Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Колко пъти да прощаваме?

Тогаз пристъпи Петър при Него и рече: „Господи, до колко пъти, ако съгреши брат ми, да му прощавам, до седем пъти ли?“(Матей 18:21) Съвременният културен живот, аз го наричам „живот на спор“. Това е от хиляди години така. Хората спорят, но този спор съществува не само между хората, съществува и между най-дребните буболечици; и те спорят за нещо, разискват, важни въпроси разрешават. Естествено, този спор на сцената се явява като едно странно явление, явява се тъй нареченото чувство на обида. В човека има едно чувство на обида. То е чувството на личния човек. Някои мислят, че само хората съзнават, че са личности. Не, има и малки, дребни същества, които съзнават, че са личности, т.е. разбира се, схващането на животните за личността не е такова, каквото на хората.

Сега ние ще се спрем върху онова вътрешно схващане за обидата. Обидата често нарушава вътрешното равновесие в живота. Вие може да имате едно прекрасно настроение, но една дума, казана не на място, може да наруши цялото ви равновесие, да се върнете у дома си неразположен духом и цяла нощ да не можете да спите. Нас може да ни утешават, че трябва да простим, че трябва тъй да направим, иначе, но защо трябва да простим? Сега Петър спори, види се, той е бил малко запознат със законите на вероятностите, и пита Христа: „Според закона на вероятностите до колко пъти трябва да се прощава, до седем пъти ли?“ Казва му Христос: „Не до седем пъти, но на седемдесет места по седем“. Той се намери в чудо. Казва: „Тази математика е много сложна“. На седем места по седемдесет пъти! Целият ни живот ще отиде в прощаване. Е, представете си, 490 души да седят на вратата ти и да казват: „Прости ни!“ – и всичките да седят по 5 минути, докато им простиш. Представете си да идват толкова души през годината, да хлопат на вратата ти, да идват по толкова пъти и всеки да седи по 5 минути, а ти да ги прощаваш само! Царете, за да избягнат тази неприятност, често издават един манифест, един общ указ, с който изведнъж прощават всички, че видели ги, не ги видели, прощават им, за да не ходят да ги безпокоят. Но това не е прощаване.

Сега аз ще подведа този въпрос малко по-другояче. Някои го разглеждат по църковному. Ние сме слушали, слушали, казват: „Да си простим!“ Защо ще прощаваме? То е прощаване, без да е простил; извинение, без да е извинил. Това са празни думи. Някой ви пита: „Ако колата, с която ще прекарвам своето брашно и с която отивам на далечен път, се счупи, до колко пъти трябва да я поправям?“ Аз ще кажа: Дотогава, докато ми служи, ще я поправям, защото без нея не може да се кара. Тя е една необходимост. Следователно прощаването, това е поправяне на колата. Счупила се тя. Представете си, че един кон ви ритнал някъде. Трябва ли да му счупите краката? – Трябва да му простите, понеже той ви е необходим. Сега някои разглеждат ближния като един посторонен човек. Не, този ближният ти човек е ближен, защото той е една необходимост за тебе, ти трябва да му простиш. Трябва да му простиш, защото не му ли простиш, твоята каруца е счупена и ти сам ще носиш брашното на гърба си, нищо повече! Окултният закон казва, че с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери. Това са положения, които трябва да се различават в живота ни, за да стане сносен. Запример, вие може да ме слушате, че трябва да си прощавате, без да разбирате закона. Казвам: Трябва да си прощавате. Казвате: „Може ли?“ – Може да си простим, защо не? Ако след като се върна от разходка, питам: „До колко пъти трябва да си чистя дрехите?“, този въпрос на място ли е? Определено ли е по колко пъти трябва да я чистя? Всеки ден трябва да я чистя, тя ми е необходима. Всичките лекенца, колкото ги има, все ще се очистят.

Защо трябва да простите на своите ближни? В този закон за прощаване седи следующата опасност. Ако ти не простиш на своя ближен, в тебе ще стане едно подпушване, едно блато ще се образува, и там ще почнат да се образуват милиарди микроби. И най-първо ти, със своите деца, ще бъдете подложени на тази отрова – нищо повече! Следователно за твоето благо не само че не трябва да се подпушваш, но ще простиш на своя ближен, ще направиш един канал, чрез който изтичането да става медлено, да не образува никакво блато, да няма никакви условия за тези милиарди микроби. Сега някой ще възрази: „Ама туй е егоистично!“ Ами че кое не е егоистично в света? Кои неща не са егоистични? Някой казва: „Всичко е егоистично“. Не е тъй. В егоизма има две страни: има егоизъм по възходяща степен, има егоизъм по низходяща степен. И нека разберем тази дума, тя си има своята добра страна. Да съзнаваш, че си едно разумно същество, изпратено на земята да извърши волята Божия, че са ти дадени известни сили, известни способности, известни богатства, с които да разполагаш, туй състояние у тебе го наричат личност. Сега мога да го обясня. Ако вие изпълните вашата длъжност по най-благороден начин, да услужите на вашия ближен, както е в реда на нещата, ние казваме, че вие сте една благородна личност, едно благородно „аз“, едно благородно „его“. Ако обаче вие служите само на себе си, ние, във втория случай, наричаме такъв човек „егоист“, човек, който се е превърнал в молец. Питам: Молецът, който е преминал от една дреха в друга, придобил ли е нещо? Какво спечелва? Някаква печалба има ли? Попитайте го какво е спечелил от тези дупки? Той е направил няколко тунели. Питам го: Колко ти платиха за тези дупки? – „Нищо!“ Ако те срещне тази модерна госпожа, ще те пипне между ноктите си и ще те убие. Дрехата е обаче пак пробита. Питам: След като намерите молеца в сандъка, дето дрехата е пробита, какво ще му дадете? Аз зная: смъртно наказание – тъй както държавата постъпва. Вие сега се бунтувате, че държавата е прокарала един закон, според който всеки едного, когото заловят с оръжие или убие някого – смъртно наказание! Каква разлика има между държавата и вас? Казвате: „Тук хора се убиват“. А тук молци! Да, молец е той. Онзи, който може да убие един молец, за в бъдеще ще може да убие един човек.

