидешъ на лозето да отрѣжешъ една лоза, трѣбва да си майсторъ, трѣбва да знаешъ, какъ и какво да се рѣже. Ако рѣжете на общо основание, това изкуство ли е, това лозарство ли е? Азъ не зная, защо хората мислятъ, че трѣбва да си рѣжатъ главитѣ! Въ Божествения свѣтъ такъвъ законъ не сѫществува. Въ свѣта сѫществува единъ законъ – законътъ на Божията Любовь – който трѣбва да пазимъ свещено, защото за нарушенията му всички сме отговорни. Всѣки е отговоренъ за Божественото, което разваля. Не само сега, но и слѣдъ 10 години, и слѣдъ 100 години, и слѣдъ 1,000 години никой не може да ни освободи отъ тази отговорность. Казва Писанието: „Всѣко дърво, което Богъ е посадилъ, никой не може да изкорени.“

Сега, другата погрѣшка въ васъ е, че онѣзи които сѫ тръгнали въ този пѫть, се нуждаятъ не само отъ свѣтлина, но и отъ разяснения, да разбератъ, че само разумниятъ животъ е, който дава свѣтлината. Азъ разбирамъ „разуменъ животъ“ не въ обикновенъ смисълъ. Ако азъ стана ученъ човѣкъ въ обикновенъ смисълъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако азъ съмъ обикновенъ лѣкарь, обикновенъ религиозенъ човѣкъ, обикновенъ свещеникъ, обикновенъ държавникъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако това дѣйствително можеше да поправи свѣта, до сега ние сме имали хиляди учени хора, и въ старата, и въ сегашната култура, но свѣтътъ още не е поправенъ. За поправянето на свѣта се изисква нѣщо друго!

Вие казвате, че вѣрвате въ Бога, но като подложатъ вѣрата ви на изпитъ, тогава ще се провѣритѣ. Вѣрвате, но ако нѣкой каже, че вашата вѣра е слаба, вие бихте се докачили. Самиятъ животъ постепенно провѣрява, до колко е силна вашата вѣра. Колко пѫти се усъмнявате въ Бога и казвате: дали има Господь, или азъ самъ си Го създавамъ; дали вѣрвамъ, или не вѣрвамъ. Колко пѫти си задавате такива въпроси, но си прѣмълчавате. Вие трѣбва да разрѣшите ребромъ въпроса, но си казвате, като онзи циганинъ: въ този долъ, я има вода, я нѣма! Я има Господь, я нѣма! Азъ казвамъ: не е въпросътъ въ съмнѣнията. Има Господь! Нѣмането вода на едно мѣсто, показва, че водата извира на друго мѣсто. Не можемъ да отричаме нѣща, които не сѫществуватъ. Не можешъ да мислишъ за нѣща, които нѣматъ никаква реалность. Всѣко нѣщо, въ каквато форма и да е, колкото изопачено и да е, все има нѣкаква причина за това нѣщо. Слѣдователно, ние трѣбва да дойдемъ до първичната причина на нѣщата. И тъй, сега ще потърсимъ причината на нѣщата. Ще ви дамъ едно малко обяснение, за да видите, кѫдѣ седи вашето заблуждение въ свѣта. Между васъ има много благородни хора, и като ме слушате, у васъ се поражда силно желание да се подигнете. У васъ по нѣкой пѫтъ се явява смѣлость и рѣшителность, да сторите това, но все отлагате. Най-послѣ рѣшите въ себе си: отъ тази година нататъкъ азъ ще живѣя единъ добъръ, чистъ животъ. Колко хубаво започвате. Влѣзете въ нѣкое религиозно общество, общувате съ всички тамъ, но не се мине много врѣме, откажете се отъ този животъ. Прѣди нѣколко дни дойде при мене единъ българинъ, младъ човѣкъ и ми казва: моля ви се кажете ми, какво е вашето мнѣние за квакеритѣ? – Мнѣнието ми за тѣхъ е това, че тѣ сѫ най-добритѣ хора въ Англия. Само добро мога да кажа за тѣхъ. Защо ме питате? – Искаме да привлѣчемъ вниманието на квакеритѣ, да изберемъ 7 души измежду насъ, да съставимъ едно малко общество отъ квакери, та споредъ правилата имъ, да помагатъ и на българитѣ. Казвамъ: знаете ли, какво е учението на квакеритѣ? – До сега не съмъ се интересувалъ, но отъ скоро врѣме се интересувамъ; зная, че са противъ войната. Не, тѣ не сѫ само противъ войната, нѣщо по-основно има въ тѣхъ, тѣ иматъ една вѫтрѣшна опитность. Всѣки единъ отъ тѣхъ се стреми да е въ прѣма връзка съ Бога, съ невидимия свѣтъ. Като влѣзете между тѣхъ, ще забѣлѣжите едно гробно мълчание: седятъ и размишляватъ. Квакерътъ никога не говори, докато не знае нѣщо. Когато нѣкой се вдъхнови и му дойде една свѣтла идея, тогава само говори; иначе, всички мълчатъ и мълкомъ се разотиватъ. Това е външната страна на живота имъ, но въ тѣхния животъ има едно вѫтрѣшно, дълбоко убѣждение. Квакерътъ никога не лъже! Въ тѣхния животъ има единъ елементъ на разумность. Тѣ сѫ благородни души. Квакерътъ е готовъ да раздаде всичкото си имане, но никога нѣма да каже една лъжа. Ако у англичанитѣ има една чърта на честность, тя се дължи именно на квакеритѣ. Това е отлична чърта! Единъ младъ англичанинъ, квакеръ, отличенъ писатель, билъ въ Италия, въ Римъ, и при единъ случай наблюдавалъ, какъ единъ италиянецъ искалъ да се самоубие. Изважда револвера, туря го къмъ устата си, пакъ го отстранява. Отново го туря къмъ устата си, послѣ пакъ го изважда – не се рѣшава да се самоубие. Квакерътъ влиза при него, запитва го: защо не искашъ да живѣешъ? – Заборчлѣхъ не мога да се оправя, затова и не ми се иска да живѣя. Колко дължишъ? – Еди-колко си, отговаря италиянецътъ. Квакерътъ изважда единъ чекъ прѣдъ него, подписва го и му казва: заповѣдай тия 200,000 шилинга за твоя револверъ. Този револверъ е цѣненъ за мене, а за тебе животътъ е цѣненъ. При това, виждамъ, че ти си много страхливъ човѣкъ. Въ тебе нѣма убѣждения, ти не смѣешъ да се самоубиешъ. Азъ ще ти покажа другъ, по-хубавъ начинъ, по който ще можешъ да умрѣшъ, и то съ слава да умрѣшъ. Това правятъ квакеритѣ, тъй постѫпватъ тѣ съ хората. Днесъ нѣкой казва: да отидемъ на бойното поле! Нека откѫснатъ краката ни, но да умрѣмъ достойно за народа си! Не, не се умира така. Азъ бихъ желалъ единъ човѣкъ да се жертвува за народа си, но какъ? – Съ словото, да подигне народа си въ морално отношение. И този човѣкъ слѣдъ това да остане живъ, да не умира! Неговиятъ животъ да влѣзе като една потенциална сила въ цѣлия народъ. Това е жертва за народа! Кога ще стане това? – Когато дойде повече свѣтлина въ съзнанието на хората. Отъ свѣтлина се нуждаемъ ние! Всичко това е мимоходомъ казано.

