Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Миротворци

„Блажени миротворцитѣ; защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“.(Матея 5:9) Противорѣчиво е днесъ да говоришъ за миротворство, противорѣчиво е да говоришъ за миротворци. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на хората за сиромашия, че трѣбва да бѫдатъ сиромаси. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за болести. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за тъмнината. Противорѣчиво е днесъ да имъ говоришъ, че въ свѣта има нѣкакъвъ си Промисълъ, че имало нѣкаква вѣчна Любовь. Всичко това е все противорѣчия.

Българитѣ иматъ една пословица, която казва: „Той има кокоши умъ“. Тѣ употрѣбяватъ този изразъ за нѣкой човѣкъ, за когото искатъ да изразятъ нѣщо лошо. Че въ какво е лошъ кокошиятъ умъ? Кокошката не се напива, пари не краде, хора не убива, затвори не гради, несправедливи закони не създава. Тогава въ какво е крива кокошката, та казватъ „кокоши умъ“. Кокошиятъ умъ седи въ слѣдното; като дадешъ на кокошката жито въ една крина, тя почва съ краката си да го рови, разхвърля го навънъ и слѣдъ като го разрови, започва да мисли, че е изровила нѣщо отнѣкѫдѣ. Това показва, че тя не може да използува ония блага, които и се даватъ, а ги разравя. Та, въ туй отношение, когато казватъ „кокоши умъ“, то значи, че и ние, като тази кокошка, не можемъ да използуваме Божиитѣ блага, които ни се даватъ. А нѣкои мислятъ, че кокошката не може да мисли. Не, въ нѣкои отношения тя може да мисли по-добре, отколкото самиятъ човѣкъ.

„Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“.

Какво означава думата „миротворци“? Миротворство е едно отъ великитѣ качества. Само на кои? – На великитѣ души, на хората съ характеръ. Миротворството не е качество свойствено на проститѣ хора; то не е свойствено и на обикновенитѣ хора; то даже не е свойствено и на гениалнитѣ хора. То е свойствено само на ония човѣци, които иматъ разумни души. Човѣкъ трѣбва да придобие това качество. Той не се ражда съ него, но той го придобива, той го развива. Ако човѣкъ се раждаше съ това качество, то щѣше да бѫде едно пристрастие, отъ страна на Провидението. И въ това именно е похвалата на човѣка, че той може да го придобие.

Сега, онѣзи, които философствуватъ ще кажатъ: тогава гдѣ е Божията благодатъ? Ами че въ какво седи Божията благодатъ? Ако Богъ ще влѣе въ насъ всичко на готово, тогава какъвъ смисълъ има живота ни? Въ такъвъ случай нека Богъ си живѣе самъ, нека самъ се проявява. Нѣкои казватъ: тогава, ние виждаме голѣмо противорѣчие въ това, дѣто се казва, че всичко трѣбва сами да придобиемъ, а пъкъ въ Писанието е казано, че всичко е отъ Бога. Каква е тази ваша философия? Не е въпросътъ тамъ. Това, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога, това е отъ Него, а това, че ние се проявяваме, то е отъ насъ. Нима онази кокошка, която рови съ краката си и изхвърля житото навънъ, та това е отъ Бога? Каква нужда има Богъ отъ това, да рови туй зърно? Като че Богъ не знае туй зърно, та трѣбва да го опитва сега, да се учи? Въ това нѣма никаква философия. Че каква философия има въ това, човѣкъ да съгради една кѫща и послѣ да я събори? Ще кажете: отъ Господа е това. Не, отъ човѣка е това. Нѣкой убилъ нѣкого и послѣ казватъ: тъй направилъ Господь, тъй е наредилъ Той. Ние сме направили това, а послѣ казваме, че Господь го направилъ оправдаваме се. Въ Писанието се казва: че Господь не се изкушава. Каква нужда има Господь отъ това, да убие този или онзи? Каква нужда има Господь да прави затвори? Господь, Който има всичко въ себе си, каква нужда има отъ тѣзи дѣтински промѣни? Слѣдователно, като мислимъ така, ние опорочваме Божието име, ние опорочваме Божията Любовь. Казва се въ Писанието, че Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии. Да бѫдешъ Синъ Божий, това е най-възвишеното положение, което нѣкой може да има по отношение на Бога. Разбира се, като кажемъ, че можемъ да бѫдемъ Синове Божии, веднага ще се родятъ противоречия, съмнѣния: можемъ ли да бѫдемъ Синове Божии, или не? Азъ не обичамъ да споря, дали можемъ да бѫдемъ Синове Божии. Който разсѫждава, и който размишлява, може да разрѣши всички задачи; който не разсѫждава, който не размишлява, никакви задачи не може да разрѣши. Нѣкои ми казватъ: ама азъ не мога да видя това нѣщо. Е, да видишъ, или да не видишъ, то е нѣщо относително. Ако азъ, слѣдъ като седя тукъ въ София, не мога да видя една игла на Витоша, това не е единъ недѫгъ на моитѣ очи. Обаче, азъ мога да стана отъ тукъ, да отида на Витоша и да намѣря тази игла. Тамъ ще я видя. Нѣкой казва: ти си ученъ човѣкъ, вижъ иглата отъ София. Азъ ще ви възразя: ако ти си дѣйствително ученъ човѣкъ ще отидешъ самъ на мѣстото и ще видишъ тази игла отъ близо. Само глупавитѣ хора разглеждатъ нѣщата отдалечъ. Хубаво, щомъ разсѫждавате така, щомъ вашата философия е такава, бѫдете послѣдователни. Турете тогава хлѣба отдалечъ, поглеждайте го отъ тамъ и се наяждайте. Защо влизате въ противорѣчия? Ако това е едно правило въ живота, нека го приложимъ въ всички отношения, нека бѫдемъ послѣдователни въ своята мисъль! Погледни хлѣба отъ половинъ километъръ разстояние и се наяжъ! Да, когато дойде въпросъ за хлѣба, ти го вземешъ въ рѫцѣтѣ си и се вторачвашъ въ него, а щомъ се отнася за друго нѣщо, щомъ се отнася за иглата на Витоша, казвашъ: и отъ тукъ може да се види. Азъ разсѫждавамъ по слѣдния начинъ: когато имашъ да вземашъ пари отъ нѣкого, ти се вторачвашъ, приближавашъ се къмъ него и казвашъ: паритѣ дай по-скоро! Когато пъкъ имашъ да давашъ нѣкому, отдалечавашъ се отъ него. „Интересецъ бабамъ“, казватъ турцитѣ. Но, този интересъ е двоякъ: интересъ когато имашъ да давашъ, и интересъ, когато имашъ да взимашъ. Когато имашъ да давашъ, ти туряшъ нѣщата отдалечъ, а когато имашъ да взимашъ, туряшъ нѣщата наблизо. Въ първия случай казвашъ: колкото по-далечъ, толкова по-добрѣ. Вие ме запитвате: защо този господинъ стои толкова далечъ отъ онзи? Защото има да дава. Ами защо еди-кой си е много близъкъ съ онзи тамъ? Защото има да взима. Казва се: еди-кой си се оженилъ за еди-коя си. Защо? Защото има да взима, та я взелъ въ кѫщата си. Ама защо еди-кой си изпѫдилъ жена си, отдалечилъ се отъ нея? Защото има да и дава. Това сѫ философски разсѫждения, тѣ не сѫ сѫществени, тѣ сѫ само извѣстни положения.