Ние разсъждаваме детински, казваме: „Какво съм направил, моито грехове са много малко“. Да, една паяжина няма да те обеси, но 100,000 паяжини, като се съединят, могат да направят едно въже и да те обесят с него. Едно време, когато Господ изпратил паяка в света, тогава той бил много благороден, изтъкал една тънка нишка. Като се върнал на небето, питали го: „Защо изтъка такава тънка нишка, защо не изпреде нещо по-дебело?“ Той казал: „А, Господи, като видях колко са лоши хората, разбрах, че ако направя дебело въже, ще се обесват. Разбрах ги какви са и се опасявам за тях“. Господ похвалил паяка, че направил тънка нишка, за да се не бесят хората. А сегашните фабрики изкарват въжета, дебели като ръката, че не един човек да се обеси, но 10 души да се обесят с едно такова въже. Всичко в света зависи от съчетанието на нещата. Ако няколко малки погрешки в живота ви, по отношение към вас, се съчетаят така, че да образуват едно дебело въже, вие имате един дух на непростителност в себе си и казвате: „Няма да му простя. Той ме обиди кръвно“. Питам, чисто по търговски: Ако не простиш, какво печелиш? Ако печелиш, добре, не прощавай, но нищо не печелиш. Печалбата в моралния свят всякога стои в негативната страна, а загубата – в положителната, т.е. печелиш ли пари на физическия свят, в моралния свят губиш, и обратното. Като прощаваш, ти печелиш. Като не прощаваш, ти губиш. За да прощаваш, изисква се силен човек. Да прости, това може да направи само силният човек, човекът с воля, а да не прости, това и бабите могат. Характерът на човека се показва само при условия, дето неговата воля може да се прояви. Във физическия свят войникът, като извади ножа си, колкото повече хора убие, толкова е по-силен, но в духовния свят законът е обратен. Там по никой начин не можеш да убиеш един човек. Ти можеш 20 пъти да му отсечеш главата, тя пак отива на мястото си. Отсечеш я, пак се връща. Е, тогава как ще можеш да му отсечеш главата? Можеш да го мушкаш и 20 пъти, и пак не умира. Разправяше ми един мой приятел, сънувал един сън, той е следующият: „Влизам в стаята си, виждам един разбойник, отваря касата ми и задига всичкото ми богатство, всичкото ми злато. Изваждам камата си, мушкам го, той седи. Мушкам го още един път, не умира. Той държи златото и не го дава, а гледам, кръв не тече от него. Гледам го, той ми казва: „Слушай, защо си толкова будала, аз съм фантом, не можеш да ме мушкаш!“ И ние, съвременните хора, илюзорните неща в живота считаме за умни. „Аз – казва – трябва да го мушна.“ Ами че ти можеш ли да познаеш, че си го мушнал? Ако си го мушнал, то е много добре, но вие сте като онзи войник, цял ден мушкате онзи сламеник. Питам: Какво е спечелил този войник? – Научил се да мушка, за бъдещето се приготовлява. Да, готви се, но онзи съвременен картечен огън и онези бомби не му позволяват да мушка. Отиде вече мушкането! Освен че не може да мушка, но 4–5 месеца седи той заровен долу в земята със своя нож. Значи мушкането е излишно. Казва: „Аз трябва да го мушна“. Е, как мислиш? Няма ли друг начин за воюване? – В духовния свят има други окултни сили, които работят, и те са по-страшни от съвременния картечен огън.

„По колко пъти да прощаваме, по 7 пъти ли?“

Числото 7 е число на съвършенство. Христос му казва: „До 70 пъти по 7“. Защо не му каже 7 по 7 пъти, а туря една нула отзад? Числото 7 без тази нула е число безплодно. Христос казва: „Ще трябва да се размножаваш“. Тази нула представлява Любовта. Всякога зад прошката трябва да седи Любовта. Някои казват: „Това, жената е само чувство“. Не, не, единственото здраво нещо, което крепи живота, то е тази нула зад седемте. Тя е гаранция на света. Не са нашите мисли, които крепят света. Това са онези наши деликатни чувства, на които днес се смеят. „А – казват, – това са детински работи!“ Ами кои са мъжествени работи? Да допуснем, че вие имате всичките скъпоценности в света, да допуснем, че вие имате всичкото богатство, а Господ ви затворил гърлото, затворил ви стомаха, червата ви се преплели и не можете да ядете. Питам: Какво струва това ваше богатство? Да допуснем, че вие имате всичката красота, но очите ви се повредят, какво струва вашата красота? Да допуснем, че вие имате много приятели, които говорят много хубаво, сладко, но слухът ви се повреди, какво ви струва това хубаво, сладко говорене? Значи грехът, туй чувство на егоизъм, за което не сме готови да простим, то покваря най-хубавото, най-благородното в нас. Значи за благото на своята душа трябва да простим. Любовта изисква да се премахне всяко недоразумение, тя не търпи недоразуменията. Само така ще дойде тя. Този Божествен закон е всякога готов. Вие може да направите опита си, както искате. Ако вие простите, трябва да простите в душата си, в себе си, а не само да разгласявате, че сте простили. Да простите, без да разгласявате. Аз съм срещал и мъже, и жени, тръгнат да разправят, че простили. Казват: „Аз му простих“. Не, онзи, който разправя, че е простил, не е простил. Като прося, трябва да имам туй самодоволство в себе си, че съм простил. Какви са признаците на прощението? По какво се познава, че съм простил? – Аз имам връзка с Бога вече. Нищо повече! Щом простя, както Бог иска, веднага ще дойде в ума и сърцето ми светлина и топлина и в душата си ще се усещам силен и мощен. Прощаването е вътрешен процес. Някой път аз мога да кажа, че съм простил, а като се върна вкъщи, пак изскочи грехът в ума ми. „Аз прибързах, че му простих, трябваше малко да го оставя да се помъчи.“ Мъжът и жената се скарват, тя решила в себе си да му прости, но не го изявява на дело. Сутринта не му направя леглото, не му очиства обущата, не му сготвя, а като дойде той да и говори, тя си обръща лицето или излиза навън. Някой път тя излиза, той върви отподире и, така вървят 1–2 часа. И после, като дойдат вкъщи, той ще и говори доста любезно, но тя отива на другата страна на стаята. Той на едната страна, тя на другата страна, и започват да се разхождат из къщи. Той върви, тя върви, и по цели часове спорят, че туй било, онуй било. Цял ден спорят и най-после вечерта се върнат примирени. Примирение станало! Но какво примирение? Той обещал да и купи хубава шапка, чепичета, копринена рокля, един златен часовник, златна верижка. После жената казва: „Аз му простих. Той е доста чувствителен. Благородно сърце има“. Да, той е чувствителен, защото дал. От своя страна той е постъпил много благородно, но жената не е постъпила благородно. Той съзнал своята погрешка и искал извинение, но ти си използвала неговата слабост, наложила си му глоба и казваш: „Аз му простих“. Не, не, това не е прощаване.

