Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Тѣсниятъ пѫть

„Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ които ги намѣрватъ“.(Матея 7:14) Въ свѣта всичко се свежда къмъ живота. Животътъ е основа на онова велико проявление на битието. Въ живота ние провѣряваме всичкитѣ истини. Какво е битието извънъ живота, това е непознато за човѣка. Разбира се, ние не говоримъ за обикновения, за ограничения животъ, който има обекти. Всѣки животъ, който има извѣстни обекти, е ограниченъ. Слѣдователно, индивидътъ, или човѣкътъ, или душата, които иматъ извѣстенъ обектъ, не могатъ да разбератъ пълнотата на онзи животъ, за който азъ говоря. Щомъ имате обектъ, въ какъвто и да е смисъль, той ви ограничава. Обектътъ е стремежъ къмъ нѣщо материално. Вие се раждате на земята, посвещавате цѣлия си животъ само за да направите една кѫща. Кѫщата, въ този случай, е единъ обектъ. Направите си една кѫща съ 3–4 стаи и се считате радостни и щастливи, че сте сполучили да реализирате това си желание. Не се мине много врѣме, обаче, и вие заминавате отъ свѣта. Другъ нѣкой пъкъ се ражда съ силно желание да свърши гимназия, университетъ и слѣдъ това да заеме високо обществено положение. Това е пакъ обектъ, материяленъ стремежъ въ неговия животъ. Постигнете и това – свършите университета, заемете високо обществено положение и слѣдъ това заминавате отъ този свѣтъ. Тамъ, дѣто сѫществува обектъ, какъвто и да е, въ каквото направление и да е, той спъва човѣка въ разбирането на онази велика Истина, която носи свобода за неговата душа. Или, съ други думи казано, това ще донесе свобода въ живота му, а не за неговата душа, защото за васъ душата е нѣщо непознато; споръ има още за нейното сѫществуване. А върху живота нѣма споръ: и простиятъ, и учениятъ, еднакво го разбиратъ. Учениятъ може да философствува върху живота, простиятъ може да говори за живота, но и единиятъ, и другиятъ, когато си счупятъ крака, еднакво чувствуватъ болката; и единиятъ, и другиятъ, еднакво чувствуватъ радостьта; и единиятъ, и другиятъ, щомъ седнатъ на трапезата, еднакво чувствуватъ благата на храната. Нѣкой може да философствува, да говори че животътъ се изразява въ това, въ онова, но я ми кажете, щомъ се изключи яденето, пиенето, обличането, заемането на разни служби, дишането, гледането, въ какво седи вашиятъ идеаленъ животъ? – Извънъ тия форми животътъ ви не може да се изрази. Не е достатъчно да казвате, че има идеаленъ животъ, но въ какво се изразява този животъ, въ какво се изразява тази идея? Нѣкой пѫть религиознитѣ хора мислятъ, че знаятъ всичко. Какво нѣщо сѫ религиознитѣ хора? – Тѣ сѫ хора, които сѫ свършили училище, безъ да сѫ учени. Тѣ казватъ: като вдъхне веднъжъ Господь въ ноздритѣ на човѣка, откровението ще дойде. Какво нѣщо е откровението? – Е, тъй, напълва се човѣкъ изведнъжъ, като нѣкое шише. Шише ли е човѣкъ? Не, това сѫ думи, това сѫ фрази, празни приказки, които нѣматъ никакъвъ смисълъ. Когато човѣкъ говори разумно, той трѣбва да разбира, какво означава думата „напълване“. Такова напълване и въ природата не сѫществува. Какъ ще се пълни природата? – Цѣлата природа е пълна. Нѣкой казва: азъ съмъ пъленъ. Съ какво? – Съ радость съмъ пъленъ. Но, погледнешъ го, не се мине много врѣме, и радостьта му я нѣма вече. Казва: празенъ съмъ. Другъ пѫть казва: пъленъ съмъ съ скърбь. И пакъ го погледнешъ, не се мине дълго врѣме, и скърбьта я нѣма вече въ него – изпразнилъ се. Питамъ: радостьта може ли да влиза и да излиза? Скърбьта може ли да влиза и да излиза? – Не, скърбьта нито влиза, нито излиза; и радостьта сѫщо – нито влиза, нито излиза. Обаче, за да си изяснимъ добрѣ нѣщата, ние си ги прѣдставяме въ образци, като че радостьта и скърбьта влизатъ и излизатъ.

Това сѫ редъ обяснения, които не изразяватъ самия животъ. Върху свѣта вие имате извѣстно познание, но за да се разбере, какво нѣщо е животътъ самъ по себе си, за да се види, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията, изисква се повече свѣтлина. Има нѣщо, което спъва хората въ живота и тогава животътъ имъ е изложенъ на извѣстна опасность. Прѣдставете си, че вие пѫтувате вечерно врѣме, въ тъмнина прѣзъ едно планинско мѣсто. Вашиятъ животъ е изложенъ на опасность, и 99% има шансъ да изгубите живота си, ако не сте внимателни. Значи, въ случая тъмнината е, която ви ограничава, и може да ви попрѣчи да постигнете вашитѣ проекти на земята. Идването на свѣтлината, обаче, ще улесни пѫтуването ви. Планинското мѣсто за васъ не е обектъ. Макаръ че хората обичатъ планинитѣ, но те не могатъ да живѣятъ по планинитѣ; макаръ че вие говоритѣ за високитѣ чуки, за Хималайскитѣ върхове, но никой отъ васъ не би желалъ да прѣкара цѣлия си животъ тамъ; макаръ че хората говорятъ за низкитѣ мѣста, но малцина обичатъ да живѣятъ въ долинитѣ. Най-хубавитѣ нѣща ставатъ по тия мѣста, които хората не обичатъ. Защо? Защото природата е разхвърлила благата си навсѣкѫдѣ еднакво. Хубоститѣ на върховетѣ, красивитѣ гледки на високитѣ мѣста, природата е лишила отъ плодове; а липсата на красота въ долинитѣ, природата е допълнила съ благата на плодоветѣ.

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ“! А ние знаемъ отъ живота, че по широкия пѫть се пѫтува лесно. Широкиятъ пѫть може да бѫде и нагорѣ и надолу, затова ако вземемъ Христовитѣ думи въ букваленъ смисълъ, ще дойдемъ до едно противорѣчие. Ще се запитаме: нима широкиятъ пѫть нагорѣ не е прѣкрасенъ? Къмъ каква погибель може да ни води този широкъ пѫть? Но казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ на живота!“ Това е така когато се говори за широкитѣ пѫтища, разбира се по отношение на физическия свѣтъ. Въ физическия свѣтъ пѫтищата сѫ широки, а въ духовния свѣтъ пѫтищата сѫ чрѣзмѣрно тѣсни. Тамъ, едва ли може единъ човѣкъ да мине самъ. За да може единъ човѣкъ да мине прѣзъ тѣсния пѫть, трѣбва да бѫде толкова дребенъ, толкова малъкъ, колкото е дребна и малка една слънчева прашинка едва тя може да мине прѣзъ малката врата на духовния пѫть. Всичкитѣ адепти, всички велики Учители сѫ минали прѣзъ този тѣсенъ пѫть. Казва Христосъ: „Малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Хора, у които съзнанието е пробудено, тѣ сѫ взели този пѫть, тѣ сѫ го намѣрили. Понеже съврѣменнитѣ хора не обичатъ мѫчнотиитѣ, тѣ мислятъ, че въ тия мѫчнотии, въ спънкитѣ на живота, въ страданията, се крие нещастието за тѣхъ. Това сѫ само думи, отношения и илюзии, въ които хората се заблуждаватъ. Мѫчнотиитѣ, които иматъ хората въ сегашния свѣтъ, сѫ имъ предадени по наслѣдство, по закона на внушението. Много пѫти хората се страхуватъ отъ това, отъ което нѣма никаква опасность, а не се страхуватъ отъ това, отъ което трѣбва да се страхуватъ. Това е само по отношение на тѣхното разбиране. Запримѣръ, никой отъ васъ не би се уплашилъ, ако му подадатъ една чашка винце. Даже вие ще считате за привилегия това като отидете нѣкѫдѣ да ви почерпятъ съ петгодишно винце. Вие ще благодарите, че сѫ ви направили голѣма честь, като сѫ ви почерпили съ такова винце. При това, такава една чашка винце е една уловка въ живота ви: отъ него може да се разсипе и здравето ви, а може да изгубите и смисъла въ живота си. Отъ това винце всичко се прахосва, изгубва, изпарява като парата. Обаче, ако пуснатъ една малка мишка на масата ви, изведнъжъ ще скочите. Какво страшно има? Всички ще скочатъ да гонятъ мишката. Въ какво е виновна мишката? На мишката приписватъ много лоши качества. Ако мишката нѣкой пѫть прави пакости, тя не ги прави умишлено, но понеже горнитѣ и зѫби растатъ много, та за да ги скѫси, за да се смалятъ, трѣбва да ги търка постоянно въ нѣкои твърди прѣдмети. Така обясняватъ това нѣщо ученитѣ хора. Затова наричатъ мишкитѣ, зайцитѣ „гризачи“. Мишката казва: „Азъ гриза по необходимость, а не отъ любовь къмъ това изкуство“.

