Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Моята заповѣдъ

Ще взема нѣколко интимни думи отъ рѣчьта на Христа къмъ своитѣ ученици.

Тая е моята заповѣдь, да имате любовь помежду си както ви азъ възлюбихъ.(Иоана 15:12) Въ паралелъ съ това ще взема едно изречение, прѣводъ отъ свещената книга: „Люби, учи, свободенъ бѫди!“

Разумниятъ животъ, самъ по себе си, трѣбва да се разясни. Туй разяснение е необходимо за човѣшката душа. То е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, важенъ и необходимъ. Затова именно човѣкъ е дошълъ на земята. Земята не е била, и нѣма да бѫде едно постоянно жилище на човѣка. Тя е едно прѣходно жилище. Човѣкъ е гостенинъ тукъ на земята и слѣдъ врѣме ще я напусне. Слѣдователно, при сегашното негово гостуване на земята, той има да научи извѣстни уроци, да придобие извѣстни знания. Той нѣма защо да се оплаква отъ тия уроци, той е пѫтешественикъ. Попитайте онзи англичанинъ, който се качва по високитѣ върхове на Алпитѣ, оплаква ли се отъ мѫчнотиитѣ, които срѣща? Единъ англичанинъ счита за привилегия да мине прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии, за да стигне върховетѣ. Нима онѣзи англичани, които искатъ да се качатъ на Хималаитѣ, да стигнатъ върха Евересъ, има защо да се оплакватъ? Не, нѣкои отъ тѣхъ жертвуватъ живота си даже. Онѣзи хора, обаче, които не разбиратъ смисъла на живота, казватъ: не струва човѣкъ да прави толкова усилия. Най-великитѣ нѣща въ живота седятъ именно въ такива условия. Въ какво седи разликата между едно животно и човѣка? – Въ интенсивностьта на тѣхнитѣ усилия. Човѣкъ има високи стремежи въ живота си, а едно животно има обикновени стремежи. Пъкъ и между всички хора пакъ има разлика. Всички хора нѣматъ еднакви стремежи. Нѣкои казватъ: ние съ философия не се занимаваме. Питамъ тогава: съ какво се занимавате? – Съ обикновенитѣ нѣща въ живота. Философията е за философитѣ. Е, нѣма съмнение, че туй изречение е право. Философията е за философитѣ. Мѫдростьта е за мѫдритѣ хора, глупостьта е за глупавитѣ хора. Подъ думата „глупавъ животъ“ разбирамъ единъ обикновенъ животъ, въ който състоянията не сѫ разяснени. Ние не знаемъ, защо трѣбва да живѣемъ. Ние не знаемъ, причинитѣ на страданията. Раждаме се като дѣца, растемъ и остарѣваме, а при това, ако ни запитатъ, защо се раждаме и защо остарѣваме, ще кажемъ: такъвъ е законътъ на природата. Е, какъвъ е този законъ? – Законъ се дава само на разумнитѣ сѫщества, а на неразумнитѣ сѫщества се туря юларъ, никакъвъ законъ не имъ се дава. На воловетѣ не казватъ: новъ законъ се пише. Турятъ имъ юларъ и казватъ: ще вървишъ напрѣдъ! Разумнитѣ сѫщества, които разбиратъ какво нѣщо е законъ, нѣматъ гемъ, нѣматъ юларъ и на тѣхъ се казва: нова заповѣдь се пише; или, тази е моята заповѣдь: „да имате любовь помежду си“. Хората, при сегашнитѣ условия, при които се намиратъ, не могатъ да схванатъ, какво нѣщо е истинската любовь, която, се проявява. Защо? Тия органи, съ които могатъ да я схванатъ не сѫ още съградени у тѣхъ. Прѣдставете си единъ човѣкъ, който има слаби прояви на електричество и магнетизъмъ въ себе си. Какъ се проявяватъ тия сили въ него? – Тѣ се проявяватъ въ видъ на извѣстни течения. Това сѫ сѫстояния на самата жива природа. При слабитѣ прояви едва забѣлѣзваме нѣкакви движения, а при силнитѣ прояви тия движения сѫ много силни и произвеждатъ такъвъ ефектъ, какъвто може да се прѣдизвика отъ силния електрически токъ. Това лесно може да провѣрите въ града Вашингтонъ, гдѣто американцитѣ иматъ два голѣми топа, свързани съ силни електрически батерии, които топове се намагнитизирватъ така силно, че всѣки, който отива тамъ съ нѣкакъвъ желѣзенъ прѣдметъ, или съ обуща съ гвоздеи, трѣбва да ги остави вънъ и така да влѣзе, иначе, ще намѣри обущата си свалени отъ краката. Този магнетизъмъ нѣма да те пита, благороденъ ли си, или простъ. Всѣки, който отива съ обуща, подбити съ гвоздеи, ще намѣри обущата си закачени на топа. Тъй бързо става това, че нѣма врѣме да се сѣтишъ, какъ е станало. Ние нѣкой пѫть се спираме прѣдъ природата и питаме: защо става това нѣщо? Когато отивашъ при единъ такъвъ силенъ токъ, нищо нѣма да питашъ. Ще оставишъ навънъ всичкото желѣзо, което имашъ въ себе си и ще влѣзешъ безъ желѣзо. Значи, магнетизмътъ казва: азъ не искамъ никакви орѫжия. Той взима всичкитѣ ти орѫжия. Човѣкъ, който отива при Любовьта съ желѣзо, по сѫщия законъ ще постѫпятъ съ него и тукъ. Всичкото желѣзо, което е у тебе; всичкото сребро, което е у тебе; всичкото злато, което е у тебе и всичко туй, което те е спъвало въ живота, ще оставишъ на страна и така ще отидешъ при Любовьта. Мнозина запитватъ: ами безъ това не може ли? – Не може. При сегашнитѣ условия на живота има много нѣща, безъ който не може, но въ този великъ законъ на живота, къмъ който се стремимъ ние, разумнитѣ сѫщества, много отъ сегашнитѣ нѣща ще станатъ за насъ непотребни. Тия прѣходнитѣ състояния не трѣбва да считаме за вѣчни, за неизмѣни. Туй, което сега ти служи като една потрѣба, ти го използувай, но не обвързвай сърдцето и ума си съ него, да мислишъ, че като ти е полезно днесъ, ще ти е полезно и слѣдъ вѣковете. Не, за сега само