Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Роденитѣ

„Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“.(Иоана 1:13) Въ начало бѣ Словото; и Словото бѣ у Бога; и Словото бѣ Богъ. (2) То въ начало бѣ у Бога. (3) Всичко чрѣзъ него стана; и което е станало, нищо безъ него не стана. (4) Въ него бѣ животъ, и животътъ бѣ видѣлината на человѣцитѣ. (5) И видѣлината свѣти въ тъмнината; и тъмнината я не обзе.

(6) Имаше человѣкъ проводенъ отъ Бога, името му Иоанъ. (7) Той дойде въ свидѣтелство да свидѣтелствува заради видѣлината, за да повѣрватъ всички чрѣзъ него. (8) Не бѣ той видѣлината, но да свидѣтелствува за видѣлината. (9) Той бѣше истината видѣлина която освѣтлява всѣкиго человѣка що иде на свѣта. (10) Въ свѣта бѣ; и свѣтътъ чрѣзъ него стана; и свѣтътъ го не позна. (11) Въ своитѣ си дойде, и своитѣ му го не приеха; (12) а които го приеха, даде имъ власть да бѫдатъ чада Божии, сирѣчь, на тѣзи които вѣрватъ въ неговото име; (13) които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха.

(14) И Словото стана плъть и всели се между насъ, (и видѣхме славата негова, слава като на единороднаго отъ Отца,) пъленъ съ благодать и истина.

(15) Иоанъ свидѣтелствува за него, и извика та казваше: Този е за когото рекохъ: Който иде слѣдъ мене прѣденъ ми биде, защото отъ мене по-напрѣдъ бѣ. (16) И всинца ние отъ неговата пълнота приехме, и благодать за благодать; (17) защото законътъ чрѣзъ Мойсея бѣ даденъ, а благодатьта и истината чрѣзъ Исуса Христа биде. (IX) Никой никога не е видѣлъ Бога: единородниятъ Синъ който е въ пазухата на Отца, той го изяви. (19) И това е Иоановото свидѣтелство когато проводиха Юдеитѣ отъ Ерусалимъ свещеници и Левити да го попитатъ: Ти кой си? (20) И изповѣда, и не се отрече; и изповѣда: Не съмъ азъ Христосъ. (21) И попитаха го: А що си? Илия ли си ти? И казва: Не съмъ. Пророкъ ли си ти? И отговори: Не. (22) И рекоха му: Кой си? за да дадемъ отвѣтъ на онѣзи които сѫ ни проводили. Що казвашъ за себе си? (23) Рече: Азъ съмъ „гласъ на едного който вика въ пустинята: Оправете пѫтя Господень,“ както рече пророкъ Исая. (24) А проводенитѣ бѣха отъ фарисеитѣ. (25) И попитаха го и рекоха му: А защо кръщавашъ ако не си Христосъ нито Илия нито пророкъ? (26) Отговори имъ Иоанъ и рече: Азъ кръщавамъ съ вода, а посрѣдъ васъ стои единъ когото вие не знаете. (27) Той е който иде слѣдъ мене, който прѣденъ ми биде, комуто азъ не съмъ достоенъ да развържа ремика на обущата му. (28) Това стана въ Витавара отвѫдъ Иорданъ, дѣто бѣше Иоанъ и кръщаваше.

(29) На утриньта гледа Иоанъ Исуса че иде при него, и казва: Ето Агнеца Божий който взема грѣховетѣ на свѣта. (30) Този е за когото азъ рекохъ: Слѣдъ мене иде человѣкъ който биде прѣди мене, защото бѣше по-напрѣдъ отъ мене. (31) И азъ го не знаехъ; но за да се яви на Израиля, за това дойдохъ азъ и кръщавамъ съ вода. (32) И свидѣтелствува Иоанъ и рече: Видѣхъ Духа който слѣзваше като гълѫбъ отъ небето и остана на него. (33) И азъ го не знаехъ; но този който ме проводи да кръщавамъ съ вода, той ми рече: На когото видишъ че слѣзва Духътъ и остава на него, той е който кръщава с Духа Светаго. (34) И азъ видѣхъ и свидѣтелствувамъ че този е синъ Божий.

(35) На утриньта пакъ стоеше Иоанъ, и двама отъ ученицитѣ негови. (36) И като съгледа Исусъ че минува, казва: Ето Агнеца Божий. (37) И чуха го двамата ученици да говори така, и отидоха слѣдъ Исуса. (38) И като се обърна Исусъ и ги видѣ че идатъ подирѣ му, казва имъ: Що търсите? А тѣ му рекоха: Рави, (което тълкувано ще рече, Учителю,) дѣ живѣешъ? (39) Казва имъ: Елате и вижте. Дойдоха и видѣха дѣ живѣе, и останаха при него прѣзъ този день; а часътъ бѣше около десеть.

(40) Единътъ отъ тѣзи двамата които чуха отъ Иоана за него и го послѣдваха бѣше Андрей, братътъ на Симона Петра. (41) Той първъ намѣрва брата си Симона и казва му: Намѣрихме Месия, което се тълкува Христосъ. (42) И заведе го при Исуса. И като погледна Исусъ на него рече: Ти си Симонъ синъ Ионинъ: ти ще се наречешъ Кифа (което се тълкува Петъръ, камикъ). (43) На утриньта поиска Исусъ да излѣзе въ Галилея; и намѣрва Филипа и казва му: Ела подирѣ ми. (44) А Филипъ бѣше отъ Витсаида отъ града Андреевъ и Петровъ. (45) Намѣрва Филипъ Натанаила и казва му: За когото писа Мойсей въ закона и пророцитѣ, намѣрихмѣ Исуса сина Иосифова, който е отъ Назаретъ. (46) И рече му Натанаилъ: Отъ Назаретъ може ли да произлѣзе нѣщо добро? Казва му Филипъ: Ела и вижъ. (47) Видѣ Исуса Натанаила че иде къмъ него, и казва за него: Ето истиненъ Израилянинъ въ когото лукавщина нѣма. (48) Казва му Натанаилъ: Отъ дѣ ме познавашъ? Отговори Исусъ и рече му: Прѣди Филипъ да те повика видѣхъ те като бѣше подъ смоковницата. (49) Отговори Натанаилъ и казва му: Учителю, ти си Синъ Божий: ти си царь Израилевъ. (50) Отговори Исусъ и рече му: Понеже ти рекохъ: Видѣхъ те подъ смоковницата, вѣрвашъ ли? По-голѣми отъ тия нѣща ще видишъ. (51) И казва му: Истина, истина ви говоря: Отъ нинѣ ще видите небето отворено, и ангелитѣ Божии да възлѣзватъ и слѣзватъ надъ Сина Человѣческаго.

