Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Който се учи

„А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“.(Галат. 6:6) „Който се учи, и който го учи“, сѫ двѣтѣ важни думи въ стиха, а другитѣ сѫ обяснения и допълнения. Който се учи е ученикъ, а който го учи е учитель. Който се учи е човѣкътъ на земята, а който го учи е Богъ, горѣ на небето. Който се учи е дѣтето, а който го учи е майката. Това сѫ все сравнения.

По нѣкой пѫть намъ се вижда, че животътъ е лесенъ за разбиране, то е, защото той така се опростотворява въ ума ни, като че нѣма никакъвъ смисълъ. Защо е така? Защото всички нѣща, който се опростотворяватъ, изгубватъ смисъла си. Нѣкой пѫть животътъ ни се вижда толкова сложенъ, че ние съвсѣмъ се оплитаме. Това сѫ двѣ крайности. По нѣкой пѫть нѣкой ученъ човѣкъ мисли, че всичко знае, а другъ нѣкой мисли, че знае много малко. И двамата сѫ подъ единъ знаменатель, но се различаватъ въ съзнанието си. Онзи, който мисли, че знае много, не е виждалъ човѣкъ по-ученъ отъ себе си, за това мисли така. Онзи пъкъ, който е срѣщалъ по-ученъ човѣкъ отъ себе си, казва: има хора, който знаятъ много, тъй че азъ, въ сравнение сѫ тѣхъ, малко зная. Слѣдователно, за да прави човѣкъ тия сравнения, трѣбва да има едно дълбоко вѫтрѣшно разбиране, не трѣбва да мѣри нѣщата съ себе си. Ако мѣри съ себе си, нѣма защо да прави сравнения.

И тъй, казваме: който се учи. Това, да се учи човѣкъ, е едно вѫтрѣшно побуждение, единъ вѫтрѣшенъ стремежъ. Най-великото състояние вѫтрѣ въ човѣка е да се учи. Онзи, който иска да осмисли живота си, трѣбва да се учи. Онзи, който иска да живѣе, трѣбва да се научи, какъ да живѣе, т.е. той трѣбва да добие закона на Любовьта.

Сега, всички думи „да се обичаме, да вѣрваме, да имаме знания“ по настоящемъ изискватъ обяснение. Какво значи да знаешъ? Всѣки казва, че знае. Това, което хората знаятъ, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по паметь. Еди-кой си челъ нѣкоя книга, еди-кой си челъ нѣкой романъ, еди-кой си челъ нѣкое научно съчинение, запомнилъ нѣщо отъ него и казва: азъ зная. Е, какво знаешъ? – Зная, че земята се върти около слънцето. Ти провѣри ли това? – Не, четохъ въ еди-коя си книга. Тогава ще кажешъ: четохъ въ едно научно съчинение, единъ ученъ казва, че земята се върти около слънцето. Другъ нѣкой казва: азъ зная, че отъ земята до слънцето има 92 милиона мили разстояние. Ами ти измѣри ли го? Не, но зная. Чудни сѫ хората! Другъ нѣкой челъ нѣщо по сѫщия въпросъ и казва, че разстоянието между слънцето и земята е 93 милиона мили. При тия двѣ твърдения се явява разлика отъ единъ милионъ. Казвамъ: какво е това научно измѣрване, което ражда разлика отъ единъ милионъ? Питамъ тия учени: какъ измѣрихте туй разстояние? – Е, въ математиката има извѣстни ѫгли, та измерването става по голѣмината имъ, по дължината на тѣхнитѣ страни. Какви сѫ тия ѫгли, какви сѫ тия страни? Какъ е възможно: единиятъ измѣрвалъ съ ѫгли, другиятъ съ прави линии и да произлѣзе разлика отъ единъ милионъ километри? Какво е това измѣрване на ѫглитѣ? Това е единъ методъ, съ който си служатъ ученитѣ, азъ го наричамъ „методъ на прѣдположение“. Така, въ турски езикъ има извѣстни думи, които се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ, но иматъ различно значение. Турчинътъ като срещне нѣкоя такава дума, казва: не иде на кажемъ тази дума, кажете друга нѣкоя. Той пише, пише, нищо не излиза. Запримѣръ, въ турски езикъ думитѣ лопата, шивачъ и слѣпа коза се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ. Единъ турски началникъ пише до кмета да му се изпратятъ 40 лопатари – хора да ринатъ земя. Кметътъ чете, чете, казва: „На нашия началникъ трѣбватъ 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шиятъ, т.е. 40 шивачи. Началникътъ пише, че не му трѣбватъ шивачи. Кметътъ мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникътъ има много работници, та му трѣбватъ 40 слѣпи кози“. Нѣма какво, изпраща му 40 слѣпи кози. Началникътъ пакъ повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметътъ се досѣща, че началникътъ иска 40 лопатари, работници и му ги изпраща.