ти е потрѣбно. Обаче въ закона на Любовьта има нѣщо особено, различно отъ това въ обикновената любовь. Обикновената любовь внася разединение и умраза между хората. Сега, нѣкои казватъ: какъ се е родила умразата? Азъ се изразявамъ математически, казвамъ: плюсъ и плюсъ даватъ плюсъ. Плюсътъ означава една положителна сила. Когато хората сѫ положителни, когато и природата е положителна, получава се една положителна величина, която е злото. Когато природата е положителна, а ние сме пасивни, или отрицателни, ражда се доброто. Това сѫ само прѣдположения. Това можемъ да докажемъ на всѣки едного отъ васъ. Запримѣръ, двама млади хора отъ София спорятъ за една хубава кѫща въ града, на много хубаво мѣсто, добрѣ съградена. И двамата сѫ заинтересувани, искатъ да я купятъ. Защо? – И двамата сѫ млади, искатъ да се женятъ, а тѣхнитѣ възлюбени искатъ именно тази кѫща. По-хубава отъ тази кѫща нѣма, затова и двамата се сърдятъ, претендиратъ за нея. Обичатъ тази кѫща и считатъ, че само въ нея е тѣхното щастие, защото и тѣхнитѣ възлюбени я обичатъ. Ако единиятъ отстѫпи, безъ да се бори, ще кажатъ за него: той е малодушенъ, той е баба. За другиятъ пъкъ, който настоява, ще кажатъ: а той е герой! Въ Любовьта има единъ законъ, споредъ който, онзи, който отстѫпва, е юнакъ; а онзи, който не отстѫпва е баба. Вие ще кажете сега: защо е баба? Прѣди 10–15 години отъ Варна излѣзе единъ тренъ, мина прѣзъ Гебедже и продължи по-нататъкъ пѫтя си. Обаче, къмъ Гебедже излѣзе единъ биволъ, наежи се срѣщу машината и каза: никого не пущамъ да мине отъ тукъ! Машинистътъ дава сигналъ – пиу, пиу, но биволътъ не отстѫпва. Машинистътъ пуща машината, и тя минава върху този биволъ, който става само на кожа и кости. Какво спечели този гебедженски биволъ? – Искаше да покаже своето юначество. Що му трѣбваше да стои на пѫтя на тази желѣзница? Тамъ гората е широка, да отиде и да пие вода, колкото иска. Да, но той искаше да покаже своето юначество. Онѣзи, който се противятъ на законитѣ на Любовьта, участьта имъ всѣкога е като участьта на този биволъ. Всѣко едно сѫщество, въ което се поражда желание да тури ограничения въ проявленията на Божията любовь, бива смачквано като този биволъ. Ще ви дамъ друго едно сравнение. Прѣдставете си, че вие отивате при единъ прѣкрасенъ изворъ, при който нѣкой благочестивъ, разуменъ човѣкъ е направилъ една хубава, мраморна чешма, съ хубаво корито, съ хубави широки кранчета. Прѣдставете си сега, че всички тия хора, който отиватъ всѣки день да черпятъ вода отъ този изворъ, рекатъ да си отчупватъ по едно парченце отъ мрамора. Какво би станало съ тази чешма? – Ще се развали. Не е важно да взимаме камъчета отъ тази чешма, но водата на този изворъ е важна. Законътъ на Любовьта казва: ще вземешъ отъ водата на този изворъ, а камънитѣ, които сѫ украшения, ще оставяте незасегнати. Чешмата това е човѣшкото тѣло, а любовьта, която се проявява въ човѣка – това е водата на този прѣкрасенъ изворъ. Ние мислимъ, че като обсебимъ тѣлото, ще придобиемъ Любовьта. Не, Любовьта е извънъ тѣлото, а тѣлото е условие, чрѣзъ което тя се проявява. Каква е разликата между любовьта на една птичка и любовьта на единъ човѣкъ? Нима птичката не защищава своитѣ малки, не се жертвува за тѣхъ по сѫщия начинъ, както и майката защищава и се жертвува за своитѣ дѣца? Ще кажете: да майката се жертвува! По отношение на любовьта, и майката се жертвува, и птичката се жертвува. Любовьта имъ има еднакво проявление, само че по количество майката е единъ голѣмъ изворъ, а птичката – по-малъкъ. По отношение качеството на любовьта, обаче, водата и на голѣмия, и на малкия изворъ е еднаква. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че се различаваме въ любовьта си. Туй различие е само привидно. Прѣдставете си единъ голѣмъ изворъ въ периферия, и водата отъ него изтича отъ множество различни цѣви. Да кажемъ, че нѣкой цѣви сѫ прави, други образуватъ разни букви, трети сѫ спиралообразни, четвърти – крѫгообразни, пети дѫгообразни, изобщо съ всевъзможни форми. Сега, прѣдставете си, че нѣкои отъ васъ получаватъ водата отъ една цѣвь, а други отъ друга цѣвь. Какво ще кажете за водата отъ тия различни цѣви? Ще кажете: моята вода е по-хубава. Защо? Защото моята цѣвь не мяза на твоята. Вѣрно е, че тия цѣви не сѫ еднакви, но не сѫ цѣвитѣ, които опрѣдѣлятъ качеството на водата. Слѣдователно, ако единъ човѣкъ има единъ видъ характеръ, другъ човѣкъ – другъ характеръ, нѣкое животно пъкъ – свой особенъ характеръ, любовьта на всички тия сѫщества, обаче, ще се проявява по единъ и сѫщъ начинъ. Въ проявлението на любовьта между хората и животнитѣ сѫществува само тази разлика, че когато любовьта се проявява въ животнитѣ, съзнанието у тѣхъ се пробужда мигновено и послѣ пакъ загасва. А когато любовьта се пробужда у човѣка, съзнанието се проявява и задържа за по-дълго врѣме. Слѣдователно, проявлението на любовьта зависи отъ пробуждането на съзнанието. Какво изисква тази любовь, когато се пробужда нашето съзнание? Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ младитѣ царе въ Европа, чието име нѣма да кажа. Този случай е станалъ прѣди войната. Единъ день този царь излиза на разходка съ своя файтонъ и по пѫтя срѣща единъ дѣдо и една баба, които се подпиратъ на тояжката си, едва вървятъ. Като ги вижда, царьтъ веднага спира файтона си и казва на тия стари хора: „Заповѣдайте, качете се на моя файтонъ да продължите пѫтя си“! Качватъ се тѣ на файтона при него, и той започва да ги занимава. Питамъ какви сѫ били побужденията на този младъ царь, за да спре файтона си, да покачи въ него тия двама старци и да се разговаря по цѣлия пѫть съ тѣхъ? Въ него имаше нѣкакви побуждения. Този дѣдо казва на царя: „Е, синко, благодаря ти, че ме покани въ файтона си, краката ми се бѣха откѫснали отъ умора, всрѣдъ пѫтя щѣхъ да си остана“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ми се отдаде случай да ви услужа. И бабата сѫщо казва на царя: „Господь здраве да ти дава, синко, ако не бѣше ти, щѣхме да си останемъ по пѫтя“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ви срещнахъ и можахъ да ви услужа. Той ги завежда до кѫщата имъ, взима имъ адреса и казва: „И другъ пѫть бихъ желалъ да ви услужа“. Тѣ му казватъ: „Е, синко, такива хора много рѣдко се срѣщатъ, не знаемъ гдѣ си възпитанъ“. – Не, има добри хора по свѣта, има ги навсѣкѫдѣ. Когато човѣкъ иска да прояви любовьта, той може и като царь да я прояви, може и като простъ, като бѣденъ човѣкъ пакъ да я прояви. Въ тоя случай тия двамата стари хора сѫ били разумни, добри хора! Сега, азъ нѣма да ви разправямъ нищо за разговора, който се е водилъ между тѣхъ. Това е единъ цѣлъ разказъ. Царьтъ е почерпилъ единъ великъ урокъ отъ този разговоръ. Стариятъ дѣдо казва на царя: „Е, синко, добрѣ да живѣешъ! Виждашъ ли моята глава, какъ е побѣлѣла отъ страдания? Много съмъ страдалъ въ живота си, и знаешъ ли защо съмъ дошълъ до туй положение? Гледай ти поне да бѫдешъ изпълнителенъ, и прави на всички тъй, както направи и на насъ. Бѫди тъй услужливъ не само къмъ старитѣ, но и къмъ всички нуждающи се!“ Какво би било отъ васъ, ако въ сърдцата ви би проникнала тази любовь! Не че тази любовь не сѫществува въ васъ, но нѣкой пѫть не искате да я проявите, а за сега проявявате само любовьта, която разединява. Любовьта има еднакво проявление въ всички хора. Когато тя дѣйствува въ човѣка, кара го да люби, да се учи и свободенъ да бѫде. Любовь, която не прави човѣка свободенъ, не е любовь. Любовь, която обвързва човѣка, която носи заблуждения за него, която го спъва и събужда въ него онѣзи отрицателни качества, е положителна любовь, тя не е за насъ. Онази любовь, която сега е потрѣбна на съврѣменното човѣчество, е любовьта, която носи сила вѫтрѣ въ себе си. Тя е любовьта, която трѣбва да внесе миръ, разумность и търпение въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе себеотрицание въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе свободна жертва въ човѣшката душа. Когато ние изучаваме самата природа, виждаме, че въ своитѣ прояви тя носи всички благородни качества. И ако нѣкой пѫть ни се показва така груба, то е просто, за да ни упѫти, да ни покаже правия пѫть. Нѣкой пѫть ни прави като дѣцата. Съ това тя иска да каже: ти трѣбва да имашъ духа на младото дѣте. Какъвъ е духътъ на младото дѣте? – То има силна вѣра. Въ него нѣма двѣ мнения. Каквото кажешъ на онова непокварено дѣте, то вѣрва безъ колебание, безъ всѣкакво съмнѣние. Дѣтето, това е човѣкътъ който е готовъ да се учи. Стариятъ човѣкъ е разумния човѣкъ. Стария човѣкъ въ материалнитѣ работи не е готовъ да дава. Той тамъ не е щедъръ, но ако дойде да ти разправя едно-друго, той е готовъ да ти разправя съ часове. Седни при нѣкой дѣдо, ще видишъ, какъ е готовъ да ти разправя това-онова съ часове: но бутнешъ ли този дѣдо за кесията, той казва: не пипай! Умътъ пипай, всичко пипай но кесията не пипай! Вслѣдствие на това, онѣзи, които бутатъ кесията на дѣдото, иматъ много лошо мнѣние за него и казватъ: много стипца човѣкъ е този дѣдо! Дѣдото казва: „Паритѣ развалятъ човѣка, дѣдовото. Ако ти дамъ пари, ти ще отидешъ да пиешъ, това ще направишъ, онова ще направишъ, ще се развалишъ. Ако искашъ, азъ мога да ти дамъ знания“. И готовъ е този дѣдо, това да ти разправя, онова да ти разправя. Но младиятъ, слуша, слуша, току бръкне въ кесията. Този младъ не разбира духа на дѣдото, а дѣдото го разбира. Има млади, които разбиратъ дѣда си, и тогава се образува хармония между млади и стари. Любовь между двама млади не може да сѫществува. Азъ мога да ви докажа това. Двама млади не може да се обичатъ, но младъ и старъ могатъ да се обичатъ. Между тѣхъ може да се завърже най-хубавата, най-идеалната любовь. Дѣдото слѣдъ 4–5 години ще замине, у него, нѣма никаква користолюбива цѣль къмъ младия. Между дѣдото и младия може да се образува такава връзка, че единиятъ и другиятъ добрѣ да се разбиратъ. Слѣдователно, между насъ и природата може да се образува най-интимна връзка. Защо? – Природата е стара. Тя носи всички знания, всички богатства въ себе си, и ние, като млади, които сме дошли, на земята да се учимъ, тя е готова да ни услужи. Но и тя си има своя кесия. Щомъ бутнешъ кесията и, тя казва: а, дѣдовото, не може! И като казватъ, че има нѣща невъзможни, вѣрно е. Защо? – Тия богатства сѫ врѣдни за насъ.