Петър запита Христа: „По то и??? пъти ли, тъй ли да прощаваме? По 7 пъти ли да прощаваме?“ По 7 пъти, значи да имаме подарък златни часовници. Казва Христос: „Трябва да прощавате 70 пъти по 7, и то без часовници“. Прощението изключва всички тези работи.

Сега ние, съвременните хора, трябва да се пазим от самоизмамата. Преди няколко дни един приятел ми разправяше един анекдот. Аз ще ви го приведа. Двама млади, от доста завидно положение, се залюбват, но и двамата имат по един недъг, който старателно крият един от друг. Момъкът имал едно изкуствено око, но никой не знае това. И момата имала едно изкуствено око. На момъка било извадено дясното око, на момата – лявото. Момъкът бил с черни очи, момата – със сини. Оженват се те и в продължение на 5 години тъй изкусно водят живота си, че нито той, нито тя подозирала измамата. Той мислил, че неговата възлюбена имала и двете си очи здрави. И тя мислила, че очите на нейния възлюбен са здрави. И двамата мислили така. Една вечер отиват на бал, върнали се малко пийнали, а вън било така студено, както сега. Легнали си веднага. И двамата набързо си свалили окото и в бързината си забравили кой къде го оставя. Сутринта, като станали, жената в бързината си взима окото на мъжа си – черното, и си го туря. И мъжът, става изведнъж, и той туря по погрешка нейното око. Гледа по едно време, едното око на жена му – черно. Чудна работа! Да не би да и е станало нещо снощи от бала? Как тъй? „Ами че твоето око пък е синьо, как тъй?“, казва тя. Едва тогава и двамата разбрали, че са с по едно око и са разменили очите си. Аз не бих имал нищо против, ако ние можем да разменим така тия Божествени добродетели, но разменяване може да стане само в нашите грехове. Добродетелта никога не може да се размени, но грехът – всякога може. Този закон е най-ужасният закон в света. Туй, против което човек възстава най-много, то ще му дойде до главата. Ако ти искаш да изгониш туй малко зло, от което не си доволен, непременно ще ти дойде по-голямо зло. Този закон, по отношение закона за добродетелите, действа в обратен смисъл. Ако малката добродетел не искаш, голямата не идва. Запример, имаш едно малко благородно качество, но ти не си доволен от него, не си благодарен; бъдете уверени, че щом не си доволен от него, голямата добродетел няма да дойде. В злото, ако не си доволен от малкото зло, голямото зло ще дойде, а при доброто е обратно. Ако не си доволен от малката добродетел, и голямата няма да дойде. Действително, една от най-малките добродетели, това е да простиш! И защо хората не искат да прощават? Казват: „Да прощаваш, това е детинска работа“. Да прощаваш, това аз считам най-малката добродетел.

Върху тази най-малката добродетел почива цялата съвременна култура. Вътрешното устройство на цялата тази култура почива върху тази прошка на земята, върху тази почва. И плодородието на земята почива върху прошката. Ако съвременните културни хора биха държали една статистика, щяха да забележат един велик закон на причини и последствия. Ще забележат, че всички гладни години, че всички епидемически години се дължат на липсата на тази най-малка добродетел. Липсва ли тя, веднага идват тези велики катастрофи. Най-първо започват между самото общество, запример започват между църквите. Вземете сегашните верующи, християнските верующи. Явява се гонение между една и друга църква, коя от тях е на правата страна. Аз наричам права църква само онази, която прилага закона на прощението, прилага Любовта. Тя не трябва да вижда погрешките у брата си. И онзи, който вижда погрешките, трябва да знае как да ги поправя, трябва да знае един закон за изправяне на погрешките. Даже и в себе си, като виждаме погрешките, има един закон и трябва да го знаем, трябва да знаем как да изправяме погрешките си. Ами че туй е цяла наука! Някой казва: „Аз не мога да бъда мек“. – Ще бъдеш мек. Това е цяло изкуство! Ще бъдеш учтив. Това е изкуство! Ще разсъждаваш. Това е изкуство!

Много християни, като вземат Евангелието, четат стиховете и казват: „Христос това е казал, онова е казал“. Не е важно само какво е казал Христос, но в казаното от Христа има толкова методи за приложение! Тези методи вие учили ли сте ги? Отсега нататък трябва да се учите да ги прилагате. Вие цитирате стиха и казвате: „Трябва да се обичаме“. Е, това е само едно философско разсъждение. А да знаеш да обичаш, без да подозират това хората, то е цяло изкуство! Онзи човек, който е научил великия закон на Любовта, ето какво може да направи. Ако той влезе в едно общество, дето хората се карат, веднага се изменя духовното им състояние. Те ще се парализират и веднага в тях ще дойде една вътрешна топлина, изобилие ще дойде. Всички съвременни хора имат едно изобилие. Запример, сегашните християнски народи, сегашните европейски народи, в тяхна сила и власт е да поправят сегашния свят. Америка, Англия, Франция, Германия, навсякъде, в тяхна сила е да поправят сегашното общество. Те не са в сила, защото не искат. Църквата също е в сила да изправи всички свои недъзи. И често, в Америка, или тук в България, или другаде, една църква ще дава бал, за да събере малко пари за бедните. То е смешно! Защо чрез балове? Аз нямам нищо против игрите, може и чрез танци да се помогне, но това е един от хилядите и милионите начини за помагане на бедните. Защо само чрез танци? Другаде пък ще се дава концерт в полза на бедните. Защо само чрез музиката? Някои ще държат сказки. Защо само чрез говорене? Ние ще се опретнем всички на работа, всеки ще отиде при ближните си и ще каже: „Слушайте, ние имаме една наша сестра, трябва да и помогнем. Макар че нейното поведение е такова и такова, но ние трябва да и помогнем, такава е волята Божия“.

