Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Плачът

Които казват: „Махни се от мене, не се допирай до мене, защото съм по-свет от тебе“: Те са дим в ноздрите ми, огън горещ вес ден.(Исая 65:5) Съзнателният живот – това е една велика загадка в Природата. Не само за нас, хората от двадесети век, но и за ония преди нас и след нас, до скончание на века, все ще бъде една велика загадка. А само в загадките има учение, знание и мъдрост. Там, гдето няма загадки, животът е прозаичен, в него няма поезия. Някои казват: „Що ни трябва поезия?“ Но това е същественото. Следователно, като казваме, че животът е една загадка, подразбираме, че той е велика поезия, велика музика; но една музика, която не сте изслушали докрая, и поезия, която не сте изчели докрая.

Сега израилският пророк се спира върху учените хора в негово време, върху духовните, набожните хора, които са били посветени в тогавашните мистерии и които са казвали: „Махни се от мене, не се допирай до мене, аз съм по-свет от тебе“, т.е. повече знания имам. И той цитира думите: „Бог за такива хора казва: те са димът в ноздрите ми“. Следователно, казва пророкът, не трябва да се спираме върху негативната страна на хората – че те били невежи, защото то не е важно. Важно е какво трябва ние да знаем в живота, т.е. как може да разрешим правилно тази загадка. Детето, като се роди, изведнъж започва с музика: „Ва, ва-а-а“. То е първата музика, първият тон. Казват: „Врещи като дете“. Не врещи, ами с този пръв тон започва животът. Ако детето не каже „ва, ва-а-а“, всичко е свършено с него. А като каже „ва, ва-а-а“, започват дробовете да дишат, да се разширяват, и тъй започва новият живот. Туй дете разбира ли тази велика загадка, защо го е родила майка му? То знае едно нещо. То казва тъй: „Мамо, ти, която си толкова умна, ще ме научиш и аз да науча този живот, в който си ме турила, т.е. ще ми дадеш всичкото си съдействие в новото ми положение, в което твоята любов ме е поставила“. И майката каже: „Ах, моето пиленце“. Същият закон е и в духовния свят. Докато вие не започнете с този пръв тон и с плача, няма да се спасите: човек се спасява с плач. В туй усилие, да заплаче детето, започват да функционират най-важните органи – дихателните, които са свързани с интелектуалния свят. Пророкът се обръща към ония хора, които изопачено са разбирали живота, като са казвали на тия, малките: „Махни се от мене, аз съм по-свет“. И днес е същото. Светът в туй отношение много не е напреднал. Тази е една от спънките, която навсякъде срещаме. В християнския свят казват: „Ти малко настрана да седиш. Не се допирайте до нас, светите хора, излезте вънка! Вие сте такива, онакива“.

Ако аз поставя за българския народ един толкова висок и недосегаем морал, т.е. какви трябва да бъдат българите, колко българи ще има тогава, които биха издържали? Помислете само, ако аз бих почнал да ги пресявам, колко българи биха останали в моето сито? Аз няма да ви реша въпроса, но ако те искат, да направим опит. Ще ги сложа в ситото си. Аз ще сея, а те да броят. Като свърша сеенето, ще кажа: „Пребройте ги сега“. В тази работа аз съм „непричем“, не съм замесен, нямам такава предумисъл, да не ми се сърдите.