„Тѣсенъ е пѫтьтъ“ – казва Христосъ.

И дѣйствително, хубавитѣ нѣща въ живота се придобиватъ мѫчно. Ония скѫпоцѣнни камъни въ земята не се добиватъ лесно. Тѣ се намиратъ на голѣма дълбочина въ земята и трѣбва специално да се изкопаватъ. Има рудници, дѣто множество рудокопачи по цѣль день копаятъ земята, изкарватъ тия камъни отъ тамъ, и слѣдъ като ги шлифоватъ, продаватъ ги на голѣма цѣна. Слѣдователно, всѣка хубава мисъль, всѣко хубаво чувство, което човѣкъ може да придобие, това сѫ скѫпоцѣнности, заровени нѣкѫдѣ дълбоко. Нѣкой казва: азъ мисля. Да, има обикновени мисли, като обикновенитѣ камъчета, които всѣки подритва. Тѣ сѫ общото, обикновеното мислене. Има и необикновено мислене, необикновени мисли, които сѫ подобни на скѫпоцѣнни камъни, изваждани отъ земята. Тъй че тия необикновени мисли сѫ скѫпоцѣннитѣ, хубавитѣ камъни, заровени въ земята. Кой вижда тия хубави чувства, тия хубави мисли, тъй дълбоко скрити въ човѣка? – Има прозорливи хора, които виждатъ. Тѣ сѫ като нѣкой опитенъ бижутеръ. Веднага различаватъ цѣнното отъ нецѣнното и ги раздѣлятъ. Такъвъ човѣкъ срещне нѣкого и казва: този е обикновенъ човѣкъ, отъ обикновенитѣ камъни. Срещне другъ нѣкой, казва: въ този човѣкъ се крие една отлична, скѫпоцѣнна душа. Скѫпоцѣненъ камъкъ е той! – Започва да го образува. И самиятъ човѣкъ, като съзнае това, започва съзнателно да работи върху себе си. Съврѣменнитѣ хора, обаче, глѣдатъ само на външната страна на нѣщата. Тѣ цѣнятъ човѣка по това, дали той е богатъ, ученъ или силенъ. Дали е богатъ! – Богатството е едно условие за човѣка. Дали е ученъ! – Учението, това е една сила у човѣка. Дали той е богатъ, това значи, дали има условия у него. Дали той е ученъ, това значи, дали той е силенъ. Слѣдователно, въ всички тия нѣща – богатство, учение, сила – ние включваме извѣстенъ вѫтрѣшенъ интересъ, който ни води къмъ живота. Къмъ кой животъ? – Къмъ истинския животъ. Какъ се намира този животъ?

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ къмъ живота!“ То значи: само въ тѣсния пѫть, само въ мъчнотиитѣ се намира истинския животъ. Онзи човѣкъ, който иска да добие истински смисълъ на живота само той ще намѣри тѣсния пѫть. Защо трѣбва да се добие животътъ? Защото, ако не добиете живота, никога нѣма да бѫдете запознати съ проявитѣ на Любовьта. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че иматъ Любовь. Не, мога да ви докажа и математически, и геометрически, че туй, което хората наричатъ любовь, не е никаква любовь! Това е илюзия на обектитѣ, не е сѫщинската любовь. Жена обича мѫжа си, умира заради него. Защо го обича? – Тя не обича мѫжа си, обича дѣцата си. Но и въ любовьта къмъ дѣцата си, тя пакъ има единъ обектъ: на стари години да я гледатъ. Гдѣ е онази майка, която познава душата на своето дѣте? Понятието „майка“ опрѣдѣлямъ така: майка е само тази жена, която може да вложи една Божествена идея въ душата на своята дъщеря. Майка, която не може да вложи, Божествена идея въ своята дъщеря, не е майка; и баща който не може да вложи една Божествена идея въ своя синъ, не е баща. И всички майки, чиито дъщери не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ дъщери; и всички бащи, чиито синове не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ синове; и всички ученици, които не ходятъ по пѫтя на своя Учитель, не сѫ ученици – нищо повече! Всички вие имате по единъ обектъ въ живота си: или кѫщата, или паритѣ, или службата, или дѣцата, или това-онова. Не, не, за да се прояви любовьта, вие не трѣбва да имате абсолютно никакъвъ обектъ! Да имате обектъ, то значи да концентрирате слънчевата свѣтлина въ единъ крайно малъкъ фокусъ, и тамъ да разтопявате мѫчнотопимитѣ и неразтопимитѣ елементи. Питамъ: на този фокусъ плодоветѣ могатъ ли да зрѣятъ? Ако всички прѣдмети, ако всички хора, ако всички живи сѫщества минаваха прѣзъ такива силни фокуси, щѣха ли да сѫществуватъ, можеха ли да живѣятъ? – Всичко, което мине отъ тамъ, ще се стопи. Въ природата не сѫществуватъ никакви обекти. Тя нѣма фокуси, тя разлива свѣтлината.

Сега, нѣкои отъ васъ, като се молитѣ, казвате: Господи, Ти не знаешъ ли, че азъ страдамъ? Че какво отъ това? Значи Господь да те има прѣдъ видъ; да бѫдешъ обектъ заради Него. Че и онази кокошка, тамъ въ курника, като я колятъ и тя кряка. Каква разлика има между нея и тебе? – Ама азъ съмъ човѣкъ! Пъкъ кокошката казва: азъ съмъ кокошка! И мене Господь създаде, и тебе Господь създаде – Ама азъ съмъ създаденъ по образъ и подобие Божие! Още по лошо за тебе. Ти, който си създаденъ по Бога, не трѣбва да имашъ обектъ, а само една велика идея трѣбва да имашъ въ ума си. Богъ трѣбва да ти бѫде идеята. Никакъвъ обектъ! Ние говоримъ идейно. Кой е онзи, който е станалъ щастливъ отъ своитѣ кѫщи? Желанието да имате кѫщи е самонасочване на вашитѣ енергии въ извѣстно направление. Нима мислите, че онзи художникъ като нарисува нѣкоя картина ще стане по-красивъ? Не, той се упражнява само, рисува своитѣ проекции. Той нарисува една, втора, трета и повече картини, но ако този художникъ се свърже съ една отъ тия свои картини и прѣстане да рисува други картини, неговото изкуство изчезва. А тъй, той нарисува една картина – захвърля я; послѣ нарисува втора, трета и все ги захвърля. Защо? Защото идейното, великото не може да се тури на никакво платно. И когато ми кажатъ че нѣкой художникъ е нарисувалъ нѣщо велико, казвамъ: не, това е цапало. Ако го погледнешъ, ще видишъ, че действително е така. Нѣкой музикантъ като свири, казватъ: а тази музика е нѣщо Божествено! Какво ти Божествено! Виждали ли сте Божественото, чували ли сте го? Ами че вие не можете да се възхищавате отъ една жива картина, пъкъ се възхищавате отъ нѣкоя рисунка! Че хората на земята сѫ по-красиви отъ картинитѣ, рисувани отъ най-великия художникъ. Човѣкъ е една жива картина. Като наблюдавамъ лицето ви, виждамъ, че то играе, има едно постоянно движение отвънъ навѫтрѣ. Вие още не сте живи, не можете да се владѣете още. Има сили, които отвънъ ви дѣйствуватъ, тъй че вие се движите не по ваша воля. Напримѣръ, нѣкой пѫть подскачате. Защо? Защото има нѣщо което ви е ухапало. Послѣ се гърчите, свивате. Защо? – Стиска ви нѣщо, боли ви коремъ, храносмилането ви не е правилно. Рѫцѣтѣ ти се свиватъ неврастеникъ си. Какъ е станалъ този човѣкъ неврастеникъ, отъ какво се разслабили нервитѣ му? – По простата причина, че той си създалъ толкова много обекти, които сѫ запушили неговата нервна система. Много обекти има той въ ума си и въ сърдцето си. И Христосъ когато училъ хората да се отрекатъ отъ себе си, ето какво подразбиралъ Той. Отричане отъ всички обекти, които спѫватъ твоя животъ! Ти люби дъщеря си, но тя да не ти стане обектъ, отъ който да очаквашъ нѣщо. Единъ турски генералъ разправя слѣдния анекдотъ: той билъ въ Албания, прѣзъ врѣме на херцеговинското възстание, иде при него единъ старъ човѣкъ, на около 70 години, плаче оплаква се на генерала. Защо плачешъ? Баща ми ме би. Генералътъ отива да види бащата. Вижда – човѣкъ побѣлѣлъ, старъ, около сто годишенъ, но работи човѣкътъ въ една работилница, коли прави заедно съ баща си, който пъкъ билъ на 120 години. Генералътъ пита: защо го биешъ? – Не работи! Въ този случай синътъ уповава на бащата, него има за обектъ. Другадѣ, бащата уповава на сина; той пъкъ на своя синъ и т.н. Въ какво могатъ тѣ да си помогнатъ? Въ този случай тѣлото е единъ обектъ. Тѣлото не може да бѫде обектъ! Не уповавайтѣ на това което се измѣня. Слѣдователно, за да бѫде една идея чиста, свята и неопетнена въ ума ви, трѣбва да бѫде свободна отъ всички ония груби, материални форми – обекти.

Азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които иматъ туй схващане за чистата и свята Любовь на вечната свѣтлина. Казватъ нѣкои: не трѣбва ли да се обичаме? Трѣбва, но какъ? – Безъ материални обекти. Свѣтлината, която обичамъ, мога ли да я похвана, мога ли да я помилвамъ? Значи, могатъ да се обичатъ нѣща и безъ да се похващатъ. Когато у васъ се събуди едно нѣжно чувство, едно нѣжно трептение, можете ли да го хванете и погалите съ рѫцѣтѣ си? – Не можете, но при това то е реално и сѫществено за съзнанието ви. Въпреки всичко, по нѣкой пѫть вие разваляте хубавитѣ нѣща и васъ. Запримѣръ, обичашъ една душа много нѣжно, но по едно врѣме въ ума ти се яви единъ обектъ, ти поставишъ вече единъ обектъ въ своята любовь и прострешъ своитѣ пипала върху нея. Какво става тогава? – Веднага загасишъ тази лампичка на Любовьта. Невидимиятъ свѣтъ е много взискателенъ въ туй отношение. Щомъ види, че ти обичашъ единъ обектъ, завърти крана, загаси свѣтлината, и ти останешъ при Любовьта, въ която нѣма Свѣтлина. И онзи, когото си прѣгърналъ и цѣлуналъ е недоволенъ вече отъ тебе. Защо? Той казва: ти трѣбва да ме обичашъ като Свѣтлината, а това, което направи, е светотатство съ Любовьта. Любовьта не прави душитѣ обекти, а ги оставя свободни. Любовьта на обектитѣ азъ виждамъ въ всички общества, и въ кръчмитѣ – навсѣкѫдѣ въ свѣта. Отива нѣкой богаташъ въ кръчмата съ пълна кесия. Кръчмарьтъ го посрѣща: добрѣ дошѫлъ! Вземи му шапката, закачва му дрехата, поднася му това-онова, казва му: като тебе човѣкъ нѣма! Менъ ми е много приятно, това е привилегия, това е честь за мене да посѣтите кръчмата ми. Обаче, слѣдъ като богаташътъ изпие всичко и нѣма нито петь пари въ джоба си, кръчмарьтъ му дава единъ ритникъ – и хайде навънъ изъ кръчмата! Казва му: азъ не искамъ бѣдни хора. Питамъ: каква бѣше любовьта на кръчмаря? – Любовь съ обекти. Вие какво ще кажете за вашата любовь? Отъ духовно гледище каква е вашата любовь? Гдѣ е вашата любовь? Нали все за любовь приказвате? Ако поставимъ на критика живота ви, гдѣ сѫ вашитѣ послѣдователни постѫпки въ Любовьта? Въ любовьта си, всѣки отъ васъ не постѫпва ли като кръчмаря? Синътъ не е ли изгонилъ майка си и баща си? Има хора на любовьта днесъ, които за една служба сѫ готови да се отрекатъ отъ една свещена идея, отъ Царството Божие, отъ всичко. Отъ всичко се отричатъ, за да запазятъ своето положение. Питамъ: слѣдъ като падне правителството, този депутатъ, който се отрече отъ всичко свято въ себе си, какво е спечелилъ?

Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ, и широкъ е пѫтьтъ“!

Съврѣменнитѣ хора се плашатъ да си кажатъ Истината. И колкото по-малко говорите за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. И колкото по-малко питате хората за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. Питашъ ли много, казвашъ ли, че любишъ, ти губишъ. Ще бѫде смѣшно, като излеза вечерно брѣме съ свѣщьта си, да ви светя, да ме питате: свѣтишъ ли ми? Казвамъ: слѣпъ ли си? Въ Варненско, единъ българинъ каралъ съ колата си слама да я продава. Минава другъ селянинъ и го пита: какво карашъ? – Дърва! Ами че азъ слѣпъ ли съмъ, нали виждамъ сламата? – Е, като виждашъ сламата, защо ме питашъ? Всички ние се занимаваме съ въпроси, които сѫ разрѣшени. Ти виждашъ сламата и питашъ, какво карашъ въ колата. Ти виждашъ, че хората не се любятъ, но питашъ: обичатъ ли се хората? Хората, които се обичатъ иматъ нѣщо чудно, нѣщо особено написано на лицето си. Азъ не говоря за това лице. Това лице за мене е маска. Друго лице има човѣкъ – свещено лице. И на този свещенъ образъ има написано нѣщо отъ свещената книга Исаваръ. И на свещенитѣ очи на човѣка има написано нѣщо особено. Тѣхниятъ погледъ е свещенъ. Такъвъ човѣкъ, който има Любовьта, ако те срѣщне на пѫтя, ти ще усѣтишъ нѣщо подобно, както когато дойдатъ сутриннитѣ слънчеви лѫчи и те помилватъ. То ще бѫде нѣщо възвишено! Ако ти си ималъ най-лошитѣ пориви и желания, всичко туй изчезва прѣдъ този погледъ. Има такива жени, въ които живѣе тази възвишена Любовь, и тѣ, като срещнатъ мѫжъ страстенъ, съ най-низкитѣ пориви, само като го погледнатъ всичко туй пада, стопяватъ се прѣдъ тѣхниятъ погледъ, и въ него се събуждатъ онѣзи Божествени чувства, които сѫ били скрити нѣкѫдѣ дълбоко въ душата му. Отъ този моментъ, този мѫжъ казва: отъ сега нататъкъ, истински мѫжъ ще бѫда! Азъ ще измѣня живота си. Азъ видѣхъ една жена и зная вече, какво значи Любовь! Тази жена си отминава, не му казва нищо, но той се връща дома си прѣроденъ: срѣщнахъ нѣщо! Е, какво срещна – Една жена, която ми направи такова силно впечатление, че никога нѣма да излѣзе отъ ума ми! Каза ли ти нѣщо? – Нищо не ми каза, но не излиза отъ ума ми. Тази жена не е мислила за него. Тя е била само единъ проводникъ, прѣзъ нея е минала Свѣтлината на Любовьта. Тя е била фокусъ, въ който трѣбвало да изгорятъ страститѣ на този мѫжъ. Всѣка една развратна жена, всѣки единъ развратенъ мѫжъ, това сѫ други фокуси, това сѫ хора на обекти. Жената иска да привлѣче единъ мѫжъ на страната си, и мѫжътъ иска да привлѣче една жена на страната си. Приятели, партии, общества, всички искатъ да привлѣкатъ хората на страната си, да ги направятъ обекти на своето учение. Това не е Божествено учение! Всѣки човѣкъ трѣбва да се остави да се разбива естествено, тъй както е неговата природа. Всѣка ябълка трѣбва да се остави да се развива естествено. Всѣки изворъ трѣбва да се остави самъ да тече. Почнемъ ли да се занимаваме съ него, той се разваля. Често хората казватъ: да направишъ този изворъ по-хубавъ. Турятъ мраморни плочи, ограждатъ го, но изворътъ изгубва своята цѣлебность. По-рано изворътъ нѣмаше този хубавъ видъ, но имаше сила въ себе си. А сега, виждашъ нѣкого – облѣченъ е хубаво, бомбе носи, копринена вратовръзка, заема високо положение, пръвъ министъръ е, но изгубва нѣщо. Какво? – Най-свещеното – Любовьта! Той е недоволенъ отъ себе си. Питамъ: такъвъ човѣкъ, който е недоволенъ, ходилъ ли е по тѣсния пѫть? – Не, той е ходилъ по широкия пѫть.

