Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Наука и възпитание

Дънов, Петър Константинов. Наука и възпитание.

Мултимедиен компактдиск Петър Дънов. София, Издателска къща „Хелиопол“, 1998.

Първо издание – 1896 г., второ издание – 1949 г., печатница „Житно зърно“, София.

част 3

***

Външни условия на живота

Животът е една от най-големите тайни на природата. За произхода му не знаем нищо положително. Онова, което знаем за него, е придобито от известни наблюдения върху характерните прояви на жизнената сила, която се различава съществено от силите на физическия свят. Явно е, от друга страна, че органичният живот се явил във вселената при известни строго определени условия, които по необходимост ни карат да приемем истината, че природата има някаква определена цел, някакъв общ план. Всичко ни принуждава да признаем факта, че животът се явил с определената цел да се развива, да расте и да стане главен фактор в по-нататъшната проява на Върховния Миров Дух. За да се постигне това, за да се роди и развие настоящият органически живот, преди всичко нужна е била почва. Почвата е съставяла един от необходимите елементи. Тя е била онова предварително условие за идване на живота в царството на природата, без което той не би могъл да завземе новата среда на своята дейност и да влезе в новите условия на своето битие. За осъществяване на това трябвало е физическите сили да работят дълго време, за да подготвят условията за идването на органическия живот. Трябвало е природата да впрегне физико-химичните сили и да ги натовари с великата работа да и доставят елементите на почвата, чрез събиране малките частици на материята, пръснати в пространството в грамадни маси, образуващи огромни мъглявини. Чрез създаване на известни центрове – многобройните слънца и планетни системи, тя е приготвила бъдещите обиталища на живота.

Научните факти показват, че главният двигател в тази огромна материална работа е бил законът на гравитацията. Под неговото действие отделните части на материята са били принудени да напуснат своето първоначално хаотично състояние и да се оформят в гравитационни маси, които, подчинени на известни общи закони на движението, да образуват така наречения видим, материален свят или физическата вселена. И тъй, от тези първоначални мъглявини, състоящи се от невъобразимо множество атоми, независими едни от други, буйни и неукротими по естество, движещи се милиони пъти в секундата, и то в различни и всевъзможни направления, трябвало е да се създаде нещо цялостно, нещо стройно и устойчиво. Представете си в какво хаотично състояние се е намирала тогава вселената! Тя е приличала на вечно развълнуван океан, чиито движения не са имали никаква определена цел. От това именно хаотично състояние е трябвало да се създаде нещо стройно, нещо хармонично, което да отговаря на условията, изисквани от живота. Каква велика задача е предстояла на природата – да устрои видимата вселена с всичкия и ред и хармония, с всичката и красота и единство, произтичащо от действията на вечни и неизменни закони, работещи с математическа точност и последователност. Ако обаче във вселената съществуваше и действаше само законът на гравитацията, по силата на който материалните частици взаимно се привличат, вселената не би достигнала сегашното си положение и не би имала сегашния си образ. Под действието само на гравитацията частиците на материята, в края на краищата, биха се събрали, може би, в една огромна обща маса, която не би послужила за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независими едни от други единици, без да могат да проявят своята вътрешна дейност, която лежала като скрита възможност в тяхното естество. Те щяха да се прилепят един до друг по чисто механичен начин, но никога нямаше да влязат в по-тесни връзки. Това заключение извличаме от факта, че гравитацията е повече механическа сила, с помощта на която материалните тела са били поставени в пространството на съответни места. На този закон освен това почива неразумността на материята, т.е. на първоначалните форми на веществото – атомите, които сами по себе си не са нищо друго, освен известно количество енергия, затворена в тях. И тъй, всичката работа на гравитацията е да поддържа един установен вече ред на материалния свят, като го държи в границите на своята сила и величие. При всичко, че гравитацията играе една от най-важните роли във вселената, все пак известни факти ни навеждат на мисълта, че ако този закон действуваше единствено в материалния свят и не би бил подпомогнат от закона на всемирното сродство на елементите, видимата вселена навярно днес щеше да има по-друг изглед, може би, не толкова приятен. Във всемирното сродство се крие една от великите тайни на природата. Тя се състои от онова свободно действие на атомите, които могат да влизат във всевъзможни съчетания помежду си. От тия съчетания се образува постоянна енергия, която се пренася от различни среди по цялата вселена. Без всемирното сродство светът би останал вечно безплоден и безцелен. Топлината и светлината щяха да бъдат непознати за нас. Духът на човека щеше да остане завинаги затворен във вечната бездна на материята, в която не би съществувало нищо друго, освен вечно мълчание.