Сега ще ви разкажа един мит, т.е. един окултен разказ. В далечното минало, на тази мирова история, нещо, което се е случило не на сегашната наша земя, но на онази обетована земя, която е оповестена в „Притчите“ – в която са живели синовете на Мъдростта. Там царят се наричал Ормузд. Той имал десет дъщери. Те били толкова красиви, изящни и нежни, че служели за похвала на цялото му царство. Тия дъщери бащата ги изпратил в едно от най-великите училища, дето се изучавали тайните на битието, за да ги приготви да работят в бъдеще. В туй училище един ден дошъл и синът на слънцето – и той да се учи. Но правило на училището било, че в него никаква целувка не се позволявала, и на онзи, който би се осмелил да престъпи това правило, налагали най-голямо наказание. Разбира се, всички ученици и ученички знаели това. Но един ден най-голямата дъщеря на Ормузд, като се занимавала в градината, унесла се в сладка дрямка и заспала. Една муха минавала, кацнала на нея и оставила извержението си на долната устна на тази царска дъщеря. Като минавал синът на слънцето и погледнал, отвратил се от тази постъпка на мухата и помислил какво да прави. Казал: „Каквото и да стане, ще се приближа полека с езика си да отнема туй извержение, без тя да ме усети“. Но се случило едно нещастие. Като се приближил той, тя се събудила и станала бяла като платно, изгубила светлината си. Другата дъщеря, като видяла тази постъпка на сина на слънцето, почервеняла. Нали хората, като се позасрамят от известна постъпка, стават червени. Третата сестра позеленяла, четвъртата пожълтяла, петата посиняла, шестата станала виолетова, а седмата почерняла. Всичките взели разни краски. А той, като погледнал, видял, че извержението изчезнало, но последствията били ужасни: лицето на едната станало бяло, на другата – червено, зелено, жълто, синьо, виолетово и черно. Тогава той се хванал за главата, а тия дъщери искали да скрият по някой начин цвета на лицето си, но тия цветове останали: пущали си кръв, белили си лицето, разтривали го, мили го и прочие, но всичките усилия останали без резултат. Тогава царят извикал сина на слънцето и го изпратил обратно на слънцето. А тия дъщери, задето били невнимателни и първата позаспала, а другите не бодърствали върху своите чувства, баща им ги пратил на земята, като ги преобърнал в цветя, да научат урока си. Затуй имате сега белички, червенички, жълтички и т.н. цветя. Те са все дъщерите на царя Ормузд. Тъй казва митът. Обаче, този син, като отишъл на слънцето, бил много наскърбен, задето, като имал желание да направи едно добро, причинил такава пакост. И тъй, митът казва: това станало причина да се създаде нашата земя, за да могат тия дъщери след време да върнат своята хубост. И като представили това дело пред Господа, той забележил дълбоките причини на станалото и казал: „Аз ще се заема да изгладя видимите погрешки и ще поправя всичко“. Краските първоначално били много груби, но като се върнал царският син на слънцето, много плакал: любовта му станала толкова силна, че образувала росните капки. И тия росни капки – този дъжд, бил от сина. Те умивали росните цветя, но краските не се измивали. Тогава той ги нагрявал и ги милвал със слънчевите лъчи, но пак не могъл да ги изчисти и забележил, че краските ставали все по-хубави и по-хубави. Видите ли как една малка причина докарва големи последствия? – Тази муха какво направила? Но ще каже някой: „Отгде се намери тя“. Ако тази муха не беше оставила извержението си върху устната на царската дъщеря, вие не щяхте да бъдете на земята и нямаше да разберете този живот. Това е един символ, една алегория, която трябва да разгадаете. И защо вие почервенявате? Какво се крие в червенината? Втората сестра, която видяла, че царският син целунал по-голямата, казала: „Защо да целуне сестра ми, а не мене?“, и почервеняла. Другата защо позеленяла? – От яд. Четвъртата пожълтяла – защо да не е тя? Една посиняла – от страх. Следователно във всичките краски има отрицателни черти на живота. Когато човек почервенее, става много активен. Някои казват: „Много умен станал“. Значи пожълтял. Не, не, краските, с които съвременните окултисти изобразяват човешките емоции, имат и добрите, и лошите си страни. Когато тия краски са ясни, кристални, те подразбират стремеж да се изправи погрешката на мухата. Та не се чудете, ако съвременните хора имат тези краски. Най-интелигентните хора, които са се намирали тогава, осъдили сина на слънцето, и не му дали да се оправдае защо и за какво. И тази погрешка Христос слезе да я изправи.