Та, сега и ние въ нашитѣ изслѣдвания направимъ една погрѣшка, че втора, че трета, докато се изправимъ. Подъ „знание“ подразбирамъ извѣстни истини, които ние сме провѣрили веднъжъ, дважъ, докато получимъ най-послѣ най-малкия, микроскопически резултатъ. А тѣзи знания, които сте добили само отъ четене, безъ провѣрка, безъ опити, тѣ се отнасятъ до паметьта на човѣка. Ето защо, всички истини, които взимаме отъ другитѣ хора, трѣбва да ги провѣряваме. Когато изучаваме живата природа, трѣбва да я разглеждаме като една книга, оставена прѣдъ насъ за проучване. Всички животни, всички растения, всички звѣзди сѫ Божественитѣ азбука, слогове и прѣдложения на невидимия свѣтъ. Задъ този свѣтъ, който ние виждаме, сѫществува единъ невидимъ, много по-съвършенъ, по-обширенъ отъ видимия. Слѣдователно, туй видимото е азбука, чрѣзъ която можемъ да се домогнимъ до невидимия свѣтъ. Срѣщаме единъ вълкъ и казваме: вълкъ е това! Добрѣ, каква роль играе този вълкъ въ природата? – Много проклето животно е вълкътъ! Защо, въ какво седи неговата проклетия? – Дави овцитѣ. Е, че ако е така, човѣкъ ги дави повече. Какво лошо има въ това? Вълкътъ ще изяде 1–2–3–10 овци, а човѣкъ ще заколи много повече, при това, ще накълца месото имъ и ще го консервира. Значи, и вълкътъ яде овци, и човѣкътъ яде овци, а при това човѣкътъ минава за праведенъ, за светия. Защо вълкътъ да е виноватъ, а човѣкътъ да не е виноватъ? Човѣкътъ е, казватъ, господарь. Слѣдователно, като господарь, той ималъ право да яде овци, а вълкътъ – нѣма. И слушаме ние днесъ всички религиозни хора да казватъ, че въ Писанието било казано, какво всичко живо е създадено за да се яде. Азъ ще направя едно възражение. Когато Господь създаде крушата, какво каза, дървото и ли да ядемъ, или плода и? Питамъ те: ако ти отидешъ да изядешъ една круша съ стеблото и, съ дънера и, какво ще стане съ тази круша? Казватъ: трѣбва да ядемъ! Да, но ще изядешъ само плода на крушата, а сѣменцата и ще посѣешъ. Ако ти изядешъ една круша, а сѣменцата и посадишъ, имашъ право да я ядешъ, но ако опапашъ цѣлата круша, заедно съ сѣменцата и, казвамъ: ти не си нищо друго, освѣнъ единъ червей, който знае само да гризе – ти не си разбралъ смисъла на живота. И сега, нѣкои казватъ: явили се въ свѣта едни неправовѣрни хора. Защо не сѫ правовѣрни? Защото казватъ, че не трѣбва да се яде месо. А тия, които казватъ, че трѣбва да се яде месо, тѣ сѫ правовѣрни! Но, въ първата глава на Битието се казва, че човѣкъ трѣбва да се храни само съ плодове. И казва по-нататъкъ Писанието, че царството Божие не седи въ ядене и пиене. Ами въ какво? – Когато ядешъ, да ядешъ само това, което Богъ е опрѣдѣлилъ и то съ благодарность. Разбира се, това се отнася до вѣрующитѣ хора, до тия, които сѫ умни, които иматъ разбирания. Онѣзи хора, които вѣрватъ въ Бога, азъ ги харесвамъ. Подъ думата „вѣрующъ“ човѣкъ азъ подразбирамъ този, който разбира дълбокия смисълъ на нѣщата. Ако ти внесешъ въ твоя организъмъ храна, която може да отрови кръвьта ти, и съ това да повлияе върху здравето на дѣцата ти, тази храна полезна ли е? Днесъ има споръ между всички лѣкари по въпроса за храната. Едни доказватъ, че месото е врѣдно, а други доказватъ, че не е врѣдно. Азъ казвамъ: има и друго разсѫждение. Медътъ на пчелитѣ е сладъкъ, но не и самитѣ пчели, които сѫ въ кошеритѣ. Човѣкъ може да си вземе малко медецъ отъ пчелитѣ, той е господарь на това, но не е господарь и на самитѣ пчели. Слѣдователно, въ сегашнитѣ условия, при които се намираме, вѣрующиятъ човѣкъ има право да вземе млѣкото на кравата, това му е позволено, но да вземе месото и, това нигдѣ въ Божия законъ не е писано. Азъ говоря за вѣрующитѣ, за онѣзи, които обичатъ Бога. Днесъ хората се оправдаватъ съ това, което се пише въ Светото Писание. Защо? Защото взиматъ тия истини и ги тълкуватъ буквално. Ако вземемъ този стихъ, дѣто Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми“ – и го тълкувате буквално, какво ще стане? Вие ще се изядете единъ другъ, ще изядете даже и най-святитѣ и най-ученитѣ си хора. Ученицитѣ Христови поставили този въпросъ прѣдъ Христа ребромъ, той да имъ разясни скрития му смисълъ. Христосъ имъ каза: „Този стихъ се отнася до моитѣ думи. Ако не приемете думитѣ ми, които сѫ Словото Божие, Духътъ Божий, и не станатъ ваша плъть и кръвь, вие не може да придобиете животъ вѣченъ“. Съ туй Слово трѣбва да се храните постоянно, и туй Слово трѣбва да излиза отъ устата на онзи, който вѣрва. Ако всички ние схващахме въпроса така живо, ако всички ние обичахме Бога съ всичкото си сърдце, ако Богъ не бѣше за насъ една отвлѣчена единица, едно отвлѣчено сѫщество, за което да споримъ, дали сѫществува или не сѫществува, всичкитѣ наши недоразумения и криви заключения щѣха да изчезнатъ. Сегашнитѣ недоразумения, които сѫществуватъ между хората, произтичатъ отъ факта, че тѣзи хора не сѫ въ връзка съ Бога. Законътъ въ природата е слѣдниятъ: всѣко сѫщество, което не е въ връзка съ Бога, нѣма условия да живѣе. Растенията, които сѫ извънъ почвата, изсъхватъ; рибитѣ, които сѫ извънъ водата, умиратъ; птицитѣ, които сѫ извънъ въздуха, умиратъ. Сѫщиятъ законъ, сѫщата аналогия се отнася и до човѣка. Човѣкъ може да излѣзе вънъ отъ Бога, може да не вѣрва, но въ това невѣрие той ще внесе мракъ и тъмнина въ душата си, ще изгуби свѣтлината си, ще изгуби смисъла на живота си. Та, казвамъ: въ всѣко нѣщо има смисълъ. Запримѣръ, като срещнемъ единъ вълкъ, какво означава вълкътъ, какъвъ смисълъ има той? Срещнемъ мечка. Какъвъ смисълъ има тя? Често ние уподобяваме човѣка на нѣкое животно. Казваме: вълкъ е той, мечка е той, овца е той. Христосъ пъкъ казва за себе си: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Какво означава живиятъ хлѣбъ? Нѣкои наричатъ Христа „Агнецътъ Божий“ – пакъ уподобление правятъ. Какво означава това? И въ този смисълъ, нѣкои народи отъ старитѣ врѣмена, като сѫ разбирали това нѣщо, сѫ се покланяли на нѣкои животни, като сѫ ги считали за символъ на нѣщо велико. Ние се чудимъ, запримѣръ на египтянитѣ, какъ е възможно, тѣ които сѫ били толкова културни да се кланятъ на тѣхния аписъ – животно отъ рода на млѣкопитающитѣ. Нима ние днесъ не се кланяме прѣдъ онази каса, пълна съ златни, звонкови монети? Нима ние не се кланяме прѣдъ онзи богатъ банкеръ? – Покланяме се и прѣдъ пълната каса, покланяме се и прѣдъ богатия банкеръ. При това, като влѣзешъ при него, очите ти сѫ отворени на четири. Защо? Казвашъ: е, нужда имамъ. Сега, въпросътъ не е за външнитѣ хора, да оставимъ тѣхъ на страна, въпросътъ се отнася до вѣрующитѣ, до онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Питамъ: опитали ли сте вие вашата сила, какъ можете да противостоите на паритѣ, да живѣете безъ тѣхъ? Това, че не можете да живѣете безъ пари, не е само едно вѣрую, това е едно внушение. Ученитѣ хора правятъ опити въ това отношение и сѫ забѣлѣзали, че когато се тури една мисъль въ човѣка, той не може да и противостои. Нѣкой пѫть устоява, нѣкой пѫть – не може. И въ живота има такива наклони плоскости, че като те турятъ на някоя отъ тѣхъ, не можешъ да устоишъ. Тамъ е изкушението! Прѣдставете си, че някой иде на срѣща ви съ револверъ, но вие не можете да се браните, нѣма ли да се намѣрите въ изкушение? Прѣдставете си, че нѣкой иска да изнасили жена ви. Вие нѣма ли да извадите револвера и да го убиете? Това сѫ все прѣдположения, нѣща, които може да станатъ, може и да не станатъ. Но, щомъ ти живѣешъ въ Бога, какъ е възможно, да дойде нѣкой да направи едно прѣстѫпление противъ волята Божия? Слѣдователно, ние въ живота си правимъ допущения, прѣдположения за това – за онова и все казваме, че вѣрваме въ Бога. Вие имате дъщери, синове, но си казвате: възможно е тия дѣца да ме не гледатъ на стари години, отгдѣ да зная, затова нека си туря поне малко парици въ банката. Вие уповавате на дъщеря си, на сина си, но уповавате и на паритѣ. Казвате: е, да се намиратъ тамъ малко пари! То значи: като се намиратъ тия пари, все ще се намѣрятъ нѣкои хора, които ще ме гледатъ, ако не заради мене самия, то поне заради паритѣ. И така, спестишъ си 100–200,000 лева. Но, като имашъ тия 100–200,000 лева, нѣма ли да умрѣшъ по сѫщия начинъ, както и ако да ги нѣмаше? – Щеше да умрѣшъ еднакво. И въ края на краищата, какво си свършилъ? Нека разумно погледнемъ на резултатитѣ въ живота. Ама вие казвате: е, азъ да си поживѣя сега, че като умра, като отида на онзи свѣтъ, тогава да бѫде каквото ще. Не, това не е правилно разсѫждение. Слѣдъ като умрѣшъ, ти ще се намѣришъ въ чудо, че пакъ живѣешъ, пакъ имашъ чувства и желания, пакъ имашъ рѫцѣ, крака, тѣло, както и сега: само че туй тѣло, което ще имашъ въ духовния свѣтъ не е тъй гѫсто, тъй грубо, както това, което имашъ на земята. Като се намѣришъ въ онзи свѣтъ, ти ще се очудишъ, ще кажешъ: е, имало другъ свѣтъ! И тамъ ще живѣешъ, ще ходишъ, ще говоришъ, но ще намѣришъ слѣдующата разлика: говоришъ на жена си – не ти обръща внимание; говоришъ на дъщеря си, на сина си – не ти обръщатъ внимание; говоришъ на слугитѣ си – не ти обръщатъ внимание. Разгнѣвишъ се, казвашъ: какъ тъй, тѣзи хора оглушѣли ли сѫ, оглупели ли сѫ, че не ми обръщатъ внимание? Разправяха ми единъ случай за единъ заминалъ за онзи свѣтъ, дали е вѣренъ случай, или не, не зная, но той е слѣдниятъ: нѣкой си дѣдо Стоянъ умрѣлъ. Той не билъ много благочестивъ човѣкъ, напротивъ билъ голѣмъ скѫперникъ, парата дѣлѣлъ на двѣ. Като умрѣлъ, жена му, дѣцата му си въздъхнали свободно и си казали: добрѣ, че дѣдо Стоянъ умрѣ, та да можемъ свободно да си поживѣемъ. Тѣ поканили приятели, сложили богата трапеза, да ядатъ и да пиятъ. Едва се наредили, забѣлѣзватъ, че всичко по масата започва да се разхвърля. Омагьосана е стаята нѣщо, казватъ си. Всички чинии, лѫжици, вилици започнали да се движатъ. Най-послѣ нѣкой отъ сѫсѣдитѣ се досѣтилъ, че това е духътъ на дѣда Стояна, който иска да вземе участие въ угощението. Наредили тогава на масата чиния, вилушка, лъжица и за дѣда Стояна, сипали му ядене, турили му столъ, и слѣдъ като наредили всичко това, дѣдо Стоянъ вече си кротувалъ, нищо не разхвърлялъ. Казватъ: защо този столъ е празенъ? – Не е празенъ, дѣдо Стоянъ седи на него. Нѣкой ще каже: това сѫ приказки отъ 1001 нощь! Че и сегашниятъ свѣтъ е отъ 1001 нощь. Всѣки може да провѣри тѣзи нѣща и да види, до колко сѫ вѣрни.