И тъй, Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ!“. Миротворството е едно качество, което се придобива, но не въ единъ животъ. То е едно качество, за придобиването на което се изисква цѣлата вѣчность. Сега, азъ нѣма да се занимавамъ съ математика, да ви доказвамъ, че за да се развие у васъ миротворството, се изисква едно число отъ години съ множество нули. Но да оставимъ това число, вие нѣма да го разберете. Едно ще знаете, че за да се развие миротворството, изисква се цѣлата вѣчность. Подъ думата вѣчность, азъ разбирамъ, че всички онѣзи добродѣтели, които се проявяватъ въ Божественото естество, трѣбва да дойдатъ и да подкрѣпятъ мира. Мирътъ, миротворството е най-хубавото качество, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си. Съ това се отличава ангелскиятъ свѣтъ. Свѣтътъ на мира е ангелскиятъ свѣтъ. Тамъ, дѣто има миръ, само тамъ ще може да има музика, поезия, изкуство, животъ въ своята пълнота. Дѣто нѣма миръ, не може да има никаква култура. Разбирайте „култура“ Въ пълния смисълъ на думата.

Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“.

Нѣкои казватъ: да примиримъ хората! Не да ги примиримъ, но да ги научимъ на онзи великъ законъ да бѫдатъ миротворци. Да примиришъ хората, това не е изкуство. И сега, ще проповѣдватъ на хората, че трѣбва да бѫдатъ миролюбиви. Християнитѣ трѣбва да бѫдатъ не „миролюбиви“ хора, а „миротворци“ трѣбва да бѫдатъ, въ себе си трѣбва да носятъ това качество. Може да се познае, че тѣ носятъ това качество, ако сѫ Синове Божии. Само Синоветѣ Божии могатъ да бѫдатъ миротворци. Нѣкой казва: азъ примирихъ еди-кой си хора. Че кой не може да примирява? Кой не може да примирява съ тоягата? Но това примирие ли е? Кой не може да омиротворява една страна? Но това миротворство ли е? Не е.

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Кога? Когато човѣкъ прояви туй качество въ себе си. Вие ще провѣрите това. Щомъ дойде миротворството въ васъ, вие ще турите редъ и порядъкъ на всѣка една ваша мисъль, на всѣко едно ваше желание, на всѣко едно ваше дѣйствие. Туй миротворство ще ви свърже съ Бога, съ небесния свѣтъ, съ светиитѣ. Миротворството ще ви свърже още съ свѣта на ангелитѣ, съ всички слънчеви системи, понеже сте Синове Божии. Слѣдъ като ви свържатъ съ Бога, вие ще бѫдете въ сила да проявите вашето миротворство и отвънъ.