Сега този мит е представен в една повествователна форма. Той представлява влизането на змията с най-хубавия плод в райската градина. Той е все същият мит, който е претърпял много парафразирания, но аз намирам този за най-смислен. Онзи, в райската градина, е за деца, а този е за по-възрастни. Но да не мислите, че тук е истината. Трябва много да си напрегнете ума, трябва много да мислите, за да разберете где е истината. И вие ще ме попитате как тази муха да мине оттам? Но тя е била много интелигентна муха, за да свърши това. И всичките съвременни интелигентни мухи все такава работа извършват. И аз не съм срещнал още една съвременна дама, на която долната устна да не е оцапана с такова извержение, но се пазя да ги чистя по този начин. Разбирате ли защо? – Защото законът не позволява.

Следователно ние трябва да разбираме живота в неговите дълбоки прояви, да знаем причината защо е тъй, а не другояче. И туй, което тогава се е считало за голямо нещастие, днес е едно благо: краските дават импулс за развитие. Щом изчезнат краските, всяка култура изчезва. Последната от дъщерите почерняла като въглен, защото чувствата у нея били най-силни и най-груби. Всичките тия краски трябва да се изправят и облагородят. Питат ме някои: „Защо този има червено лице?“ Казвам: „Той е видял, когато царският син е целунал дъщерята“. Че туй е вярно, може да проверите: когато някой в света се повдига или когато видите, че един се повдига, ще изпитате една от тези краски. Ако на вас не дадат тази целувка и не ви правят юбилей, ще станете или червен, или зелен, или жълт, или син, или най-после черен, и ще кажете: „Няма оправия на земята!“ Но този юбилей, или тази целувка, е нещо много случайно. То не е целувка, то е един начин да се отмахне злото.

Целувка може да има само между хора, които са завършили своето развитие, чиито души са обгърнати с Любов, чиито умове са оградени от Мъдрост и чиито духове са проникнати от Истината – само те могат да си дават целувка. А това е велик закон. Какъв? Да те целуна, но ако нямам Любов, какъв ще станеш? Ще станеш червен. Ако нямам Мъдрост, ще оглупееш; ако Истината я нямам, ти ще се опорочиш.

Сега вие пренесете този разказ и във вашия личен живот – но схванете го в неговата цялост, в неговото бъдещо проявление какъв трябва да бъде.

Аз в миналата беседа ви говорих какъв трябва да бъде ученикът. Сега не ви говоря за спасение: за спасение нека говорят други. Но онези, които са спасени, избавени ли са от неблагоприятните условия на земята? – Не.

Вие искате да станете ученици и волята Божия, Любовта Божия трябва да проникне в душите ви, да станете братя и сестри и майка на Христа.

Ученик може да бъде само онзи, който е брат, сестра и майка според великия Божествен Закон. Така седи работата в този свят. Вие може да бъдете ученици и при други условия, но онзи, който иска да бъде ученик като окултист или мистик, или брат на човечеството, в неговата душа Любовта трябва да бъде един двигателен принцип и той трябва да даде всички жертви. Сега вие ще ме запитате: „Може ли това?“ – Може. Това не е насила. Любовта дава и взема по закона на свободата, а не насила. Ти, когато даваш, не трябва да съжаляваш, и когато вземаш, пак не трябва да съжаляваш. Всичко ще даваш и всичко ще вземаш, това е според великия Божествен закон. А съвременните хора малко дават, всичко вземат. Това е моралът на съвременното човечество. Сега, като казвам всичко, аз подразбирам живота във всичките му стадии. Детето, което върви по този закон на развитие, разбира го – и то взема всичко. И възрастните, като влязат в закона на Любовта, трябва да вземат всичко и да дадат всичко. Ние не разбираме закона само в една форма, но във всичките форми. Всякога трябва да прилагаме закона според степента на нашето развитие. От стадия, в който се намираме, ще зависи как ще приложим закона. Трябва да даваме всичко и да вземаме всичко. Тъй, каквито сте сега, в туй положение, в туй разбиране, в тази еволюция, готови ли сте да дадете всичко и да вземете всичко? Вие ще кажете: „Ще си помислим малко. Условията на живота са по-мъчни, малко по-необикновени в двадесети век, ние трябва да се борим в живота, а не като едно време“. Не, не, не! Едно време хората са били повече герои. Сегашните хора са по-страхливи. Герои за оцет стават, но сладко вино от тях не излиза. И оцет с милиони килограми може да изкараш, но речеш ли да извадиш сладко вино, трябва да свариш няколко милиона килограма сок, за да изкараш едва 500 грама сладко вино. Мъчна работа е това. Защо? Защото има: „Ще си помисля малко“. Сега, ако кажа: „Престанете да мислите“, ще кажете: „Втасахме я“. Но, когато онзи избраник дойде да избере някоя мома и тя каже: „Аз ще си помисля малко“, въпросът е свършен. Тя трябва да е мислила още преди да дойде той. Когато канят някого да стане ученик, той не трябва да каже: „Чакай да си помисля малко“. Въпросът е решен. Канят някой свещеник. Той казва: „Чакай да си помисля“. Защо ще си помисли? Аз зная: две енории има, едната дава 20,000 лева, а другата – 5,000 лева, и затуй казва: „Чакай да си помисля“. Ясно е защо. Никакъв друг мотив няма. Принципът не лъже тук. „Чакай да си помисля малко“ – то е само за да избегнем, да не признаем истината. Не, няма какво да мислиш: то е лавиране.