И тъй сегашниятъ човѣшки животъ на земята е крайниятъ прѣдѣлъ на сегашния козмосъ, дѣто всичкитѣ нѣща се посрѣщатъ: у човѣка ще се роди нѣщо по-хубаво, нѣщо ново ще се създаде. Човѣкътъ е крайниятъ прѣдѣлъ, крайната граница на битието. По-долу отъ човѣка ние не можемъ да знаемъ, и по-горѣ, по-далечъ отъ него не можемъ да отидемъ. Надъ насъ има други, по висши сѫщества: ако слѣземъ долу въ ада, и тамъ има другъ свѣтъ. Лошитѣ духове нѣматъ нищо общо съ насъ. Човѣкъ се намира между двѣ противодѣйствуващи сили въ природата. Всѣки е опиталъ това нѣщо. Запримѣръ, някой ви обича, но въ даденъ моментъ не ви направи една услуга. Веднага у васъ се зараждатъ лоши чувства. Отгдѣ дойдоха тѣ? Тѣ не сѫ ваши, тѣ сѫ чужди. Нѣкои мислятъ, че адътъ е образуванъ отъ паднали ангели. Не, той е пъленъ съ сѫщества отъ човѣшката раса. Той е пъленъ съ всички онѣзи хора, които не сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ вървѣли по свой пѫть, които сѫ вършили най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Тия сѫщества сѫ жителитѣ на ада, затова водятъ най-разгуленъ животъ. Всичкитѣ тия лоши думи, цѣлиятъ този рѣчникъ отъ извратени слова се дължи все на тѣхъ, на лѣво – на дѣсно ги употрѣбяватъ. Тъй че жителитѣ на ада сѫ хора, не сѫ духове. Духоветѣ не знаятъ тѣзи думи. Небето пъкъ е пълно само съ добри хора. Ами че ангелитѣ сѫ все такива добри хора. Казвате: Господь създалъ ангелитѣ. Не, това е едно заблуждение! Господь не създава. Създаването е единъ механически процесъ. Въ свѣта има раждане. Раждането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, процесъ на Божествения Духъ. Всички напреднали сѫщества сѫ минали по извѣстенъ пѫть на развитие подъ рѫководството на Божия Духъ и сѫ достигнали до тази степень на развитие, въ която се намиратъ. Та, казвамъ: всѣки единъ отъ васъ може да стане ангелъ, може да стане и дяволъ, споредъ както живѣе. И по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да възприеме единъ добъръ, или единъ лошъ животъ. Нѣкои питатъ: въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ седи въ това, да сподѣлишъ всичко, което имашъ съ своитѣ ближни. Лошиятъ животъ седи въ това, да не сподѣляшъ нищо съ своитѣ ближни. Нѣкои казватъ: ами човѣкъ нали обича своитѣ дѣца, своето сѣмейство? Не, това не е мѣрило, че човѣкъ води добъръ животъ. Че и вълчицата обича своитѣ дѣца, но тази вълчица задига дѣтето на овцата и го занася на своитѣ дѣца, като казва: хайде, мама, хапнете си! Питамъ: каква е тази любовь, за образецъ ли е, Божия Любовь ли е? Слѣдователно, човѣкъ веднъжъ заживѣлъ съ Божията Любовь, веднъжъ просвѣтенъ въ Божия Духъ, живѣе вече добъръ животъ. Защо? Защото Господь едноврѣменно прониква въ всички хора. Тѣлата на всички хора сѫ подъ влиянието, подъ разположението на Бога. Богъ разполага сѫ тѣхъ. Той едноврѣменно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче въ дома ти, и ти направишъ разлика между него и твоитѣ дѣца, това не е по Бога, Богъ не живѣе вече въ тебе. Ти не трѣбва да правишъ никаква разлика между твоитѣ дѣца и това дѣте. Ти ще се отнасяшъ съ туй дѣте тъй, както съ твоитѣ, разбира се, ако то бѫде скромно. Ти ще бѫдешъ спрѣмо туй дѣте тъй добъръ, както и спрѣмо своитѣ дѣца, защото Духътъ Божий, който живѣе въ твоитѣ дѣца, живѣе и въ туй бѣдно дѣте.