Сега, да се повърна къмъ своитѣ разсѫждения, като ви приведа единъ интересенъ примѣръ, който се случилъ нѣкога въ миналото. Единъ прочутъ адептъ, нареченъ Земанъ Зебу, трѣбвало да рѣши една задача, дадена му отъ неговия Учитель. Турцитѣ тълкуватъ името Земанъ Зебу, по слѣдния начинъ. Съ това име тѣ наричатъ всѣки човѣкъ, който е закѫснѣлъ въ своето развитие и бърза да поправи живота си, иначе ще остане назадъ. Слѣдователно, Земанъ Зебу билъ поставенъ отъ учителя си на единъ изпитъ, който трѣбвало да разрѣши правилно. Изпитътъ се състоялъ въ слѣдното: Учительтъ му го свързалъ съ 10 нишки на живота, който той трѣбвало да разкѫса, за това именно дошълъ на земята. Учительтъ му казва: ти ще видишъ, какъ сѫ свързани тѣзи нишки и ще ги развържешъ по най-разуменъ начинъ. Само тогава ще дойде въ тебе новата свѣтлина и ще разберешъ смисъла на живота. Единъ день Заманъ Зебу се въодушевлява, вижда около себе си 10 свѣтли нишки и си казва: дошло му е врѣмето вече! Изважда ножицитѣ си и се готви да реже. Улавя първата нишка, натиска я съ ножицитѣ си, готви се да я отрѣже, но веднага отпрѣдѣ му изкача една хубава, млада мома, която му казва: моля ти се, не ме рѣжи. Ако ме отрѣжешъ, ти си на погрѣшната страна. Майка ми ме изпрати тукъ на земята да се уча и да работя. Ти си единствениятъ човѣкъ сега, който можешъ да ми дадешъ животъ. Ако ти ме отрѣжешъ, всичко се свършва съ мене, моето развитие се спира. Погледналъ я той и си казва: хубаво хайде нека отъ мене замине – оставя нишката, не я отрѣзва.