Христосъ обръщалъ вниманието на своитѣ слушатели за този тѣсенъ пѫть. Азъ нѣма да казвамъ Христосъ, но ще го нарека „проповѣдникътъ на Израиля, проповѣдникътъ на Любовьта“, а пъкъ че тогавашнитѣ християни, както и съврѣменнитѣ християни Го наричатъ още Учитель, азъ не зная, до колко съврѣменниятъ свѣтъ може да нарече Учитель този, на когото учението не е изпълнено. Азъ не признавамъ, че съврѣменниятъ християнски свѣтъ сѫ ученици на Христа. И въ туй отношение, Христосъ не е тѣхенъ Учитель. Защото, ако тѣ сѫ ученици, азъ зная, че ученицитѣ трѣбва да живѣятъ съобразно учението на Учителя си. Второ положение: ако ученицитѣ не.ходятъ въ пѫтя на своя Учитель, какъвъ Учитель е той? Слава на майката е нейната дъщеря, но ако дъщерята не може да ходи въ пѫтя на майка си, майката ще страда, ще изкупва грѣховетѣ, ще я заковаватъ на кръста. Днесъ Христосъ още страда на кръста. Не мислете, че Той е свободенъ. И днесъ, въ невидимия свѣтъ другитѣ Учители правятъ упрѣци на Христа, казватъ му: виждашъ ли твоитѣ ученици тамъ долу на земята? На апостолъ Павла, на апостолъ Петра сѫщото имъ казватъ. Единъ день и на васъ ще кажатъ: ето вашитѣ ученици долу, вижте ги! Вие мислите, че сте свободни, и че като умрете, Христосъ ще ви посрещне горѣ, ще ви прѣгърне и ще ви цѣлуне. Не, никакво цѣлуване и прѣгръщане! Ако вие изпълните волята Божия, като отидете въ другия свѣтъ, ще ви обземе една такава Свѣтлина, ще бѫдете толкова весели и радостни, като че имате цѣлия свѣтъ. Накѫдѣто погледнете, навсѣкѫдѣ ще виждате само Свѣтлина – никакъвъ другъ обектъ! Една необятна Свѣтлина ще виждате, навсѣкѫдѣ само Свѣтлина! И себе си нѣма да виждате, нито пъкъ други хора ще виждате, а само Свѣтлина, необятна Свѣтлина! Ще кажете: ами друго нѣщо нѣма ли да има? – Не, тогава хлѣбецъ нѣма да има, винце нѣма да има, но вие ще бѫдете радостни въ себе си. Може да кажете: ама да дойде поне една жена при насъ. Не, като дойде една жена при васъ, тя ще развали Царството Божие. Ако дойде едно дѣте при васъ, и то ще развали Царството Божие. Ще кажете: какъ може да развалятъ Царството Божие? – Ако дойдатъ при васъ, една жена и едно дѣте въ този смисълъ, както вие ги разбирате, тогава тѣ ще развалятъ Царството Божие.

За сега, обектъ на хората е земниятъ животъ. Азъ не говоря за земята, азъ говоря за идейния животъ, който се различава коренно отъ земния животъ, защото човѣшката любовь е любовь на обектитѣ. Тъй е, ако живѣешъ по човѣшки, трѣбва да имашъ обектъ, но ако искашъ да живѣешъ по Божествено, ще живѣешъ безъ обектъ! Кое е Божественото, и кое е човѣшко? Ако ти си въ любовьта съ обектъ, ще ми кажешъ тъй: азъ ще те обичамъ като човѣкъ и ще тѣ прѣгърна и цѣлуна, като човѣкъ. Но нѣма да ми казвашъ: душата ми те обича, затова, заради Господа, чакай да те прѣгърна. Не, това сѫ празни работи, празни приказки. У Господа нѣма обекти! Тогава азъ ще ти кажа тъй: слушай, азъ имамъ 100,000 лв. дългъ, щомъ искашъ да ме цѣлунешъ, ще ми платишъ дълговетѣ. Тогава ние ще се намѣримъ въ положението на онази американка, при която въ една тъмна нощь се приближава единъ негъръ – прѣгръща я и я цѣлува. Тя си помислила че е нѣкой американецъ и се разговаряла сладко съ него, обаче, като стигнали до единъ фенеръ, тя вижда, че този господинъ билъ черенъ, негъръ и веднага извиква полицай. Дава го подъ сѫдъ, иска отъ него обезщетение за нанесената и обида. И всички ние, които се движимъ въ тъмнината на нощьта на живота, мислимъ, че всичко онова, което вършимъ е красиво. Но единъ день ще дойдемъ при Свѣтлината. Та казвамъ: отъ гледището на Божествената Любовь, недѫзитѣ на човѣшката любовь могатъ да се изправятъ само тогава, като се внесе Свѣтлината на Божествената Любовь. Законъ е: безъ Бога любовь между хората не може да има! Самъ Христосъ е казалъ: „Дѣто сѫ двама или трима събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Значи, дѣто е Любовьта, или дѣто е Богъ, тамъ съмъ и азъ – тамъ нѣма обектъ, тамъ Любовьта може да се прояви. Любовьта всѣкога подразбира жертва и разумность въ себе си. Тия двѣ нѣща сѫ необходими за Любовьта. Онзи, който има великата Божествена Любовь въ себе си, той е най-силниятъ и най-разумниятъ.

„Тѣсенъ е“, казва Христосъ, „Пѫтьтъ“! Е, тѣсенъ е, разбира се. Да кажемъ, че сте учитель нѣкѫдѣ. Ако вие обичате отъ сърдце вашитѣ ученици и почнете да имъ прѣдавате тази Божествена Истина, мислите ли, че днесъ ще ви държатъ въ това училище? Мислите ли, че ако почнете като държавникъ да прилагате тази Любовь, ще ви държатъ на този пость! Даже единъ Толстой, който бѣше такъвъ великанъ, гигантъ като писатель съ своя художественъ стилъ, щомъ се осмѣли да заяви великата идея за Любовьта, всички казаха, че неговата гениалность се потъмнила, че той вече е остарѣлъ и оглупѣлъ. Значи, споредъ схващанията на съврѣменнитѣ хора, всички ония, които иматъ обекти въ живота си, сѫ умни хора, а всички ония, които нѣматъ обекти въ живота си, сѫ малко смахнати, оглупѣли, обезумѣли хора.