Ние, съврѣменитѣ хора, имаме особени схващания за живота, отъ който произтичатъ всичкитѣ наши нещастия въ свѣта. Запримѣръ, често ме запитватъ: защо умрѣ моето дѣте? Защо го взе Господь, трѣбваше ли да умрѣ? Чудни сте вие хората! Това дѣте не бѣше твое. То бѣше единъ ангелъ, изпратенъ отъ небето за 10 години при тебе, да придобие една опитность. Слѣдъ като си свърши работата, слѣдъ като си научи урока, за който бѣше дошло, Господь си го взе. То се върна на небето. Защо ще плачешъ на чуждъ гробъ? Това дѣте не е твое. Другъ примѣръ. Нѣкой взелъ отъ нѣкого 10,000 лева на заемъ и послѣ казва, защо ще ги връщамъ? – Ще ги върнешъ, ползувалъ си се отъ тѣхъ. Чудни сѫ тия майки, като казватъ: защо ми отиде дѣтето? Така да казва единъ вѣрующъ, то значи да не разбира Божия законъ. Това дѣте не е твое, то е ангелче, което трѣбваше да си отиде. Умрѣ ли дѣтето ти, ще кажешъ: Господи, благодаря Ти, че взе моето ангелче, прати ми друго нѣкое. Пъкъ много ангелчета има по свѣта! Щомъ твоето ангелче си отиде, иди въ другъ домъ и кажи: сестро, азъ се радвамъ на твоето ангелче тъй, както и на моето. Пъкъ и нейното ангелче скоро ще си отиде. Че онзи свѣтъ е нѣщо много хубаво! Тамъ има музика, поезия, художество! Тамъ нѣма караници между мѫже и жени, сладъкъ езикъ между тѣхъ сѫществува. Навсѣкѫдѣ слушашъ звученъ, музикаленъ езикъ. Нѣкои казватъ: а, страшно е на онзи свѣтъ! Дали скоро ще умра? Казвамъ: е, да умрѣшъ, хубаво е, но не те искатъ още. Не е добрѣ да умрѣшъ, да заминешъ отъ този свѣтъ безъ да сѫ те повикали, че да чакашъ съ години прѣдъ вратата на онзи свѣтъ. Ти чукашъ, никой не те приема, ти чукашъ никой не те приема. Отъ тамъ ще ти кажатъ: не е врѣме още да дойдешъ въ този свѣтъ, ще се върнешъ назадъ. Това е лошото! Има много такива души, които се скитатъ между този и онзи свѣтъ, че не сѫ нито тукъ, нито тамъ. Това сѫ били все отчаяни хора, които сѫ се самоубили.

Сега апостолъ Павелъ се обръща къмъ вѣрующитѣ съ стиха: „Който се учи“.

За да разбираме нѣщата, ние всѣкога трѣбва да допуснемъ извѣстни истини, съ които да ги измѣрваме, да ги сравняваме. Да се съмнявашъ, това не е знание. Нѣкой се съмнѣва въ нѣкого, казва: азъ се съмнѣвамъ въ неговата честность. Хубаво, ти, който се съмнѣвашъ, честенъ ли си? Само абсолютно честниятъ човѣкъ може да знае, дали другиятъ на срѣща му и честенъ, или не. Само абсолютно добриятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е добъръ, или не. Само абсолютно разумниятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е разуменъ, или не.Този, който не е разуменъ той може само да прѣдполага. Ние трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ самитѣ нѣща, или най-малко ние трѣбва да имаме дружба или общение съ нѣкой човѣкъ, за да го познаемъ. Трѣбва да има една малка обмѣна между нашитѣ чувства. Послѣ, като срѣщнемъ нѣкой човѣкъ, казваме: лицето на този човѣкъ е красиво. Въ какво седи красотата на едно лице? – Всѣка една частъ отъ нашето лице трѣбва да бѫде жива, а не мъртва. Лицето ни трѣбва да бѫде тъй подвижно, че отъ всѣка часть на лицето ни да радиира онази Божествена свѣтлина. Отъ всички части на лицето ни трѣбва да излизатъ най-хубавитѣ, най-възвишенитѣ нѣща. То трѣбва да е като единъ рефлекторъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Въ какво именно седи красотата на нѣкой човѣкъ. – Челото му да бѫде голѣмо. Голямото чело на нѣкой човѣкъ говори за неговия умъ. Нѣкой има голѣма глава. Да, но голѣмата глава не говори за голѣмината на челото, не говори и за ума на човѣка. Главата на нѣкого може и да е малка, и челото му да изглежда малко, но това още не е мѣрката, по която да се сѫди за неговата интелигентность. Голѣмо чело е това, което отговаря на една математическа величина, на една геометрическа форма. Широкото, голѣмото чело показва най-възвишенитѣ мисли у човѣка. Долната часть на лицето показва настроенията, възможноститѣ, съ които човѣкъ може да се прояви. Когато лицето на човѣка е по-голѣмо, за него казватъ: душа има този човѣкъ! Колкото лицето е по-дребно, толкова по-дребнавъ е той. Но, азъ не говоря за онази натрупаность отъ мазнини по лицето, но подразбирамъ онова живо, подвижно лице безъ мазнини. Онзи човѣкъ, на когото лицето е прѣтрупано отъ мазнини всѣки день ще го видишъ, че ту заушка се явила въ него, ту циреи, ту нѣкаква ангина. Не за такова лице говоря азъ, но за онова живото, подвижното, въ което всѣки мускулъ играе. Изразителенъ е такъвъ човѣкъ! И като го погледнешъ, благость диша отъ него, довѣрие ти внася. Въ такъвъ човѣкъ нѣма никакво раздвояване. Азъ гледамъ, нѣкой човѣкъ ме погледне и изведнъжъ бързо си свали очитѣ. Защо? – Страхъ го е да не проникна въ душата му. Нѣма защо да се страхува – азъ отдавна съмъ проникналъ. Ще бѫде смѣшно, почвата да се страхува отъ водата. Водата е проникнала вече въ почвата и постоянно прониква. Водата не създава злото. Нѣкой пѫть тя носи зло, но повече носи благословение за растенията. Слѣдователно, ако този животъ проникне въ насъ, нѣма какво да се плашимъ. Тия очи – това сѫ все прозорци. Нѣкой казва: страшни очи има той. Какво страшно може да има въ тия очи? Нѣма нищо страшно въ свѣта. Ако ние имаме вѣра, че Богъ, съ своята разумность на всѣкѫдѣ царува, и че всички сме заобиколени съ множество свидѣтели, разумни сѫщества, които се интересуватъ, грижатъ за насъ, ние другояче бихме гледали на всички нѣща. Тия сѫщества не ни наблюдаватъ отъ любопитство, но по нѣкой пѫть, когато дигаме голѣмъ шумъ, тѣ се спиратъ, за да ни помогнатъ. Иначе, тѣ се занимаватъ съ своитѣ работи: тѣ сѫ благородни сѫщества. Каквото и да правимъ, ние сме забавление за тѣхъ. Нѣкой пѫть хората се биятъ помежду си и казватъ: Господь не вижда ли, че ми изтръгнаха космитѣ? Тогава Господь изпраща нѣкои отъ тия разумни сѫщества да примирятъ хората.