Вижда втората нишка улавя я, туря ножицитѣ да я отрѣже, но изведнъжъ изкача единъ младъ, хубавъ момъкъ и му казва: моля, моля, недѣй ме рѣза! Тъкмо се срещнахме съ тази мома, ще завържемъ приятелство съ нея. Отложи рѣзането за другъ пѫть. Помисля си той и си казва, хайде, нека отъ менъ да замине! И така нишката не отрѣзва.

Вижда той третата нишка, улавя да я рѣже и тъкмо поставя ножицитѣ, когато прѣдъ него, изкача единъ художникъ съ своитѣ четки и бои и му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ съмъ въ послѣднята стадия на своето развитие, довършвамъ своята картина. Отрѣжешъ ли ме, ще се спре развитието на цѣлото човѣчество. – Хайде отъ менъ да замине! И този пѫть не отрѣзва нишката.

Улавя четвъртата нишка, иска да я рѣже, но изведнъжъ прѣдъ него изкача единъ генералъ, въ военна униформа, казва му: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ проектирамъ отъ великитѣ планове за спасението на човѣчеството. Ако ме отрѣжешъ, ще осакатиш цѣлото човѣчество, затова остави ме да реализирамъ плана си. – Добрѣ, нека отъ менъ да замине! – И тази нишка оставя.

Улавя смѣло петата нишка – ще рѣже вече. Но, ето, явява се единъ жрецъ съ своята тояга, съ одеждата си – готовъ за служене Богу. Моля, моля, не ме отрѣзвай! Азъ извършвамъ една отъ най-важнитѣ служби въ свѣта – служба Богу. Азъ произнасямъ една отъ най-необходимитѣ молитви. Ако прѣрѣжешъ нишката на моя животъ, нѣма кой да се моли за човѣчеството. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка.

Най-послѣ, туря ножицитѣ на шестата нишка. Отъ нея изкача единъ мѫдрецъ, който му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ пиша една цѣнна, книга, събралъ съмъ материялъ отъ хиляди години. Искамъ да остава тази книга за бѫдещето поколѣние. Ако отрѣжешъ тази нишка, какво ще стане съ моята книга? Не ме отрѣзвай, бѫди тъй добъръ! – Хайде, нека пакъ отъ менъ да замине!

Улавя седмата нишка, но веднага излиза единъ народенъ учитель. Моля, моля, ще бѫдешъ тъй добъръ да ме изслушашъ: отъ редъ сѫществувания азъ съмъ посвѣщавалъ живота си за възпитанието на дѣцата и днесъ тъкмо открихъ единъ великъ планъ, единъ великъ методъ за възпитанието на дѣцата, който искамъ да внеса въ свѣта за приложение. Ако туришъ ножицитѣ и ме отрѣжешъ, отиде цѣлото възпитание, свърши се съ човѣчеството! – Е, хайде отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка.

Слѣдъ това, улавя осмата нишка, готовъ да рѣже. Изкача единъ слуга: моля, моля, толкова врѣме съмъ билъ слуга, но никога не съмъ слугувалъ тъй, както трѣбва. До сега азъ бѣхъ лъжецъ, крадецъ, но намѣрихъ единъ много добъръ господарь, добрѣ се отнася съ менъ, добрѣ ми плаща, затова искамъ да водя единъ честенъ, добъръ животъ. Ако ме отрѣжешъ, ще пропадна за винаги. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и него.

Хваща деветата нишка. Излиза единъ артисть съ своята арфа. Моля ти се, не ме рѣжи! Азъ създадохъ една пѣсень, съ която ще мога да укротявамъ, да умиротворявамъ хората. Мисля да тръгна изъ свѣта, да пѣя и да свиря, да го поправя. Ако отрѣжешъ тази нишка, ще спрешъ не само процеса на моето развитие, но развитието и на цѣлото човѣчество. – Хайде и този артистъ да мине!

Най-послѣ, туря ножицитѣ на десетата нишка, но веднага изкача една майка съ дѣтенце на рѫцѣ. Моля, моля, недѣй ме рѣза! До сега азъ помѣтахъ всичкитѣ си дѣца и едва сега родихъ първото си дѣтенце. Ако отрѣжешъ нишката ми, отиде и дѣтенцето ми, отивамъ и азъ. – Хубаво, нека и този пѫть отъ менъ да замине! – Оставя и послѣдната нишка.

Питамъ сега: всички тия апелирания на 10-тѣ души, не бѣха ли на мѣстото си? – Бѣха. Затова именно Земанъ Зебу остави всички тия нишки и се върна назадъ при Учителя си. Да, но той разрѣши ли въпроса? – Не го разрѣши. Всичкитѣ тия нишки – момата, момъкътъ, мѫдрецътъ, жрецътъ, учительтъ и другитѣ останали, не сѫ били сѫществени нѣща, тѣ сѫ били фиктивни положения, тѣ сѫ били той самиятъ. Трѣбваше да тури ножицитѣ и да отреже нишкитѣ – нищо повече! Но, той билъ страхливецъ. Учительтъ му казва: ще знаешъ, че слѣдъ 2,000 години ще ти дамъ другъ изпитъ, по-страшенъ отъ сегашния.

