Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto
search help
search in titles only
  FontSize-- FontSize++  



Наука и възпитание

Дънов, Петър Константинов. Наука и възпитание.

Мултимедиен компактдиск Петър Дънов. София, Издателска къща „Хелиопол“, 1998.

Първо издание – 1896 г., второ издание – 1949 г., печатница „Житно зърно“, София.

част 1

***

Общо въведение. Две влияния

Светът, в който човек живее по необходимостта на своята природа, е пълен с тайни. На всяка стъпка възрастващият ум на човека среща безброй явления, които привличат неговото внимание. Тези явления произвеждат разнообразни впечатления в човешката душа и подбуждат ума към дейност с всичките му сили и способности, като го карат да търси причините на тези явления и да открива законите, по които те се извършват, а така също да разбере значението, което те имат за човешкия живот.

Несъмнено всички тия явления, колкото и загадъчни да се стрували първоначално на човека, се управляват от известни закони. Те са резултат от работата на известни сили, които действат в природата за осъществяване на някаква мирова цел. Към тази цел именно се стреми и цялото човечество, макар и несъзнателно.

Но по какъв път ще може човек да постигне и разреши задачата, която му била възложена още от появата му на земята? Отговорът на това питане е: посредством способността му да наблюдава, да разсъждава и да съзерцава, както и чрез силата му да разбира и проумява всичко, което се явява като обект на неговото проучване. Още отначало единственото средство за разрешаване на неговата задача се оказало знанието. То е било първото нещо, което придало умствен характер на неговия живот и му спечелило първенство на земята. То е било първото оръдие, с помощта на което човек започнал да се бори против природните сили, първият наставник, който го научил да преодолява и побеждава пречките и мъчнотиите, които срещал по своя път. Умственият живот на човека обаче трябвало да се подготви по един разумен и правилен начин. Необходимо било да се възприемат и усвоят преди всичко известни истински принципи. А това е могло да се постигне само по пътя на възпитанието. Самото естество на човека е показало нуждата от тази духовна храна, единственото средство за запазване на душевния организъм в здравословно състояние. Под влиянието на неговата могъща сила душевният живот на човека добива характер на духовна дейност. Умствените сили и способности получават правилна насока и напътствие за разрешаване основната задача на човешкия живот. А тази задача се състояла в повдигането на човека и избавянето му от властта на невежеството и от робството на природните стихии, които са го тласкали най-безмилостно насам-натам, като са изтощавали силите му в безполезни борби. Разбира се, човек и днес още не е свободен от властта на тия стихии.

Физическият свят всякак е съдействал за отклоняване на неговите благородни подбуди и стремежи. Поддавайки се на низките наклонности на своето животинско естество, човек много често се оставял на низшите си влечения, които са го отдалечавали от истинското му призвание. Неведнъж той е продавал своята свобода, подобно на блудния син.

В течение на хиляди години той е бил роб и сляп, верен поклонник на веществения свят, раболепствал е пред силата на управляващите, молил се на природата, принасял и жертви, за да добие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и жертвоприношения са оставали без резултат. Природата, на която поетите са пеели химни зарад нейното могъщество, зарад нейното величие и красота, ни най-малко не се интересувала от детинските мисли и желания на човека. Най-сетне, необходимостта го заставила той сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които е разполагал в дадения момент. Той разбрал, че всичко друго са празни мечти, защото редът, който царува в природата, е и си остава неизменен. Дали човек е бил гладен и жаден, слаб или силен, болен, страдащ или здрав, това е било напълно безразлично за природата. Тя равнодушно го посрещала и изпращала вън от своите владения. И колко често той е бивал лишаван от всичко, което му е било най-скъпо! Горчивият опит, който човешката душа е почерпила от своите страдания, голяма част от които се дължали на нейното невежество, е намерил следния израз в писанията на древните поети и мъдреци: „Не вика ли мъдростта? И не издава ли разумът гласа си? Глупави, придобийте остроумие и вие, безумни, придобийте разумно сърце; послушайте, защото езикът ми ще говори изящни неща. Елате и яжте от хляба ми и пийте от виното, което размесих. Напуснете глупостта и бъдете живи. Ходете в пътя на разума!“