Ние ще вземемъ тия думи въ съврѣменния културенъ животъ въ широкъ смисъль – ще ги разгледаме като едно усилие на човѣшкия духъ, да изведе човѣшката душа къмъ нѣщо по-добро, по красиво, по-възвишено. Съврѣменната култура, при всички свои усилия, не е дала това, което човѣкъ желае. Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ се възхищава отъ съврѣменната култура. Има нѣщо хубаво въ тази култура, ние не отричаме това. Тази култура, съ своята наука, съ своето изкуство, съ своята музика, съ своитѣ изобрѣтения, е допринесла нѣщо, но не това, което човѣкъ желае.

Сега, ние ще разсѫждаваме разумно, да видимъ, отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота. Противорѣчията въ живота произтичатъ ту отъ онова граматическо построяване на нашата рѣчь, ту отъ онова логическо схващане на нашия умъ, ту отъ онѣзи етически мѣрки, съ които мѣримъ нѣщата, ту отъ онѣзи педагогически правила, съ които си служимъ въ живота. Всички тѣзи нѣща ни водятъ къмъ погрѣшни изводи. Отъ гледището на сегашния животъ, съврѣменната култура е извършила много нѣщо, но въ сѫщность, ако се запитаме, какво добро е допринесла културата, какво ще отговоримъ?

Азъ ще направя едно малко сравнение за това, какво прѣдставлява съврѣменната култура и какво е допринесла тя за човѣчеството. Когато културниятъ баща донесе едно хубаво конче на своя синъ, и той се забавлява съ него, или една хубава, голѣма кукла на своята малка дъщеря, и тя се забавлява съ нея, питамъ: какво сѫ допринесли кончето на малкото момченце, и куклата на малкото момиченце? Допринесли сѫ нѣщо, разбира се – занимавали сѫ тѣхнитѣ умове. Е, прѣдставете си, че това малко момиченце, което се занимава съ куклата, има свои схващания за живота, какво ще прави съ нея? – Най-първо ще я кръсти, ще и даде едно име, съ което ще я нарича; слѣдъ това ще и говори логически, ще разсѫждава съ нея, ще я запитва, откѫдѣ е дошла, отгдѣ е родомъ и т.н. Послѣ ще и каже: тъй, както се грижа азъ за тебе, както те кѫпя, обличамъ, обичашъ ли ме? На всички тия въпроси куклата ще отговори мълчаливо, като нѣкой философъ. Малкото момиченце казва: много умна е моята кукла, мълчи. Най-послѣ малкото момиченце ще и даде всички педагогически правила, наставления, като и каже: слушай, азъ ще отида малко да си гледамъ работата, а ти ще ме слушашъ, нѣма да излизашъ никѫдѣ. Отдалечишъ ли се малко, не зная какво ще правя съ тебе. Прѣдставете си, че азъ съмъ единъ старъ философъ, дойда и счупя краката на тази кукла. Какво понятие ще си състави туй момиченце за мене? – Ще каже, че съмъ безсърдеченъ човѣкъ. Но, когато туй момиченце стане мома на 21 години, какво ще каже тя сама за своитѣ педагогически правила, за своитѣ морални кодекси – тъй ги наричамъ азъ – ще иматъ ли валидность за живота и? Разбира се, ние не оправдаваме този философъ. Ако той бѣше уменъ, нѣмаше защо да троши краката на тази кукла; ако пъкъ по невнимание е направилъ това ние ще кажемъ: нѣма нищо; обаче, и въ единия и въ другия случай той е нарушилъ спокойствието на туй малко момиченце. Тукъ, обаче нѣма никакво морално нарушение. Питамъ: ние, съврѣменнитѣ културни хора, тъй, както живѣемъ, не мязаме ли на туй малко момиченце, което се занимава съ своята кукла, и на туй малко момченце, което се занимава съ своето конче? Всѣки единъ отъ васъ ще каже: какъ тъй, азъ зная това! Азъ зная, какво нѣщо е животътъ, разбирамъ отъ него, зная и да свиря и да пѣя. Знаешъ, но това азъ не наричамъ знание. Често, ние се намираме въ положението на онзи турчинъ, който като дошълъ въ България, постоянно се хвалилъ, че като билъ въ Багдатъ, могълъ да прѣскача трапове отъ по 10 м. широчина. Единъ день, единъ старъ турчинъ му казва: щомъ си могълъ въ Багдатъ да прѣскачашъ такива трапове, и ние тукъ имаме такива, прѣскочи нѣкой пѫть. – Не, тукъ не мога да прѣскачамъ такива трапове, защото климатътъ тукъ не е такъвъ, какъвто бѣше въ Багдатъ, тукъ е съвсѣмъ другъ.

Сега, да се повърнемъ къмъ 13-ти стихъ отъ прочетената глава: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Законъ е: ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка маймуна, тя нѣма да роди единъ гений. Или, ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка мечка, или на една майка вълчица, тѣ нѣма да дадатъ качествата на този зародишъ. Какво ще се роди? Какво значи „похоть плътска“? Това значи: нисшъ животъ, неразуменъ животъ. „И отъ похоть мѫжка“ – значи отъ този нисшия умъ.