Днесъ всички съврѣменни хора се спрѣли прѣдъ изпита на Земанъ Зебу. Който конецъ речешъ да рѣжешъ, все ще излѣзе нѣкой и ще ти каже: чакай, чакай! Турцитѣ казватъ, че като се ударятъ огнилото и кремъкътъ единъ въ другъ, и огнилото, и кремъкътъ се изтъркватъ. Тѣ си правятъ такива запалки отъ прахань. Удрятъ съ кремъка по огнилото, докато праханьта се запали. Тъй правятъ и българитѣ. Тѣ постоянно изваждатъ кремъка и праханьта, съ който си служатъ за огниво, и по този начинъ разрѣшаватъ въпроситѣ си. Днесъ разрѣшаватъ нѣкой въпросъ, но го оставятъ неразрѣшенъ. Утрѣ разрѣшаватъ другъ въпросъ, пакъ неразрѣшенъ го оставятъ. И най-послѣ, чувате да казватъ за нѣкой човѣкъ: Господь да го прости! Добъръ човѣкъ бѣше. Казвамъ: да много добъръ човѣкъ бѣше, но като Заманъ Зебу не можа да разрѣши задачата си.

Сега да се повърнемъ къмъ стиха.

Когато Христосъ дойде на земята, яви се тази звѣзда, и когато Христосъ възкръсна, явиха се още повече звѣзди. Тѣзи който описваха звѣздитѣ, не ги описаха както трѣбва. Тѣ прикриха малко нѣщо. Казаха, че върху апостолитѣ паднали огнени езици, огнени пламъци и тѣ приели вдъхновение. Не, дойдоха тия свѣтящитѣ звѣзди, който пуснаха толкова свѣтли лѫчи, толкова свѣтлина, че стана едно съединение между невидимия и видимия свѣтъ, между апостолитѣ и небето. Когато тази жива звѣзда, тази жива свѣтлина обсеби една душа, тя не се колебае, не се съмнѣва вече. Въ душата на такъвъ човѣкъ настава единъ отъ великитѣ моменти, който той едва ли нѣкога е прѣживѣвалъ. Въ него се заражда едно велико, благородно, нѣжно чувство. Туй чувство е толкова нѣжно, толкова деликатно, че такъвъ човѣкъ въ всѣко отношение е мощенъ, силенъ. Апостолъ Павелъ на едно мѣсто казва: „Всички ние чрѣзъ силата на Словото Божие може да побѣждаваме“. За Христовото учение казватъ: тази звѣзда, туй учение е разумното слово Божие. Отъ свѣтлината излиза Словото. Законътъ е много вѣренъ. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкия умъ, разумното Слово може да се вмѣсти. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкото сърдце, Любовьта може да се вмѣсти. Свѣтлина трѣбва на всички хора! И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се заеме да работи за да дойде тази свѣтлина. До когато звѣздата ти грѣе отгорѣ, ти си радостенъ и весель. Но, щомъ направишъ едно прѣгрѣшение, веднага дойде тъмнина, скърбь, и ти не виждашъ свѣтлината. Щомъ не виждашъ свѣтлината, ти веднага се уплашишъ, всичко пропада и тръгвашъ назадъ. Дойде ли звѣздата, веднага пакъ се подигашъ. Тази звѣзда, която Христосъ носѣше, показваше благото на еврейския народъ. Христосъ дойде между този народъ и той имаше Божието благословение, слѣдъ Христа, какво благословение имаше? – Еврейскиятъ народъ прѣкара най-ужаснитѣ страдания, каквито единъ народъ може да прѣживѣе. Тѣ се мѣстиха отъ едно мѣсто на друго, прѣкараха робство, гонения, голѣми мѫчения, обири, какво ли не. И когато Титъ прѣвзе Ерусалимъ, слѣдъ Христа, той е разпналъ повече отъ 60,000 души евреи на кръсть. Тъй че пѫтьтъ отъ Ерусалимъ до Римъ бѣше покритъ само съ кръстове. Защо? Защото тѣ създадоха единъ кръстъ за своята звѣзда. Туй ожесточение отъ страна на Тита другояче не може да се обясни. Когато Флавий Йосифъ описва историята на еврейския народъ, той не може да си обясни, какво помрачение трѣбва да е дошло у евреитѣ, за да прѣдадатъ Христа. Когато евреитѣ бѣха обсадени въ единъ малъкъ римски градецъ около Ерусалимъ, за да не паднатъ роби, дванадесетъ души отъ тѣхъ убиха около 12,000, а послѣ избраха помежду си единъ, който да убие останалитѣ 11, и най-послѣ и той се самоуби. Геройство е това, но по обратенъ пѫть. Това наричамъ азъ „геройството на отчаянието“. Много пѫти, когато нѣкой си тегли куршумъ, това не е геройство, това е умопомрачение. А ние хвалимъ такъвъ човѣкъ! Не, този човѣкъ, който иска да умрѣ, не е герой. Човѣкъ, който умира, трѣбва да умрѣ съзнателно. И като умрѣ, да бѫде живъ. Онзи човѣкъ, който като умрѣ, не е живъ, той е умрѣлъ безвъзвратно. Ние похваляваме само тази смърть, която носи животъ слѣдъ себе си. И онѣзи хора, който умиратъ, а не възкръсвать, сѫ изгубени хора. Подъ думата „смърть“ Въ най-широкъ смисълъ ние разбираме оживѣване отново. Езикътъ на Писанието въ този случай е слѣдниятъ: отъ смърть трѣбва да минемъ въ животъ. Значи, новиятъ животъ се изразява въ това, че при прѣминаването отъ стария къмъ новия животъ, ще се прѣмине прѣзъ смъртьта. И сегашнитѣ страдания сѫ прѣдвѣстникъ на този новъ животъ, за който е нуждно тази финна материя, отъ която трѣбва да се образува бѫдещето тѣло на човѣка. Такъвъ единъ процесъ сега става и въ мозъка, и въ сърдцето на човѣка.