В съвременното общество съществуват много заблуждения, които спъват хората в тяхното развитие. Запример, казват: „Времето ще поправи нещата“. Това е първото заблуждение. Второто заблуждение: „Бог ще оправи нещата и света“. Третото заблуждение: „За в бъдеще, когато ние се развием, когато станем силни и богати, тогава ще оправим света“. Това са все заблуждения! Значи Бог досега не си е оправил работите, че за в бъдеще ще ги оправя. Божиите работи абсолютно са оправени. Бог няма какво сега да ги оправя. Времето пък, то има съвсем друго предназначение. Времето не е създадено да оправя живота. Времето само хроникира нещата, то е една справочна книга. Като отидеш при времето, то ще ти каже: „Господине, преди толкова и толкова хиляди години ти направи тази погрешка“. То е справочна книга. Ние казваме: „Времето ще изправи живота, Господ ще изправи живота“. Не, нито Господ ще изправи живота, нито времето ще изправи живота, а ти ще си кажеш: „Аз ще изправя живота си съобразно Божиите закони! Аз зная какво иска Господ от мене“. Всеки ден трябва да туряте в ума си тази мисъл. Щом някой сгреши, Господ му казва: „Покажи любовта си!“ Е, в какво ще покажем ние своята любов? Има два начина. Аз съм правил много опити и съм дошъл до следующето заключение. Всяко насилие, всеки лош поглед, всяко лошо чувство, всяко желание да убиеш, всички тези неща са негативни и не носят нищо добро в света. Даже и един светия, даже и един благороден човек, ако употребят едно насилническо средство, то е в техен ущърб. Онзи, който е поставен на това насилие, той може да се ползва, но онзи, който прилага насилието, нищо не се ползва. Затуй много по-добре е да бъдем индиферентни, но с търпение да издържаме погрешките на един свой брат. Не трябва да се наказва, но трябва да му се каже нещо. Ще го повикам, ще му разправя приятелски, разумно, всички причини и последствия от тази негова погрешка. Имате син, който отива в странство. Баща му има 10,000 лева, а той започва да се хвали, да разправя, че баща му имал 100,000 лева. Един българин, сега той е учител, отива в Америка и започва да се представлява, че е от княжеска фамилия, че е български принц. Навсякъде той минавал добре, отдавали му голямо внимание и почести, но благодарение на това, че баща му бил княз, а той – български принц. Защо прави това? Кой му позволява? – Това е користолюбие! Казват: „Е, като нашата църква друга няма“. Користолюбие се крие в това! „Ама като християнското учение друго няма.“ Користолюбие се крие и тук. Ти опита ли го? Защо говориш неща, които не са проверени? В името на Истината, ние сме длъжни да говорим само туй, което сме опитали. Казват, че християнството било идеално учение. Аз вярвам, че е идеално, но Христовата вяра ти приложи ли я? „Досега не съм я приложил, но за в бъдеще ще я приложа.“ Колкото е била голяма вероятността в миналото да я приложим, толкова е голяма и за в бъдеще. Същият закон е.

Туй, което засега се изисква от нас, то е приложението на Христовото учение, в дадения случай – да изпълним волята Божия – да простим! Но знаете ли колко е трудно да простим? Не е достатъчно само да простиш, но тъй да простиш, че да не помниш, да забравиш всичко, да не остане в душата ти никакво злорадство. Тази обида, която ти е нанесена, на мястото и да посадиш най-хубавите растения; от туй зло да изкараш най-хубавите плодове. Този човек, който те обидил, един ден да го направиш най-добрия си приятел. Ами че така е! Двама души, които се убиват, които са си направили най-голямото зло, Господ един ден ще ги направи най-добри приятели. Ще им смеси кръвта. Не мислете, че вие можете да се избавите по някакъв начин, да не си простите. Не, по хилядите съчетания, този човек, който ви е направил най-голямото зло, Господ един ден ще го направи ваш брат, ваш господар ще го направи, ваш слуга ще го направи, ще ви постави при всичките възможности и условия да си простите. Ще ви накара да признаете, че този човек, колкото и да е лош, и той си има добри качества. Е, представете си сега, че ти не си простил някому, а той стане цар. Тогава? Но ако си му простил, този цар един ден ще те повика и ще ти даде едно угощение.

И тъй, главният закон седи в прошката. Ние казваме, че сме верующи, че обичаме Бога, че вярваме в Христа... И затова, първото нещо, християните питат: „Ти вярваш ли в Господа Исуса Христа?“ Сега пък аз запитвам християните: „В какво седи туй верую?“ – Че Христос умрял заради хората. – Защо? – За да ги примири с Бога. В какво седи туй примирение с Бога? – Да научим онова изкуство, че когато ние се разкаем, Бог ни е простил греховете. Той ги направил свой дял. Добре, Бог създал този закон, че когато ние се разкаем, Той ни прощава греховете, но по същия начин прощаваме ли греховете на нашите длъжници? Ето въпросът, който остава неразрешен. И понеже този въпрос не е разрешен, всичките спорове, туй честолюбие, туй вътрешно докачение, туй разногласие, този дисонанс, който държи злото, се дължи на онази язва вътре в нас, която остава неизлекувана.

Сега идваме до въпроса: „Ами как трябва да прощаваме?“ За да прощава човек, той трябва да бъде високоинтелигентен, много разумен човек. Съвременните християни казват: „Нас наука не ни трябва, изкуство не ни трябва. Науката не струва нищо, изкуството не струва нищо, ние трябва само да се молим на Бога“. Аз питам: В какво седи добрата молитва? Молитва, аз разбирам, първото нещо: Като се приближим до Бога, да кажем: „Господи, аз се постарах да простя на всички тъй, както Ти си ми простил“. Това е първият разговор. Вие казвате: „Аз искам да се разговарям с Христа“. Като те срещне Христос, първото нещо, което ще ти каже, е, че не си простил на своите длъжници. Някои казват: „Аз прощавам“. Не, не тъй. Христос ще ти каже, че ти не си простил тъй, както Той прощава. И ако кажеш най-малката лъжа, току изведнъж Христос ще дрънне със звънеца си, веднага ще дойдат всички онези, на които не си простил, и ще кажат: „Господи, не ни е простил“. Всички тия, на които не си простил, те са хроми, клосни, сакати, те си носят раните. Христос ще каже: „А, братко, хем не си простил, хем знаеш да лъжеш!“ Отгде иде лъжата? – Когато човек не е изпълнил Божия закон, а иска да се покаже правдив пред хората, той ще тури лъжата. И после ще почне да се извинява, че условията били такива, че Господ тъй направил. Не, не са виновни условията, не е виновен Бог. Като изучавате естествената история, ще видите случаи, дето животни, по-низши от човека, са направили чудни работи. Има един пример за един гълъб и за един плъх. Случило се, че крилцето и кракът на този гълъб били счупени, та седял няколко дни гладен. Това забелязал един плъх и започнал да идва редовно да му донася зрънца, докато крилцето и кракът му оздравеят. Ще кажете: „Това е приказка!“ Не, това е факт. Зародило се у този плъх едно чувство на милосърдие. Ако у един плъх се зароди чувство да отхрани един гълъб, ще бъде чудно, ако в нашата душа не се подигне това чувство, да превъзмогнем това, което ни мъчи. И тогава, като кажеш: „Господи, аз простих“, всички онези, на които си простил, ще излязат с хубави дрехи пред Господа и ще кажат: „Да, простил ни е“. Като кажеш лъжа, пак ще излязат онези, на които не си простил; и като кажеш истината, пак ще излязат онези, на които си простил.