Та казвам, животът е една загадка, велика и приятна загадка за разрешаване. И пак ще ви кажа: За да разрешите живота, трябва да поставите за основа Любовта; за да разрешите правилно загадката, започнете с Любовта, тогава ще ви дойде на помощ Мъдростта и най-после Истината. А дойдат ли тия три велики принципа в живота, вие ще разрешите тая велика загадка. Аз не искам днес да я разрешите, но вие, като приложите необходимите условия, да я разрешите след хиляди години като ученици. Има астрономи, които, за да изнамерят пътя на една комета, трябва да работят с години. Те трябва да направят ред математически изчисления, за да намерят ония елементи, които дават правилното разрешение на задачата. И когато този астроном свърши своите изчисления, той е доволен, че е извършил една благородна работа. Ама ще кажете: „Чакай да се осигурим малко, да видим живота, има жилищна криза, една стая ни дават, а кухня не ни дават. Хлябът колко е скъп, зелето е скъпо и прочие, разбирате ли вие това? После водата, и нея я няма; наемите, и те са три пъти по-големи; разбирате ли вие всичко туй? Чакай тия въпроси да ги разрешим, че другите задачи после“. Ако вие решите по-напред истинската задача, която аз ви поставям, зелките ще поевтинеят, жилищната криза ще изчезне, и всичко ще се подобри. Но ако вие оставите да решите този въпрос, жилищната криза ще ви стесни още повече и ще бъдете в положението на китайските жени, на които им слагат тесни обувки, за да имат красиви крачка. А то не е тъй, то е да не хойкат жените, да разнасят речено и казано, да си хабят времето; затуй китайците стискали краката на жените. А някои ще кажат: „култ“ било у тях. Причината е другаде. Но методът на китайците е крив. Този метод не трябва да стане със стискане на краката. Китайците искат да решат въпроса по механически начин.

