Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Замъждѣло свѣщило

„Тръсть смазана нѣма да прѣчупи, и отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, до когато изведе сѫда въ побѣда“.(Матея 12:20) Великото въ природата е достѫпно само за свѣтлитѣ умове. Великото въ Божествения свѣтъ е достѫпно само за хора, които мислятъ. Благородното въ свѣта е достѫпно само за хора, които иматъ сърдце. Възвишениятъ животъ е достѫпенъ само за хора, които иматъ свещена воля, азъ я наричамъ Божествена воля.

Има обикновени разбирания за повседневния животъ, има и необикновени разбирания. Обикновеното винаги свършва съ смърть, а необикновеното винаги започва съ животъ.

Подъ думата „необикновенъ човѣкъ“ разбираме човѣкъ, който започва съ живота, а подъ „животъ“ разбираме всички онѣзи велики условия, които сѫ скрити въ човѣка. Може да има споръ върху това, какво нѣщо е животътъ, какво е неговото проявление, но върху самия животъ не може да се спори. Много често хората запитватъ за произхода на живота, какъ е произлѣзълъ той. Животътъ нѣма никакъвъ произходъ. Той има начало, но началото не е произходъ. Когато кажемъ, че водата извира отъ нѣкой изворъ, изворътъ е само началото на тази вода, но той не е нейниятъ произходъ, тя тамъ се проявява. Кѫдѣ се образува животътъ, това никой не знае. Даже и най-великитѣ умове, даже и най-великитѣ Учители, не знаятъ нищо за произхода на живота. Това е една загадка. Човѣкъ може да се занимава съ този въпросъ, да запитва какво, що, това му е позволено, но да мисли, че ще разрѣши великата загадка на битието, не е въ състояние. Ако хората биха разрѣшили великата задача на живота, тѣ биха се самоунищожили. Вие може да ми зададете въпроса: защо да не разрѣшимъ една велика задача? Хубаво, опитайте се да я разрѣшите, но азъ ще ви приведа единъ примѣръ, една аналогия, да видите, въ какво положение ще се намѣрите. Тамъ нѣкѫдѣ има една голѣма бомба, като тия, които турятъ въ морето, която съдържа около 100-ина килограма пироксилинъ. Прѣдставете си че тя е изхвърлена на брѣга, а вие искате да разрѣшите тайната, която се крие въ нея и започвате да я чоплите. Какво ще стане съ нея? – Ще я възпламените: Мислите ли, че като възпламените тази бомба, ще разрѣшите въпроса? Не, ще се пръсне бомбата. И какво ще научите? – Всички, които сѫ наоколо ви, ще бѫдатъ избити. Когато хората искатъ да разрѣшатъ въпроса за живота, какво ги интересува? – Искатъ да разрѣшатъ, какво нѣщо е животътъ, какъ трѣбва да се употрѣби той, какъвъ е неговиятъ произходъ. Животътъ произтича отъ Божията Любовь, а Любовьта произтича отъ Духа, но това сѫ само думи, които не разрѣшаватъ въпроса. Какъ произтича живота отъ Любовьта, това никой не знае; какъ произтича Любовьта отъ Духа това никой не знае. Ние можемъ да знаемъ нѣщата отчасти. За да можемъ да разберемъ великото въ природата, трѣбва ни съотвѣтствуващъ езикъ. Учениятъ човѣкъ не може да говори на простъ езикъ. Защо? Азъ взимамъ думата „простъ езикъ“ въ съвсѣмъ другъ смисълъ.

Съврѣменнитѣ хора казватъ, че едно врѣме имало тайни, а сега нѣма тайни. Едно врѣме най-ученитѣ хора въ древностьта говорили на особенъ свещенъ езикъ, а сега вече се говори на единъ езикъ, който всѣки могълъ да разбере. Не е така. Математикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира! Геометрикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира? Ти, като влѣзешъ въ областьта на геометрията, ще се забатачишъ. Съврѣменниятъ химикъ говори на единъ свещенъ езикъ, има си той свои формули Н20. Какъ ще разберете тия формули? Е, ако съврѣменнитѣ учение хора говорятъ на единъ свещенъ езикъ, защото тъй трѣбва да говорятъ, това не сѫ ли тайни? Азъ наричамъ свѣщенъ езикъ, необикновения, разбрания езикъ, а обикновения езикъ наричамъ неразбрания езикъ въ живота. На този послѣдния езикъ ти не можешъ да говоришъ като въ математиката – този езикъ можешъ да го обтѣгашъ и тъй, и тъй. Въ този езикъ ти можешъ да обърнешъ внимание на запетаята, защо не е турена на едно мѣсто, а на друго. Хората казватъ, че всичкото съдържание е въ запетаята. Смисълътъ не е въ запетаята. Азъ мога да напиша едно писмо безъ никакви запетаи, и да има смисълъ въ него; а мога да напиша едно писмо пълно съ запетаи, и да нѣма смисълъ въ него. Ако азъ ви говоря на единъ особенъ езикъ, запримѣръ, кажа ви: „хаушъ-бѫнъ-зутъ“, „хашамаимъ“, какво ще разберете? Ще кажете: е, какво означава това? – Нищо не означава. Туй, което човѣкъ не разбира, нищо не означава. Не, за онзи, който разбира, означава нѣщо, но за васъ нищо не означава. Нѣма какво да го тълкувамъ.