Сега ще ви попитамъ: по какво се познава единъ човѣкъ? Какъ ще познаете единъ вашъ приятель? Какво обичате вие въ човѣка? Въ всѣки човѣкъ ние обичаме нѣщо хубаво – една Божествена чърта има въ него, една особеностъ. Тогава, кого ще наречете вашъ приятель? Азъ наричамъ приятель този, който не само въ единъ животъ ми е приятель, но който ми е билъ приятель отъ момента на излизането си отъ Бога, до момента, въ който се връща при Бога – прѣзъ всичкитѣ свои сѫществувания, както египтянитѣ наричатъ това нѣщо пришелствуване на душата. Приятель е този, който прѣзъ всичкитѣ перипетии на живота си ти остава вѣренъ. Това азъ наричамъ приятелство; това азъ наричамъ братство; това азъ наричамъ благородни души! Това, което сега сѫществува, не е приятелство, то е интересъ. Тъй го опрѣдѣляме ние. Слѣдователно, въ всѣки човѣкъ има една чърта тъй неизмѣнна, както Богъ е неизмѣняемъ. Питамъ: ако имаме такава една неизмѣняема чърта въ себе си, какъвъ щѣше да бѫде нашиятъ животъ? Не че нѣмаме такава чърта, но ние днесъ се намираме въ положението на Земанъ Зебу. Ако той бѣше отрѣзалъ всички тия 10 нишки друго нещо щѣше да се яви. Ако не освободятъ онзи балонъ пъленъ съ газъ отъ вѫжетата, който го държатъ вързанъ за земята, какво ще стане съ него? – Не ще може да хвръкне нагорѣ въ въздуха. Но, щомъ го освободятъ отъ тѣзи връзки, който го държатъ свързанъ за земята, той ще литне нагорѣ въ пространството къмъ своето мѣстоназначение. Ако вие не се освободите отъ връзкитѣ на земята, съ който сте се обвързали, накѫдѣ ще отидете? – Цѣлъ день ще седите прѣдъ тевтеритѣ си, ще пишете: еди-коя си стока колко лева струва; въ еди-кой си градъ, прѣзъ еди-коя си година, колко хора сѫ родени, и колко умрѣли – мѫже и жени; еди-колко сѫ се оженили, и колко развели и т.н. За всички тия нѣща постоянно се държи статистика. Е, какъ ще се оправи свѣта, я ми кажете!