Казвате: „Ама в онзи свят ще има ли виждане?“ – Ще има, братко, ще има. Сега вие не виждате, защото сте с маски, тогава ще бъдете без маски. Този свят сега е бал-маске, не го знаеш отгде е. Не, не, всички тези маски ще се снемат и в онзи свят нещата ще бъдат реални. Сега виждаме колко са неестествени хората! Запример, мъж и жена сядат у дома си, смеят се, шегуват се, това-онова, но идва по едно време проповедникът отвънка. Набожни хора са те! Набожните хора имат една особена маска. Веднага казват: „Свещеникът иде!“ Всички се изправят като войници, посрещат го. Седне проповедникът: „Е, как сте вие с Господа?“ – „Много сме добре. Ние постоянно четем Евангелието, колко хубаво е това Евангелие, какви хубави неща са писани за Христа, за страданията Му, за сърцето и т.н.!“ Свещеникът казва: „Много хубаво, моето стадо, Господ да ви благослови!“ Излезе си вънка, а те след него: „Кис-кис-кис!“ Той се качи на амвона и казва: „Вчера посетих едно семейство, отлични братя са те, четат Евангелието и плачат“. Плачат, да, но това е представление! Свещеникът ще дойде, ще поръси този-онзи и ще си замине. И всички намират, че работите вървят много добре, а всъщност работите не вървят хубаво. Преди повече от 15 години пътувам през селото Гюлекюр за Николаевка, правя една есенна екскурзия, както често ги правя. Излизам към южната страна на селото Гюлекюр, гледам, насреща ми тича един щъркел. Тича, тича, спре се. Дойде до мене, положи си главата на коленете ми, но гледам, едното му крилце, тъй надолу – увиснало. Пипнах го, видях, че крилото му е счупено. Питам: Кой го застави да дойде при мене? Сега аз разговарям с този щъркел. Казва ми: „Господине, какво ще правя, моето крилце е счупено, моите другари заминаха, а аз, ако остана тук през зимата, ще умра“. Казвам си аз: Такова нещо е човешката душа, счупило и се крилцето. Всичките души отиват при Бога, а тя остава при лошите условия. Седях половин час да се разговаряме с щъркела, помилвах го, погладих го, разпоредих се пред турците, казвам им: „Този щъркел ще го гледате цяла зима, разбирате ли?“ – „Да, ефенди, ще го гледаме.“ В тях има религиозно чувство. И действително, те го гледаха цяла зима. По едно време, гледам го, той поизраснал малко, питам го: „Как си? Е, наместиха ти крилцето и сега можеш да отидеш при Бога“. Питам: Кое е това чувство, което накара този щъркел да дойде при мене? Вие ще кажете: „Това е една случайност!“ Добре, второто положение. Някои, които вярват в духове, ще кажат: „Някой дух е влязъл в него“. И това е вярно, този дух ме познава. Едно от двете: или този дух е дошъл по една случайност, или второто положение – някой мой познат дух е влязъл в щъркела. Ако някой дух е влязъл, какво отношение има той към мене? Ако някой проповедник срещне този щъркел, ще каже: „Е, сега с щъркел ли ще се занимавам? Аз съм проповедник на Словото Божие“. Не, аз казвам: Ако аз не съм в състояние да иждивя половин час да се разговарям с щъркела, с хората никога не ще мога да се разговарям. Като гледам тъй нежно този щъркел, казвам си: Като го помилвам, аз съзнавам, че един ден той ще бъде отличен философ. И после, като ме срещне на небето, ще каже: „Аз те познавам“. – „Как ме познаваш?“ – „Едно време аз бях в щъркел и ти ми помогна в селото Гюлекюр.“ Е, казвам: Това са малките случайности вътре в живота. Ето благородното в нашия живот!

Всяко нещо, което Бог е създал и му е вложил живот, вложил му е и своя Дух. Пред това същество ние трябва да седим с благоговение. Да обичаш Бога, то значи да застанеш пред който и да е човек тъй, че да не гледаш на неговата форма. В Божествения свят аз благоговея пред този човек. Бог е вложил своя лъч, аз благоговея пред него. Следователно, като правим добро комуто и да е, ние го правим заради онази велика Любов, която действа у него, заради онази велика Любов, която блика навсякъде.

И Петър пита Христа: „По колко пъти, Господи, да прощаваме? По 7 пъти ли?“ – „Не – казва Христос, – на 70 места по 7.“ Но за да можем да развием ние това чувство, трябва да проследим съвременната наука, да проследим философията, тя ще ни научи да разсъждаваме, да търсим причините на нещата. Затова е потребна философията, да научи човека да разсъждава, а не само да се изучават философски системи, да се знае кой какво казал. Човек трябва да изучи и всички естествени науки, да се научи да наблюдава формите на разните растения и животни, да намира разликата между една форма и друга, да изучава разните условия, в които живеят. Той трябва да изучава изкуствата, музиката. Защо? – Всичко това е едно малко тониране, облагородяване, шлифоване на неговите чувства. После, той трябва да изучава обществения живот, да изучава туй, което хората наричат педагогия, да се научи как да се приложи тази велика наука вътре в живота. Защото ние имаме три разумни отношения към нещата: неща, които се отнасят до нашия ум; неща, които се отнасят до нашия живот, и после неща, които се отнасят до нашата чувствителност, от която именно съвременните хора страдаме най-вече. Ако някой човек не го нахраните, веднага се нарушава неговата чувствителност, той изгубва присъствието на духа си. Всеки човек трябва да се научи да регулира своя стомах, т.е. да регулира своите чувства. Той никога не трябва да употребява излишна храна, излишно ядене, което не може да асимилира. Той трябва да си намери подходяща храна, която да произвежда всякога разнообразие в неговите чувства. Знаете ли какво значи разнообразие? – Разнообразието е закон на доброта. Всяка храна, която произвежда едно тягостно чувство, тя е неестествена храна. Щом е естествена, тя трябва да произвежда радост и веселие.