Тогава любовта и ненавистта, истината и лъжата, доброто и злото нямаше да могат да се проявят. Нямаше тогава да има нужда от вяра в Бога, ни от възпитание в живота, ни от наука, ни от философия. Не щеше да има ни философи, ни богослови, ни материалисти, ни идеалисти, които да си блъскат главата върху загадките на света и да водят помежду си безкрайни спорове. Но, види се, че природата не е взела тия неща в съображение при устройството на вселената. Ней дори и през ум не е минавало, че ще дойде ден, когато хората ще бъдат измъчвани от всевъзможни злини, че ще водят помежду си постоянни борби и ще повдигат страшни и изтребителни войни. Може да се допусне, че ако тя бе предвидила тия неща, би взела овреме мерки да ги предотврати. Изглежда, че това не е влязло в сметките и. Главната и цел, основната и задача е била да устрои видимата вселена, тъй както са повелявали върховните закони, и да даде на всеки свят онези условия, които да го приготвят и приспособят за нуждите на развиващия се и постоянно възрастващ живот. Дали тя е допущала, че когато дойдат живите същества в дома и, ще повдигнат куп разисквания, препирни, борби за всевъзможни неща и ще си оспорват благата, които тя така щедро им е дала. Види се, за нея това е било второстепенен въпрос, оставен да се разглежда, когато му дойде времето. И трябва да се констатира, че днес този въпрос вече е назрял. Ако и да не разбираме още достатъчно езика на природата, за да използваме напълно уроците, които всеки ден ни дава, все пак тя е сполучила да ни научи на някои работи, да ни осветли върху основните начала на живота. Животът на миналото не е отишъл напразно. Душата благодарение на дълговековния си опит е научила някои от първите постановления на висшия живот. Мозъчните клетки са ни предали първата заповед, написана от Вечния Дух. Законът на съвестта е проговорил вътре в човека, че дългът е първата стъпка за постигане успех и благополучие в живота. Това е първата истина, която всеки разумен човек трябва да постигне, защото времето на нашето освобождаване от материалното робство наближава. Има една категория хора обаче, които гледат с презрение на живота. За тях човечеството не е нищо друго, освен материална сган, която днес съществува, а утре изчезва. Има, от друга страна, много люде на крупните финансови предприятия, обладатели на огромни капитали, както и държавници, които гледат на живота на другите като на капитал, който може да се използва чрез позволени и непозволени средства и да се употреби за лични цели, за създаване на охолен живот, пълен с наслади и развлечения. На тази основа народите още се стремят да постигнат своето бъдещо величие. Но това е илюзия, която е донесла на хората хиляди разочарования. От времето на нашите прародители човекът все търси илюзорно щастие в света. Това лъжливо схващане няма да му донесе мечтаното щастие. То няма да освободи човека от отговорност пред закона на дълга и правдата. Най-трудната работа, по признанието на физиолозите, е да се поправи един развален и разстроен мозък. Най-трудната задача, по мнението на възпитателите, е да се поправи един покварен характер. Най-опасното нещо, по думите на древните мъдреци, е зле настроеното сърце. Голямата трудност при поправяне на разстроения мозък се състои в това, че трябва да се координират наново разстроените му центрове, изгубили своето първоначално равновесие, което никой не може да възстанови, освен природата. Голямата мъчнотия при изправяне на покварения характер лежи в самата душа, която е различно настроена. Настройването на душата произтича от връзката и с отрицателните сили, с оня мощен център на негативна дейност, за който по-преди споменахме. Само добродетелта е в сила да изправи и промени подобен характер. Голямата опасност при зле настроеното сърце лежи в динамичната му сила, която може неочаквано да избухне като вулкан, щом злото се докосне до него. Подобно сърце никой не може да укроти освен любовта. „Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтляно. Кой може да го познае?“ Така говори еврейският пророк Йеремия, откривайки източника на всички обществени злини, резултат на разюзданите човешки сърца, на необузданите човешки страсти, неподчиняващи се на никакъв контрол. За премахване на злото трябва да се внушава истината във всеки ум и да се представя във всичките и видове, форми и степени. Но не само това – тя трябва да се всади в душевния живот на човека и да стане двигател на цялата му дейност.