На съврѣменнитѣ хора е необходима тази звѣзда на разумность! Подозрѣнието, споредъ мене, не е наука; умразата, споредъ мене, не е наука; злобата, споредъ мене не е наука; убийството, споредъ мене, не е наука; злословието, споредъ мене, не е наука. Всички тия нѣща не съставляватъ наука, това правятъ и животнитѣ! Ами че ако искате да знаете, азъ виждамъ тази сѫщата война, която вие водите, и между най-малкитѣ сѫщества. Какви войни има между тѣхъ! Герои сѫ тѣ! И по-нисшитѣ животни, сѫщо както и хората, си турятъ знаци за храбрость. Това, което вършимъ ние, вършатъ и животнитѣ. Казвате: ние се отличаваме. Че по какво се отличавате? Нека се отличимъ по нѣщо! Ако азъ се бия, и животнитѣ се биятъ; ако азъ ямъ месо, и животнитѣ ядатъ месо; ако азъ ямъ трѣва, и животнитѣ ядатъ трѣва; ако азъ ритамъ, и коньтъ рита; ако азъ бода нѣкой човѣкъ съ рогата си, и волътъ боде; ако азъ ухапя нѣкого съ зѫбитѣ си, и кучето хапе. Или, ще кажете, че хората иматъ картечници? Че и пчелитѣ сѫ направили своята картечница, даже по-рано отъ хората. Тѣхната картечница е пълна съ жидкость. Опитали ли сте, съ какво е пълно тѣхното жило? Знаете ли въ какво смѣшно положение изпада човѣкъ, или нѣкое силно животно прѣдъ жилото на пчелата? Единъ день, единъ праведенъ човѣкъ изпадналъ въ една гѫста гора, и единъ лъвъ почналъ да го гони. Той взелъ да се моли на Господа. Господь казалъ на двѣ пчели да отидатъ да го защитаватъ. Тѣ ужилили лъва въ носа, и този герой, бабаджанко, билъ принуденъ да се върне отъ пѫтя си съ надутъ носъ и почналъ да си маха главата. Да, двѣ пчели ужилиха този лъвъ и туриха ума на мѣстото му, като му казаха: ти нѣма да гонишъ този праведенъ човѣкъ, защото, ако го гонишъ, слѣдниятъ пѫть ще дойдемъ четири. Тѣ не го убиха, а го ужилиха.

Та, и ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че можемъ да направимъ всичко. Ти гонишъ нѣкого. Господь ще каже на двѣ пчели да те жилнатъ въ носа. Нѣма да те изпрати на бойното поле да ти прѣрѣжатъ краката, но ще ти изпрати двѣ пчели – едната ще те ужили въ лѣвата страна, другата – въ дѣсната. И като те жилнатъ, ти ще се върнешъ дома си съ надутъ носъ. Жена ти ще те пита: какво стана на носа ти? Да го наложимъ съ нѣщо? – Пчела ме ожили. Ето единъ разуменъ, смисленъ животъ. Звѣздата е това!

Всички ние, които говоримъ за единъ възвишенъ, благороденъ, разуменъ животъ, трѣбва да го приложимъ, и да покажемъ на хората въ свѣта, че дѣйствително Богъ ни е пратилъ на земята. Българитѣ си пишатъ своята история, казватъ, че Царь Крумъ туй направилъ, Симеонъ Велики туй направилъ. Гдѣ е този Крумъ, гдѣ е този Симеонъ Велики? – Симеонъ Велики умрѣлъ отъ разривъ на сърдцето, че не могълъ да постигне своитѣ планове. Българитѣ трѣбва по друго нѣщо да се отличаватъ, а не по успѣхитѣ отъ своитѣ войни. Българскиятъ Симеонъ Велики още нищо не е направилъ. Българскиятъ Крумъ още не се е родилъ. Това, че Крумъ отрѣзалъ главата на гръцкия императоръ и пилъ наздравица съ нея, още нищо не значи. И това днесъ се прѣдава на поколѣнията! Не, не е туй, което възпитава хората. Азъ говоря за народи, които сѫ християнски, а не езически. Сега трѣбва да се внесатъ между народитѣ и между обществата онѣзи принципи за доброто, които могатъ да внесатъ култура, подемъ между тѣхъ. Не е важно, какво можемъ да разстройваме. Да разстройва всѣки може. Не се изисква за това много умъ, нито голѣмо изкуство. Истинската наука седи въ възприемането и прилагането на разумния животъ. Този разуменъ животъ не може да се отдѣли отъ религиозния, не може да се отдѣли и отъ обществения. Питамъ: вие, които се грижите за народа, въ какво се проявява тази ви грижа? Народътъ самъ се грижи за себе си. Онзи българинъ, който оре, грижи се за себе си, кой не се грижи за себе си. Всѣки човѣкъ се грижи за себе си, но ти не убивай вѣрата на този човѣкъ. Казвашъ му: защо си толкова будала, че се жертвувашъ за народа си, да орешъ? Онзи търговецъ си гледа добре работата, но ти му казвашъ: защо си толкова будала, подигни малко цѣнитѣ на стоката си, та въ малко врѣме да спечелишъ, повече пари. Учитель си, гледашъ си добрѣ работата, но дойде при тебе нѣкой, каже ти: защо си толкова будала да живѣешъ въ този прахъ съ тия дѣчурлига? Карай малко по-халтаво, прѣзъ купъ за грошъ! Какъ, нима това е учителство? Една работа, която не може да се извърши разумно, съ любовь, това не е работа, това е наемничество.