Човек не е могъл да остане завинаги глух към този призив на мъдростта. Трябвало е най-сетне да се пробуди от съня на невежеството. Неговата духовна природа го заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание. Рано или късно, трябвало той да съзнае, че неговото избавяне няма да дойде отникъде другаде, освен от човешкия род. Трябвало да отправи надеждата си към великия дух, който живеел у него и който наистина притежавал лек за неговите рани и философския камък за неговата сполука. Онази мисъл, която вдъхнала в душата на човека надеждата, че има изходен път от тежкото положение, в което се намирал, отбелязва велика епоха в неговия живот. Тази пътеводна звезда, която го повела към обетованата земя, му показала истината с окото на вярата. Тя му разкрила, че в неговия живот и в живота на земята ще настъпят големи и съдбоносни промени. Тя му показала, че той няма да бъде вече роб на природата, която поразявала неговия ум със своите загадъчни явления; хвърляла го в ужас със своите страхотни стихии; карала го да тръпне от суеверен страх; будила е в непросветеното му съзнание плахи предчувствия и го карала да пада на колене пред нея като роб пред своя жесток господар. Природата изглеждала такава на човека, защото той не разбирал нейния език. Това впрочем и днес е така за голяма част от хората. Но когато един ден човек започне по-добре да разбира езика на природата – неговата майка; когато започне да се вслушва в нейните съвети и да изпълнява нейните заповеди, тя ще измени своето поведение към него и ще му покаже светлото си лице. Тя ще бъде готова да му служи и угажда като нежна майка и да му приготви всичко, от което има нужда. Времето за това е наближило. Ние сме в началото на тази светла епоха. Ала, преди човек да влезе в новата земя, към която духът го ръководи, за да получи своето наследство и свобода като пълновъзрастен, той трябва да научи основните принципи и закони на истинския живот. Той трябва да се научи преди всичко да обуздава низшите си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти. Той трябва да се стреми да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремежи – извор на злото в личния и обществен живот. Той трябва напълно да възприеме началата на разума; да се проникне от неговите закони; да развие в себе си ония сили и способности на висшето си естество, които ще му дадат ключа на истинския успех и ще го въведат в оня свят, дето умът намира най-високото си призвание – да употреби природните сили за своето повдигане от положението на роб и слуга до положението на господар и владетел в царството на природата. Тогава човек ще съзнае, че той не е само едно материално същество, но разумна душа, надарена с ум и воля.

Но по какъв път и по какъв начин човечеството ще може да постигне и осъществи своите заветни цели? – Само с помощта на науката и възпитанието. Това твърдение може би ще предизвика недоразумение в някои умове, защото на съвременното общество не липсва ни наука, ни възпитание, и все пак то не е напреднало до такава степен, че да може да се издигне до онова възвишено състояние, за което се загатна по-горе. Достатъчно е да се хвърли поглед на обществения живот в коя да е страна, за да се види, че въпреки широкото образование, което днес се дава на младежта, въпреки грижите, които се полагат за нейното възпитание в културно и особено в морално отношение, хората в своето мнозинство седят още твърде ниско. Може ли да се твърди тогава, че науката, сиреч образованието и възпитанието ще изиграят онази важна културна роля, за която се спомена по-горе?

И все пак, ние твърдим, че ако съвременните общества страдат от сериозни недъзи; ако те не са достигнали онова високо културно равнище, на което се надяваме, че може да ги издигне науката и възпитанието, това се дължи не на слабите възможности на последните, на тяхната немощ като културни фактори, а по-скоро на тяхното неправилно разбиране и прилагане в живота. То се дължи по-скоро на липсата на истинска наука и истинско възпитание. Защото известно е, че болестите и недъзите в органическия свят не произтичат от прилагане на здравословните хигиенични закони, а напротив, от неспазването на тези закони. На същото основание може да се каже, че личното и обществено зло не произлизат от образованието, а са следствие на егоистичното естество на хората, чиито умове и сърца са заразени от отрицателни мисли и желания. На такива хора, колкото много и колкото добро образование да се даде, ако тяхното естество не се измени по същина, те ще запазят стария си нрав, старите си възгледи и разбирания. За тази именно истина се загатва в народната поговорка, която гласи, че вълкът по-лесно променя козината си, отколкото нрава си. Дълбоките причини за този факт се коренят в закона на наследствеността, който действа по един неумолим начин в природата. Такива опасни човешки микроби, в което и да е общество, горе-долу цивилизовано, рано или късно ще се открият от неговото колективно съзнание, което ще ги изхвърли навън от социалния организъм. Този социален организъм не може дълго време да търпи разстройство и анархия в себе си. Това е впрочем общ закон в природата. Един организъм, какъвто и да е той, според този закон трябва или да изхвърли от себе си вредните вещества и зародиши, или да престане да съществува. По тази именно причина всеки разумен човек се пази от гибелните влияния на известни среди. Животът е тъй устроен, че всяко дело, каквото и да е то, получава своята заплата според вътрешната си стойност. Това е едничкото върховно мерило на природата.

Ето защо въпреки недостатъците, които констатираме в съвременното образование, не подобава на хора просветени да поддържат онази изтъркана мисъл като невежите, че светът щял да се свърши от много учене и много учени. Действително, светът ще се свърши, но кой свят? – Ще се свърши светът на невежеството, на заблудите, на неправдите, на беззаконията. Светът на стария грешен Адам, да употребим един библейски образ, трябва наистина да погине безвъзвратно, за да може новият свят – светът на просветения и разумен човек, да се развива и напредва. Защото в този именно свят на Адама владее невежеството, съпътствано от лоши навици, пороци, страсти и желания, които, неправилно насочени от едно егоистично образование, докарват най-големите нещастия на човечеството. Ясно е, следователно, че истинските начала на науката едва са хванали корен в човека. Възпитанието също е едва в своите пелени. Неговото облагородяващо влияние едва се усеща от сърцата на хората, закоравели от порока.