„Блажени миротворцитѣ“, казва Христосъ. Онѣзи, които любятъ Христа, вѣрватъ ли въ тия думи? Мене по нѣкой пѫть ме очудватъ хората, когато говорятъ за Любовьта, а не вѣрватъ въ Любовьта. Съврѣменната любовь е такава, че когато нѣкой възлюби нѣкого, не му вѣрва вече. Нѣкой казва за нѣкого: азъ го много обичамъ. Да, защото той ти дължи. Това не е миротворство. Ти имашъ да взимашъ отъ него и постоянно го подозирашъ, че той не може да си изплати дълга. Ти обичашъ нѣщо въ нѣкого, но какво? – Обичашъ онова, което си вложилъ въ нѣго, искашъ да си го вземешъ и слѣдъ като си го вземешъ, казвашъ: за този човѣкъ вече петь пари не давамъ. Въ първо врѣме, за да го залъжешъ малко, казвашъ му: азъ имамъ за тебе добро понятие, ти си добъръ човѣкъ. Да, но това е залъгалка. Обичамъ те, но я ми дай паритѣ! Кога си вземешъ паритѣ, казвашъ: страшенъ вагабонтъ си, азъ вече петь пари ти не давамъ. Това е сегашната култура. Прѣди 2,000 години хората сѫ били такива, и сега сѫ такива. Всичко това ние вършимъ всеки день и не се срамимъ отъ себе си. Ние сме станали толкова дебелооки, че не ни е срамъ. Слѣдъ като кажемъ такава нѣкоя дебелашка, груба, та послѣ казваме: ама че я казахъ! Хубава излѣзе! И сега, религиознитѣ хора, като взематъ нѣкои листове отъ Евангелието, четатъ, прѣлистватъ и казватъ: тъй е казалъ Христосъ, тъй е казалъ апостолъ Павелъ, тъй е казалъ евангелистъ Матей, евангелистъ Иоанъ, пророкъ Исаия и др. Разбра ли ти сега? Казвамъ: ами ти разбра ли? Нито ти, нито азъ сме разбрали още. Щомъ е така, защо ще убѣждаваме единъ човѣкъ да вѣрва въ Бога? Нѣкой казва, че трѣбва да имаме вѣра. Бихъ ви запиталъ: въ какво трѣбва да имате вѣра? Понеже вѣрата е единъ законъ на ума, казвамъ: слушайте, приятелю, ние сме двама души на земята и, за да се разберемъ, ти трѣбва да вѣрвашъ, т.е. трѣбва да събудишъ твоята разумность и интелигентность, и азъ трѣбва да вѣрвамъ, т.е. да събудя своята разумность и интелигентность, та слѣдъ като събудимъ разумностьта и интелигентностьта, която Богъ е вложилъ въ насъ, ние ще можемъ да живѣемъ като разумни сѫщества. Слѣдователно, ние ще видимъ, че сме двѣ разумни сѫщества, които трѣбва да се споразумѣятъ. Вие казвате: ние може да вѣрваме единъ на другъ. Какъ? Хората прѣнасятъ вѣрата въ областьта на чувствата и любовьта, а ние прѣнасяме вѣрата въ другъ единъ свѣтъ, ние я взимаме въ другъ смисълъ. Вѣрата не е любовь. Вѣрата е законъ на ума, на знанието. И апостолъ Павелъ искалъ да докаже, че пѫтьтъ на Мѫдростьта е пѫть на спасението. Чрѣзъ Мѫдростьта хората се спасяватъ, чрѣзъ Любовьта хората добиватъ животъ, а чрѣзъ Истината се освобождаватъ. Отъ какво се освобождаватъ хората. Когато една майка се освободи отъ своето дѣте, какво показва това? Ако единъ човѣкъ може да роди мира въ себе си, като едно свое дѣте, той се освободилъ, той разбралъ дълбокия смисълъ на мира. Какво нѣщо е мирътъ? Мирътъ се явява въ свѣта всѣкога слѣдъ единъ катаклизъмъ, слѣдъ едно голѣмо разбъркване. Та, като дойдатъ разумнитѣ сѫщества да разбъркатъ всичко въ свѣта и послѣ се заематъ да поставятъ всичко въ съчетание, казваме, че въ тази държава има миръ, има редъ и порядъкъ. Редътъ и порядъкътъ сѫ само изводи на мира. И защо много отъ съврѣменнитѣ хора полудѣватъ? Защото нѣматъ миръ. Ами че азъ слѣдя това! Нѣкои религиозни казватъ, че еди-кой си, че еди-коя си полудѣли. Че какъ нѣма да полудѣятъ? Тѣ нѣматъ миръ въ себе си, тѣ нѣматъ любовь въ душата си. Азъ не съмъ срещналъ до сега човѣкъ въ свѣта, който да има миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си и да е полудѣлъ. А хиляди хора съмъ срѣщналъ, които полудѣватъ, защото нѣматъ миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си. Какво нѣщо е полудѣването? – Разбърква се ума имъ, и тѣ ставатъ избухливи вѣщества. Каква е разликата между силата на една бомба и силата или енергията, която иде отъ слънцето? Разликата е тази, че бомбата извѣднъжъ избухва и разрушава всичко на около си, а онѣзи енергии, които идватъ послѣдователно отъ слънцето, постепенно падатъ върху човѣка, като го подигатъ и възрастватъ неговитѣ сѣменца. Слѣдователно, човѣкъ въ даденъ случай може да заеме положението на една бомба, да експлодира и да мисли, че има характеръ. Въ какво седи човѣшкиятъ характеръ? – Човѣшкиятъ характеръ седи въ разумно написанитѣ нѣща въ неговата душа. Когато човѣкъ пази нѣщата, които Богъ е написалъ въ неговата душа, това показва, че той има характеръ. Божествениятъ Духъ и сега още пише въ човѣшката душа. Всички разумни нѣща въ човѣшката душа, които не търпятъ никакво коригиране, никакво поправяне, сѫ написани отъ Божествения Духъ. Той не само че ги е написалъ, но ги е дълбоко врѣзалъ въ душата на човѣка. Това се нарича характеръ!