И тъй, ние идваме до свещения езикъ на духовния свѣтъ. Книгата, въ която е писано на този свѣщенъ езикъ, азъ наричамъ свещена книга. За да разбира Свѣщеното Писание, човѣкъ трѣбва да има въ себе си единъ ключъ за тия символи. Той не трѣбва да се спъва отъ запетаитѣ – еди-коя си запетая кѫдѣ трѣбва да се постави. Този свещенъ езикъ, на който сѫ писани Божественитѣ нѣща, е строго опрѣдѣленъ. Нѣма по-хубавъ езикъ отъ него! И всички хора, който живѣемъ на земята, се стремимъ къмъ този свѣщенъ езикъ. И англичани, и французи, и германци, и китайци, и японци, всички се стремятъ къмъ този свещенъ езикъ. Ако разчленявате съвременнитѣ езици, ще видите, че основнитѣ срички въ всѣки езикъ сѫ едни и сѫщи на видъ, обаче, има едно различие. Сега азъ нѣма да се спирамъ да разчленявамъ езицитѣ, но ако вие прѣведете всѣки единъ езикъ въ неговата първична основа, ако вземете запримѣръ английски езикъ, тъй богатъ, какъвто е той, едва ли ще намѣрите въ него повече отъ 250 думи съ различни корени. Отъ всеки единъ коренъ може да сѫ произлѣзли 100–200–500–1000 думи. Много ли е това нѣщо? – Не. Значи, туй нѣщо могатъ да го научатъ и дѣцата. Ще кажете: какъ е възможно всички езици да сѫ произлѣзли отъ единъ и сѫщъ коренъ? Ще ви кажа. Посѣйте една сѣмка, която тежи едва нѣколко грама и ще видите слѣдъ това, какъ тази сѣмка ще ви даде толкова листа, толкова разклонения, толкова клончета! Хората и сега пакъ може да спорятъ, но питамъ: гдѣ бѣше скрито всичко това? Отвънъ ли дойде туй нѣщо? – Не, имаше нѣщо скрито въ тази сѣмка – първообразътъ бѣше въ нея, а при посаждането си тя доби онѣзи материали, който и бѣха необходими, за да изрази своитѣ идеи. Когато единъ машинистъ измисли нѣщо, идеята, която измислилъ е скрита въ неговия умъ, а материалитѣ, който му сѫ необходими, за да направи проекция на своята идея въ физическия миръ, той взима отъ свѣта. Слѣдователно, и ние сме една проекция. Нѣкога ние сме били въ пространството като мисъль, като идея, и слѣдъ това въ нашия духъ се явило едно желание да слѣземъ долу, да се явимъ като една проекция. Ние сме събрали материалъ, съградили сме тѣлото си, и както виждате, сега сме се събрали тукъ на земята, въ този салонъ. Какъ сме се проектирали, върху това нѣма да говоримъ. Вие ще кажете: това сѫ философски работи! Не, това сѫ необикновени работи, това е работа на великитѣ умове, който идватъ да работятъ въ свѣта, това е работа на Духа. Казвате: е, философията на живота е обикновена работа. Питамъ: вие научихте ли тази философия? Е, че философията на живота седи въ яденето. Научихте ли яденето? Вълкътъ яде по единъ начинъ, мечката – по другъ начинъ, пеперудата – по трети начинъ. Кой, обаче, е най-здравословниятъ начинъ? Казватъ, че човѣкъ се отличава отъ другитѣ животни по яденето – нѣмало друго животно, което могло да си готви. Дѣйствително, този фактъ може да означава извѣстна култура, но туй което отличава човѣка, не е неговото ядене. Яденето е само едно условие. Подъ думата „човѣкъ“ ние разбираме единъ синтезъ, единъ изводъ на всички прѣдшествуващи форми, на всички прѣдшествуващи животи. Човѣкъ е плодъ, изводъ на всичко което сѫществува сега и въ растителния животъ, и въ животинския животъ. Онѣзи, който не разбиратъ това нѣщо, ще кажатъ: а, това сѫ дървета, онова тамъ сѫ животни! – Като че въ живота на растенията и животнитѣ нѣма туй благородното. Не е така. Въ всѣко едно животно има нѣщо неопетнено, има единъ Божественъ, неопетненъ животъ, но туй нѣщо животното не знае. Въ всѣко растение има единъ обикновенъ животъ, който се проявява, но има и единъ необикновенъ животъ, който не се проявява. Слѣдователно, когато единъ ученъ човѣкъ дойде на земята, той почва да изучава необикновенитѣ нѣща въ живота. И въ растенията той вижда единъ необикновенъ животъ.

Сега, азъ ще пристѫпя къмъ прочетения стихъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Подъ думата „тръсть“ Христосъ подразбира слабитѣ хора въ свѣта, който сѫ като дѣца,които още не могатъ да мислятъ, който още не сѫ застанали на своитѣ крака. „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“ – то значи, че нѣма да имъ даде изведнъжъ такова знание, или такъвъ животъ, който може да ги развали. Той ще имъ даде това, което съответствува на тѣхното развитие – нѣма да смаже никого; ще имъ даде животъ, какъвто могатъ да носятъ, ще се погрижи за всички.

„И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси“ То значи, че колкото и да е слаба мисъльта, свѣщилото, т.е. колкото и да е малка интелигентностьта, която човѣкъ има, нѣма да се угаси. Защото, въ сегашнитѣ религиозни системи има единъ култъ, който отъ хиляди години сѫществува: тѣ всѣкога сѫ се опитвали да угасятъ Божественото въ човѣка. Всички религиозни системи си служатъ съ заплашванията на властьта. Тѣ сѫ прѣдставлявали Божествения свѣтъ такъвъ какъвто не е. Те сѫ заплашвали свѣта съ ада. Има адъ, но Богъ не е създалъ ада. Има рай, но Богъ не е създалъ и рая. Като казвамъ, че Богъ създаде рая, подразбирамъ, че Богъ създаде нѣщо много по-велико отъ рая. Раятъ е само една външна обстановка на нѣщата, а отъ Бога излѣзе нѣщо много по-велико, отколкото човѣкъ може да разбере й да си прѣдстави. Да отидешъ въ рая, значи да отидешъ на едно мѣсто, дѣто нѣма страдания; да отидешъ въ ада, значи да отидешъ на (едно мѣсто) тамъ дѣто има мѫчения, страдания. Отдѣ излѣзе раятъ? – Когато двама души се обичатъ, нали има рай за тѣхъ? Отдѣ излѣзе адътъ? – Когато двама души се измѫчватъ, нали има адъ за тѣхъ? Питамъ: кой създаде раятъ? – Вие. Кой създаде адътъ? – Пакъ вие. Дадохте условия на Бога да се прояви вѫтрѣ въ васъ – това значи рай; спъвахте Бога въ себе си – това значи адъ. Какво означава раятъ? – Всички Божествени условия, който даватъ възможность на човѣка да се освободи отъ онѣзи ограничаващи условия, да освободи човѣшката душа отъ нейния затворъ. Сега за примѣръ, има вѣрующи, има и учени хора, но каква е цѣльта на съврѣменната наука? – Учениятъ иска да стане ученъ, да напише нѣкое видно съчинение, но ако желанието на този ученъ човѣкъ да напише едно съчинение е такова, както когато нѣкому се поревне да си опече една кокошка, каква е разликата между този човѣкъ, който иска да опече кокошката и онзи ученъ, който иска да напише една книга? Туй, което той напише и прѣдстави на свѣта, ще подигне ли човѣчеството? – Това е важното. Сега всѣки човѣкъ трѣбва да изнесе нѣщо отъ себе си. Срѣщамъ нѣкой казва: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ, нѣмамъ нищо добро'«8ъ себе си. А, нѣмашъ нищо добро! – Това е. лъжа. Тия; хора, който казватъ така, не говорятъ Истината. Тѣзи хора иматъ да даватъ, но казватъ: нѣмамъ нито петь пари. Не, ще си кажешъ Истината: имамъ 5,000 лв. скѫтани нѣкѫдѣ, но ми трѣбватъ за мои нужди. Иначе, като казвашъ, че нѣмашъ петь пари даже, казалъ ли си самата Истина? Казвашъ: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ. Че си грѣшникъ, това е вѣрно, но че нѣмашъ нито петь пари, това не е Истина. Животътъ, който Богъ е вложилъ въ тебе, е единъ капиталъ, и ти трѣбва да работишъ. Имашъ сѫщо и умъ, който трѣбва да работи. Тебе те пратиха на земята да работишъ.