Нашите крака трябва да стъпят като добродетелите само на чисто. Никога не трябва да слагаме краката си там, гдето мястото е нечисто. „Ама на земята може ли това? Всеки ден на земята има нечистотии.“ Но аз разбирам малко по-другояче. Когато вас ви повикат да бъдете лъжесвидетел, когато искат да ви подкупят с това или онова, то мястото е нечисто. Ще кажат: „Ти си беден, жена имаш, деца, хлябът е скъп, ела при нас. Простри аршина си малко тъй, другояче пари няма. То светът не може да се оправи“. Ако послушаш, ти си опетнил крака си. Нечисто място е там и ти ще имаш крака на китайската жена. Следователно в живота ние трябва да бъдем твърди и решителни във всичките си постъпки, ако искаме да бъдем ученици на Христа. Велико нещо е да бъдеш ученик на Христа! Трябва да имаме един морал висок, който пред никакви условия, пред никакви мъчнотии да не отстъпва, да не се сломява от никоя сила в този свят. Той трябва да издържа всичко! Ще кажете вие: „Може ли това?“ – Може. – „Ама грешили сме.“ – Не, не. Аз слагам кръст на вашите грехове. Грешил си; Хубаво, казвам, от днес нататък почни да слагаш крака си на чисто място, ще заличим миналото. Ти пак казваш: „Може ли това?“ Първият въпрос ти го разреши. Аз ще ви питам тогава: Брат, сестра и майка ли сте на Христа? – „Не знам, нашите свещеници не са писали това.“ Ученикът, който отива в някое училище, най-първо трябва да знае програмата на училището. Студентът, гимназистът или какъвто и да е ученик, всичките те знаят какво ще учат. А сегашните християни казват: „Ние учим спасението“. Това не е наука. Спасението аз го наричам наука за болните, за хората в болницата. Там ще те лекуват, ще ти дават да ядеш, но изцерят ли те, ще идеш да работиш. Ако си болен, милосърдната сестра ще те милва, но, оздравееш ли, тя не те милва вече. Аз не говоря за болници, аз говоря за училища. Аз говоря за хора, които са здрави, а който е болен, да стои в болницата. Който иска да влезе в това велико училище, трябва да разбере дълбокия смисъл на живота, трябва да постъпи като царския син и постоянно да праща дъжд и слънце на цветята си. Трябва да облагородим мислите си, чувствата си, желанията си и действията си. Но не изведнъж. Аз не разбирам тази работа, която сега правим да бъде изведнъж завършена. Тъй прави и художникът. Той първо ще нарисува основните черти на очите, веждите; и тия основни черти трябва да бъдат много добре нарисувани. Ако художникът направи на някой човек носа много сплескан, той ще опорочи лицето. Ако сложи очите много близо до носа, ако направи веждите много дълги или широки, също. Той трябва да следва великите модели на Природата и да ги направи точни, тъй както е всъщност, нито една йота да не се отделя от нея. И тогава ние, съвременните хора, които имаме един морал, казваме: „Малко очите ни са повредени“. Защо? Знаете ли? „Малко ушите ни наболяват.“ Дойде докторът и каже: „Простуда има“. Туй не е причината. То е само едно последствие. Причината не е там. Ако сърцето ви охладнее, ако вашият ум престане да мисли, кои са причините за това? Аз сега няма да разрешавам тая задача. Няма да кажа защо охладяват сърцата ви. Има християни, които казват: „Изгубил съм първата любов“. Някой мъж казва: „И аз изгубих тази любов“. Учител, свещеник, всички изгубили любовта си и казват: „Условията са такива, тия хора не може да се обичат вече, всички са изгубили първата любов“. Причината е в това, че ние искаме да коригираме Природата в нейните проявления, но, понеже тя не е завършила своите работи и има някое криво тълкуване: Бог всичко е направил добро, но Природата в своите проявления не е завършила още работата си. Ние не може да се произнесем върху това. Защо? Защото то е един акт незавършен. Какво бихте казали на онази красива мома, на която сополът тече надолу? Но ти трябва да благодариш на тази възлюбена, че има сопол, иначе тя 10 пъти би умряла. Едно предпазително средство е това, но то трябва вътре да седи. Това е пак символ. Носът – това е емблема на човешкия интелект, и човешкият интелект има понякога своите сополи. Особено когато има някой хрема. Понякога някой писател седи, пише и капне сопол, той го изтрие и после казват: „Плакал е той“. – Какво е плакал? „Този поет толкова се е въодушевявал, че като е писал, плакал на писаното“, тъй казват. Аз пък казвам: „Той е имал хрема“. А те държат туй написано като свещено. Този поет какво е чувствал? Той е чувствал своята хрема.

Някои пък казват: „Ти не плачеш“. Казвам: „Трябва да ме стиснат много натясно, за да мога да плача“. Но не се заблуждавайте, защото и мен ме хваща хремата. Но тогава не плача, а имам хрема. Не си правете илюзии, но аз казвам, че имам хрема.