И тъй, мирътъ, миролюбието, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си, е едно отъ благороднитѣ качества, чрѣзъ което човѣкъ може да запази своето равновѣсие. Щомъ човѣкъ е миротворецъ, той ще стане Синъ Божий. Щомъ човѣкъ има това качество въ себе си, всички сили ще се балансиратъ въ него, той е човѣкъ, който може всичко да направи. Или, казвамъ другояче: той е човѣкъ, който всичко е направилъ. Често ние казваме: а, азъ мога така да направя, че да оправя България! Смѣшно е това нѣщо – да оправишъ България, да оправишъ Англия, да оправишъ Америка! Азъ казвамъ: ти оправи ли себе си? Азъ съмъ, казва нѣкой, благороденъ човѣкъ. Казвамъ му: ела да живѣемъ единъ мѣсецъ заедно, че ще видишъ, колко сме благородни и двамата. Единъ мѣсецъ ти ще плащашъ и за мене, и за себе си; ти ще готвишъ, а азъ ще ямъ. Прѣзъ това врѣме азъ ще гледамъ на лицето ти, дали то ще се измѣни, или не. Вториятъ мѣсецъ ти ще ме изпиташъ: азъ ще плащамъ, азъ ще готвя, а ти ще ядешъ, и ще гледашъ на моето лице. Ако твоето и моето лице се измѣнятъ, ние не сме миротворци. Но ако твоето и моето лице не се изменятъ ние сме миротворци. Нѣкой казва: азъ направихъ едно добро дѣло. Не, благодари, че въ това дѣло твоятъ умъ и твоето сърдце взеха участие. Благодари, че има възможность да се проявишъ. Азъ нѣма да мисля да нахраня цѣлия свѣтъ но ще помисля само да ми се отдаде случай да направя едно добро дѣло, защото онзи, който е създалъ свѣта е промислилъ за него. Да се заемамъ азъ да промислямъ за цѣлия свѣтъ, това е светотатство! Богъ, който е създалъ свѣта, всичко е прѣдвидѣлъ. Той всичко е промислилъ, и за най-малкитѣ животинки, който живѣятъ въ дълбочинитѣ на океанитѣ, и за най-висшитѣ сѫщества. На всички е далъ условия за животъ. Нѣкои казватъ: защо сѫществува смъртьта, защо ставатъ всички тия промѣни въ свѣта? Това сѫ Божии работи. За всички тия работи ти нищо не разбирашъ и казвашъ: защо сѫществува смъртьта? Вие сте чудни! Богъ другояче гледа на смъртьта; Богъ другояче гледа на всички работи. Ако азъ взема едно парче ледъ и го стопя на огъня, та го прѣвърна въ вода, вие какво ще кажете? Ще кажете: умрѣ ледътъ! Не, това не е философия. Ледътъ се е прѣвърналъ на вода. Питамъ едного: тази вода отъ ледъ ли е станала, или ледътъ е станалъ отъ вода? Той ще каже, че водата е станала отъ ледъ. Не, водата отъ ледъ никога не става, но ледътъ става отъ вода. Нѣкой казва: отъ умразата ще се роди любовь. Това е крива философия. Отъ умразата любовь не се ражда. Отъ любовьта умраза става. Кога? – Когато любовьта е малка. Тогава казвамъ: малката любовь създава леда, а голѣмата любовь създава водата. Малката любовь произвежда леда, и като го пипнешъ, студенъ е, а голѣмата любовь произвежда водата. Слѣдъ туй пъкъ още по-голѣмата любовь създава паритѣ; още по-голѣмата любовь създава пламъкъ и огънь; още по-голѣмата любовь създава свѣтлината, а още по-голѣмата любовь какво създава? – Създава мира? Въ древностьта, при единъ отъ знаменититѣ адепти, Ешавора, се явява архангелъ Аниелъ и му донася двѣ написани книги, като му казва: Въ тия двѣ книги се съдържа знанието на цѣлото човѣчество. Едната книга ще запазишъ за себе си, никой да не я пипа, освѣнъ ти, а другата книга ще оставишъ отвънъ, да се учатъ по нея твоитѣ ученици. И върналъ се тогава ангелътъ въ свѣта на свѣтлитѣ духове. Започналъ тогава Ешавора своята работа. Поканилъ той всички ония на който съзнанието било подигнато, да дойдатъ да се учатъ отъ новата книга. Започнали да идватъ ученици единъ слѣдъ другъ да се учатъ. Всѣки който свършвалъ, трѣбвало да прѣлисти книгата, да прочете най-важното мѣсто и слѣдъ туй да затвори книгата. Обаче, всѣки единъ ученикъ, като намиралъ най-важното мѣсто, толкова се влюбвалъ въ него, че отрѣзвалъ листа, който билъ тъничъкъ и го скривалъ въ себе си. Излизали си ученицитѣ отъ тамъ пакъ единъ по единъ. Това послѣдно прѣлистване на книгата се считало единъ видъ като дипломъ за завършване на училището. Тъй като се изреждали ученицитѣ единъ слѣдъ другъ, година слѣдъ година, книгата се доста смалила. Ученицитѣ, който идвали отпослѣ, казвали на Ешавора: „Тази книга не е пълна, отъ небесния свѣтъ не сѫ се доизказали, забравили сѫ да напишатъ нѣкои нѣща“. Е, казалъ имъ той, недописаното пъкъ вие ще го напишете. Всички тия ученици продължавали все тъй да четатъ отъ тази книга и да си откѫсватъ по единъ листъ отъ най-хубавото мѣсто, което имъ харесва, докато най-послѣ Ешавора забранилъ да се отваря тази книга. И сега, отъ тази книга, за свѣта сѫ останали само два листа: Стария и Новия завѣтъ. И днесъ, всѣки единъ отъ васъ носи по единъ листъ отъ тази книга. Отъ всичкото това знание, което се разпръснало изъ свѣта, станала днешната голѣма галиматия. Тия листа не били номерирани, та не знаятъ хората, кой какво носи, забравили. Сега и въ науката, и въ религията, всѣки пише по цѣли томове върху този листъ, който е взелъ отъ тази книга. Всѣки написва по нѣщо, но откѫдѣ сѫ тия листове? И онѣзи, които сѫ взели листа на миротворцитѣ, и тѣ пишатъ по нѣщо. Но слѣдъ като се биятъ, биятъ хората, най-послѣ казватъ: елате да се примиримъ сега! Уилсонъ даде на свѣта 14 точки за мира – миротворецъ бѣше той! Но, това е външниятъ свѣтъ. Да се върнемъ ние къмъ себе си! '

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“.