Днесъ мнозина взиматъ прѣдъ видъ живота на Христа и Го величаятъ. Казватъ: Христосъ бѣше такъвъ-онакъвъ – хвалебни пѣсни Му пѣятъ. Гърцитѣ иматъ такива хвалебни слова, който държатъ като надгробни рѣчи, когато умрѣ нѣкой. Започватъ тѣ отъ единия до другия край, че покойниятъ билъ такъвъ-онакъвъ – само хубавото изваждатъ за него. Казвамъ: вѣрно е, дѣйствително е така, хубаво е да се говори за умрѣлитѣ хора все хубави работи, но за кои умрѣли? Азъ говоря хвалебни слова само за хора, за които злото е умрѣло, не сѫществува. За такива хора азъ мога да кажа много хвалебни пѣсни и слова, но за онези, у които доброто е умрѣло, а злото живѣе, каква хвалебна пѣсенъ мога да изпѣя, какво хвалебно слово мога да кажа?

Но, да се върнемъ къмъ основния принципъ на живота. Всѣки отъ васъ иска да бѫде щастливъ; всеки отъ васъ иска да реализира нѣщо. – Може да бѫде щастливъ, може да реализира желанието си. Индивидуалниятъ стремежъ на душата е на мѣстото си, обаче методитѣ, които съврѣменнитѣ хора полагатъ за това постигане, се различаватъ. Много хора вѣрватъ въ късметъ, въ нищо друго. Майката вѣрва, че ще и се роди нѣкое ангелче, а при това туй вѣрване не се сбѫдва. Дѣйствително, ражда се нѣкое ангелче, но безъ крила. Вие вземете основния законъ на живота и не се лъжете. Вълкътъ не може да роди овца. Отъ риба пеперуда не може да стане. Отъ сомъ човѣкъ не може да стане. Ученитѣ хора могатъ да разправятъ, какъ се прѣвърналъ сомътъ. Че и азъ мога да прѣвърна този сомъ. Ако е за прѣвръщане, лесно може да се прѣвърне. Ние подразбираме, че материята, отъ която човѣкъ е направенъ, се различава отъ материитѣ на всички други животни. Формитѣ, отъ които всѣко животно е направено, сѫ отъ едни специални сили, отъ една специална материя. Слѣдователно, тази материя не може тъй лесно да се трансформира. Не само това, но тъй както наблюдавамъ хората, виждамъ, че всѣки единъ човѣкъ индивидуално е направенъ отъ специаленъ родъ материя. Тъй, щото, като наблюдавамъ двама души, виждамъ, че и тѣ не сѫ еднакви. Въ нѣкои хора има вложено повече злато въ кръвьта имъ, въ други има повече сребро, въ трети има повече желѣзо, въ четвърти има повече мѣдъ и т.н. Ще кажете: е, каква разлика има въ това, че нѣкои хора иматъ повече злато? Голѣма разлика има! Наистина, туй злато не е повече отъ една десеть милионна часть отъ милиграма, но то указва влияние върху характера на човѣка. Ученитѣ хора казватъ, че при изслѣдванията си, които сѫ правили върху кръвьта, не сѫ намѣрили никакво злато. Ако тѣ чакатъ да откриятъ това злато съ вѣзнитѣ, които иматъ, никога нѣма да го откриятъ. Има, обаче, въ кръвьта на нѣкои хора една десеть милионна часть отъ милиграма отъ това живо злато. Туй злато е мощно! Има извѣстенъ родъ материя, отъ която ако ние бихме имали въ кръвьта си, бихме вършили чудеса. Има съврѣменни учени хора, напрѣднали въ своята мисъль, които казватъ, че първичната материя, отъ която е създаденъ свѣтътъ, е била 1,000 пѫти по рѣдка отъ тази на водорода. Първичнитѣ сили, които сѫ функционирали въ тази материя, сѫ били тъй мощни, че ако днесъ би могло да се придобие само единъ грамъ отъ тази материя, би трѣбвало всички фабрики, които сѫществуватъ въ свѣта, да работятъ цѣли 3,000 години, день и нощь. Споредъ тази теория, ако ме попитате, защо е толкова дълъгъ животътъ, ще ви кажа слѣдното: вие трѣбва да живѣете още 3,000 години, за да придобиете не единъ грамъ, а само една десеть милионна часть отъ милиграма. Тогава вие ще бѫдете единъ гений, който ще може да напише нѣщо мощно въ свѣта, и думата му ще бѫде силна. Нѣкой казва: азъ повѣрвахъ въ Господа. Да, ти повѣрва въ Господа, но цѣли 3,000 години трѣбва да работишъ, за да придобиешъ нѣщо отъ тази първична материя на Божественитѣ сили и да можешъ да се проявишъ като човѣкъ. Нѣкой казва: Духътъ може да направи всичко отъ мене. Чудни сѫ хората! Та прѣстани да мислишъ, какво може да направи Духътъ. Духътъ всичко може да направи, но ти какво можешъ да направишъ? Ще кажете: ами ти какво можешъ да направишъ? Ето какво мога азъ да направя. Най-първо ще взема пръсть. Послѣ, ще я мачкамъ тъй, както единъ грънчарь мачка своята глина, отъ която прави грънци. Ако тази пръсть има съзнание, ще каже: какво иска този човѣкъ отъ насъ? Защо ни разедини на толкова хиляди частици? Азъ мълча. Казвамъ: почакайте, донесете малко вода! Като туря вода между тѣзи частици, споя ги, направя отъ тѣхъ едно цѣло тѣло. Тѣзи частици сега ме питатъ: защо ни натъпка, защо направи отъ насъ единъ такъвъ буламачъ, та изгубихме своя индивидуаленъ животъ? – Не е ваша работа, ще чакате! Взема това тѣсто, туря го на едно колело. Казватъ: какво се движи тамъ тази рѫка? – Не е ваша работа! Гледамъ, тия частици дигатъ шумъ: една излѣзе на вънъ, друга слѣдъ нея, казватъ: какъ, философия имаме ние! Азъ не искамъ да зная нищо отъ вашата философия! Е, ами послѣ какво ще ни правишъ. Взема ги, изнеса ги на слънце. Че защо? – Ще ви запозная съ слънцето. Чакайте още малко, печене ще има сега. Запаля своята пещь, туря ги въ нея. Какво става сега съ насъ? Казвамъ: за да се подигне човѣкъ въ свѣта, най-първо трѣбва да го прѣсѣятъ, послѣ да му насипятъ вода, да го тъпчатъ, да го турятъ на колелото, да го сушатъ на слънце, и най-послѣ да го пекатъ въ пещьта. Слѣдъ това казва: какво прѣдназначение имамъ? – Ще те туря на служба. Ще те направя една хубава ваза въ двореца на единъ князъ. Той ще те постави на масата си и въ тебе ще тури едно хубаво цвѣтенце. Ще те питамъ: доволенъ ли си