Аз зная само един човек в света, който е плакал. Кой е той, знаете ли? – Христос. Да. Той истински е плакал. И казва Христос: „Колко пъти исках да ви събера като пилци, но вие не рачихте и затова отнине върху вас ще дойдат големи страдания заради вашето неразбиране“. И той плака за бъдещите страдания, за бъдещите падания на тези души. И още плаче Христос. И днес аз го виждам, че още плаче. Сега се събират да оправят света без него. Не питат какво казва той, а какво са писали светите Отци. А светите Отци са плакали все от хрема. Да! Да ви кажа аз това – от хрема. Тия капки върху техните постановления са все от хрема. Такава хрема и аз я имам по някой път. Не считайте това за извънредно. Не се заблуждавайте. Онзи, който плаче, казва истината. Детето, което плаче, показва, че има живот в него. Онези хора, които не плачат, те са мъртви. И питам колко свещеници има, които са плакали? Има някои, които плачат, но те са все от хремавите. Аз съм слушал някой проповедник да разказва как потъвал някой параход в океана и как някоя майка давала детето си и какво казвала, и натъжил се проповедникът, разплакал се, разплакали се и другите. Но като излезе вън, гдето плаче някой беден пред него, той не го вижда. И казвам, съвременният християнски свят е хремав: ако плачат някои, то е от хрема. Аз бих желал да ги видя да заплачат, но тъй, както Христос е плакал. И аз бих се радвал и бих изпял една от най-хубавите песни, и бих казал: Дошло е спасението на света. И искам и вие сега да заплачете.

Второто нещо, следователно, за един ученик, като влезе в училището, е да заплаче. Не заплаче ли, учителят няма да му предаде нищо. Може да го приемат, но, като влезе в училището, той трябва да заплаче. Това е символ. Ще го преведа. Тогава Великият учител на това Божествено училище ще му предаде първия урок. Той е урокът на Любовта. Когато малкото детенце излезе из утробата на майката и заплаче, то казва: „Мамо, без теб аз погивам“. А майката го вземе на ръцете си и казва: „Не бой се, ти си в моята ръка на любовта, аз ще положа всичките грижи за тебе“. То е пак символ. Аз вземам всички примери от Природата, говоря за възрастни, а не за деца. Това, което аз говоря, вие знаете, че е тъй. Детето, което заплаче, започва да живее. Следователно и ние като заплачем, в нас се ражда съзнателният живот, ние ще бъдем благородни и никой няма да може да ни подкупи. Веднъж говорих с един интелигентен човек и един български инженер, разговаряхме се с него в една книжарница и той ми казва: „Хората не могат да ме подкупят, за 10 хиляди лева не се подкупвам“. Но се спира: „Ако ми дадат 100 хиляди; 200 хиляди лева, бих се решил да напусна България“. Значи за 200 хиляди лева е готов да напусне България. И тогава аз казвам на туй отгоре: Ако направя един барометър за честността на хората и има хора честни при 100 лева, други при хиляда, 10 хиляди, 100 хиляди, при 1 милион; но от 1 милион нагоре топлината става толкова голяма, че като дойде милионът, не зная дали ще намеря честни хора в този свят. Такъв един честен човек беше този англичанин, който се удави в Атлантическия океан – Стед. Той беше оставен наследник на един богат англичанин, дадоха му 350 милиона шилинга, той се отказа с думите: „Това богатство, което е добито с неправда, не го искам“. Но това беше един-единствен Стед, с 350 милиона не се подкупи, но отиде в морето. А в България дали ще се намери един? – Може. Вярвам да има един. И той ще бъде само онзи човек, който плаче не от хрема, а който плаче като Христа пред Йерусалим. Той е, когото не можете да подкупите с 350 милиона английски шилинга. Той ще каже: „Не искам това“.

Аз искам да нахвърлям нови мисли и нови желания. Не мислете, че може да бъдете ученици, тъй както сега мислите, с китари. В небето има китари, но ти трябва да знаеш да свириш. С тая китара на небето можеш ли да свириш? – „Ама там ще ме научат.“ Оттук трябва да се научиш да свириш най-елементарните уроци на свиренето, да станеш един от най-знаменитите виртуози, и тогава в небето ще почнеш небесната музика. И сегашните християни казват: „С китари ще свирим“. – Аа, тежко и горко! Аз не съм видял една сълза да пролеете, та ще свирите! Може да свири само онзи, който знае да плаче.