Повдигането на човечеството и на човешката душа се извършва по един много сложен начин. Ние не забелязваме това, но чуваме гласа на вярата и надеждата да шепне дълбоко в нашата душа и да ни призовава към онова светло бъдеще, дето условията се коренно различават от сегашните; дето животът е тих, добър и благороден; дето радост, мир и блаженство царят. Обаче умовете ни постоянно се смущават и вълнуват от нови впечатления, подобно умовете на младенци. Нас постоянно ни увличат всевъзможни течения, които ни тласкат ту към една, ту към друга пропаст. Природата обаче не престава да действа върху нас, като ни кара да се стремим към онова, което е непостижимо, невидимо, незнайно. И ние се стремим към него, защото се надяваме, че там именно е скрито онова, за което копнеем и което се мъчим да осъществим с толкова усилия. Още повече, че това, което засега виждаме, е само отражение на миналото, което е оставило и в света, и в нас своя мощен отпечатък. Колкото за бъдещето, то е само идеал, който ще трябва да се осъществи на своето време в една или друга форма. Този идеал е величественият план на една къща, която трябва да се построи. Но между плана и къщата има един дълъг процес на осъществяване. Така че, колкото и красив да е планът, той е само един чертеж на къщата. Къщата именно е онази реалност, онова осъщественото, в което животът може да се прояви. Съмнението е характерно за човешкия ум, който се колебае между вярата и неверието. Обзет от съмнение, човек често размишлява: дали се е родил за нещо, или раждането му няма никаква цел; дали светът действително има някакъв смисъл, или човек така си въобразява; дали се управлява от някого, или в него царува случайността? Как се е създал, кой го е сътворил и устроил; дали някое велико същество, което наричаме Бог, или някоя велика сила, наречена природа? По всички тия тъмни въпроси човешкият ум иска да има светлина. Защото такова е естеството на човешката душа, че тя не може да напредва и да се повдига в своето духовно развитие без тази вътрешна умствена светлина. Тя не може сляпо да се движи към каква да е посока. Тя се нуждае от идеал, който да я въодушевява, да я кара да се стреми към нещо велико и възвишено, ала не отвлечено, а живо, което да има сродство с нея и да и вдъхва любов. Богословът и теистът казват: Бог е създал и устроил света, Той го управлява и Той е всичко. Без него нищо не съществува. Идеалистът и спиритуалистът казват, че умът твори света. Всичко, което виждаме и усещаме във външния свят, това са само форми и образи на ума, който едничък действа и създава всички форми. Вселената е негов продукт. Без ума никакъв свят не би съществувал. Изпречва се обаче пред нас материалистът с всичкото си познаване на материята и природата и започва да ни убеждава, че учението на философите – теисти и идеалисти, не почива на здрава основа. Твърдението на богословите – казват материалистите, – че имало някакъв Бог, който е създал и устроил вселената, всъщност не е никакъв Бог. То не е нищо друго, освен материя, която виждаме да работи и действа навсякъде. Тя е единствената реалност, която можем да опитаме и да проверим в действителност. Затова, вън от тази реалност, всичко е фантазия. Що се отнася пък до нашия душевен мир, той не е нищо друго, освен резултат от известни молекулярни движения в мозъка. Ясно е, че той няма никаква реалност вън от тях. Така, както материалистът ни представя работите, на пръв поглед те наистина изглеждат твърде прости и убедителни. Безспорно, материята е една действителност и, следователно, няма защо да се съмняваме в нейното съществуване. Но в този момент пред нас се изпречва идеалистът със своите обширни познания за действията на ума и започва да ни доказва и убеждава, че учението на материалиста не почива на здрави основи. Онова, което виждаме, пипаме, опитваме, не е материя, а само образи, форми, създадени от творческата сила на ума. Умът е, който действа вън от нас и вътре в нас. Неговите действия и резултати материалистът взема за неща реални сами по себе си и независимо от ума и ги назовава материален свят, природа и т.н. Онова обаче, което пипа, което усеща, което мисли и сравнява, е умът. Извадете творческата сила на ума от онова, което се нарича материален свят, и той тутакси ще се разпадне на първоначалните си елементарни действия. В такъв случай вселената завинаги ще изгуби своята материална същина. Затова, заключава идеалистът, вън от ума никаква реалност не съществува.