И тъй, ние трѣбва да изхвърлимъ злото отъ себе си, да се освободимъ отъ лошитѣ обходи, а за това трѣбва да се прѣобразимъ коренно. Ти вървишъ по пѫтя, виждашъ, че нѣкой бие вола си. Какво ще направишъ? Азъ бихъ постѫпилъ по слѣдующия начинъ: Ще се спра прѣдъ този човѣкъ и ще му кажа: приятелю, какво носишъ въ колата си? – Е, малко житце, около 3–4 кгр. По колко мислишъ да го продадешъ? – По толкова. Дай ми житото си, азъ ще го купя. Ще взема житото, ще му го платя добрѣ и ще освободя воловетѣ отъ бой. Вие сега ще кажете: ако почна да плащамъ всѣки день за туй, за онуй, на кѫдѣ ще му излѣзе смѣтката? Вие сте чудни хора, като се боите, че ще плащате. Ако почнешъ да плащашъ, всичко около тебе ще протече. Богатството е като единъ изворъ. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всѣкога туряме прѣгради и затова не успѣваме. Вие казвате: не може да се прави добро. Не, вѣчно ще правишъ добро. Доброто. е единъ вѣченъ изворъ. Ти го отпуши и ще видишъ, какъ той ще протече. Доброто е едно богатство. Нѣкой казва: до сега правихъ добро, но отъ сега нататъкъ нѣма вече да правя добро. Не, ти прави добро всѣкога, не се разкайвай, доброто е вѣченъ изворъ.

Казва апостолъ Павелъ: „Онзи, който се учи, трѣбва да научи онѣзи велики нѣща въ природата“. Отъ кого? Кой е учительтъ? – Богъ е, който учи. Той може чрѣзъ много нѣща да те учи. Той може да те учи чрѣзъ жена ти, чрѣзъ дѣцата ти, чрѣзъ учителя ти. Ние чакаме сега да се пенсионираме, че тогава да се заемемъ да работимъ за себе си, за Бога. Азъ слѣдя, правя си своя статистика за тия случаи. Нѣкой казва: мене ми трѣбватъ още 4–5 години, докато се пенсионирамъ. Добрѣ, пенсионира се, но какво става? – Пенсионира се и умрѣ. Не, човѣкъ докато не се е пенсиониралъ, може да работи, има условия за работа, има и стремежъ. Като се пенсионира вече, той не намира цѣль за какво да работи. Нѣкой казва: азъ като остарѣя, тогава ще работя за Бога. Той ще изхарчи всичкитѣ си сили въ единъ непорядъченъ, разгуленъ животъ, и като прахоса всичкия си животъ, тогава съ тояжката си и съ пъшкане, „охъ-охъ“, ще отиде да проповѣдва Словото Божие, ще отиде да лѣкува болни. Не, младитѣ ще ходятъ да проповѣдватъ Словото Божие, тѣ ще говорятъ за Бога. Ще кажете: защо младитѣ само, ами ние, които сме остарѣли какво трѣбва да правимъ? Какво подразбирамъ подъ стари хора? Всѣки човѣкъ, който прави грѣхове, той е старъ, той остарѣва. А всѣки човѣкъ, който се възвръща къмъ любовьта, подмладява. Любовьта подмладява хората. Почнете да обичате Господа и ще се подмладите. Възлюбете вѣрата, почнете да проповѣдвате за Бога, изхвърлете съмнѣнието и лицето ви ще просветне, вие ще се подмладите. Подмладите ли се, тогава и знанието ще дойде. Ще кажете: може ли тия нѣща? – Може, ние сме ги опитали. Турете тази мисъль въ себе си.

И тъй, ние дохождаме до слѣдното заключение: животътъ е въ пълно разположение на самитѣ насъ. Щомъ е така, ние можемъ да подобримъ живота си, защото това е волята Божия. Богъ, който живѣе въ насъ, ни казва, че чрѣзъ Него можемъ да подобримъ своя животъ, а не трѣбва да чакаме нашитѣ ближни да подобрятъ живота си, че тогава ние. Всѣки ще подобри своя животъ за себе си и ще приложи закона. Когато всички оправимъ живота си, ще имаме нови отношения единъ къмъ другъ. Тѣзи нови отношения ние не ги знаемъ. Днесъ нѣма отношения между господарь и слуга, и дружба нѣма, но между тѣхъ има една стѣна, която ги дѣли. Днесъ нѣма отношения между Бога и единъ вѣрующъ, който Му служи само отъ страхъ. Днесъ нѣма онова правилно разбиране, съ което трѣбва да се служи на Бога, да се разбира онзи великия законъ. Отъ любовь трѣбва да се служи на Бога!

Сега, въ какво трѣбва да се учимъ ние? Ще ви приведа единъ примеръ за единъ отъ древнитѣ царе. Този царь билъ много уменъ, наричалъ се Синусий. Въ своята приемна той ималъ единъ, столъ, украсенъ съ скѫпоцѣнности. Прѣдъ този столъ имало една масичка съ всѣкакви богатства, и онзи, който седнѣлъ на този столъ, ималъ право, слѣдъ като стане отъ него, да вземе каквито богатства иска отъ масичката и да ги занесе дома си. На този столъ имало надписъ: смърть и животъ! Обаче, забѣлѣжително било това, че никой не смеялъ да седне на този столъ. Защо? Подъ този столъ имало нѣкакви дупки, въ който се крияли кобри, който излизали веднага отъ дупкитѣ си, щомъ нѣкой се осмѣлѣвалъ да седне на стола и го ухапвали. Правилото за сѣдането на стола било слѣдното: всѣки, който искалъ да седне на този столъ, трѣбвало да бѫде съ голи рамѣнѣ и голъ гърбъ. Слѣдователно, ако той може да издържи на ухапването на тия кобри, той можелъ да вземе туй богатство, ако не издържи, моментално умиралъ. Мнозина опитвали този столъ и знаяли, какъвъ е. Какъвъ е? – Който обича, нека го опита.