Днесъ всички питатъ: гдѣ е животътъ? Гдѣ е смисълътъ на живота? – Животътъ е въ тѣсния пѫть; въ тѣсния пѫть е смисълътъ му. Отъ тукъ изваждамъ единъ законъ: ние изгубваме живота си, понеже ходимъ въ широкия пѫть. И колкото повече хората остаряватъ, толкова повече изгубватъ смисъла на живота си. Докато сѫ млади, животътъ за тѣхъ има смисълъ – това погледне, онова погледне, радва се на всичко. Но като остарѣятъ, нищо вече не ги задоволява. Това се дължи все на тия външни обекти. И понеже човѣкъ не е запознатъ съ истинския животъ, той усѣща едно вѫтрѣшно стискане, едно вкисване, едно прѣсищане отъ тия обекти. Сегашниятъ животъ трѣбва да се трансформира и човѣкъ трѣбва да прѣмине отъ едно състояние въ друго. Това е съзнателниятъ животъ; това е, къмъ което ние се стремимъ. Нѣма какво да говоримъ на свѣта, какво искаме. Туй трансформиране ние трѣбва да направимъ, за да опитаме силата на нашия животъ. Защото всѣки единъ животъ се познава по силата, която съдържа въ себе си. За насъ е важно да видимъ, можемъ ли да използуваме условията, при които живѣемъ. Единъ духовенъ човѣкъ, който така разбира живота, който живѣе безъ обекти, той нѣма да употрѣбява вече ралото, той нѣма да си служи съ фабрики. При сегашната култура, фабрикитѣ, огъньтъ, всичко това е необходимо, но ще дойде врѣме, когато електричеството ще измѣсти този димъ, и атмосферата нѣма да бѫде пълна съ сажди, както е сега. По сѫщата аналогия, всички вие, които днесъ ме слушате, и всички ония, които изповѣдватъ Христовото учение, съ какво е пъленъ вашиятъ умъ? – Умътъ ви е пъленъ съ безполезни, безпрѣдметни нѣща, които нѣматъ никаква цѣна; умътъ ви е пъленъ съ идеи и мисли, които носятъ зараза, и то такава зараза, че и бѫдещето поколѣние дори ще бѫде заразено. Туй поколѣние, което иде сега, ще бѫде още по-хилаво отъ сегашното, защото ония идеи, съ които тѣ сѫ заквасени, не носятъ животъ въ себе си.

Казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Това е казано прѣди 2,000 години. Мислите ли, че днесъ този пѫть е станалъ по-широкъ? – Не, той и днесъ е тъй тѣсенъ, както и тогава. Затуй именно трѣбва да се избератъ ония условия, при които да намѣрите това, което ще осмисли живота ви.

Сега ще ви приведа една малка легенда отъ първитѣ врѣмена на християнството. Анунцио, младъ, виденъ римски патриций, билъ уважаванъ и обичанъ отъ всички млади въ тогавашното врѣме, особено отъ красивия полъ. Всички млади моми, които идвали при него, казвали: безъ тебе не можемъ да живѣемъ, ти си нашето спасение, само ти можешъ да ни избавишъ. Той имъ казвалъ: много добрѣ, само че азъ ще ви поставя на единъ изпитъ, и ако вие издържите изпита, тогава азъ ще отговоря на вашитѣ чувства. Имайте предвидъ, че Анунцио билъ запознатъ съ християнството, само че билъ таенъ привърженикъ. Той ималъ за Учитель нѣкакъвъ си постникъ – Салвий, който живѣялъ далечъ отъ хората. Салвий билъ на около 100 години и затова повече лежалъ на легло, но отъ врѣме на врѣме пишелъ една книга и то съ кръвь – такова било неговото мастило. Анунцио завеждалъ тия момичета при своя учитель, дѣто по закона на Любовьта, всѣка мома която обичала Анунцио, трѣбвало да се остави да и прѣрѣжатъ една жила на рѫката, за да взематъ малко кръвь, понеже съ човѣшка кръвь трѣбвало да бѫде написана книгата на Учителя Салвий. Вие, като слушате този разказъ, ще кажете: жестоко е това! Но я ми кажете, ония хубавитѣ нѣща въ васъ, не се ли написватъ съ кръвь? Какви страдания трѣбва да се прѣкаратъ, докато се дойде до нѣщо хубаво! Христосъ не написа ли всичко съ кръвьта си? Ами мѫченицитѣ? Послѣ, днешнитѣ изобрѣтатели, днешнитѣ идеалисти не написватъ ли всичко съ кръвьта си? Всичко, което е хубаво, съ кръвь се написва. Хората още не сѫ намѣрили друго вещество, съ което да написватъ хубавитѣ работи. Да се напише нѣщо съ кръвь, това е благословение! Жалко, е обаче, когато се излива мастилото, безъ да се напише нѣщо съ него. Нѣкой пѫть ученицитѣ разливатъ мастилата по чиноветѣ си – туй е жалкото. Разлѣно е мастилото на свещената книга – това е жалкото! Сега ставатъ ясни думитѣ на Христа: „Ако не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Е, какъ ще разберете този стихъ? Буквално ли? – Не. Съ думата „кръвь“ Христосъ иска да означи онова живо Слово, което човѣкъ трѣбва да възприеме отъ духовниятъ свѣтъ. Ако обичашъ нѣкого, ти ще станешъ едно съ него, нѣма да бѫдешъ обектъ за него. Станешъ ли обектъ, ти го излагашъ на изкушение. Нѣща които се виждатъ и пипатъ, се покваряватъ. Човѣкъ самъ се покваря. Въ старо врѣме обвиняваха християнското общество, че правѣло оргии. Да, въ врѣмето на Нерона римското общество правѣше оргии, но християнството изключва външната, физическа любовь. Християнството изключва прѣдметната любовь, понеже тя не може да бѫде постоянна. Дайте ми вие примѣръ отъ историята, дѣто двама души, отъ каквото и да е положение да сѫ били, които да сѫ имали материална връзка и до 100 години да сѫ живѣли тъй непреривно добрѣ, безъ да сѫ си казали една горчива дума. Даже между Христовитѣ ученици имаше голѣма бъркотия, понеже въ тѣхъ се яви извѣстенъ обектъ. Павелъ стана обектъ за езичницитѣ, Петъръ за евреитѣ, и тогава стана едно спречкване, докато най-послѣ Павелъ каза: азъ не съмъ за васъ обектъ, нито Петъръ, нито Аполосъ. Така постѫпватъ и днесъ – на всѣко учение ще турятъ по единъ обектъ, за да го опетнятъ.

Божественото учение не може да бѫде обектно! То не е учение на обекта. Християнството не е учение на Христа, то е Божествено учение. Азъ мисля, че ако християнитѣ не носѣха кръстове по себе си, ако въ църквитѣ не държаха Христа на кръста, свѣтътъ щѣше да бѫде по-добъръ, хората щѣха по-малко да се заблуждаватъ. Днесъ хората се заблуждаватъ много. Нѣкой човѣкъ види кръстъ, цѣлуне го, а прѣдъ него седи единъ бѣденъ, него не цѣлува. Ако е за цѣлувка, азъ бихъ прѣдпочелъ да цѣлуна единъ живъ кръстъ, отколкото единъ златенъ въ църквата. Питамъ: какво ви ползува този кръстъ въ църквата? Кръстътъ, това е Божествената Свѣтлина, Божествената Любовь на невидимия, на онзи неосѣзаемия животъ, който влиза въ насъ и ни дава веселие и подемъ. Нѣкой казва: азъ искамъ да видя Бога. Вие можете да Го видите, но не и да Го хванете. Ти можешъ да слушашъ Божествения гласъ. Той ще ти каже така: еди-кѫдѣ си, на еди-коя си улица, ще видишъ една бѣдна жена, ще отидешъ при нея и ще и занесешъ два чувала брашно, дрѣхи, хлѣбъ. Тя и дѣцата и отъ два дни сѫ гладни, викатъ къмъ менъ; затова, ти изпълни моята воля, и сърдцето ти ще се изпълни съ радость. Ти казвашъ: чакай, Господи, да Те видя, кой си! Когато апостолъ Павелъ падна отъ коня си, той чу гласъ, но видѣ ли Господа, видѣ ли Христа? \Не, той видѣ само Свѣтлина. А сега, ще ни прѣдставятъ Христа съ малка брадичка, съ сини очички, съ тънки вѣжди, както другитѣ хора. Искатъ да ни убѣдятъ, че това е разпнатиятъ Христосъ. Никакъвъ разпнатъ Христосъ не е това! Онзи великиятъ Учитель на Любовьта не може да бѫде разпнатъ. Разпнатъ бѣше човѣкътъ, а онзи великиятъ Учитель, който бѣше затворенъ въ тази черупка, казваше: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да положа живота си, но имамъ власть и да взема живота си. Мога да направя това, което азъ искамъ!“ И той казва на Пилата: „азъ съмъ, който разполагамъ съ себе си! Азъ ти заповѣдвамъ да ме разпнешъ! И послѣ пакъ азъ ще заповѣдамъ да ме възкръсятъ“. Туй подразбира Христовата мисъль „имамъ власть“. Казва още на Пилата: „Ще ме разпнешъ, такъвъ е законътъ“! Когато се коронясвалъ рускиятъ царь, патриархътъ отъ синода билъ тъй скроменъ, че не искалъ да му тури короната, но рускиятъ царь му казалъ: „Заповѣдвамъ ти да ми туришъ короната, защото народътъ гледа. Ако азъ я туря, ще кажатъ, че съмъ самозванъ. Ти ще ми я туришъ – нищо повече!“ Чудни сѫ хората, като искатъ да станатъ обекти на Господа. Казватъ: Господи, ти знаешъ ли, колко страдамъ! – Това не е вѣрую, това не е религия! Който мисли за Бога така, той има една обикновена религия, една еретическа религия, която е въздигналъ въ култъ – обектъ е тя за него. Азъ считамъ религия това, когато ти дойдатъ най-голѣмитѣ страдания, да издържашъ и да казвашъ: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, което си ми далъ!“ И когато изпаднешъ въ противорѣчия, да кажешъ: „Благодаря ти, Господи, хубаво е всичко туй за менъ“. Срещна нѣкой пияница човѣкъ и му казвамъ отвѫтрѣ: слушай, нѣма да пиешъ повече. – Ама не мога! Ти не си роденъ пияница, отпослѣ си станалъ такъвъ. На нѣкой крадецъ, прѣстѫпникъ, казвамъ: ти не си роденъ крадецъ; ти не си роденъ прѣстѫпникъ, отпослѣ сте станали такива. Други ни накараха. Това сѫ все обекти. Повѣрвайте въ това, което ви казвамъ и ще видите, че слѣдъ като се разрушатъ тия обекти, които сѫ ви въвели въ грѣхъ, вие ще бѫдете свободни. Нѣкои казватъ: безъ пари може ли? – Паритѣ не сѫ ли единъ обектъ? Паритѣ употрѣбявай безъ да мислишъ за тѣхъ! Дръжъ ги отвънъ, не ги туряй въ ума си, да не ставатъ обектъ за тебе.