Може да ни се възрази, като се дадат за пример едни от най-образованите и културни страни, като например Англия и Америка, и се посочат големите недостатъци и злини, от които те страдат. Ние не отричаме това. Но пак твърдим, че личните, семейни и обществени недъзи, които съществуват у тях, ни най-малко не се дължат на науката и възпитанието. Ще обърнем вниманието на читателите върху факта, че в Англия и Америка, дето науката и възпитанието са хванали по-дълбок корен и дето предразсъдъците са изгубили своето средновековно влияние, се е развила по-разумна и человеколюбива свобода, създали се повече благотворителни общества и учреждения, има по-голям интерес към общо добруване. Общественото мнение в тия народи седи на по-твърда основа. То е поставено по-високо от управлението. Недъзите не се прикриват, нито се поощряват и защитават. Там се употребяват всевъзможни средства и начини за изкореняване и премахване на обществените злини, и то не само от управляващите, а от самото общество, което е силата и двигателят на всички благородни почини. В тия държави разни человеколюбиви общества и дружества харчат ежегодно големи суми и правят всевъзможни пожертвувания за просвещаването и духовното издигане на широките маси. За това впрочем, свидетелства статистиката. Тук изпъква очевидната истина, че под влияние на благородните сили на живота и неговите духовни подбуди, тези хора са започнали по-дълбоко да съзнават своя дълг спрямо другите и спрямо изискванията на великия закон на живота. Този закон, изразен на обикновен език, може да се изкаже така: „Добрият живот и благоденствието на твоя ближен са необходими както за него, така и за тебе – за твоя живот и благоденствие“. Това е един биологичен факт, който никой просветен човек не би могъл да отрече. Кой не знае, че от правилното функциониране и от доброто състояние на органите зависи общото здраве и дълголетие на тялото? Една малка болка в кой и да е орган на тялото изведнъж се отразява върху целия организъм на човека и нарушава неговия мир и спокойствие. А това, което е вярно за телесния живот на отделния човек, е вярно и за живота на социалния организъм. Очевидно тук оперира един и същ природен закон, само че приложен на по-широка основа. Онова, което е необходимо за здравето на тялото, е необходимо и за благоденствието на обществото. От правилното разбиране на този закон зависи доброто бъдеще на хората. Разбира се, като части от един общ организъм и членове на едно голямо семейство, ние не можем да избегнем последиците от общата, колективна дейност. От друга страна, добрият или лош характер на отделния индивид ще окаже неизбежно своето влияние върху общественото благосъстояние. Не само това – то ще остави неизгладим отпечатък и върху бъдещите поколения. Зародишите както на доброто, тъй и на злото, ще се пренесат от един род в друг, като по такъв начин станат семена на бъдеща жетва. Кои от тези зародиши ще успеят да се развият, ще зависи много от външните и вътрешни условия, при които се развива социалният организъм, а до голяма степен и от волята на човека. Защото от човека зависи да възприеме едни или други зародиши и да им даде място да виреят и растат у него. Възприети и загнездени веднъж по този начин, те очакват вече благоприятен момент да проявят своите заложби. В това предразположение на волята, да храни лоши зародиши и желания в душата, лежи една от най-големите опасности за успеха на просветата. Подтиквани постоянно от вътрешните пориви на животинското си естество, хората често избират онези идеи за свой идеал и онези обекти за своя цел, които влекат след себе си най-лошите и гибелни резултати, спъващи духовното им растене. Това растене засяга целия им душевен живот, а не само част от него, както мислят някои. Този факт се потвърждава в историята на човешкия напредък. Духът на просвещението винаги е имал да се справя и бори със заблудата, лъжата, измамата, неправдата, порока и беззаконията. Изглежда, че човешкото сърце е по-разположено засега към тия неща, отколкото към истината, добродетелта, правдата и човещината. Това личи от факта, че поради изопачените си понятия за живота, хората постоянно пренебрегват истината и нейните изисквания. Вследствие на това те постоянно страдат за своето упорство. Какви ли не злини и нещастия са ги постигали за този им единствен грях! Понякога хората са готови да жертват всичко в този свят, само да не приемат истината. Като че ли те нямат още ясно понятие за върховните цели на своя живот. Главни подтици в живота и днес още са: илюзиите на славата, сластолюбието, егоизмът и жаждата за забогатяване – подтици, които не би трябвало да движат човека, който е разумно същество. За съжаление и днес още хората се кланят на златния телец, както старите езически народи. Без съмнение, светът постоянно мени своя образ – идолопоклонството е взело днес друг вид и друга форма, но то все още съществува.

Разумът е даден на човека не за друго, а да го научи да познава истинските си нужди и интересите на своята душа, която се нуждае от здравословна храна, която може да се придобие само със съзнателна работа и постоянстване в доброто. Лъжливата философия, която твърди, че нямало значение какви средства употребява човек за постигане на своите желания, че целта оправдава средствата, е и си остава едно чисто йезуитско учение. Колкото и да се оправдават постъпките на хората с целта, която преследват, в никой случай те не могат да бъдат оправдани, щом се приложи абсолютната мярка на върховното добро, така, както тя съществува в природата. За благородни цели се изискват и благородни средства. Това е общ закон в битието, това е неизменният критерий на истината. Така работи и действа духът, когато произвежда и ражда нещо добро. „Според семето и плодът“, казва поговорката. И действително, фактите показват, че всички велики хора, благодетели на човечеството, се родили от добри и благородни майки. Следователно, за да постигнем великата цел на живота, необходимо е да живеем като разумни човеци, като братя, произлезли от един баща и свързани с тясната връзка на любовта.