И тъй, ние, съврѣменитѣ хора, всѣкога седимъ на този столъ, който носи смърть. Ние желаемъ външни богатства, отъ който умираме. Външнитѣ богатства днесъ раждатъ умраза между хората. Защо? Защото щомъ човѣкъ забогатѣе, той нѣма вече приятели. Даже жена му, дѣцата му не сѫ му вече приятели. Той не може да бѫде напълно увѣренъ, че тѣ го обичатъ. Забогатѣе ли, той е изключенъ за тѣхъ, не сѫществува вече за тѣхъ, тѣ обичатъ неговитѣ пари. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. Добрѣ, то не е голѣма работа. Ще седнете на този столъ и ще забогатѣете. Сега, не трѣбва да вадите заключение, че не трѣбва да бѫдете богати. Има богатства, който трѣбва да придобиете, но трѣбва да знаете Истината, че като седнете на този столъ, и да ви ухапи кобрата, да не умрѣте. Синъ ти, жена ти, дъщеря ти не трѣбва да ламтятъ за туй външно богатство. Като говоря за богатство, азъ разбирамъ онова вѫтрѣшно богатство на Любовьта, на знанието и на Добродѣтелитѣ. Туй е истинското богатство! Има ли го човѣкъ въ себе си, той всѣкога може да бѫде богатъ. Туй богатство почива на слѣдующия законъ: всички онѣзи хора, който сѫ разбогатели по единъ естественъ начинъ въ кръвьта имъ се съдържа злато, и то толкова, колкото е количеството на външното злато, което притежаватъ. На това вѫтрѣшно злато въ кръвьта имъ се дължи богатството. Азъ не говоря за ония богати хора, който врѣменно сѫ разбогатели, по единъ неестественъ начинъ. Щомъ човѣкъ стане богатъ, той трѣбва да внесе едно малко количество злато и въ кръвьта си. Щомъ придобие туй живото злато отвѫтрѣ, той ще привлѣче златото и отъ вънъ. Ще видишъ тогава, какъ този ти носи, онзи ти носи. Значи, за да имашъ външното злато, трѣбва да имашъ туй вѫтрѣшното злато въ кръвьта си. Ако вие придобиете туй външно злато безъ да имате вѫтрѣшното злато въ кръвьта си, тази кобра ще дойде да ви ухапи, и вие ще умрѣте. Коя е тази кобра? – Това е онзи апашъ, разбойникъ, който ще ви ограби, удуши, ще ви вземе всичкото богатство. Имашъ ли туй живото злато, никой не може да ви ограби, да ви окраде. Ами че онзи, който иска да ми краде златото, азъ нѣма защо да го чакамъ да дойде да ме обере въ кѫщи, но ще го срѣщна на улицата и ще му кажа: приятелю, нѣма защо да ме крадешъ, кажи колко искашъ и азъ ще ти дамъ. – Е, 1,000–2,000 лв. Ето, вземи ги, и когато имашъ нужда пакъ ела. Ще му дамъ колкото му трѣбватъ и съ това ще станемъ приятели съ него, нѣма какво да ме краде. При това, има другъ единъ законъ, споредъ който честното богатство никой не може да го краде. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ американския животъ, може да го вземете като анекдотъ или като приказка, съ който се потвърждава този законъ. Единъ християнинъ, бѣднякъ билъ той, често ходилъ на църква, но цѣлата му молитва била все за пари, тъй силно била концентрирана мисъльта му къмъ паритѣ. Той се молилъ на Господа така: Господи, ти знаешъ, че имамъ нужда отъ пари, прати ми парички отнѣкѫдѣ. Азъ ще посветя живота си за Тебе, но помогни ми! Видишъ ли отъ 4–5 години какъ реформирахъ живота си, искамъ да Ти служа, но не ме забравяй, Господи, прати ти парички! Молилъ се, молилъ се и една вечерь, като се връща дома си, вижда прозореца на кѫщата на единъ банкеръ отворенъ и на прозореца сложена една торба съ пари, които банкерътъ, както броилъ, дошло му нѣкакво вдъхновение, отишълъ да се помоли Богу и ги забравилъ. Този бѣдниятъ християнинъ, като вижда торбата съ паритѣ веднага я взима и си казва: благодаря Ти Боже, за гдѣто ми чу молитвата. Занася я дома си и започва да се моли Богу, обаче веднага торбата изпѫква между него и Бога. Спира се и си казва: е, тази вечерь молитвата ми не върви, утрѣ, ще провѣря, да видя дали ще се яви пакъ торбата. На другата сутринь отива при торбата, попипа я малко, порадва и се започва да се моли, казва: благодаря Ти Господи! Моли се, но молитвата пакъ не върви, торбата отново изпѫква. Вториятъ, третиятъ день все сѫщото нѣщо се повтаря. Казва си: Господи, защо ми даде тази торба? Господь му казва: тази торба не е за тебе. Иди, занеси паритѣ на господаря и ги остави, нека той ти даде отъ любовь колкото иска. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ закона на Любовьта. Не е ли придобито чрѣзъ любовьта, то носи смърть и проказа. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ поть на лицето и чрѣзъ трудъ. Знанието, мѫдростьта, всичко трѣбва да се употрѣби, за да донесе онова вѫтрѣшно богатство.

Апостолъ Павелъ казва: „Който се учи“.

Е, защо ние да не започнемъ споредъ този законъ и да се постараемъ да уредимъ живота си? Можемъ да уредимъ живота си. Кой ще ни покаже какъ да го уредимъ? – Онзи, който ни учи. И съврѣменнитѣ страдания не сѫ нищо друго, освѣнъ това, че невидимиятъ свѣтъ ни прѣдава горчиви уроци, за да дойдемъ до онова вѫтрѣшно познание, отъ което произтича живота. Не е ли хубаво да прѣкараме единъ животъ въ миръ и съгласие съ самитѣ насъ? Какво по-хубаво отъ това, да станешъ сутринь, да се помолишъ Богу, да ти дойдатъ онѣзи хубави мисли отъ всевъзможенъ характеръ, които ти даватъ потикъ, подемъ, да имашъ миръ въ себе си отколкото да станешъ сутринь, че това те боли, онова те боли, коститѣ те болятъ, подагра имашъ, усѣщашъ се хилавъ, слабъ и лѣкаритѣ единъ слѣдъ другъ току влизатъ и излизатъ отъ дома ти. Това сѫ блага за човѣшката душа. Азъ говоря за онѣзи блага, които може да те ползуватъ – да бѫдешъ богатъ и да се радвашъ, а сѫщо и всички твои близки около тебе да се радватъ, че си и външно, и вѫтрѣшно, по сърдце богатъ. Има и външни, и вѫтрѣшни богатства.

Сега, дойдатъ нѣкои, казватъ: нека се откаже този братъ отъ богатствата си. Отъ богатствата си може да се откаже само онзи човѣкъ, който заминава за небето. Този братъ пита: ами какъ ще си раздамъ богатството? Азъ още не заминавамъ за небето. Казвамъ му: е, братко, ти трѣбва да си заминешъ вече, раздай си богатството! Ами ти сигуренъ ли си? Да не ме лъжешъ? Не, още тази вечерь повикай нотариуса и раздай всичко, че утрѣ да не си закъснѣлъ. Защо ще оставишъ другитѣ да дигатъ шумъ слѣдъ тебе? Раздай всичко и си тръгни свободенъ! Ние чакаме другитѣ да уреждатъ работитѣ ни. Не, нашитѣ работи никой не може да ги уреди, освѣнъ ние самитѣ. Богатиятъ човѣкъ нѣма право да оставя синъ му или дъщеря му да му уреждатъ работитѣ, да му оправятъ обърканитѣ тевтери. Защото, ако остави другитѣ да му оправятъ обърканитѣ смѣтки, той ще остане между небето и земята и ще ходи немилъ-недрагъ. Ако остави това на другитѣ, такъвъ човѣкъ ще се намѣри въ положението на онзи български свещеникъ, който взималъ пари отъ хората да имъ споменава имената, но не ги споменавалъ. Събралъ една голѣма торба, пълна съ поменици, но не ги споменавалъ. По едно врѣме умира, но не отива горѣ на небето, а остава да се скита по земята. Идва новъ свещеникъ въ църквата, влиза въ олтаря, иска да служи, но веднага стариятъ свещеникъ му се явява. Новиятъ свещеникъ избѣгва и казва на паството си: „Ще ме извините, не съмъ разположенъ да служа тукъ“ – и си отива. Идва вторъ свещеникъ, но и той избѣгва. Нѣколко души свещеници избѣгали, плашили се отъ стария свещеникъ, който имъ се явявалъ. Послѣдниятъ свещеникъ, който дошълъ, билъ по-смѣлъ, запитва стария свещеникъ, какво иска. Той му показва торбата съ поменицитѣ и му казва: „Моля ти се, прочети всички тия имена, защото не мога да отида нагорѣ“. Когато новиятъ свещеникъ отслужилъ всички тия имена, стариятъ вече прѣстаналъ да се явява. Сега ние казваме: Това сѫ все анекдоти. Не, съ неизпълнението волята Божия човѣкъ се спъва. И колкото по-високо седи човѣкъ въ свѣта, толкова повече се спъва. И царе, и свещеници, и владици, и учители съ неизпълнението волята Божия, съ неизпълнението на онова, което Богъ имъ възложилъ, тѣ се все повече и повече свързватъ и трѣбва да седятъ дълго врѣме на земята, докато се развържатъ. Отговорности има човѣкъ въ този свѣтъ! Слѣдователно, всички хора тукъ на земята се учатъ, всички сѫ дошли въ този пѫть да научатъ единъ великъ законъ, какъ да служатъ на Бога правилно. Щомъ служатъ правилно, тогава, каквито и да сѫ, и царе, и владици, и просяци, и учени, и прости, всички горѣ на небето сѫ на едно мѣсто. Тамъ тѣ сѫ ангели и минаватъ за братя. Тукъ на земята се различаватъ, но на небето сѫ едно и сѫщо нѣщо. И когато говоримъ за братство, ние разбираме братството горѣ на небето, а не тукъ на земята. Тукъ, двама братя раздѣлятъ имането на баща си. Единиятъ взима повече, другиятъ – по-малко. Това братство ли е? Истинскитѣ братя трѣбва единъ другиму да си помагатъ. Сестри, който, се обичатъ, трѣбва да си помагатъ едни други. Между тѣхъ не трѣбва да се яви ни сѣнка отъ зависть. Щомъ си завиждатъ, тѣ не сѫ сестри.