Сега, Христосъ се обръща къмъ своитѣ интимни ученици, които Го разбиратъ, и имъ казва: „Да имате любовь помежду си! Отъ това свѣтътъ ще познае, че сте мои ученици“. Кой свѣтъ? – Не този неразумниятъ свѣтъ, но висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ. Този висшъ свѣтъ, въ който царува Любовьта, ще познае, че сте мой ученици по това, че Любовьта прѣобладава въ васъ. А щомъ този висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ познае, че сте мои ученици, тогава вие ще имате всичкото негово благоволение.

И тъй, при сегашнитѣ условия човѣчеството минава въ една нова фаза. Именно тази новата любовь трѣбва да се насади. Туй наричатъ любовь между народитѣ, любовь между обществата. Съврѣменното човѣчество търси единъ методъ, единъ начинъ, по който народитѣ ще могатъ да се споразумѣятъ, но тѣ може да се споразумеятъ само възъ основа на Божествената Любовь. Тя ще дойде по единъ много естественъ начинъ. Всички съврѣменни народи се отличаватъ по нѣкакви качества. Българитѣ, като народъ, се отличаватъ; англичанитѣ, като народъ, се отличаватъ; французитѣ, като народъ, се отличаватъ; германцитѣ, като народъ, се отличаватъ; руситѣ, като народъ, се отличаватъ; китайцитѣ, като народъ, се отличаватъ; японцитѣ, сѫщо като народъ, се отличаватъ. Всички народи се отличаватъ по нѣщо, но за да познаете единъ народъ, трѣбва да живѣете дълго врѣме между него, за да видите, какви сѫ неговитѣ основни качества, които го характеризиратъ, като народъ. Тия характеристики, тия различия, които сѫществуватъ между народитѣ, само любовьта може да ги смекчи, да ги облагороди. Тия отношения, тази непримиримость, която сѫществува въ живота на народитѣ, само Божествената Любовь, само съзнателната любовь може да я изглади. Само тя може да внесе вѫтрѣшния смисълъ въ живота. Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици и имъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си!“ Христосъ е говорилъ дълго врѣме на своитѣ ученици, но сега нѣмамъ врѣме да възпроизвеждамъ тази бесѣда. Той ги училъ три години и имъ казвалъ, какви сѫ качествата на Божията Любовь, какви сѫ основнитѣ и правила. И тази любовь си има свои правила. Азъ казвамъ, че едно отъ качествата на тази любовь е като видишъ онзи, когото обичашъ, сърдцето ти да се зарадва. Бащата като види сина си, да се зарадва; майката като види дъщеря си, да се зарадва. Даже хората трѣбва да се радватъ не само на своитѣ ближни, но и на по далечнитѣ отъ тѣхъ. Въ нѣкое сѣмейство кравата се изгубила, нѣма я 4–5 деня, и всички се безпокоятъ за нея, мислятъ си, дали не я изялъ нѣкой вълкъ. По едно врѣме чувашъ, че кравата мучи. Иде, иде кравата – всички ставатъ на крака, посрѣщатъ я. Защо? – Полезна имъ е тя. Само че тази любовь трае за малко врѣме. И сега, при тази Божествена радость трѣбва да се стараемъ да запазимъ любовьта си.