Ако всички хора се ръководеха и вдъхновяваха от това начало и изпълняваха изискванията на този велик закон, той непременно щеше да произведе присъщите нему резултати и щеше да принесе своите плодове на мир, благоденствие, успех и духовен подем. При такива условия у човека ще се развият онези благородни чувства и качества, в основата на които лежат доброто и истината. Духът му тогава ще се радва на една съвършена среда, много по-фина от ефира, която ще разкрие пред ума му, посредством своите трептения, величието и красотата на една жива вселена. Тя ще му разкрие един необятен свят, дето тупти пулсът на вечния живот, който постоянно въздига и оживотворява човека.

И тъй, като се основаваме на фактите, почерпани направо от живота, не можем да не приемем, че по силата на своята универсалност науката и възпитанието са два мощни фактора за развитието на народите, както и за тяхното сближаване. Поради това, че в тези две области природата е впрегнала ума и сърцето на човека, както и силите на неговата воля, човек трябва да очаква от тях своето освобождаване от мрака и невежеството и от робството на себелюбието, което е причина на всички злини и нещастия в живота му. Този порок, както това се вижда от Дарвиновата теория за еволюцията, е останал у човека от онази епоха, когато той е минавал през разните етапи на своето физично и органично развитие; когато борбата за себесъхранение, борбата за живот са били на своя връх; когато всички други човешки благородни качества и способности са спали дълбоко, подтиснати под игото на тая всевластна по онова време сила. И действително, в естеството на човека все още тлеят хитростта на лисицата, лукавството на змията, алчността на акулата, свирепството на тигъра, жестокостта на горилата. Колко хиляди години е трябвало на човешкия дух да се освободи от тия животински недъзи. Колко хиляди и милиони невинни жертви е трябвало да се принесат, докато човек дойде до онова съзнание за смисъла на своето битие, докато прозре, че той има по-важна длъжност в този свят. Той не се е родил само да яде, да пие и да умира като животно, а да се усъвършенства и крепне в сила и мощ и посредством силата на разума, прозиращ общия план на мирозданието и на пробудените сили на своята безсмъртна душа, да се възвиси до понятието за нравствения свят. Така съзнанието на човека ще се издигне до оня духовен свят, където любовта и истината действат непрекъснато в душата на човека и я подтикват да се стреми към неизвестните за нея области на мировия живот.

Тук може да се повдигне друго възражение. – „Добре – ще кажат някои, – като поддържате, че науката и възпитанието са единствените средства, от които човек трябва да очаква своето спасение, къде остава вярата в Бога и религията, които през толкова хиляди години са ръководили човечеството и са го наставяли в изпълнение на неговите длъжности към Бога и към ближния?“ На това питане ще отговорим направо. Истината е истина през всичките векове. Тя има същото влияние и сила върху душата, под какъвто вид, форма и образ да е представена, стига те да са действителни представители и същински въплощения на висшето добро. Религията ще си стои там, дето е била досега. А ако иска занапред да има какво-годе влияние в живота, тя трябва да промени своя настоящ наклон. Тя трябва да се съобрази с научните истини и да напусне старите си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частен, а не за Божи интерес. Необходимо е тя да започне да проповядва истината такава, каквато е – без да я изопачава. Тя трябва да започне да проповядва истината, която единствено просвещава и която е в съгласие с целостта на живота и с разума – живата истина, която облагородява и възвисява човешката душа и я укрепва в добродетелта. Онази религия, която служи на живия Бог, ще запази същото място в душата, каквото е имала отначало. А онези учения или религиозни системи, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на разума.

При това трябва да правим разлика между понятията вяра и религия. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в живота на човека. Религията, напротив, е душевно произведение, произтичащо от известно настроение на душата към известен обект, от който се предполага, че зависи нейният вътрешен живот. Това произведение на човешката душа може да се мени по форма и степен в зависимост от умственото и духовно развитие на човека. На този именно факт се дължи обстоятелството, че това, което е религиозно за едного, съвсем не е религиозно за другиго. Така например вярването в непогрешимостта на папата, един елемент от веруюто на католика, е до висша степен противорелигиозно за православния и протестанта. Този факт се потвърждава впрочем и от постоянните стълкновения на религиозните системи. Разбира се, всичко това произтича от разликата в убежденията на хората, чиито умове са различно настроени. Това обстоятелство ни навежда на заключението, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които са свързани с интереси, нямащи нищо общо със самата същност на предмета. Обаче тия частни интереси упражняват голямо влияние върху душевното настроение на човека и много пъти го заблуждават и отклоняват от пътя на духовното му растене. Ето защо е необходимо да подлагаме на преценка всяко религиозно произведение, за да видим дали почива на истината, или не. Щом намерим, че то не е съобразно с истината, наш дълг е да го отхвърлим като човешка заблуда. Истинската религия трябва да се освободи от всички останки на миналото, от всичко онова, което се е натрупало в нея по силата на известни частни, чисто човешки съображения. В света няма вечни форми. Всичко се мени според вътрешните си нужди. Всичко расте и се развива, съобразно онзи вечен закон на живота, който изменя и преобразява нещата в природата в съгласие с общата дейност.

Ние сме създадени да мислим, да преценяваме, да правим избор между нещата и да следваме пътя на разума, а не да приемаме всичко за безпогрешна истина, излязла сякаш направо от Божията уста. Без съмнение, Бог говори истината, ала човек, по причина на своето невежество и слабо развито морално съзнание, говори и истина, и лъжа. Тук именно лежи една от опасностите за успеха на истинската религия.