И тогава се явява въпросът: Къде е истината? Дали в учението на материалиста, или в учението на идеалиста? Ако приемем учението на материалиста за вярно, трябва да отхвърлим действителността на ума, т.е. да приемем, че човек не е нищо друго, освен един куп атоми. В такъв случай обаче ние ще влезем в стълкновение със своя разум. Ако пък приемем учението на идеалиста за вярно и допуснем действителността само на ума, като отхвърлим реалността на материята, ще дойдем в стълкновение със своя организъм, със своя мозък – центъра на цялата ни настояща дейност. Впрочем всеки знае, че не всичко у нас е само ум. Значи нито едното, нито другото учение съдържа цялата истина.

Пред нас се явява дилемата на триъгълника, в който всеки ъгъл претендира да е целият триъгълник. Това е омагьосаният кръг, в който се въртят богословът, материалистът и идеалистът. Но ако триъгълникът не може да съществува без наличността на един от ъглите си, то и ъгълът не може да съществува без присъствието на неговите страни. Но и всяка страна, сама по себе си, не може да съществува без наличността на точката, която е образувала правата линия. Излиза, че точките са основата на всичко. Посредством тях се образуват правите линии и ъглите. Но подобен род разсъждения не могат да ни доведат до никакви положителни заключения, защото ние не търсим абсолютната, а относителната реалност. И ако между тримата философи отново възникне спор и всеки започне да твърди, че той е точката, въпросът престава да е геометрическа проблема. Защото точката се превръща в една абсолютна единица, която не може да бъде нито богослов, нито материалист, нито идеалист. Ако напуснем всички тия философски спорове и погледнем конкретно на нещата, ще дойдем до едно просто разрешаване. Народната мъдрост казва: „С един камък къща не става“. За да имаме къща, три неща са необходими: основа, стени и покрив. Смешно ще бъде да се поддържа, че само основата или само стените, или пък покривът съставят къщата. Простата очевидност показва, че трите тия части заедно образуват къщата. Затова богословът, идеалистът и материалистът трябва да завземат всеки своето място при изясняване на света. Къщата е построена от някого, който не е нито в основата, нито в стените, нито в покрива, но е навсякъде. Ако става реч за частите на къщата, хората имат право да правят известни различия. Но ако смесват понятието за къща с идеята за оногова, който я построил, те се заблуждават, понеже не знаят каква е разликата между една пасивна реалност и една действаща същност.

Тялото е съставено от вещество посредством силата на живота, която го е свързала с душата и ума. Затова сила, материя и ум не са три отделни, независещи едно от друго неща, а свойства, качества и форми на едно и също битие, на едно същество, което е вътре и вън от тях. Това същество действа в три главни форми, проявява три главни качества, показва три главни свойства. Материята се определя от постоянните центрове, наречени атоми или монади, силата – от движението и деятелността на тия центрове, а умът – от групирането и разпределението на атомите и силите в известни отношения, които се управляват от постоянни закони, работещи с математическа точност и последователност за постигане на оная велика цел в природата, която Духът на Битието си е поставил. Че това е факт, не подлежи на съмнение. Науката е доставила от всички области на живота многобройни факти, които говорят много по-ясно и убедително от кой да е философ. И тъй, свойствата представят материята, качествата – силата, формите – ума. Всеки атом във вселената носи свойствата, качествата и формите, отпечатани у него от Първото Начало. Това Начало е Духът на живота – Вечната животворяща енергия, която изпълва цялата вселена, Първичната Същност, от Която произтичат всички разумни действия. Той е положил оня върховен закон, който ръководи душата и я подтиква да се стреми към съвършенство. Той е скритата сила на самосъзнанието у човека, което постоянно го подбужда да се подвизава в доброто, да търси благородното и възвишеното, да обича истината. Но за да постигне всичко, което живее в душата на всяко живо същество, изисквало се време, място и условия, дето да се постави първото семе на живота. Затова природата е работила и приготвяла бъдещите условия – така богати, така разнообразни. Пред умствения поглед на човека се очертават велики бъднини, които се губят някъде във вечността. Душата, със своята Божествена интуиция, предчувства тия бъднини. И ако началото е толкова велико, какъв ще бъде зенитът на съвършенството, когато навлезем в границите на безсмъртието? Какво ще бъде състоянието ни, когато дойде у нас пълнотата на живота, когато времето изчезне, за да настане вечността? Унесен от видението на тия далечни бъднини, поетът-мъдрец казва: „Събуди се, събуди, ти, който спиш; стани ти, който си паднал, и простри ръцете си към надеждата, която си изгубил. Ръката, която те крепи, не е отслабнала, и любовта на живота към тебе не е угаснала“.