Сега, нѣкой може да каже така: не съмъ ли азъ Християнинъ? Казвамъ: да, християнинъ си. Не съмъ ли азъ, който вѣрвамъ въ Христа? Казвамъ: да, вѣрвашъ въ Христа. Не съмъ ли азъ, който обичамъ Бога? Казвамъ: да, вѣрвамъ, че обичашъ Бога. Ами не съмъ ли азъ, който служа на отечеството. Да, ти си, който служишъ на отечеството. Не съмъ ли азъ, който обичамъ човѣчеството? Да, ти си, който обичашъ човѣчеството. Азъ питамъ: че коя кокошка не обича своитѣ пиленца, коя кокошка не обича своитѣ яйца? Слѣдъ като снесе едно яйце, куткудяка. Това, че азъ вѣрвамъ въ Христа, това показва само единъ моментъ на вѣрване. Че азъ любя, това показва само единъ моментъ на любовь. Туй, дѣто ние изказваме, че азъ любя нѣкого, какво означава? Сега ли го залюби? – Ами сега, когато го видѣхъ. Казвамъ: ако е така, съжалявамъ. Ако любовьта сега се заражда въ вашитѣ сърдца, това не е любовь. Ако вѣрата сега се заражда въ васъ, това не е вѣра. Азъ мога да нарека тия нѣща любовь, вѣра, но не е така. Ако доброто сега се заражда въ вашата душа, това не е добро. Ако вие запалитѣ една свѣщь и кажете, че вие създадохте тази свѣщь, това не е вѣрно. Тази свѣтлина сега ли се е образувала? – Сега. Не, приятелю, тази свѣтлина си е сѫществувала, тя е била, а сега само се проявява; пъкъ тя още не е проявена въ свѣта въ своята пълнота. Въ древностьта, при единъ вѣрующъ, който живѣлъ 20 години въ една пещера въ пустинята, идва единъ господинъ и вижда, че този постникъ чете Библията на една малка свѣщь. Тогава той му казва: ако ти четешъ Библията на тази малка свѣщь, нищо не ще можешъ да разберешъ отъ нея. Постникътъ му отваря една врата и отъ нея излиза такава блѣстяща свѣтлина, че този господинъ ослѣпѣлъ, не могълъ да издържи на тази свѣтлина. И слѣдъ това той му казва: азъ чета библията при такава свѣтлина, отъ която хората, като не разбиратъ законитѣ, ослѣпяватъ. Свѣщь, която носи свѣтлина и знание за васъ, която носи свобода за васъ, не произвежда никакви противорѣчия. Тази свѣтлина ни свързва съ Бога, съ онзи великъ изворъ на Любовьта.

Може ли нѣкой отъ васъ да ми обясни, кои сѫ били побудителнитѣ причини на Божественото естество въ Бога, да създаде всички тия свѣтове? Било ли е необходимо Богъ да създаде тия свѣтове, или въ Него е имало нѣкаква милость? Било ли е врѣме, когато тази вселена да не е сѫществувала? Не, тя всѣкога е сѫществувала. Нѣкои казватъ, че сегашната вселена щѣла да изчезне. Не това сѫ наши прѣдположения. Свѣтътъ всѣкога е билъ, и всѣкога ще бѫде, защото той е едно проявление на Бога, а въ Бога нѣщата сѫ всѣкога послѣдователни. Има промѣни, но нѣщата сѫ всѣкога постоянни. Слѣдователно, нашето сегашно слънце, споредъ както казва Мойсей до четвъртия день при създаването на свѣта го нѣмало. И рече: Богъ – „Да бѫде виделина“ – и стана виделина. А до тогава, споредъ както казва Мойсей, нѣмало слънце. Въ четвъртия день, казва се въ Писанието, Богъ направилъ слънцето и мѣсечината. Какво означава това слънце? То значи, че въ четвъртия день на козмическия човѣкъ се проявилъ човѣшкиятъ разумъ – най-възвишеното нѣщо въ човѣка. Тогава се създалъ умътъ въ този козмически човѣкъ, и той съзналъ, че може да мисли и да работи, както Богъ работи въ свѣта. Това подразбиралъ Мойсей, като казалъ, че въ четвъртия день Богъ създалъ слънцето. Мойсей не говори за това обикновено слънце, защото за насъ въ природата день и нощь нѣма, т.е. днесъ и утрѣ нѣма. Като казваме „днесъ и утрѣ“, то е за онази неразумна природа. Какво отношение има между изгрѣването и залѣзването на слънцето? За разумния човѣкъ тия процеси иматъ съвсѣмъ друго значение. Азъ мога да правя разлика между изгрѣването и залѣзването на слънцето. Въ какво се проявява тази разлика? Когато изгрѣва слънцето на изтокъ, насъ ни радва това нѣщо, но когато залѣзва на западъ, за насъ настава една скърбь. Ами защо да скърбимъ? Когато у насъ слънцето залѣзва, за другитѣ пъкъ изгрѣва, а когато за тѣхъ залѣзва, за насъ изгрѣва. И тъй, има ли изгрѣване и залѣзване на слънцето? – Въ свѣта има само единъ изгрѣвъ. Изгрѣването на слънцето за насъ ние наричаме изгрѣвъ, а изгрѣването на слънцето за другитѣ наричаме залѣзъ. Слѣдователно, когато любовьта се прояви за другитѣ хора, ние казваме: нашата любовь залѣзе вече. Не е така. Ако ти можешъ да пѫтувашъ съ бързината на свѣтлината, ако можешъ да вървишъ съ бързината на това слънце, ще има единъ вѣченъ день, но понеже ние сме материялисти, затова има день и нощь за насъ. Нѣкои казватъ: страшно нѣщо е тъмнината. Питамъ: защо има тъмнина? Азъ другояче гледамъ на тъмнината. Прѣдставете си, че вие сте работници, и като такъвъ, за васъ, работницитѣ, нѣма никакъвъ законъ, който да опрѣдѣля по колко часа на день да работите. Ако нѣма залѣзване на слънцето, какво ще направишъ тогава? – Ще работишъ, докато грѣе слънцето. А тъй, като работникъ, седите при господаря си и му работитѣ, но докато грѣе слънцето, господарьтъ ви не ви пуща да си отидите дома. Щомъ, обаче, залѣзе слънцето, той ви пуща да си вървите дома и казва: хайде върви си сега! Лошо нѣщо ли е тъмнината? Казвамъ: свѣтлината ти дава възможность да работишъ, а тъмнината ти дава възможность да почивашъ. Кое условие е по-добро? Защо господарьтъ ти не иска да работишъ на тъмно? Тъмнината е дошла, за да те освободи, да ти даде възможность да си починешъ. Понеже твоятъ господарь е неразуменъ, Господь е създалъ отвънъ тъмнината, за да те освободи, да си починешъ малко. Господарьтъ ти казва: хайде сега си върви, та утрѣ, като изгрѣе слънцето, ще дойдешъ пакъ да работишъ. Е, ако по нѣкой пѫть въ душата ти дойде една малка тъмнина, това лошо нѣщо ли е? Ти имашъ свѣтлина, радостно ти е на душата, свѣтло ти е на ума, но мразишъ нѣкого и постоянно го носишъ въ ума си. И тъй както ти е свѣтло, кажешъ си: азъ ще му дамъ нѣму! – Кроишъ си разни планове. Е, тази свѣтлина въ дадения случай не ти ли прѣчи? Но, дойдатъ слѣдъ това голѣми страдания, скърби и ти забравишъ този човѣкъ. Питамъ: какво нѣщо сѫ скърбитѣ, страданията? – Тѣ сѫ тъмнина, която е дошла специално за тебе. Е, тази тъмнина не е ли едно добро въ този случай? – Добро е, тя те е оправила въ пѫтя ти, върнала те е отъ лошитѣ ти намѣрения. Кое състояние е по-хубаво сега за тебе? – Второто. И тъй, това, което е тъмнина за насъ, за другитѣ е свѣтлина. Онази свѣтлина, която не може да реагира върху нашитѣ очи, тя се прѣдставлява за насъ като тъмнина, а онази свѣтлина, която реагира върху нашитѣ очи, се прѣдставлява като свѣтлина. Слѣдователно, нашата свѣтлина за другитѣ сѫщества е тъмнина, а нашата тъмнина, която настава вечерно врѣме е свѣтлина за по-напрѣдналитѣ сѫщества. Тъй щото, въ свѣта всичко е свѣтлина. Казва Писанието: „Свѣтлината свѣти въ тъмнината, и тъмнината я не обзе.“ Вие тогава казвате: виждате ли, тъмнината не обзе свѣтлината! Не, евангелистъ Иоанъ, като е писалъ това нѣщо, като окултенъ ученикъ, друго нѣщо е подразбиралъ. Сега, азъ нѣма да се спирамъ да обяснявамъ всичко това, понеже ако се спра да обяснявамъ, вие ще се намѣрите въ положението на онзи бѣденъ човѣкъ, прѣдъ когото се отваря една стая съ най-хубави скъпоцѣнни камъни. Този бѣденъ човѣкъ, като види всички тия скѫпоцѣнни камъни, въ главата му ще дойдатъ всичкитѣ изкушения, и той ще почне да мисли откѫдѣ да влѣзе.

Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ днесъ се намира подъ хиляди заблуждения и християнскиятъ свѣтъ сѫщо се намира подъ такива заблуждения. Нѣкой казва за примѣръ: ами Господь не може ли да оправи тази работа? – Може, какъ не! Е, тогава азъ нѣма повече да ора, да сѣя, да копая. И започва молитвата си. Господи прати ми нѣкой човѣкъ, който да оре, да сѣе, да копае заради мене! Моли се, моли се дълго врѣме. Най-послѣ азъ го чуя, намѣря нѣкой човѣкъ, който да му оре, да му копае и да му пратя. И тогава той си казва: ето, Господь ме послуша. Това нѣщо лесно мога да направя азъ. Защо? – Защото хора за работа все ще се намѣрятъ. Казвамъ на едного: слушай: колко искашъ да ти платя, за да работишъ за онзи? – 100 лева. Хубаво, иди да работишъ! Азъ му изпращамъ този човѣкъ, за да не безпокои Господа. На втория день стане, пакъ безпокои Господа. Пакъ пратя нѣкого. На третия день пакъ се моли. Този пѫть вече не изпращамъ никого. Той си казва: а, днесъ молитвата ми не се чу! Не, у насъ такива моления не ставатъ, такива молитви не се приематъ! Злѣ се молимъ ние, съврѣменнитѣ хора. Работата е едно благословение за насъ. Да орешъ, да копаешъ, да сѣешъ, да жънешъ, да работишъ, това е една привилегия! Ако ти мислишъ, че Господь трѣбва да те освободи отъ ралото, отъ мотиката, зле разбирашъ законитѣ. Та ти още не си работилъ! По малко ще работишъ! Тъй е казано. Ти като влѣзешъ въ училището, изведнъжъ нѣма да свършишъ всичката си работа! По малко, по малко. Днесъ малко, утрѣ малко и т.н. Ама, казва нѣкой, азъ искамъ изведнъжъ да стана чистъ и святъ човѣкъ! – Не може изведнъжъ. Днесъ ще бѫдешъ една вощена свѣщъ, утрѣ ще бѫдешъ двѣ вощени свѣщи, на третия день ще бѫдешъ три вощени свѣщи и слѣдъ врѣме ще имашъ свѣтлината на 100 милиона свѣщи. Като отидешъ на онзи свѣтъ, тази свѣтлина ще бѫде пакъ като свѣтлината на една свѣщъ и ще започнешъ отново да изучавашъ Божия законъ.