Не е така обаче с вярата. Тази сила на душата, благодарение на която човек от самото начало на своето възраждане е почнал да питае любов към онова невидимо същество, създател и крепител на цялата вселена, тя е извършила велики подвизи и дела. Тя е вдъхновявала душата на човека с велики и свещени мисли, с възвишени идеи за добро, истина, красота. Тази вяра и днес е един от най-мощните двигатели на науката и възпитанието. Тя е силата, която се таи в любовта към познаване на истината и която ни кара да се стремим да издирваме и изпитваме всичко. Каква самоотверженост се развива днес в душата на човечеството благодарение на вярата. Какви жертви се правят от всички високо напреднали и благородни хора, за да ни се даде възможност да видим поне външните прояви на онази дейност, която се извършва дълбоко в недрата на природата. Само който е изпитал това, може да знае каква радост изпълва човешката душа, когато сполучи да надникне във величествения дом на природата! Това е едно велико преживяване, което грее като светлина в живота на човека и пробужда ума му и душата му към велики подвизи и дела. Дотук ние разглеждахме въпроса за наука и възпитание в най-общи черти. Сега ще разгледаме по-конкретно, що е наука и що – възпитание. Науката и възпитанието представят два различни процеса, свързани с двояката дейност, която се извършва във вътрешния живот на човека. Те разкриват сложното душевно естество на човека, който е заставен от върховните природни закони да работи за организиране на своя вътрешен свят и за поддържане на ред и хармония в него. Мислите и желанията, въз основа на същите закони, които действат и във физическия свят, се стремят към центъра на тежестта, т.е. към началото на нещата. Този стремеж на мислите и желанията към техния гравитационен център става извор на непрекъсната душевна дейност, която се проявява в постоянни действия и противодействия, в постоянни смени на състоянията, характерни за душевния живот на човека. Характерът и естеството на тия душевни процеси създават условия за нашето правилно или неправилно развитие. Ако нашите мисли и желания се подбуждат от истински принципи и се привличат от висши цели, то и резултатите от това ще бъдат благотворни за нашето развитие. В противен случай ще се получат обратни резултати.

Вътрешната сила, която действа в живота на човека, има за цел да организира мислите и желанията в ума и сърцето му. Тя има за цел правилното и истинско запознаване на неговата душа с формите и силите на природата. От правилното разбиране на тия цели зависи истинското повдигане на човека. Тук именно ни идват на помощ науката и възпитанието. Науката е резултат от мисловната дейност на ума, който наблюдава явленията в природата, изследва ги и се стреми да открие законите, които ги управляват. А възпитанието е резултат от познаването и прилагането на вътрешните закони, които управляват душевния живот на човека. Истинското възпитание е необходимо, за да се даде права насока на умствената дейност и разумно прилагане на придобитото знание, което трябва да спомага за съграждане на живота, а не за негово разрушаване. Образованието, в най-широкия смисъл на думата, не е нищо друго, освен процес на въплощаване благородни мисли и добри желания в живота на човека. Следователно, колкото повече образовани хора, в посочения по-горе смисъл, притежава един народ, толкова той е по-издигнат и по-развит духовно.

Днес, благодарение на широко развитото образование, познанията на науката, придобити от дълги наблюдения и експерименти, подредени систематично и направени достъпни за всекиго, могат да проникнат всред широките маси. Наистина, полето на съвременната наука е твърде тясно – то се ограничава почти изключително във физическия свят. Предметът, който ни занимава, има двояк характер: външен и вътрешен. Вътрешният характер съставя физиологическата страна на умствения живот, а вътрешният характер съставя психобиологичната страна на умствения живот. Но в сравнение например с науката на древните гърци – която, както е известно, се е разпадала на седем клона: граматика, риторика, музика, логика, аритметика, геометрия и астрономия – нашата, западноевропейска наука, е направила огромен напредък. И това е понятно, защото от гръцко време до днес са станали големи промени в умствения и духовен живот на човечеството.

Със започване на християнската епоха науката е направила гигантски крачки почти във всички клонове на познанието – в областта на физиката, химията, астрономията, математиката, геологията, анатомията, физиологията, биологията, психологията, а в последно време и в областта на френологията (настоящата беседа е записана през 1896 г. по времето, когато френологията се намираше в своя разцвет – бележка на издателя от 1949 г.). Тя разкри неизчерпаемите природни богатства, от които днес хората се ползват тъй безогледно и тъй безотговорно, и даде на ума оня ключ, с който да отваря различните стаи на природната съкровищница, в която има всичко необходимо за задоволяване всестранните нужди на човешкия живот. Днес науката, подпомогната от огромното развитие на техниката, е станала мощен двигател, преди всичко в икономическия живот на хората. Този подтик на човешкия дух към знание, към наука, е спомогнал образованието да стане общо. А с това грубото невежество всред широките маси значително е намаляло. Човек започва да гледа умствено на света със съвсем друго око. Езикът на природата му станал понятен. При това, благодарение развитието на анатомията, физиологията, биологията, днес човек има по-ясна представа за себе си като жив организъм. Той познава доста тънко устройството и отправленията на своя мозък и нервна система, на своето сърце и дробове, на своя стомах, жлези и пр. Мозъкът например, благодарение на дългите проучвания, не се счита само за една хомогенна маса, която действа като нещо цяло. Той се счита за седалище на всички душевни сили и способности. Той е, да се изразим образно, столицата, в която заседават всички представители на душата, под председателството на ума, който е главният ръководител на общите работи. Що се отнася до душата, бихме могли да я уподобим на една сфера от психично-жизнена сила, която приема впечатления от целия космос чрез всяка точка на своята безкрайно чувствителна повърхност. Умът, от своя страна, би могъл да се уподоби на една жизнено-магнитна игла, чийто връх се движи и привлича с неописуема бързина към всяка точка от свръхчувствителната сфера на душата. По този начин вътрешните и външни въздействия се приемат и предават от един център на друг.