Ние казваме: е, азъ вѣрвамъ въ Бога. Тази вѣра е една отъ обикновенитѣ вѣри. Че кой не вѣрва въ Бога? Кои не живѣе въ свѣта? Ние, разумнитѣ хора, които искаме да осигуримъ живота си, въ какво седи това осигуряване? Вземете, запримѣръ, кѫдѣто и да отидете, между съврѣменния християнски свѣтъ, въ Англия, въ Америка, навсѣкѫдѣ ще срещнете кръстове. По стѣнитѣ на всички църкви все кръстове ще видите. Хиляди томове има написани все за кръста: какъ Христосъ страдалъ, какъ училъ това-онова. Много работи има писани върху кръста, но сѫщественото, което означава той, нито единъ авторъ не се е спрѣлъ върху него. Никой авторъ не е обяснилъ неговото практическо приложение. Златни кръстове има, кръстове съ диаманти има, разни почетни кръстове има, кръстове на разни легиони, но какво означава кръстътъ? Кръстътъ е една посока, която въ даденъ случай при извѣстно безизходно положение, въ което се намира човѣкъ, му показва, какъ трѣбва да постѫпи. Когато се намирашъ въ едно безизходно положение, когато твоятъ животъ виси на косъмъ, кръстътъ ще ти покаже, какъ трѣбва да постѫпишъ. Въ най-опаснитѣ моменти на живота си, когато не знаешъ какъ да постѫпишъ, кръстътъ се явява прѣдъ тебе на помощь. Той е единствената права мѣрка. Нѣкой ще каже: каква права мѣрка е кръстътъ? Кръстъ – страдание! Дотегна ми на душата да нося тѣзи кръстове! Ще бѫде смѣшно, ако онзи български абаджия носи постоянно съ себе си аршина и ножицитѣ, безъ да ги употрѣбява. Ако ги носи, и никѫдѣ не ги употрѣбява, тѣ нѣматъ смисълъ. Навсѣкѫдѣ трѣбва да ги употрѣбява! Този аршинъ му трѣбва за мѣрене платове, а ножицитѣ – за кроене. Отвѣстната линия на кръста показва, че имаме едно козмическо течение въ свѣта, което иде отгорѣ-надолу, по инволюционенъ пѫть. То е една сила, която повлича всичко въ свѣта, унищожава всичко, безъ да иска да знае, защото тя си има свой опрѣдѣленъ пѫть. Хоризонталната линия на кръста означава слѣдното: когато виждашъ, че тази козмическа сила слиза прѣдъ тебе, когато виждашъ, че животътъ ти се намира въ опасность, нѣма да бѣгашъ прѣдъ нея, т.е. въ посоката, въ която отива тази козмическа сила. нито срѣщу нея. защото и въ двата случая ще изгубишъ живота си, а ще бѣгашъ или въ лѣво, или въ дѣсно – тамъ е твоето спасение. То значи: ще бѣгашъ или въ свѣта, или при Бога. Трѣбва да се занимавашъ съ нѣщо, за да избѣгнешъ туй противорѣчие. Това сѫществува и въ свѣта. Ще ви дамъ едно разяснение. Да допуснемъ, че имаме единъ човѣкъ, който е въ безработица, но пъленъ съ енергия, съ здраво тѣло, съ здравъ умъ, съ здраво сърдце. Тази козмическа вълна иде, той седи на пѫтя и. Какво трѣбва да направи, за да не го завлѣче? – Два пѫтя има: или да влѣзе въ духовния свѣтъ, т.е. да вземе посоката на дѣсно, къмъ нѣщо благородно и възвишено – и тамъ да работи, или да влезе въ свѣта да работи. И двѣтѣ посоки сѫ възвишени и благородни. Или въ свѣта, на лѣво – не е лошо и това, или къмъ Бога – на дѣсно! Но, и въ единия и въ другия случай трѣбва да се работи! Хората, които организиратъ свѣта, които работятъ чрѣзъ кръста сѫ разумни, а онѣзи хора, които не работятъ чрѣзъ кръста, сѫ хора, които обичатъ промѣнитѣ. Е, прѣдставете си, че единъ търговецъ си отворилъ дюкянъ тамъ въ нѣкоя улица, но не му върви и си казва: чакай, въ този дюкянъ не ми върви, улицата не е хубава, той не е хубавъ, ще се прѣмѣстя. Хваща другъ дюкянъ, на друга улица – не му върви и тамъ. Промѣни 10–20 дюкяни, все не му върви. Питамъ: дюкянитѣ ли сѫ, които правятъ търговеца? – Не, търговецътъ трѣбва да има умѣние. Училището ли е, което прави учительтъ, или учительтъ прави училището? – Не е училището, което прави учителя, но учительтъ прави училището.

Питамъ: въ какво седи сѫщинското наше вѣрую? До сега всички говоримъ за Любовьта, всички говоримъ за Мѫдростьта, за Истината, за Правдата, но гдѣ е приложението на тази Любовь, на тази Мѫдрость, на тази Истина, на тази Правда? – Тамъ е всичката философия на живота. Ние вървимъ по улицата и виждаме, че нѣкой господинъ изтезава другиго бие го. Веднага се спираме и си казваме: този човѣкъ постѫпва много жестоко, неговата постѫпка е безобразна. Много хубаво разсѫждава този човѣкъ. Но, той се връща въ кѫщи, жена му не успѣла да сготви на врѣме, и той веднага се нахвърля върху и, набие я, безъ да му дойде на умъ, че постѫпва точно тъй, както онзи, когото осѫди на улицата.Това, което ти видѣ на улицата, бѣше кръстътъ, който се яви прѣдъ тебе и те прѣдупрѣждаваше: ти ще се върнешъ въ кѫщи, но жена ти, поради нѣкакво неразположение не е успѣла да сготви, и ти веднага ще се нахвърляшъ върху нея да я биешъ. За да избѣгнешъ туй противорѣчие, вземи посока или на лѣво или на дѣсно.

Въ какво седи боятъ? Допуснете сега двѣ нѣща. Азъ мога направо да ударя нѣкому двѣ плѣсници, но може и да се случи така, че нѣкой другъ да ме блъсне въ васъ, та и вашата глава да се пръсне, и моята да се пръсне. Въ първия случай вие считате мене виновникъ, че съмъ ударилъ двѣ плѣсници, а въ втория случай считате виновникъ този, който ме блъсналъ, и ще се оплачите противъ него. Но, ако азъ не бѣхъ между него и васъ, вашата глава щѣше да бѫде здрава. Значи, вие не хвърляте обвинението си върху мене, а върху друга причина. И тъй, у насъ има една причина, която тласка ума, сърдцето и волята ни въ извѣстни посоки. Трѣбва да видимъ, разумна ли е тази причина.

Казва Писанието: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Или, казано на простъ езикъ: тия думи се отнасятъ до ония хора, у които прѣобладава животинския животъ и животинския умъ. Нима мислите, че вълкътъ нѣма умъ? Има, какъ не! Какъвъ е умътъ на вълка? – Той е еднообразенъ. Всичкитѣ вълци, колкото и да сѫ културни, иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който ядатъ овци. Специаленъ начинъ си иматъ тѣ. Лисицитѣ сѫщо иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който започватъ да ядатъ кокошкитѣ. Тѣ сѫ доста благородни, хубаво оскубватъ кокошкитѣ, и слѣдъ това започватъ да ги ядатъ. И котката има правила, по които яде мишката. Тя е бърза, не се спира да снима козината и. Вземете човѣкътъ, когато ще яде нѣкоя кокошка, или нѣкое прасенце, и той е, като лисицата уменъ, оскубва перата на кокошката и козината на прасенцето. Казваме, че човѣкътъ е културенъ, защото оскубва перата и козината на животнитѣ, които ще яде. Ако е за култура, по сѫщия начинъ и лисицата е културна! Културата не седи въ външнитѣ прояви. Това сѫ живи, разумни принципи, които дѣйствуватъ въ насъ.

Ще ви задамъ единъ въпросъ: въ какво съврѣменната култура седи по-високо отъ миналата? Въ римско врѣме, римлянитѣ имаха носилки, и съ тѣхъ четирма души носѣха едного на рѫцѣ. А ние днесъ съ конь се движимъ. Казваме: разумнитѣ хора трѣбва сами да носятъ товара си. Туй, което вършеха римлянитѣ, показваше, че физическото бѣше надъ разумното, то потискаше разумното у човѣка. Това, че днесъ се язди на конь, показва, че разумното е отгорѣ, то потисква физическото. Значи, има единъ малъкъ успѣхъ. Въ обществения животъ това сѫ методи, начини, чрѣзъ които ние живѣемъ.