И тъй, питамъ ви сега: кои мислятъ доброто на българския народъ? Азъ харесвамъ тези двѣ пчели, които жилнали лъва, безъ да го уморятъ. Жилнали го да поумнѣе. Но, да казвате, че старитѣ трѣбва да си вървятъ, а да останатъ младитѣ, това не е права философия. Младитѣ сѫщото казватъ. Значи, тѣзи, които носятъ главитѣ – Мѫдростьта и знанието, да си вървятъ, а младитѣ – тѣлата – да останатъ. Тѣзи хора, които даватъ такава една насока при възпитанието, сѫ на кривъ пѫть. Тѣ мислятъ, че между младите и старитѣ нѣма никаква връзка. Тѣ мислятъ, че между стомаха и главата нѣма никаква връзка; тѣ мислятъ, че стомахътъ е много важенъ. Въ тия си разсѫждения отиватъ до една крива философия. И съврѣменитѣ лѣкари отдаватъ хранителностьта на тѣлото на зарзавата, на месото, но въпрѣки това болеститѣ се увеличаватъ. Защо се увеличаватъ болеститѣ? – Най-първо хората сѫ изгубили правия начинъ да се хранятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да пиятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да мислятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да чувствуватъ. Сега всичко въ насъ е изопачено, и ние виждаме нѣщата тъй, както не сѫ. Нека дойде сега нѣкой, да ви покаже, какъ трѣбва да се живѣе! На, питайте нѣкой отъ съврѣменнитѣ учени, ще видите – колкото учени хора има, толкова и теории.

Ние, подъ думата „Христосъ“ разбираме онзи великъ Божественъ Духъ, който е слѣзълъ отгорѣ, за да покаже разумния животъ на човѣчеството. Този Духъ сега не е скритъ. Съ тази материя и сила, която съдържа въ себе си, Той е проникналъ и обгърналъ всички клѣтки на човѣшкия организъмъ. Той дѣйствува вѫтрѣ въ насъ и приготовлява пѫтя ни. Когато ние сме въ тихо, спокойно настроение на Духа, тази звѣзда проговаря вѫтрѣ въ насъ. Ние още не разбираме езика на Духа. Разумниятъ Божествениятъ Духъ говори на нашъ езикъ и казва: „Пѫтьтъ, по който вървишъ, нѣма да те изведе на добъръ край“. Ама какво трѣбва да се прави? Този Духъ като срещна Савла, каза му: „Савле, пѫтьтъ по който си тръгналъ, не е добъръ. Кой си Ти Господи? – Азъ съмъ Исусъ съ звѣздата, човѣкътъ, който донесохъ новото Божествено учение. Ти си тръгналъ по единъ пѫть на насилие. Трѣбва да се върнешъ назадъ и да пожертвувашъ своя животъ за благото на своитѣ братя“. И той каза: „Слушамъ, Господи, какво искашъ отъ мене?“ – Иди сега при Ананий, и той ще те освѣдоми. Той отиде, започна живота на Христа и каза: „Ще се похваля съ кръста Христовъ“. Друго е подразбиралъ Павелъ подъ тия думи. Той искалъ да каже: ще се похваля съ разумното Слово на Христа, ще се похваля съ Духа Христовъ, който носи свѣтлина за човѣчеството, свѣтлина въ нашия животъ. Значи, свѣтлина ни трѣбва въ живота!

И тъй, тѣзи мѫдреци, които дойдоха въ Ерусалимъ, произведоха цѣла суматоха. Не само тогава тѣ произведоха такава суматоха, но и днесъ хората се смущаватъ отъ сѫщото нѣщо. Казватъ: ако това учение се приеме, какво ще стане съ свѣта? Ако между хората има любовь, ако между хората дойде едно взаимно разбиране, то нѣма да дойде по единъ външенъ процесъ, по единъ външенъ пѫть. Това ще дойде по единъ вѫтрѣшенъ пѫть. Нѣкои искатъ да се организиратъ. Организирането не е нѣщо механическо. Организирането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Трѣбва да се знаятъ законитѣ, какъ да се организира човѣкъ. При това, свѣтътъ е организиранъ! Нима мислите, че Онзи, Който е създалъ свѣта, не го е организиралъ? Всѣки човѣкъ, у когото съзнанието е пробудено, принадлежи къмъ този организиранъ свѣтъ. Всѣки човѣкъ пъкъ, у когото съзнанието не е пробудено, тепърва ще трѣбва да се организира. Сега външниятъ свѣтъ се организира а хората, които вѣрватъ въ Христа, сѫ организирани. Но, за каква вѣра, говоря азъ? Не говоря за обикновената вѣра, а за необикновената – за вѣрата на Любовьта, вѣрата на Мѫдростьта, вѣрата на Истината; вѣрата на Любовьта, която внася вѣчния животъ, прави човѣка щастливъ; вѣрата на Мѫдростьта, която внася свѣтлина, разкрива невидимиятъ свѣтъ въ неговата пълнота и вѣрата на Истината, която внася свобода въ човѣшкия животъ. Това сѫ сили, съ които трѣбва да работимъ.