В природата, която ни изглежда като един величествено устроен свят, пълен с разнообразие, има наистина нещо достойно за почуда и възхищение. Цялото мироздание, което чувстваме и възприемаме като нещо цялостно, е построено от дребни, невидими с просто око частици. И наистина, според съвременната наука материалната вселена е съставена от атоми, които не са прости и неделими, както се считаше до неотдавна, и представят цели планетни системи, дето електроните играят ролята на планети. Те са толкова малки, че погледнати и през най-прозорливия микроскоп, остават невидими. Можем да си представим каква е онази могъща сила, която е произвела, събрала и съчетала всички тия дребни частици, като образувала от тях милиарди светове, които е пуснала в пространството да се движат с неописуема бързина около определени центрове на тежестта. Ала не само това – същата тази сила е почнала да ги населява с живи и разумни същества, които се интересували от нейната работа и се стараели да отгатнат нейните замисъл и цел.

Онова, което е събудило съзнанието на човека и го накарало да тръгне по пътя на познанието, произтича от дълбока вътрешна нужда на неговия дух, вложена у него от върховните закони на живота. Тия закони заставят човека чрез постоянна работа да се стреми към съвършенство. И наистина, кой би работил и се трудил, ако не го заставяше гладът – тази въпиюща нужда на органическия живот? Кой би си блъскал главата да мисли, кой би се лутал да вникне в бъдещето, ако не го заставяха известни сили и събития, които произтичат от един свят, стоящ много по-високо в своите действия от физическия? Кой би работил да се домогне до по-висш духовен живот, ако не съществуваха онези дълбоки подтици в душата, които я карат да люби ближния си? Без съмнение една неотразима нужда на умствения и духовен живот е заставила човешкия дух да излезе от ограничената си животинска черупка и да започне да мисли и да разсъждава за бъдещето. Тройният живот на човека го подбудил да се развива в три различни направления. Той почва с физическия живот като основа, съгражда и развива умствения като среда и пробужда духовния като връх над всичко в своята душа. Първоначалният подтик към наблюдаване и съзерцаване, колкото и малък да е бил той отпърво, колкото и малко да се е съзнавал от човека, е послужил за основа на неговия умствен живот. От това първо начало на знанието, което се зародило в духа на човека, се е развила човешката култура. Наистина, много култури са загинали, но причината за това е, че се лишавали от ония безсмъртни елементи, които са насъщна храна за поддържане на духовния живот на човека. Добрата храна е необходима за поддържане на който и да е организъм. Без това и качество тя произвежда в органическия свят хилавост, в умствения – заблуждение и мрак, а в духовния – развращаване на човешките общества и нравствен упадък. Трябва да се има предвид, че законите на природата са еднакви навсякъде, във всички области на живота. Когато се говори за развитие и просвета, подразбира се общ стремеж на целия духовен живот към усъвършенстване в доброто. Деятелният дух на науката иде да поднесе своите услуги на човечеството и да му помогне в трудния подвиг, който му предстои да извърши, преди да дойде до истинското царство на мира, което Христос нарича Царство Божие. Както Той сам казва, това царство е вътре в нас, и то ще дойде в своята сила само когато бъдем напълно готови да го приемем. Това царство предполага изчезване на всичко старо, установяване на един нов ред, който ще бъде вечен. Преди обаче да дойде това време човечеството трябва да възтържествува над физическия свят. Силата на духа трябва да го повдигне и освободи от материалното и преходното, което така силно още го държи привързано към земята. Човечеството в известен смисъл прилича на червей, който едва е изпълзял изпод земята. Разбира се, че при това състояние на земята не може да съществува някаква особено висока култура.

Но да се повърнем на въпроса. „Истината е кръг“, казва проф. Бородин, а знанието – многоъгълник, вписан в този кръг. Всяка година, всеки ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и се приближаваме към кръга. Ние можем да го достигнем, само когато допуснем като условие вечността. Тогава значи ли, че не трябва да се интересуваме от науката? Разбира се, не. Винаги е далеч от истината онзи, който упорито се отвръща от нея. Във вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване на умствените и душевни сили. Каква ли дивна картина би се открила пред нашия умствен поглед, ако би могла да се повдигне завесата, която ни отделя от най-напредналите същества, силни в знание, мъдрост и добродетел? Макар че науката сама по себе си не може да измени великия ред на природата, все пак тя има достатъчно сила да ни убеди да живеем съобразно с този ред, тъй като нашият успех зависи от съобразяването със законите на висшата разумна природа, които са закони и на нашия живот. Към това именно духът ни постоянно се стреми – да се научи да живее в пълния смисъл, съобразно законите на своето естество.