Сега ние ще приложим закона на прощаването. Можем ли да простим, или не можем? Ще кажете: „Как ще се научим да прощаваме?“ Ето как. Имаш някой познат, комуто не можеш да простиш. Ще седнеш при хляба и ще си кажеш: „Туй жито е минало между камъните, смляно е заради мене, пожертвало е живота си заради мене“. Имаш едно хубаво теленце или агънце, заклано е, ще си кажеш: „Това агънце е станало жертва заради мене“. Ще погледнеш дрехите си, ще кажеш: „Колко овци пожертваха вълната си заради мене!“ Ако всичко това стана жертва заради мене, аз не мога ли в дадения случай да направя една жертва, да простя на един мой брат? И то не заради него. А заради кого? – Заради Онзи Великия Бог на Любовта, Който седи в дадения случай пред мене и Който ми е дал всичко. Господ никога няма да ви каже: „Да простиш!“ Ако чакате Той да ви каже да простиш, много се лъжете. Не, за Господа е все едно и когато мразим, и когато любим, Той няма да ни каже нищо. И ако ние не изправим нещата сами, Той ще ги изправи. Ако ние не простим навреме, Той ще вземе този, когото мразим, ще прекара ръката си върху него, ще заличи всичките му язви, ще заличи твоето име от неговия ум, и тогава този човек няма да съществува за тебе. Той ще го заличи. Господ ще направи него свободен, но ти ще почувстваш една голяма скръб, ще почувстваш, че си едно нищожно същество в света. Някои казват: „Господи, да се махне този, не го искам!“ Виж, това може да направи Господ, но щом махне него, и тебе ще махне. Не, не, не, в ума на твоя враг и в ума на твоя приятел ти трябва да седиш като една запалена свещ, ти трябва да бъдеш като един любовен обект. Ти трябва да кажеш: „Има в света едно същество на Любовта! От този човек, от неговия живот аз разбирам какво нещо е Любовта“. Тъй трябва да бъде! Но трябват дълбоки разсъждения.

А сега, седнат някои да спорят за много маловажни неща. Някоя сестра ще каже тъй: „Аз живея на небето“. Друга ще каже: „Аз пък живея на земята“. Казвам: Сестри, и двете живеете на земята, и двете живеете на небето, само че и двете не изпълнявате волята Божия. Това е, което аз зная. Едната живее на небето и виждам, че и тя не прощава; другата живее на земята, виждам, че и тя не прощава. Не, не, то е на сцената. Всички трябва да се освободим веднъж за всякога от тези лъжливи измами! Аз познавам Христа. Не, не, рязко и положително. Когато срещнеш един човек, да не ти е отвратителен, да не те е страх от него. Запример, срещнеш една мечка и в първо време те е страх от нея. Ще трябва да привикнеш да не те е страх. Ще се приближаваш постепенно, постепенно към нея, докато се научиш свободно да се занимаваш с нея, свободно да се разговаряш. И после тя ще ти каже: „Защо те е страх от мене? Аз не съм тъй страшна, както мислиш, не съм тъй отвратителна“. Знаете ли колко благородни неща има скрити в нея? Знаете ли колко благородни неща има скрити и в най-лошия човек? В затаените кътища на човешката душа се крият добродетели, които тепърва искат условия, за да се развият. И ние виждаме греха, с който е обвита човешката душа, но тя пъшка отдолу и казва: „Няма ли някой брат да ми помогне? Ти си брат, дошъл в името на Христа, можеш ли да ми помогнеш?“ Как ще и помогнеш? Ще кажеш: „Аз живея в небето“. Е, хубаво, аз те поканя вкъщи и нищо не ти дам, казвам ти, че живея в небето, и си седя спокойно. Да, но ти си гладен. Хляб се иска тук! Човек, който живее в небето, трапезата му никога не трябва да се дига. Той винаги има трапеза за своите ближни. И като му дойде някой гост, той ще бъде първият, който ще го посрещне, ще му услужи и след като му услужи, няма да казва: „Само аз мога да направя това“. Не, той ще каже: „Много малко нещо направих“. Такъв човек е много скромен. Аз обичам следната черта в човека, тя е Божествена: като направим най-хубавото, да кажем: „Аз можеше още да направя, сега малко направих“. Всякога, като направим някому нещо, у нас трябва да остане туй чувство, че още можехме да направим. Като ти даде някой нещо или направи нещо за тебе, тъй да каже: а ние се заблуждаваме, мислим, че много нещо правим. Не е в многото даване, не е и в малкото даване. Малкото може да е много, и многото може да е малко. Аз мога да ви дам 100,000 лева и да ви убия на пътя, а мога да ви дам 10 ябълчни зрънца и да ви кажа: „Посадете ги в градината!“ Но тези ябълчни зрънца може да ви послужат повече, отколкото парите. Сега много и малко, това са неща относителни.