сега? – Много съмъ доволенъ отъ своя господарь. Внимавай тогава да не се счупишъ, защото ще те изхвърлятъ навънъ. Разбра ли сега? – Разбрахъ. Този е великиятъ законъ въ свѣта, прѣзъ който ще минатъ всички души. Всички вие сте слушали тѣзи работи, но идватъ много проповѣдници и ни казватъ, че има единъ лекъ пѫть. Не е така, нѣма лекъ пѫть! Ние ще минемъ прѣзъ най-страшнитѣ изпитания, каквито човѣшкиятъ умъ не може да си прѣдстави. Не се лѫжете да мислите, че този пѫть е лекъ. Тукашнитѣ страдания сѫ нищо. И всички герои на човѣчеството, онѣзи, които завършватъ своята еволюция на земята, слизатъ долу въ ада, отъ тамъ минаватъ. Обаче, този огънь тамъ не ги изгаря. И Христосъ слѣзе въ ада. Той мина отъ едната страна и излѣзе прѣзъ центъра на земята. Той знаеше всички тайни. Нѣкои питатъ: какво има скрито въ земята? Може да знаешъ какво скрито има въ земята. Ще те турятъ на кръста, ще ти заковатъ два гвоздея на рѫцѣтѣ и на краката. Послѣ, ще те свалятъ отъ кръста и ще те турятъ въ гроба, и ако си отъ онѣзи, които могатъ да възкръснатъ, ще научишъ тайнитѣ на земята. Земята ще разкрие своитѣ тайни. Земята не е толкова страшна. Тя има велики богатства скрити въ себе си. Азъ си прѣдставлявамъ земята като единъ великъ Божественъ цвѣтъ, и колкото да е опорочена, както мислятъ нѣкои, тя разкрива този цвѣтъ за възвишенитѣ души само. Тя крие своя Божественъ нектаръ само за великитѣ души. И всѣки трѣбва да слѣзе да пие отъ този нектаръ и да му кажатъ: ти си отъ достойнитѣ дѣца на Бога. Тогава, съ тази придобита велика материя въ себе си, човѣкъ се качва къмъ невидимия свѣтъ и започва пакъ онзи необикновенъ животъ. Слѣдователно, прѣдъ насъ седи едно велико бѫдаще. Нѣкой казва: да бѫда религиозенъ! Да бѫдешъ религиозенъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда българинъ! Да бѫдешъ българинъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда англичанинъ! Да бѫдешъ англичанинъ, това е единъ етикетъ. Това сѫ все имена, които отпослѣ дойдоха. Ами че едно врѣме имаше египтяни – тѣ бѣха великъ народъ! Едно врѣме имаше асирийци – тѣ бѣха великъ народъ! Прѣди тѣхъ имаше други, още по-велики култури. Това сѫ все имена, съ които човѣкъ се зове, но въ свѣта има само едно име, съ което човѣкъ може да се назове – то е човѣкътъ на мисъльта – „манасъ“ нареченъ. Той трѣбва да разбира законитѣ, да знае, какви сѫ неговитѣ тѣла, неговитѣ облѣкла, а не само да знае, какъвъ е неговиятъ мозъкъ. Той трѣбва да знае, каква е онази първична материя, въ която функционира мисъльта. Всѣко наше желание, всѣка наша мисъль може да напрѣдватъ въ свѣта, само когато се добива онова Божественото. То се отличава по това, че когато човѣкъ го има, изпитва една малка радость въ душата си, както се радва онзи бѣдниятъ човѣкъ, когато му донесатъ една торбичка съ злато. Човѣкъ, въ когото има Божественото, като погледне въ себе си, зарадва се, знае, че има една валюта неизмѣнна, има нѣщо цѣнно, за което може да работи. Това е първиятъ животъ. И човѣкъ трѣбва да знае, че животътъ, това, което Богъ е вложилъ въ насъ, е единъ великъ даръ, който имаме за сега. Любовьта не е още като единъ даръ въ живота ни. Любовьта е само едно условие въ живота ни, тя идва и си заминава. Тя подкрѣпва само великия животъ въ насъ. Въ този великиятъ животъ пакъ се проявява подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието – то е човѣкътъ, но се проявява още и свърхсъзнанието – то е бѫдащиятъ човѣкъ – възможноститѣ, които сѫ скрити вѫтрѣ въ този животъ, какво трѣбва да стане отъ човѣка. Затова, всѣки единъ човѣкъ трѣбва да развие въ себе си всички онѣзи възможни сили, които сѫ скрити въ него. Той не трѣбва да чака своето спасение отвънъ, то е вѫтрѣ въ него. Божествениятъ законъ работи у всѣки човѣкъ за неговото спасение. Ти имашъ едно желание. Помислилъ ли си, какъ е дошло това желание въ тебе? Ти имашъ една мисъль. Помислилъ ли си, какъ е дошла тази мисъль въ тебе? Ако тази мисъль е дошла отъ великата душа, работи върху нея. Нѣкой казва: Богъ говори на душата ми. Духътъ Божий може да направи всичко отъ мене. Да, Богъ отъ хиляди години насамъ говори на хората по разни начини – нѣкои сѫ Го разбрали, нѣкои не сѫ Го разбрали. Ако ти си отъ тѣзи, които разбиратъ, започни задачата! Не се обезсърдчавай, не обръщай внимание на окрѫжаващата срѣда. Ако онова гърне, което се пече, обръща внимание на огъня, отъ него нищо нѣма да излѣзе. То трѣбва да се мачка, докато стане пълно сцѣпление между частицитѣ му и трѣбва да се пече, докато съзнае, че не може да изгори, а само ще се пече. Печенето е необходимо, за да придобие гърнето едно цѣнно качество. Слѣдователно, сега ние сме въ Божествената пещь – не бойте се, нѣма да изгорите! Не подразбирамъ „печене“, както се пече онази пуйка въ огъня. Не, въ Божествения свѣтъ се пекатъ само живитѣ нѣща. Като се опекатъ, тѣ добиватъ още по-мощенъ животъ. Тия, които се пекатъ тамъ, не умиратъ.

Сега, мнозина отъ васъ искатъ да замѣстятъ живота съ Любовьта. Не, Любовьта е сила, която разрушава. Който е добилъ много любовь, се е разрушилъ. Любовьта има много силни вибрации; тя може да се издържи за много малко врѣме. И всички млади и стари, които иматъ работа съ Любовьта, се разкашкаватъ, щомъ дойде тя и казватъ: азъ не мога да мисля за нищо. Защо не може да мисли за нищо? Защото въ него нѣма сформирувани именно тѣзи органи, чрѣзъ които Любовьта може да се прояви. Най-първо човѣкъ трѣбва да се прояви, че тогава ще дойде онзи висшъ животъ, онази възвишена Любовь.