Въ този стихъ се казва, че само родениятъ отъ Бога може да разбере нѣщата. Тъй че, имаме една мѣрка. Богъ е единствената мѣрка, съ която ние можемъ да разрѣшаваме всички важни въпроси. Единъ виденъ адептъ отъ древностьта отива при една чешма, която имала три крана, три чучура. Срѣдниятъ чучуръ билъ най-голѣмъ, послѣ дѣсниятъ и най-послѣ лѣвиятъ. Чешмата му проговорила: „Срѣдниятъ чучуръ е най-хубавъ, а лѣвиятъ и дѣсниятъ не сѫ толкова хубави“. Че какъ? „Да, ти ще забѣлѣжишъ, че когато идвашъ тукъ, прѣзъ разнитѣ врѣмена на годината, срѣдниятъ чучуръ всѣкога се остава еднакъвъ, а другитѣ два прѣтърпяватъ нѣкаква промѣна“. Срѣдниятъ чучуръ прѣдставлява Любовьта на Бога, а лѣвиятъ и дѣсниятъ прѣдставляватъ любовьта на индивида и любовьта на обществото. Когато любимъ себе си, и когато любимъ обществото, въ тази любовь всѣкога има една промѣна. Слѣдователно, до сега ние сме боравили съ двѣ величини, и съ тѣхъ сме искали да разрѣшимъ една отъ най-труднитѣ задачи. Само Любовьта е единствениятъ стимулъ, който може да даде насока на всѣка една култура, тукъ на земята, или въ коя и да е слънчева система. Когато обичашъ нѣкого, законътъ е такъвъ: ти въ него не можешъ да се съмнѣвашъ, имашъ всичкото разположение да му услужишъ тъй, както на себе си; и когато той те обича, не може да се съмнѣва въ тебе, и е готовъ да ти услужи тъй, както и на себе си. Слѣдователно, никога не може да изпѫкне противорѣчие между хора, които се обичатъ. Изпѫкне ли въ ума ти нѣкакво противорѣчие, усъмнишъ ли се въ най-малкото нѣщо, ако всичко това е вѣрно, ти си намѣрилъ една истина, ти се спасявашъ. Но, ако ти си намѣрилъ една мисъль, която не е вѣрна, ако ти създадешъ едно противорѣчие, което те спъва, ти се опорочавашъ. Ако спасявашъ себе си и мислишъ, че това, което си намѣрилъ е една истина, азъ се радвамъ, но ако забѣлѣжишъ, че това не е право, ти се опорочавашъ. Слѣдователно, нѣма да мислимъ тъй, както искаме, а ще мислимъ тъй, както не искаме. И азъ съмъ ви казвалъ много пѫти, че въ Божествения свѣтъ всѣка една мисъль, всѣко едно чувство, всѣко едно желание на човѣка, е точно прѣтеглено, всичко това сѫ опрѣдѣлени величини. Та, казвамъ: щомъ дойдемъ до Божествената Любовь, трѣбва да знаемъ, че всичко въ нея е точно опрѣдѣлено. Казватъ: ами каква ще бѫде тази Божествена Любовь? – Любовь, която не търпи никакви промѣни въ себе си.

Питамъ едного: какво нѣщо е човѣшката душа? – Тя мяза на въздухъ. Казвамъ: не, азъ по отрицателенъ пѫть ще ви опрѣдѣля, какво нѣщо е човѣшката душа. Душата въздухъ не е, но съдържа въздуха въ себе си. Душата вода не е, но съдържа водата въ себе си. Душата земя не е, но съдържа земята въ себе си. Душата свѣтлина не е, но съдържа свѣтлината въ себе си. Душата етеръ не е, но съдържа етера въ себе си. Тя съдържа всичко въ себе си, и сама по себе си е една неопрѣдѣлена величина. Само неопрѣдѣленитѣ величини сѫ истинскитѣ величини. Всички Божествени нѣща сѫ неопрѣдѣлени. Нѣкой казва: е, опрѣдѣли се! Добрѣ опрѣдѣлямъ се. Какъ? – Като онзи, който иска пари на заемъ. Дойда при тебе, искамъ ти пари на заемъ и ти казвамъ: колко ще ми дадешъ? – Ти кажи колко искашъ? Е, дай ми 100,000 лв. – Не, много искашъ, не мога да ти дамъ толкова. Опрѣдѣли се! Е, хубаво, 50,000 лв. тогава. – Много искашъ. Е, два пѫти не мога да се опрѣдѣлямъ. Хайде тогава 10.000 лв. – Не, и това е много, и толкова не мога да ти дамъ. Вижъ 1,000 лв. мога да ти дамъ. Съгласявашъ ли се най-послѣ! – Съгласявамъ се. Опрѣдѣление ли е това? Опрѣдѣляшъ се като 100,000, опрѣдѣляшъ се като 50,000, опрѣдѣляшъ се като 10,000 и най-послѣ се опрѣдѣляшъ като 1,000. Спираме се на хилядата, тамъ се опрѣдѣляме, но това не е никакво философско опрѣдѣление.

Такъвъ е нашиятъ съврѣмененъ моралъ, – много широкъ. Ако нѣкой открадне единъ хлѣбъ отъ фурната, може да го турятъ за 4–5 мѣсеца въ затвора; ако пъкъ нѣкой убие нѣкого за благото на отечеството, може да му турятъ единъ кръстъ на гърдитѣ. Нима едно отечество може да се крѣпи върху убийството и кръвьта на хората? Я ми кажете, кой народъ е прокопсалъ съ убийствата? За тия убийства много народи сѫ изчезнали отъ лицето на земята. Богъ изисква народи, които не сѫ опетнени съ никаква кръвь. Азъ казвамъ на съврѣменнитѣ народи, че тѣ ще отговарятъ за тази кръвь. Рѫцѣтѣ имъ сѫ опетнени само съ братска кръвь, съ сестринска кръвь, съ майчина кръвь, съ кръвьта на множество дѣца, съ кръвьта на слуги и т.н. И сега, много свещеници казватъ: убийството може да се приложи, но за благото на отечеството. Не, какъ вие мислите, то е другъ въпросъ, обаче въ Божествения свѣтъ казватъ: рѫцѣтѣ ти ще бѫдатъ абсолютно чисти! – Нищо повече. Ако ти си роденъ отъ кръвь, отъ похоть плътска и отъ мѫжки умъ, ти ще убивашъ. Ще бѫде смѣшно да кажа на вълка: ти нѣма да давишъ овцитѣ. Той ще каже: хубаво, нѣма да ги давя, но какъ ще се храня? Какъвто кодексъ и каквито морални правила да дамъ на вълка, мислите ли, че той ще ме слуша? Не, вълкътъ пакъ ще си върши своята работа. Мислите ли, че ако дамъ на паяка нѣкои морални правила, че той ще ме слуша? Той ще каже: хубаво, азъ риби нѣма да хващамъ въ мрѣжата си, не съмъ толкова лакомъ; послѣ, и овци нѣма да хващамъ, не искамъ и тѣхъ, и птици нѣма да хващамъ, азъ съмъ благороденъ. Защо не ги хваща? – Защото е страхливъ и малъкъ. Ако бѣше по-голѣмъ, той и овци щѣше да хваща, и птици щѣше да хваща. А сега казва: азъ хващамъ само тия малкитѣ мушици. Да знаете, че благородство има у менъ! Казвамъ: да, много голѣмо благородство има въ тебе! А тия милионитѣ мушици ми казватъ: изпоядоха ни!