За да приключим с въпроса за науката, ще дадем едно последно определение. Науката, взета в най-дълбок смисъл, е произведение на човешкия дух, който е свързан с Великия Дух на Битието. В човешкия дух е вложен отначало стремеж да усвои по вътрешен път пътеките на истината и да схване законите на природата, за да може да впрегне енергията и за своите нужди, да положи здрава основа за своето съществуване в добро и красота – най-възвишения идеал на разума.

След това определение на науката можем вече да пристъпим към въпроса: кое е полето или областта, в която науката може да оперира? Това е един спорен въпрос, по който между учените и философите съществуват различни възгледи. Без да се спираме на тия спорове и разисквания, ние ще определим областта на науката, както я познаваме.

Сегашният ред във вселената се управлява от три главни и основни закона: гравитация, мисъл и биос.

Законът на гравитацията подразбира материята, мисълта подразбира ума, а биос подразбира душата. Тия основни закони управляват различни области на великия миров свят и се отличават както по степен на развитие, така и по същина. Законът на мисълта владее в умствения свят, седалище на мислите, дарбите, способностите и силите на ума. Царството на този закон е безпределно. То се простира по всички светове и вселени, дето живеят различни същества. Този закон е основата на всяка разумна самостоятелност. Основните му положения са еднакви навсякъде, без изключение. Разбира се, те се различават по форма и степен, но не и по същина. Тъй например, геометричните истини, че цялото е равно на своите части; че правата линия е най-късото разстояние между две точки; че две отсечки, равни на трета, са равни и помежду си; че точките, които образуват окръжността, са еднакво отдалечени от една централна точка – навсякъде в умствения свят се разбират по един и същ начин. Тези аксиоми не могат да се разбират другояче, освен както са внушавани първично в нашите умове. Понятията за добро и зло също не могат да бъдат разбирани иначе, освен така, както се диктуват от върховния закон. На оногова, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче, освен като на престъпник.

В която част на вселената да се пренесем, нашият характер ще се преценява от всички разумни същества по един и същ начин: той ще се мери с една и съща мярка, сиреч, с мярката на истината. Злото у кое да е духовно същество не може да се счита за добро, понеже както доброто, така и злото имат свои отличителни качества, които ги характеризират като такива. Законът на биос царува в духовния свят – извор на живота, на чувствителността, на усещанията, желанията, чувствата и емоциите на душата, както и силата на волята и да възприема и усвоява онова, което и се диктува от вътрешни мотиви. Из недрата на биос произлиза цялата органична дейност, а тъй също и истинските понятия за добро и зло, за правда и неправда, за любов и ненавист. В границите на този закон започва нравствената свобода на избора, чрез който се определя от какво естество е всяка духовна дейност и какви качества притежава. Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други начала. Това е едничкият духовен закон, който населява всички светове с живи същества. Той е, който превръща енергията във вселената от едно състояние в друго и я впряга да служи на душата за нейното повдигане. Той е, който пръска навсякъде благословение, който пълни сърцата на всички живи същества с вяра и любов, с мир и радост. Биос е вечната основа на Битието, първият и последният във всичко.

Гравитацията, както споменахме, господства във физическата вселена, която е дом на всички живи същества. Границите на тоя закон са самата безпределност. Откъде почва и къде свършва неговото действие, съвременната астрономия не е в състояние да ни каже.

Отде почват и де свършват границите на този закон, не се знае. Според следните кратки данни ние можем да си съставим най-повърхностно понятие за обширното владение на този закон. Най-близката до нас звезда е Алфа Центавър (Alpha Centaurus). Светлината от тази звезда идва до нас приблизително за четири години, като всяка секунда изминава по 300 хиляди километра. В астрономията, поради грамадното разстояние от нас до звездите, е въведена нова мярка, наречена светлинна година. Това не е нищо друго, освен разстоянието, което светлината изминава за една година. Ако искаме да превърнем в километри светлинната година, трябва да умножим: 60×0×4×65×00,000, но тъй като цифрите в астрономията говорят малко, приета е в звездната астрономия светлинната година, като нова мерна единица. Има и други мерни единици, например парсек, която обаче не ще употребяваме тук. Вселенската система, от която ние съставяме частица, наречена „Галаксия“ или „Млечен път“, се очертава според новите изучавания на космогонията като една двойно изпъкнала леща от безброй много звезди (слънца), една част от които образуват спираловидни разклонения. Диаметърът на тази система в екваториалната и равнина е около 100 хиляди светлинни години. Това ще рече, че най-бързият куриер във физическия свят – светлината, ако е нужно да премине от единия до другия край, ще трябва със скорост 300 хиляди километра в секунда да пътува 100 хиляди години.

Новите космогонични изучавания допущат, че нашето слънце е част от една по-малка група звезди, която образува една по-локална система, която, макар и вътрешна част от Млечния път, се намира доста настрана от неговия център. Цялата галактическа система не е неподвижна. Тя се върти около ос, която минава през центъра. Намерено е, че нашето Слънце прави едно заобикаляне около тази ос приблизително за 240 милиона светлинни години! Около 30 милиарда звезди (слънца) образуват тази звездна система.