И тъй, Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ И цѣлиятъ свѣтъ днесъ е свѣтъ само на раздори, на лоши думи, на клюкарства, на съмнѣния, на зависть и на умраза. Казвамъ: това не е наука, тия нѣща всички ги знаете. Доблесть е да признае човѣкъ, какво се крие въ него! Ние сега се нуждаемъ отъ хора, които казватъ, какво се крие въ тѣхъ. Да се събуди хубавото у човѣка, това е наука! У всѣки единъ човѣкъ се крие нѣщо хубаво, мощно, Божествено. И всѣки единъ отъ васъ е призванъ за нѣщо Божествено! Вие не сте роби на условията! Условията сѫ врѣменни ограничения, създадени отъ миналитѣ поколѣния. Срѣдата не е спънка за човѣка. Врѣмето и пространството сѫщо не сѫ спънки за човѣка. Въ врѣмето, въ пространството, въ срѣдата и въ условията сѫ скрити всички възможности и сила или качества, съ които човѣкъ може да работи. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ като онзи великиятъ професоръ, който, като влѣзе въ своята лаборатория, знае всѣко шишенце кѫдѣ се намира и започва своитѣ опити и изслѣдвания. Слѣдъ като направи опититѣ си, излиза изъ своята лаборатория. За насъ тѣлото трѣбва да бѫде като една лаборатория, а не мѣсто за постоянно живѣене. Хубаво е понѣкога човѣкъ да напуща своето тѣло и своята лаборатория, понеже въздухътъ тамъ не е тъй чистъ, както отвънъ. И всѣки единъ човѣкъ трѣбва да пази тѣлото си като една лаборатория. Тамъ трѣбва да се правятъ само опити. Защото само въ тѣлото вие ще намѣрите тия елементи, съ които можете да прѣмахнете недѫзитѣ си. Обаче, да не мислите, че безъ тази лаборатория вие не можете да сѫществувате. То е друго, заблуждение. И тогава хората питатъ: азъ като умра ще живѣя ли пакъ? Че животътъ никога не се свършва. Той е единъ у всички хора, не е раздѣленъ. Чудни сѫ хората! Ако азъ взема една голѣма рѣка и я раздѣля на хиляди малки рѣкички, какъ мислите, тази вода ще бѫде ли различна отъ първата? – Като я слѣешъ, тя пакъ се съединява и става една и сѫща. Азъ казвамъ: водата се е раздѣлила, понеже се яви твърда почва помежду и, но като прѣмине тази почва, водата пакъ се побратимява, съединява се. Това пъкъ, че хората сѫ раздѣлѣни, причина за това сѫ материалнитѣ обекти. Казвате: ти не си като мене, и азъ не съмъ като тебе. Казвамъ: и ти си като мене, и азъ съмъ като тебе, само че трѣбва да влѣземъ въ голѣмото море. Тамъ ще видите, че всички иматъ единъ общъ животъ. Общъ животъ ли? Ами че въ общия животъ се криятъ всичкитѣ хубави нѣща. Кое е по-хубаво, да живѣя единъ индивидуаленъ животъ, или да живѣя живота на Бога? Да имамъ 4–5 кѫщи въ София, да имамъ 4–5 дѣца и да мисля постоянно за тѣхъ – за дрехи, за обуща, за кокошки, за пуйки и да кажа: дѣца, азъ за васъ се грижа и за васъ всичко жертвамъ; или, да имамъ онзи великиятъ Божественъ животъ, да участвувамъ въ живота на цѣлия козмосъ, въ живота на всички разумни сѫщества? Това е Божествениятъ животъ – да чувствувашъ радостьта и веселието на всичко живо! Кое е по-хубаво? – Божественото, разбира се! Тогава нашиятъ животъ ще придобие смисълъ. Смѣшни сѫ хората, като казватъ, че въ общия животъ се губи отдѣлното съзнание. Не, именно въ Божественото, въ великия животъ ти ще запазишъ своето съзнание. Ето идеята, която трѣбва да проникне въ вашата душа. И когато тази Божествена Любовь проникне въ васъ, вие другояче ще разбирате нѣщата. Нѣкои сега казватъ: братко, раздай си имането! Не, азъ считамъ насилие да проповѣдвате на хората да си раздаватъ имането. Ако нѣкой е богатъ, азъ нѣма да обърна внимание на това. Считамъ че това сѫ въпроси за него и азъ нѣма защо да се бъркамъ въ работитѣ му. За себе си азъ имамъ други въпроси, които трѣбва да разрѣша. Онзи, който служи на Божията Любовь, нито дума нѣма да каже за богатството на хората. Ако нѣкой е богатъ, ако нѣкой е красивъ, нито дума нѣма да му кажа. Това сѫ условия за него, които той самъ трѣбва да разрѣши. А сега хората се намѣсватъ да уреждатъ чуждитѣ работи и сѫ ги разбъркали. Не, това сѫ все обекти! Ще се върнемъ и ще живѣемъ безъ обекти! Отъ Божествено гледище ще разрѣшаваме нѣщата. Само тогава ще ги разрѣшимъ правилно, и нѣма да имаме страхъ отъ нищо. Нѣкой казва: азъ безъ такова ядене не мога. Защо? По човѣшки живѣешъ, а при това минавашъ за културенъ. Че азъ като изямъ едно симидче, защо да не съмъ благодаренъ? Съ моето симидче, може би, 10,000 пеперуди биха се нахранили. Даже за тѣхъ е много туй симидче. Питамъ тогава: кой животъ е по-красивъ – този на пеперудата, или моятъ животъ? Животътъ който асимилира по-малко материя, а придобива повече сила е по-хубавъ отъ колкото живота който асимилира повече материя а придобива по-малко сила. Какво сме придобили ние отъ многото храна? Гдѣ е нашата сила днесъ? Кой би станалъ мѫченикъ днесъ за Любовьта? Всички треперятъ сега отъ страхъ, единъ на другъ нѣматъ вѣра. Когато единъ постѫпва по единъ начинъ, всички му приписватъ качества, за които не знаятъ, дали сѫ въ дѣйствителность такива. Разбиране трѣбва, дълбоко разбиране на човѣшкия животъ! Азъ, казва нѣкой, го познавамъ, зная какво мисли той. Е, какво мисли? Той мисли тъй, както и ти мислишъ. И тогава вие мязате на онзи руски мукалитинъ, който се прѣоблѣкълъ въ дрехитѣ на единъ руски генералъ и въ този си видъ се явява прѣдъ руския царь и му казва: азъ зная, какво мислишъ ти сега. – Е, какво? Ти мислишъ, че азъ съмъ еди-кой си генералъ. Не, ти се заблуждавашъ, азъ не съмъ този генералъ. Открилъ значи. Ами че когато ти ме осѫждашъ за една моя постѫпка, ти се излагашъ. Азъ не зная ли, какъвъ съмъ? Ако ти ми приписвашъ извѣстни качества, които въ менъ нѣма, не се ли излагашъ ти? И ако ти ми приписвашъ извѣстни добродѣтели, пакъ за себе си говоришъ. Ако ти дѣйствително ми говоришъ Истината, то е съвсѣмъ друго нѣщо. Споредъ менъ, да казвашъ погрѣшкитѣ на хората, това не е Истина. Да казвашъ доброто на единъ човѣкъ – да. Нѣкои казватъ: Истината е много горчива. Споредъ менъ, горчива Истина нѣма. Азъ зная, Истината е най-сладкото нѣщо отъ всички други нѣща. Други казватъ: Истината носи смърть. Не, Истината носи Свобода! Ама Истината умъртвява. Не, и това не е вѣрно. Истината най-първо умъртвява, но послѣ възкръсява. Тя прѣвръща нѣщата отъ едно състояние въ друго. Тогава какъ ще примиримъ тия противорѣчия? Истината не е горчива. Туй, което внася горчивина, не е Истина; туй, което внася смърть, не е Истина. Туй, което дава свобода, е Истина! Туй, което открива пѫтя за Любовьта, това е Истина; туй, което отваря пѫтя за Мѫдростьта, за Милостьта, за кротостьта, за въздържанието, за всичко онова възвишено и благородно въ човѣшката душа, това е великата Истина, която освѣжава човѣка. Това сѫ сили, това сѫ качества на великия човѣшки животъ. Тогава човѣкъ съзнава, че той е едно съ Бога и казва: Господи, Ти си, който мислишъ въ мене, и азъ изразявамъ Твоята мисъль; Ти си Истината въ мене, и азъ проявявамъ тази Истина; Ти си Любовьта въ мене, и азъ изявявамъ тази Любовь. Така говори човѣкътъ на земята, който е ограниченъ въ онази черупка; така говори онзи адептъ, онзи Учитель. Тогава Господь въ своето благоволение ни отговаря. И когато Великиятъ Учитель каже така, той издава голѣма, голѣма Свѣтлина, душата му се изпълня съ единъ великъ трепетъ, съ онзи свещенъ трепетъ, който той разпраща по цѣлото лице на земята, и отъ който хората ставатъ щастливи.