Иоанъ казва: „Само тия, които се родиха отъ Бога, ще разбератъ онѣзи велики истини“.

Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Нѣкой си римлянинъ, нареченъ Теофилъ, се влюбва въ една благородна римлянка. По нѣкакво нещастие, той изневѣрява на своята възлюблена, и тя изчезва, отдалечава се. Въ него започва гризене на съвѣстьта. За успокоение на своята съвѣсть, той възприема християнството, отива да живѣе 20 години въ пустинята, като си дава обѣтъ, че отъ този моментъ нататъкъ ще ходи все съ затворени очи и никого нѣма да поглежда, за да се избави отъ грѣховетѣ си. Той се прочулъ подъ името „пустинникътъ съ затворенитѣ очи“. Викали го да изповѣдва хората. И мѫже, и жени изповѣдвалъ, но все съ затворени очи. Единъ день дошла да се изповѣдва и неговата възлюбена, да види колко е светия. Като чулъ гласа и, той веднага си отворилъ очитѣ. Всички наоколо му, като видѣли това, казали си: каква бѣше тази чудотворна жена, та отвори очитѣ на нашия изповѣдникъ!

Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ съ затворени очи. И съ отворени очи, и съ затворени очи, все сме сѫщитѣ. Ние мислимъ, че като затворимъ очитѣ си, по-добрѣ ще бѫде за насъ. Затова, затворимъ очитѣ си и казваме: азъ не искамъ да гледамъ този свѣтъ, не искамъ да гледамъ тия хора, тия слуги, този мѫжъ, тия дѣца, нищо не искамъ – тъй, съ затворени очи ще изповѣдвамъ. Казватъ на нѣкоя жена: знаешъ ли, че твоятъ мѫжъ взелъ една много хубава мебелирана кѫща? Тъй ли? – Веднага си отвори очитѣ. Нѣкой казва: азъ не искамъ обществено положение, това-онова. Кажатъ му: назначиха те професоръ въ България. Какъ? – Веднага си отвори очитѣ. Та, като дойде онова, което ни допада, – красивото и хубавото въ живота – ние си отваряме очитѣ. Щомъ не ни харесва нѣщо – затваряме си очитѣ, и тогава минаваме за философи, за светии. Не е лошо да бѫдемъ съ затворени очи. Затварянето на очитѣ е една почивка, отварянето на очитѣ е активность, дѣятелность. Затварянето на очитѣ става, когато искашъ да си прѣгледашъ смѣткитѣ, да си починешъ, а отварянето на очитѣ означава, че трѣбва да извършишъ най-хубавитѣ нѣща. И тъй, затварянето на очитѣ е почивка, отварянето на очитѣ е работа.

Сега, да се повърнемъ къмъ Божията Любовь! Туй великото, свещеното име на Бога трѣбва да Го намѣримъ вѫтрѣ въ нашата душа. Туй име, тази дума не се произнася. Тя е единствената, мощна, всесилна дума въ свѣта, въ която цѣлото Битие, цѣлото създание, всички най-велики сѫщества, които сѫ завършили своята еволюция, я пазятъ. Всички пазятъ туй свещено име, и който се домогне само да Го прочете, неговата душа се въздига. Въ Писанието се казва: „Да не произнасяшъ името на Господа-Бога твоего напразно!“ Ние не подразбираме туй обикновеното Божие име, къмъ което се отправяме въ молитвитѣ си: „Господи, Боже нашъ, не ме ли чувашъ?“ Не, въ Писанието се говори за това свещено име на Бога. Защо не ни чува Господь? До тогава, докато ние говоримъ въ този свѣтъ, до тогава, докато ние шаваме, ние сме далечъ отъ Бога, и Той не ни чува. Идете научете онзи истинския начинъ, какъ се вади нѣкой отъ водата. Онзи, който се дави, шава, движи се, а онзи, който го спасява, седи настрана и си казва: чакай, нека изгуби съзнание че тогава. Защо? Тогава трѣбва да го извади, защото иначе давящиятъ ще завлѣче и този, който го спасява. Когато нѣкой лѣкарь иска да направи една сериозна операция на нѣкой боленъ, той казва: нека болниятъ изгуби съзнанието си, тогава ще го оперирамъ. Ето защо, при сериозни операции ги упояватъ. Този законъ е вѣренъ навсѣкѫдѣ. Любовьта изисква абсолютно, пълно спокойствие. Когато Богъ те люби, ти ще бѫдешъ напълно спокоенъ, докато той си свърши работата, а когато си свърши работата, Божията Любовь ще се изяви въ тебе като мощенъ, силенъ животъ, и слѣдъ туй ти ще почнешъ да живѣешъ истински. Когато ти свършишъ всичката работа, Богъ ще дойде да работи пакъ въ тебе, но като Любовь, като Мѫдрость, ще внесе въ тебе свѣтлина и знание, а ти ще бѫдешъ тихъ и спокоенъ. Ти ще почнешъ да работишъ като човѣкъ, който обича науката и се учи. Като се свърши този периодъ, тогава Богъ ще дойде да работи въ тебе като Истина; ти ще обикнешъ Истината, свободата, и въ тебе ще се яви желание да работишъ въ свѣта, да бѫдешъ филантропъ, да направлявашъ хората въ правия пѫть.

Сега, гдѣ седи спасението ни – Въ лѣво, или въ дѣсно. Разумниятъ човѣкъ може да бѫде въ лѣво, може да бѫде и въ дѣсно – нѣма никакъвъ грѣхъ въ това. Казватъ за нѣкого: той отива на лѣво. Какво отъ това? Тукъ нѣма никаква философия. Ако по тази права, отвѣсна линия на кръста отгорѣ слиза едно козмическо течение и клони да ме завлѣче, какъвъ грѣхъ има въ това, ако азъ вървя на лѣво, послѣ на дѣсно, пакъ на лѣво, пакъ на дѣсно, и най-послѣ нагорѣ? – Никакъвъ грѣхъ нѣма въ това. Туй е законъ! Не с важно, дали е въ посока на лѣво, или на дѣсно, но все нагорѣ къмъ Бога! Защото, на лѣво, на дѣсно, има и обратна посока – надолу, къмъ центъра на земята. Това води къмъ грѣха, къмъ прѣстѫплението, и тогава, нито посоката на лѣво, нито посоката на дѣсно ме спасява. Тогава, дълбоко въ нашето съзнание трѣбва да има една единствена мисъль: да служимъ само на Бога! Ти, като дойдешъ при мене, азъ трѣбва да зная, че си една душа излѣзла отъ Бога, и да съмъ готовъ да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква отъ мене. Всѣки единъ отъ васъ живѣе за себе си, но толкова живѣе и за другитѣ. Ако ние живѣемъ за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и въ това животътъ се проявилъ. Ако ние се отказваме да живѣемъ за себе си и умираме, и това пакъ е проявление на живота, обаче истинскиятъ животъ не се самоопрѣдѣля въ тѣзи двѣ проявления. Ако живѣемъ за своето висше азъ, за своята Божествена душа, само така животътъ ни се разширява. Този животъ включва живота на всички наши ближни. Слѣдователно, нашето благо е тѣхно благо, и тѣхното благо е и наше благо.