Какъ ще оправите живота си за въ бѫдаще? Вие сте баща, майка, имате синове, дъщери, какъ ще ги възпитате? Запримѣръ, вие сте офицеръ, имате подчинени. Тия хора сѫ сили, въ които вие ще можите да работитѣ. Знаете ли, каква анархия би се създала, ако тия сили се откажатъ да се подчинятъ на вашата воля? Сѫщата тази анархия, аномалия би се създала и въ човѣшкото тѣло. Вие трѣбва да влѣзете между вашитѣ подчинени, да работитѣ, за да внесете онова високо разбиране и съзнание. Влѣзете въ вашето тѣло, обаче кракътъ ви се отказва да се подчини на вашата воля. Умътъ заповѣдва, кракътъ не изпълнява. Щомъ кракътъ се отказва да работи, той е парализиранъ. Щомъ всички органи се отказватъ да работятъ да се подчинятъ на човѣшката воля, какво става съ този животъ? – Умира.

И тъй, тази звѣзда, която се явила на изтокъ, внесла между хората разумния животъ. Тия три мѫдреца, които сѫ отишли да се поклонятъ на Христа, сѫ били разумни. Тѣ се разговаряли съ Христа. Всички вие мислите, че тѣ като отишли при Христа, видѣли едно малко бебенце, дали Му подаръцитѣ си и се върнали назадъ. Не е така. Нѣма много да ви говоря, но ще ви кажа само едно нѣщо: тѣ се разговаряли съ Христа. Той имъ прѣдаде великата Мѫдрость и знание, които тѣ прѣдадоха въ Индия. И сега това знание се пази тамъ. Индийскиятъ народъ е единствениятъ народъ на земята, който може да пази свещенитѣ работи. Нито англичанитѣ, нито американцитѣ, нито французитѣ, нито кой да е другъ народъ могатъ да пазятъ свещени тайни. Само индуситѣ могатъ да ги запазватъ, затова тамъ се занесе на съхранение великото, свещено учение. Ето защо, толкова хора отъ Европа отиватъ въ тия светилища да се учатъ. Тия светилища не сѫ нѣкакви видими храмове. Не, въ Индия има такива храмове, за които хората днесъ нищо не знаятъ. Значи, има нѣкаква особена свѣтлина. Вие виждали ли сте тази свѣтлина?

Разправяше ми единъ младъ българинъ слѣдната своя опитность: намирамъ се, казва той, една тъмна нощь, усамотенъ, въ едно отчаяно положение, готовъ да се самоубия, но отправямъ ума си къмъ Бога, съ молба, да ми дойде свѣтлина, да освѣтля пѫтя си. И какво виждамъ тогава? – Доста далечъ прѣдъ мене се движи едно голѣмо, свѣтло кълбо. Азъ вървя и то прѣдъ мене, но постепенно положението се все повече и повече измѣня. Най-напрѣдъ то бѣше по-далечъ, послѣ взе да се приближава, докато почувствувахъ една приятна, мека, свѣтлинка и познахъ Бога въ душата си. Отъ тозъ моментъ азъ си казахъ: разбирамъ, какво нѣщо е животътъ! Отъ това кълбо почна да излиза гласъ, който ми каза: „Готовъ ли си, какво мислишъ да правишъ“. Вие ще кажете сега, това сѫ приказки само. Не, това не сѫ приказки, това сѫ само реалности.

Та, казвамъ: азъ бихъ желалъ всички вие да имате тази свѣтлина и да ви проговори тя. По нѣкой пѫть вие интуитивно чувствувате, схващате, че нѣщо ви говори въ ума или въ сърдцето, но то е тъй разбъркано! Единъ день обаче, тази свѣтлина ще ви проговори, ще знаете отъ кѫдѣ иде каква посока има. Сегашнитѣ ясновидци казватъ, че Господь имъ говорилъ. Но, отъ кѫдѣ ви говори Господь? Едни казватъ, че Господь имъ проговорилъ отъ главата, други – отъ ума, трети – отъ сърдцето, четвърти – отъ гърлото, отъ очитѣ, отъ гърдитѣ и т.н. Е, и вие сега, кажете, отъ гдѣ ви приговаря Господь? Казвамъ: отъ много мѣста говори Господь, но само едно мѣсто има, отъ което като проговори Господь, вие ще знаете вече онази велика Истина, която ще ви направи човѣкъ, по образъ и подобие Божие.

И тъй, за обикновенитѣ хора Господь говори отвсѣкѫдѣ, а за необикновенитѣ, за просветенитѣ има само едно мѣсто, само единъ начинъ, по който Господь говори. Само тѣзи три велики мѫдреци видѣха тази свѣтлина, тази звѣзда и отидоха да и се поклонятъ.

Азъ бихъ желалъ, и вие днесъ да видите тази звѣзда, да ви проговори тя и да разберете великия идеалъ за вашия животъ, да разберете, какъвъ е вашиятъ стремежъ и да кажете: Заслужава да се служи на Бога!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 8 февруари, 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help