Мнозина християни мислятъ, че Любовьта е сила, която може да дойде отвънъ. Не, любовьта може да дойде само отвѫтрѣ, отъ дълбочината на човѣшката душа. Въ тази дълбочина работи човѣшкия духъ, който има всички възможности, всички условия да ти даде тази Любовь. Когато тази Любовь се прояви, Духътъ започва да работи за онази велика Мѫдрость, която е необходима, за да схванемъ смисъла на нашия животъ. Слѣдъ това Той започва да приготовлява условията за свободата, която е висшето, къмъ което се стремимъ. Всички, се стремимъ къмъ какво? – Да се освободимъ отъ онѣзи ограничения, които свѣтътъ ни налага. Свобода има само въ Бога. Като казвамъ „Богъ“ Вие разбирате Бога споредъ вашитѣ вѣрвания. Не, не за това вѣрване ви говоря азъ, не за тази свобода, която вие познавате. Подъ свобода азъ разбирамъ състоянието, което има рибата, когато напусне водата и отиде въ въздуха. Тя може да направи разлика въ това си ново състояние. Прѣдставете си, какво ще бѫде състоянието на една птица, която напуща въздуха и отива въ една още по рѣдка срѣда? Тя ще се усѣти свободна и ще започне единъ още по смисленъ животъ. Така ще се почувствуваме свободни и ние, когато промѣнимъ срѣдата на нашия животъ, когато дойдемъ до една по-висша срѣда, дѣто можемъ да задоволимъ всички свои нужди по единъ естественъ начинъ. Тогава нѣма да работимъ и ще дойдемъ до положението, както пише онзи вѣстникъ: „не работи!“ Не, въ този вѣстникъ „не работи!“ не се подразбира да не работишъ, но се подразбира да не се трудишъ, да не се мѫчишъ. Една срѣда има Божествената Любовь, дѣто твоитѣ нужди се задоволяватъ по Божествено. Ти самъ нѣма да си образувашъ тази срѣда, тѣзи условия, но обществото, окрѫжаващитѣ те хора, ще ти създадатъ тази срѣда. Всички онѣзи, които те заобикалятъ, ще те разбератъ. Ти ще разбирашъ Бога, и тѣ ще те разбератъ: ще живѣешъ въ миръ. Ще кажете: е, какво идеално има въ такъвъ животъ? Какво идеално ли? Око не е видѣло, и ухо не е чуло възможноститѣ, които се съдържатъ въ такъвъ единъ животъ. Първата възможность, която съществува е слѣдната: ти ще имашъ carte-blanche, свободенъ билетъ за пѫтуване. Съ този свободенъ билетъ ти ще имашъ възможность да посѣтишъ всички слънчеви системи, да гостувашъ, дѣто искашъ и по колкото врѣме искашъ, и въ която слънчева система да отидешъ, ще бѫдешъ добрѣ дошълъ. Питамъ тогава: животътъ ще има ли смисълъ? – Ще има, разбира се. Но ще кажете вие: това сѫ далечни работи, това сѫ приказки изъ 1001 нощь. Това сѫ Аладиновитѣ приказки. Не, това сѫ възможноститѣ, къмъ които човѣшката душа се стреми, и които единъ день ще постигне. Това е висшиятъ идеалъ – да се съединимъ съ Бога, да бѫдемъ служители нему, да влѣземъ въ Божествения свѣтъ, да изявимъ любовьта си къмъ Него. Това е, което е скрито въ насъ. То ще ни покаже, въ какво седи Божията Любовь. Ние още не знаемъ, въ какво седи Божията Любовь.

Съврѣменнитѣ хора се колебаятъ. И вѣрующи, и невѣрующи се съмнѣватъ. Щомъ дойдатъ прѣдъ едно мѫчение, казватъ: кой знае, Господь, Който е толкова великъ, който се занимава съ такива велики работи, съ едно такова нищожно сѫщество, като мене, ли ще се занимава? Той не може да се занимава съ мене. Ако грѣшишъ, ако вървишъ по своята воля, Богъ не се занимава съ тебе; но ако се стремишъ къмъ Неговата Любовь и вършишъ Неговата воля, колкото и да си малъкъ, колкото и микроскопическа любовь да имашъ, Той те държи въ своя умъ, занимава се съ тебе. И ако нѣкои хора успѣватъ, а други не успѣватъ, ако нѣкои сѫ благородни, а други неблагородни, азъ отдавамъ това на слѣдното нѣщо: колкото повече врѣме Господь те държи въ ума си, толкова повече успѣвашъ, толкова по-благороденъ ставашъ, а колкото по-малко те държи въ ума си, толкова по-малко успѣвашъ, толково по-неблагороденъ си. Нѣкой пѫть като те тури задъ гърба си, въ нищо не успѣвашъ, и всичко ти тръгва назадъ. Тогава и хората те забравятъ и те занасятъ на гробищата. Всички хора, които сѫ на гробищата, сѫ все отъ забравенитѣ. Ако хората мислятъ, че на земята, или на гробищата има почивка, тѣ не разбиратъ смисъла на живота. Ако, слѣдъ като излѣземъ отъ туй малко тѣло, въ което днесъ сме затворени и можемъ да се освободимъ отъ него тъй, както се освобождава бубата отъ пашкула си и хвръква на високо като пеперуда, това разбирамъ. Такъвъ да е смисълътъ на живота, разбирамъ. Ще ти каже нѣкой: ти ще умрешъ! Отговори: не, азъ само ще измѣня своето състояние.