Въ Любовьта, въ Божествения свѣтъ има три методи. Първиятъ методъ азъ наричамъ „методъ на въздуха, или въздухообразенъ“, вториятъ методъ е „методъ на водата, или воденъ“, и третиятъ е твърдиятъ методъ. При всѣки единъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ. При въздухообразниятъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на въздуха, какъ да сгѫстявашъ газоветѣ. Напр., трѣбва да знаешъ, какъ да сгѫстявашъ воднитѣ пари въ вода. При водния методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на течноститѣ – да знаешъ да прѣвръщашъ, напр., водата въ твърдо вещество. При третия методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на твърдитѣ вещества, да знаешъ, какъ да ги прѣвръщашъ въ течни, и отъ течни въ въздухообразни. Слѣдователно, нужна ни е една по-рѣдка срѣда, и затова трѣбва да знаемъ законитѣ за прѣвръщането на материята.

Често, мнозина отъ вѣрующитѣ се спиратъ върху нѣкои специфични факти. Не се заблуждавайте отъ външната обстановка, отъ постѫпкитѣ на хората. Знайте, че има единъ мораленъ законъ въ свѣта, споредъ който, когато азъ направя една погрѣшка, каквато и да е, колкото малка и невидима да е, азъ я чувствувамъ въ себе си. Има единъ вѫтрѣшенъ гласъ, който прѣтегля всичко и ми казва: толкова липсва на твоята постѫпка. Азъ зная всѣка своя грѣшка.Човѣкъ никога не трѣбва да се оправдава за грѣшкитѣ си, а трѣбва да се осѫжда. Една крива постѫпка изнесена прѣдъ самия себе си, е равносилно на това, че прѣдъ Бога се сѫдишъ, а не прѣдъ хората. Сега, нѣкой дойде при тебе, пита те: ти мислишъ ли, че азъ постѫпихъ право? Нѣма какво да се турятъ хората за сѫдии. Трѣбва да намѣримъ сѫдията вѫтрѣ въ себе си, въ своята душа, и тамъ се сѫдимъ – прѣдъ Бога. Когато дойде нѣкой и ми каже, че съмъ постѫпилъ много злѣ, ще му кажа: въ мене има единъ сѫдия, много по-добъръ, отколкото си ти. Въ какво седи моята погрѣшка? Той казва: снощи дойде въ дома ти единъ братъ, и ти не го прие. Да, ако не съмъ постѫпилъ добрѣ, този вѫтрѣшенъ гласъ ще ми каже: снощи единъ братъ дойде при тебе, и ти не се отнесе съ него тъй, както трѣбваше. Този вѫтрѣшенъ гласъ, туй Божественото постоянно говори въ насъ. Не съмъ го приелъ, това е едната страна; но, ако този братъ, който идва отвънъ, постоянно хлопа по прозорцитѣ, и иска да му отворятъ, мислите ли, че той е отъ онѣзи Божествени братя, който сѫ пратени отъ Бога? Ами, ако дойде единъ братъ въ името на Христа, вземе ключа, отвори касата и постоянно бърка въ нея, той отъ Бога ли е пратенъ? Че кой апашъ днесъ не дохожда, не отваря касата и не бърка въ нея? Не, за всѣки пѫтникъ има единъ законъ. Той е слѣдниятъ: на пѫтника е позволено да тропне само три пѫти на прозореца, и като потропа четвъртия пѫть – нѣма право повече. Сега, за свое оправдание, вие може да кажете: ама ние може да не сме чули този пѫтникъ, може да сме били на гости. Е, азъ взимамъ факта тъй, че сте били въ кѫщи. Че сте били на гости, това е изключение. Вие сте свободни да приемете този пѫтникъ, или не, а на пѫтника е позволено да хлопне 3 пѫти по 3, значи 9 пѫти, и още единъ пѫть, но пакъ по 3 удара, значи всичко 12 пѫти. Числото 12 е цѣлиятъ крѫгъ на човѣшкия животъ. Този братъ, когото не сѫ приели въ този домъ, ще тръгне отъ кѫща въ кѫща по цѣлото братство и ще разправя: прѣдставете си, снощи ходихъ при еди-кой си братъ, похлопахъ, но не ме приеха. И сега, всичкитѣ сестри и братя, отъ своя страна, тръгватъ и разправятъ: прѣдставете си, този братъ не го приеха! Други: прѣдставете си! – Е, прѣдставете си! И всички: прѣдставете си, прѣдставете си! Е, прѣдставихме си, че какво? Но, прѣдставете си сега, че този братъ хлопа на единъ отъ тия, който казватъ „прѣдставете си“. И всички, все на „прѣдставете си“ оставятъ. Всичкитѣ сѫдятъ много добрѣ, но като дойде до приложение на закона въ тѣхъ, нѣма ги. И казва тогава нѣкой: азъ искамъ 100,000 лв. – Не мога толкова, опрѣдѣли се! Добрѣ, искамъ 50,000 лв. – Не мога и толкова, опрѣдѣли се! Искамъ 10,000 лв. – Опрѣдѣли се! Е, хайде тогава 1,000 лв. – Много хубаво! Ние сме все отъ хилядата лева. Азъ не казвамъ, че вие не сте добри. Много по-добри сте отколкото въ миналото, но това е една фаза. Нима ние трѣбва да се спремъ? Не, животътъ отъ сега започва. Нима онова малкото растение, което е израсло само четири пръста надъ земята, трѣбва да спре и да каже: азъ израснахъ вече четири пръста. Не, то може да израсне и 10, и 15 пръста. Много възможности за растене има въ човѣшката душа! „Ама ние сме по-добри отъ свѣта!“ Не се сравнявайте съ свѣта! Сравнявайте се съ Божествената Любовь, която трѣбва да се изяви въ своята пълнота. Ама ще кажете: невъзможно е при сегашнитѣ условия. Не, при сегашнитѣ условия именно може да приложите този законъ. Този законъ не седи въ това, да си продадешъ кѫщата, да си раздадешъ паритѣ. Този законъ се разбира друго яче. Ако дойде при мене единъ братъ странникъ, ще го оставя да поседи като гостъ три дни и слѣдъ туй ще му кажа: братко, ти си здравъ, като мене, ще ти дамъ една мотика, и ще отидемъ двамата заедно на лозето – хемъ ще се разговаряме сладко, хемъ ще го прѣкопаемъ. Върнемъ се вечерьта, и той печели, и азъ печеля. Ще си легнемъ заедно на едно легло, и на другия день пакъ ще вземемъ мотиката, ще се разговаряме за философия, за слънцето, за звѣздитѣ но и ще работимъ. Обаче, ако той седи 5–6 мѣсеца въ кѫщата ми и казва: азъ съмъ завършилъ своята еволюция, затова ще си почивамъ, а ти ще работишъ заради мене – това не е разбиране на живота на Божественото въ насъ. Не, този пѫтникъ трѣбва да каже: братко дай и на мене мотика, азъ обичамъ да работя. Ако той ме обича, трѣбва да дойде да работи заедно съ мене; не дойде ли, азъ зная, че той нѣма никаква любовь. Това е едно правило. Нѣкой казва, че обича Бога. Ако не отидемъ да работимъ заедно съ Бога, ние не Го обичаме. Гдѣ е Богъ? – Никой не знае. Богъ е на едно свещено мѣсто, Богъ е мѣсто на работа. Богъ работи тамъ, дѣто се изразява Божията Любовь. Тамъ е Неговото мѣсто. При Него постоянно носятъ умрѣли, и Той пита: „Този защо умрѣ!“ – Отъ бездѣлие, не работи. „Тъй ли? Турете го на страна“ – казва Господь. Донасятъ другъ умрѣлъ: „Ами тозъ защо умрѣ?“ – Отъ прѣяждане. „Турете го на страна!“ Донасятъ трети: „Този защо умрѣ?“ – Отъ прѣсилване. Той носѣше много имане на гърба си, много ниви, много кѫщи имаше, та му бѣше тежко. „Турете го на страна!“