Послѣ, говоримъ, че сме българи. Какви българи сме, щомъ се измъчваме единъ другъ? Англичанинъ съмъ, казва нѣкой. Въ англичанитѣ има поне това нѣщо, че тѣ си зачитатъ правата единъ на другъ. Англичанинътъ, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Послѣдниятъ ще се поизчисти и въпросътъ е рѣшенъ. Българинътъ не постѫпва така. Единиятъ ще вземе единъ колъ, и другиятъ ще вземе единъ колъ, че като започнатъ – този удря, онзи удря. Погледнешъ, единиятъ съ счупена рѫка, другиятъ съ счупена глава и се върнатъ дома си – герои. Туй не е разбиране на Божествения законъ. Какъ! Да, това не е никакъвъ Божественъ законъ. Всичкитѣ тия груби нрави трѣбва да се смекчатъ само чрѣзъ този Божественъ законъ на свободата. Всѣки народъ трѣбва да живѣе разумно, споредъ Божия законъ, понеже всѣки народъ е единица, образувана отъ хиляди и милиони хора, отъ който всѣки за себе си трѣбва да живѣе разумно.

И тъй, казва апостолътъ: Онзи, който се учи.

Какво учи българинътъ отъ толкова врѣме? Да изпълнява Божия законъ ли? Не, пѫтьтъ, по който вървятъ българитѣ отъ толкова врѣме, донесе ли имъ нѣщо добро, спечелиха ли нѣщо хубаво? Защо не спечелиха? Отъ 1912 г. българитѣ все се биятъ. Тѣ не вървятъ въ правия пѫть. Тѣ казватъ: ние ли сме най-голѣмитѣ грѣшници? Не, българинътъ трѣбва да живѣе като българинъ, въ душата на когото трѣбва да има четири качества: да бѫде честенъ, справедливъ, добъръ и интелигентенъ. Въ него трѣбва да прониква Божията Любовь и да каже: Господи, каквото ни дадешъ, ние ще бѫдемъ доволни и ще изпълнимъ волята Ти, не споредъ църквата, а споредъ Твоя законъ на справедливостьта и ще покажемъ на свѣта, че ние разбираме Божията Любовь и Господь царува навсѣкѫдѣ. Между васъ не трѣбва да има никаква зависть, никаква злоба. А днесъ, кой какъ те срещне, пита те: ти православенъ ли си? Добрѣ, ти като си православенъ, разбирашъ ли Божия законъ? Не, въ това православие има неразбиране на Божия законъ.

И послѣ, какви ли не други работи се разискватъ кой билъ виновенъ за тази, или онази работа. Никой не е виновенъ. Много народи има на земята, които страдатъ. Българитѣ страдатъ още повече. Всѣки народъ си е самъ виновенъ. Сега вие живѣете между този народъ и, за да му помогнете, трѣбва да разбирате Божия законъ. Писанието казва: „Богъ поругаемъ не бива. Кой каквото сѣе, това и ще пожъне“. Не че въ Бога има нѣкаква умраза или нѣкакво неразположение къмъ когото и да е, но Богъ гледа еднакво спрѣмо всички сѫщества и народи. Когато единъ народъ живѣе съобразно Божиитѣ закони, когато изпълнява волята Божия, Той ще му изпрати разумни управници, разумни духовници, разумни учители, разумни майки, бащи, сѫдии и всичко друго, а когато единъ народъ не живѣе споредъ Божия законъ, тогава Той ще му изпрати такива управници, духовници, учители, майки и бащи, каквито той не е очаквалъ.

Сега, ние разглеждаме живота отъ духовно гледище. Този животъ, който живѣемъ, не е още самиятъ животъ, то е само едно проявление на живота, а истинскиятъ животъ ще бѫде слѣдъ като заминемъ отъ земята. Единъ българинъ, който живѣе тукъ на земята, българинъ ли е? Не той, слѣдъ като е живѣлъ единъ добъръ, чисть и святъ животъ тукъ на земята, като отиде на небето, ще бѫде единъ ангелъ и ще се нарече „служителъ Божий“. А сега, туй, дали си българинъ, англичанинъ, германецъ, или какъвъ и да е другъ, това сѫ само символи, които иматъ отношения, тъй както сѫ символи мечката, вълкътъ и другитѣ животни. Всички народи на земята съставляватъ само удове на това великото тѣло, въ което се изпълнява волята Божия.

Та, казвамъ: всички вие трѣбва да се повърнете къмъ другъ единъ законъ. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измѣните. Индивидуално ние можемъ да подобримъ, да измѣнимъ своя животъ, и въ подобрението на своя животъ, и нашитѣ окрѫжающи може да се измѣнятъ. Туй подобрение може да стане всѣкога и да се прѣдаде на всѣкѫдѣ. Когато дойде Христосъ въ свѣта, какво бѣше положението на тогавашното човѣчество? – Упадъкъ имаше. Христосъ дойде и съ своя животъ именно даде тласъкъ на човѣчеството. И днесъ 500 милиона хора живѣятъ по-добрѣ, по-културно, отколкото сѫ живѣли въ врѣмето на римската империя. Неговото дохождане даде тласъкъ, подигане на жената. Отъ тогава у жената има единъ по-благороденъ импулсъ, който се дължи на този тласъкъ, който Христосъ донесе. Наистина, има още много работи, които може да се желаятъ, но Христосъ казва: Втори пѫть когато дойда, ще донеса нѣщо ново. Днесъ толкова може да носите, но когато бѫдете готови за нѣщо повече, тогава Духътъ ще дойде, и невидимиятъ свѣтъ ще ви се открие. Този свѣтъ нѣма да ви се открие тъй, както нѣкои казватъ: азъ видѣхъ на сънь нѣщо, но едва си го спомнямъ. Не, онзи свѣтъ ще бѫде тъй реаленъ, тъй отворенъ, ще говорите съ ангелитѣ, съ своитѣ разумни братя тъй, както говорите приятель, съ приятель, учитель съ ученикъ. Тогава ще имате положителни знания. А сега, какво? Събудилъ си се сутриньта, видѣлъ си нѣкакъвъ сънь, но го нѣма. Или, видѣлъ си едно видѣние, но не знаешъ, какво значи. Добрѣ, какъ ще докажете това нѣщо? Ще кажете: е, това е една халюцинация. Хубаво, ами слѣдъ като умрѣ човѣкъ, слѣдъ като се разложи, това не е ли халюцинация? Кѫдѣ отиде този човѣкъ, кѫдѣ отидоха дробоветѣ, мозъка, нервитѣ му? Ако всичко това бѣше реално, гдѣ отиде неговото сърдце, за което казватъ, че люби? Гдѣ отиде неговата топлина, кръвь, неговитѣ мускули? Казватъ, че този човѣкъ се разложилъ, изгнилъ. Ами че този изгнилиятъ човѣкъ, това ли е човѣкътъ? Има нѣщо, което не умира. И тукъ въ този свѣтъ, и въ онзи свѣтъ, това, което не умира, което не се разлага, това е човѣкътъ. То нито остарява, нито се подмладява. Вие седите нѣкой пѫть и казвате, е, старини дойдоха, защо не разбирате Бога. Казвате: е, сиромашия дойде. Защо идва сиромашията? – Защото не работите. Страдания идватъ. Защо идватъ страданията? Защото на сте живѣли споредъ пълнотата на Божията Любовь. Кой отъ васъ е живѣлъ споредъ този великъ Божий законъ, та да е толкова отзивчивъ, като нѣкоя струна, която щомъ бутнешъ, да отговори ясно на тона? Добрата цигулка се познава по това, че като бутнешъ нѣкой тонъ отъ една струна, той веднага зазвучава чисто, ясно. Има нѣкои цигулки, на които тоноветѣ не сѫ вѣрни, позициитѣ сѫщо не сѫ вѣрни.