Сега, не е въпросътъ да мислимъ, какъвъ трѣбва да бѫде задгробниятъ животъ. Външната страна на духовния животъ е хиляди пѫти по-красива, отколкото на физическия. Вѫтрѣшната страна пъкъ, дѣто Любовьта царува, дѣто Мѫдростьта царува, дѣто Истината царува, е хиляди пѫти по-красива отъ нашия животъ тукъ на земята. И, ако казваме, че духовниятъ животъ не струва, ние сме дошли до края на нашето сѫществуване. Въ такъвъ случай, кажете ми: какъвъ е смисълътъ на този животъ тукъ на земята? – Да яде човѣкъ. Не, въ яденето, което сега употрѣбяваме, има извѣстни горчивини. Ако ти си на бойното поле и те ранятъ на нѣколко мѣста, а слѣдъ това ти дадатъ най-хубавата супица, туй ядене ползува ли те нѣщо, има ли нѣкакъвъ смисълъ? Тукъ те боли, тамъ те боли. Има разлика въ това, когато нѣкой здравъ човѣкъ яде, и когато нѣкой боленъ човѣкъ яде. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме толкова наранени, та казваме, че има нѣщо въ любовьта, което причинява болка, има нѣщо, което липсва въ любовьта. Ние сме толкова изопачени, че като любимъ нѣкого, искаме той да се жертвува заради насъ. На какво основание? За мене, като ученикъ, важи жертвата, която ще направи когато нѣкой учитель, когато нѣкой виденъ ученъ ме повика отъ игрището, иска да напусна играта. Тази жертва има смисълъ, защото този човѣкъ ще ми даде нѣщо. Но, ако този човѣкъ е невѣжа и повика младитѣ въ прашната стая и ги забавлява само, какъвъ смисълъ има тази жертва? Ако този учитель може да даде такива знания на ученицитѣ си, че въ тѣхъ да има смисълъ, да има разбиране на живота, това повикване го разбирамъ. Слѣдователно, когато идемъ при Любовьта, ние казваме: Любовьта е сила въ своето изявление. Тя дава плодове. Това вече го разбирамъ. Въ това има смисълъ. Когато Божествениятъ Духъ дойде, Той казва: „Елате да ви науча, какво нѣщо е Любовьта!“ Духътъ може ли да учи? – Може, разбира се. Че кой учи? Като говоря съ устата си, тя ли говори? Като виждамъ съ очитѣ си, тѣ ли виждатъ? Не, задъ устата ми седи туй невидимото, което говори. Задъ очитѣ ми седи туй невидимото, което вижда. Невидимото говори, невидимото чува, невидимото вижда – то прави всичко. Нѣкой пѫть вие казвате: сърдцето ми тупа, чувствувамъ любовь. Кой може да покаже тази любовь на сърдцето? Казватъ: е, какъ се зачервило лицето! Чудно нѣщо! Като се зачервило лицето, това любовь ли е? Ако е въпросътъ за зачервяване, азъ мога да зачервя и своята соба, азъ мога да зачервя и една книга. Червеното лице не показва любовь, то е едно съвпадение на нѣщата. Червениятъ цвѣтъ на любовьта може да изпѫква като единъ признакъ, но това ни най-малко не показва тази любовь, която носи животъ въ себе си. И тогава падаме въ заблуждение, мислимъ, че сме напипали нѣщата, напипали любовьта и казваме: е, лицето му е червеничко. Хубаво, но слѣдъ двѣ години това лице не е червеничко, а жълтичко и казваме: не е червено вече лицето. Тамъ е погрѣшката, че ти повѣрва въ червеното лице. Ти трѣбваше да повѣрвашъ въ Любовьта, която, когато дойде, не носи червеното лице, но носи единъ свѣтълъ, свѣтящъ образъ, съ единъ мекъ гласъ, съ една разумность въ очитѣ. Когато Любовьта дойде въ кѫщата ти, ще я изчисти, ще ти послужи, ще внесе миръ и радость, и когато си свърши работата, ще си излѣзе навънъ и ще отиде на друго мѣсто. Тя има остро ухо. Щомъ усѣти, че ти имашъ нужда отъ нея, веднага пакъ ще дойде при тебе. Тя повдига хората, насърдчава ги, за да могатъ да понесатъ всичкитѣ мѫчнотии. Тя казва на хората: не бойте се, докато азъ работя въ свѣта, всичко ще е въ редъ, всичко ще се оправи. Сега, като казвамъ, че тя всичко оправя, какво подразбирамъ подъ това? Азъ подразбирамъ, че задъ нея седи Богъ – онзи разумниятъ, великиятъ, непознаваемиятъ, неизмѣняемиятъ за хората, за когото тѣ спорятъ, дали сѫществува, или не.