Отъ двѣ хиляди години хората казватъ: Господи, не си ли чулъ нашитѣ страдания, до кога ще бѫде това Господи, нѣма ли да дойдешъ при насъ? Ами че Той е дошълъ отъ прѣди 2,000 години още, но вие държите вашата врата затворена. Отъ 2,000 години насамъ Божествената Любовь хлопа на вашитѣ сърдца, но тѣхнитѣ врати сѫ още затворени. Великиятъ изпитъ, който се дава на съврѣменното човѣчество върху Любовьта, не можаха да го издържатъ, Христосъ, тази Велика Любовь, казва: „Трѣбва нова свѣтлина на съврѣменнитѣ хора!“ Онѣзи, които слушатъ, казватъ: туй учение е страшно! Защо? – Е, всичко трѣбва да изгубимъ. Да, всичко трѣбва да се изгуби, за да се добие новото! Ако волътъ не изгуби своитѣ копита, своитѣ рога, своята козина – човѣкъ не може да стане; ако свинята не изгуби своята муцуна, своитѣ зѫби – човѣкъ не може да стане; ако вълкътъ не хвърли своитѣ зѫби, своитѣ некти – човѣкъ не може да стане и т.н. Какво лошо има въ туй? И ако ние, съврѣменитѣ хора, не хвърлимъ лошото отъ насъ, не ще можемъ да разберемъ Божественото. Че и ние имаме рога, въ прѣносенъ смисълъ казано, пъкъ имаме и единъ ножъ – ужасенъ е той. Това е езикътъ, най-страшниятъ ножъ въ свѣта, с който човѣкъ може да убие. И най-страшната рѫка въ свѣта, това е човѣшката рѫка! Запримѣръ, нѣкой е царь, седи прѣдъ мастилото, пише присѫда. И Господь седи прѣдъ този царь, казва му тихичко: прости, не подписвай присѫдата! Царьтъ подписва присѫдата. Господь втори пѫть му казва: прости, задраскай написаното! Най-послѣ царьтъ склони, казва: ще изпълня Твоята воля, Господи! – Задрасква подписа си. Азъ желая сега да видя задраскани писма. Всички имате такива писма предъ себе си. Да се задраскатъ сега тия писма, да се види върху тѣхъ тази линия – красива е тя. Царьтъ писалъ: осѫждамъ на смъртно наказание еди-кой си човѣкъ. И послѣ задрасква присѫдата, казва: Не! – Отменямъ рѣшението си. Красиво е туй задраскване! Каква радость има въ едно задраскано писмо! Когато осѫдениятъ човѣкъ види тази линия, зарадва се. Колко е красиво! Трепне му сърдцето отъ радость – новъ животъ е тя за него. Ако беше видѣлъ писмото по-рано, пакъ щѣше да му трепне сърдцето, но какъ? – Отъ страхъ. Питамъ: вие, като се върнете дома нѣма ли да направите добрѣ, ако задраскате тѣзи писма? Вие ще кажете: колко сѫ жестоки царетѣ! Не, ние за царе не говоримъ.

Колко малко ние, хората, разбираме отъ Божията Любовь. И колко малко я проявяваме, при ония възможности, които имаме въ насъ. Всѣки день ни се даватъ хиляди случаи да проявимъ Любовьта, а ние седимъ и казваме: еди кой си свещеникъ не служи добрѣ. Не, отъ това гледище, не сѫ виновни свещеницитѣ. И владицитѣ не сѫ виновни. Това сѫ хора, съ други думи, това сѫ рѣки, минали прѣзъ нѣкой голѣмъ градъ, натрупанъ съ нечистотии и днесъ казватъ: градоветѣ ни оцапаха. Азъ бихъ имъ казалъ единъ начинъ, по който и тѣ и всинца можемъ да се освободимъ отъ тия нечистотии. Какъ? – Прослѣдете промѣнитѣ на водата. Водата може да мине и въ друго състояние. Тя може да стане на пара, пъкъ може да се разложи и на своитѣ елементи и да отиде въ пространството. Като отиде нагорѣ, тя ще стане чиста и свята, и тогава хората ще я използуватъ. Ученитѣ хора забѣлѣзватъ, че водата на земята започва да се намалява. Ако туй намаление започва отъ сега, какво показва това? – Че за въ бѫдаще хората ще се нуждаятъ по-малко отъ обикновена вода; тѣ ще се нуждаятъ отъ необикновена вода, която сега ще се яви. На земята ще дойде нова вода. Тя ще извира сама – ще изтича, и пакъ ще се изгубва. И само отъ извора ще може да я пиете. Рѣки нѣма да има. Тогава какво ще правитѣ, я ми кажете? Какви воденици ще правите на този изворъ? Вие ще кажете: това сѫ само вѣроятности. За васъ – да вѣроятности сѫ, а за менъ – това сѫ велики Истини, които азъ зная. Азъ, като казвамъ за менъ, подразбирамъ безличното, това, което е безъ обекти, Божественото. Казвате си: какво ли мисли нашиятъ Учитель? – Вашиятъ Учитель мисли това, което и Богъ мисли. А какво мисли Богъ, вие не знаете. Богъ мисли да направи една вселена, по-голѣма отъ тази. Той за въ бѫдаще мисли да създаде 10 милиарда слънца, и всѣко слънце да бѫде 10 милиона пѫти по-голѣмо отъ сегашното. И послѣ, Господь мисли да създаде сѫщества още по-велики отъ тия, които днесъ сѫществуватъ. Които отъ васъ сѫ достойни, Богъ ще ви прѣнесе въ тѣзи нови слънца. Ще кажете: тъй ли е всичко това? Ами, я ми кажете, туй, което знаете, колко е вѣрно? Ако азъ подложа вашитѣ знания на една строга критика, какво знаете въ сѫщность? Питате ме, какво мисли Господь. Това мисли Господь, казахъ ви. Вашиятъ умъ може ли да схване това нѣщо? – Не може да го схване. Слѣдъ като се освободитѣ отъ тлѣнното въ васъ, слѣдъ като се освободитѣ отъ тази материя, съ която сте обгърнати, тогава ще разберете великото въ живота, ще се облѣчете въ радость и веселие, и ще си кажете въ себе си: ние знаемъ защо живѣемъ; ние знаемъ защо страдаме; ние знаемъ защо умираме. Подъ думата „смърть“ ние разбираме друго нѣщо, а не обикновената смърть.