Вие, които ме слушате сега, можете да кажете: „Философски трябва да се обяснят тия неща!“ Аз мога много неща да ви обясня, философски. Мога да ви обясня произхода на света; мога да ви обясня защо е създаден човекът; мога да ви обясня философски защо жената е жена, защо мъжът е мъж; мога да ви обясня защо се женят хората и т.н. Но какво ще разберете, какво ще се ползвате от тези философски обяснения? Всички тия неща мога да ви обясня, да ви ги докажа практически. Добре, но за да се докажат нещата, ние трябва да бъдем разумни, добродетелни и пълни с Любов. Ако аз, който свиря, съм един велик виртуоз и се въодушевлявам, а вие сте глухи или слепи, то вие ще ме разберете ли? Вие ще се мъчите, ще се мърдате на местата си, като ще мислите, че и вие се въодушевлявате. Аз свиря, напъвам се и питам този-онзи: „Благодарни ли сте от моето свирене?“ А те не са ме чули, не са ме видели. Следователно, ако аз ви доказвам защо човекът е станал човек, а не ангел, защо слугата е станал слуга, а не господар, трябва да ви го докажа чрез закона на Любовта. Ако слугата беше станал господар, нивите щяха да останат неразорани. Защо ученикът е станал ученик, а не учител? Защото ако беше станал учител, предметите на науката щяха да останат незаучени. Хората са чудни! Всички искат да станат учители. Учители в света няма. Само отношенията на хората в света създават учителите и учениците. От учители няма нужда. Ученици са потребни, защото много неща има да се учат. В света има само Един Учител, и Той е Бог! В пълния смисъл на думата, в света има само едно същество абсолютно добро, което нито мрази, нито люби, нито прощава – то е Господ. Ще кажете: „Как, Господ не прощава ли?“ Да, Господ не прощава. Защо? Защото когато казваме, че Господ прощава, ние Му придаваме един човешки колорит. Той е благ всякога. Следователно, ако вие искате да работите, то когато дойдете да говорите за Бога, Той във вашия ум трябва да седи като едно съвършено същество. И туй същество не трябва да седи някъде далеч от вас. Вие трябва да Го считате като едно същество, на което умът е тъй подвижен, сърцето тъй пластично и благородно и волята тъй мощна, че в дадения момент да може да направи всичко. Няма неща невъзможни за Бога! Ние за Бога не можем да мислим, както мислят за нас. Следователно ние трябва да се стремим към Неговия образ.

В Евангелието се казва: „Повярвай в Господа Исуса Христа, и ще простиш на онези, които са ти съгрешили; повярвай в Господа Исуса Христа, и ще възлюбиш онези, които не обичаш, повярвай в Господа Исуса Христа, и сърцето ти ще бъде милостиво към страждущите; повярвай в Господа Исуса Христа, и ти ще служиш Нему, няма да убиваш хората“. Повярвай, повярвай – навсякъде се казва това. С тази вяра всичко можеш да направиш. Тя е една положителна вяра. И всички трябва да я приложите, но не само тук. У майката, запример, ако една майка обича едно от децата си повече, това е пристрастие. Еднакво ще ги обича. Знаете ли в какво седи обичта? – Ти ще дадеш на всяко дете изобилно, но всяко дете ще го поставиш при тези условия, при които то може да се ползва. Като поливаш едно цвете, ти ще го поливаш изобилно, че то да каже в себе си: „Господарката ми тури повече вода“. Тази вода трябва да прелее, та цветето да остане доволно. И затуй жените, като поливат цветята, аз ги следя и зная кои жени са добри и кои – лоши. Добрите жени така поливат, че водата прелива от саксиите. А някои жени, като поливат цветята, бързат, сипят им по няколко капки вода и казват: „Да не прелее водата“. Не, не, всякога трябва да прелее. Един българин дал угощение на един турчин и му налива сладко винце, но тъй му налива, че като дойде до един пръст от чашата, оставя я празна и казва: „Заповядай, ефенди!“ Като дойде да налива на себе си, прелее чашата и казва: „Утира!“ – т.е. случайно преляла. Изпиват първата чаша, после пак налива. Но как? – Налее на турчина чашата малко празна, а на себе си прелее и пак казва: „Утира!“ Турчинът гледал, гледал и най-после казал: „Ефенди, направи тъй малко „утира“ и на мене, да пия и аз от тази чаша!“ Така правим и ние. Като дойде за себе си, тъй малко с „утира“, а като дойде за другите, няма „утира“. Не, ще прелееш и за себе си, и за другите. Нашата любов трябва да се даде тъй преизобилно на това цвете, да съзнае то, че ти си му дал, че си излял върху него много. Ще прелееш, ще кажеш: „Утира!“ На детето си ще дадеш преизобилно, да почувства, че майка му е дала своите чувства. В умовете на децата майката трябва да седи като един идеал. Затова майката трябва да се моли, да каже: „Господи, вярвам в Тебе, вярвам, че мога да приложа Твоята Любов“. И действително, тя може да се приложи. Няма абсолютно никаква причина, която може да ни спъне. И църквата, и държавата, и тия закони, тъй както са създадени, те не могат да ни препятстват. Какъвто закон и да създаде държавата, с нищо не може да ни спъне, с нищо не може да ни препятства. Ама че ние сме искали повече! В света има само един велик закон, на който трябва да се подчиняваме. Е, хубаво, държавата прокарва един закон, че не трябва да стават никакви преврати. Защо създава този закон? Понеже държавата от направените погрешки вижда, че с всеки преврат ще станат хиляди избивания, че най-малко 20–30 хиляди души ще станат жертва, затова прокарва такъв закон и казва: „Не ни трябват оръжия, не трябва да стават преврати“. Тя намира, че превратът не е нещо естествено. Хубаво, ние сме съгласни. Че това е един Божествен закон! В света съществува една Божия държава и тази държава се управлява с един велик закон – Любовта я управлява. И поданиците и не трябва да се убиват помежду си. Не само това, но всички поданици трябва да живеят братски. И всички хора: и свещеници, и учители, и управляващи, всички могат да живеят братски.

„До колко пъти да си прощаваме? До 7 пъти ли?“

Аз искам сега във вашия ум да остане една красива идея, тя е следующата: Аз мога да бъда такъв човек, какъвто Бог иска!

И единственото нещо, което аз зная, че Бог го желае, че Бог го изисква от нас, то е да бъдем същества любвеобилни, умни и силни по воля, да творим Неговата добра воля. Той не съизволява, когато хората страдат, боледуват и се убиват. Това ни най-малко не съществува на небето. И когато висшите духове отиват на небето да носят сведения за земята, те никога не казват, че в България са избити около 20,000 души и че в Русия има около 20 милиона убити, нещастни. Те казват на Господа тъй: „Всичко добре върви, Господи“. Ами че всяка една душа, още като е умирала, тя е въздъхнала и изпратила чрез един ангел своето оплакване до Бога. В Бога всички живеят. Понеже те живеят в Бога, то щом въздъхнат, Бог простре ръката си върху тях и казва: „Не бойте се, аз ще ви възвърна живота“.