И сега, седнали нѣкои да казватъ за насъ: какво сѫ взели тия хора да говорятъ за Бога? Не, за Бога още не сме говорили. Туй, което хората говорятъ, то още не е за Бога. Азъ бихъ желалъ да чуя нѣкой да говори за Бога, но да говори съ любовь и да бѫде образецъ на Любовьта. Светотатство е да се говори за Бога безъ Любовь! Щомъ отидешъ при единъ човѣкъ, комуто искашъ да говоришъ за Бога, не му говори най-напредъ за Бога, за Любовьта, но му покажи, въ какво седи тази любовь. Започни съ най-малкитѣ нѣща. Изчисти кѫщата му. Гладенъ е, заведи го дома си и го нахрани съ най-скромното ядене. Сипи му малко бобъ. Не го завеждай въ най-хубавата гостилница да го нахранишъ. Това не е любовь. Ти ще проявишъ любовьта си въ най-малкото, и ако съзнанието на този човѣкъ е пробудено, като излѣзе навънъ, той ще си въздъхне свободно, ще подигне погледа си нагорѣ и ще каже: има хора по свѣта, у които живѣе Божията Любовь. Любовьта не прави разлика. Къмъ всички сѫщества, каквито и да сѫ, тя гледа съ еднакво око. А ние нѣкой пѫть гледаме отъ висотата на своето положение къмъ всички други хора и казваме: той не е като мене уменъ, той не е като мене тъй културенъ. Ами ако рече Господь да те погледне отъ висотата на своето положение, какъ ще се почувствувашъ? Той ще погледне на тебе тъй, както ти поглеждашъ къмъ всички други души, въ които Богъ живѣе. Ако видишъ нѣкой заякъ съ счупенъ кракъ, ще му кажешъ: слушай, моятъ братъ не е знаялъ, като ти счупилъ крака, но азъ ще ти помогна. Ти си добро зайче, азъ познавамъ това по голѣмитѣ ти уши. Ще починешъ малко, азъ ще ти поправя крака. Ти нѣмашъ никаква злоба въ себе си, затова ще ти помогна. Голѣмитѣ ти уши показватъ щедрость. Наистина, по нѣкой пѫть прѣгризвашъ коритѣ на дърветата, но то е отъ нѣмай-кѫдѣ. Тъй, че ако ти погледнешъ така снизходително къмъ това зайче, и Господь ще погледне така къмъ тебе. Господь ще каже както постѫпи ти съ това, малко зайче, така ще постѫпя и азъ съ тебе. Вие не можете да избѣгнете този великъ законъ. Както ти си постѫпилъ въ дадения моментъ съ нѣкого, така ще постѫпятъ и съ тебе. Слѣдователно, ако ние искаме да бѫдемъ умни така трѣбва да постѫпваме. Кой отъ васъ не иска да бѫде уменъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде благороденъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде силенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде способенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде богатъ? Всичко това вие може да имате само при едно условие: когато вие имате моята любовь, можете да разполагате съ това, съ което азъ разполагамъ; и когато ние любимъ Бога, и Той ни люби, можемъ да разполагаме съ всичко, съ каквото и Той разполага.