Сега, всички работятъ, работятъ, но всички сѫ осакатѣли. Не, това не е работа. Ние, които вървимъ по този Божественъ пѫть, ние, които имаме Божественото въ насъ, трѣбва да работимъ съ Бога заедно. Тази великата, мощната сила въ насъ трѣбва да я проявимъ, и туй свещено име на Бога трѣбва да Го намѣримъ. Ще ви дамъ едно правило: за своята любовь не говорете никога нищо! Когато човѣкъ говори за любовьта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявявашъ любовьта си тъй, както Богъ изявява своята Любовь. Какъ изявява Богъ Любовьта си? – Богъ е създалъ цѣлия свѣтъ, съ това изявява Любовьта си, но Той самъ седи на заденъ планъ. Нѣкой питатъ: какво нѣщо е Божията Любовь? – Животътъ, който имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; умътъ, който носишъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; сърдцето, което имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь. Волята, която имашъ, въ нея Богъ е изявилъ своята Любовь. Какво има да питашъ още? Употрѣби своя животъ, употрѣби своя умъ, употрѣби своето сърдце, употрѣби своята воля, и ти ще намѣришъ, какво Богъ е казалъ вѫтрѣ въ тѣхъ!

Сега, за какво трѣбва да мислимъ? Вие, като станете сутринь, колко минути мислите за Бога, я ми кажете? Станете сутринь, набързо си измиете лицето, а нѣкои, изкаратъ набързо, за петь минути „Отче нашъ“ и свършена работа! Тевтери, пари, каси и всичко друго е въ вашитѣ умове, но това, което ще внесе спокойствие, сила и мощь за нашитѣ души, оставяме го на страна. Ние мислимъ за женитѣ си, за мѫжетѣ си, за дѣцата си, за всичко, но не и за Бога. Ние ли трѣбва да мислимъ за всичко това? До момента, когато Богъ мисли за насъ, ние живѣемъ, но въ момента, когато Богъ прѣстане да мисли за насъ, ние изчезваме отъ свѣта. До тогава, докато Богъ мисли за тебе, ти живѣешъ; до тогава, докато Богъ те обича, ти живѣешъ, но деньтъ, въ който ти прѣстѫпишъ онова свещено име на Бога, тази Божия Любовь се отегля отъ тебе и ти прѣставашъ да живѣешъ, и Богъ ще ти покаже, че си злоупотрѣбилъ съ Неговата Любовь. Твоятъ мѫжъ ще бѫде живъ, само ако Богъ го обича. Твоятъ мѫжъ може да мисли, само ако Богъ мисли заради него, ако Той го държи въ съзнанието си. Затова, всинца ние трѣбва да се стремимъ чрѣзъ своя животъ да изявимъ Божията Любовь. Всички искатъ Господь да мисли заради тѣхъ. Азъ казвам: какво сме извършили за великото дѣло въ свѣта. Кой отъ васъ до сега е обърналъ една душа къмъ Бога и е внесълъ този вѫтрѣшенъ миръ на спокойствие, но не привидно, защото азъ мога да внеса въ васъ туй привидно спокойствие, като ви дамъ 1,000–2,000 лв. Не по този начинъ трѣбва да се внесе въ човѣка спокойствие. Има друга една добродѣтель въ свѣта, която седи въ това да покажемъ на хората, какъ трѣбва да се родятъ отъ Бога. Това нѣщо се постига чрѣзъ онова висше съзнание въ насъ, което ще се прояви, когато се свържемъ съ Бога. Тогава само ние ще почувствуваме този вѫтрѣшенъ миръ, който никога нѣма да ни напусне.

Сега, ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какво нѣщо сѫ постояннитѣ идеи у човѣка. Единъ старъ изповѣдникъ ми разправяше слѣдния фактъ изъ българския животъ въ турско врѣме. Единъ день, идва при него една старица, на около 90 години и казва: „Отче, искамъ да ти изповѣдамъ единъ грѣхъ, не зная дали Господь ще ми прости, но много голѣмъ грѣхъ е. Не мога да се освободя отъ този грѣхъ: и мислила съмъ върху него и молила съмъ се прѣдъ Бога, дано ми прости, но той е по-голѣмъ, отколкото мога да си го прѣдставя. Това се случи въ варненско, въ с. Хадърджа или Николаевка, прѣди 60 години. Бѣхъ млада, красива, хубава мома и се влюбихъ въ най-красивия момъкъ, когото толкова обичахъ, че не можехъ да живѣя безъ него. Обаче, моитѣ майка и баща не ме дадоха на него и ме ожениха за другъ единъ, отъ когото имахъ петь сина и двѣ дъщери. Тѣзи дѣца, които родихъ отъ него, ги мразя, и мѫжътъ си мразя, не искахъ да живѣя съ него, но какво можехъ да направя? – Нищо, не можахъ да се освободя отъ него. Голѣмъ грѣхъ имамъ споредъ това! Ето на, снощи сънувахъ дори, че ядемъ заедно съ своя възлюбенъ.“ Това сѫ идеи, както ги наричамъ азъ. Тази старуха, и до 90-годишната си възрасть, не можа да забрави своя възлюбенъ. Обаче, кой извърши грѣха, тя или родителитѣ и? Тя казва: и синоветѣ, и дъщеритѣ, и мѫжътъ си мразя! Голѣмъ грѣхъ е този, не искамъ да ги мразя, искамъ да живѣя съ тѣхъ по Бога. Тукъ, въ нея се борятъ двѣ противоположни чувства. Ние много пѫти ще народимъ петь сина и двѣ дъщери и ще ги мразимъ. Защо? – Това е раждане по плъть. Но, въ насъ винаги ще остане онзи вѫтрѣшенъ, душевенъ копнежъ за нѣщо велико, за нѣщо идеално. Другитѣ ще кажатъ какъ не я е срамъ тази старица, да мисли за единъ момъкъ. Грѣхъ е това! Защо за една стара жена да е грѣшно, че мисли за единъ момъкъ, а да не е грѣшно, когато нѣкоя мома мисли за нѣкой момъкъ? Ако е грѣшно за старата, то е грѣшно и за младата. Какъвъ е този моралъ? При тия съврѣменни разбирания, тази баба се намира въ едно противорѣчие. Въ такива противорѣчия и ние се намираме. Нашиятъ животъ е тъй прѣплетенъ, че нѣкой пѫть става раздвояване на нашето съзнание, и ние не знаемъ, какво трѣбва да правимъ.