И тъй, първият принцип за ученика е: За да станеш брат, и сестра, и майка на Христа, трябва Любовта Божия да изпълни сърцето ти, душата и духа ти, и тогава ще станеш брат, сестра и майка. И след като приложим този принцип, ти ще бъдеш ученик. И тогава Христос се обръща към учениците си и казва: „Ето тези са моите братя и сестри, които вършат волята на Отца ми. И понеже ми станаха братя и сестри и изпълниха волята Божия, те се приемат за ученици“. Аз казвам и втория принцип. Христос не го е засегнал. Плачът е второто условие за ученика на една окултна школа в пълния смисъл. И като заплачете, ще почувствате в себе си един изобилен живот, пълен най-първо с тъга, който постепенно се превръща в Божествена светлина. Такъв живот не сте почувствали никога. Вашата душа ще се разшири тъй, че ще искате да помогнете на всички. Ще започне във вас новият живот. И понеже вие заплаквате и тъжите, тази Божествена ръка ще се простре върху вас и ще каже: „Понеже плачеш, ще бъдеш мой ученик, под мое ръководство, аз ще ти дам всичките уроци“. Тъй казва Господ сега! Спасени има много, те са хиляди и милиони, но ученици – малцина. И до онова време, когато Йоан е писал своето евангелие, е имало 144 хиляди ученици. Това са всичките ученици, които се записали. А оттогава насам колко са се записали? Запитайте свещениците и евангелските проповедници. Те ще ви кажат: „144 хиляди“; а аз казвам: Те са 288 хиляди, т.е. два пъти повече. При мене беше дошъл един съботянин и ми казваше, че е на правия път. Казвам му: ти ученик ли си на Христа? Де ти са документите? Знаеш ли, че си записан и че си един от тия 144 хиляди? Той почва да ми разправя, че е чел Моисея. Питам го: Ти чел ли си по-голямата библия? – „По-голяма няма.“ Да спрем тогава, казвам, ти си съботянин от малката библия, а аз съм ученик на Божественото училище, на голямата книга. Аз изпълнявам волята Божия, плакал съм и ме приеха. Две неща само се изискват, за да те приемат. Това са условията в туй училище. „Ее, тия неща не са правоверни“, ми казва той. Аз му казвам: Твоите пък хептен не са. На отиване той ми казва: „Сбогом, аз те извинявам“. – Глупави хора да ме извиняват не искам. Защото нито те считам виноват, и няма какво да се извиняваш. Но говоря истината. Ние трябва да изпълним волята на Отца. На този Господ чувал ли си гласа? Разговарял ли си с него? А не да гледаш какво са говорили пророците. Ти трябва да имаш една опитност: не в бъдеще, досега поне веднъж в този живот трябва Господ да ти е говорил.