Сега, ние се срѣщаме, и казваме единъ за другъ: той е отъ друго вѣрую. Споредъ мене, има само едно вѣрую – вѣрую въ Любовьта. Азъ бихъ казалъ така: вѣрвамъ въ едната истинска Любовь, която изтича отъ Духа; вѣрвамъ въ едната истинска Мѫдрость, въ която се проявява Духътъ; вѣрвамъ въ едната Истина, въ която се проявява Богъ. Туй е едно вѣрую. Щомъ вѣрвашъ въ всичко това, ти имашъ вече вѣрую. Може да си единъ търговецъ – нищо отъ това. Може да си единъ воененъ – нищо отъ това. Може да носишъ една шашка, но ако Богъ се проявява въ тази шашка, нищо отъ това. Тя ще бѫде едно благословение, ти ще защищавашъ слабитѣ съ нея. Ако ти си учитель, ако ти си свещеникъ, или каквото и да е, и тази любовь се проявява въ тебе, всичката твоя работа, твоятъ езикъ ще бѫде на мѣстото си. Ние казваме: кога ще дойде Господь, да влѣе въ насъ тази Любовь? Господь се проявява всѣки день. Той хлопа на вратитѣ на сърдцата ни, очаква да му отворимъ и казва: „Дѣца, иде вече този день!“ Ученитѣ казватъ: да, ще дойде този день, но по закона на еволюцията. Ние казваме: за нѣкой е дошълъ този день. Нали мнозина отъ васъ сте развъждали бубитѣ. Какво сте забѣлѣзали? Всички въ единъ день ли завиватъ пашкула си? Не, едни завиватъ пашкула си по-рано, а други – по-късно. За нѣкои буби деньтъ е дошълъ. Но, вие не чакайте да излѣзете всички заедно! Ако ти чакашъ да излѣзете всички заедно, врѣмето ти ще мине. Въ този вѫтрѣшенъ стремежъ, именно, трѣбва да проявимъ Божията Любовь. Тази Любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ общественото си положение; тази любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ обществото, народа си, дома си, жената си, дѣцата си, тя изисква да осмислимъ живота си. Ако ти си жененъ, тя изисква отъ тебе, да покажешъ на жена си, въ какво именно седи Божията Любовь. Тя изисква да покажешъ на приятеля си добрата и страна, да изявишъ прѣдъ него тази Божия Любовь. Запримѣръ, ние често правимъ жертви, но въ тия наши жертви още не седи Божията Любовь. Азъ мога да дамъ на приятеля си половината си имане, но въ това още не седи Божията Любовь. Всичко, което правимъ сега, това е едно предисловие. Има велики нѣща въ Божията Любовь и когато ги правишъ, ти ще ги изнесешъ само прѣдъ себе си и ще считашъ, че това е едно благословение. Ако вие можете да покажете най-малката любовь, първиятъ признакъ, по който ще познаете, че имате Божието благословение, е въ това, че ще ви се открие нѣщо велико. Ако човѣкъ би могълъ да изрази най-малката Божествена Любовь, моментално прѣдъ неговия взорь, като че ли ще се дигне една завѣса и ще види възвишени сѫщества, които живѣятъ въ Любовьта. Те ще му се усмихнатъ и ще кажатъ: „Да, върви по пѫтя! Този е пѫтьтъ, по който и ние вървимъ.“ И слѣдъ това тази завѣса моментално пакъ ще падне. Той ще си помисли дали това е вѣрно, или не; дали това е халюцинация, или не. Хората казватъ: а, това е халюцинация! Че кое не е халюцинация? Утрѣ твоята кѫща може да изгори – това е една халюцинация; паритѣ си може да изгубишъ – това е една халюцинация. Не, има една реалность. Ако тази завѣса всѣки день се вдига, и ти виждашъ всичко онова, което дава животъ, всичко онова, което осмисля нѣщата, ти ще се обезсърдчишъ ли? Тази завѣса пакъ ще падне прѣдъ твоитѣ очи, но вие нѣма да имате никаква тѫга, никаква скърбь. Не че нѣма да имате никаква тѫга, но вие съ радость ще носитѣ вашитѣ страдания. И като дойдете чрѣзъ това учение до тази любовь вие ще имате едно качество, и то е слѣдното: всѣки, който може да прояви Божията Любовь, той ще може да носи цѣлата земя на гърба си. Ще кажете сега: а, ще може да носи земята на гърба си! Да ще може. Щомъ такъвъ човѣкъ може да носи земята на гърба си, той е герой, и никой не може да му прави пакости. Какъ смѣе нѣкой да ми пакости, когато нося цѣлата земя на гърба си? Малко да се поразтърся, ще видите и ще патите. Ще кажа: не ме бутайте, защото азъ нося цѣлата земя на гърба си и тичамъ по нейната орбита! Не ме бутай, защото азъ нося цѣлата земя, отъ менъ зависи вашето щастие. Кой си ти, който носишъ земята? Какво искашъ да кажешъ съ това? – Искамъ да кажа, че ако любите Бога, земята нѣма да се тресе; ако не любитѣ Бога, земята ще се тресе. Онзи, който люби Бога, ще може да носи земята на гърба си. Единъ фигуративенъ изразъ ви казвамъ. Ще кажете: ама че много е казано! Въ Писанието е казано, че Господь държалъ всичкитѣ свѣтове въ шепата си, а азъ казвамъ, че нося земята на гърба си. Господь държи земята въ рѫката си, а азъ – на гърба си. Да държишъ на рѫката си всичкитѣ свѣтове и земята заедно, за това се изисква голѣма сила! Слѣдователно, за да бѫдете силни хора, ще ви кажа, какъвъ опитъ трѣбва да направите. За да се кали единъ християнинъ, за да се кали единъ вѣрующъ, трѣбва да направятъ единъ опитъ. Опитвали ли сте се нѣкой пѫть мислено, да видите, дали можете да носите на гърба си по три, четири, петь до десеть тона тяжесть? Човѣшката сила може да се развие. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който ще видите, че е възможно това. Единъ хилавъ неврастеникъ, американски студентъ, билъ на едно прѣдставление, въ което единъ отъ американскитѣ ужилисти, който билъ много силенъ му ударилъ една плѣсница, и той се търкулилъ три пѫти на земята. Този американецъ билъ много уменъ и си казалъ въ себе си: ще ти докажа, че не съмъ толкова слабъ. Започналъ този студентъ да изучава живота на ужилиста, да разбере, какъ е придобилъ тази сила, и като разбралъ, заелъ се всѣки день да прави редъ упражнения. Въ продължение на 10 години той добилъ такава сила, че могълъ съ двѣтѣ си рѫцѣ да дига единъ конь съ двѣ малки кончета. Единъ день той отива при този ужилистъ и му казва: ти знаешъ ли кой съмъ? – Не зная. Тогава той го подига съ едната си рѫка въ въздуха и му казва: ето кой съмъ! Кой си, наистина? – Азъ съмъ този, на когото прѣди 10 години ти удари една плѣсница и ме търкули три пѫти на земята. – Ще ме извинишъ, азъ не те познавахъ. Както виждате, човѣкъ, може да развие въ себе си сила. Така може да развие въ себе си и тази мощна сила на Любовьта. А ние безъ да сме развили въ себе си тази сила на Любовьта, казваме: не можемъ. Можемъ да я развиемъ! Ако този хилавъ студентъ може въ продължение на 10 години да развие въ себе си такава сила, че да може съ двѣтѣ си рѫцѣ да дигне единъ конь и двѣ малки кончета, значи всѣки отъ васъ може да развие въ себе си тази сила на Любовьта. Вие казвате: какво нѣщо е Любовьта? Любовьта е сила, съ която можете да носите на гърба си цѣлата земя. Тогава ще казвате: Господи, всичкитѣ страдания, който ми дойдатъ, ще мога да ги нося.

И тъй, стихътъ: „Всичко мога да направя чрѣзъ Господа Исуса Христа“ – има вече смисълъ. Всичко можемъ да направимъ. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ Любовьта Божия. Богъ иска вѫтрѣшно да ни се изяви.

И Христосъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си, и този висшиятъ Божественъ свѣтъ да знае, че сте мои ученици“. На всѣки единъ отъ васъ прѣдстои едно велико вѫтрѣшно учение: да промѣни своя животъ и вѫтрѣшно, и външно – да прѣобрази напълно себе си. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва всѣки день да се огледва въ огледалото и да види, дали лицето му се е измѣнило. Не само лицето му трѣбва да се измѣни, но и умътъ, и сърдцето му. Не казвамъ така да се измѣнитѣ, че да се забравитѣ, но всѣки день да усѣщате, че нѣщо благородно, възвишено се влива въ вашата душа, нѣщо ново се заражда вѫтрѣ въ васъ, и вие растете отъ сила въ сила, отъ любовь въ любовь, отъ знание въ знание, отъ свобода въ свобода. Това е великото, къмъ което онѣзи, който любятъ Бога, трѣбва да се стремятъ. Тогава, всичкитѣ ви занятия въ живота, каквито и да сѫ, ще се осмислятъ.

И тъй, като имате любовь помежду си, вие ще дойдете до онзи първиченъ животъ, който ще ви освободи по единъ разуменъ начинъ отъ сегашнитѣ ограничения на живота.

Слѣдователно, прѣдъ васъ седи една вѫтрѣшна велика наука: Люби, учи, Свободенъ бѫди!

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 4 януарий, 1925 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help