„До колко пъти да простим? До 7 пъти ли?“

– „До 70 пъти по 7.“ Прощаването е необходимо. Аз искам да се създаде един идеал у вас. Хората никога няма да вярват, освен ако видят всичко на опит. Някои казват: „Новото общество“. Какво е новото общество? – Да живеем като старото общество! Не, аз не съдя църквите, не съдя никого, но питам: В какво седи новото общество? Трябва да го доказвам. – Новото общество седи в това, че ние трябва да прощаваме така, както Бог изисква, а не както хората ни налагат. Ние със закон не може да прощаваме. Тъй както досега сме прощавали, това не е прощаване. И в нас прошката, това е най-малката добродетел, с която ние се занимаваме, тя е най-малкото изкуство. Това нещо няма да се постигне в една година, нито в две или в три години, нито в цял живот, изискват се най-малко 100–200 години, докато се научим да прилагаме тази добродетел. Да простиш, това аз наричам най-малкото изкуство. Аз го наричам най-славното нещо. Да простим, то значи да приложим всичката наука и философия на миналото, всички изкуства, всичко това, което ангелите знаят. Това значи да разрешиш най-малката задача в света. Знаете ли какви проблеми са свързани с нея? Като гледам лицата ви, не виждам нито един от вас, който да е простил тъй, както аз искам. Това не е упрек, не казвам, че не сте добри, но не сте научили това изкуство. Вие сте добри като мене, но не сте научили изкуството да прощавате тъй, както аз разбирам. Виждам един стремеж, виждам малки зачатъци, но туй изкуство, да прощавате, още не сте го научили.

Сега аз съм между вас. Една заслуга искам от вас да ми отдадете и тя е следната. Като се върна при Господа, да мога да Му кажа: „Господи, аз научих хората как трябва да прощават. Не само че ги научих да прощават тъй, както се следва, но им дадох и един пример и по форма, и по същество. Сега вече, Господи, можеш да слезеш на земята, те научиха туй изкуство. Че научиха това изкуство, ще познаеш по това, че втори път като слезеш на земята, няма вече да Те разпъват“.

И сега църквата казва, че Христос няма да дойде на земята. При това положение не само сега няма да дойде, но и след 10,000 години няма да дойде. Страх Го е! Казвам, че Го е страх. Ами че този кръст, който Той носи на гърба Си, от ума Му не излиза! Тия хора тогава Му забиха гвоздеи. Защо? – Защото на времето на Христа хората не бяха готови да прощават. И днес не са готови, а ме питат: „Кое е правоверно и кое не?“ Аз турям своята най-малка максима: Прав човек е този, който знае да прощава – нищо повече! Това е първата формула на новото учение. Кой е правоверен? – Онзи, който може да прощава от всичкото си сърце, от всичкия си ум, от всичката си душа, от всичката си сила, и който може да изпълнява волята Божия. Който може да прощава, това е велико нещо!

Сега виждам, някои между вас казват: „Учителю, ама ти за нас трябва да имаш особено мнение“. Аз имам за вас такова мнение, каквото имам и за себе си. По-горе от себе си не мога да ви туря. „Ама за нас трябва да имате особено мнение.“ Чудни са хората! Казвам: Аз за себе си нямам особено мнение, че за хората ли? Не, ние трябва да се научим да прощаваме, защото туй разумно прощение ще внесе мир в домовете, мир в обществата. Разумно прощение трябва! То е цяла наука. Аз ви говоря само върху някои твърдения, но има известни методи и начини как да простиш. То е цяло изкуство!

„По колко пъти да простя? По 7 пъти ли?“ – Не, на 70 места по 7. Туй изкуство вие ще го научите и то ще образува новото общество. И ако ви питат сега: „В какво седи вашето общество, какви са принципите му, какъв е уставът му?“, какво ще кажете? – Първият член от устава на новото общество е да прощаваме не по старому, а по новому. Какво правят хората днес? – Прощават, но по старому си взимат парите, а отгоре на това и по 12% лихва. Ще простиш, но по старому, отгоре на това ще има рокля, чепичета ще има, всичко. И държавата прощава, дава амнистия, но все те държи в черния списък. Ще те простят, но ще знаеш, че ще има детективи след тебе. Веднъж Ломброзо отишъл да посети Толстой и казва: „Аман от руските детективи! Дойде някой да го посети и веднага ще дойдат да разберат защо са дошли, какво говорят и т.н. Все поглеждат!“ Така и тук. Аз гледам, дошли някои да ме слушат и казват: „Виждаме го ние, той уж от името на Бога говори, но има воля, надълбоко рови. Е-е-е, този шмекерства, ние ги знаем!“ Аз на всички ви ще докажа, че съм прав, защото аз не зная какво нещо е лъжа. Туй изкуство не го зная. Има нещо в света, което не зная. Аз съм крайно невеж човек в това отношение, аз не зная да лъжа. Ще кажете: „Е, не знаеш! Не си ли казал досега някоя лъжа?“ – Не, никой път досега не съм казал лъжа. Ако някой от вас може да ме научи на туй изкуство, ще му бъда крайно благодарен. Ще взимам уроци от него. Тъй, както вие знаете лъжата, това е едно изкуство вече. Да знаеш как да смахнеш някого, изкуство е това! Може да се посмеят на такъв човек, но той ще бъде майстор да вземе брашното, сиренцето и масълцето. Аз наричам лъжа не това да знаеш какво нещо е лъжата, но да знаеш как да я представиш. Ще ви приведа един пример. Някой среща един свой приятел, който обича да лъже, и му казва: „Я ми кажи една лъжа!“ – „Остави се, аз се отказах, не лъжа вече. Остави това, ами баща ми умря, викат ме на погребение, а нямам нито пет пари.“ Разказва това и четири реда сълзи му текат. Изважда той 100 лева, дава му ги. „Е, тази е последната лъжа, която ти казах.“ Да, но това не е лъжа, това е изкуство! Защо? – Защото лъжата не се казва, а се представя. Това е последното изкуство на лъжата.

„До колко пъти да простя?“ – „На 70 места по 7.“

А това показва само степента на Любовта. Само Божествената Любов може да прощава така. Това не е човешка любов. При сегашната човешка любов, която имаме, туй правило не може да се изпълни. Можеш да ореш и да сееш само при благоприятни условия. Може да прощаваме само тогава, когато тази Любов, това ново съзнание ни посети. Тогава можем да приложим напълно Христовото учение.

Защо Христос дойде на земята? – Да научи хората в приложение на тази велика наука, да прощават. И първата фаза на бъдещата култура, аз я наричам „култура на прошката“ – прошка към всички, любов към всички, и към малки, и към големи.

Туй е най-малкото правило, което можете да приложите, което Христос изисква днес от своите последователи.

Беседа, държана на 27 януари 1924 г.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help