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Миротворството е едно отъ качествата на великитѣ души. Срѣщалъ съмъ нѣкои християни, които казватъ: ние се родихме отъ Бога. Хубаво, родилъ се отъ Бога, а дошълъ да спори съ мене, да ми казва: ти не си на правата страна'. Е казвамъ му, тогава ти не си на правата страна. Ти мене нѣма да ми казвашъ, дали съмъ на правата, или на кривата страна. Дали съмъ роденъ отъ Бога, или не, дали съмъ на правата страна, или не, това азъ зная. Нима волътъ не знае, че е волъ? Той знае това. Азъ на вола нѣма какво да доказвамъ логически, нито математически, че се различава отъ мене. Ще му кажа: ела тукъ при мене, тукъ има огледало. Хайде да застанемъ прѣдъ огледалото! По какво се различаваме сега? Той ще погледне, ще му кажа: на моята глава роги нѣма, на твоята има. Послѣ, азъ имамъ двѣ рѫцѣ и на тѣхъ по петь пръста, а ти имашъ четири крака и на тѣхъ по едно раздвоено копито. Най-послѣ си съблѣка дрехитѣ. По какво се различаваме? Азъ нѣмамъ козина, а ти имашъ козина по цѣлото си тѣло. Е, каква е философията сега. Волътъ пита: кой ми тури рогата? – Ти. Кой ми тури копитата? – Пакъ ти – нищо повече. Ами на тебе кой ти сне рогата? – Азъ. Кой ти сне копитата? – Азъ. Какъ? – Ако ми станешъ ученикъ, ще кажа – нищо повече. Сега, това е една алегория въ нашия животъ. Нѣкой питатъ: какъ ще познаете, кой вѣрва въ Христа, и кой не вѣрва? Какъ ще познаете, кой е роденъ отъ Бога, и кой не е роденъ отъ Бога? Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави, казва Писанието. Родениятъ отъ Бога има въ душата си такава велика Любовь, такъвъ великъ изворъ на любовьта, че никакви противоречия за него не сѫществуватъ. Родениятъ отъ Бога има една такава пръчица, че съ нея всичко може да направи. На него всички хора му сѫ братя – не по тѣла, а по души. Когато ти си роденъ отъ Бога, ти ще се разговаряшъ съ душитѣ на всички хора. Прѣди нѣколко врѣме дойде една сестра и ми казва: искамъ да дойда да спя въ твоята кѫща. Не, ти не ще можешъ да спишъ тукъ. На тебе ти е опрѣдѣлено, гдѣ да спишъ. Този градъ е голѣмъ, иди при тия хора, при които ти е опрѣдѣлено да имъ поговоришъ, и ще те приематъ. Ами какъ да ги намѣря? – Ще ги намѣришъ тъй, както и другъ пѫть си ги намирала. Споредъ вашата философия вие ще кажете: жестоко е това нѣщо! Хубаво, ами защо онзи ангелъ дойде при Корнелий и му каза да отиде въ Кесария и да попита за Петра? На Петра бѣ опрѣдѣлено да поговори, да проповядва на Корнелия. Ангелътъ не се спря да разправя на Корнелия тази велика Истина, но го прати при Петра. Ангелътъ си има по-важна работа. Ангелътъ не се занимава съ забавачница. Това, което казва ангелътъ на Корнелия, се подразбираше така: повикай Петра да ти разкаже това, което хората трѣбва да знаятъ за забавачницата. Той се занимава съ забавачница. И сега, всичкитѣ църкви на свѣта азъ наричамъ забавачници. Всички хора, които се раждатъ, азъ ги наричамъ хора на забавачницата. Е, кое пиле, като се роди, не се радва? Кое теле, като се роди, не се радва? Пилето казва: азъ се родихъ. Телето казва: азъ се родихъ. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ. Хубаво, и тримата се родиха, но еднакви ли сѫ и тримата по своето раждане? Пилето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като пиле. Телето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като теле. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като човѣкъ. Нѣкой ангелъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като ангелъ. Това е истинската философия, това е дълбокото, вѫтрѣшното разбиране на нѣщата. И тогава, ти като се родишъ като ангелъ, ще имашъ онзи дълбокъ миръ въ себе си, ще бѫдешъ миротворецъ, ще бѫдешъ Синъ Божий, и гдѣто и да отидешъ, ще ти бѫде безразлично. Ти ще бѫдешъ свързанъ съ Бога, ще имашъ свѣтлина, и дѣто и да влѣзешъ между хората, ще бѫдешъ образецъ. Смисълътъ на живота седи въ това, да нѣма противоречия. И тогава, азъ нѣма да се спирамъ да ви убѣждавамъ да вѣрвате като мене. Нѣма защо да вѣрвате като мене. Вие може да си мислите свободно. Вие може да живѣете въ този свѣтъ, въ който и азъ живѣя; и азъ мога да живѣя въ този свѣтъ, въ който вие живѣете, но той да е единъ разуменъ свѣтъ, та като се срещнемъ да се разберемъ. А не тъй, като ме срещне нѣкой, да се стъписа, да се стресне, като да е срещналъ нѣкоя мечка. Нѣкой казва за другиго: ама той е по-ученъ отъ мене. Ами че какво отъ това? Азъ се радвамъ, че той е по-ученъ. Ама еди-кой си е по-уменъ, по-силенъ отъ мене. Че какво отъ това? Като е по-уменъ, като е по-силенъ, той ще ти услужи. Като казвашъ, че нѣкой е по-ученъ, по-уменъ или по-силенъ отъ тебе, значи едно користолюбие се крие въ тебе. Ти си единъ горделивецъ. Ама той ще ме засѣнчи! Ако работата се състои въ това, че еди-кой си щѣлъ да те засѣнчи, какво по-добро отъ това? Азъ ще кажа: приятелю, я ми кажи какъ изработи твоята доброта? Кажи ми методътъ си, по който си я изработилъ, та да мога и азъ да стана по-ученъ, по-уменъ и по-силенъ. Мене ме радва това? А вие казвате: е, азъ отъ него ли ще се уча? Ами отъ кого ще се учишъ? – Отъ своя духъ. Че и кокошката може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Кокошка ще стане. И телето може да каже: азъ ще се уча отъ своя телешки духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Теле ще стане. И човѣкътъ може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако каже така, какво ще стане отъ него? – Човѣкъ ще стане. Но, ако нѣкой каже: азъ ще разсѫждавамъ като нѣкой ангелъ, ще се уча отъ него – какво ще стане отъ него? – Ангелъ ще стане.