Тѣсенъ е пѫтьтъ, който води въ живота. Всички вие, които ме слушате, трѣбва да имате единъ трѣзвъ умъ. Вие, казвате: врѣмето не е дошло още. Врѣмето е дошло, то е сега; и слѣдъ 10 милиона години, то е пакъ сѫщото. Врѣмето нѣма да се измѣни. Нѣщата по нѣкой пѫть се повтарятъ, но не въ сѫщата форма. Сега е врѣмето! Туй учение можете да го приложитѣ още днесъ! Тогава ако вземете буквално Христовитѣ думи „раздай всичко“, ще кажете: азъ ще отида да раздамъ всичко. Кому ще го раздадешъ? Азъ държа единъ списъкъ, кой, какво ми е далъ и ще му го върна назадъ. Азъ не се нуждая отъ вашитѣ подаръци. Азъ мога да живѣя и безъ вашитѣ ризи, и безъ вашитѣ килими, а ако съмъ ги приелъ, това правя отъ друго съображение. Това е обикновеното въ свѣта. Ако азъ ви проповѣдвамъ, за да ме облагодѣтелствувате, това е животътъ на единъ волъ. Ако искате да знаете, въ това отношение, бихъ проповѣдвалъ слѣдното нѣщо: слѣдъ като нахранитѣ всички, които ядатъ много, слѣдъ като вие се нахранитѣ, на вашия Учитель ще дадете по възможность най-малкото, туй, което никой не взима. Защо му е тази изобилна храна? Той нека живѣе като Учитель! – Безъ хлѣбъ. Пъкъ и защо му е шапка? Той може и безъ шапка да живѣе, и безъ обуща може да ходи. Та нима като му дадете обуща, ще го обичате повече? Не, азъ не съмъ отъ тѣзи, които си правятъ илюзии отъ това. Но азъ не искамъ да бѫда съблазънъ никому. А сега, кой какъ влѣзе въ моята стая, погледне натукъ-натамъ. Казвамъ: всичко това не е мое, азъ съмъ намислилъ да го върна. Всичко е подаръкъ дадено, азъ го пазя, чуждо е, а чужди нѣща азъ не раздавамъ. Само Господь може да раздава всичко. Питатъ ме: Ами ти какво правишъ? – Азъ гледамъ, какво прави Господь и се уча отъ Него. Бихъ желалъ всички вие да се учите да постѫпвате, както Богъ постѫпва. Това е благородство, това е жестъ на душата! Бѫдете смѣли, смѣли! Казватъ ми нѣкои: тази сестра много си окичила кѫщата. Казвамъ: тази сестра не мисли право. Тя физически си е окичила кѫщата, но духовно не я окичила. На това не обръщайтѣ внимание. Бѫдете благодарни на малкото! Ако те поканятъ, благодари! Ако те поканятъ да седнешъ на земята пакъ благодари! Ако ти дадатъ столъ, пакъ благодари! Доблесть се иска отъ човѣка! Въ всички хора забѣлѣзвамъ изопачаване на мислитѣ. Въ насъ има само една мисъль, нѣма и онде и овде. Съ пари нито въ джендема, нито въ рая отиваме. Ние не вѣрваме въ тази максима, която казва Славейковъ: „Парице, парице, всесилна царице“. Ние сме хора, които вѣрваме въ човѣшкия духъ, въ човѣшката мисъль, въ ония възвишени и Божествени чувства. Ние вѣрваме, че въ всички души има нѣщо хубаво, което ще се събуди. У нѣкои вече се е събудило, а у нѣкои още чака.

Сега, нѣкои, като изучаватъ Писанието, казватъ: Господи, прати единъ особенъ ангелъ до мене. И всѣки единъ отъ васъ очаква единъ специаленъ ангелъ. Азъ доколкото зная, Господь е изпратилъ до васъ 100 специални ангели, а вие още чакате. До дѣва Мария Той изпрати единъ ангелъ, и тя веднага се събуди. До васъ други ангели нѣма да дойдатъ повече. Никакви ангели не чакайте вече! Тѣ дойдоха, но вие спѣхте. Сега тѣ ще ви кажатъ: закѫснѣли сте! Тогава какво да правимъ? – Трѣбва да вървимъ въ пѫтя на Божията Любовь! – Нищо повече. Казвате: ще видимъ Христа. Да, да, всички ще Го видите. Когато влѣзете въ новия животъ, т.е. когато минете прѣзъ тѣсния пѫть, ще изгубите всичко – и кости, и мозъци. Господь ще ви прѣкара прѣзъ най-тѣсното мѣсто, че като влѣзете въ другия свѣтъ, нѣма да имате никаква тяжесть. Ще бѫдете тъй прѣчистени, че ще забравите всичко – и кѫща, и дѣца, и учение, и всичко което сте учили. Тогава ще започнете учението си като малкитѣ дѣца, но като дѣца, които разбиратъ живота другояче. Като погледнете небето, ще го разбирате съвсѣмъ другояче. Тогава ще бѫдете по-умни и отъ най-виднитѣ философи на земята.

И тъй, ще ви прочета още веднъжъ стиха: „Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Въ тѣсния пѫть е великиятъ животъ! Но той е само за силнитѣ хора – само тѣ минаватъ по тѣсния пѫть. И Богъ обича тѣзи, които Му служатъ въ Духъ и Истина. „Отъ сега нататъкъ вие нѣма да се кланяте нито въ Ерусалимъ, нито на тази гора, а ще служите на Бога въ Духъ и Истина“. Това сѫ тия, които обичатъ тази вѣчната свѣтлина, която подига душитѣ къмъ Бога. Само така ние ще дойдемъ до онова велико разрѣшение на въпроситѣ, които терзаятъ душитѣ ви.

Великъ е Божествениятъ животъ! Това трѣбва да бѫде стремежътъ на всеки едного. Добритѣ възможности, които сѫ въ васъ, развийте ги вече. И безъ да ви казвамъ, пакъ ще ги развиете. Въ града Елена се настанява единъ руски полкъ. Идва единъ войникъ и казва на началника си, когото заварилъ малко пийналъ: господинъ полковникъ, турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохожда втори пѫть, съобщава същото. – Ничего! Трети пѫть съобщава: турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохождатъ най-послѣ турцитѣ, и всички казаци удрятъ въ бѣгъ. Не чакайте да дойдатъ турцитѣ, а ги отблъснете, защото ще се нахвърляте долу въ пропастьта. Нѣкои отъ васъ сте въ туй заблуждение, искате да уредите всичкитѣ си външни работи, че тогава да възприемете Божията Любовь. Не, турцитѣ идватъ, а ти ще вземешъ ножа си и ще разрѣшишъ този въпросъ – ще воювашъ за свободата на душата си. Туй е Божественото у васъ, което трѣбва да се събуди. Затова всички трѣбва да имаме само едно убѣждение: Любовь безъ никакъвъ обектъ! Бога да не виждаме въ никаква форма! Христа да не виждаме разпнатъ! Богъ е, който носи животъ въ насъ. Като помислимъ за Него, да почувствуваме животъ въ себе си, да почувстваме подемъ въ мислитѣ и въ желанията си. Животътъ седи въ това: като помисля за Бога, да почувствувамъ най-възвишеното и благородното въ себе си, да почувствувамъ живота. Тогава само ще позная, че Богъ живѣе въ менъ. И всѣки единъ отъ насъ трѣбва да живѣе, че да познае, какво дѣйствително Христосъ е сега на земята, не разпнатиятъ Христосъ, но живиятъ. Живъ е Христосъ на земята! Ще кажете едно врѣме Христосъ бѣше разпнатъ. Да разпнатъ бѣше човѣкътъ, но Христосъ е живъ!

„Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Не търсете широкия пѫть!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 11 януарий, 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help