Какво трѣбва да правимъ? Човѣкъ, при сегашнитѣ условия, трѣбва да бѫде твърдъ въ съзнанието си и щомъ дойде да изпълни волята Божия, той трѣбва или да живѣе, или да умрѣ – едно отъ двѣтѣ. Когато искатъ нѣкому да прѣкъснатъ пѫтя къмъ онзи Божественъ животъ, той трѣбва да прѣдпочете смъртьта прѣдъ живота. Онзи момъкъ, който обичалъ тази старица, разбиралъ този законъ. Той не се оженилъ, не влѣзълъ въ свѣта да живѣе, да народи като нея петь сина и двѣ дъщери, а умира, жертвува живота си заради нея, но той остава въ нейния умъ. Този младъ момъкъ, ни най-малко нѣмалъ нѣкаква умраза срѣщу нейния мѫжъ, но си казалъ: такава е волята Божия! Тя съзнава, че неговата любовь е истинска любовь. Този законъ е еднакъвъ, и за мѫже, и за жени.

Та, казвамъ: щомъ се прояви Божественото въ насъ, ние трѣбва да го приемемъ, но щомъ срещнемъ противорѣчие, трѣбва да дадемъ извѣстна жертва въ свѣта. Сега ние искаме да примиримъ Божественото въ свѣта. Не, свѣтътъ и Божественото не могатъ да се примирятъ. За да живѣемъ ние, за да се издигнемъ, хиляди сѫщества трѣбва да умратъ заради насъ. Слѣдователно, позволено ли е на насъ, разумнитѣ сѫщества, при тази Любовь, която се жертвува заради насъ, да грѣшимъ? – Не, не е позволено. Азъ нѣма да грѣша. Защо? – Понеже тамъ нѣкѫдѣ, като блѣятъ онѣзи овци, агънца, като квичатъ онѣзи прасенца, то е, защото ги колятъ. И азъ трѣбва да се спра съ единъ свещенъ трепетъ и да си кажа: заради мене ги колятъ. Тѣ се жертвуватъ заради мене, азъ трѣбва ли да грѣша, моето сърдце трѣбва ли да е жестоко? Тѣзи животни умиратъ заради мене, азъ трѣбва да живѣя, но не трѣбва да грѣша! Туй прасе, което квичи заради тебе умира. Ще се спрешъ, ще се обърнешъ къмъ Бога и ще се помолишъ съ най-усърдната молитва. Когато онова агне блѣе, ще се молишъ съ най-усърдната молитва, въ която ще вземе участие умътъ, сърдцето и душата ти. Само така то ще бѫде изплатено! Ще кажешъ: Господи, то заради мене се жертвува! Тъй прави човѣкътъ, у когото е събудено висшето съзнание, тъй прави човѣкътъ, който е роденъ отъ Бога. Тъй е и въ живота. Туй е дълбока философия. Когато единъ човѣкъ работи въ науката и жертвува своя животъ, ти трѣбва да кажешъ: този човѣкъ жертвува живота си заради мене, да добия знания. Туй е единъ свещенъ трепетъ на душата. Всѣки единъ човѣкъ, който жертвува живота си, за да даде потикъ на човѣчеството, кѫдѣто и да е той, било въ религията, било въ науката, било въ сѣмейството си, като майка, или баща, като синъ, или дъщеря, това сѫ онѣзи братя, онѣзи агънца или прасенца, който сѫ подигнали човѣчеството.

И тъй, казвамъ: при сегашния животъ, нека вашето сърдце бѫде толкова нѣжно, толкова деликатно, че като чуете едно агънце да блѣе, да се изпълни съ единъ свещенъ трепетъ, да се върнете дома си съ нажалени очи и да кажете: трѣбва да се родимъ отъ Бога, за да заживѣемъ въ Неговата Любовь. Когато у всинца ни проникне тази Любовь, тя ще бѫде единственото нѣщо, прѣдъ което всички тия войни, всички тия раздори, който сега сѫществуватъ, ще се стопятъ тъй, както ледътъ. Е, казватъ, възможно ли е? – За насъ е възможно вече. За насъ, първитѣ вѫглени, който сме запалени, е възможно. И за васъ е възможно. Тѣзи, който сѫ послѣдни, който сѫ на периферията, и за тѣзи вѫглени ще дойде день, когато ще се запалятъ. Азъ се радвамъ на всички тия вѫглени. Въ тѣхъ има сила, само ги запали. Нѣкои казватъ: е, черенъ вѫгленъ е той! Не, азъ познавамъ този братъ. Днесъ той е черенъ, но той може да гори, въ него има такава енергия, че единъ день, като се запали, чудо ще направи. Та, сега всички сме вѫглени. Това е само фигура на рѣчьта. Единъ день, като се запалятъ тия вѫглени, тѣ ще дадатъ онази Божествена топлина, и тогава ние ще започнемъ да чувствуваме блѣенето на тия агънца. То ще произведе най-свещения трепетъ у насъ, и като се върнемъ, ще има миръ, радость, молитви и славословия, че Богъ е толкова великъ къмъ насъ да излива и Живота, и Святостьта си, и Милостьта си, и всичко, което има въ Себе си.

Ние трѣбва да се родимъ изново! Туй е, което наричатъ „новораждане“, раждане въ Бога, но не само веднъжъ да се родишъ и да кажешъ: родихъ се! Туй е единъ актъ на постоянство – постоянно трѣбва да живѣемъ въ Бога и да бѫдемъ изпълнени съ Неговата мисъль, съ Неговото сърдце и чувство и съ Неговото дѣйствие. Туй е великото, мощното въ свѣта, което ще ни подигне като хора. Нищо друго не е тъй велико, тъй мощно въ свѣта, както идеята за Бога и за Неговата мощность, за Неговата Любовь, за Неговата Мѫдрость и за Неговата Истина въ свѣта.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 2 ноември, 1924 г. въ гр. София.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help