Изхождайки от фактите, колкото и оскъдни да са те, които научните изследвания ни дават, можем да допуснем, че материалният свят не е имал този вид, какъвто има днес. Частиците, от които той се състои, са били пръснати в пространството на такова грамадно разстояние, че едва ли можем да си съставим какво-годе понятие за границите на онзи безбрежен океан, състоящ се от безкрайно малки частици, наречени атоми, които, подложени на непрекъснати колебания и трептения, не са имали никакво определено движение. Привличането и отблъскването са действали с еднаква сила. Материята, следователно, т.е. атомите са били в равновесие. И тогава дошло началото – онова начало, за което Мойсей споменава в първата глава на Битието, а Йоан – в първата глава на своето Евангелие. То е началото, когато всемирният закон на сродството, сиреч на любовта, започнал да проявява своята дейност както между атомите, така и между силите. Ще се опитаме да нарисуваме една картина на оня творчески процес, който е започнал в материалния свят. Атомите, които са били дотогава независими и индиферентни едни към други, с пробуждането на тази вътрешна сила у тях започнали да проявяват особено интензивен живот. Сякаш някаква особена страст се пробужда в тия малки същества. Те стават неспокойни, като че са наелектризирани от някаква непозната дотогава сила. И ето, всред това безбройно множество атоми два първоначални атома, например кислород и водород, се спущат един към друг с такава сила, като че ли влизат в страшна борба. На пръв поглед това явление е необяснимо, то е сякаш безпричинно. Но ето че и съседните атоми, индиферентни дотогава, биват обхванати от същото безпокойство и в един миг безбройни атоми, счепкани два по два, започват да се трупат около първите два атома, към средоточието на схватката, т.е. към първия център на тяжестта. Тук ние наблюдаваме чисто праволинейни движения, от които по-късно се образували всички други форми на движението.

Започва се тогава страшен бунт, който бързо се разпространява из цялото пространство. То пламва цяло от избухналата война, цели огнени ядра от пространството започват да се изхвърлят в различни направления. Всичко пламва от небесния огън. Съзерцавайки тази страхотна картина, нам ни се струва, че всичко ще изчезне в пламъците на мировия пожар. Но веществото се не губи, силата не изчезва, умът работи, Господ създава. Минават се милиони, милиони години и пространството изново се населява, но не вече с първите дребни и материални частици, а с мъглявини, слънца и планети. В пространството развиват спиралите си гигантски мъглявини, извори на безбройни светове, греят величествени слънца, източници на първоначалната светлина. Явяват се планети, красиви земи, покрити с растителност. Те стават жилища на живи същества, надарени с разум и душа.

И действително, пред ума ни се изпречва една величествена картина на мировия свят – обширна по размери, великолепна по изпълнение, чудна по замисъл. Ръката, която е работила над нея, силата, която е действала при създаването и, умът, който извършил постройката, по даден план, остават тайна. Творецът на великата вселена е скрит във вечността. Където и да Го търсим, на която и страна да търсим стъпките Му, ние не можем да намерим никаква следа, която да ни даде някакво указание за Неговото местопребивание. Къде е Той, Великият? Виждаме, че Той е присъствал навсякъде и оставил творения на своята творческа сила във всяко направление. Но пътя на своето свето жилище, мястото на своето пребивание, завинаги е скрил от погледите на всички смъртни.

Чувстваме, като че ли Той е присъствал моментално навсякъде и в едно и също време е действал и вътре, и вън от нещата. Не можем обаче да кажем, че Той е тук или там. И какво по-силно можем да кажем за Него от думите: „Бог е дух!“

Пред умствения ни поглед вселената се разкрива като една дивна гледка. Тя ни изглежда като един великолепен дом, чиито стълпове и сводове се издигат, сякаш някъде изпод нозете ни, крепейки цялото здание на пространството. Не се вижда къде се покоят основите на този дом. Светът прилича на подвижната скиния на Израиля, която се носи из вселената от силите на Йехова, придружени от безбройните небесни войнства на Йелохима, които се връщат от победите си към пределите на вечното царство на мира – царството на Господа Бога Саваота.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help