Щом не ти е говорил, аз зная, че ти не си изпълнил волята Божия, не си плакал. Може да си плакал, но само от хрема. Тия са условията, при които ние може да бъдем ученици на Христа. Върху тия два принципа лежи учението. В друга беседа аз ще говоря върху един трети елемент. Първото условие е: Да почнеш да изпълняваш волята Божия и да станеш брат, сестра и майка на Христа. И второто, за да познаеш Мъдростта, да заплачеш веднъж като него. Веднъж заплачеш ли, то после хиляди векове ще ти държи влага. Заплачеш ли веднъж, ти си в Божествения живот и в тебе започва Божествената музика. Лошо ли е да се плаче? Не е лошо. То е едно благословение, а вие плачете от хрема. Не искам да ви съдя, че не сте спасени. Християни сте, спасени сте и в църквата Божия ще влезете, но ви казвам: Братя, и сестри, и майка на Христа не сте, и ученици още не сте, още не ви се преподава тази велика Мъдрост. Общо казвам. Може да има някой, но това са малцина. А за онези, които се готвят, това е условието. Вие може да бягате от единия край на земята до другия, да отидете в планините, да се покалугерите, царе може да станете, нищо няма да ви помогне. И мъж, и жена да сте – не помага. Само едно условие се изисква: Да изпълним волята на нашия Баща, който ни е пратил на земята. Изпълним ли я веднъж, считат ни, че в нашите жили тече неговата кръв; ние сме братя, и сестри, и майка на Христа и имаме право да влезем в туй велико училище. Като дадеш всичко и заплачеш, това подразбира, че новият живот ще дойде и ще преминеш от смърт в живот. Бирникът, като отиде при някого, вземе му всичко и човекът се разплаква, но той не е дал всичко. И Христос казва: „Когато ние дадем всичко и заплачем, тогава ще минем от смърт в живот“. Детето в утробата на майката не плаче, то само рита: там е друг живот. И първото нещо, като излезе на белия свят, то трябва да заплаче, и вие почувствате една радост. Един християнин трябва да плаче. „Защо си будала, че плачеш?“, ще каже някой. – Не е будала. Добре е, че плаче, не го осъждайте. Ако той плаче, то е най-свещеното нещо. Истинският живот с плач започва. Плач трябва, ама истински плач. И този плач ще покаже, че започва новият живот, ново дишане има. Ония, които не плачат, носят ги на гробищата. И възрастният не плаче ли, и той отива на гробищата. Защо? Защото не плаче, и тогава другите плачат заради него, но те плачат от хрема. Сега не считайте, че искам да се подигравам с чувствата ви. Онзи мъж, който е биел жена си, и тя умряла, у него затекат четири реда сълзи, и тогава казва: „Марийке, Марийке, колко съм виноват!“ Тогава той плаче, защото няма кой да му готви. Това не е плач, това е хрема. Той трябваше да плаче, когато тя беше жива, а не сега, когато я няма вече. Всички тия проявления в нас трябва да стават от дълбоко разбиране. Това е една дълбока философия в света, един велик морал, да не бъдем дребнави. С 10 хиляди лева да не ни подкупват. Но да знаем, че пред нас седи едно велико бъдеще: да бъдем братя, и сестри, и майка на Христа. То е най-великото. Станал ли си брат, сестра и майка на Христа? Не си. Ще положиш всичките усилия, за да станеш. И ще заплачеш.

Мислете върху тия принципи и работете за тях. Говоря само за онези, които ще бъдат ученици. Не искам всинца ви да сложа в бояджийския кюп, и да ви боядисвам. Туй е по закона на свободата. Ни най-малко не искам да ви изнасиля. Вие сте се предали на много по-глупави работи. По-умни от мене не сте. В България по-глупав човек от мене няма, но другите са десет пъти по-глупави от мене. Няма по-глупав, но и по-умен няма. Тъй разбирам живота. По-умен от това – да изпълниш волята Божия – то значи да не се подкупваш от нищо и да знаеш да плачеш. То е да любиш и със своята любов да изчистиш не хремата, а сълзите, истинските сълзи. Аз тях ги събирам: в България аз нося едно шишенце и търся такива сълзи за спомен, а не от хрема. В света хремави сълзи има, колкото искате. Аз ще ви приведа сега един пример. В България един адвокат защитавал един свой клиент, който бил откраднал 25 лева, и казва: „Моят доверител не е виновен, защото, ако той искаше да открадне, на същото място, дето бяха 25 лева, имаше 10,000 лева на масата. То е една случайност“. Съдията забелязва, че на обвиняемия текат четири реда сълзи, помислил, че се разкайва, и го питал: „Защо плачеш?“ – „Плача, защото не видях 10-те хиляди лева.“

И тъй, плачът е нещо свещено, който показва началото на един нов живот. И тогава няма да казваме: „Махни се ти“. Време е вече за вас всички да станете братя, и сестри, и майка на Христа. И в жилите ни, в сърцата ни, в умовете и духовете ни да тече тая Божествена кръв, от горе до долу – неговото живо слово. И тогава във вас ще има един непреодолим стремеж във всичкото ви битие да вършите волята Божия. И всички ще я вършим и правилно ще разрешаваме тази велика загадка на живота: какво нещо е животът и защо е той?

И тъй, „блажени, които плачат“, казва Христос: Разбрахте ли сега защо казва Христос: „Блажени, които плачат“?

Това е дълбокият, окултен смисъл на тази велика истина, която е скрита в това дълбоко учение на Христа.

Беседа, държана на 16 ноември 1921 г. в София




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help