Апостолъ Павелъ казва: „Онзи, който се учи“.

На какво трѣбва да се учимъ? Най-първо ние трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра. Въ какво трѣбва да имаме вѣра? – Въ онзи живия Господь, който живѣе въ насъ, който сѫществува на всѣкѫдѣ, подъ чието зорко око е всичко, и отъ когото всичко зависи. И тогава като говоримъ за Христа, трѣбва да знаемъ, че Той е Божий посланникъ, дошълъ да изпълни Неговата воля. Такива сѫ били всички пророци. Христосъ е най-възвишеното проявление на Бога. До сега, човѣкъ съ такава любовь, съ такава широчина на душата, отъ която да диша такова пълно безкористие, съ такова забравяне на себе си, като това въ Христа, не се е явилъ. По това именно се отличава Христосъ. Като говоря за Христа, разбирамъ човѣкъ, на когото душата е напълно погълната въ Бога, и Богъ напълно се проявява чрѣзъ него. Да любимъ Бога, значи да се прояви Богъ въ насъ, и ние да се погълнемъ отъ Него. Тогава нѣма да ни е страхъ отъ никакви болести, отъ никаква сиромашия и всѣки моментъ ще бѫдемъ готови да прѣнесемъ всички страдания, всички нещастия съ радость. Каквото ни дойде, да кажемъ: Господи, да бѫде Твоята воля. Тогава, и въ ада, и въ рая да сме, ще знаемъ, че сме съ Него, и Той ще ни избави и възкръси. Това не значи, че трѣбва да бѫдемъ индиферентни, но да забравимъ себе си, да бѫдемъ въ пълно очакване и да провѣримъ този законъ. Христосъ провѣри този великъ законъ на Божията Любовь и съ пълна вѣра се прѣдаде на Бога, като каза: „Боже, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“.

И тъй, ти ще учишъ. Защо? – За Бога. Ще работишъ, ще придобивашъ богатство. Защо? – За Бога. Ще търгувашъ. Защо? – За Бога. Ти трѣбва да употребишъ абсолютно всичко въ свѣта, за да извършишъ волята Божия. Ти трѣбва да направишъ всичко за Божията Любовь, за Бога. Имашъ красота. Защо ти е тази красота? – За Бога. Здраве имашъ. За кого? – За Бога. Всичко ще употребишъ все за Бога. До сега си работилъ за себе си, но отъ сега нататъкъ ще работишъ за Бога. Ще знаешъ, че каквото ти се случи всичко това е, за да се разшири твоята душа. Нѣкой пѫть вие ми казвате: не виждашъ ли нашитѣ страдания? – Виждамъ ги, но виждамъ задъ тия страдания нѣщо хубаво, нѣщо красиво. Пъкъ не страдашъ само ти. Има хиляди милиони сѫщества, които страдатъ заедно съ тебе. Всички хора страдатъ. Хубаво нѣщо сѫ страданията. Защо? – Защото Господь иде и ще даде една обща амнистия, за всички ще има едно благо. Небето иде на помощь, и тогава всички ще бѫдатъ радостни и весели, на всички ще се дадътъ условия за развитие. Казвате: ама въ този животъ ли? – Въ този животъ, сега му е врѣмето. Но още тукъ, докато сме въ плъть ли? – Да, докато сте още въ плътьта си. Царството Божие не е въ материалния свѣтъ, то е вѫтрѣ въ душитѣ ви. Всѣки човѣкъ не може да го види. Царството Божие може да се види само отъ този, който има развити очи,

Та, казва апостолъ Павелъ: „Онзи който се учи“.

Ние сега се учимъ на хиляди нѣща, на много тежки работи. Всички сме изложени на разочарования. Всички се безпокоимъ отъ мисъльта, какъвъ ще бѫде нашиятъ край. Краятъ на всички хора ще бѫде смърть. Онзи, който се бие на бойното поле, умира; майката умира, бащата умира, синътъ умира, дъщерята умира, приятельтъ умира, всичкото богатство, което имаме ще се разпръсне. Какво ще ни остане отъ живота? Какво реализиране очакваме на земята? Не, Богъ, който ни учи сега, иска да ни покаже, че всичкитѣ блага, които сѫ пратени на земята, Той нѣма да ги прѣкѫсне, но трѣбва да признаемъ, че всичко иде отъ Него. Като отидешъ при единъ богатъ братъ, нѣма да го заплашвашъ съ револвера си, но ще го питашъ: ти познавашъ ли Бога? Ако ти каже, че Го познава, ще му зададешъ другъ въпросъ: ти готовъ ли си да изпълнишъ волята Божия? – Готовъ съмъ. Само при тия условия ти ще му поискашъ това, отъ което имашъ нужда, а не да го оскубвашъ, защото билъ богатъ, у всинца ни трѣбва да се яви тази Любовь, за да познаемъ, че Богъ ни обича.

Сега на какво уподобявамъ страданията на сегашното човѣчество? Тия страдания, азъ си прѣдставямъ като една яйцеобразна жилезна черупка въ която всѣки човѣкъ е затворенъ. Въ тази черупка го очаква смърть, затова дойде единъ ангелъ и удари съ чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казвашъ: какво става съ мене, ще ме убиятъ! Ангелътъ удари още единъ пѫть. Ти пакъ казвашъ: какво става съ мене, докога ще се сипятъ ударитѣ на сѫдбата върху мене? – Докато се разчупи туй яйце, и ти излѣзешъ вънъ отъ него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживѣваме не сѫ нищо друго, освѣнъ разчупване черупкитѣ на туй яйце, от което нашитѣ души ще излѣзатъ, за да се съединятъ съ истинския животъ, отъ който сме произлѣзли, и за който сме призвани да живѣемъ.

И тъй, стихътъ казва: „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“.

Богъ иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията сѫ освобождение отъ връзки, които сѫ сѫздадени въ миналото. Богъ ще скѫса всички връзки и ще остави само една връзка – между Него и насъ. Всичко останало ще бѫде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само единъ Господь, а хората помежду си ще бѫдатъ само братя и сестри на небето.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 30 ноемврий, 1924 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help