Писанието казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, че даде своя единороденъ Синъ въ жертва за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него“. Апостолътъ пъкъ казва: „Не обръщайте внимание на този свѣтъ! Образътъ на този свѣтъ прѣхожда“. Тукъ имаме едно противорѣчие. Какъ е възможно, Богъ, който толкова възлюби свѣта, да даде Сина си жертва именно за такъвъ единъ свѣтъ, който прѣхожда? Какво значатъ думитѣ „образътъ на този свѣтъ прѣхожда“? – Богъ толкова възлюби този свѣтъ, че го измѣня, обработва го. Божията Любовь измѣня образа на този свѣтъ. Нѣкои тълкуватъ тия думи въ смисълъ, че този свѣтъ ще се развали. Не, нѣма да се развали, но ще се прѣобрази, ще се измѣни, ще се поправи този свѣтъ. Нѣкои казватъ, че Богъ ще накаже хората. Не, нѣма да ги накаже, но ще ги направи по-добри. Кой е онзи грънчарь, който не наказва своята пръсть, отъ която ще направи единъ прѣдметъ? Кой е онзи скулпторъ, който не наказва своята статуя? Кой е онзи музикантъ, които не наказва своето произведение? – Всички наказватъ. Слѣдователно, мощното седи въ нашитѣ мисли, въ нашитѣ желания, а тѣ не сѫ вложени въ нашето тѣло. Нашето тѣло, тъй както е наредено, е само едно условие, при което животътъ се проявява. Вие имате една съврѣменна инсталация. Бутнете бутончето, и крушката веднага свѣтва. Питамъ: тази свѣтлина сега ли се образува, или е била вѫтрѣ въ жицата? – Не, всичкитѣ жици, всичкитѣ бутончета сѫ само условия, за да се прояви тази енергия. Тукъ има едно съчетание на сили, което единъ интелигентенъ духъ е използувалъ. Той прѣкарва тази сила по една малка нишка, и тя се проявява като свѣтлина. Слѣдователно, ние ще се възползуваме отъ една малка нишка, ще бутнемъ едно малко бутонче, и енергията на живота ще се прояви у насъ, като топлина и свѣтлина. Ние трѣбва да бѫдемъ внимателни, за да не би тази наша инсталация да се поврѣди. Знаете ли, колко много струва, докато се създаде една такава сложна инсталация, каквато прѣдставлява човѣкътъ? Ще кажатъ нѣкои: е, майката се мѫчила, докато е родила дѣтето. Дали се е мѫчила майката, или не, не зная, но знайте ли, колко сѫщества отъ умствения свѣтъ сѫ се мѫчили, докато се роди това дѣте въ свѣта? Азъ казвамъ, че умствениятъ свѣтъ е една възвишена страна отъ живота на ангелитѣ. Слѣдъ това, като е слизалъ този човѣкъ надолу, знаете ли, колко сѫщества отъ останалия свѣтъ сѫ се мѫчили, докато му създадатъ тази останала форма? Колко сѫщества сѫ се мѫчили, докато се образува една форма отъ тази необработена, сурова пръсть? И най-послѣ, ние виждаме този човѣкъ въ своята послѣдна стадия, въ своята пълна форма. Тя не е послѣдна форма. Това е само една черупка, която единъ день ще падне, и отъ тази черупка ще излѣзе онзи красивъ орѣхъ, който, като се посѣе въ земята, единъ день отъ него ще поникне онзи голѣмъ, вѣличественъ орѣхъ. Или пъкъ, отъ тази черупка ще падне една сѣмка, която като се развие и поникне, ще покаже своя цвѣтъ и ароматъ.

Онѣзи, които се занимаватъ съ Свещеното Писание, ще кажатъ: човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ Бога, да се покае и да се новороди. Това сѫ само състояния на живота. За да се новороди човѣкъ, не значи, че неговиятъ животъ още сега трѣбва да се създаде отново, но животътъ му първо трѣбва да се прояви. Онѣзи, които не разбиратъ Писанието, изваждатъ най-криви заключения. Какви сѫ послѣдствията отъ това? Между всички учени въ свѣта, били тѣ религиозни, окултисти, или каквито и да сѫ, тамъ, дѣто истинитѣ не сѫ вѣрни, човѣкъ, като възприеме една отъ тѣхнитѣ истини, слѣдъ 10–15 години въ него настава една реакция, и той започва да се съмнѣва въ тия истини. Съмнѣнието е признакъ, че животътъ, който е вложенъ въ насъ, изисква едно по-високо изявление. Дѣтето въ първо врѣме започва да казва на майка си: мамо, искамъ да отида на училище да се уча. И майката го праща на училище. Не се минава много врѣме, то става недоволно отъ училището. Ние трѣбва да се учимъ! Учимъ се, но дойдемъ до едно положение, че се възгордяваме. Защо е така? Казвамъ: знание, което не е истински прѣдадено, възгордява – паметарство го наричамъ азъ, то не може разумно да се използува. На единъ американецъ умира дѣдо му и му оставя едно наслѣдство отъ 36,000,000 лв. злато. Този американецъ въ това врѣме билъ нѣкѫдѣ на западъ, училъ се. Въ Америка, обаче, той билъ нѣщо като нашитѣ воловари, та, като придобилъ туй богатство, не знаялъ какъ да го използува, давалъ гуляи натукъ-натамъ, ялъ, пилъ, изхарчилъ всичкото богатство, и слѣдъ шесть мѣсеца казалъ: не ми трѣбватъ пари. Качва се той на коня си и си отива въ село. Какъвъ смисълъ има такъвъ животъ съ пари? По нѣкой пѫть хората на земята не мязатъ ли на такъвъ човѣкъ, който изхарчва живота си? Казватъ: е, да си поживѣемъ малко, ние сме млади. И стариятъ дава угощение, и младиятъ дава угощение. Послѣ, като осиромашеятъ казватъ: остарѣхме вече, въ насъ останаха само стари кости, ще се мрѣ. И такъвъ човѣкъ мисли, че е уменъ. Казвамъ: да, остарѣхте, защото изхарчихте богатството си. Азъ съмъ срѣщалъ въ България нѣкои стари, които казватъ: ехъ, синко, 100-годишенъ съмъ вече, много ми е патила главата. Да знаешъ само! Казвамъ: дѣдо я ми кажи нѣщо, какво си научилъ отъ живота? И той започва нищо синко, нищо не научихъ! Казвамъ му: ами ти сега отивашъ нѣкѫдѣ, знаешъ ли си пѫтя? Като си живѣлъ 100 години, поне прочете ли нѣщо отъ книгата, гдѣ отивашъ? – Е, не зная, синко, като въ една мъгла съмъ, много ядохъ и пихъ на земята, нищо не зная за онзи свѣтъ, задигнаха книгата. Е, да сѫ живи поне тия младитѣ. Единъ день младитѣ като остарѣятъ, ще кажатъ: да сѫ живи младитѣ! Да сѫ живи кои млади? Да сѫ живи онѣзи разумни, необикновени млади; да сѫ живи онѣзи разумни необикновени стари! – Това разбирамъ.