И тъй, Духътъ Божий има степени на проявление. Та, като дойдете до това положение, вие трѣбва да бѫдете толкова чистосърдечни, толкова безпощадни къмъ себе си, толкова искрени въ душата си, толкова истинолюбиви, че въпросътъ за намирането на Истината да бѫде тъй поставенъ у васъ, както Богъ го е вложилъ въ душитѣ ви. По отношение на Бога вие ще се поставите съ всичкото си смирение. Ще кажете въ себе си: азъ искамъ да бѫда миротворецъ, искамъ да бѫда Синъ Божий. Това е най-хубавото качество. Ще каже нѣкой: ама ти не си такъвъ. Нищо, азъ търся методъ. Туй нѣщо азъ съмъ го ималъ нѣкога, и сега искамъ да го намѣря. Всички ще бѫдемъ Синове Божий. Но кога? – Когато бѫдемъ миротворци. Когато проявимъ миротворството въ себе си, това ще бѫде печатъ, че сме Синове Божий. Нѣкои искатъ първо да бѫдатъ Синове Божий, а послѣ да проявятъ миротворството. Не, това не е възможно.

Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Тия въпроси, които развивамъ, не трѣбва да ви смущаватъ. Това сѫ само методи, които изяснявамъ, но въ всѣка една бесѣда има една основна мисъль, която трѣбва да остане въ ума ви. Вие идвате при мене и носите своята свѣщь, обаче нѣмате запалка, съ която да я запалите. Питате ме, мога ли да ви я запаля. Азъ мога да ви я запаля, но не обръщайте внимание на моитѣ особености. Азъ мога да бръкна въ джеба си, да извадя една кутийка, да я развия отъ книжката и, но всички тия нѣща ще ги оставите на страна. Вие ще чакате тихо и спокойно. За васъ е важенъ онзи моментъ – да извадя една клечка кибритъ, да драсна и да запаля вашата свѣщь. А това, от гдѣ ще извадя този кибритъ, какъ ще го развивамъ, какво ще ви говоря, какви пояснения, какви допълнения ще ви давамъ, не е важно. Важното е изваждането на клечката кибритъ и запалването на вашата свѣщь. Като запаля свѣщьта ви, ще кажете: радвамъ се, че ми запали свѣщьта, та сега ще можемъ да вървимъ заедно. Казва единъ стихъ отъ Писанието: „Ако трѣбва да запаля своята свѣщь, отъ Словото Божие трѣбва да я запаля, за да гори безъ да изгаря“. А сега ние имаме едно извратено понятие, че всички нѣща, които живѣятъ, горятъ. Да, горятъ, но изгарятъ, а свѣщь, запалена отъ Божествения огънь, гори и не изгасва. Туй вѣчно горение ние наричаме законъ на растене. Ами че ако вие погледнете на единъ човѣкъ, какво прѣдставлява той? – Той е една запалена свѣщь, която расте на Божествения огънь, въ Божествения Духъ вѫтрѣ. Изгасете този огънь, и всѣко растене, всѣко сѫществуване ще изчезне. Ние растемъ при огъня. Сега нѣкой ще ми каже: а, ние трѣбва да се пазимъ отъ огъня! Не! Миротворецътъ не живѣе въ въздуха. Той живѣе въ този Божественъ огънь, въ най-усиленитѣ пламъци. Само такъвъ човѣкъ може да бѫде миротворецъ. Ако вие искате, тъй както си дишате въздуха да бѫдете миротворци, лъжете се, това никога не може да бѫде! Каква е тази ваша философия? Насъ сѫ ни заблудили, че огъньтъ е опасенъ и затова го държимъ само въ печкитѣ си. И за слънцето казваме сѫщото: нека седи то далечъ отъ насъ, защото ако дойде на земята, ще изгори всичко. На тия учени хора, които подържатъ тази теория, азъ казвамъ че на слънцето, въ неговия огънь вѫтрѣ, живѣятъ сѫщества. А, живѣятъ сѫщества! Да, както има риби, които живѣятъ въ водата, както има птици, които живѣятъ въ въздуха, така има и сѫщества, които живѣятъ въ слънцето вѫтрѣ, въ този огънь. Казвате: това науката не е доказала. Казвамъ: моята наука е доказала че въ слънцето живѣятъ сѫщества. Казвате: това е отъ 1001 нощь. Азъ казвамъ: това е книга на 1002 нощи. Азъ имамъ книга на 1003 нощи, на 1004, на 1005 нощи. Туй е книгата на огъня. Блаженъ е онзи който може да живѣе въ огъня. Този свещенъ огънь е, който ще ни очисти отъ всички грѣхове, който ще ни смъкне всички нечистотии, който ще изхвърли тази тъмнина отъ насъ и ще ни направи свѣтли, чисти като кристалъ. По какво се познава чистотата на единъ кристалъ? – Чистотата на единъ кристалъ се познава по това, че той може да прѣчупва свѣтлината. Ако свѣтлината влѣзе въ единъ кристалъ и се прѣчупи, тогава той придобива цѣна. Ако свѣтлината не се прѣчупва, той не струва нито петь пари. Ако твоята душа влѣзе въ тази чистота, и свѣтлината ти не се прѣчупва, колко струва твоята душа?

„Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“.

Що е миротворството? – Миротворството е единъ великъ Божественъ лѫчъ, който излиза отъ дълбочинитѣ на човѣшката душа.

Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии, ако издаватъ Божествена свѣтлина която излиза отъ този Божественъ пламъкъ, който е създалъ свѣта.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 21 декемврий, 1924 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help