И това е само една от вселените на големите вселени. Много такива вселенски острови са пръснати в безбрежното пространство на всемира. Но ние не сме в състояние да обхванем цялото величие на светостроението с нашите, макар и усъвършенствани, но все пак оскъдни средства за наблюдаване. Каквито и да са хипотезите на съвременните астрономи за вселената, колкото и да са различни техните схващания върху това, дали тя е крайна или безкрайна, по необходимост ние трябва да допуснем, че броят на звездните вселени, действително съществуващи, макар и невидими за нас, на дело е безкраен. Нека си представим, че имаме крилата на един ангел и можем, следователно, да излезем вън от пределите на нашата ограничена за погледа ни вселена на едно разстояние толкова голямо, щото разстоянието, което ни отделя от най-отдалечената звезда, видима за нашите най-мощни телескопи, да се счита просто като една стъпка в нашето небесно пътешествие. Какви ли чудеса на мирозданието биха се открили пред нашия смаян поглед? Пред нас, може би, щяха да се открият звездни системи от по-висок ред. Пред тях нашите видими небеса биха изглеждали просто като пясъчно зрънце край брега на океана. Ние, може би, ще пътуваме милиони и милиони години в разни направления и все пак бихме срещнали все нови и нови слънца, нови светове, нови вселени, които постепенно ще изплават из вечността и ще се приближават към нас. И, може би, тогава ще се попитаме няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре? Винаги ли пред нас ще се разкриват нови простори? И сигурно тогава ще разберем, че сме едва в преддверието на вечността, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде. Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, които са пълни със смисъл за ония, които разбират. И тъй, безпределно е царството на гравитацията, безкраен е светът на ума, необятен е светът на биос. Тия три свята, именно, със своите сили и субстанции, със своите закони, които ги управляват, съставят областта на истинската наука.

Този троен състав на космичния свят, въплътен и в естеството на човека, е причина да се развият в неговото съзнание понятията за материя, ум и душа. В случая веществото представя формата, умът – силата, душата – живота. Тези понятия са станали предмет на три главни школи или философски системи: материализъм, който приема само материята за съществена, идеализъм, който приема само ума за действителен, и спиритуализъм, който приема само духа и душата за абсолютно реални. Всяка от тия философски школи тълкува и изяснява по свой начин явленията в природата. Науката обаче не е отговорна за едностранчивите и погрешни тълкувания на тия философски школи. Тези три течения в умствения свят упражняват голямо влияние върху обществения живот, обуславяйки мирогледа на хората в дадено време. Според това, кое от тези учения преобладава, мени се съответно и умонастроението на хората. Тези влияния са спорадични. Те се проявяват в известни периоди на човешкото развитие, като вземат най-различни форми. Умът на един човек може да мине и през трите влияния. Наклонността ни към едно от тия течения ще зависи до голяма степен от устройството на нашия ум, обуславящ начина на нашето мислене. Именно френологическите изследвания показват, че ако в умствената организация на един човек преобладава способността му да мисли отвлечено, умът ще приеме за мироглед идеализма. Ако в умствената организация на човека преобладават наблюдателните способности – способностите на обективния ум, – той ще приеме за мироглед материализма. Ако пък в умствената организация на човека преобладават хуманните и морални чувства, той ще приеме за мироглед спиритуализма. Или, да се изразим по-конкретно, на френологичен език: ако предните центрове на мозъка, съответстващи на челните издатини, са по-развити от долните, умът клони към идеализъм. Ако пък долните центрове (над веждите) са по-силно развити от горните и предните, умът клони към материализъм. Ако, най-сетне, горните центрове, локализирани в коронната част на главата, са по-силно развити от долните и предните челни центрове, умът клони към спиритуализъм. Науката е показала вече, че каквото направление и да вземем, животът ни ще се определи от общи и неизменни закони. Никой не може да живее извън тия закони. Ето защо, ако човек иска да избегне излишните страдания, трябва да се съобразява с изискванията на своя духовен живот, който се корени много по-дълбоко от коя и да е друга душевна дейност. И единственото спасение за човека от превратностите на този свят е приобщаването му към оня живот, който дава свобода, самостойност и благородство на характера. Накрая ще добавим, че един от въпросите, които се разискват с особен интерес от учени и философи, е въпросът за характера и стойността на така наречените „научни истини“. Не е тайна, че много „истини“ в науката е трябвало да рухнат под удара на нови научни факти, на нови открития. При това съвременната наука има много теории и хипотези, които се сменят понякога не през векове, а през години. Къде е тогава, ще попитат някои, критерият за различаване на онова, което е истинно в науката, от онова, що е неистинно и преходно? Хъксли е дал едно правило за преценка на научната истина. То гласи: „Не давай неограничено съгласие на никакви твърдения, освен на онези, чиято истинност е тъй очевидна, че са вън от всяко съмнение“.

При произнасяне на тази първа заповед на науката съмнението се е настанило в нея. Науката го е пренесла от седалището на покаянието, дето то било турено между най-ужасните грехове. Тя обаче го поставила на видно място, сред първите задължения, които и приписва научната съвест. Това съмнение, което науката допуща в своята работа и което Гьоте нарекъл научен скептицизъм, има обаче стремеж да превъзмогне себе си. То не е онова неверие, родено от тъпоумие и невежество, чийто стремеж е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие. Задачата на науката е да изработи прави съждения и истински възгледи за целокупния живот, който функционира в мирозданието. Нашият ум се нуждае от истински идеали, които да му вдъхват сила да ръководи живота ни в пътя на знанието и мъдростта.




 

Home English Russian French Bulgarian Polish Deutsch Slovak Spanish Italian Greek Esperanto

About    Search History    Top 100    Search Help