Казва Христосъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Защо? – За да се насърдчи всѣка една душа. Въ насъ има единъ аристократски духъ. Срещнешъ една бѣдна душа, тури я на мѣстото и и кажи: Богъ е вложилъ въ тебе нѣщо много хубаво, мощенъ животъ има въ тебе, много нѣщо може да стане отъ тебе, ще вѣрвашъ въ Божественото! Ще дойдатъ страдания, но Божественото въ тебе е по силно, отколкото всички тия страдания, и ти ще се подигнешъ. Ние започваме: е, тѣзи младитѣ сѫ глупави! Като дойдемъ до старитѣ казваме: е, тѣзи старитѣ сѫ обезумѣли! Младитѣ сѫ глупави, старитѣ сѫ обезумѣли. Гдѣ е животътъ? Не, младитѣ започватъ съ силния, съ разумния животъ, а старитѣ съ какво започватъ? – На тѣхъ е свойствена Мѫдростьта. Тѣ сѫ придобили нѣщо отъ живота и трѣбва да покажатъ на младитѣ пѫтя, по който да вървятъ. Като казвамъ, че трѣбва да вѣрваме въ Бога, азъ подразбирамъ съвсѣмъ друго нѣщо. За да вѣрвамъ въ Бога, азъ трѣбва да отворя своята душа – не разбирамъ туй обикновено вѣрване. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се отвори; има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се възпита – трѣбва да се заемете да работитѣ реално. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който сърдцето може да се отвори. Кога? – За всѣко нѣщо има опрѣдѣлено врѣме. Има единъ изкуственъ начинъ, по който хората заставятъ нѣкои цвѣтове да се отворятъ безъ врѣме. Не, всѣко нѣщо трѣбва да цъвне на своето врѣме. Човѣшкиятъ умъ трѣбва да се отвори на врѣме. Човѣшкото сърдце трѣбва да се отвори на врѣме и най-послѣ човѣшката душа сѫщо трѣбва да се отвори на врѣме.

Сега всички ние търсимъ богати резултати, наслѣдства, изведнъжъ да придобиемъ тази сила. Може да дойдемъ до заключенията на Павла и да кажемъ, че еди-кои сѫ прави, еди-кои сѫ криви, но всички трѣбва да се учимъ отъ природата. Тя е една велика настойница, затова методитѣ, който употрѣбява природата, ще ни доведатъ до истинскитѣ начини за нашето възпитание. Има известни методи, който сме възприели отъ природата, но сме ги изопачили, а природата може да ни даде цѣнни методи за нашето умствено развитие и за нашия духовенъ животъ. Въ този истински животъ ние ще разберемъ вѫтрѣшния смисълъ на радоститѣ и на скърбитѣ. Чрезмѣрнитѣ радости въ живота винаги носятъ чрѣзмѣрни страдания и чрѣзмѣрнитѣ страдания винаги носятъ чрѣзмѣрни радости. И двѣтѣ състояния, обаче, сѫ неестествени. Защото и радостьта е сила, и скърбьта е сила. Нѣкой казва: много страдамъ! Що отъ това? Скърбьта е сила! Знаете ли отъ какво произтичатъ страданията у насъ? – Всички онѣзи мисли, всички онѣзи желания, на който не сме дали възможность въ миналитѣ си сѫществувания да се проявятъ, сега произвеждатъ страданията. Тѣ сѫ единъ напоръ, на който не е даденъ пѫть, и вслѣдствие на този напоръ се произвеждатъ страданията. Слѣдователно, ако не дадешъ условия да се прояви онзи напоръ въ тебе, то всичко онова, което днесъ ти създава радость и веселие, утрѣ ще произведе страдания, и ти тогава ще разберешъ, кога не си далъ възможность да се проявятъ въ тебе всички Божествени мисли и желания, кога си имъ противодѣйствувалъ. Нѣма нищо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ тъй отзивчивъ къмъ всички твои най-малки Божествени мисли и желания, както сѫ отзивчиви малкитѣ дѣца. Затова казва Христосъ: „Ако не станетѣ като малкитѣ дѣца, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Истината и малкитѣ дѣца я разбиратъ; животътъ и малкитѣ дѣца го възприематъ; Мѫдростьта е достѫпна именно за малкитѣ дѣца. И казва още Христосъ: „Укрилъ си Мѫдростьта отъ този свѣтъ, а открилъ си я на младенцитѣ.“ Не на младенцитѣ а на онѣзи, който изпълняватъ Божия законъ. Тѣхъ ги очакватъ велики възможности.

Сега всѣки единъ отъ васъ казва: да стана пръвъ министъръ въ България! Че за тебе Господь е опрѣдѣлилъ много по-високъ постъ, отколкото министъръ въ България! Виждамъ, Господь ти е опрѣдѣлилъ да станешъ управитель на една цѣла планета, далъ ти е единъ псевдонимъ и подъ това име ще работишъ, ще правишъ своитѣ изчисления. Питамъ: за кого е тази планета? – За еди-кого си. А ти бѣдниятъ, седишъ като нѣкой плѣнникъ въ България, чакашъ реда си да станешъ министъръ. Защо? – Искашъ да осигуришъ живота си. Чудно нѣщо! Най-голѣмата глупость, която хората сега вършатъ е, дѣто искатъ да се осигурятъ. Долу осигуряването! Това е велико заблуждение! Богъ е свързалъ нашия животъ съ себе си. Той е вложилъ великия животъ въ насъ, ние сме осигурени. Осигуряването не е нѣщо сигурно. Не мислете, че ако имате 5–10 милиона лева въ банката, та сте осигурени! И ти ще умрѣшъ тъй, както и онзи, който нѣма пари. И безъ пари, и съ пари човѣкъ пакъ умира, само че онзи, който умира безъ пари, знае истината, че безъ пари се умира; а онзи, който има пари, знае истината, че и съ пари се умира. Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди кой си умрѣлъ отъ гладъ. Не умрѣ отъ гладъ, бе приятелю, но умрѣ, защото не знаеше какъ да яде. Отъ незнание умира този човѣкъ, лишилъ се отъ условията. Азъ често съмъ привеждалъ единъ примѣръ за случая, и сега пакъ ще го приведа: лежи боленъ богатъ човѣкъ, но пъленъ с милиони, готови пари въ банката. Лежи той и изрежда: печена, хубаво зачервена кокошчица ми се яде; послѣ, хубава супица отъ тази кокошчица, че слѣдъ това старо, червено винце ми се пие. Доставя му се всичко, каквото душата му пожелае, но гледа той, горкиятъ; Богъ заключилъ стомаха му, отъ нищо не може да си хапне – иска да го научи на своя великъ законъ. Защо не ядешъ? – Запитватъ го. – Е, не ми се иска. Гледа, гледа горкиятъ човѣкъ, и отъ гладъ умира. Значи, отъ горѣ му повелѣватъ да не яде. Но и бѣдниятъ човѣкъ, и той умира. Лежи и той боленъ и си казва: е, да има една кокошчица, да има малко винце! Да има, но нищо нѣма. Ехъ, какъ е създалъ Господь свѣтътъ! Да съмъ нѣкой богаташъ, нѣмаше да умра, но нали съмъ бѣденъ, осѫденъ съмъ на смърть!

Сега всички хора питатъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? Съберете на едно мѣсто и бѣдниятъ, и богатиятъ, който умиратъ. Богатиятъ да каже: ето, братко, азъ имамъ всичко, но не мога да ямъ. Ти пъкъ нѣмашъ, затова яжъ, колкото искашъ. Нека и двамата се убѣдятъ, че не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но съ всѣко разумно слово, което е вложено въ човѣшката душа, което изтича отъ човѣшкия духъ. Ние трѣбва да се освободимъ отъ това робство, което сѫществува въ нашия умъ, че трѣбва да осигуримъ живота си. Ние сме осигурени! И щомъ сме осигурени, като видимъ брата си, трѣбва да му се зарадваме. За какво? – За онова великото, Божественото, което е вложено въ него. И азъ съмъ на мнѣние, че ние, за да се познаваме, не трѣбваше да гледаме съ нашитѣ очи. Щомъ гледаме съ тѣзи очи, който имаме, веднага ще влѣземъ въ беля. Ама защо да не се гледаме? Я погледни онази млада жена, която се оженила наскоро, какво ще каже мѫжътъ и? Ще ти каже: господине, кой ти даде право да гледашъ очитѣ на жена ми? Веднага ще те спъне. Ако си затворишъ очитѣ, и прѣзъ затворенитѣ си очи виждашъ нейнитѣ очи и разсѫждавашъ върху тѣхъ, той ще каже: слѣпъ ли е този? – Да, слѣпъ е. Горкиятъ човѣкъ! Ела малко у насъ да разсѫждаваме. Така този човѣкъ е безопасенъ, защото нѣма да вижда жена му. Радватъ му се, угощаватъ го. Но, ако дойде онзи пророкъ да му отвори очитѣ, ще кажатъ: не искаме човѣкъ съ отворени очи. Вънъ! – Изпѫждатъ го. Затова казва Христосъ, че човѣкъ трѣбва да се отрече отъ всичко. Подразбирамъ, че човѣкъ трѣбва да затвори очитѣ си за всичко материялно, не трѣбва да вижда той. Не, ние трѣбва да затворимъ очитѣ си за свѣта въ насъ, а нека да дадемъ ходъ на външния свѣтъ, нека се радваме, че той работи. Ако богатитѣ хора нѣмаха тия кѫщи, знаете ли какво щѣше да бѫде? – Въ горитѣ щѣхте да ходите. Тъй, както е устроенъ свѣтътъ, нека се радваме на туй проявление; а ние, като хора на туй велико Божествено учение, трѣбва да знаемъ, че имаме да разрѣшаваме по-велики задачи, имаме по-високи цѣли. Ти си се влюбилъ. Та нима това е разрѣшение на задачата? Ако ти си се влюбилъ, това е само единъ моментъ отъ разрѣшение задачата на твоя животъ. Ако ти трѣбва да се влюбишъ, трѣбва да се влюбишъ въ Онзи великъ изворъ на живота, който дава разрѣшение на задачата ти. Ако трѣбва да се влюбите, въ какво трѣбва да се влюбите: въ вашата вощена свещъ, или въ слънцето? – Слънцето ще ви даде и свѣтлина и топлина, а вашата вощеница ще ви даде само малко свѣтлинка. Вощеницата ти ли я направи? – Пчелитѣ я направиха. Ти взе малко восъкъ отъ пчелитѣ, направи тази вощеница и казвашъ: да е жива вощеницата ми! Че какъ може да е жива вощеницата ти? Да съмъ живъ азъ! – Да. Да сѫ живи дѣцата ми; да сѫ живи приятелитѣ ми; да е живъ българскиятъ народъ; да сѫ живи англичанитѣ, французитѣ; да сѫ живи всички народи; да сѫ живи всички добри хора на земята; да сѫ живи всички учени хора; да сѫ живи всички хора, които вършатъ волята Божия! „Хаушъ-бѫнъ-зутъ“! Е, какво разбрахте? Не мога да ви го прѣведа. Пъкъ и нѣма защо да ви го прѣвеждамъ.

Когато ние ви говоримъ за Христа, подразбираме проявлението на великия животъ въ свѣта, който сега се влива и подига човѣшкитѣ души отъ падналото състояние, въ което се намиратъ; разкрива въ тѣхъ съзнанието и дава потикъ къмъ новъ, истински животъ. Въ цѣлата сегашна култура има едно разнебитване, едно прѣсѣване. Ние се страхуваме отъ това, но то не е страшно. Туй разнебитване се дължи на онзи великъ животъ, който сега се проявява и прѣчиства всичко. И ние трѣбва да се радваме за всичко, което става въ свѣта. Ние не се радваме за страданията на хората, но за онова великото, което се върши. Азъ не се радвамъ когато пекатъ нѣкого, но се радвамъ, че въ него става печене, сцѣпление на частицитѣ, и отъ него ще се направи единъ красивъ сѫдъ. Азъ се радвамъ на онзи, който разсѫждава хубаво, че ще стане единъ великъ човѣкъ, съ когото ще можешъ да размѣнишъ двѣ думи. Радвамъ се на една искрена душа защото въ нея има една свещена мисъль, едно свещено желание, на което ти можешъ да разчиташъ.

Свещениятъ, Божествениятъ животъ изисква отъ насъ да бѫдемъ вѣрни. На кого? – Вѣрность къмъ Бога! Ще прѣведа тия думи „Вѣрность къмъ Бога“ – Вѣрность къмъ великия, безграничния животъ, който дава всичкитѣ блага. Подъ думата „Богъ“ хората разбиратъ нѣщо физическо, външно. Не е така.

Ще ви приведа единъ примѣръ, за да хвърля малко свѣтлина върху прѣдмета. Често, малкитѣ нѣща въ свѣта ставатъ причина да ни спъватъ въ нашия вървежъ. Вилморъ, туй било псевдонимътъ на единъ писатель, работилъ цѣли 20 години върху една своя научна теза. При него постоянно била дъщеря му Мария Блю. Той обичалъ дъщеря си, ималъ довѣрие въ нея. Всички свои рѫкописи заключвалъ, и ключътъ давалъ на дъщеря си да пази. При него често идвалъ единъ отъ ученицитѣ му, Симонъ Бели, който се влюбилъ въ дъщерята Мария Блю, и единъ день и казва: „Ако ти действително ме любишъ, ще ми направишъ една услуга – ще ми дадешъ тайно единъ отъ рѫкописитѣ на баща си, безъ да знае той това нѣщо. Азъ ще го прочета само, надѣвамъ се той да хвърли свѣтлина въ моя умъ върху известни въпроси.“ Тя се замисля и казва: „Не мога да направя това“ „Ама ти не ме обичашъ тогава!“ – Обичамъ те. „Нали любовьта казва, че трѣбва да се жертвуваме?“ Най-послѣ тя се съгласява, дава му единъ отъ рѫкописитѣ. Ако ние се жертвуваме за единъ, за двама души, това любовь ли е? – Не е любовь. Това е една слабость, както у всички хора. Този ученикъ Симонъ Бели взима рѫкописа, напечатва го въ едно видно списание, като свое произведение и се подписва подъ него. Вилмаръ вижда напечатено своето произведение, подписано отъ еди-кой си авторъ и веднага единъ ударъ въ сърдцето го парализира. Питамъ сега: дъщерята постѫпи ли разумно? – Не. Този ученикъ постѫпи ли благородно? – Не. Ние сме отъ тѣзи „симоновци“, които, като вземемъ Божественото, веднага туряме името си, изнесемъ го като свое. Каквото напишемъ, подпишемъ се отдолу, казваме: това съмъ азъ! Туй, което ти си написалъ, туй, което ти си открилъ, е на Вилмара, не е твое – велики сили отъ природата сѫ работили върху него. Затуй, когато напишешъ нѣщо, не туряй името си. Когато дойде Христосъ, тури ли си името нѣкѫдѣ? – Никѫдѣ. Сега, разбира се, азъ не засѣгамъ писателитѣ, но казвамъ: вие хората, които имате живота, считате, че този животъ е вашъ, туряте си името подъ него и казвате, че имате право да разполагате съ този животъ тъй, както разбирате – Не! Великото, благородното у насъ изисква да употрѣбимъ живота си за туй, за което сме прѣдназначени. Всѣки може да развие мощнитѣ сили въ себе си. Спасението на човѣка е вѫтрѣ въ него, да развие вѫтрешнитѣ си сили. Щомъ се спаси единъ човѣкъ, веднага идва отзвукъ и у всички други души. Щомъ ти повѣрвашъ въ Божественото, което е въ твоя животъ, всички други души сѫ разтворени и се притичватъ да ти помогнатъ – обичатъ те. Всички трѣбва да вѣрваме въ Божественото. Щомъ повѣрваме, това значи да създадемъ единство въ живота, да си подадемъ рѫка единъ на другъ. Това значи, да приложимъ методитѣ, начинитѣ за постигане на Божественото въ насъ.

Първото нѣщо, което ви прѣдстои е слѣдното: Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се запита: далъ ли е ходъ на Божественото въ себе си, развилъ ли го е? Ти четешъ нѣкой писатель, но забравяшъ че и ти самъ имашъ нѣщо Божествено въ себе си – твоята душа, на която не си далъ възможность да се прояви. Ти взимашъ една роза, радвашъ и се, усѣщашъ нейния миризъ, доволенъ си отъ аромата и. Кажи си: не трѣбва ли и азъ, като нея, да цъвна, да придобия този ароматъ? Дойде ли пролѣтъ – всички ние трѣбва да цъвнемъ! Второто положение: всички ние трѣбва да завържемъ! Третото положение: всички ние трѣбва да узрѣемъ! И, когато дойде господарьтъ, този великиятъ, мощниятъ, който е вложилъ великия животъ въ насъ, отъ плода ни трѣбва да познае, че действително ние сме работили съ онѣзи методи, съ онѣзи сили, съ които Той ни е надарилъ. Казвамъ: нѣма нищо по-хубаво въ свѣта отъ това, тайно въ душата си да бѫдешъ вѣренъ на Бога. И за Бога се казва, че Той е Истиненъ и Вѣренъ въ всички свои постѫпки. Слѣдователно, нека всички туримъ въ ума си мисъльта, да бѫдемъ истинни и вѣрни на този първиченъ животъ, който е вложилъ всичко въ насъ, за да се прояви Божественото и да се освободимъ отъ сегашнитѣ несгоди въ живота. Този е пѫтьтъ, по който народитѣ, индивидитѣ и душитѣ ще могатъ да извоюватъ своята бѫдаща свобода. Това е Божествениятъ животъ.

И казва стихътъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. То значи, че и най-слабитѣ хора нѣма да бѫдатъ прѣчупени, нѣма да бѫдатъ смазани, но Богъ ще ги подигне.

„И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, докогато изведе сѫда въ побѣда“. То значи, че умоветѣ и на слабитѣ нѣма да угаси. Слабитѣ ще станатъ силни, и тѣзи малкитѣ свѣщици ще се разгорятъ. Единъ день, всѣки отъ васъ ще приеме своето наслѣдство, останало отъ свѣтоветѣ. За сега, обаче, вие ще държите тукъ на земята изпита си. Ще минете прѣзъ пещьта и щомъ издържите послѣдния си изпитъ, ще ви прѣведатъ прѣзъ онова мѣсто, да вземете своето наслѣдство. И казва Писанието: „Ние сме сънаслѣдници съ Христа“. Щомъ си сънаслѣдникъ, ще вземешъ нѣщо, ще видишъ славата Божия, която се е крила. Тогава ще разберешъ, защо си дошълъ на земята, защо си ходилъ тукъ-тамъ, защо сѫ страданията, защо сѫ противорѣчията и тогава ще кажешъ: Великиятъ животъ има великъ смисъль! Животътъ е за необикновенитѣ хора, смъртьта – за обикновенитѣ. Необикновениятъ животъ е за великитѣ души, за силнитѣ души, за благороднитѣ души, които жертвуватъ всичко. Цѣлиятъ свѣтъ сега се нуждае отъ тия души. Вие, които сте призвани, нѣма какво да чакате; всички сте богати. Като се върнете дома си, отворете каситѣ си. Вие казвате: чакайте, ние сме сиромаси. Не сте сиромаси. Сега всѣки ще подпише единъ чекъ, ще каже: това давамъ за Господа! Подъ „даване“, разбирамъ не материално, но духовно.

И тъй, нека съдѣйствуваме да се проявятъ и развиятъ въ нашия животъ всички велики желания и мисли, които сѫ вложени въ нашата душа. И Богъ, като види нашитѣ желания и мисли, ще слѣзе отгорѣ, тъй както слънчевитѣ лѫчи слизатъ върху цвѣтята, и ние ще възрастнемъ, ще дадемъ своето благоухание. И тогава ние и Богъ, който е свързанъ съ насъ, ще завършимъ работата, която ни е дадена на земята. Послѣ, Той ще ни даде друга работа, която ще бѫде за Неговото Царство.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 18 януарий, 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help